Стивън Кинг
Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (2) (Надежда за вечна пролет)

Прокурорът го попитал какво мисли за станалото и Анди му подхвърлил въпроса, но той вече имал представа и аз научих това от него по-късно, една вечер през 1955 година. През тези седем години отношенията ни се бяха променили и от обикновени познати бяхме станали много добри приятели, но аз никога не бях се чувствал близък с Анди до 1960 година, там някъде, и вярвах, че съм единственият, който някога е бил близък с него. Двамата излежавахме дълга присъда, бяхме в едно и също крило от началото до края, освен това се намирах в средата на пътя по коридора към него.

— Какво мисля? — той се засмя, но в смеха му нямаше хумор. — Мисля, че много лошо се стекоха обстоятелствата през онази нощ. Толкова лоши неща едва ли могат да се струпат на едно място в съвсем къс период от време. Мисля, че всичко изглежда малко странно, ако само го погледнеш повърхностно. Може някой да е пукнал гума на пътя, след като съм си отишъл вкъщи. Или пък да е крадец. Може да е психопат. Той ги е убил, това е. А аз съм тук.

Толкова просто! Беше осъден да прекара остатъка от живота си в Шоушенк или в онази част от него, която обитаваше. Пет години по-късно започна да пише молби да го пуснат под честна дума и молбите му бяха отхвърляни толкова редовно, сякаш насреща си имаше часовников механизъм, въпреки че беше образцов затворник. Да излезеш от Шоушенк, когато в картона си имаш печат „убиец“, е бавна работа, толкова бавна, колкото бавно реката дълбае някоя скала. Седем души заседават в комисията, с двама повече, отколкото в болшинството щатски затвори, и всеки от тях тъп като задник. Не можеш да купиш тези момчета, не можеш да ги замаеш със сладки приказки, с пари да не говорим, и никой не излиза. В случая на Анди има и други причини… но за това ще стане дума малко по-късно в моя разказ.

Имаше един затворник на име Кендрикс, бяха го сложили при мен, лежеше за доста тлъста сума в началото на петдесетте и цялата тази история ставаше четири години преди да изтече срокът на наказанието му. Това, с което той привлече вниманието ми, беше информацията — в моята работа загиваш, ако не можеш да чуеш как расте тревата. Този Кендрикс, например, имаше такъв достъп до музикалните записи, за какъвто не можех и да мечтая, дори да пусках грамофона в магазина за плочи.

Кендрикс ми каза, че гласуването в комисията за пускане под честна дума било 7 на 0 срещу Анди Дюфрен през 1957 година, 6 на 1 през 58-ма, отново 7 на 0 през 59-та и 5 на 2 гласа през 60-та година. След това нямам сведения, но зная, че шестнайсет години по-късно той пак си караше в четиринайсета килия на блок 5. По това време, през 75-та, беше на петдесет и седем. Те вероятно щяха да смекчат сърцата си и да го пуснат някъде към 1983 година. Подаряват ти живота, после ти го вземат целия, поне това, което струва нещо. Може би ще те накарат да загубиш някой и друг ден, но… е, добре, слушай: познавах онова момче, Шърууд Болтън, така се казваше, той имаше гълъб в килията си. От 1945-та до 1953-та, когато го пуснаха, той си държеше тоя гълъб в килията. Не беше някой птицепродавец от Алкатрас, просто си имаше гълъб на име Джейк. Човекът освободи Джейк точно един ден преди той, Шърууд, да си отиде и Джейк отлетя, та се не видя, както щеше да направи всеки на негово място. Но седмица след като Шърууд Болтън напусна нашето щастливо малко семейство един приятел ме дръпна към западния ъгъл на двора за упражнения, където обичаше да кисне Шърууд. Птицата лежеше там като мъничка купчинка мръсно спално бельо. Изглежда беше гладувала. Приятелят ми рече: „Това не е ли Джейк, Ред?“ Той беше. Този гълъб беше мъртъв като лайно.

 

 

Помня първия път, когато Анди Дюфрен ме потърси за нещо; помня, сякаш беше вчера. Само че това не беше времето, когато желаехме Рита Хейуърт. То дойде по-късно. През онова лято на 1948-ма той търсеше нещо друго.

