Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (36) (и неговата съпруга Месалина)

Отиквяването на Клавдий

Сатира в проза и стихове от

Луций Аней Сенека

Тук трябва да отбележа онова, което се случи на Небето на тринадесетия ден на октомври в същата тази година, годината, която въвежда в един тъй славен нов век. Без никаква умисъл или предпочитание. Така е, нали? Ако някой иска да знае откъде съм научил, е — добре, първо на първо, ако не искам, няма да отговоря. Не можете да ме принудите. Аз съм свободен човек, нали така? Освободен бях в деня, когато умря една известна личност, човекът, който бе превърнал в действителност поговорката: „Трябва да се родиш или император, или идиот.“ Ако обаче реша да отговоря, ще кажа първото, което ми дойде на езика. Нима някой иска от историците да представят свидетели в съда, за да се кълнат, че са казали истината? Но все пак, ако е наложително да повикам някого, ще се позова на човека, който видя душата на Друзила да се възнася към небето; той ще се закълне, че е видял Клавдий да поема по същия път „с накуцваща стъпка“ (както казва поетът). Този човек просто не може да не види всеки, тръгнал към Небето; той е надзирателят на Апиевия път, който естествено е пътят, по който тръгнаха и Август, и Тиберий, когато отидоха да се присъединят към боговете. Ако го запитате между четири очи, той ще ви разкаже цялата история, но дума няма да продума пред повече хора. Разбирате ли, откакто се закле в Сената, че е видял Друзила да се възнася към Небето и никой не му повярва, защото това бе прекалено хубаво, за да е вярно, той твърдо се зарече да не свидетелствува за нищо, което е видял — дори ако е видял да убиват човек по средата на Форума. Но онова, което ми каза, сега ви го съобщавам и на добър му час.

Направи Феб по-кратък своя път,

сънят получи нови часове.

Луната разпростря се нашироко

и жалка Зима взе от пищна Есен

престола златен. Бакхус призив чу:

„Старей сега!“ и старият лозар

обра набързо гроздовете сетни.

Вярвам да ме разберете по-добре, ако ви кажа направо, че месецът беше октомври, а денят — тринадесети. Часа обаче не бих могъл да определя толкова точно — философите по-лесно ще се спогодят, отколкото часовниците, — но беше някъде между дванайсет по пладне и един следобед. „Не си добър поет, Сенека — чувам да казват читателите ми. — Другите поети не се задоволяват да описват само зазоряването и свечеряването, а се стараят да представят и пладнето. Защо пренебрегваш един тъй поетичен час?“ Добре тогава:

На две небето Феб бе разделил

и уморен, подръпна той юздите —

напред, в нощта; по склона на деня

великото сияние се хлъзна.

По това време Клавдий започна да си изпуща дъха, но не можа да доведе работата докрай. Затова Меркурий, който всякога се бе забавлявал с остроумието на Клавдий, дръпна настрана трите богини на Съдбата и им рече:

— Смятам, уважаеми, че проявявате голяма жестокост, като оставяте бедния човечец да се мъчи така. Нима на мъките му няма да се сложи край? Станаха вече шейсет и четири години, откак едва си поема дъх, за да живее. Нима се сърдите на него или пък на Рим? Моля, позволете на астролозите поне веднъж да излязат прави: откакто е станал император, те го определят за погребение редовно всеки месец. Но не можем да ги виним, че невярно са определили часа на раждането му, защото все още никой не е уверен дали всъщност се е родил, или не е. Започвай, Клото:

Убий го и вместо него по-достоен възцари!

Клото отвърна:

— Щеше ми се да му дам още малко живот, достатъчно време, за да превърне в римски граждани малцината чужденци, които остават: решил е, разбираш ли, да види целия свят облечен в бялата тога — Гърция, Франция, Испания, дори Британия. Но ако ти смяташ, че трябва да се запазят няколко чужденци за разплод и ако наистина ми нареждаш да му сложа края, така да бъде.

Тя отвори ковчежето си и извади три вретена: едно за Авгурин, едно за Баба и третото за Клавдий.

— Тези ще трябва да умрат в същата година, близо един след друг, защото не искам да го оставя да тръгне без дружина: ще бъде несправедливо изведнъж да го пуснем сам, след като всякога е имало хиляди да маршируват пред него и да се влачат подире му и да се тълпят от двете му страни. Ще бъде доволен да има тези двама другари за придружители.

