Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (6) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 4

Като го водели към портите на тъмницата, Ирод видял отпред един от гръцките роби на Калигула. Робът бил задъхан, сякаш е тичал, и в ръка държал кана за вода. „Сигурно Калигула го изпраща, зарадвал се Ирод, в знак, че все още ми е приятел, но не може открито да изяви приятелството си, от страх да не засегне Тиберий.“ Той подвикнал на момчето:

— Тавмасте, за бога, дай ми да пийна вода.

Било необичайно топло за септември и както ви казах, на обеда не поднесли почти никакво вино. Момчето приближило с готовност, като да му било наредено да стори това; Ирод, много окуражен, долепил устни до каната и я пресушил. Защото в нея имало вино, а не вода. Казал на роба:

— Ти заслужи благодарността на един жаден затворник и аз ти обещавам, като изляза оттук, щедро да ти се отплатя. Ще се погрижа господарят ти, който очевидно не е човек, гдето забравя приятелите си, да ти върне свободата веднага щом върне моята, а сетне ще ти дам доверена служба в моя дом.

Ирод успя да сдържи обещанието си и Тавмаст стана негов главен домоуправител. Той все още е жив по времето, когато пиша това, и служи на Иродовия син, макар самият Ирод да е мъртъв.

Когато въвели Ирод в тъмничния двор, бил часът за разходка, но имало строго нареждане затворниците да не разговарят помежду си без разрешението на тъмничаря. Всяка група от петима се пазела от тъмничар, който не ги изпускал из очи. Появата на Ирод извикала голямо вълнение сред тези отегчени и равнодушни хора, защото никога преди не били виждали сред тях източен принц, облечен в мантия от истински тирски пурпур. Той обаче не ги поздравил, а останал вгледан в далечния покрив на Тибериевата вила, сякаш се мъчел да разчете там каква ще бъде по нататъшната му съдба.

Сред затворниците имало един възрастен германски вожд, чиято история, изглежда, била следната. Бил офицер в германските помощни войски, командувани от Вар, когато Рим все още държеше провинциите отвъд Рейн, и получил римско гражданство като признание за бойните си заслуги. Когато Вар бе измамно обграден и армията му — избита от прочутия Херман, този вожд, макар да не бил (както твърдял) служил в армията на Херман и да не го бил подпомагал в замислите му, не сторил нищо, за да докаже неотстъпната си вярност към Рим, а станал главатар на родното си село. По време на войните, водени от брат ми Германик, той напуснал селото си с цялото си семейство и се оттеглил навътре в страната, за да се върне едва когато Германик беше повикан в Рим и опасността изглеждаше отминала. Но имал нещастието точно тогава да бъде пленен от римляните в един от набезите ни отвъд реката, които се организираха от време на време, за да се поддържа бойният дух на войската и да се напомня на германците, че рано или късно провинцията отново ще стане наша. Римският пълководец щял да остави да го пребият от бой като дезертьор, но германецът заявил, че не бил проявявал нелоялност към Рим и сега използувал правото си на римски гражданин да се жалва пред императора. (Междувременно обаче бил забравил да говори лагерния латински.) Та този човек помолил своя тъмничар, който поразбирал германски, да му разкаже нещо за тъжния, красив млад човек, който стоял под дървото. Кой бил той? Тъмничарят отвърнал, че е евреин и много видна личност в родината си. Германецът поискал разрешение да разговаря с Ирод, като казал, че за пръв път в живота си се среща с човек от еврейската раса, но бил чувал, че евреите не отстъпвали по ум или смелост дори на германците: от един евреин можело да се научи много. Додал, че и той бил видна личност в своята страна.

— То това място се превръща в нещо като университет — ухилил се тъмничарят. — Ако вие, двамата благородници, желаете да поразмените философски знания, ще се помъча да ви служа за преводач. Но не разчитай много на моя германски.

Междувременно, докато Ирод стоял под дървото, с глава, увита в плаща, за да скрие от любопитните затворници и тъмничарите своите сълзи, станало нещо странно. В клоните над главата му била кацнала кукумявка, която пуснала курешка върху му. Не се случва често кукумявка да се появи посред бял ден, но единствено германецът забелязал какво е направила птицата; защото всички останали се взирали в самия Ирод.

Германецът с помощта на тъмничаря поздравил Ирод учтиво и казал, че има да му разкрие нещо важно. Ирод открил лице, и когато тъмничарят заговорил, отвърнал, че слуша внимателно. В този миг той очаквал вест от Калигула и не забелязал, че тъмничарят служи само като преводач на един от затворниците.

Тъмничарят казал:

— Прощавай, господарю, но този германец иска да знае дали си забелязал, че кукумявката току-що пусна една курешка върху тебе. Говоря ти като преводач на този германски благородник. Той е римски гражданин, но латинският му е поръждясал от техния влажен климат.

Това накарало Ирод да се усмихне въпреки разочарованието си. Знаел, че като нямат друго забавление, затворниците прекарват част от времето си да си устройват шеги един на друг и че понякога и тъмничарите, също тъй отегчени, ги подпомагат. Тъй че не вдигнал очи към дървото, нито огледал плащаницата си да види дали човекът не се подиграва с него. Отвърнал шеговито:

— И по-чудни неща са се случвали с мене, приятелю. Неотдавна през прозореца в спалнята ми прелетя фламинго, снесе яйце в една от обувките ми и отлетя. Жена ми много се разстрои. Да беше врабче, кос или дори кукумявка, нямаше изобщо да обърне внимание на случката. Но фламинго…

Германецът не знаел какво е фламинго, затуй отминал шегата и продължил:

— Знаеш ли какво означава, когато птица пусне курешка върху главата или дрехата ти? В моята родина се смята за много щастливо знамение. А туй, че свята птица като кукумявката го стори и се сдържа да не издаде прокобни крясъци, това е знак, който трябва да събуди у теб дълбока радост и надежда. Ние, хауките, знаем всичко, каквото може да се знае за кукумявката. Кукумявката е наш тотем и е дала името си на народа ни. Ако ти беше хаук, бих рекъл, че бог Ман е пратил тази птица, за да ти каже, че вследствие това затворничество, което ще е кратко, ти ще бъдеш въздигнат на много видна длъжност в твоята страна. Но разбирам, че си бил евреин. Смея ли да попитам, господарю, името на бога на твоята страна?