Въртях повечето от моите сделки направо на двора за упражнения и точно там стана и тази. Нашият двор е голям, много по-голям от някои. Той е идеален квадрат със страна осемдесет метра. Северната страна е външна стена с кули за охраната във всеки от краищата й. Горе пазачите бяха снабдени с бинокли и пушки срещу бунтове. Главният вход е на тази северна стена. Зареждащите камиони стояха на южната страна на двора. Бяха всичко пет. През работната седмица Шоушенк е оживено място — доставки насам, доставки нататък. Имахме завод за лицензни плочи, голяма промишлена пералня, през която минава прането на целия затвор, плюс лекуващата болница „Китъри“ и частната болница „Елиът“. Има също голям автомобилен гараж, където осъдените механици поправяха затворническите, държавните и общинските автомобили, без да броим частните коли за ремонт, колите на администрацията… и неведнъж — тези на комисията за пускане под честна дума.

 

 

Източната страна представлява дебела каменна стена, изпълнена с малки, тесни като цепнатина прозорчета. Блок 5 е от другата страна на тази стена. На западната страна са разположени администрацията и лечебницата. Шоушенк никога не е бил толкова претъпкан, както повечето затвори, а през 48-ма беше пълен около две трети от капацитета си, но във всеки един момент в двора можеше да има от осемдесет до сто и двайсет затворници — играеха футбол и бейзбол, хвърляха зарове, подвикваха си един на друг, правеха далавери. В събота навалицата беше още по-голяма; в почивен ден това място щеше да прилича на пикник извън града… ако имаше някакви жени.

Беше събота, когато Анди дойде за първи път при мен. Тъкмо бях свършил разговора с Елмър Армитейдж, момче, което обичам да ми е под ръка. Говорехме за радио, когато Анди се приближи. Знаех, разбира се, кой е — славеше се като сноб и човек, студен като риба. Всички казваха, че вече е белязан с печата на нещастието. Един от тези, които твърдяха това, беше Богс Дайъмънд долнопробен тип, да не ти се пада в делото. Анди нямаше съкафезник в килията и бях чувал, че това е начина да си го поиска, и всички казваха, че си мисли, че неговото лайно не мирише, за разлика от другите. Но аз не обръщах внимание на слухове за някой човек, докато не ми падне случай да го преценя сам.

— Здрасти — рече той, — аз съм Анди Дюфрен. — Подаде си ръката и аз я стиснах. Не беше човек, който си губи времето с празни приказки, вървеше право към целта. — Чух, че знаеш как стават нещата.

Съгласих се, че успявам да вкарам някои неща от време на време.

— Как го правиш? — попита Анди.

— Понякога — рекох, — нещата сякаш сами падат в ръцете ми. Не мога да го обясня. Освен ако причината е в това, че съм ирландец.

Като чу това, той се усмихна.

— Мисля си, не можеш ли да ми намериш геоложки чук?

— Какво е това и за какво ти е притрябвало?

Анди се изненада.

— Да не би целите да са част от работата ти? — От тези негови думи разбрах как му е излязло името на сноб — едно такова момче, което се носи из облаците, но долових и лек хумор във въпроса му.

— Ще ти кажа — рекох. — Ако ми поискаш четка за зъби, няма да те питам нищо. Само ти определям цената. Защото четката за зъби, нали разбираш, не е от смъртоносните предмети.

— Сигурно имаш силно развито чувство към смъртоносните предмети?

— Да.

Една стара износена бейзболна топка летеше към нас, той се обърна — беше котешки бърз, и я хвана във въздуха. С това движение можеше да се гордее и Франк Малцоне. Анди метна топката обратно в посоката, от която идваше, само с едно бързо и леко на вид движение на китката, но в това хвърляне имаше сол, точно така. Забелязах, че много хора, уж заети със своите работи, поглеждат с едно око към нас. Сигурно и пазачите ни гледаха от кулите. Изобщо не украсявам нещата; във всеки затвор има затворници, които си придават важност, в малките затвори — четири-пет, в големите — двайсет-трийсет души. В Шоушенк бях един от тези, които си тежаха на мястото, и това, което мислех за Анди Дюфрен, щеше да се отрази на престоя му тук. Сигурно и той знаеше това, но не ми се кланяше, не се подмазваше и аз изпитах уважение към него.

