Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (9) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 7

Скоро станах популярен. Сред указите на Калигула, които анулирах, бяха и онези, отнасящи се до неговия личен религиозен култ, указите му за държавна измяна, както и тези, които отнемаха известни привилегии на Сената и на народа. Обявих, че отсега нататък думите „държавна измяна“ се превръщат в безсмислица. Не само писаните думи за държавна измяна не ще се смятат за криминално престъпление, но ни едното, ни другото ще бъде повод за съдебно преследване; в това се показах по-либерален дори и от Август. Указът отвори вратите на тъмниците за стотици затворници от най-различен вид. Но по съвета на Месалина задържах всички под домашен арест дотогава, докато не се уверих, че обвинението в държавна измяна не включва и други престъпления от по-тежък характер. Защото обвинението в държавна измяна често бе само формалност за арестуването: престъплението можеше да бъде убийство, фалшификация или нещо друго. Тези случаи не ги оставих да се разрешават от обикновените съдии. Сметнах се задължен да ги разследвам лично. Всеки ден отивах на Форума и там, срещу храма на Херкулес, разглеждах делата по цяла сутрин заедно с мои колеги-сенатори. Никой император от години насам не беше допущал колеги в своя съдийски състав — още откакто Тиберий беше отишъл в Капри. Освен това посещавах без предизвестие други съдилища и всякога седях на пейката на съветниците, до председателя на съда. Познанията ми по юриспруденция бяха много слаби. Не бях следвал обичайния ред на длъжностите, през които преминава всеки римлянин от благороден произход, като постепенно се повишава в ранг от третокласен магистрат до консул, с прекъсвания от военна служба извън страната; и с изключение на последните три години бях живял извън Рим през повечето време и много рядко бях посещавал съдилищата. Затова трябваше да разчитам повече на собственото си остроумие, отколкото на юридическите прецеденти, и през цялото време да се боря с хитростите на адвокатите, които, разчитайки на невежеството ми, се опитваха да ме оплетат в правните си мрежи.

Всеки ден, като идвах от двореца към Форума, минавах край една измазана с гипсова мазилка малка сграда, на чиято фасада беше изписано с огромни катранени букви:

ОСНОВАНА И УПРАВЛЯВАНА

ОТ НАЙ-УЧЕНИЯ И КРАСНОРЕЧИВ

ОРАТОР И ЮРИСТ

ТЕЛЕГОНИЙ МАКАРИЙ

ОТ ТОЗИ ГРАД И ОТ ГРАДА АТИНА

А под това, върху голяма квадратна плоча, се мъдреше следното обявление:

Телегоний дава напътствия и съвети на всички, които са се оплели във финансови или лични неприятности, изискващи явяването им пред гражданския или криминалния съд; и притежава обширни енциклопедични познания по всички римски укази, статути, декрети, прокламации, съдебни решения и прочее, минали и сегашни, в сила, неприлагани в момента или недействителни. Само в половин час най-ученият и красноречив Телегоний може да снабди клиента си с точни и правно неоспорими мнения по всеки съдебен въпрос на света, който се представи пред него и помощниците му — много опитни служители. Не само римско право, но гръцко право, египетско право, арменско, мавританско или партско право — Телегоний знае всичко това наизуст. Несравнимият Телегоний е готов не само да ви снабди със сурови познания по закона, но той ще ви снабди и със завършеното произведение: а именно, красиво съчинена адвокатска реч за пред съда, изпълнена с подходящия тон и жест. Личното апелиране към съдиите — главна специалност. При поискване, ръководство с блестящи метафори и фигуративни изрази, подходящи за всякакъв случай. Ни един от клиентите на Телегоний досега не е получил неблагоприятна присъда от който да било съд — освен ако противникът му по някаква случайност не е пил от същия източник на ораторска мъдрост и красноречие. Умерени цени и любезно обслужване. Няколко свободни места за ученици.

„Езикът поразява по-силно и от острието“ — Еврипид.