Ирод, който все още не разбирал дали германецът говори сериозно, или пък се шегува, отвърнал доста искрено:

— Името на нашия бог е твърде свято, за да бъде изричано. Ние, евреите, сме задължени да говорим за него със заобикалки, а дори със заобикалки на заобикалките.

Германецът решил, че Ирод му се присмива, и казал:

— Не си мисли, моля те, че ти разправям това с надежда да измъкна награда от теб; но като видях птицата да прави онова, което стори, чувствувах се задължен да те поздравя за знамението. А сега имам да ти кажа още нещо, защото съм прочут авгур в родината си: следващия път, когато видиш тази птица, макар да е по време на твоя най-голям възход, и когато тя кацне край тебе и започне да издава крясъци, тогава ще знаеш, че е настъпил краят на щастливите ти дни и че броят на дните, които ти остават да живееш, няма да е повече от броя на крясъците, които кукумявката е издала. Но дано този ден да е далече!

В туй време Ирод се бил посъвзел и рекъл на германеца:

— Струва ми се, старче, че ти приказваш най-приятните безсмислици, каквито съм чувал от връщането си в Италия насам. Приеми най-сърдечните ми благодарности, загдето се опитваш да ме развеселиш, и ако някога се измъкна от това място като свободен човек, ще видя какво мога да сторя, за да освободя и тебе. Ако си такъв добър събеседник и без веригите, какъвто си с тях, ще прекараме весели вечери заедно, ще пием, ще се смеем и ще си разправяме смешни историйки.

Германецът се оттеглил обиден.

Междувременно Тиберий изведнъж наредил на слугите си да съберат багажа му и отплавал за Капри в същия оня следобед. Страхувал се е, предполагам, че майка ми ще се опита да го увещава да освободи Ирод и че ще му е трудно да й откаже, след като й бе толкова задължен за историята със Сеян и Ливила. А мама, съзнавайки, че сега не е в състояние да стори нищо за Ирод, освен може би да направи така, че животът му в тъмницата да се облекчи доколкото е възможно, помолила Макрон да й помогне. Макрон отговорил, че ако се отнася с Ирод по-грижливо, отколкото с другите затворници, ще си навлече неприятности с Тиберий. Майка ми рекла:

— Умолявам те — като изключвам възможността да улесниш бягството му, стори всичко, каквото можеш за него, а пък ако Тиберий дочуе и се разгневи, обещавам да поема цялата стихия на гнева му върху си.

Било й много неприятно да моли за услуга Макрон, чийто баща беше един от домашните ни роби. Но чувствувала голяма лична отговорност за Ирод и в този момент била готова да стори всичко за него. Макрон останал поласкан от молбите й и обещал да избере такъв тъмничар, който да се отнася много внимателно с Ирод, а също да назначи за управител на тъмницата някакъв офицер, когото тя лично познавала. Нещо повече — уредил Ирод да се храни с управителя и ежедневно да ходи в местните бани, под охрана. Заявил, че ако освобожденците на Ирод решат да му носят храна и топли завивки — защото идваше зима, — ще се погрижи да не им пречи, а робите да казват на вратаря при портата, че тези неща са за самия управител. Та преживяванията на Ирод в тъмницата не били кой знае колко мъчителни, макар да го връзвали за стената с тежка верига всякога, когато тъмничарят му не бил край него; но той много се тревожел за онова, което е сполетяло Киприя и децата, защото нямал право да получава вести от външния свят. Силас, макар да не могъл да изпита удоволствието от възможността да повтори на Ирод, че е трябвало да се вслуша в съвета му (и да не се закача с Камаринското блато), положил грижи робите да носят на затворника храна и други необходими неща редовно и потайно; и сторил всичко, каквото можел за него. Накрая сам той бил арестуван, защото се опитал да вмъкне в тъмницата писмо, но бил освободен с предупреждение това да не се повтаря.

В началото на следващата година Тиберий решил да напусне Капри и да отиде в Рим и наредил на Макрон да изпрати всички затворници там, защото възнамерявал да разгледа делата им още щом пристигне. Ирод и останалите били изведени от Мизенум и откарани на етапи до затворническите бараки в преторианския лагер извън града. Вярвам, си спомняте, че Тиберий се бе върнал назад, когато вече бе дошъл до самите градски стени, заради зловещата прокоба — смъртта на любимия му безкрил дракон; той забърза назад към Капри, но се простуди и едва стигна до Мизенум. Спомняте си вероятно и това, че когато вече го смятали за умрял и Калигула се разнасял из преддверието на вилата, размахвайки пръстена с печата пред очите на тълпа от възхитени дворяни, старецът се събудил от припадъка и силно викнал да му донесат храна. Ала вестта за неговата смърт и за възкачването на Калигула вече била стигнала до Рим по пратеник. Освобожденецът на Ирод, оня същият, който му донесъл парите от Акра, случайно срещнал пратеника в околностите на града и го чул да известява новината, докато препускал нататък. Той се втурнал към лагера, връхлетял в затворническите бараки и като тичал възбудено към Ирод, изкрещял на иврит:

— Лъвът е мъртъв!