— Добре, тогава. Ще ти кажа какво е това и защо го искам. Геоложкият чук прилича на миниатюрен пикел и е дълъг почти толкова. — Той протегна ръка на около педя от мен и тогава за пръв път забелязах колко чисто поддържаше ноктите си. — Има малко острие от едната страна и плоска, тъпа глава на чук от другата. Трябва ми, защото обичам камъните.

— Аха, камъните — рекох.

— Да клекнем за малко тук — предложи той.

Съгласих се. Клекнахме като индианци. Анди взе шепа прах от двора за упражнения и започна да го сипе между чистите си ръце, докато се появи прозрачен облак. Беше вдигнал и малки камъчета, едно-две от тях блестящи, останалите матови и плоски. Сред матовите имаше и кварц, но камъчето си остава матово, докато не го изчистиш. После получава приятен млечен блясък. Анди избърса едно камъче и ми го подхвърли. Хванах го и казах какво е.

— Да, кварц — рече. — Гледай! Слюда. Шисти. Наносен гранит. Тук има залежи на качествен варовик и от склона на хълма са изрязали това място. — Хвърли камъчетата настрани и изтупа праха от ръцете си. — Аз съм скално куче… поне бях скално куче. В предишния ми живот. Искам пак да стана такъв, в малко по-ограничени рамки.

— Съботна експедиция в двора за упражнения? — попитах го и станах. Беше глупаво хрумване и все пак… видът на тези малки късчета кварц ме бодна някак странно в сърцето. Не зная точно защо, някаква асоциация с външния свят, предполагам. В двора не се мисли за тези неща с определени понятия. Кварцът беше нещо, което можеш да намериш в малки, бързи потоци.

— По-добре съботна експедиция тук, отколкото изобщо без съботна експедиция — каза той.

— Можеш да забиеш чука в нечий череп — подхвърлих аз.

— Нямам неприятели тук — отвърна бързо той.

— Нима? — усмихнах се. — Изчакай засега.

— Ако стане нещо лошо, ще се оправя, без да си служа с чука.

— Може би искаш да направиш опит за бягство? Да минеш под стената? Защото, ако го направиш…

Той се засмя вежливо. Когато три седмици по-късно видях геоложкия чук, разбрах защо.

— Трябва да знаеш — рекох, — ако някой те види с него, ще ти го прибере. Ако те видят с лъжица, ще ти я приберат. Какво ти остава да правиш, освен да седнеш тук на двора и да започнеш да стреляш?

— О, мисля, че мога да правя нещо много по-хубаво.

Кимнах. Във всеки случай тази страна на въпроса не беше моя работа. Един човек търси услугите ми да му набавя нещо. Дали след доставката ще може да го запази или не, си е негова лична грижа.

— Колко може да струва такова нещо? — попитах. Започна да ми харесва неговия спокоен, тих маниер. Когато прекараш десет години в кошарата, колкото бях излежал дотогава аз, вече си адски уморен от скандалджии, самохвалковци и големи гърла. Да, приятно ми е да кажа, че Анди ми хареса от първата среща.

— Осем долара във всеки магазин за минерали и скъпоценни камъни — рече той, — но доколкото разбирам, в работа като твоята взимаш надценка.

— Обикновено надценката ми е десет процента, но аз се наемам да доставя един опасен предмет. За нещо като тази джунджурия, която спомена, ще трябва малко повече масло, за да завъртя машината. Да кажем десет долара.

— Десет да са.

Погледнах го, усмихвайки се леко.

— Имаш ли десет долара?

— Имам ги — рече тихо.

Мина много време и аз разбрах, че има повече от петстотин. Носеше ги в себе си. Когато те записват в този хотел, един от тукашните чиновници е длъжен да те наведе и да прегледа вещите ти, но тук работата е много, и тъй като не й се обръща нужното внимание, науми ли си човек, може да пренесе цял куп неща по различни пътища, стига да е извън погледа им, освен ако човекът, през който минаваш, има настроение да мине по теб с гумената ръкавица и да те претършува.

