Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (7) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 5

И ето пак се връщаме към оня момент, когато се видях понесен из големия двор на двореца върху раменете на двамина преторианци, а императорската гвардия от германци се тълпеше наоколо ми и посвещаваше своите асъгаи в моя служба. Най-сетне успях да накарам преторианците да ме свалят и убедих четирима германци да ми донесат носилката. Донесоха я и седнах в нея. Съобщиха ми, че са решили да ме отнесат в лагера на преторианците, в другия край на града, където да ме пазят срещу евентуални посегателства за убийство. Отново бях започнал да се противя, когато в задния край на тълпата ми се мярна нещо цветно. Ръка, облечена в пурпур, се размахваше към мене с едно странно кръгообразно движение, което ми спомни за ученическите години.

Казах на войниците:

— Струва ми се, че съзирам цар Ирод Агрипа. Ако желае разговаря с мен, нека дойде веднага.

Когато Калигула беше убит, Ирод не бил наоколо. Той ни бе последвал на излизане от театъра, но един от заговорниците, който се престорил, че го моли да ходатайствува пред Калигула за някакво благоволение, го отвел настрана, тъй че Ирод не бил свидетел на самото убийство. Ако действително съм го познавал така, добре, както си мисля, той непременно щеше да спаси живота на Калигула с някаква хитрост; а сега, като се е изправил пред трупа му, най-демонстративно му изразил благодарност за предишните благодеяния. Прегърнал го, както бил облян в кърви, и го отнесъл нежно в обятията си до двореца, където го положил в императорското ложе. Дори пратил да доведат хирурзи, като че ли Калигула не бил все още умрял и имало възможност да му се помогне. А сетне се измъкнал от двореца през друга врата и бързо се върнал в театъра; там накарал Мнестер, актьора, да изрече знаменитата си реч, оная, с която успокои възбудените германци и ги спря да изколят зрителите като отмъщение за смъртта на господаря им. После отново се втурнал назад към двореца. Когато чул какво се е случило с мен, смело пристъпил в двора, за да види дали може някак си да ми помогне. Трябва да призная, че видът на кривата Иродова усмивка — единият ъгъл на устните извит нагоре, другият смъкнат надолу — доста ме ободри. Първите му думи бяха:

— Поздравления, Цезаре, за избора: дълго да се радваш на почестите, с които те даряват тези храбри войници, и дано аз да имам славата на твой пръв съюзник!

Войниците бурно го акламираха. А след това, приближавайки ме и стискайки ръката ми в своята, той усърдно ми заприказва на финикийски, език, който знаеше, че познавам от проучванията ми в историята на Картаген, но който никой от войниците не разбираше.

— Чуй ме, Клавдий. Знам какво чувствуваш. Знам, че наистина не желаеш да станеш император, но заради всички нас, както и заради себе си, не ставай глупак. Не оставяй да ти се изплъзне онова, което боговете ти дават по свое желание. Мога да си представя какво си мислиш. Върти ти се лудешката идея да предадеш властта си на Сената веднага щом войниците те пуснат. Това ще бъде същинска лудост; то ще е сигналът за гражданска война. Сенатът не е друго освен стадо овце, но сред тях има и три-четири вълка, които са готови в мига, когато се откажеш от властта, да се сбият помежду си за нея. Първо там е Азиатик, да не говорим пък за Виниций. И двамата бяха в заговора, затова сигурно са готови на най-необмислени неща, само и само да не бъдат екзекутирани. Виниций вече се смята за Цезар заради женитбата си с племенницата ти Лесбия. Ще я върне от заточението и двамата ще образуват силна комбинация. Ако ли пък не е Азиатик или Виниций, сигурно ще е друг някой, вероятно Винициан. Ти си единственият възможен император за Рим и армиите ще застанат здраво зад теб. Ако не поемеш отговорността поради някакъв глупав предразсъдък, това ще е краят. Друго няма да ти кажа. Премисли го и горе главата!

После се извърна и викна на войниците:

— Римляни, поздравявам ви и вас. Не бихте могли да направите по-мъдър избор. Новият ви император е смел, щедър, учен и справедлив. Можете да му вярвате, тъй както вярвахте на славния му брат Германик. Не се оставяйте да ви заблуждава Сенатът или някои други военачалници. Дръжте за император Клавдий и той ще държи на вас. Най-сигурното място за него е във вашия лагер. Тъкмо го посъветвах да ви се отплати щедро за верността ви.

С тези думи той изчезна.

Понесоха ме в носилката към техния лагер, подтичвайки в тръс. Щом някой от носачите покажеше признаци на умора, заместваше го друг. Германците тичаха с викове напред. Аз стоях изтръпнал, владеех себе си, но никога в живота си не се бях чувствувал по-дълбоко нещастен. Сега, когато Ирод си бе отишъл, бъдещето ми се струваше отново съвсем безнадеждно. Тъкмо бяхме стигнали до Свещения път в подножието на хълма Палатин, насреща ни се зададоха пратеници да протестират срещу моята узурпация на монархията. Пратениците бяха двама народни трибуни. (Тази длъжност бе оцеляла от средните години на Републиката, когато народните трибуни са защищавали правата на обикновените граждани срещу тираничните стремежи на благородничеството: личността им беше неприкосновена и макар уж да не притежаваха законодателни права, бяха си издействували от нобилитета правото да налагат вето над всяко решение на Сената, което не им се харесваше. Но Август и двамата му императорски приемници бяха взели също титлата „народен трибун“ заедно с прерогативите й; тъй че истинските народни трибуни, макар да продължаваха да бъдат избирани и да изпълняваха известни задължения под нареждане на императора, бяха изгубили първоначалната си власт.) Очевидно Сенатът бе избрал тези пратеници не само като знак, че целият Рим подкрепя протеста им, но и защото неприкосновеността на личностите им щеше да ги предпази от враждебността на моите войници.

Тези трибуни, които аз лично не познавах, не се държаха кой знае колко смело, когато спряхме да преговаряме с тях, нито се осмелиха да изрекат категоричното послание, с което, както научих сетне, били натоварени. Назоваха ме „Цезар“, титла, за която по онова време нямах претенции, тъй като не бях от рода на Юлиите; и смотолевиха много смирено:

— Прости ни, Цезаре, но Сенатът ще ти бъде много благодарен, ако незабавно се явиш пред него: нетърпеливи са да узнаят твоите намерения.