Ирод бързо го заразпитвал на същия език и по лицето му се изписала такава радост, щото управителят приближил и поискал да узнае каква вест му е донесъл слугата му. Заявил, че това е нарушение на затворническия ред и че не бива да се повтаря. Ирод обяснил, че не било нищо особено, родил се бил мъжки наследник на един негов роднина в Идумея; ала управителят му дал да разбере, че настоява да научи истината; накрая Ирод му казал:

— Императорът е мъртъв.

Управителят, който по това време вече бил в много добри отношения с Ирод, запитал слугата дали е сигурен в истинността на новината. Слугата отвърнал, че я е научил направо от устата на императорския пратеник. Управителят счупил веригата на Ирод със собствените си ръце и му рекъл:

— Трябва да отпразнуваме това, Ирод Агрипа, приятелю мой, с най-хубавото вино в лагера.

Тъкмо си хапвали развеселени, а Ирод, изпаднал в чудесно настроение, обяснявал на управителя какъв прекрасен човек е и колко грижливо се е отнасял с него и колко щастливи ще бъдат отсега нататък, след като Калигула е император, пристигнала вестта, че всъщност Тиберий не бил мъртъв. Това ужасно разтревожило управителя. Решил, че Ирод е измислил лъжливата вест, за да го вкара в беда.

— Бързо да се връщаш във веригите си — ревнал той разгневено — и не очаквай вече да ти вярвам!

Тъй Ирод трябвало да стане от масата и мрачен да се върне в своята килия. Но, както си спомняте, Макрон не оставил Тиберий да се радва дълго на продължения си живот, а се вмъкнал в стаята му и го удушил с възглавницата. И пак дошла вестта, че Тиберий е мъртъв, този път мъртъв наистина. Ала управителят оставил Ирод във веригите през цялата нощ. Не желаел да рискува повече.

Калигула поискал да освободи Ирод незабавно, но колкото и да е странно, не друг, а майка ми го възпряла. Тя беше в Бай, близо до Мизенум. Казала му, че докато не мине погребението на Тиберий, неприлично е да освобождава когото и да било, затворен с обвинение за държавна измяна. Щяло да бъде по-добре, ако Ирод, макар да го пуснат да си иде в Рим, остане за известно време под домашен арест. Така и станало. Ирод се прибрал у дома си, но с него бил и тъмничарят му и трябвало да носи затворнически дрехи. Когато се свърши официалният траур за Тиберий, Калигула изпратил на Ирод съобщение, с което му нареждал да се избръсне, да облече чисти дрехи и да отиде да обядва с него на другия ден в двореца. Най-сетне, изглежда, мъките на Ирод се бяха свършили.

Не си спомням да съм споменал, че три години преди това бе починал Иродовият чичо — Филип: той остави една вдовица — Саломея, дъщерята на Иродиада, прочута като най-голямата хубавица в Близкия Изток. Когато вестта за смъртта на Филип стигна до Рим, Ирод незабавно се разговорил с освобожденеца, който бе най-довереният човек на Тиберий, когато, ставаше дума за източните въпроси, и го убедил да стори нещо за него. Освобожденецът трябвало да напомни на Тиберий, че Филип не е оставил свои деца, и да му подхвърли, че тетрархатът на Башан не бива да се дава на другиго от семейството на Ирод, а временно да се прикрепи административно към провинция Сирия. Освобожденецът за нищо на света не бивало да споменава на Тиберий за големия годишен доход от тетрархата, който възлизаше на сто и шейсет хиляди златици. Ако Тиберий се вслушал в съвета и му наредял да пише на управителя на Сирия с нареждане тетрархатът да премине в негово управление, той трябвало да вмъкне един послепис в смисъл, че доходите ще се заделят настрани, докато бъде назначен приемник на Филип. Ирод запазвал Башан и приходите от него за себе си. И станало тъй, че когато на обеда, на който поканил Ирод, Калигула благодарно го възнаградил за страданията му, давайки му тетрархата заедно с доходите от него, а също тъй и титлата цар, Ирод се намери изведнъж богат човек. Калигула освен това поискал веригата, която Ирод носил в тъмницата, и му дарил копие от нея, бръкна по брънка, в най-чисто злато. Няколко дни след това Ирод, който не бе забравил да осигури освобождаването на стария германец и да уреди кочияшът да бъде осъден за лъжесвидетелствуване и да бъде пребит почти до смърт, радостно отплава към Изтока, за да заеме новото си царство. Киприя тръгна с него, по-радостна и от него дори. По време на Иродовото затворничество тя изглеждаше много болна и нещастна, защото бе най-вярната съпруга на света и дори отказваше да яде и пие повече от онова, което съпругът й получаваше в затвора. Живееше в дома на Иродовия брат — Ирод Полион.

И тъй, тази щастлива двойка, Ирод и Киприя, сбрани отново и придружавани както винаги от Силас, отплава към Египет на път за Башан. Спрели в Александрия, за да изкажат уваженията си на алабарха. Ирод възнамерявал да влезе в града колкото може по-скромно, не желаейки да предизвиква смутове между евреи и гърци; ала евреите били вън от себе си от радост, че при тях идва еврейски цар, и то високо ценен от императора. Посрещнала го на пристанището хилядна тълпа в празнични облекла с викове „Осанна, осанна!“ и хвалебствени песни и го придружили до еврейския квартал в града, който се нарича „Делтата“. Ирод сторил всичко по силите си да усмири народната радост, но Киприя изпитала такова удоволствие от разликата между това пристигане в Александрия и предишното, че заради нея той ги оставил да лудеят. Александрийските гърци били обхванати от гняв и завист. Предрешили в лъжецарски одежди един известен градски идиот или по-скоро престорен идиот, на име Баба, който просел по големите площади и с маймунджилъците си събирал дребни пари и будел смях. Дали на този Баба палячовска стража от войници, въоръжени с наденици, вместо с мечове, със свински щитове и шлемове като свински глави, и го превели през Делтата. Тълпата викала: „Марин! Марин!“, което значи: „Цар! Цар!“ Направили демонстрация пред дома на алабарха и друга — пред дома на брат му Филон. Ирод посетил двама от видните гърци и отправил протест. Не казал друго освен:

— Не ще забравя днешното представление и мисля, че един ден ще съжалявате за това.