Постепенно, като го виждах толкова често, аз запаметих надписа на плочата и когато се случеше защитникът или обвинителят да се обърнат към мен с изрази като: „Ти, Цезаре, познаваш петнадесетата алинея от четвъртия член на Закона срещу разкоша на Марк Порций Катон, публикуван през еди-коя си година, по времето на консулите еди-кой си и еди-кой си, нали?“ или „Ти сигурно знаеш, Цезаре, че на остров Андрос, от който произхожда моят клиент, спрямо фалшификатори, в състояние да докажат, че са били подтикнати към деянието от желание да подобрят живота на възрастните си родители, а не от стремеж за лична облага, се проявява голяма търпимост“, или някакви подобни глупави приказки, аз се усмихвах и отвръщах: „Грешиш, уважаеми: нищо подобно не знам. Аз не съм най-ученият и красноречив Телегоний, който може да достави точни и правно неоспорими мнения по всеки съдебен въпрос на света. Аз съм само съдията в този съд. Продължавай и не ми губи времето.“ Ако ли въпреки това упорствуваше да ми досажда, казвах му: „Безсмислено е. Преди всичко, ако не желая да ти отговоря, няма да отговоря. Никой не може да ме застави. Аз съм свободен човек — нали? Всъщност аз съм един от най-свободните хора в Рим. И после, ако ти отговоря сега, кълна ти се, ще предпочетеш да си бях замълчал.“

Впрочем този Телегоний, както си личеше, развиваше твърде доходна дейност и аз започнах много да се дразня от това. Ненавиждам адвокатското ораторство. Ако един човек не е в състояние да изложи случая си кратко и ясно, довеждайки необходимите свидетели, и ако не може да се въздържи от неуместни приказки за благородните си предци, за броя на обеднелите роднини, които сам издържал, за снизходителността и мъдростта на съдията, за безжалостните шеги на Съдбата, за преходността на човешкото богатство и всякакви подобни празни приказки, то той заслужава най-голямото наказание, предвидено в закона, заради своята нечестност, преструвки и похабеното време на съдията. Пратих Полибий да купи тази прословута книга на Телегоний и я разучих. След няколко дни се отбих в едно от най-низшите съдилища и чух как един защитник се впуща в блестяща риторична реч, препоръчана от Телегоний. Помолих съдията да ми позволи да се намеся. Той се съгласи и аз казах на оратора:

— Спри, уважаеми, това не е вярно. Телегоний го даваше другояче, чакай да видя как беше — „Ако обвинението е за кражба“ — да, това е.

Измъкнах книгата.

Научавайки за загубата на моя съсед, изпълнен с жал към него, в какви ли не лесове и долини, в какви ли не ветровити и враждебни планини, в какви ли не влажни и мрачни пещери не търсих тези загубени овце (или загубена крава — загубен кон — загубено муле), докато най-накрая, макар да прозвучи невероятно, завръщайки се у дома пребит, с раздрани нозе, разочарован, аз ги намерих (тук засенчи очи с ръка и си придай учуден вид): и то не другаде, а в собствената си кошара (или краварник — конюшня — яхър), където те своенравно се вмъкнали по време на отсъствието ми!

— Уважаеми — рекох му, — ти казваш лесове на мястото на долини, изпущаш „разранени крака“ и важното прилагателно „своенравно“. Освен това не си придаде учуден вид при думата „намерих“, а изглеждаше по-скоро на глупак. Съдебното решение ще бъде срещу тебе. Сърди се на себе си, а не на Телегоний!

