Стивън Кинг
Способен ученик (17) (Лятото на покварата)

17

Безделникът носеше груб размъкнат пуловер от еленова козина, толкова странен на вид, че изглеждаше сюрреалистичен тук, в Южна Калифорния. Беше обут в моряшки джинси, зейнали на коленете, и през дупките се виждаше бяла окосмена плът, осеяна с хванали корица струпеи. Той вдигна чашата — Фред и Уилма, Барни и Бети, танцуващи в кръг, едно гротескно подобие на обред на плодородието — и обърна на един дъх „Старото време“. Облиза устни за последен път на този свят.

— Мистър, това ми изглежда старо място. Нямах намерение да ви го кажа.

— Обичам да си пийна вечер — съгласи се Дюсандър зад гърба му и заби касапския нож в шията на безделника. Чу се звук на разпаряне и хрущене, сякаш някой много ентусиазирано е извадил палка за барабани от прясно изпечено пиле. Чашата падна от ръката на безделника върху покривката. Тя се търкулна към ръба на масата и с движението си създаде илюзията, че картонените човечета танцуват.

Безделникът отметна глава назад и се опита да извика. Чу се само отвратително свистене. Очите му се разширяваха, разширяваха… главата му тупна в локва кръв върху мушамата в червено и бяло, с която Дюсандър застилаше кухненската маса. Горната изкуствена челюст се подаде от устата на скитника като полуразглобяема усмивка.

Дюсандър извади ножа — наложи се да използва двете си ръце — и отиде към мивката. Тя беше пълна с гореща вода, лимонов препарат за миене и мръсни съдове от вечерята. Ножът изчезна в морето от пяна с дъх на лимон, сякаш мъничък изтребител се гмурва в облак.

Върна се пак към масата и постоя малко с ръка върху рамото на мъртвия скитник, докато мине пристъпът на кашлица. Извади носна кърпа от задния си джоб и изплю жълто-кафява храчка в нея. Напоследък пушеше много. Винаги пушеше, когато трябваше да довърши някой нов безделник. Тоя тук си отиде гладко, наистина много гладко. След тупурдията, която вдигна последният му посетител, Дюсандър се боеше, че с един нов опит жестоко ще предизвика съдбата.

Сега, ако побърза, можеше да гледа втората половина от Лорънс Уелк.

Той прекоси кухнята, отвори вратата на мазето и завъртя ключа. Върна се при мивката и извади пакет зелени полиетиленови чували за боклук от шкафа над нея. Взе един от тях и отиде при мъртвия пияница. Цялата мушама беше залята с кръв. Тя се събираше на локвички върху протрития избелял линолеум под краката на пияницата. Сигурно имаше и по стола, но всичко това можеше да се избърше.

Дюсандър хвана скитника за косата и дръпна главата му. Тя се повдигна леко, сякаш нямаше кости, и след миг пияницата се отпусна назад като човек, който очаква да го измият преди подстригване. Дюсандър нахлузи боклукчийския чувал на главата на пияницата, дръпна го върху раменете и ръцете му до лактите. Откопча колана на последния си гост и го извади от гайките. Метна ремъка върху боклукчийския чувал няколко сантиметра над лактите и го стегна здраво. Полиетилена заскърца. Дюсандър си затананика със затворена уста.

Краката на пияницата бяха обути в износени и мръсни обувки „Хъш Пъпиз“. Те се отпуснаха като буквата „v“, когато Дюсандър хвана ремъка и повлече трупа към вратата на мазето. Нещо бяло падна от полиетиленовия чувал и издрънча на пода. Горната изкуствена челюст на скитника, забеляза Дюсандър. Вдигна я и я пъхна в един от предните джобове на пияницата.