Готов бях да отида, но преторианците не ми позволиха. Изпитваха омраза към Сената, а сега, когато си бяха избрали свой император, решени бяха да не го изпущат из очи и да отстояват всеки опит на Сената да върне Републиката или да издигне друг император-съперник. Разнесоха се гневни викове:

— Пръждосвайте се, чувате ли?

— Кажете на Сената да си гледа работата и ние ще си гледаме нашата!

— Няма да оставим и новият ни император да бъде убит!

Подадох се от прозорчето на носилката и казах:

— Моля да предадете уваженията ми на Сената и да съобщите, че засега ми е невъзможно да приема любезната им покана. Вече съм приел друга. Подофицерите и войниците от дворцовата стража ме носят, за да ме обградят с гостоприемството си в преторианския лагер. За нищо на света не бих желал да обидя тези предани воини. — И тъй, продължихме нататък.

— Какъв шегаджия е новият ни император! — закискаха се те.

Като стигнахме лагера, приеха ме с по-голямо въодушевление, отколкото можех да си представя. Войската на преторианците наброяваше около дванайсет хиляди пехотинци извън придадената към тях конница. Сега вече не само низшите офицерски чинове, но и по-висшите офицери ме признаха за император. Опитах се да ги разубедя, доколкото можех, като им благодарях за доброжелателството. Заявих, че не бих могъл да приема да стана техен император, докато не бъда одобрен от Сената, в чиито ръце беше изборът ми. Занесоха ме в генералния щаб и там се държаха с мен с почтителност, на каквато не бях привикнал, но всъщност си бях затворник.

Що се отнася до убийците, веднага щом се уверили, че Калигула е умрял и се измъкнали от преследващите ги германци, както и от носачите и телохранителите на Калигула, които се втурнали подире им с викове за мъст, те затичали към дома на Виниций, който не бе далеч от Форума. Там ги чакали легатите от трите градски кохорти, които бяха единствените редовни войски в града освен стражите и преторианците. Тези легати не бяха взели дейно участие в заговора, но били обещали да предоставят войските си на разположение на Сената тозчас щом Калигула бъде умъртвен и Републиката — възстановена. Касий настоял някой веднага да отиде и да убие Цезония и мене: били сме твърде близки на Калигула, за да ни оставят да го надживеем. Един легат, Луп, доброволно предложил услугите си; той беше зет на командира на преторианците. Отишъл в двореца, преминал с меч в ръката през много пусти стаи и накрая стигнал до императорската спалня, където лежал трупът на Калигула, окървавен и страхотен, както го бил оставил Ирод. Но сега край леглото седяла Цезония, положила главата му в скута си, а малката Друзила, единственото дете на Калигула, била на коленете й. Когато Луп влязъл, Цезония се вайкала над трупа:

— Мъжо, мъжо, трябваше да се вслушаш в съвета ми.

Като съзряла меча на Луп, тя вдигнала тревожен поглед към лицето му и разбрала, че е осъдена. Протегнала шия.

— Удряй силно — казала му, — не го прави нескопосано като другите убийци.

Цезония не беше страхливка. Той ударил и главата се търколила. А сетне хванал малката, която се хвърлила към него, като хапела и дращела. Пипнал я за краката, блъснал главата й о една мраморна колона и я разбил. Винаги е неприятно да чуеш за убийството на дете: но нека читателят ми повярва, че ако и той опознаеше малката Друзила, любимката на баща си, също би копнял да извърши онова, което извършил Луп.

Много се е изприказвало оттогава за смисъла на думите, отправени от Цезония към трупа, защото наистина звучат неясно. Смисълът им, казват някои, бил, че Калигула е трябвало да се вслуша в някакви нейни съвети за убийството на Касий, чиито намерения тя била подозряла, преди да е имал време да ги осъществи. Хората, обясняващи ги по този начин, са ония, които винят Цезония за лудостта на Калигула, твърдейки, че тя му била объркала ума с някакво омайно биле, за да го привърже към себе си завинаги. А други настояват, и аз съм по-съгласен с тях, че е съветвала Калигула да усмири своята „неотстъпна суровост“ и да се държи като човечен и разумен смъртен.

Сетне Луп тръгнал да търси мене, за да довърши делото си. Но междувременно се подемали възгласите: „Да живее император Клавдий!“ Той застанал на вратата на залата, където ставаше заседанието, и като видял колко съм популярен, обезкуражил се и тихо се измъкнал.

На Форума възбудените тълпи не можели да решат дали да викат радостни възхвали за убийците, или да крещят разярено, искайки тяхната смърт. Пуснал се слух, че Калигула изобщо не е бил убиван и че цялата история е хитра измислица, съчинена от него самия, и че той само ги дебнел да изразят радостта си от смъртта му, за да подхване масови кланета. Тъкмо това искал да каже, шушукало се наоколо, когато обещал да представи един съвсем нов спектакъл тази вечер, наречен „Смърт, унищожение и загадките на подземния свят“. Надделяло благоразумието и тъкмо подхващали да подвикват верноподанически: „Намерете убийците! Отмъстете за смъртта на нашия славен Цезар!“, когато Азиатик, бивш консул, който беше с внушително телосложение и приближен на Калигула, се показал на ораторската трибуна и възкликнал:

— Убийците търсите, така ли? Търся ги и аз. За да ги поздравя. Как съжалявам, че не можах и аз да ударя поне веднъж. Калигула беше ужасно същество и те постъпиха благородно, като го убиха. Не ставайте идиоти, римляни! Всички вие мразехте Калигула и сега, след като е мъртъв, ще можете пак да дишате свободно. Върнете се по домовете си и отпразнувайте смъртта му с вино и песни!

Няколко военни отделения от градския гарнизон били наблизо и Азиатик им казал:

— На вас, войниците, разчитаме да запазите реда. Най-после Сенатът е пак върховен орган. Най-после пак сме Република. Изпълнявайте заповедите на Сената и аз ви давам дума, че всеки от вас ще се намери по-богат, когато всичко се успокои. Да няма грабежи и бунтове. Всяко посегателство срещу хора или имущество ще се наказва със смърт.