Поради това, че отдавах толкова много време на съдийските си задължения, включително и през религиозните празници; и дори слях зимната и лятната сесия на съда, та раздаването на правосъдие да бъде непрекъснато и ни един обвиняем да не трябва да прекарва повече от няколко дни в тъмница — поради всичко това очаквах все пак малко по-дружелюбно отношение от страна на адвокатите, съдебните служители и свидетелите. Дадох да се разбере, че неявяването или закъснението в съда на една от страните участници в каквото и да било дело ще ме настрои в полза на противниковата. Опитвах се да свършвам делата колкото може по-бързо и си спечелих (най-незаслужено) славата на съдия, който осъжда обвиняемите, без да им даде съответната възможност да се защитят. Ако някой биваше уличен в престъпление и аз го запитвах направо: „Това обвинение вярно ли е в основата си?“, а той се смущаваше и отвръщаше: „Чакай да ти обясня, Цезаре. Не съм точно виновен, но…“, направо го прекъсвах. Обявявах: „Глоба от хиляда златици“ или „Да се прокуди на остров Сардиния“, или „Осъжда се на смърт“, а сетне се извръщах към вратаря: „Следващото дело, моля.“ Обвиняемият и адвокатът му естествено се разгневяваха, че не са съумели да ме очароват с техните молби за смекчаване на вината. Спомням си един случай, когато подсъдимият твърдеше, че бил римски гражданин и затова се яви облечен в римска тога, но адвокатът на тъжителя направи протест и заяви, че оня бил всъщност чужденец и трябвало да носи плащ. За делото нямаше никакво значение дали е, или пък не е римски гражданин, затова усмирих адвокатите, като наредих на човека да носи плащ по време на пледоариите на обвинителя и тога по време на речите на защитата. Адвокатите ми се разсърдиха за това и си казаха един друг, че съм се подигравал с правосъдието. Възможно е. И, общо взето, се отнасяха към мен много лошо. В някои утрини, когато не успявах да разгледам всички дела, които бях насрочил, а времето за обяда ми беше минало отдавна, те предизвикваха размирици, щом отлагах заседанието за другия ден. Подвикваха ми грубо да се върна и да не карам честните граждани да чакат за справедливост, дори ме дърпаха за тогата или за крака, сякаш да ме заставят да не напущам съда.

Не се дразнех от фамилиарниченето, стига да не беше обидно, и открих, че дружелюбната атмосфера в съдебната зала подтиква свидетелите да дават точни показания. Ако някой ми отвърнеше разгорещено след някое мое неправилно мнение, никога не му се сърдех. При един случай адвокатът на защитата обясни, че клиентът му, шейсет и пет годишен мъж, наскоро се бил оженил. Съпругата му беше свидетелка по делото и се оказа твърде млада жена. Аз подхвърлих, че бракът им е противозаконен. Според закона на Папий и Попей (който случайно познавах) на мъж над шестдесетте не се разрешава да се жени за жена под петдесетте: законното предположение беше, че мъжът над шестдесет години не е способен да създава поколение. Процитирах гръцката епиграма:

За стар жених са пътищата два:

„деца недъгави или рога“.

Адвокатът се позамисли за малко и ми отговори в рима:

А ти натрапваш, старче горделиво,

на естеството правило лъжливо:

от стар, напет баща — и син напет;

от млад, но хилав — слабичък и блед.

Аргументът му беше толкова справедлив и тъй на място, че простих на поета-адвокат, дето ме нарече истински глупак, и на следващото заседание на Сената съответно поправих закона на Папий и Попей. Най-яростният гняв, на който си спомням да съм се поддавал в съда, бе извикан от един съдебен служител, чиято длъжност беше да вика свидетелите и да се грижи за навременното им явяване. Изслушал бях някакво дело за мошеничество, но бях принуден да го отложа поради липса на доказателства, понеже главният свидетел беше избягал в Африка, за да се измъкне от обвинение в съучастничество. Когато дойде денят на новото разглеждане, повиках този свидетел; той не беше в съда. Запитах съдебния служител дали на този човек е била изпратена съответната призовка.

— О, да, Цезаре.

— Тогава защо го няма?

— За жалост не му е възможно да се яви.

— Няма никакво извинение за неявяването, освен ако е тъй тежко болен, че да не може да го донесат на носилка поради опасност за живота му.

— Прав си, Цезаре. Не, свидетелят не е болен сега. Доколкото разбрах, бил е много болен. Но с това се е свършило.

— Какво му е било?

— Нападнат бил от лъв, а след това получил гангрена.

— Същинско чудо, че е оздравял — казах аз.

— Не, не е оздравял — ухили се оня. — Мъртъв е. Струва ми се, че смъртта би могла да се приеме като причина за неявяване.

Всички се разсмяха.

Толкова се разгневих, че запратих плочата си за писане по главата му, отнех му гражданството и го прокудих в Африка.