От Александрия Ирод и Киприя продължили пътуването си до пристанището Яфа. От Яфа отишли в Йерусалим да посетят децата си и да си отдъхнат в дворовете на Храма като гости на Първосвещеника, с когото Ирод държал да бъде в добри отношения. Той създал отлични впечатления за себе си, защото посветил желязната си затворническа верига на еврейския бог и я окачил на стената на храмовата съкровищница. Сетне минал през Самария и границата на Галилея — без обаче да изпрати приятелски поздравления на Антипа и Иродиада — и тъй стигнал до новия им дом в Цезарея Филипи, красивия град, построен от Филип за столица, на склоновете на планината Хермон. Там си прибрали насъбраните доходи, заделяни им след смъртта на Филип. Саломея, вдовицата на Филип, харесала Ирод и вложила цялото си очарование, за да го плени, но напразно. Той й казал:

— Ти наистина си много хубава, много чаровна и много остроумна; ала не бива да забравяш поговорката: „Нанеси се в нов дом, но си вземи в него старата земя“. Единствената възможна царица за Башан е милата ми Киприя.

Можете да си представите от каква завист е била обхваната Иродиада, като чула за щастието, сполетяло Ирод. Сега Киприя била царица, докато тя била съпруга на един обикновен тетрарх. Опитала се да извика у Антипа същите чувства, каквито изпитвала и тя; обаче Антипа, ленив и отпуснат старец, бил напълно задоволен от своето положение; макар да бил само тетрарх, той бил много богат и му било все едно с каква титла или титли ще бъде известен. Иродиада го нарекла жалко същество — как искал от нея все още да го уважава!

— Като си помисля — вайкала се Иродиада, — че брат ми, Ирод Агрипа, който пристигна тука неотдавна като обеднял бежанец, зависим от нашите подаяния дори за хляба, който ядеше, а сетне страшно ни обиди и избяга в Сирия, изгонен беше от Сирия за мошеничество и едва не бе арестуван в Антедон за борчове, а после отиде в Рим и бе хвърлен в затвора за предателство към императора, — като си помисля, че човек с такова лошо име, хаймана, който влачи подире си опашка от неплатени дългове навсякъде, където се покаже, може сега да стане цар и да заема пост, от който да ни унижава! Не мога да понеса това! Настоявам незабавно да отидеш в Рим и да принудиш новия император да ти даде поне еднакви почести с тия на Ирод!

Антипа отговорил:

— Мила ми Иродиада, не говориш мъдро. Тук сме си достатъчно богати, но ако се опитаме да се издигнем, това може да ни донесе нещастие. Откак Август умря, Рим не е място, което можеш да посетиш без опасности.

— Нито ще ти говоря, нито пък ще спя с тебе — викнала Иродиада, — докато не ми дадеш дума, че ще отидеш!

Ирод научил за това от един свой доносник в двора на Антипа; и когато наскоро след това Антипа потеглил към Рим, той пратил по бърз кораб писмо на Калигула и обещал на капитана голяма награда, ако стигне в Рим преди Антипа. Капитанът надул всички платна и в последния миг успял да спечели парите. Когато Антипа се представил пред Калигула, Калигула вече бил получил писмото на Ирод. В него се казвало, че Ирод, докато бил в Йерусалим, научил за тежки провинения на чичо си Ирод Антипа, които отначало не повярвал, но които, като проучил, се оказали верни. Чичо му не само водел предателска кореспонденция със Сеян по времето, когато Сеян и Ливила заговорничели да узурпират монархията — това била стара история, — но напоследък разменял писма с царя на Партия, замисляйки с негова помощ да организира всеобщ бунт срещу Римската империя в Близкия Изток. Царят на Партия обещавал да му даде Самария, Юдея и самото царство на Ирод, Башан, като награда за неговото предателство. В доказателство на това обвинение Ирод споменавал, че Антипа има седемдесет хиляди пълни бойни снаряжения в дворцовата си оръжейница. Какво друго би могло да означава всичко това, ако не тайни приготовления за война? Постоянната войска на чичо му иначе не наброявала повече от няколкостотин души — най-обикновена почетна стража. Нима снаряженията са за въоръжаване на римски войници?

Ирод беше много хитър. Знаел отлично, че Антипа няма никакви войнолюбиви намерения и че единствено склонността му към показност го е довела до подобно наблъскване на оръжейницата. Приходите от Галилея и Гилеад били изобилни и Антипа, въпреки че бил стиснат към гостите си, обичал да пилее пари по скъпи предмети: събирал бойни доспехи, както римските богаташи събират статуи, картини и инкрустирани мебели. Но Ирод съзнавал, че подобно обяснение не ще мине през ума на Калигула, комуто често разправял за скъперничеството на Антипа. Тъй че когато Антипа се появил в двореца и поздравил Калигула, приветствайки го за възкачването му на престола, Калигула от своя страна му кимнал хладно и го запитал направо:

— Вярно ли е, тетрархе, че си имал седемдесет хиляди бойни доспехи в дворцовата си оръжейница?

Антипа се стреснал и не могъл да отрече: защото Ирод се постарал да не преувеличава. Измърморил нещо в смисъл, че доспехите си ги събирал за собствено удоволствие.

Калигула казал:

— Разговорът ни е свършен. Не се опитвай да увърташ. Утре ще реша какво да правя с тебе.

Антипа трябвало да се оттегли уплашен и притеснен. Същата вечер на вечеря Калигула ме запита:

— Ти къде точно беше роден, чичо Клавдий?

