Стивън Кинг
Способен ученик (18) (Лятото на покварата)

18

В същия ден Морис Хайзел си счупи гръбнака.

Морис нямаше никакво намерение да си троши гръбнака. Той само възнамеряваше да закове ъгъла на водосточната тръба на западната страна на къщата си. Счупването на гръбнака беше последното нещо, за което би си помислил, имаше си достатъчно дертове в живота, много благодаря. Първата му жена умря на двайсет и пет години, двете му дъщери също починаха. Брат му загина през 1971 година при трагична автомобилна катастрофа близо до Дисниленд. Самият Морис наближаваше шестдесетте и страдаше от артрит, който бързо се изостряше. Имаше кокоши тръни на двете си ръце, които растяха толкова бързо, че лекарят едва успяваше да ги изгори. А беше и предразположен към мигрени и през последните две години тоя тип Роган от съседната къща взе да го нарича „Морис Котката“. Морис разсъждаваше на глас пред Лидия, втората му жена, как ли ще се чувства съседът, ако започне да го нарича „Роган Хемороида“.

— Остави това, Морис — казваше в такива случаи Лидия. — Ти не умееш да се шегуваш, никога не си се шегувал. Понякога се чудя как можах да се омъжа за човек без чувство за хумор. Отидохме в Лас Вегас — обръщаше се Лидия към празната кухня като към невидима тълпа зрители, единствените хора, които можеше да види тук, — гледахме Бъди Хакет и Морис не се засмя нито веднъж.

Освен артрита, кокошите тръни и мигрените, Морис си имаше и Лидия, която, бог да я закриля, се оформи като голямо мрънкало през последните пет години, особено след изваждането на матката. Така че той и без счупения гръбнак си имаше достатъчно мъка, достатъчно дертове.

— Морис! — извика Лидия, докато отиваше към задната врата и бършеше с кърпа ръцете си от пяната. — Морис, слизай веднага от тази стълба!

— Какво? — той изви глава да я види. Беше почти на върха на своята алуминиева стълба. На това стъпало имаше ярка жълта лепенка с надпис: ОПАСНОСТ! НАД ТОВА СТЪПАЛО РАВНОВЕСИЕТО МОЖЕ ДА СЕ НАРУШИ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ! Морис беше сложил дърводелската си престилка с широките джобове, единият пълен с гвоздеи, другият — с яки скоби. Почвата под краката на стълбата беше малко неравна и стълбата мърдаше леко, когато той се движеше. Главата му бучеше като една от неприятните прелюдии към неговите мигрени. Той се ядоса.

— Какво?

— Слизай оттам, рекох, докато не си си счупил врата.

— Вече свършвам.

— Клатиш се на тая стълба, като че си на лодка, Морис. Слизай!

— Ще сляза само мъртъв — рече той сърдито. — Остави ме!

— Ще си счупиш врата — жално повтори тя и пак влезе в кухнята.

Подир десет минути, когато забиваше последния гвоздей във водосточната тръба, той се наклони назад с опасност да наруши равновесието. В този момент чу мяукане, последвано от свиреп лай.

— Какво, за бога…

Огледа се. Стълбата се клатеше заплашително. В момента тяхната котка, наречена Лавър Бой, а не Морис, завиваше зад ъгъла край гаража с блеснали очи и козина, настръхнала като чесало. Кутрето на Роган от порода коли я гонеше бясно с изплезен език и каишка, която се влачеше след него.

Лавър Бой очевидно не беше суеверен и мина под стълбата. Колито продължи след нея.

— Внимавай, внимавай, глупаво пале! — развика се Морис.

Стълбата се залюля. Кученцето я блъсна с едната страна на тялото си. Стълбата се наклони, наклони се и Морис, надавайки тревожен рев. Гвоздеите и скобите изхвръкнаха от джобовете на дърводелската му престилка. Той падна на бетонната пътека и гърбът му пламна от непоносима болка. Чу как гръбнакът му рече „прас“ и разбра какво става. Сетне светът посивя и изчезна за известно време.

Когато нещата си дойдоха на фокус, той все така лежеше на пътеката сред гвоздеи и скоби. Лидия ридаеше, коленичила над него. И съседът Роган беше довтасал с лице, бледо като платно.

— Казах ти! — нареждаше Лидия. — Казах ти да слезеш от тази стълба. Гледай сега! Виж какво стана!

Морис разбра, че няма никакво желание да гледа. Задушаваща, пулсираща болка го стягаше в кръста като каиш и това беше лош признак, но имаше и нещо много по-лошо: не чувстваше нищо под този каиш от болка, съвсем нищо.

— Оплаквай ме после — дрезгаво каза той. — Сега извикай лекар!