И Клото заговори, а в туй време

омразното вретено завъртя се

и нишката житейска на глупака

започна да навива, но я скъса.

Тогаз Лахезис — с вчесани къдрици,

с венец от лаври на челото чисто —

откъсна ново руно бяла вълна,

която под ръката й щастлива

цвета смени. Сестрите й се чудят —

не вълна, а конец от чисто злато

и дипли се той век след век, безкрайни.

Те с радост теглят вълната чудесна,

на работата си се наслаждават.

Но, да, конецът се преде самичък,

без никакво усилие за тях.

И докато вретеното върти се,

сребристият конец се все навива,

расте неспирно той, расте и става

по-дълъг от живота на Титон

(съпругът на Аврора), надминава

годните и на старика Нестор.

И Феб е тук и с весел глас им пее,

пригласяйки със звучната си лира,

догдето те работят. Тъй помага

по-леко работата да върви.

Сестрите не усещат, че предат —

омаяни от сладостните звуци,

от песента на своя брат голям,

изпридат повече, отколко нявга

са прели за обречените смъртни,

И Феб извиква: „Нека тъй да бъде,

сестрици мои! Ни една година

не вземайте от тоз живот прославен,

защото оня, чийто жизнен път

сега предете — моят славен двойник, —

не ми отстъпва в нищо: нито в хубост,

ни в доброта, ни в сладост на гласа.“

Това е оня, който ще открие

нов златен век; забраната ще счупи,

заключила устата на закона.

Той Луцифер е, който в миг прогонва

по-дребните звезди от небосклона,

или Хесперус, който ярко грейва,

щом другите звезди се пак завърнат.

Или пък не — самото Слънце той е,

което иде всеки път, когато

Зората — тази румена богиня —

разпръсне сенките с лъчите първи,

самото Слънце с блеснало лице,

сияещо над цялата земя,

от мрачната тъмница полетяло

на чудната си златна колесница.

Самото слънце е НЕРОН и Рим

НЕРОН възторжено ще съзерцава;

с очи, от блясъка му заслепени,

ще гледа Рим лицето, озарено

от царствено величие, косите,

по шията красива разпилени.

Аполон млъкна. Но Лахезис, която също обича хубавите мъже, продължи да преде и отпусна още много години на Нерон като личен подарък от нея.

Що се отнася до Клавдий, те казват на всички:

Възрадвайте се и от тези зали

не го пропъждайте със думи хулни.

И наистина най-сетне той изпусна дъх, а това бе краят и на старата преструвка, че е бил жив. (Почина, докато слушаше представлението на някакви смешници, тъй че сега ви е ясно по какви причини не обичам тази професия.) Последните думи, които промълви на този свят, последваха веднага след един ужасен шум, издаден от онази част на тялото му, с която той всякога разговаряше с готовност. Те бяха:

— О, Небеса, аз май че се изплесках!

Дали е било тъй наистина, или не, не мога да кажа: но всички твърдят, че той всякога е оплесквал нещата.

Ще бъде чисто губене на време да разправям какво се случи след това на земята. Всички знаете какво. Никой не забравя собственото си щастие, тъй че няма опасност да забравите всенародния изблик на радост, който последва вестта за смъртта на Клавдий. Но нека ви разправя какво стана на Небето; и ако не ми вярвате, тук е моят доносник и той ще потвърди. Първо, известиха на Юпитер, че на портите чака човек, височък мъж с бяла коса; изглежда, изричал някакви заплахи, защото непрестанно клател глава; а като пристъпял, провлачвал си дясната нога. Запитали го откъде е, а той отвърнал нервно и объркано, не познали и на какъв език приказва. Не бил нито латински, нито гръцки, нито коя да е позната реч. Юпитер каза на Херкулес, който навремето беше пребродил цялата земя и познаваше всички народи, да отиде и да разбере откъде е странникът. Херкулес отиде и макар да не се бе уплашил от най-страшните чудовища на земята, наистина се стресна от вида на това непознато същество, със странна походка и с хриплив, неразбираем глас, което не приличаше на ни едно земно животно, а напомняше на странен воден звяр. Херкулес си помисли, че започва тринадесетият му подвиг. Но като се вгледа по-внимателно, реши, че това ще да е някакъв човек. Приближи до него и зададе въпроса, обичаен за всеки грък:

Най-почитаеми страннико, нека сега те попитам,

името как ти е, чий син си, отде си тръгнал да скиташ?