— Добре — казах. — Трябва да знаеш какво очаквам от теб, ако те хванат с това, което ще ти дам.

— Предполагам, че зная — рече той и по леката промяна в сивите му очи разбрах, че знае точно какво ще му кажа. Беше една слаба светлинка, проблясък на неговия особен, ироничен хумор.

— Ако те хванат, ще кажеш, че си го намерил. Толкова по въпроса. Ще те пратят за три-четири седмици в изолатора… плюс, разбира се, това, че ти вземат играчката и получаваш черна точка в досието. Кажеш ли им името ми, вече нямам никаква работа с теб. Поне за нещо повече от връзки за обувки или пък за торбичка. И ще пратя няколко момчета да те преслушат. Не обичам насилието, но трябва да влезеш в положението ми. Няма да допусна такава бъркотия, че да не се оправя сам. Това сигурно ще ме довърши.

— Да. Предполагам, че ще те довърши. Разбирам и няма нужда да се безпокоиш.

— Никога не се безпокоя — рекох. — В място като това не усещам и частица безпокойство.

Той кимна и се отдалечи. Три дни по-късно, през утринната почивка на пералнята, той мина покрай мен в двора за упражнения. Дума не продума, нито пък ме погледна, само стисна картината на достопочтения Александър Хамилтън така ловко, сякаш добър фокусник правеше номер с карти. Беше човек, който реагира бързо. Носех му неговия чук за минерали. Получих го за една нощ в килията си, излезе точно такъв, какъвто ми го описа. Не беше оръдие за бягство (на човек щяха да му трябват поне шестстотин години, за да прокопае тунел под стената с помощта на този чук, предполагам), но още изпитвах опасения. Ако забиеш острието в главата на човек, той сигурно никога вече няма да чуе „Фибър Макги и Моли“ по радиото. Между Анди и сестрите вече бяха започнали дрязги. Надявах се, че чукът за минерали не е предназначен за тях.

Най-сетне се уверих, че преценката ми е правилна. Рано на другата сутрин, двайсет минути преди да прозвучи тръбата за ставане, предадох геоложкия чук и пакет „Кемълс“ на Ърни, стар затворник, който чистеше коридора на килиен блок 5 до освобождаването му през 1956-та. Той ги мушна в дрехата си, без да каже дума и цели деветнайсет години не видях чука за минерали, а дотогава той сякаш пропадна в небитието.

Следващата събота Анди пак дойде при мен в двора за упражнения. Не беше за гледане този ден, можеш да ми повярваш. Долната му устна беше толкова издута, че приличаше на прясна наденица, голяма синина почти затваряше дясното му око, ужасна нащърбена рана разсичаше едната му буза. Имаше си разправии със сестрите, добре, ама нищо не спомена за тях. „Благодаря за инструмента“, рече и се отдалечи.

Гледах го с любопитство. Той направи няколко крачки, забеляза нещо в праха, наведе се и го взе. Беше малко камъче. Затворническите дрехи, с изключение на тези, които носеха механиците по време на работа, нямаха джобове, но имаше начини да се заобиколи това. Малкото кръгло камъче изчезна в ръкава на Анди и вече не падна на земята. Това ме порази… и изпитах възхищение от него. Въпреки неприятностите, които имаше, той си гледаше живота. Има хиляди хора, които не го правят, не искат да го направят или не могат да го направят, и повечето от едните или другите не са в затвора. И забелязах, че макар лицето му да изглеждаше така, сякаш по него е минала пресуквачна машина, ръцете му бяха спретнати и чисти, а ноктите — добре поддържани.

Почти не го видях през следващите шест месеца. Анди прекара по-голямата част от това време в самота.

 

 

Няколко думи за сестрите.

В повечето кошари те са известни като „лудите бикове“ или „затворническите моми“, едва по-късно излезе на мода да ги наричат „убиващите кралици“. В Шоушенк те бяха винаги „сестрите“. Не знам защо ги наричаха така, името им нямаше никакво значение.