— Аз ще се обадя — рече Роган и изтича към къщи.

— Лидия — произнесе Морис и облиза устни.

— Какво? Какво, Морис?

Тя се наведе над него и една сълза падна на бузата му. Беше трогателно, не ще и дума, ала това го уплаши и от уплахата го заболя още повече.

— Лидия, моята мигрена пак започна.

— О, бедничкият ми любим! Бедният Морис! Казах ти!

— Имам главоболие, защото кучето на оня тип Роган лая цяла нощ и не можах да мигна. Днес кучето подгони моята котка, бутна стълбата и си мисля, че гръбнакът ми е счупен.

Лидия писна. От писъка главата на Морис затрепери.

— Лидия — рече той и пак облиза устни.

— Какво, любими?

— От дълги години подозирам нещо. Сега вече съм сигурен.

— Бедният ми Морис! Какво?

— Няма бог — каза той и се престори на припаднал.

Откараха го в Санто Донато и почти по същото време, когато обикновено се мъчеше с жалките вечери на Лидия, лекарят му каза, че вече никога няма да ходи. Сложиха го в гипсово легло. Взеха му проби от кръв и урина. Доктор Кемелман надникна в очите му и го почука по коленете с малък гумен чук. Никакво рефлексно трепване не отговори на ударите. Накъдето и да погледнеш, навсякъде беше Лидия. От очите й се лееха сълзи и тя сменяше носните кърпички една след друга. Лидия, която трябваше да бъде вкъщи, омъжена за Службата, се щураше навсякъде, добре екипирана с връзка сополиви кърпи, особено за случаи, когато трябваше да изтръгне от себе си протяжни вопли. Тя извика майка си и майка й щеше да пристигне скоро („Много мило, Лидия“, макар че ако имаше на земята някой, когото той искрено ненавиждаше, това беше майката на Лидия). Тя извика своя шеф и тъй като още не беше пристигнал, той изпрати своите най-големи съчувствия и съболезнования („Много мило, Лидия“, макар че ако имаше някой от категорията на майката на Лидия, това щеше да бъде Франк Хаскел, оня тип, дето дъвчеше пури). Най-подир дадоха лекарство на Морис и отведоха Лидия. Малко след това Морис задряма — без грижи, без мигрени, без нищо. Ако продължаваха да му дават малки сини хапчета като тези, беше последната му мисъл, той щеше да се качи на оная стълба и пак да си счупи гръбнака.

 

 

Когато се събуди или дойде в съзнание, това беше по-вярното, едва се зазоряваше и болницата беше така тиха, както Морис си я представяше по всяко време. Чувстваше се много спокоен, даже ведър. Нямаше болки, тялото му беше повито и безтегловно. Над леглото му се извисяваше необикновено изобретение, подобно на катерича клетка — нещо от стоманени неръждаеми пръти, опъващи телове и макари. Жици, закачени за това творение, повдигаха краката му нагоре. Тялото му изглеждаше наклонено от нещо под него, но трудно можеше да каже така ли е, той разполагаше само с ограничения ъгъл на своето зрение.

Другите са още по-зле, помисли той. Навсякъде по света другите са по-зле. В Израел група палестинци избили цял автобус фермери, които извършили политическо престъпление, като отишли в града на кино. Заради тази несправедливост израелски полицай пък хвърлил бомби срещу палестинци и убил деца и терористи, които били там. На другите им е още по-зле, отколкото на мен… не можеш да речеш, че това е добре, това изобщо да не ти минава през ума, но другите са по-зле.

Той вдигна едната си ръка с известно усилие — някъде в тялото си усети болка, ала съвсем слаба — и сви слабия си юмрук пред очите си. Ето! Нищо им няма на китките, нищо им няма на ръцете. Какво от това, че не чувства нищо под кръста? По света има толкова хора, парализирани от шията надолу. Има прокажени. Има умиращи от сифилис. Точно сега някъде по света непознати хора вървят по пистата и се качват в самолет, който ще катастрофира. Не, положението му не е добро, но по света стават и по-лоши неща.

Някога в далечни времена имаше много по-лоши неща в света.

Той вдигна лявата си ръка. Тя сякаш плуваше пред очите му, откачена от неговото тяло — мършава старческа ръка с отпуснати мускули. Беше в болнична пижама с къс ръкав и можеше да прочете номера, татуиран с избеляло синьо мастило под лакътя му. Р499965214. Лошо нещо, да, лошо е да паднеш в предградието от стълба и да си строшиш гръбнака, да те докарат в градска болница и да ти дават лекарство, което сигурно ще издуха неприятностите ти.