Клавдий се зарадва, че е сред начетени хора. Надяваше се да намери някаква ниша в Небето за историческите си съчинения. Затова отвърна с друг цитат, пак от Омир, който разкриваше факта, че той е Клавдий Цезар:

Вятърът отнесе кораба ми чак

от съсипаната Троя към киконийския бряг.

Но следващият стих беше много по-верен и също тъй омировски:

Смело слизайки по бреговете тук и там, открих

хубав град; плячкосах го и всичките мъже избих.

И щеше да накара Херкулес, който не е особено умен, да приеме думите му буквално, ако не беше някой, който придружаваше Клавдий — богиня Треска. Единствена тя от всички богове и богини в Рим бе напуснала своя храм и бе тръгнала с него. Тя каза следното:

— Той лъже. Аз мога да ти разкажа всичко за него, защото съм живяла с него дълги години. Роден е в Лион, съгражданин на Марк. Да, истински келт, роден на шестнайсетата миля от Виенна: затова и превзе Рим, като всеки истински келт. Давам ти честната си дума, че е роден в Лион — вярвам, че знаеш Лион? То е мястото, където Лицин^[1] беше цар дълго време. Не може да не знаеш Лион, в твоите странствания ти си изминал повече път, отколкото всеки носач. И сигурно знаеш, че от Лицианския Ксант до Рона е далеч.

Това раздразни Клавдий и той даде воля на гнева си с най-силния рев, на който бе способен. Никой не можа да разбере какво точно е казал, но всъщност той нареждаше богиня Треска да се отведе и направи познатия жест с треперещата си ръка (която бе всякога устойчива за това, макар да не я биваше за нищо друго) да й се отсече главата. От вниманието, което се обърна на тази негова заповед, би могло да се сметне, че присъствуващите наоколо са личните му освобожденци.

Херкулес рече:

— А сега чуй ме, стига си се правил на глупак. Знаеш ли къде се намираш? Тук мишките гризат дупки в желязото, така е тук. Затова започвай да разправяш историята си поред, иначе ще изсипя глупостите през една дупка от върха на славата ти.

За да уплаши Клавдий още повече, той застана в театрална поза и започна да реди следните редове:

По-бързо! Истината казвай ти:

Отде си? И защо? Но не лъжи,

ако не искаш да умреш веднага

от тази яка, жилава тояга,

която смазала е не една

омразна, тъпа царствена глава.

(Какво? По-ясно! Нищо не разбирам.)

Глава такава где ли се намира?

И има ли подобен град, където

такива уроди търпи небето?

Но чакай! Да, за нещо се досетих,

то беше май при подвига десети.

(На запад бях потеглил с намерение

да донеса — поел бях задължение —

до Гърция вола безсловесен

на Герион, гиганта трителесен.)

Изправих се пред хълм голям тогава —

когато Слънчевият бог изгрява,

най-първо него сигурно съзира.

Туй място, ясно помня, се намира

там, дето буйната, пенлива Рона

се среща с плитката и жалка Сона.

Град има между тях. Кажи, да знам:

на него ли дължиш ти своя срам?

Изрече всичко с много жар и вдъхновение, но въпреки това му липсваше самоувереност и се страхуваше да не му се присмеят. Обаче Клавдий, осъзнавайки, че пред него стои такъв голям герой като Херкулес, промени държането си и взе да разбира, че онова, което казва тук, няма същата сила като в Рим; че петелът всъщност е петел само на собственото си бунище. Затова ето какво изрече или поне какво разбраха да казва:

— О, Херкулесе, най-храбрият от всички богове, аз се надявах, че ще застанеш на моя страна; и когато другите божества ще ми поискат някой да ме препоръча, ти ще си личността, която ще назова. Но ти ме познаваш отлично всъщност, нали? Спомни си. Аз съм оня, който отсъждаше по делата пред твоя храм ден след ден, дори през юли и август, най-горещите месеци на годината. Знаеш колко тежки часове прекарах там да слушам адвокатите да се надприказват от сутрин до късна нощ. Ако ти им беше паднал в ръцете, макар да си най-силен сред силните, уверен съм, че щеше да предпочетеш пак да чистиш Авгиевите обори. Убеден съм, че съм почистил повече мръсни канали от теб самия. Ала понеже искам…

(Тук липсват няколко страници. Група от богове, всички в един глас, се обръщат към Херкулес: той насилствено е въвел Клавдий, когото е признал за юнак, в Небесния Сенат.)