Той го вкара през вратата на мазето и сега главата се отпусна върху второто стъпало. Дюсандър се качи покрай трупа горе и го ритна силно три пъти. След първите два ритника тялото леко се помръдна, след третия започна да се плъзга надолу по стълбите като обезкостено. По средата на стълбите краката се вдигнаха към главата и трупът изпълни акробатично премятане. Коремът на убития се тръшна върху отъпканата пръст на пода с тъп звук. Една от обувките изхвърча и Дюсандър си помисли, че трябва да я прибере.

Слезе долу, заобиколи тялото и отиде към тезгяха. Вляво от него бяха грижливо подредени лопата, гребло и мотика. Дюсандър избра лопатата. Малко упражнения ще се отразят добре на стареца. Малко упражнения те карат да се чувстваш млад.

Тук долу миришеше гадно, ала това не го безпокоеше много. Той варосваше мазето веднъж месечно или веднъж на всеки три дни след „обработването“ на поредния пияница. Сложи си вентилатор да предпази къщата от вмирисване в горещите дни. Спомни си — Йозеф Крамер се разтапяше, когато казваше, че мъртвите говорят и ние ги чуваме с носа си.

Дюсандър избра място в северния ъгъл на мазето и започна работа. Размерите на гроба бяха метър и осемдесет на седемдесет и пет сантиметра. Беше стигнал до шейсет сантиметра дълбочина, половината от необходимата, когато първата парализираща болка го блъсна в гърдите като изстрел в упор. Той се изправи с облещени очи. Болката премина в ръката. Една невероятна болка, сякаш невидима ръка стискаше и сега вече дърпаше всичките му кръвоносни съдове. Погледна лопатата, килната настрани, и усети, че коленете му се подгъват. В един ужасен миг беше сигурен, че сам ще падне в гроба.

Направи три несигурни крачки и се тръшна шумно на пейката. На лицето му се появи израз на глупава изненада. Той се досети за това и си помисли, че сигурно прилича на комедиант от нямото кино, който се е подхлъзнал на кравешко лайно или е блъснат от летяща врата. Сви глава към коленете си и задиша тежко.

Изнизаха се петнайсет минути. Болката някак понамаля, ала той не се надяваше да стане. За първи път разбра всички истини за старостта, които му бяха спестени досега. Беше толкова уплашен, че му идеше да се разхленчи. Смъртта мина с метлата край него в това влажно вмирисано мазе и докосна Дюсандър с крайчеца на дрехата си. Тя още можеше да се върне за него. Но той няма да умре тук, няма, ако си помогне.

Той стана с ръце, кръстосани на гърдите, сякаш за да запази целостта на крехката машина. Тръгна с олюляваща се походка към стълбите. Лявото му стъпало се спъна в протегнатия крак на пияницата и той падна на колене със сподавен вик. Зловеща болка припламна в гърдите му. Погледна нагоре към стълбите — стъпала, стълбищни стъпала, дванайсет на брой. Осветеното каре на върха беше обидно далеч.

— Ein^[1] — каза Курт Дюсандър и със сурова борба се изкачи на първото стъпало. — Zwei, Drei, Vier.^[2]

Изкачването до покрития с линолеум под на кухнята му отне двайсет минути. Докато се катереше по стълбите, болката на два пъти заплашително се надигаше и двата пъти Дюсандър изчака със затворени очи да разбере какво ще стане, съвсем сигурен, че ако се повтори толкова силно, ще умре. И двата пъти болката постепенно изчезна.

Той запълзя по пода на кухнята към масата, размазвайки кървавите локвички и линии, които вече бяха започнали да се съсирват. Сграбчи бутилката „Старо време“, отпи глътка и затвори очи. Онова, което стягаше жестоко гърдите му, сякаш понамаля малко. Болката отслабна по-забележимо. След още пет минути той се повлече бавно към коридора, където на малка масичка стоеше телефонът.

 

 

Беше девет и четвърт, когато телефонът в къщата на Боудън зазвъня. Тод седеше с кръстосани крака на кушетката и преглеждаше записките си по тригонометрия. За него тригонометрията беше курва, каквито бяха и вероятно щяха да си останат всички математически предмети. Баща му проверяваше счетоводната книга по квитанциите с джобен калкулатор на коленете си и мека недоверчива усмивка на лицето. Моника, най-близката до телефона, гледаше филм за Джеймс Бонд, който Тод беше записал преди две вечери.