— В Лион — отвърнах му.

— Нездраво място, нали? — подхвърли Калигула, като превърташе в ръка златна винена чаша.

— Да — казах аз. — Смятат го за едно от най-нездравите места в цялата ти империя. Единствено климатът на Лион е причина още от детство да бъда осъден на подобен безполезен и бездеен живот.

— Да, веднаж вече май съм те чувал да го казваш — рече Калигула. — Там ще пратим Антипа. Промяната на климата може да му се отрази благоприятно. Слънцето в Галилея е твърде жарко за човек с такъв буен характер.

На другия ден Калигула казал на Антипа, че може да се смята за свален от ранга си на тетрарх и че в Остия го чака кораб, който ще го отведе на изгнание в Лион. Антипа приел нещата философски — изгнанието е по-добро от смъртта — и ще кажа в негова полза това, че, доколкото знам, не отправил към Иродиада, която го съпровождаше от Галилея, ни една укорителна дума. Калигула писа на Ирод да му поблагодари за навременното му предупреждение и го надари с Антиповия тетрархат и приходите от него като признателност за лоялността му. Ала като знаеше, че Иродиада е сестра на Ирод, казал й, че заради брат й ще я остави да си задържи каквито имоти пожелае и ако поиска, можела да се завърне в Галилея, където да живее под Иродова закрила. Но Иродиада бе твърде горда, за да го приеме, и заявила на Калигула, че Антипа всякога бил добър с нея и не би могла да го изостави в подобен тежък час. Подхванала дълга реч, с която се надявала да умилостиви сърцето на Калигула, но той я прекъснал. На другата сутрин Иродиада и Антипа отплаваха за Лион. Никога вече не се върнаха в Палестина.

Ирод отговори с думи на безгранична благодарност за Калигуловия дар. Калигула ми показа писмото:

„Какъв човек наистина — пишеше Ирод. — Седемдесет хиляди доспехи и всичко ей тъй — за лично удоволствие! По две на ден в продължение на сто години! Но чак ми е мъчно, че човек като него ще гние в Лион. Трябваше да го пратиш сам да нахлуе в Германия. Баща ти често казваше, че единственият начин да се оправи човек с германците е да ги изличи от лицето на земята, ето ти го сега и най-добрия убиец — тъй настървен за битки, че си е струпал седемдесет хиляди доспехи, всичките по мярка.“ Здравата се посмяхме на това. Ирод завършваше с думите, че трябвало незабавно да пристигне в Рим, за да поблагодари лично на Калигула — писалката и хартията не били достатъчни да изразят онова, което искал. Щял да остави брат си Аристобул за временен регент на Галилея и Силас — да го наблюдава по-внимателно, а по-младия си брат — Ирод Полион, за временен регент на Башан.

Завърна се с Киприя, изплати на кредиторите си всички свои задължения — до пара, и заяви, че не смятал никога вече да сключва заеми. През първата година на Калигуловото управление той не срещна особени затруднения. Дори когато Калигула се скара с майка ми заради убийството на Гемел — нещо, от което, бъдете уверени, Ирод не се е опитал истински да го отклони, тъй че, както описах в предишната си книга, тя беше принудена да се самоубие, Ирод беше така сигурен в доверието, което Калигула хранеше към него, че почти единствен от всичките й приятели сложи траур и дойде на погребението. Уверен съм, че смъртта й го засегна дълбоко, но пред Калигула обясни нещата така:

— Ще бъда жалък неблагодарник, ако не отдам уважение към духа на моята благодетелка. Това, че ти изрази гнева си към нейното майчинско вмешателство по въпрос, който не се отнасяше до нея, сигурно е извикало у благородната Антония чувство на дълбока скръб и срам. Ако знам, че съм извикал гнева ти с подобна своя постъпка — но, разбира се, това е невъзможно, — сигурно и аз бих постъпил като нея. Моят траур е признание към смелостта й да напусне един модерен свят, който не се нуждае от жени, старомодни като нея.

Калигула прие думите му благосклонно:

— Не, Ироде, ти постъпи правилно. Тя обиди мене, не тебе.

Но когато разсъдъкът му се размъти напълно вследствие на болестта и той обяви своята божественост и започна да реже главите от статуите на боговете и да ги замества със своята, Ирод взе да се безпокои. Като властелин на хиляди евреи той предвиждаше беди. Първите решителни признаци за тези беди дойдоха от Александрия, където враговете му, гърците, притиснаха управителя на Египет да настои да се издигнат статуи на императора в синагогите, тъй както в гръцките храмове, и да се въведе споменаването на божественото име на Калигула при полагане на правни клетви. Управителят на Египет беше враг на Агрипина и освен това привърженик на Тиберий Гемел, та затова решил, че най-добрият начин да докаже верноподаничеството си към Калигула беше да наложи императорския указ, който всъщност беше издаден само за гърците от града. Когато евреите отказали да се кълнат в божествената глава на Калигула и да допуснат негови статуи в синагогите, управителят публикувал декрет, с който обявил всички евреи в града за чужденци и натрапници. Александрийците се възрадвали и започнали погром срещу евреите, като изхвърлили богаташите от другите части на града, където те живеели разкошно редом с гърците и римляните, и ги натикали в претъпканите тесни улички на Делтата. Над четиристотин къщи на търговци били плячкосани, а стопаните им — избити или осакатени. Безброй унижения сполетели оцелелите. Загубата на хора и щетите на имущества били толкова тежки, щото гърците решили да оправдаят действията си, като изпратят посланици до Калигула в Рим, с обяснение, че отказът на евреите да боготворят негово величество разгневил по-младите и несдържани гръцки граждани и те взели отмъщението в свои ръце. Евреите изпратили друга делегация, предвождана от брата на алабарха, някой си Филон, изтъкнат евреин със слава на най-добрия философ в Египет. Когато Стигна до Рим, Филон, съвсем естествено, отиде при Ирод, с когото беше сроден по сватовство; защото Ирод, след като изплатил на алабарха ония осем хиляди златици заедно с лихвата от десет процента за две години — за голямо смущение на алабарха, понеже, бидейки евреин, той нямал законно право да приема лихва от сънародник евреин, — заявил му благодарността си и сгодил Береника, най-голямата си оцеляла дъщеря, за най-големия син на алабарха. Филон помоли Ирод да се застъпи заради него пред Калигула, но Ирод каза, че предпочитал да няма нищо общо с пратеничеството: ако събитията вземели лош обрат, щял да стори каквото може да смекчи гнева на императора, който според него щял да бъде страшен — и това било всичко, което имал да каже засега.