— Върви да ловиш лъвове — креснах — и дано тъй те изпохапят, че да гангренясаш!

Но след шест месеца му простих и го върнах на службата му. Спря да си прави шеги за моя сметка.

Справедливо ще е тук да отбележа най-силния гняв, на който пък аз съм бил прицелът в съдебната зала. Един млад благородник бе обвинен за противоестествено държане с жени. Обвиняваше го всъщност сдружението на проститутките, неофициална, но сплотена организация, която предпазваше членките си много успешно от измама и грубиянство. Самите проститутки нямало как да повдигнат обвинението срещу благородника, тъй че отишли при някакъв човек, който също бил пострадал от него и търсел да му отмъсти — проститутките знаят всичко, — и му предложили да го подкрепят със свидетелски показания, ако той повдигне обвинението: проститутката е пълноценен свидетел в съда. Преди да разгледам делото, пратих вест на приятелката си Калпурния, хубавичката млада проститутка, която живееше с мене, преди да се оженя за Месалина, и бе тъй нежна и вярна по време на моите беди: помолих я да поговори с жените, които щяха да свидетелствуват, и да разбере за себе си дали оня ги бе обидил по споменатия начин, или пък са били подкупени от човека, който повдигаше обвинението. Калпурния ми обади след ден-два, че благородникът наистина се държал по най-груб и отвратителен начин и че жените, които се оплакали на сдружението, били почтени момичета, а едната й била дори лична приятелка.

Разгледах делото, накарах свидетелите да положат клетва (не приех възражението на защитника, че клетвата на една проститутка и на практика, и въобще била равна на нищо) и накарах секретаря на съда да запише това. Когато едно момиче повтори някаква отвратителна и вулгарна забележка, която обвиняемият й отправил, секретарят ме запита:

— Да запиша ли това, Цезаре?

А пък аз му отговорих:

— Защо не?

Младият благородник тъй се ядоса, че направи същото, което аз бях направил със съдебния служител, когато ме бе подиграл — запрати дъската си за писане по главата ми. Но там, където аз бях пропуснал целта си, той я улучи. Острият ръб на плочата одра бузата ми и я разкървави. Единственото, което казах, беше:

— Драго ми е, любезни, че все още ти е останал малко срам.

Признах го за виновен и сложих черен знак до името му в списъците, с което му се отнемаше правото да кандидатствува за обществена служба. Но той се случи роднина по сватовство на Азиатик, който след няколко месеца ме помоли да излича черния знак, защото в последно време младият му роднина се бил поправил.

— Ще го излича, за да те зарадвам — отговорих, — но той ще си остане.

След това Азиатик повторил тази ми забележка пред своите приятели като доказателство за глупостта ми. Не е могъл да разбере, предполагам, че доброто име е, както казваше майка ми, като керамична чиния. „Чинията се чупи, доброто име се опетнява от криминалното престъпление. Чинията може да се оправи със занитване и да стане «като нова»; доброто име се възстановява с официално опрощение. Поправена чиния и поправено добро име струват повече от счупена чиния и опетнено име. Но чиния, която никога не е чупена, и име, което не е опетнявано, са още по-добри.“

Учителят всякога се струва много смешен на учениците си. Има си някои любими фрази, които те запомнят и започват да се кискат всякога, щом ги употреби. Всеки човек на този свят има по някой любим израз и странност на речта, но ако не заема някаква командна длъжност — като например да си учител или военен командир, или пък съдия, — никой не ги забелязва. Никой не забелязваше и моите, докато не станах император, но след това, разбира се, те се превърнаха в прочути изрази. Достатъчно беше да отбележа в съда: „Без никакъв умисъл или предпочитание“ (обръщайки се към юридическия ми секретар, след заключението по някое дело), „Така е, нали?“ или пък „Веднъж щом взема решение, то е забито като с пирон“, или пък да процитирам старата фраза:

Каквото зло е сторил,

такова му се пада. И право е!

или да изрека семейната клетва „десет хиляди фурии и змии!“ — и ето ти цялата зала гръмнала в смях, сякаш съм изтърсил най-голямата нецензурност или пък най-остроумната епиграма.