Тъй народът веднага подхванал да аплодира убийците, Сената и Азиатик.

От дома на Виниций онези от заговорниците, които бяха сенатори, поели към сградата на Сената, където консулите набързо били свикали събранието; ала в това време Луп дотичал от Палатинския хълм и съобщил, че преторианците са ме обявили за император и ме водят към своя лагер. Тогава ми изпратили заплашително съобщение по двамината народни трибуни, които качили на кавалерийски коне и им заръчали да ме настигнат. Трябвало да ми предадат съобщението, все едно, че е издадено от заседание на Сената: вече ви разправих как, щом стигна до същността на въпроса, заплахата не прозвуча кой знае колко заплашително. Другите заговорници, офицерите-преторианци, оглавявани от Касий, в това време завзели крепостта на Капитолия, където поставили една от градските кохорти.

Бих желал да съм бил свидетел на онова историческо събиране на Сената, на което се струпали не само всички сенатори, но и множество конници, както и други, които нямали място там. Щом пристигнала вестта за благополучното завземане на крепостта, всички напуснали Сената и се придвижили към храма на Юпитер, близо до нея, като по-сигурно място. Но обяснението, което дали, било, че уж официалното название на сградата на Сената било „Зданието на Юлиите“ и че свободни граждани не бивало да се срещат в място, посветено на династията, от чиято тирания сега най-сетне се били отървали. Щом се настанили удобно в новото си убежище, всички заговорили в един глас. Някои сенатори викнали, че споменът за Цезарите трябвало да се изличи завинаги, статуите им да се разрушат, храмовете — да се сринат. Но консулите се вдигнали и призовали към ред.

— Едно по едно, уважаеми — казали те. — Едно по едно.

Поканили сенатора Сенций да държи реч — защото в главата си той винаги си имаше по някоя готова и беше ефектен и убедителен оратор. Надявали се, че щом веднаж някой заговори както трябва, вместо всички да си подвикват помежду си, да се поздравяват и да спорят, Сенатът ще се успокои и всичко ще си тръгне по реда.

Сенций започнал.

— Уважаеми сенатори — казал, — това е почти невероятно! Осъзнавате ли, че най-сетне сме свободни, че вече не сме роби на лудостта на един тиран? О, аз вярвам, че и вашите сърца туптят силно и гордо като моето сърце, макар че кой би посмял да гадае докога ще трае това щастливо състояние? Във всички случаи да му се радваме, докато можем, да бъдем щастливи! Изминаха почти сто години от деня, когато в този древен и славен град е било възможно да се възкликне: „Свободни сме!“ Естествено нито вие, нито пък аз можем да си припомним какво е било в ония дни да изречеш тези чудни слова и затова пък в настоящия момент душата ми пърха като свободна птичка. Колко щастливи са грохналите старци, които в края на един дълъг живот, прекаран в робство, де могат днес да изпуснат сетния си дъх с тези сладки думи на уста: „Свободни сме!“ И колко поучително е за младежите, за които думата „свобода“ е само име, да разберат какво значи тя, когато чуят да се подема от всички уста: „Свободни сме!“ Но, уважаеми сенатори, нека не забравяме, че само добродетелта е в състояние да опази свободата. Бедата на тиранията е, че тя обезсърчава добродетелта. Тиранията подхранва ласкателството и недостойния страх. При тиранията ние сме като сламки, раздухвани от вятъра на прищевките. Първият ни тиранин е бил Юлий Цезар. От неговото управление насам няма злина, която да не сме преживели. Защото от Юлий насам започва упадък в достойнствата на императорите, които са били избирани, за да ни управляват. Всеки е посочвал за приемник човек, по-недостоен от него самия. Тези императори мразеха добродетелта с дълбока омраза. А най-ужасен от всички беше този Гай Калигула — дано духът му бъде подложен на мъчения! — враг както на човеците, тъй и на боговете. Щом веднъж тиранът стори зло някому, смята се, че този човек таи в себе си омраза, макар и с нищо да не я показва. Скалъпват му процес като на престъпник и го осъждат без никаква надежда за помилване. Същото се случи с моя зет, един достоен, честен конник. Но сега, повтарям, ние сме свободни. Сега сме отговорни само един пред друг. Отново този Сенат е място за свободни слова и честни разисквания. Да си признаем — бяхме страхливци, живяхме като роби, научавахме за непоносими беди, сполетели нашите съседи, но докато не ни засягаха нас самите, мълчахме си. Уважаеми сенатори, нека гласуваме най-големите почести, на които имаме право, на убийците на тирана, особено на Касий Херея, който бе пръв двигател в цялата тази героична история. Неговото име би трябвало да стане по-славно дори от името на Брут, който уби Юлий Цезар, или от съименника на Касий, който подкрепяше този Брут и също нанесе удар; защото Брут и Касий със своята постъпка сложиха началото на една гражданска война, която потопи страната в дълбока поквара и нещастие. А делото на Касий Херея не би могло да доведе до подобно бедствие. Той се предостави, като истински римлянин, на разположение на Сената и ни подари безценната свобода, която тъй дълго, о, толкова дълго ни бе отказвана!

Тази детинска реч била аплодирана неистово. Кой знае как, но никой не се сетил, че този Сенций бе един от най-изтъкнатите ласкатели на Калигула и дори си бе заслужил прозвището Галеното кученце. Ала сенаторът, който седял до него, изведнъж забелязал, че Сенций носи на пръста си златен пръстен с огромна камея — портрет на Калигула от оцветено стъкло. Този сенатор беше също тъй предишен любимец на Калигула, но ревностен да блесне с републиканската си добродетелност, измъкнал пръстена от ръката на Сенций и го запратил на пода. Всички се втурнали да го тъпчат. Тази въодушевена сцена била прекъсната от влизането на Касий Херея. Придружавали го Аквила, Тигъра, двамина други преториански офицери, които били сред убийците, и Луп. Влизайки в Сената, Касий дори не извърнал поглед към претъпканите пейки с възбудени сенатори и конници, а се отправил към двамата консули и ги поздравил.