Едва ли за някого е изненада, че през повечето от тези дни много педерасти влизат зад решетките, освен, може би, за някоя нова риба — човек, който е имал нещастието да бъде млад, строен, приятен на вид и непредпазлив. Хомосексуализмът, както и нормалният секс, се проявява в стотици различни видове и форми. Има хора, които не могат да издържат без някакъв вид сексуални връзки и се обръщат към друг мъж, за да се предпазят от полудяване. Обикновено в такъв случай се свързват двама хетеросексуални мъже, макар понякога да се чудя дали те са толкова хетеросексуални, колкото се мислят, когато се върнат при техните жени и приятелки.

Има и хора, които „се обръщат“ в затвора. В разговорния език те „стават гей“ или „излизат от клозета“. Най-често, но не винаги, те играят ролята на жената и борбата за тяхната благосклонност е жестока.

И накрая идват сестрите.

 

 

За обществото в затвора те са това, което са рападжиите за обществото вън от стените. Обикновено те са с големи присъди, извършили тежки престъпления с много стрелба. Тяхната мечта е млад, слаб и неопитен… или както беше в случая с Анди Дюфрен, слаб на вид.

Техните ловни гюмета са душовете, тесният, приличащ на тунел проход зад промишлените перални машини в обществената пералня, понякога лечебницата. В някои случаи изнасилването е ставало в прожекционната кабина с размери на клозет, която се намира зад зрителната зала. Най-често това, което сестрите вземат със сила, могат да го получат и доброволно, стига да го поискат така; този, който се е обърнал, винаги се лепва за една или друга сестра, както една ученичка за нейния Синатра, Пресли или Редфорд. Но за сестрите удоволствието винаги е идвало от изнасилването… и предполагам, че винаги ще бъде така.

Заради малкия ръст и приятния му външен вид (а може би и заради онова изключително високо самообладание) сестрите преследваха Анди от деня, когато влезе в кошарата. Ако това беше приказка, щях да ти кажа, че Анди се би с тях, докато го оставиха на мира. Ще ми се да можех да го кажа, но не мога. Затворът не е приказен свят.

Това му се случи за пръв път в банята по-малко от три дни след като се присъедини към нашето щастливо семейство Шоушенк. Преди това мина само с опипване и гъделичкане, доколкото разбирам. Те обичат да ти вземат мярката, преди да започне същинската работа, както чакалите разбират дали плячката е толкова слаба и осакатена, колкото изглежда.

Анди удари с юмрук и разкървави устната на едър, тромав тип от сестрите, който се казваше Богс Дайъмънд, изчезнал през изминалите оттогава години кой знае къде. Един от пазачите ги разтърва, преди да стане нещо по-лошо, но Богс обеща да го пипне. И го пипна.

Вторият път работата се завъртя зад машините в пералнята. Мнозина са минали през това дълго, прашно и тясно пространство с течение на годините; пазачите знаят какво става и не се бъркат. Там е мрачно, разхвърляни са торби с пране и избелващи препарати, барабани за катализа, безобидни като сол, когато ръцете ти са сухи, смъртоносни като киселина от батерия, ако ръцете ти са мокри. Пазачите не обичат да се пъхат отзад. Там няма пространство за маневриране и едно от първите неща, което ги учат още с отиването им в пералнята, е никога да не оставяш затворниците да те вкарат в място, където не можеш да отстъпиш.

Този ден Богс не беше там, но Хенли Бакъс, старши майсторът на пералното отделение от 1922 година, ми каза, че се навъртали четирима негови приятели. Анди ги задържал известно време на разстояние с бъркалката за катализатора, като ги заплашил, че ще им пръсне в очите белина, ако се приближат, но се опитал да отстъпи назад около една от големите перални машини с четири улея. Само това направил. Те скочили върху него.