Виж, душовете бяха нещо много по-лошо. Рут, първата му жена, умря в един от гадните им душове. Имаше окопи, които ставаха гробове. Той можеше да затвори очи и да види хората, наредени пред зиналата паст на окопите, можеше още да чуе звука на изстрелите и още помнеше как те падаха назад в земята като зле направени кукли. Имаше крематориуми, те бяха по-лошото, крематориуми, изпълващи въздуха с натрапчив сладникав мирис на евреи, които горяха като факли, невиждани другаде. Сгърчените от ужас лица на стари приятели и роднини сякаш се мяркаха пред собствените ти очи — мършави, по-мършави, още по-мършави. Един ден те си отидоха. Къде? Къде отива пламъка на факлите, когато задуха студеният вятър? В небесата? В ада? Светлини в мрака, свещи на вятъра. Когато Службата най-подир зададе този въпрос, Бог го попита: Къде беше ти, когато сътворих света? Ако Морис Хайзел беше Службата, щеше да отговори: Къде беше ти, когато моята Рут умираше, негодник такъв? Гледаше си янките и сенаторите, а? Ако не можеш да си вършиш работата както трябва, махай се от очите ми.

 

 

Да, имаше и по-лоши неща от това да си счупиш гръбнака, той не се и съмняваше. Но кой господ ще допусне да си строши гръбнака и да се парализира за цял живот, след като е видял как умират жена му, дъщерите му, приятелите му?

Няма никакъв Бог, това беше Кой.

Една сълза се появи в ъгъла на окото му и бавно се търколи към ухото му. Зад вратата на болничната стая зазвъня звънец. Сестрите скърцаха с обувките си с бели подметки, когато минаваха край нея. Тяхната врата беше открехната и на далечната стена в коридора можеше да прочете буквите ЗИВНО ОТДЕ. Той предположи, че пълният надпис е ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ.

В стаята нещо се задвижи, чу се шумолене на чаршафи.

Морис обърна много внимателно главата си надясно, обратно на вратата. Видя до себе си нощна масичка, а върху нея — кана с вода. На масичката забеляза два бутона за повикване. От другата страна на масичката имаше друго легло и на него лежеше човек, който изглеждаше по-стар и по-болен от самия Морис, както той се чувстваше. Човекът не беше прикачен към гигантско колело за упражнения като Морис, но край леглото му имаше системи и стърчеше някаква конзола. Лицето му беше измъчено и жълто. Около устата и очите му се очертаваха дълбоки бръчки. Косата му беше жълтеникавобяла, суха и безжизнена. Тънките му клепачи бяха смачкани и лъскави, а на големия му нос Морис видя пукнатите капиляри на стар пияч.

Морис измести поглед, сетне отново погледна човека. Заедно със зазоряването и пробуждането на болницата той изпита странното чувство, че познава съседа си по стая. Възможно ли беше това? Човекът изглеждаше на седемдесет и пет или осемдесет години и Морис мислеше, че не познава друг толкова стар човек, освен майката на Лидия — ужасът, който му се струваше по-стар от Сфинкса, а старата жена много приличаше точно на това същество.

Може би този човек е някой от онези, които познаваше в миналото, даже преди той, Морис, да пристигне в Америка? Може би да. Може би не. И защо всички случайности му изглеждаха толкова важни? Защо всички спомени от лагера, от Патин, се върнаха сега, след като винаги се опитваше, и повечето пъти успешно, да погребе тези неща?

Внезапно той настръхна като че стъпи в някаква къща, свърталище на разбунени стари тела, където се разхождат духове. Можеше ли да се случи това точно тук и сега, в тази чиста болница, трийсет години след края на онези мътни времена?

Той отмести поглед от стареца на съседното легло и скоро усети, че пак му се спи.

Това, че този човек ти изглежда познат, е игра на ума ти. Само на ума ти, който те забавлява по най-добрия възможен начин, по който често се опитваше да те забавлява в…

Но той няма да мисли за това. Няма да допусне да мисли за това.

Потъвайки в съня, той мислеше за хвалбите си пред Рут (никога пред Лидия, той не държеше да се хвали пред нея, тя не беше като Рут, която винаги се усмихваше мило на безобидното му пухтене и викове). Казваше й: Никога не забравям лице. Тук имаше възможност да провери още ли е така. Ако наистина е познавал човека на съседното легло по едно или друго време, може би ще си спомни кога… и къде.

Съвсем близо до съня, в прегръдките на дрямката около неговия праг, Морис си помисли: Може би го познавам от лагера.

Това би било ирония на съдбата, това, което наричат „жест на бога“.

— На кой бог? — запита се пак Морис Хайзел и заспа.