— Каква е паролата за днес? — запитал той.

Ликуващите сенатори сметнали това за най-възвишения миг в живота им. По време на Републиката консулите съвместно са били главнокомандуващи на военните сили, освен ако не са назначавали някой диктатор, който е имал старшинство над тях; но бяха минали повече от осемдесет години, откакто те не бяха давали паролата за деня. Първият консул, и той от котилото на любимците, се надигнал важно и отвърнал:

— Паролата, префекте, е Свобода.

Изтекли десет минути, преди аплодисментите да затихнат дотолкова, че да се чуе отново гласът на консула. Тогава той скочил възбудено, за да съобщи, че са се върнали посланиците, които били пратили при мен от името на Сената: те разказали как не съм бил в състояние да се отзова на повикването на Сената и как съм обяснил, че принудително съм отведен в лагера на преторианците. Тази вест извикала ужасено смайване и объркване сред сенаторите, последвали я остри пререкания, в резултат на които моят приятел Вителий предложил да се повика цар Ирод Агрипа: Ирод, бидейки външен човек, но дълбоко свързан с политическите събития в Рим, и човек с голям авторитет както в Запада, тъй и в Изтока, можел да им даде подходящ съвет. Някой подкрепил Вителий, като изтъкнал, че Ирод се ползува с влияние пред мене, че е уважаван от преторианците и че в същото време е благоразположен към Сената, сред чиито членове има много лични приятели. И тъй, изпратили човек да помоли Ирод да се яви час по-скоро. Смятам, че сам Ирод си е уредил тази покана, но все пак не съм сигурен. Във всеки случай той не изявил нито голяма готовност, нито нежелание да се яви. Пратил един слуга да слезе долу и да съобщи на вестителя, че ще се приготви след няколко минути, но че в момента моли за извинение, защото не е облечен и е в спалнята си. Скоро слязъл, ухаещ много силно на един особен ориенталски парфюм, наречен пачули, за което много го подкачаха в двореца: разправяха, че този парфюм оказвал неустоимо въздействие върху Киприя. Калигула, всякога щом усетеше, че Ирод се е пръскал с него, започваше да души и казваше:

— Ироде, ах ти, верен съпруже! Как умееш да разгласяваш брачните си тайни!

Както разбирате, Ирод не е искал да се знае, че е прекарал толкова дълго време на Палатинския хълм, иначе биха го заподозрели в пристрастие. Той всъщност напуснал двореца преоблечен като слуга, размесил се с тълпата на Форума и току-що се бил прибрал у дома си, когато пристигнал пратеникът. Употребил парфюма за алиби и изглежда, че му повярвали. Когато пристигнал в Храма, консулите му обяснили как стоят нещата, а той се престорил на изненадан да научи, че аз съм провъзгласен за император и взел надълго да ги увещава, че е неутрален по политическите въпроси на града. Заявил, че не е друго освен съюзнически цар и най-верен приятел на Рим и че би желал да си остане такъв, ако му разрешат, все едно какво ще е управлението.

— Въпреки това — рекъл, — понеже виждам, че се нуждаете от съвета ми, готов съм да говоря откровено. Републиканската форма на управление ми се струва, при дадени обстоятелства, нещо много ценно. Бих могъл да кажа същото за една умерена монархия. Едва ли някой ще може, според мен, да твърди категорично, че едната форма на управление е съществено по-добра от другата. Доколко ще е подходяща всяка от тези форми, зависи от темперамента на народа, от способността на управника или управниците, от географската площ на държавата и тъй нататък. Само едно основно правило е задължително и то е следното: никой разумен човек не би дал и толкова (тук той щракнал презрително с пръсти) за каквото и да е управление, все едно дали ще е демократично, плутократично, аристократично или автократично, което не би могло да разчита на вярната подкрепа на военните сили на държавата, която то желае да управлява. И тъй, уважаеми сенатори, преди да започна да ви предлагам каквито и да били практични съвети, ще трябва да ви задам един въпрос. Въпросът ми е: имате ли подкрепата на армията?

Виниций скочил да му отговори.

— Цар Ироде — викнал той, — градските кохорти са ни верни до последния войник. Тук, сред нас, тази вечер виждаш и тримата им командири. Освен това имаме на склад много оръжия, както и големи парични суми, с които да заплатим на другите войски, които ще се опитаме да съберем. Сред нас има мнозина, които биха могли да организират войскови дружини от личните си домашни роби и с радост ще им дарят свободата, щом те изявят готовност да се бият за Републиката.

Ирод демонстративно закрил уста с ръка, тъй че всички да видят как се опитва да потули усмивката си.

— Приятелю мой Виниций — казал той, — съветът ми за това е: не го правете! Представяте ли си каква комична гледка ще представляват тези ваши носачи, пекари и теляци, опълчени срещу преторианците, най-добрата войска в империята? Споменавам преторианците, защото ако и те бяха на ваша страна, сигурно щяхте да ми го кажете. Ако си мислите, че ще превърнете роба във войник само като му вържете един щит на гърдите, като му пъхнете в ръката копие, като му окачите меч на кръста и му речете: „Хайде сега, върви да се биеш, момчето ми!“ — не, повтарям ви, не го правете!

А после се обърнал към Сената като цяло.

— Уважаеми сенатори — казал, — съобщавате ми, че преторианците са обявили за император моя приятел Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик, бившия консул, преди първо да поискат вашето съгласие. Разбирам също, че преторианците са изявили известно колебание да му разрешат да се отзове на поканата ви да присъствува на това заседание. Но разбирам също, че съобщението, което му е изпратено, не произлиза от всички ви като институция, а от една неофициална политическа фракция от трима-четирима сенатори; и че само малка част от възбудени войници — с ни един офицер между тях — са били край Тиберий Клавдий, когато съобщението му е предадено. Може би ако друго посланичество отиде при него сега, със съответния авторитет, офицерите в лагера на преторианците ще го посъветват да го приеме с уважението, което заслужава, и ще усмирят празничното настроение на своите войници. Предлагам ви онези същите двама народни трибуни, а и аз съм готов, ако поискате, да отида с тях и да присъединя гласа си към техните — най-безпристрастно, разбира се. Смятам, че имам достатъчно влияние пред моя приятел Тиберий Клавдий, когото познавам от юношество — учихме заедно при същия почитан учител, — и достатъчно тежест пред офицерите от лагера — чест гост съм на трапезата им, — а освен това, нека ви уверя, уважаеми сенатори, достатъчно много държа на доброто ви мнение за мен, за да съумея да уредя нещата задоволително за всички заинтересовани групи.