Калигула изслушал внимателно гръцките посланици, но, както предвидил и Ирод, отпратил евреите с гневни заплахи, заявявайки им, че не желае да слуша повече за обещанията за религиозна търпимост, дадени им от Август: Август, креснал той, отдавна вече е умрял и декретите му са остарели и нелепи.

— Аз съм вашият бог и няма да имате други богове освен мене!

Филон се обърнал към пратениците и им казал на арамейски:

— Радвам се, че дойдохме: защото тези думи са умишлено предизвикателство към живия бог и сега вече можем да бъдем уверени, че този глупак ще загине по най-жалък начин.

За щастие никой от придворните не разбираше арамейски.

Калигула изпрати писмо до управителя на Египет, осведомявайки го, че гърците са изпълнили дълга си, като са протестирали с насилие срещу еврейската нелоялност, и че ако евреите продължават да упорствуват в непослушанието си, сам той ще пристигне с войска и ще ги унищожи. Междувременно нареди алабархът и всички други длъжностни лица от еврейската колония да се арестуват. Обяснявайки, че ако не било роднинството на алабарха с приятеля му Ирод Агрипа, щял да осъди и него, и брата му Филон на смърт. Единственото удовлетворение, което Ирод можа да даде на александрийските евреи, беше, че уреди да се махне управителят на Египет. Убеди Калигула да го арестува под предлог, че навремето имал враждебни чувства към Агрипина (която, разбира се, беше майка на Калигула) и да го заточи на един от малките гръцки острови.

Тогава Ирод каза на Калигула, който беше материално притеснен:

— Трябва да видя какво бих могъл да направя, за да събера пари за личната ти хазна. Брат ми Аристобул ме уведомява, че моят бунтовен чичо Антипа бил по-богат дори отколкото сме го смятали. Понеже сега ти тръгваш към завоеванията си в Британия и Германия — впрочем, ако се случи да минеш през Лион, предай, моля те, най-сърдечните ми поздравления на Антипа и Иродиада, — та, казвам, понеже тръгваш, Рим ще изглежда много пуст за тия от нас, които остават. Това е благоприятна възможност да замина и да посетя пак моето царство; но веднага щом чуя, че си тръгнал насам, ще побързам да се върна у дома и надявам се да останеш доволен от усилията, които ще положа за теб.

А всъщност Ирод току-що беше получил тревожни новини от Палестина. Потегли за Изток още в същия ден, който Калигула беше определил за военната си кампания; макар че мина почти цяла година, преди Калигула да тръгне.

Калигула бе издал нареждане статуята му да бъде поставена в Светая светих на Храма в Йерусалим, потайна вътрешна стая, която се смята обитавана от еврейския бог в неговия кедров ковчег и която се посещава само веднаж в годината от Първосвещеника. По-нататъшните му нареждания бяха статуята да се изнася от Светая светих в дни на обществени празници и да бъде почитана във външния двор от цялата конгрегация, еднакво от евреи и неевреи. Той или не знаеше, или не го беше грижа за дълбоката религиозна почит, която евреите хранят към своя бог. Когато прокламацията била прочетена в Йерусалим от новия управител на Юдея, изпратен да замести Понтий Пилат (който впрочем се бе самоубил при пристигането си в Рим), започнали такива размирици, че управителят се видял принуден да потърси убежище в лагера извън града, където преживял нещо много подобно на обсада. Калигула получил вестта за това в Лион. Изпаднал в луд гняв и пратил писмо до новия управител на Сирия, който бе заместил приятеля ми Вителий, нареждайки му да събере голяма армия от сирийски помощни войски и с нея и с двата римски легиона под негово командуване да влезе в Юдея и да наложи декрета с меч. Името на този нов управител беше Публий Петроний, римски войник от старата школа. Той не загубил време да изпълни нареждането на Калигула, що се отнасяло до подготовката за похода, и потеглил към Акра. Оттам написал писмо до Първосвещеника и най-видните еврейски благородници, известявайки ги за заповедите, които имал, и за готовността си да ги изпълни. Междувременно Ирод се бил включил в играта, макар да се стараел колкото може да остане в сянка. Той посъветвал тайно Първосвещеника за най-добрия начин на действие. По негово предложение управителят на Юдея и войските му били изпратени на Петроний в Акра. Последвани били от делегация от десетина хиляди видни евреи, които отишли да се примолят да не се осквернява Храмът. Обяснили, че не са дошли с войнствени намерения, но въпреки това предпочитали да умрат, отколкото да допуснат подобна ужасна беда да се стовари върху земята на предците им, която незабавно щяла да бъде сполетяна от проклятие и да загине. Заявили, че са политически верни на Рим и че никой не би могъл да се оплаче от тях за нелоялност или неплащане на данъците; но че все пак най-голяма вярност дължат на бога на техните предци, който всякога ги бил закрилял в миналото (докато спазвали законите му) и строго им бил забранил да обожават друг бог в неговите владения.