През първата си година в съда сигурно съм извършил стотици нелепи грешки, но съумявах да разреша делата и понякога сам се изненадвах от острия си ум. Спомням си един случай, когато една от свидетелките на защитата, жена, отрече всякакво родство с обвиняемия, за когото ищецът твърдеше, че й бил син. Когато й заявих, че вярвам на думите й и че в качеството си на върховен понтифекс веднага ще ги свържа в брак, тя тъй се изплаши от мисълта да извърши кръвосмешение по принуда, че се призна виновна за измама. Обясни, че скрила роднинството си, за да я приемем като безпристрастен свидетел. Това ми донесе голяма слава, която почти веднага изгубих в друго дело, където обвинението за измяна се допълваше от обвинение за фалшификация. Обвиняемият беше освобожденец на един от Калигуловите освобожденци и за престъплението му не съществуваха смекчаващи вината обстоятелства. Подправил бе завещанието на господаря си пред самата му смърт — дали бе виновен за смъртта, не можеше да се докаже — и бе оставил съпругата и децата му без пукната пара. Страшно се разгневих на този човек, след като изслушах цялата му история, и реших да му наложа максималното наказание. Защитата беше много слаба — обвинението не се отричаше, изрекоха се само потоци от телегониевски безсмислици. Отдавна беше минало времето за обяд, а пък аз вече шести час заседавах. Упоителен аромат от вкусна храна нахлу в ноздрите ми откъм трапезарията на жреците на Марс, която бе наблизо. Те се хранят по-добре от всяко друго жреческо братство: Марс всякога е обсипван с жертвени приношения. Прималя ми от глад. Казах на най-висшия от съдиите, които заседаваха с мен:

— Моля те, продължи вместо мен това дело и наложи най-голямото наказание, ако защитата не може да представи по-сериозни доказателства от досегашните.

— Наистина ли настояваш за максималното наказание? — запита той.

— Да, все едно какво е. Този човек не заслужава никаква милост.

— Заповедта ти ще бъде изпълнена, Цезаре — отвърна той. Донесоха ми носилката и аз седнах да обядвам с жреците. Когато се върнах следобеда, разбрах, че ръцете на обвиняемия са били отсечени и провисени около шията му. Това беше наказание за фалшификация, въведено от Калигула, което още не бе премахнато от наказателния кодекс. Всички сметнаха, че съм постъпил извънредно жестоко, защото съдията бе заявил на съда, че решението било мое, а не негово. Всъщност вината не беше моя.

Наредих да върнат всички изгнаници, прокудени с обвинения в държавна измяна, но едва след като поисках разрешение от Сената. Сред тях бяха племенниците ми Агрипинила и Лесбия, които бяха изпратени на някакъв остров край африканския бряг. Ако зависеше от мене, никога не бих ги оставил точно там, но нямаше да ги поканя и да се върнат в Рим. Двете се бяха отнасяли много нагло с мен и двете бяха имали кръвосмесителни връзки с Калигула, дали доброволно, или принудително, това не зная, а и другите им прелюбодейства бяха дали поводи за обществени скандали. Месалина беше тая, която се застъпи за тях. Сега осъзнавам, че го е сторила, за да изпита приятното чувство за надмощие. Агрипинила и Лесбия всякога се бяха отнасяли към нея надменно, а сега, като научеха, че са върнати в Рим благодарение на нейното благородство, щяха да се чувствуват задължени да й се умилкват. Но по онова време приех това като проява на искрено добросърдечие от страна на Месалина. Тъй племенниците ми се върнаха и аз открих, че изгнанието съвсем не е сломило духа им, макар нежните им кожи да бяха грозно почернели от африканското слънце. По нареждане на Калигула принудили ги бяха да изкарват прехраната си на острова, като вадят от морето сюнгери. Така или иначе, единственият коментар, който Агрипинила направи за своите преживелици, беше, че не си е губила времето.

— Станах отлична плувкиня. Ако на някого му се ще да ме убива, не бива да се опитва да ме дави.