И тъй, около четири часа в същия този следобед, докато поглъщах закъснелия си обяд в трапезарията на командирите в лагера на преторианците, а всяко мое движение се следеше безмълвно и отблизо, макар и с уважение от заобикалящите ме, влезе един офицер с вестта, че е пристигнало посланичество от Сената и че цар Ирод Агрипа, който също дошъл с тях, искал първо да поговори с мен насаме.

— Доведете цар Ирод тук — нареди старият офицер. — Той е наш приятел.

Ирод влезе. Поздрави всеки от офицерите по име и тупна един-двама от тях по гърба, а сетне се приближи до мен и ми се поклони най-тържествено.

— Смея ли да поговоря с теб насаме, Цезаре? — запита ме усмихнат.

Смутих се, като ме назова Цезар, и го помолих да ме нарича със собственото ми име.

— Как, та ти ако не си Цезар, не знам кой друг ще е — отговори Ирод и цялата стая се разсмя с него. Той се извърна.

— Любезни приятели — каза им, — благодаря ви. Но ако бяхте на това заседание на Сената днес следобед, тогава щяхте да имате на какво да се смеете. Никога през живота си не съм виждал подобна тълпа от оглупели ентусиасти. Знаете ли какво си мислят? Мислят си, че всъщност ще подхванат гражданска война и ще ви извикат вас, преторианците, на бой, в който ще им помагат не други, а градските кохорти и може би един-двама от стражите, както и собствените им домашни слуги, маскирани като войници, под командата на гладиаторите от амфитеатъра! Бива си го, нали? Всъщност онова, което съм дошъл да кажа на императора, мога да го кажа и пред вас. Сега му изпращат посланичество от народни трибуни, защото, нали разбирате, сред тях няма нито един, който да се осмели да дойде: ще поискат от императора да се подчини на авторитета на Сената и ако не пожелае, тогава просто ще го заставят. Какво ще кажете на това? Пристигнах с тях, след като обещах на Сената, че ще дам на императора най-безпристрастен съвет. И сега смятам да удържа на думата си.

Той се извъртя рязко и отново се обърна към мене:

— Цезаре, съветът ми е: бъди суров с тях! Стъпчи червеите и ги гледай как се гърчат.

Отвърнах ядосано:

— Приятелю цар Ироде, ти, изглежда, забравяш, че аз съм римлянин и че дори властта на императора зависи по закон от волята на Сената. Ако Сенатът ми е изпратил съобщение, на което мога да отговоря учтиво и покорно, не ще пропусна да го сторя.

— Прави каквото знаеш — отвърна Ирод с пренебрежителен жест, — но от това те няма да се отнесат по-добре с тебе. По закон ли, казваш? Аз естествено би трябвало да се преклоня пред по-големите ти познания на историк, но нима думата „законно“ има днес някакво практическо значение?

После въведоха двамата народни трибуни. Те повториха онова, което Сенатът им бе заръчал да ми кажат, в някакъв зазубрен и неубедителен дует. От мен се искаше да не върша нищо насилствено, а да се подчиня без никакви колебания на властта на Сената. Напомняха ми за опасностите, от които и те, и аз сме се измъкнали по време на покойния император, и ме умоляваха да не предприемам никакви действия, които биха причинили нови обществени бедствия.

Изречението за опасностите, от които и те, и аз сме се измъкнали по времето на Калигула, беше повторено общо три пъти, защото отначало единият сгреши, а сетне другият се опита да му подскаже, после пак първият го повтори от самото начало. Обадих се малко насмешливо:

— Да, този стих съм го срещал и преди — и цитирах ония Омирови ритми, които се срещат тъй често в „Илиадата“:

За радост дан от нас смъртта не взе —

другарите ни свършиха по-зле.

Ирод много се развесели от това. Той процитира с комичен тон: „Другарите ни свършиха по-зле“, а сетне прошепна на офицерите:

— Това е същността. Единственото, за което ги е грижа, са техните собствени мръсни задници.

Народните трибуни се притесниха и започнаха да грачат посланието си като същински гъски. Ако се откажа от върховната власт, която ми била дарена противозаконно, казаха те, Сенатът обещавал да ми гласува най-големите почести, каквито е способен да дари един свободен народ. Но ако, напротив, съм действувал необмислено и съм продължавал да отказвам да отида на заседанието на Сената, те щели да изпратят срещу ми въоръжените сили на града, а хванели ли ме веднъж, да не съм разчитал на никаква милост.

Офицерите се скупчиха край двамата трибуни с такъв заплашителен вид и слова, щото ония побързаха да заявят, че само повтаряли онова, което Сенатът вложил в устите им, а лично искали да ме уверят, че според тях аз съм бил единствената личност, подходяща да управлява империята. Помолиха ни да не забравяме, че в качеството си на пратеници на Сената и на народни трибуни личностите им са неприкосновени и да не ги подлагаме на унижения. После казаха:

— А пък консулите частно ни заръчаха да ти предадем едно второ съобщение, в случай че първото не ти се види приемливо.

Почудих се какво ли ще е това второ съобщение.

— Цезаре — отвърнаха те, — наредиха ни да ти кажем, че ако ти наистина желаеш монархията, трябва да я приемеш като дар от Сената, а не от преторианците.

Това ме разсмя до сълзи: за пръв път истински се засмивах от смъртта на Калигула насам. Запитах ги:

— Това ли е всичко, или има и трето поръчение, в случай че не ми харесва и, второто?

— Не, няма нищо повече, Цезаре — отговориха ми смирено.