— Ало? — Тя се вслуша. По лицето й се появиха едва забележими бръчки и тя подаде слушалката на Тод. — Мистър Денкър на телефона. Изглежда се вълнува или притеснява за нещо.

Сърцето на Тод подскочи към гърлото, ала изразът на лицето му не се промени.

— Така ли? — той отиде към телефона и взе слушалката от майка си. — Здравейте, мистър Денкър.

Гласът на Дюсандър беше хриплив и рязък.

— Ела веднага, момче. Имам сърдечен пристъп. Много тежък, мисля.

— Ха — рече Тод, опитвайки се да събере разпилените си мисли и да прецени страха, който растеше заплашително в ума му. — Това е интересно, така е, но сега е много късно и аз уча…

— Разбирам, че не можеш да говориш — прекъсна го Дюсандър със същия хриплив, почти лаещ глас. — Но можеш да слушаш. Не мога да извикам линейката или да набера две-две-две, момче… поне засега. Стана една бъркотия. Трябва ми помощ… това значи, че ти имаш нужда от помощ.

— Добре, ако така стои въпроса… — Пулсът на Тод подскочи на сто и двайсет удара в минута, ала лицето муси остана все така спокойно, почти ясно. Нима не знаеше отдавна, че тази нощ все някога ще дойде? Разбира се, че знаеше.

— Кажи на родителите си, че съм получил писмо — каза Дюсандър. — Много важно писмо. Разбра ли?

— Да, добре — отвърна Тод.

— Сега ще видим, момче. Ще видим какво ще направиш.

— Ясно — каза Тод. Изведнъж се досети, че майка му гледа него, а не киното, и насила пусна една студена усмивка. — Довиждане.

Дюсандър каза още нещо, но Тод затвори телефона.

— Отивам за малко у мистър Денкър — обясни той на двамата, но погледна към майка си — лицето й още имаше този леко загрижен вид. — Мога ли да купя за вас нещо от магазина?

— За мен — чистачки за лула, а за майка ти — малък пакет данъчни бланки — обади се Дик.

— Много смешно — каза Моника. — Тод, дали мистър Денкър…

— Какво за бога си взела от Филдинг? — прекъсна я Дик.

— Оная нищо и никаква лавица за килера, казах ти вече.

— Нали нищо лошо не се е случило на мистър Денкър, Тод? — Гласът му звучеше някак странно. — Наистина ли има такива нищо и никакви лавици? Мислех, че са ги измислили онези луди жени, които пишат английски мистерии, за да има място, където убиецът намира тъп предмет.

— Дик, мога ли да кажа само една дума?

— Разбира се, бъди мой гост. За килера ли?

— Той е добре, предполагам — каза Тод. Облече лекото си яке и вдигна ципа. — Само че беше развълнуван. Получил писмо от племенника си в Хамбург, Дюселдорф или нещо такова. С години не беше получавал вест от своите хора и сега е получил писмо, а очите му не виждат добре да го прочете.

— Това не е ли гадно? — рече Дик. — Отивай, Тод. Върви и успокой човека.

— Мислех, че има кой да му чете — промълви Моника. — Новото момче.

— Имаше. — Тод изведнъж намрази майка си, намрази полуосведомената интуиция, която се мярна в очите й. — Може да не е вкъщи или пък не може да отиде толкова късно.

— Е, добре, върви тогава. И внимавай.

— Ще внимавам. Нищо ли не ви трябва от магазина?

— Не. Как си с подготовката за матурата по смятане?

— По тригонометрия — поправи го Тод. — Мисля, че съм добре. Вече бях готов да преговоря въпросите тази вечер.

Това беше изключително нагла лъжа.

— Искаш ли да вземеш Поршето? — запита Дик.