Решиха да превърнат в достойнство позорния робски цвят на лицето, шиите и ръцете си, като убедиха някои от своите благородни приятелки да издигнат слънчевото почерняване в мода. Ореховият сок стана предпочитаната тоалетна вода. Ала близките на Месалина не измениха на своите розови кожи и наричаха презрително привърженичките на почерняването „Ловджийките на сюнгери“. Лесбия поблагодари на Месалина много студено, а на мен изобщо не ми благодари. Държа се крайно неприятно.

— Накара ни да чакаме десет дни повече, отколкото беше необходимо — оплака се тя, — а корабът, който ни прибра, беше пълен с плъхове.

Агрипинила постъпи по-мъдро: отправи и към двама ни мили думи на благодарност.

Потвърдих Иродовата власт над Башан, Галилея и Гилеад и ги прибавих към Юдея, Самария и Идумея, така че владенията му сега станаха обширни като на дядо му. Закръглих северната част с Абилена, която бе част от Сирия. Двамата се съединихме в свещен съюз, потвърден с клетви на открития Форум, в присъствието на огромна тълпа и с приношението на едно прасе — древна церемония, съживена за този случай. Освен това го удостоих с почетното звание римски консул: с това до този ден не бе удостояван ни един от неговата раса. Това означаваше, че в настоящия критичен момент Сенатът се обръща за съвет към него, понеже не може да намери ни един местен римлянин, способен да разсъждава тъй ясно и безпристрастно. По молба на Ирод също така присъдих малкото царство Халкида на по-малкия му брат Ирод Полион: Халкида се намира на изток от реката Оронт, до Антиохия. За Аристобул той не поиска нищо и Аристобул нищо не получи. Освободих на драго сърце също тъй алабарха Александър и брат му Филон, които още лежаха в Александрийската тъмница. Докато разказвам това, нека спомена, че когато синът на алабарха, за когото Ирод беше омъжил дъщеря си Вероника, умря, Береника се омъжи за чичо си Ирод Полион. Потвърдих назначението на Петроний за управител на Сирия и му изпратих лично поздравително писмо за благоразумното му поведение по въпроса със статуята.

Последвах съвета на Ирод за мраморните плочи, предназначени за облицоване на вътрешността в Калигуловия храм: изглеждаха много красиви, наредени край цирка. А сетне трябваше да реша какво да правя със самата сграда, която беше много хубава, дори и така, оголена от скъпоценните си украси. Хрумна ми, че ще бъде само проява на справедливост към боговете близнаци Кастор и Полукс, искрено извинение за обидата, нанесена им от Калигула, който бе превърнал техния храм в обикновен вход към своя храм, ако им го дам като пристройка към техния. Калигула беше пробил стената зад техните статуи, за да оформи главния вход към своето светилище, тъй че те му бяха нещо като вратари. Не оставаше нищо друго, освен да се преосвети това място. Определих подходящ ден за церемонията и си спечелих одобрението на боговете с предзнаменование; защото ние правим тази разлика между предзнаменование и освещаване, а именно освещаването се извършва по волята на човека, но преди това предзнаменованието трябва да потвърди благосклонното съгласие на съответното божество. Избрал бях петнадесетия ден на юни, деня, в който членовете на римското конническо съсловие излизат, увенчани с маслинени венци, да почетат Близнаците в тържествена конна процесия: от храма на Марс те тръгват по главните улици на града и се връщат до Храма на Близнаците, където извършват жертвоприношение. Церемонията представлява възпоминание на битката край Регилското езеро, която се е състояла на този ден преди триста години. Лично Кастор и Полукс дошли на коне, за да помогнат на римската войска, която отчаяно отстоявала езерните брегове срещу надвишаващата ги войска на латините; и оттогава те се смятат за покровители на конническото съсловие.

Приех предзнаменованията в малката площадка, устроена за тази цел на билото на Капитолийския хълм. Призовах боговете и след съответните изчисления определих в коя част на небето да правя наблюденията си, а именно там, където по това време се намираше съзвездието на небесните Близнаци. Тъкмо бях привършил, чух далечни крясъци отгоре и очакваният знак се появи. Беше двойка лебеди, които идваха откъм посоката, която бях определил, а шумът от крилете им ставаше все по-силен и по-силен, колкото повече наближаваха. Знаех, че това трябва да са самите Кастор и Полукс в друг образ, защото, както ви е известно, те и сестра им Елена са излюпени от същото трижълтъчно яйце, снесено от Леда, след като била любена от Юпитер, престорен на лебед. Птиците прелетяха точно над своя храм и скоро изчезнаха в далечината.