— Добре — отвърнах все още развеселен, — кажете на Сената, че не ги обвинявам, загдето не искат друг император. На последния като че ли му липсваше дарбата да се харесва на народа. Но, от друга страна, преторианците настояват да ме направят император, а офицерите вече положиха клетва за вярност и ме принудиха да я приема — тъй че кажете, какво да правя? Предайте на Сената любезните ми поздрави и съобщете на сенаторите, че не ще извърша нищо противозаконно — при тези думи погледнах предизвикателно към Ирод, — нека не се страхуват, че ще ги измамя. Признавам тяхната власт, но в същото време съм принуден да им припомня, че не съм в състояние да се противопоставя на моите военни съветници.

Тъй отпратих трибуните, а те си отидоха радостни, че са се измъкнали живи. Ирод каза:

— И това не беше лошо, но много по-добре щеше да сториш, ако беше им отговорил по-категорично, както ти предложих. Само отлагаш нещата.

Когато и Ирод си отиде, офицерите ми заявиха, че очаквали от мен да заплатя на всеки преторианец по сто и петдесет златици като дар за моето възкачване и по петстотин златици на всеки от низшите офицери. Що се отнася до сумата, която трябвало да дам на командирите, оставяли го на моето благоволение.

— Ще ви задоволят ли по десет хиляди на човек? — пошегувах се аз. Споразумяхме се по на две хиляди, а сетне те ме помолиха да назнача някого от тях на мястото на Калигуловия командир, който бе взел участие в заговора и сега очевидно участвуваше в заседанието на Сената.

— Изберете си когото искате — отвърнах с безразличие.

Тогава те избраха един старши офицер, на име Руфрий Полий. После трябваше да изляза и да съобщя за дарението от трибуната и да приема клетвата за вярност поред от всяка военна част. Трябваше освен това да известя, че същите суми ще бъдат изплатени и на легионите, лагеруващи на Рейн, на Балканите, в Сирия, в Африка и във всички останали части на империята. Сторих това с готовност, още повече, като знаех, че отдавна не им беше плащано освен на рейнските войски, на които Калигула беше платил с парите, откраднати от французите. Полагането на клетвата продължи с часове, защото всеки войник трябваше да я изрече, а те бяха общо дванайсет хиляди на брой; сетне в лагера пристигнаха градските стражи и настояха да сторят същото, а подир тях се струпаха и моряците от императорската флота от Остия. Струваше ми се, че няма да има край.

Когато Сенатът изслушал съобщението ми, разпуснали заседанието и го насрочили за полунощ. Предложението за прекъсването направил Сенций, а го подкрепил сенаторът, който измъкнал пръстена от пръста му. Веднага щом го гласували, те забързали навън и се втурнали към домовете си, където посъбрали някоя и друга вещ, и напуснали града на път за селските си имения: осъзнавали несигурността на положението си. Дошла полунощ и Сенатът се събрал отново, но колко малък бил броят на присъствуващите! Там били обаче офицерите от градските кохорти и щом се открило заседанието, те направо поискали от Сената да им даде император. Заявили, че това е единствената надежда за града.

Ирод беше съвсем прав: човекът, който пръв се предложил за император, бил Виниций. Намерили се неколцина негови поддръжници, включително и плъхообразният му братовчед Винициан, но те били малобройни и консулите набързо го отхвърлили.

Дори не направили предложение на Сената да му се даде монархията. Както беше предвидил Ирод, тогава се изстъпил Азиатик. Но Виниций се вдигнал и запитал дали изобщо има някой, който да погледне на желанието му сериозно. Вдигнала се свада, разменили се и удари. Виниций се отървал само с разкървавен нос и трябвало да легне, докато спре кръвта. Консулите се видели в чудо, докато възстановят реда. В това време пристигнала вестта, че стражите и моряците са се присъединили към преторианците в лагера, а също и гладиаторите (пропуснах да спомена за гладиаторите); тъй че и Виниций, и Азиатик оттеглили кандидатурите си. След тях не последвали нови предложения. Събранието се разпръснало на малки групички, които зашепнали възбудено помежду си. На разсъмване влезли Касий Херея, Аквила, Луп и Тигъра. Касий се опитал да вземе думата. Започнал със слова, възхваляващи сполучливото възстановяване на Републиката. На това офицерите от градските кохорти откликнали с възмутени викове:

— Я по-добре забрави за Републиката, Касий! Сега решихме да имаме император и ако консулите не ни посочат някого в най-скоро време, и то подходящ човек, няма повече да ни видят. Ще отидем в лагера и ще застанем зад Клавдий.

Един от консулите се обадил нервно, поглеждайки за подкрепа към Касий.

— Не, все още не сме се споразумели дали да избираме император. Последното ни решение — взето единодушно — беше да се възстанови Републиката. Касий не е убил Калигула само за да бъдат сменени императорите — нали, Касий? А защото искаше да възвърне древните ни свободи.

Касий скочил на крака, побелял от гняв, и викнал:

— Римляни, аз за себе си отказвам да търпя друг император! Ако се избере друг император, не бих се поколебал да му сторя същото, което сторих на Гай Калигула.

— Не дрънкай глупости — казали му градските офицери. — Та какво му е лошото на един император, ако е добър човек? Всички се чувствувахме великолепно при Август.

Касий казал:

— Добре, аз тогава ще ви дам един добър император, ако обещаете да ми дадете паролата от него — ще ви дам Евтих.

Вероятно си спомняте, че Евтих беше един от „разузнавачите“ на Калигула. Беше най-добрият водач на колесница в Рим и се състезаваше за зелените в цирка. С това Касий искал да им намекне за нарядите, които Калигула ги караше да дават за него, като им нареждаше да строят конюшни за състезателните му коне и искаше от тях да ги почистват, когато се замърсяваха, под нервното и арогантно надзирателство на Евтих.

— Изглежда, че ви е приятно да се влачите по колене и да обирате фъшкиите от пода на конюшните, командувани от любимия състезател на императора, а?

Един от офицерите му се присмял:

— Големи приказки приказваш, Касий, но въпреки това те е страх от Клавдий. Признай си.

— Кой — мен да ме е страх от Клавдий? — креснал Касий. — Ако Сенатът ми каже да отида в лагера да донеса тук главата му, ще го сторя с радост. Не ви разбирам, хора. Удивлявам се, че след като цели четири години ви е управлявал един луд, сега сте готови да предадете управлението на един идиот.