Мисля, че изразът „групово изнасилван“ е нещо, което не се е променило много от едно поколение до друго. Точно това му направили тези четири сестри. Навели го до електрическото табло и един от тях притиснал отвертка до слепоочието му, докато всички го изработили. Може някой да те изнасили, но не толкова лошо — от собствен опит ли говоря, ще попиташ. Само ми се иска да не е така. Започваш да кървиш. Ако не искаш някой шегаджия да те попита сега ли започва мензиса ти, навиваш на руло къс тоалетна хартия и си я слагаш отзад под бельото, докато кръвта спре. Кървенето наистина е като менструално течение, трае два-три дни, кръвта бавно струи. После спира. Не си повреден, ако не се смята това, че са ти направили нещо много по-неестествено. Нямаш физическа рана, но изнасилването си е изнасилване, възможно е още веднъж да се погледнеш в огледалото и да решиш какво да правиш със себе си.

Анди мина през това сам, така, както сам минаваше през всичко в онези дни. Трябва да е стигнал до заключението, до което са стигнали други преди него, а то е, че има само два начина да си разчистиш сметките със сестрите: да се бориш и да те прекарат или само да те прекарат.

Той реши да се бори. Когато една седмица след произшествието в пералнята Богс и две от неговите приятелчета го подгониха („Чух, че си му пръснал геврека“, казал Богс по думите на Ърни, който по това време бил там) Анди се сбил с тях. Смазал носа на едно момче, Рустър Макбрайд се казваше, груб фермер, осъден за това, че пребил до смърт доведената си дъщеря. Рустър умря тук и съм щастлив, че му помогнах.

Изнасилили го и тримата. Когато всичко минало, Рустър и друг един тип — трябва да е бил Пит Върнис, но не съм сигурен — поставили Анди на колене. Богс Дайъмънд застанал срещу него. По онова време той имаше бръснач със седефена дръжка, от двете страни на която беше гравирано: „Дайъмънд Пърл“. Той го отворил и рекъл:

— Сега шъ си отворя ципа, господин мъж, и ти шъ лапаш туй, което ти дам да, лапаш. И като свършиш да лапаш моя, шъ лапаш рустъровия. Ти му смаза носа и мисля, че трябва да му платиш с нещо.

Анди казал:

— Прости се с всичко, което ми пъхнеш в устата.

Богс погледнал Анди, като че е луд, така вика Ърни.

— Не — рекъл той на Анди. Говорел му бавно, като на глупаво дете. — Ти не разбра кво казах. Ако направиш това, шъ мушна двайсетте сантиметра на това острие в ухото ти. Загря ли?

— Разбрах какво казваш. Мисля, че ти не ме разбираш. Ще отхапя всичко, каквото ми пъхнеш в устата. Можеш да забиеш бръснача в мозъка ми, предполагам, но трябва да знаеш, че сериозно внезапно мозъчно разстройство предизвиква у жертвата едновременно напикаване, отделяне на изпражненията и… хапане.

Той погледнал нагоре към Богс и се усмихнал със своята тънка усмивка, казва старият Ърни, сякаш те тримата обсъждали с него стоки и договори, а не са се отнесли така грубо, както биха могли да го направят. Сякаш носел един от многото си банкерски костюми с жилетка, а не бил на колене върху мръсния, преметен с груба метла под, с панталони, смъкнати до глезените, сякаш я нямало кръвта, която бавно бликала по вътрешните страни на бедрата му.

— Вярно е — започнал той, — рефлексът за хапане е толкова силен, че челюстите на жертвата могат да бъдат отворени само с лост или манивела.

Богс не пъхна нищо в устата на Анди онази нощ в края на февруари 1948-ма нито пък Рустър Макбрайд и така нататък и, доколкото зная, никой не го е правил. Това, което сториха тримата, беше да пребият Анди, да го докарат на косъм от смъртта, после четиримата се разделиха да треперят в самота. Между другото Анди и Рустър Макбрайд минаха през лечебницата.

Колко пъти го изнасили тази пасмина? Не зная. Мисля, че Рустър много скоро загуби вкуса към това — тоя тип си плати за изнасилването с шина на носа за един месец, а Богс Дайъмънд се отказа същото лято, някак изведнъж.