— … Веднъж дори ти нахълта в Подземния свят и отнесе на гърба си Цербер: нищо чудно, че се вмъкна и в този Сенат. Няма врати, заключени за тебе.

— Кажи ни само, какъв бог искаш да направим от този човек? Не е възможно да стане бог в епикурейския смисъл на думата, защото Диоген Лаерций казва: „Богът е благословен и неподкупен и нито се тревожи, нито причинява тревоги другиму.“ Колкото до стоически бог, този бог според Варон е едно съвършено кръгло цяло — всъщност съвсем кръгло, без глава и без полови органи. Не може да бъде такъв.

— Защо да не може? Ако ме питате, в него има нещо от стоическия бог: той няма глава, нито сърце.

— Не, кълна се, че дори към Сатурн да бе отправил тази си молба вместо към Юпитер, не би могла да се изпълни — макар, когато беше жив, да празнуваше празника на Сатурн през цялата година, същински император на Сатурналиите.

— А да не мислиш, че Юпитер ще го задоволи, Юпитер, когото той едва не обвини в кръвосмешение? Имам предвид, че уби зетя му Силан само защото Силан имаше сестра, най-приятното момиче на света, която всички наричаха царица Венера, но той предпочиташе да я зове Юнона.

Клавдий се обади:

— Да, защо го направи? Искам да знам защо. Наистина собствената му сестра!

— Погледни в книгите, глупчо! Не знаеш ли, че можеш да легнеш с полусестра си в Атина, а в Александрия тя може да ти бъде и цяла сестра?

— Виж, в Рим — каза Клавдий — мишките са си само мишки. Те ядат храна…

— Нима този иска на кошничар кошници да продава? Той не знае какво става в собствената му спалня!

— А сега „управлява скритите селения на Небесата“ и иска да стане бог.

— Какво, бог ли? Май не му стига храмът му в Британия, където диваците го обожават и смирено го молят: „Всевишни Глупако, имай милост над нас!“

Юпитер се сети, че на сенаторите не се позволява да водят разисквания, когато сред тях има външни хора.

— Сенатори — каза той, — разреших ви да разпитате тази личност, но от шума, който вдигате, всеки ще сметне, че тук не е друго, а просто тържище. Моля, съблюдавайте правилника за вътрешния ред. Не знам коя е тази личност, но представяте ли си какво ще си помисли за нас?

Тъй Клавдий бе изведен отново и старият Янус бе призован да подхване дебатите. Избран бе консул за следобеда на следващия първи юли и беше чудесен, с очи на темето. Имаше храм на Форума, тъй че естествено държа великолепна реч: но говореше твърде бързо и официалният секретар не успя да я запише, затова не ще се и опитвам да я предавам цялата, понеже не желая да объркам онова, което каза. Във всеки случай темата му беше величието на боговете и това, че не бива да се поевтинява божествеността, като се удостоява с божественост който и да е.

— Навремето да бъдеш бог, беше голямо нещо — каза той, — а сега бог става куцо и сакато. Не желая да си мислите, че съм против обожествяването на някой определен човек; говоря съвсем общо; и за да бъда точен, предлагам отсега нататък с божественост да не се удостоява ни един от ония, които, както казва Омир:

подяждат плода на полето —

както и такива, които пак според Омир —

торят плодоносна почва.

След като гласувате предложението ми и то се превърне в закон, да се смята за криминално престъпление, ако някой човек бъде въздигнат, обявен или изобразен като бог, и всеки нарушител на закона да бъде, предлагам, предаден на злите духове и на идущите народни игри да бъде бит с брезова пръчка от новите гладиатори.

Следващият, който се изказа, беше Диеспитер, подземният бог, синът на Вика Пота, богът на Победата. Избран беше за консул и беше професионален лихвар; освен това продаваше правото на гражданство, но без да се разчува. Херкулес отиде до него с приятелска усмивка и му пошепна нещо в ухото, затова той произнесе следната реч:

— Богът Клавдий е роднина на бога Август. Богинята Августа, която сам той обожестви, му е баба; и понеже той е най-ученият мъж, какъвто някога е имало, и защото е въпрос на обществена политичност да не оставяме бог Ромул сам

сладко да похапва варена ряпа —

предлагам бог Клавдий да бъде включен в списъка на Олимпийците и да се радва на привилегиите и правата на божествеността в пълния й традиционен смисъл и една подобна забележка да се включи в „Метаморфозите“ на Овидий.