— Не, ще отида с велосипеда. — Той искаше пет минути повече, за да събере мислите си и да овладее чувствата си или поне да се опита. В сегашното му състояние можеше да блъсне Поршето в някой телефонен стълб.

— Вържи си наколенките — каза Моника — и поздрави мистър Денкър от нас.

— Добре.

Съмнението остана в очите на майка му, ала вече не така забележимо. Той я млясна по бузата и отиде в гаража, където стоеше колелото му — италиански бегач, а не старият Шуин. Сърцето му биеше силно, той усети лудото желание да грабне своята пушка калибър 7,62 милиметра, да застреля двамата си родители и да отиде на склона над магистралата. Няма да се грижи за Дюсандър. Няма да сънува лоши сънища, няма вече да убива пияници. Той ще стреля, ще стреля, ще стреля, и ще запази един куршум за края.

Разсъдъкът му се върна и той подкара към дома на Дюсандър, а малко под коляното му калобранът се движеше нагоре-надолу. Неговата дълга руса коса се развяваше над челото.

 

 

— Мили Боже! — едва не извика Тод.

Беше застанал на кухненската врата. Дюсандър се подпираше на лакти, а между тях се търкаляше порцеланова чаша. Едри капки пот покриваха челото му. Ала Тод не гледаше към Дюсандър. Гледаше кръвта. Кръв имаше навсякъде, с нея беше залята масата, празния кухненски стол, подът.

— Откъде тече кръвта? — изкрещя Тод и парализираните му крака възвърнаха способността си да се движат. Струваше му се, че е стоял тук, на прага, поне хиляда години. Това е краят, помисли си, това е абсолютният край на всичко. Балонът се издига високо, бейби, и все към небето, бейби, и кра-кра-крачето, сбогом. И все пак гледаше да не стъпи върху някое кърваво петно. — Мисля, че спомена за някакъв шибан сърдечен пристъп.

— Това не е моя кръв — изръмжа Дюсандър.

— Какво? — Тод спря. — Какво каза?

— Слез долу. Ще видиш какво трябва да направиш.

— Какво е това, по дяволите? — запита Тод. — Внезапно ужасна мисъл му мина през ума.

— Не ни губи времето, момче. Това, което е долу, няма да те изненада много. Мисля, че имаш опит в подобна работа като тази в мазето ми. Опит от първа ръка.

Няколко секунди Тод го гледаше недоверчиво, сетне се хвърли надолу в мазето през две стъпала. При първия поглед под слабата жълтеникава светлина на сутерена си помисли, че Дюсандър е довлякъл долу чувал с боклук. След това видя стърчащите крака и мръсните ръце, притиснати към двете страни със стегнатия ремък.

— Исусе! — повтори той, само че този път думите нямаха никаква сила, сякаш това беше лека въздишка на скелет.

Притисна с ръка устните си, сухи като шкурка. Затвори за миг очи и когато ги отвори, той най-после усети, че се владее.

И започна да действа.

Видя дръжката на лопатата, която стърчеше от плитката дупка в отдалечения ъгъл и щом сърцето му се усмири малко, веднага разбра какво прави Дюсандър. Миг след това му стана съвсем ясна причината за зловонието в избата, за тоя дъх на гнили домати. И по-рано миришеше, но горе миризмата беше много по-слаба, пък и той не идваше тук толкова често през последните две години. Сега той проумя причината за тази смрад и му се повдигна. Чуха се няколко хълцания, заглушени от ръката, с която той притисна устата и носа си.

Малко по малко Тод пак се овладя.

Хвана трупа за краката и го повлече към дупката. Пусна ги, избърса потта от челото си с дланта на лявата си ръка и за миг застана съвсем неподвижен, а мисълта му работеше по-усилено, отколкото през целия му досегашен живот. После грабна лопатата и започна да копае дупката. Когато стигна до метър и петдесет, той излезе от ямата и бутна вътре с крак тялото на скитника. Тод застана на края на гроба и погледна надолу. Дрипави джинси. Мръсни, покрити със струпеи ръце. Ясно, някакъв пройдоха. Иронията на съдбата беше почти смешна. Толкова смешна, че човек да се пръсне от смях.