Петроний отговорил:

— Не съм вещ да се произнасям по религиозни въпроси. Може да е както казвате, но може и да не е. Моята лична вярност към императора не е поделена на политическа и религиозна половина. Това е неоспорима вярност. Аз съм негов слуга и ще изпълнявам заповедите му, каквото и да се случи.

Те отговорили:

— Ние сме верни роби на нашия господ бог и ще изпълняваме неговите заповеди, каквото и да се случи.

Тъй се стигнало до безизходица. Тогава Петроний навлязъл в Галилея. По съвета на Ирод спрямо него не предприели враждебни действия, но макар да било време за есенната сеитба, нивите останали незасети и всички облекли траурни дрехи и поръсили главите си с пепел. Търговията и производството замрели. Нова делегация пресрещнала Петроний при Цезарея (Самарянска Цезарея), възглавявана от Иродовия брат Аристобул, който пак повторил, че евреите нямат войнствени намерения, но че ако той настои да наложи императорския декрет, всички богобоязливи евреи ще загубят интерес към живота и земята им ще запустее. Това хвърлило Петроний в недоумение. Поискал съвет от Ирод, но Ирод, осъзнавайки несигурността на собственото си положение, вече бил отплавал за Рим. Какво би могъл да стори войник като Петроний, човек всякога готов да се опълчи срещу най-свирепия враг, подреден в боен ред или нападащ го из засада с войнствени крясъци, когато тези достопочтени старци пристъпвали към него с протегнати шии и казвали: „Не ще се съпротивляваме. Ние сме верни данъкоплатци на Рим, ала религиозният ни дълг принадлежи на бога на бащите ни, според чиито закони сме живели от ранно детство; убий ни, ако искаш, защото не бихме могли да видим бога си охулен и да продължим да живеем.“

Произнесъл им много искрена реч. Казал им, че негов дълг като римлянин е да спазва клетвата за вярност, която е положил пред императора, и да му се подчинява във всичко: и че те сами виждали как със своите войски той е напълно способен да изпълни получените заповеди. Въпреки това възхищавал се на тяхната неотстъпчивост и на въздържанието им от всякакви насилствени действия. Признал, че макар като управител на Сирия да знаел какъв е дългът му, то като хуманен и разумен човек намирал за невъзможно да изпълни онова, което бил задължен да извърши. Не било присъщо на римляните да убиват невъоръжени старци само защото тези старци настояват да останат верни на бога на предците си. Казал, че пак ще пише на Калигула и ще представи случая в най-благоприятна светлина. Твърде вероятно било Калигула да го накаже със смърт за това, но ако, жертвувайки собствения си живот, успеел да спаси живота на хиляди работливи, мирни провинциали, готов бил да го стори. Подканил ги да укрепят духа си и да се надяват на най-доброто. Първото, което трябвало да сторят още щом напишел писмото, а той щял да го напише още същата сутрин, било да подхванат обработването на земята. Изоставят ли я, чакал ги глад, последван от разбойничество и епидемии, а от това нещата щели да станат още по-лоши. Случило се, че докато говорел, откъм запад внезапно се събрали буреносни облаци и завалял проливен дъжд. Обичайните есенни дъждове не били паднали през тази година и времето им било минало; тъй че това се сметнало като знамение за необикновено щастие и тълпите от жалеещи евреи се разпръснали с хвалебствени и радостни песни. Дъждът продължил и скоро цялата земя се съживила.

Петроний сдържал думата си. Писал на Калигула, уведомявайки го да обмисли наново решението си. Евреите, съобщавал той, се показват напълно предани към императора, но твърдят, че страшно проклятие ще сполети страната им, ако каквато и да е статуя бъде вдигната в Храма — та била тя и на славния император. Спирал се подробно на отчайващия им отказ да обработват земята и заявявал, че засега имало само две възможности: първата — да поставят статуята и да осъдят земята на запустение, което означавало огромна загуба от данъци, и втората, да се отмени императорското решение и да се заслужи вечната благодарност на един благороден народ. Умолявал императора, ако не друго, поне да отложи освещаването на статуята до след жетва.

Но преди писмото да стигне до Рим, Ирод Агрипа бе захванал да действува в полза на еврейския бог. Калигула и той се поздравиха с обич след тъй дългата раздяла, а Ирод бе донесъл със себе си големи сандъци, пълни със злато и скъпоценни камъни и други ценни предмети. Някои били от собствената му съкровищница, някои от тая на Антипа, а останалото е било, предполагам, принос от александрийските евреи. Ирод покани Калигула на най-скъпото пиршество, което някога е било давано в града; нечувани лакомства бяха поднесени, включително и пет големи баници, напълнени само с езици на чучулиги, много вкусни риби, донесени с голям съд с вода чак от Индия, а печеното беше от някакво животно, подобно на малък слон, но космато и от незнаен вид — намерили го вкочанено в леда на едно замръзнало кавказко езеро и го домъкнали дотук, зарито в сняг, през Армения, Антиохия и Родос. Калигула бе удивен от пищността на трапезата и призна, че никога, дори да имал възможност, не би му стигнала изобретателност да измисли подобно изобилие. Напитките не отстъпваха на храната и Калигула тъй се развесели по време на яденето, подцени някогашната си щедрост към Ирод като нещо, за което не заслужавало да се споменава, и обеща да го надари с всичко, което е по силите му да дарява.

— Поискай ми каквото щеш, мили Ироде — каза той, — и то ще е твое.

После повтори:

— Каквото щеш. Кълна се в собствената си божественост, ще го получиш.