Въпросът се подложи на гласуване и по всичко личеше, че Клавдий ще получи мнозинство; защото Херкулес подтичваше от сенатор към сенатор с думите:

— Хайде сега, не ми се противопоставяй. Лично аз съм заинтересован от този закон. Ако гласуваш за мене сега, аз друг път ще сторя същото за тебе. Знаеш поговорката: „Едната ръка мие другата“.

Тогава се вдигна божественият Август, защото бе негов ред, и заприказва най-красноречиво:

— Призовавам ви за свидетели, че от деня на моето обожествяване до днес не съм изрекъл нито дума. Всякога си гледам моята работа. Но сега вече не мога да се преструвам на безразличен, нито да скрия скръбта, която срамът задълбочава. Нима за това аз възцарих мир над земя и суша, прекратих Гражданската война, дарих на Рим ново законодателство, разкрасих го с нови прекрасни сгради, за да… за да… за да… Нямам думи, сенатори. Каквото и да кажа, не ще може да изрази дълбочината на чувствата ми по този въпрос. В своето възмущение ще прибягна до един израз на красноречивия Месала Корвин: избран за Градоначалник, но се оттегли подир няколко дни, като каза: „Срамувам се от своята власт.“ Аз чувствувам същото: когато виждам как властта, която установих, се опозорява, срамувам се, че някога съм я упражнявал. Това същество, сенатори, чийто вид издава, че няма смелост да подплаши дори муха, е стояло на моето място и е нареждало да се екзекутират хора с леснотата, с която кляка кучето. Но аз не ще говоря за всичките му жертви, макар да бяха достойни хора; тъй съм угрижен от семейни тревоги, че нямам време да губя за обществени ядове. Затова ще приказвам само за семейните тревоги, защото „Ряпата^[2] може да не знае гръцки, ала аз знам“: зная поне гръцката поговорка — „Коляното е по-близко до пищяла“. Този самозванец, този лъже-Август, ми направи добрината да убие две мои правнучки — Лесбия с меч и Елена с гладна смърт. И един мой правнук, Луций Силан. (Тук очакваме от тебе, господарю Юпитер, да бъдеш безпристрастен, като отсъждаш по това несправедливо дело, което в края на краищата се отнася до тебе.) А сега ми отговори, божествени Клавдий, защо осъди толкова много мъже и жени на смърт, без да ги изправиш да се защищават? Какво правосъдие е това? Нима е същото в Небесата? Ето Юпитер е император от толкова векове и ни веднъж не е сторил повече от това да счупи крака на Вулкан:

Хващайки го за крака му в пристъп гневен, след което

яростно го хвърлил долу той през прага на небето —

и веднъж се разгневи на жена си и я удари. Нима има случай, когато е убил някой член на семейството си? Но ти, ти уби Месалина, съпругата си, чийто правуйчо бях аз, какъвто съм ти и на тебе. („Наистина ли съм я убил?“ — запитах го. „Чумата да те тръшне, разбира се! Това е още по-позорно: избиваш хора и дори не го знаеш.“) Да, сенатори, и не спря да преследва правнука ми Гай Калигула и след смъртта му. Наистина Калигула уби своя тъст, но Клавдий не се задоволи да последва само неговия пример, ами уби и зетя си. И докато Калигула не позволи на младия Помпей, сина на Крас Фруги, да вземе титлата „Велики“, Клавдий му върна името, но му взе главата. От тази благородна фамилия само той уби Крас Фруги, младия Помпей, Скрибония, сестрите Тристония и Асарион; признавам, Крас беше такъв глупак, че можеха да го направят император вместо Клавдий. Нима искате това същество да бъде превърнато в истински бог? Погледнете тялото му, родено от разгневените небеса: а като говорим за това, ослушайте се как приказва! Ако може да изрече три думи наведнъж, без да заекне накрая, готов съм да му стана роб. Кой ще обожава бог като него? Кой ще му вярва? Ако вземете да превръщате хора като него в божества, как ще искате тогава да вярват във вас? Накратко, сенатори, ако съм заслужил уважението ви, ако не съм отвърнал утвърдително на молитвата на ничий смъртен, разчитам на вас да отмъстите за моите беди. Затова предложението ми е — тук той започна да чете от бележките си: — понеже този бог Клавдий е убил своя тъст Апий Силан; двамата си зетьове, Помпей Велики и Луций Силан; свекъра на дъщеря си Крас Фруги (човек, който му приличаше, както яйце прилича на яйцето); Скрибония, свекървата на дъщеря си; съпругата си Месалина и още мнозина, които нямам време да изброявам тук — предлагам да бъде преследван с най-голямата строгост на закона, да не се пуска под гаранция, да се осъди на незабавно изпращане в изгнание, като не му се позволят повече от трийсет дни, за да напусне Небесата, и трийсет часа, за да напусне Олимп.