Но Касий не успял да разубеди офицерите. Те напуснали Сената без нито дума повече, събрали войниците си на Форума под военните знамена и се отправили към лагера да положат клетва за вярност към мене. Сенатът, или онова, което било останало от него, сега се озовал сам и незакрилян. Всички, както ми казаха, се нахвърляли да обвиняват съседите си и всяка преструвка на преданост към загубената кауза на Републиката се изпарила. Поне един от всички да се бе показал по-смел, това щеше да е все пак нещо: нямаше да се срамувам толкова от родината си. Отдавна се съмнявах в истинността на някои от героичните предания за древен Рим, разказвани от историка Ливий, а като чух за тази сцена в Сената, започнах да изпитвам недоверие и към любимия ми пасаж, оня, в който се описва душевната сила на древните сенатори след поражението при реката Алия, когато келтите настъпвали към града и всяка надежда за отбраняване на градските стени била загубена. Ливий разказва как младежите, годни за военна служба, заедно с жените и децата се оттеглили в крепостта, след като се запасили с храна и оръжие, решени да я отстояват до последен дъх. Но старците, които щели да бъдат само пречка за обсадените, останали долу и изчакали смъртта си, облечени в сенаторските си одежди, седнали в столовете, стиснали в ръце жезлите си от слонова кост. Когато бях още момче, старият Атенодор ме бе накарал да науча всичко това наизуст и досега не съм го забравил:

„Преддверията на патрициите били разтворени и нашествениците се взирали с дълбоко изумление в хората, насядали пред портите, удивени не само от свръхчовешката тържественост на одеждите и украшенията им, но и от царствената им осанка и спокойното изражение на лицата им: изглеждали като същински богове. Тъй стояли те удивени, като пред безбройни божествени статуи, докато, както разправя легендата, един от тях взел внимателно да глади брадата на един патриций, на име Марк Папирий — брадите в ония времена се носели много дълги, — който станал и го ударил по главата с жезъла си от слонова кост. Възхищението отстъпило на гнева и Марк Папирий бил първият от патрициите, който загинал. Останалите били изклани, както си седели на столовете.“

Няма спор — Ливий беше чудесен писател. Той пишеше, за да убеди хората в стойностите на добродетелта с помощта на вдъхновяващи, макар и неверни исторически разкази за величието на Рим в древни времена. Но не, казах си, все пак той не бе успял докрай да ги убеди.

Сега дори Касий, Луп и Тигъра започнали да се карат. Тигъра се кълнял, че предпочита да се самоубие, отколкото да се унижи да ме поздрави като император и да види връщането на робията. Касий рекъл:

— Сам не вярваш в това, което казваш; а и още не му е дошло времето да се говори така.

Тигъра викнал разгневено:

— И ти ли, Касий Херея? Нима ще ни изоставиш сега? Май че твърде много обичаш собствения си живот. Перчиш се, че ти си бил замислил цялото убийство, но кой всъщност нанесе първия удар — ти или аз?

— Аз — смело отвърнал Касий, — и го ударих отпред, а не откъм гърба. Колкото до това, че съм си обичал живота — та кой освен един глупак не го обича? В никакъв случай не ще си дам живота безполезно. Да бях последвал примера на Вар през оня ден в Тевтобургския лес, преди повече от трийсет години — да бях се самоубил, защото всяка надежда изглеждаше загубена, кой тогава щеше да изведе осемдесетте оцелели войници и да задържи германците, докато пристигне Тиберий с армията си? Не, в оня ден аз обичах живота. А и сега е твърде вероятно Клавдий да реши в последна сметка да се откаже от монархията. В отговора му се долавяше подобно намерение: той е такъв идиот, че може да направи всичко, а е и нервен като котка. Докато не знам със сигурност, че не ще го стори, ще продължавам да живея.

Междувременно сенаторите се разотишли и Касий, Луп и Тигъра останали да се карат в пустото преддверие. Когато Касий се извърнал и видял, че са сами, избухнал в силен смях:

— Смешно е не друг, а ние да се караме — казал той. — Тигре, ела да закусим. И ти, Лупе! Хайде, Лупе!

 

 

И аз закусвах, след като бях подремнал едва един час, когато ме уведомиха, че консулите и непримиримите републикаци-сенатори, които присъствували на среднощното съвещание, сега са пристигнали в лагера, за да ми засвидетелствуват своето уважение и да поднесат поздравленията си. Офицерите изказаха задоволството си с ироничната забележка: „Дошли са твърде рано, нека почакат.“ Безсънието ме бе направило много раздразнителен. Заявих, че лично аз не съм в настроение да ги приема: обичам хора, които твърдо отстояват своето мнение. Опитах се да забравя за сенаторите и продължих да закусвам. Ала Ирод, който като че се намираше навсякъде през тези два съдбоносни дни, спаси живота им. Германците, които бяха пияни и свадливи, пипнали своите асъгаи и вече се канели да ги убият, а ония се били свлекли на колене и молели за пощада. Преторианците не се и опитали да се намесят; Ирод се принудил да си послужи с името ми, за да накара германците да се осъзнаят. Той влезе в стаята, където закусвах, веднага щом отвел спасените сенатори на безопасно място, и викна заплашително:

— Прощавай, Цезаре, но не очаквах да приемеш съвета ми за стъпкването на Сената чак толкова сериозно. Би трябвало да се отнасяш с нещастните хорица по-благородно. Ако ги сполети беда, откъде ще събереш подобна раболепна група?

Ставаше ми все по-трудно да потискам републиканските си убеждения. Какво фарсово положение — аз, единственият истински антимонархист, да бъда принуждаван да постъпвам като монарх! По съвета на Ирод свиках Сената да ме посрещне пред двореца. Офицерите не ми създадоха неприятности при напущане на лагера им. Цялата войска на Преторианците тръгна като мой ескорт, девет кохорти маршируваха пред мене, три други — в тила, следвани от останалите от войските ми, а дворцовата стража беше в авангарда. Тогава се случи една много неприятна история. Касий и Тигъра, след като закусили, се присъединили към шествието и застанали начело на дворцовата стража, от двете страни на Луп. Сам аз не знаех нищо за това. Защото авангардът беше много напред и не се виждаше от носилката ми. Дворцовата стража, привикнала да се подчинява на Касий и Тигъра, заключила, че и те действуват по нареждане на Руфрий, новия преториански командир, макар в действителност Руфрий да бил изпратил на тези двамата съобщение, с което ги уведомявал, че командуването им е отнето. Зрителите останали озадачени, а като разбрали, че двамата постъпват в умишлено неподчинение на заповедта, вдигнали скандал. Един от народните трибуни се затичал в обратна посока на колоната, за да ме уведоми за случилото се. Бях в пълно недоумение какво да кажа и какво да сторя. Но не можех да оставя това перчене ненаказано: те се опълчиха срещу заповедта на Руфрий и срещу моя авторитет.