Ще избързам малко в разказа си, за да опиша празненството. То започна с религиозно очищение. Ние жреците и нашите помощници минавахме в тържествена процесия край храмовия двор, понесли лаврови клонки, които потапяхме в светена вода и пръсвахме с тях, докато вървяхме. Направих си труда да изпратя за вода от Регилското езеро, където Кастор и Полукс впрочем имаха друг един храм: споменах произхода на водата в молитвата си. Изгорихме също така сяра и ароматни билки, за да пропъдим злите духове, а музика от флейти целеше да заглуши всяка прокобна дума, която би се произнесла там. Това очищение имаше за цел да освети всичко в обсега на кръга, който бяхме очертали, а той включваше новата постройка, както и самия храм. Зазидахме отвора: основния камък поставих аз. След това извърших жертвоприношението. Избрал бях такива жертви, които знаех, че ще се понравят най-много на боговете — за всеки от тях по един вол, една овца, едно прасе, всички без какъвто и да е дефект и всички близнаци. Кастор и Полукс не са главни божества: те са полубогове, които поради разнородните си родители прекарват определени дни на небето и в подземния свят. Когато се прави жертвоприношение на духовете на загинали герои, главата на жертвата се свежда надолу, но когато се принася на богове, главата се вдига нагоре. Така че в приношението на Близнаците аз приложих един древен начин, който не бе използуван от години насам, като съответно навеждах едната глава надолу, а другата вдигах нагоре. Рядко съм виждал вътрешности с по-благоприятни предзнаменования.

За случая Сенатът ми беше гласувал триумфални одежди: поводът беше един незначителен военен поход, който наскоро бе завършил благополучно в Мавритания, където, след като Калигула беше убил царя, братовчед ми Птолемей, бяха последвали размирици. Самият аз нямах нищо общо с мавританската експедиция и при все че по това време беше нещо обичайно на главнокомандуващия да се гласуват триумфални одежди след завършването на някой поход, макар сам той изобщо да не е напущал града, не бих приел тази чест, ако не беше едно особено съображение. Реших, че ще изглежда странно за един главнокомандуващ да освещава храма на единствените двама гръцки полубогове, които някога са се сражавали за Рим, в облекло, което звучи като пълно признание за това, че сам той никога не е командувал армия. Но по време на церемонията си сложих само триумфалния венец и плащ; през петдневните празненства обаче носех обикновената сенаторска тога, поръбена с пурпур.

Първите три дни бяха посветени на театрални представления в театъра на Помпей, който преосветих за случая. Сцената и част от зрителната зала бяха изгорели по времето на Тиберий, но бяха възстановени от него и пак посветени на Помпей. Обаче Калигула се дразнеше, като съзираше титлата на Помпей — „Велики“ — на надписа, и затова беше нарекъл театъра на свое име. Сега аз пак го върнах на Помпей, макар да сложих на сцената надпис, в който отдавах заслугата на Тиберий за реставрацията след пожара, както и заслуга на себе си за това, че съм го преименувал на Помпей: това е единствената обществена сграда, на която съм си позволил да сложа името си.