Изтича нагоре по стълбите.

— Как си? — запита той Дюсандър.

— Ще се оправя. Погрижи ли се за онова?

— Добре, ще го направя.

— Побързай. И тук горе има.

— Ще ми се да намеря свине и да ги нахраня с теб — рече Тод и се върна долу в мазето, преди Дюсандър да успее да отговори.

Вече почти напълно покри трупа, когато си помисли, че нещо не е наред. Гледаше в гроба, стиснал дръжката на лопатата с едната си ръка. Краката на пияницата стърчаха от купчината пръст и откриваха двете му стъпала — едното обуто в стара обувка, вероятно „Хъш Пъпиз“, а другото — в кирлив спортен чорап, сигурно бял по времето, когато Тафт е бил президент.

Една „Хъш Пъпиз“? Една?

Тод изтича обратно до печката, разположена близо до стълбите. Огледа се внимателно. Усети тъп звук в слепоочията си, сякаш маймуни се мъчат да изскочат навън. Зърна старата обувка на две крачки от себе си в сянката на една неизползвана полица. Тод я грабна, изтича до гроба и я запрати вътре. И пак започна да хвърля с лопатата. Покри обувката, краката, всичко.

Когато нахвърля пръстта върху гроба, той я заудря с лопата, за да я отъпче. После сграбчи греблото и разкара последните остатъци от пръст да прикрие факта, че тук някой е копал. Нямаше голяма полза; без старателно прикритие дупка, която е била наскоро изкопана и напълнена, изглежда точно така. Пък и никой няма нужда да слиза тук, нали? Той и Дюсандър дяволски се надяваха, че никой няма да влезе тук.

Тод изтича нагоре по стълбите. Беше запъхтян.

Главата на Дюсандър клюмаше между разперените му лакти на масата. Той лежеше със затворени очи, а клепачите му бяха морави, с цвета на богородичката.

— Дюсандър! — кресна Тод. В устата си усещаше вкуса на нещо горещо и влажно — вкусът на страха, примесен с адреналин и пулсираща пареща кръв. — Да не си посмял да пукнеш пред мен, дърт пръч такъв!

— Говори по-тихо — рече Дюсандър, без да отваря очи. — Ще докараш тук цялата махала.

— Къде ти е чистачката? Бърсалката? Онова, с което миеш. И парцали. Трябват ми парцали.

— Всичко е под мивката.

Повечето кървави петна вече засъхваха. Дюсандър надигна глава и погледна как Тод пълзи по пода, избърсвайки първо локвичките върху линолеума, после капките по крака на стола, върху който доскоро седеше пияницата. Момчето хапеше несъзнателно устните си, дъвчеше ги, сякаш кон гризе мундщука на юздите. Най-подир работата свърши. Стипчивият мирис на препарат за чистене изпълни стаята.

— Под стълбите има кутия стари парцали — каза Дюсандър. — Сложи окървавените парцали на дъното. И не забравяй да си измиеш ръцете.

— Нямам нужда от съвети. Ти ме натопи в това.

— Аз ли? Трябва да ти кажа, че се държа добре. — За миг в гласа на Дюсандър се прокрадна насмешка, ала една болезнена гримаса изкриви лицето му. — Побързай!

Тод се погрижи за парцалите, после за последен път изкачи тичешком стълбите на мазето. Огледа нервно стъпалата, изгаси светлината и затвори вратата. Отиде до мивката, запретна ръкави и се изми с най-горещата вода, която можеше да изтърпи. Пъхна ръце в пяната и ги извади, стиснал месарския нож, с който си послужи Дюсандър.

— Ще ми се да ти прережа гърлото с това. — Гласът на Тод звучеше зловещо.