Ирод възрази, че не бил дал това угощение с намерение да измъкне нещо от Калигула. Каза, че Калигула вече бил сторил за него толкова, колкото ни един владетел на този свят не бил направил за някой поданик или съюзник в цялата световна история и дори в преданията. Заяви, че бил повече от задоволен: не искал абсолютно нищо, освен да му се позволи поне донякъде да изрази своята благодарност. Но Калигула, който продължаваше да си пийва от кристалната кана, все настояваше: нима нямало нещо много специално, което да иска? Някое ново източно царство? Например Халкида или Итурия? Само да ги поиска — били негови. Ирод каза:

— Най-благородни и щедри, и божествени Цезаре, повтарям, че не искам нищо за себе си. Единственото, на което мога да се надявам, е правото да ти служа. Но ти вече прочете мислите ми. Нищо не може да убегне от удивително зорките ти и проницателни очи. Действително има нещо, за което желая да те помоля, но то е дар, който ще облагодетелствува само тебе. А моята награда ще бъде косвена — славата, че съм бил твой съветник.

Любопитството на Калигула се възбуди.

— Не се страхувай да го поискаш, Ироде — рече той. — Нима не се заклех, че ще ти го дам, и нима не съм аз бог, който сдържа думата си?

— В такъв случай единственото ми желание — рече Ирод — е да се откажеш от намерението си да осветиш онази статуя в Храма в Йерусалим.

Настъпи продължително мълчание. Сам аз присъствувах на това историческо пиршество и не помня друг път в живота си да съм се чувствувал по-неловко и по-развълнуван от тогава, когато очаквах да чуя резултата от смелостта на Ирод. Какво би могъл да стори Калигула? Заклел се бе в собствената си божественост, в присъствието на свидетели, да удовлетвори молбата; и все пак как да отстъпи от решението си да унижи оня бог на евреите, който единствен от всички богове на света продължаваше да му се противи?

Най-сетне Калигула се обади. Проговори кротко, почти умолително, сякаш очакваше Ирод да го измъкне от това затруднение:

— Не разбирам, драги Ироде. Как предполагаш, че ще ме облагодетелствува удовлетворяването на тази ти молба?

Ирод беше премислил всичко в най-малки подробности още преди да седне на масата. Отвърна с видима искреност:

— Цезаре, да се постави свещената ти статуя в Йерусалимския храм, не ще означава да се увеличи славата ти. О, тъкмо обратното! Знаеш ли какво представлява статуята, която сега се пази в най-скрития олтар на Храма, и какви обреди се извършват около нея в свети празници? Не? Слушай тогава и веднага ще разбереш, че онова, което досега си смятал за инат от страна на моите едноверци, не е друго, а верноподаническо желание да не обидят твое величество. Богът на евреите, Цезаре, е необикновено същество. Някои го смятат за антибог. Той изпитва вкоренено отвращение към статуите, особено към статуи с величествена стойка и изкусно изваяни, като статуите на гръцките богове. За да символизира омразата си към другите божества, той наредил да се издигне в този вътрешен олтар една огромна, груба и смешна статуя на магаре. То има дълги уши, големи зъби и гигантски гениталии и на всеки религиозен празник жреците обругават тази статуя с най-скверни песнопения и я опръскват с най-отвратителни изпражнения и мръсотии, а сетне я возят на количка около вътрешния двор, та да може и цялата конгрегация да я оплюе; тъй че целият Храм замирисва на тукашната Голяма клоака. Това е тайнство. На него не се допущат неевреи, а самите евреи са задължени да мълчат под заплахата на проклятие. Освен това се и срамуват. Сега разбираш всичко, нали? Евреите първенци се страхуват, че ако се сложи твоя статуя в Храма, това ще доведе до големи недоразумения; че в своя религиозен фанатизъм простите хора ще я подложат на най-ужасно обругаване, въобразявайки си, че със своето усърдие те почитат. Но, както казвам, вродената деликатност и святото мълчание, което им е наложено, не им позволяват да обяснят на нашия приятел Петроний защо предпочитат да умрат, отколкото да го оставят да приведе заповедта ти в действие. Добре, че аз съм тук, за да ти кажа онова, което те не могат. Евреин съм само откъм майчина страна, та може би това ще ме избави от проклятието. Но във всеки случай поемам риска заради тебе.

Калигула налапа всичко това безрезервно, а дори и аз се подмамих от сериозния вид на Ирод. Единствените думи на Калигула бяха:

— Ако онези глупаци бяха откровени с мене така, както си ти, мой най-скъпи Ироде, това щеше да спести на всички ни много неприятности. Смяташ ли, че Петроний вече е изпълнил заповедта ми?

— Моля се заради тебе все още да не е — отвърна Ирод. И тъй, Калигула написа на Петроний кратичко писмо: „Ако вече си сложил статуята ми в Храма, както ти заповядах, нека си остане; но имай грижата ритуалът да бъде строго следен от въоръжени римски войници. Ако не, разпусни войската си и забрави цялата история. По съвета на цар Ирод Агрипа стигнах до заключението, че въпросният Храм е място крайно неподходящо, за да се сложи там моята свещена статуя.“

Това писмо се размина с писмото на Петроний. Калигула много се разгневи, че Петроний се е осмелил да му пише по този начин, опитвайки се да го накара да промени решението си в името на някакъв си отвлечен хуманизъм. Той му отговори: „След като, изглежда, ти цениш повече подкупите на евреите, отколкото моята императорска воля, съветвам те да се самоубиеш час по-скоро и по-безболезнено, преди да съм си послужил с тебе за такъв пример, който ще ужаси всички следващи поколения.“

Но стана тъй, че второто писмо на Калигула пристигнало късно — корабът загубил главната си мачта между Родос и Кипър и не могъл да плава няколко дни, — вестта за смъртта на Калигула пристигнала първа в Цезария. Петроний почти приел юдейството, толкова бил облекчен.

Тук завършва първата част от историята на Ирод Агрипа, но вие ще чуете за него още, докато продължавам да ви разправям моята история.