Странно нещо. Една сутрин в началото на юни, когато Богс не се яви на проверка за закуска, го намериха пребит в неговата килия. Той не каза кой го е бил или как са се докопали до него, но понеже ми влиза в работата, зная, че надзирателят може да бъде подкупен и да направи почти всичко, освен да внесе пистолет на затворник. Тогава не получаваха големи заплати, пък и сега е същото. По онова време нямаше електронни заключващи системи нито вътрешни телевизионни камери, нито пък прекъсвачи, които да контролират цялата територия на затвора; тогава, през 1948-ма, всеки затворнически блок си имаше свой собствен шалтер. Може би пазачът наистина е бил подкупен, за да улесни влизането на някого — може би двама или трима души — и даже в килията на Дайъмънд, да.

Разбира се, услуга като тази сигурно ще струва куп пари. Не по външните представи, не. Затворническата икономика е изградена върху по-ниска скала. Ако си бил за малко вътре, схващаш, че доларова банкнота в ръката ти изглежда като двайсетачка навън. Моето предположение е, че щом на Богс са му скроили номер, това е струвало на някого маса пари в брой — петнайсет парчета, да кажем, за шалтера и по две-три парчета на всяко от момчетата при лампите.

Не казвам, че това беше Анди Дюфрен, но зная, че с влизането си донесе петстотин долара, пък и той беше банкер в нормалния свят, човек, който разбираше по-добре от останалите в кошарата как парите стават власт.

Зная и това: след побоя — три счупени ребра, подуто око, навяхване на гърба и луксация на бедрото — Богс Дайъмънд остави Анди на мира. Всъщност, след тая работа остави всекиго на мира. Стана като вятъра високо горе през лятото — само бушува, но не събаря. Ще речеш, че наистина е само една „уморена сестра“.

 

 

Това беше краят на Богс Дайъмънд, човекът, който навярно можеше да убие Анди, ако Анди не беше взел мерки да предотврати такова нещо. Но това не беше краят на неприятностите между Анди и „сестрите“. Настъпи кратко затишие, после всичко започна отново, но не толкова брутално и не толкова често. Чакалите обичат лесната плячка, а наоколо беше пълно с по-лесни жертви от Анди Дюфрен.

Той често ги побеждаваше, това е, което помня. Знаеше, предполагам, че ако ги оставиш да те прекарат без борба, следващия път ще им бъде много по-лесно да си свършат работата. И тъй, Анди щеше да се появява за известно време със синини по лицето. Счупиха му два пръста, това стана шест или осем месеца, след като пребиха Дайъмънд. Ах, да, и още нещо — в края на 1949-та един човек кацна в лечебницата със счупена кост на скулата, някой сигурно му е друснал един хубав удар с тръба, увита във фланелен плат. Той винаги се биеше и последиците бяха, че прекарваше времето си в самота. Ала не мисля, че за Анди самотата представляваше бреме, каквото е за някои хора. Чувстваше се добре насаме със себе си.

„Сестрите“ бяха нещо, към което той се приспособи, сетне, през 1950-та, всичко спря почти напълно. Това е част от моя разказ, който ще захвана с течение на времето.

 

 

Една сутрин през есента на 1948 година Анди ме срещна в двора за упражнения и ме попита мога ли да му доставя половин дузина чаршафи за минерали.

— Какво, по дяволите, е това? — попитах.

Каза ми, че така ги наричат скалните кучета. Това са тъкани за полиране с размерите на кухненска кърпа. Те са ватирани и имат две страни — гладка и грапава. Гладката страна е като фина шкурка, грапавата е почти толкова абразивна, колкото промишлената стоманена вълна (Анди пазеше в килията си и кутия от нея, макар че не му я бях доставил аз, предполагам, че беше се снабдил с нея от затворническата пералня).

Казах, че мога да му помогна в тази работа и я свърших, като ги взех от същия магазин за минерали и скъпоценни камъни, където уредих да купя геоложкия чук. Този път сложих на Анди моята обикновена надценка от десет процента, нито цент повече. Не виждам нищо смъртоносно или пък опасно във ватирана тъкан с размери осемнайсет на осемнайсет сантиметра. Наистина чаршафи за минерали.