— Да, и да нахраниш с мен свинете. Не се съмнявам в това.

Тод изплакна ножа, избърса го и го сложи настрани. Изми бързо съдовете, източи водата и изчисти мивката.

Когато избърсваше ръцете си, погледна към часовника и видя, че е десет и двайсет.

Отиде до телефона в коридора, вдигна слушалката и я погледна съсредоточено. Мисълта, че е пропуснал нещо дяволски важно, като обувката на пияницата, напираше непоносимо в съзнанието му. Какво точно? Не знаеше. Ако не беше главоболието, щеше да се сети. Да е триж проклето главоболието. Не му се случваше да забравя и това го плашеше.

Набра 222 и веднага чу глас:

— Медицинския център на Санто Донато. Имате ли някакви медицински проблеми?

— Казвам се Тод Боудън. Аз съм на Клеърмънт Стрийт 963Т. Трябва ми линейка.

— Какво има, синко?

— Моят приятел, мистър Д… — Той захапа устната си така жестоко, че върху нея се появи струйка кръв. Почувства се загубен, потъващ в пулсиращата болка в главата си. Дюсандър. Едва не съобщи на този анонимен медицински глас истинското име на Дюсандър.

— Успокой се, синко — прозвуча гласът. — Малко по-бавно и всичко ще бъде добре.

— Моят приятел мистър Денкър — изрече Тод — има сърдечен пристъп, струва ми се.

— Какви са симптомите?

Тод започна да обяснява, но за гласа беше достатъчна болката в гърдите, която отива към лявата ръка. Той каза на Тод, че линейката ще пристигне след десет до двайсет минути, зависи от движението. Тод сложи слушалката и притисна с долната част на дланите очите си.

— Свърза ли се? — промълви с отслабнал глас Дюсандър.

— Да! — кресна Тод. — Да, свързах се. Да, по дяволите; да! Да, да, да! Само млъкни!

Притисна още по-силно очите си и първо избухнаха безцветни звезди, а после се появи яркочервено петно. Овладей се, Тод-бейби. Седни, отпусни се, бъди хладнокръвен. Тури му пепел.

Отвори очи и пак взе слушалката. Време беше да се обади вкъщи.

— Ало? — Мекият приятен глас на Моника прозвуча в ушите му. За миг, само за миг се видя как мушва дулото на своята пушка калибър 7,62 в носа й и с дръпване на спусъка избива първия фонтан от кръв.

— Тук е Тод, мамо. Дай ми да поговоря с татко, бързо. — Той не се обаждаше на майка си. Знаеше, че тя ще приеме най-напред сигнала. Така и стана.

— Какво има, Тод? Нещо лошо?

— Само ми дай да поговоря с него.

— Но какво…

Телефонът пукаше и пращеше. Чу, че майка му говори нещо с баща му. Той се приготви.

— За мистър Денкър, татко. Той… има сърдечен пристъп, струва ми се. Даже съм съвсем сигурен.

— Исусе! — гласът на баща му отслабна и Тод го чу да повтаря съобщението на майка му. Сетне се чу отново: — Жив ли е? Поне доколкото можеш да прецениш?

— Жив е. В съзнание.

— Много добре, благодаря на бога. Извикай линейката.

— Вече се обадих.

— Две-две-две?

— Да.

— Добро момче. Как е той, можеш ли да кажеш?

— Не зная, татко. Казаха, че линейката ще пристигне скоро, но… малко съм уплашен. Можеш ли да дойдеш и да изчакаш с мен?

— Можеш да се хванеш на бас. Дай ми четири минути.

Преди баща му да прекъсне връзката, Тод чу майка му да казва нещо. Тод сложи слушалката на мястото й.

Четири минути.