Щом стигнахме в двореца, помолих Ирод, Вителий, Руфрий и Месалина (която ме посрещна с най-голяма радост) да ме посъветват веднага какви мерки да взема. Войските се бяха строили отвън пред двореца — Касий, Луп и Тигъра бяха все още с тях и разговаряха помежду си с високи, самоуверени гласове, но другите офицери се бяха отдръпнали от тях. Аз започнах разговора, като отбелязах, че макар Калигула да ми е бил племенник и макар да съм обещал на баща му, милия ми брат Германик, да се грижа за него и да го закрилям, не намирам у себе си основания да обвинявам Касий за убийството. Калигула сам си изпроси убийството по хиляди причини. Казах също, че Касий има военна характеристика, с каквато не може да се сравни ни един офицер от армията и че ако съм бил уверен, че е нанесъл удара от такива възвишени съображения, каквито, да речем, са вдъхновявали втория Брут, бих бил напълно готов да му простя. Но всъщност такива ли са били съображенията му?

Пръв взе думата Руфрий:

— Сега Касий разправя, че бил извършил убийството в името на свободата, но в действителност онова, което го подтикна към деянието, бе ударът върху личното му достойнство — непрестанните подигравки на Калигула с онези смешни и неприлични пароли.

Вителий каза:

— И все пак, ако това бе внезапен изблик на възмущение, би могло да се намери оправдание, но заговорът беше замислен дни и месеци преди това. Убийството бе извършено най-хладнокръвно.

Месалина каза:

— Нима забрави, че това не беше обикновено убийство, а нарушаване на най-святата му клетва за безусловна вярност към неговия император? Заради това той няма право да се остави да живее. Ако наистина беше честен мъж, вече би трябвало да се е намушкал на собствения си меч.

Ирод каза:

— А нима забрави, че Касий изпрати Луп да те убие, да убие и благородната Месалина? Оставиш ли го ненаказан, целият град ще реши, че се страхуваш от него.

Наредих да повикат Касий и му казах:

— Касий Херея, ти си човек, свикнал да се подчинява на заповеди. Сега аз съм твой главнокомандуващ, все едно дали ме одобряваш, или не; ти трябва да се подчиняваш на моите заповеди, все едно дали ги одобряваш, или не. Решението ми е следното: ако беше постъпил като Брут и бе убил тирана в името на общото благо, макар да си го обичал като човек, щях да те поздравя; въпреки че щях да очаквам от теб, тъй като с това деяние си нарушил светата си клетва за вярност, да загинеш от собствената си ръка. Но ти си замислил убийството (и го доведе докрай за разлика от някои други, които се стъписаха) от чувство на лична омраза; а подобни мотиви не са в състояние да извикат моята възхита. Освен това разбирам, че по свое лично решение си изпратил Луп да убие Цезония и съпругата ми, господарката Месалина, а и мен самия, ако ме намери; и поради това не ще ти дам правото да се самоубиеш. Ще накарам да те екзекутират като обикновен престъпник. Скърбя, че трябва да го сторя, повярвай ми. Ти си ме нарекъл идиот пред Сената и си казал на приятелите си, че не заслужавам милост от техните мечове. Възможно е да си прав. Но идиот или не, сега аз искам да ти отдам благодарност за големите ти заслуги към Рим в миналото. Ти беше оня, който спаси Рейнските мостове след поражението на Вар, а милият ми брат навремето те беше препоръчал пред мене в едно от писмата си като най-добрия воин, служил под неговото командуване. Съжалявам, че тази история няма по-щастлив завършек. Казах ти всичко. Сбогом.

Касий поздрави безмълвно и бе отведен към смъртта. Наредих и Луп да бъде екзекутиран. Беше много студен ден и Луп, който бил свалил военния си плащ, за да не се изцапа от кръвта, започнал да трепери и да се оплаква от студа. Касий се засрамил заради Луп и му казал укорително:

— Един вълк никога не бива да се оплаква от студа. (Луп е латинската дума за „вълк“.)

Но Луп плачел и като че не го чул. Касий запитал войника, който трябвало да го екзекутира, дали има някаква опитност в тази област.

— Не — отговорил войникът, — но в цивилния си живот бях касапин.

Касий се засмял и отвърнал:

— Чудесно. А сега ще бъдеш ли така любезен да ме довършиш със собствения ми меч? Това е мечът, с който убих Калигула.

Загинал още от първия удар. Луп не бил толкова щастлив: когато му наредили да протегне шия, сторил го непохватно, а сетне трепнал при удара, който се стоварил върху челото му. Станало нужда палачът да удари няколко пъти, преди да го умъртви.

Що се отнася до Тигъра, Аквила, Виниций и другите убийци, не им отмъстих. Те се облагодетелствуваха от амнистията, която още с пристигането на сенаторите пред двореца обявих за всички изречени думи и всички извършени дела в този ден и деня преди него. Обещах да върна Аквила и Тигъра на командирските им места при условие, че положат клетва за вярност към мене; но назначих предишния командир на преторианците на друга служба, защото Руфрий беше твърде ценен човек, за да бъде похабяван на тази длъжност. Тук би трябвало да отдам заслуженото на Тигъра като на човек, който държи на думата си. Беше се заклел на Касий и Луп, че по-скоро ще умре, отколкото да ме поздрави като император, и сега, когато тях ги екзекутираха, чувствуваше морален дълг към паметта им. Смело се самоуби тъкмо преди да подпалят погребалната им клада и тялото му беше изгорено заедно с техните.