Никога не съм одобрявал неримската мода, наложила се в края на Августовото управление, при която знатни мъже и жени започнаха да се появяват на сцената и да демонстрират своите актьорски и корибантски способности. Не ми е ясно защо Август не се възпротиви по-силно на това. Дължало се е, предполагам, на туй, че не съществуваше закон, който да го забранява, а пък Август проявяваше търпимост към гръцките нововъведения. Приемникът му Тиберий не обичаше театъра, все едно кои бяха актьорите, и го смяташе за голямо губене на време и разсадник на грях и суета. Калигула не само върна професионалните актьори, които Тиберий беше пропъдил от града, но и поощряваше любителите-благородници да играят в театъра, а често и сам се появяваше на сцената. Най-съществената несъстоятелност на тази мода е според мен в очебийната некадърност на благородниците-любители. Римляните не са родени за актьори. В Гърция е нещо в реда на нещата мъжете и жените от знатен произход да участват в театралните представления и всякога се представят достойно. Но досега не съм видял римски любител, който да се е оправил като хората. Рим е родил само един велик актьор, Росций, ала той е спечелил изключителното си съвършенство в това изкуство благодарение на голямото старание, което е положил. Той не е направил един-единствен жест или движение на сцената, което да не е репетирал предварително, при това многократно, докато се е превръщало в съвсем непринудено действие. Ни един римлянин след него не могъл да си наложи търпението, за да се превърне в грък. Така че при този случай аз разпратих специални съобщения на всички благородници и благороднички, които бяха излизали на сцената по времето на Калигула, нареждайки им да участвуват в две пиеси и една интермедия, които нарочно бях избрал за тях, и съобщавайки им, че при отказ ще ме разгневят. Заявих, че не ще позволя да им помага никакъв професионален актьор. В същото време повиках Харпократ, моя министър за игрите и забавленията, и му казах, че желая да събере най-добрия състав от професионални актьори в Рим и да види дали не би могъл на втория ден на празненствата да покаже как всъщност трябва да се играе. Програмата щеше да бъде същата, но аз запазих това в тайна. Малкият ми предметен урок премина много успешно. Представленията през първия ден бяха тъжна гледка. Такива вдървени жестове и нескопосани появи и излизания, такова фъфлене и объркване на ролите, такава липса на сериозност в трагедията и на хумор в комедията, че зрителите скоро загубиха търпение, взеха да кашлят, да се въртят по местата си и да разговарят. Ала на другия ден професионалният състав игра така блестящо, че оттогава ни един мъж или жена от благородниците не е посмяла да се мерне по сцената.

На третия ден главното представление беше танцът на мечовете, пириха, националната игра на гръцките градове от Мала Азия. Изпълняваха го синовете на благородниците от тези градове, които Калигула беше повикал под предлог, че искал да му танцуват; в действителност смяташе да ги задържи като заложници за доброто поведение на бащите им, докато той самият бъде на посещение в Мала Азия и събира пари по своя обичаен насилствен начин. Чул за пристигането им в двореца, Калигула тъкмо се беше запътил да ги огледа и да ги накара да репетират една песен, която бяха разучили в негова чест, когато Касий Херея се бе появил да му иска паролата; и това беше сигналът за убийството му. Затова сега момчетата танцуваха с голяма радост и умение, след като знаеха от каква участ са избягнали; а като свършиха, изпяха ми благодарствена песен. Дарих на всички римско гражданство и след няколко дни ги изпратих по домовете им, обсипани с подаръци.

Представленията през четвъртия и петия ден се състояха в цирка (който изглеждаше много красив с позлатените си врати и мраморни балюстради), както и в амфитеатрите. Организирахме дванадесет надбягвания с колесници и едно състезание с камили, което бе забавна новост. Освен това убихме триста лъва и триста мечки в амфитеатрите и уредихме големи гладиаторски борби. Мечките и лъвовете бяха поръчани от Калигула тъкмо преди смъртта му и току-що бяха пристигнали. Заявих откровено на народа:

— Това е последното зрелище с диви животни, което ще гледате: ще почакам да спаднат цените, преди да поръчам нови. Африканските търговци са ги покачили до безобразие. Ако не са в състояние да ги смъкнат, да си ги продават на други пазари — но, струва ми се, трудно ще намерят.

Думите ми допаднаха на търговското чувство на народа и всички ме аплодираха с благодарност. И тъй, това беше краят на празненствата, като изключим голямото пиршество, което след това дадох в двореца за благородниците и жените им, както и за някои представители на римския народ. Обслужени бяха над две хиляди души. Нямаше кой знае какви лакомства, но беше хубава храна, с хубаво вино и великолепна скара и аз не чух оплаквания, че нямало баници от чучулигови езици или малки желирани антилопи, или омлети от щраусови яйца.