Четири минути да направи нещо, което е оставил недовършено. Четири минути да си спомни какво е забравил. Всъщност беше ли забравил нещо? Може това да е от нерви. Боже, искаше му се да не е викал баща си. Но това беше напълно естествено, нали? Точно така. Имаше ли нещо естествено, което да не е направил? Нещо…

— Ей ти, лайна в акъла! — внезапно промърмори и се втурна в кухнята. Главата на Дюсандър лежеше на масата, неподвижните му очи бяха полуотворени.

— Дюсандър! — извика Тод. Разтърси грубо стареца и Дюсандър изръмжа. — Събуди се! Събуди се, вонящо старо копеле!

— Какво? Иде ли линейката?

— Писмото. Баща ми тръгна, пристига след малко. Къде е шибаното ти писмо?

— Какво… какво писмо?

— Нали ми каза, че си получил важно писмо. Рекох им… — Сърцето му се обливаше в кръв. — Рекох им, че идва от чужбина… от Германия. Боже! — Тод разроши с ръка косата си.

— Писмо. — Дюсандър вдигна глава бавно и мъчително. Бузите му имаха болезнен жълтеникавобял цвят, устните му бяха сини. — От Вили, мисля. Вили Франкел. Скъпият… скъпият Вили.

Тод погледна часовника си и видя, че вече две минути са минали, откакто затвори телефона. Баща му не можеше да вземе разстоянието за четири минути, но можеше да пристигне достатъчно бързо с Поршето. Бързо, точно така. Всичко се движеше прекалено бързо. И все пак тук имаше нещо гнило, той го усещаше, само че не стигаше време да намери вратичката.

— Да, добре, аз ти го прочетох, ти се развълнува и получи сърдечен пристъп. Къде е то?

Дюсандър го гледаше тъпо.

— Писмото. Къде е то?

— Какво писмо? — равнодушно запита Дюсандър и ръцете на Тод го засърбяха да удуши пияното изкуфяло чудовище.

— Това, което ти четох. От Вили. Как изглежда? Къде е то?

Двамата се втренчиха в масата, сякаш очакваха писмото да се появи върху нея.

— Горе — рече най-подир Дюсандър. — Виж в тоалетната масичка. Третото чекмедже. На дъното му има малка дървена кутия. Изгубих ключето много отдавна. Там има няколко много стари писма от един приятел. Неподписани. Без дата. Една-две страници ще станат за облепване на прозорците, ще кажеш. Ако побързаш…

— Да не си луд? — развика се Тод. — Аз не разбирам немски. Как мога да ти прочета писмо на немски, дръвник скапан?

— Че защо ще ми пише Вили на английски? — отвърна изнемощелият Дюсандър. — Ако ми прочетеш писмото на немски, аз ще го разбера, а ти — не. Разбира се, произношението ти ще бъде касапско, и все пак, бих могъл…

Дюсандър отново беше прав и Тод не изчака да чуе докрай думите му. Даже и след сърдечната криза старецът вървеше с едни гърди напред. Тод изтича към стълбите в коридора, спирайки само за миг пред външната врата, за да се убеди, че баща му все още не се е появил. Още не беше, ала часовникът на Тод му подсказа, че времето не стига; бяха изминали пет минути.

Нагоре той вземаше по две стъпала. Влетя в стаята на Дюсандър. Никога преди не беше влизал тук, дори не изпитваше любопитство, и за малко огледа с див поглед чуждата територия. Съзря тоалетната масичка — нещо евтинко в стил, който баща му наричаше „обезценен модерн“. Падна на колене пред нея и дръпна третото чекмедже. То излезе наполовина, засече в страничните жлебове и вече не помръдна.

— Проклето нещо! — прошепна той. Лицето му пребледня мъртвешки с изключение на няколко тъмни кървавочервени петна по бузите му. Сините му очи бяха мрачни като буреносни облаци от Атлантика. — Излез, проклето шибано нещо!

Дръпна толкова силно, че цялата масичка се наклони напред и едва не падна върху него, преди да се върне обратно. Чекмеджето изхвръкна навън и падна на коленете на Тод. Чорапите, бельото и носните кърпи на Дюсандър се разпиляха около него. Бръкна под нещата, които още бяха останали в чекмеджето, и извади дървена кутия, дълга двайсетина сантиметра и дълбока около седем. Опита се да отвори капака. Нищо не стана. Кутията беше затворена, както му каза Дюсандър. Нищо не вървеше гладко тази вечер.

Събра пръснатите дрехи, върна ги в чекмеджето и го сложи в прореза. То пак засече. Тод го разтърси напред-назад, за да го освободи, а лицето му се обля в пот. Най-сетне успя да го пъхне. Колко време беше минало?

Леглото на Дюсандър беше с колони към краката. Тод блъсна с все сила ключалката в една от тези колони и на лицето му се появи болезнена гримаса от удара. Болката затрептя в дланите и се пренесе към лактите. Погледна ключалката. Беше смачкана, но си оставаше заключена. Замахна отново, още по-силно отпреди, безразличен към болката. Този път парче дърво изхвърча от колоната, но ключалката не отстъпваше. Тод нададе пронизителен кикот и обърна кутията към другия край на леглото. Вдигна я високо над главата си и я стовари надолу с цялата си сила. Този път ключалката се счупи.

Когато отвори капака, светлината на фаровете блесна през прозореца на Дюсандър.

Затършува трескаво в кутията. Картички. Медальон. Измачкана снимка на жена, облечена само с къдрави жартиери. Портфейл. Няколко комплекта документи за самоличност. Празна кожена обвивка за паспорт. На дъното — писма.

Светлините блеснаха още по-ярко и сега той чу особения шум от двигателя на Поршето. Той се засили… и секна изведнъж.

Тод грабна трите листа канцеларска хартия за въздушна поща, плътно изписани на немски от двете страни на листа, и изхвърча от стаята. Беше почти до стълбите, когато се сети, че е оставил счупената кутия върху леглото на Дюсандър. Изтича назад, сграбчи я и я пъхна в третото чекмедже на тоалетната масичка.

Чекмеджето отново заседна, този път с остро скърцане на дърво по дърво.

Чу откачането на предпазния колан, отварянето на вратата и затварянето й с удар.

Тод осъзна, че си бърбори съвсем тихо. Той сложи кутията в кривото чекмедже, застана срещу него и нанесе удар с крак. Чекмеджето се затвори плътно. Премигна пред него и отърча по стълбите в коридора. Преди още да слезе, чу шума от бързите стъпки на баща си по пътеката на Дюсандър. Тод прескочи перилата, стъпи леко и изтича към кухнята, а листовете със знака на въздушна поща плющяха в ръцете му.

Почукване на вратата.

— Тод? Тод, аз съм!

Някъде в далечината той чу сирената на линейката. Дюсандър беше изпаднал в унес.

— Ида, татко! — извика Тод.

Сложи писмата на масата, разпиля ги, сякаш са изтървани в бързината, върна се в коридора и пусна баща си да влезе.

— Къде е той? — запита Дик Боудън, закачайки с рамо Тод.

— В кухнята.

— Постъпил си съвсем правилно, Тод — рече баща му и го прегърна здраво, но малко смутено.

— Само се надявах, че съм запомнил всичко — скромно каза Тод и последва баща си в кухнята.

 

 

В суматохата по изнасянето на Дюсандър от къщата никой не се сети за писмата. Бащата на Тод ги взе за малко и ги остави, когато санитарите дойдоха с носилката. Тод и баща му караха след линейката и лекарят прие обясненията им за случилото се без въпроси. В края на краищата „мистър Денкър“ беше на осемдесет години и неговите навици не бяха от най-здравословните. Освен това лекарят похвали съвсем накратко Тод за бързата мисъл и действие. Изтощеният Тод му благодари и попита баща си могат ли да си вървят.

Когато се връщаха към къщи, Дик пак му каза колко се гордее с него. Тод едва ли го чуваше. Той отново си мислеше за своята пушка калибър 7,62 милиметра.