Набързо се гласува и предложението бе прието. Щом се получиха резултатите, Меркурий пипна Клавдий за гърлото и го повлече към Подземния свят, откъдето

Не се е върнал никой да разкаже.

Докато слизаха по Свещения път, Меркурий запита какви са тези тълпи от народ. Възможно ли е да погребват Клавдий? Процесията беше толкова внушителна и не бяха пожалени средства, за да проличи, че се погребва божество. Музика от флейти, звуци от рогове, голям оркестър от всички духови инструменти, шумът беше такъв страхотен, че дори Клавдий успя да го долови. По всички лица цъфтяха усмивки: цялото население на Рим вървеше отново свободно. Само Агатон и още неколцина адвокати-любители се обливаха в сълзи и този път сълзите им бяха искрени. Професионалните адвокати бавно се измъкваха из тъмните кьошета, бледи и мършави, полуживи, но с всеки нов дъх се съвземаха все повече. Един от тях, като видя групата на Агатон да си изказва съболезнования, приближи се до тях и им рече:

— Казах ви, че този Сатурнов карнавал ще свърши рано или късно.

Когато Клавдий видя погребалната си процесия да отминава, разбра най-сетне, че е умрял. Голям хор пееше погребалната песен с отпеви и напеви:

Плачи ти, римлянино, удряй гръд

и нека в скръб потъне твоят Форум!

Понесли сме в последния му път мъдрец,

най-храбрия от всички хора.

 

По бързина бе несравним дори

с най-бързия жребец, в поле препуснал.

С появата си партите смири,

стрелата му персиец не пропусна.

 

Опънеше ли лък с могъщи длани,

те хукваха в нестройни редове.

Показваха, дори без тежки рани,

и медите страхливо гърбове.

 

Преплавал през морето неизвестно,

в Британия настъпи той без страх.

Макар да бяха вапцани чудесно,

бригантите разби на пух и прах.

 

С вериги римски окова ги той

и римски пръчки, и секира сложи.

Смири и морските вълни безброй —

страха им взе, друг данък не наложи.

 

Плачи за съдията си! С каква

светкавичност решаваше делата,

една страна изслушвайки едва,

понякога дори нечул словата.

 

Не, няма друг подобен магистрат —

седи и съди цялата година.

Ще трябва в другия подземен свят

да му отстъпи стола си сам Минос.

 

Плачете, адвокати и поети,

плачете за загубените кярове.

Подсмърчайте, измамници проклети,

забогатели чрез фалшиви зарове.

Клавдий остана очарован от този панегирик и пожела да изгледа всичко до края. Но Меркурий, довереният пратеник на боговете, го дръпна, ала първо му уви главата, та никой да не го познае, преведе го през Марсово поле и накрая го въведе в Подземния свят, между Тибър и Подземния път. Освобожденецът му Нарцис бе вече там, стигнал по пряката пътека, готов да го посрещне, и сега се запъти към него усмихнат, освежен от банята, и възкликна:

— Богове! Боговете идват да посетят нас, смъртните. Смея ли да имам честта?…

— Върви да им кажеш, че сме тук. И побързай.

При тази заповед на Меркурий Нарцис се затича нататък. Пътят към портите на Подземния свят е стръмно нанадолнище и както казва някъде Вергилий, лесно се извървява; тъй че, макар да страдаше от подагра, Нарцис стигна за миг. Пред портите лежи Цербер или както май го нарича Хораций: „петоглавият звяр“. Нарцис не беше храбър: той беше свикнал с малкото си бяло кученце и като съзря това огромно черно животно, същество, което никой не би искал да срещне в мрачно място като Подземния свят, много се уплаши. Той изкрещя:

— Клавдий е тук.

В отговор се чуха радостни възгласи и навън излезе група от сенки. Те пееха познатата песен:

Намерен е вече, намерен!

Триумфът да бъде безмерен!

Плеснете от радост с ръце.

Загубен бе, пак е намерен!

Сред певците бяха Гай Силан, консул; Юнк, бившият магистрат; Секст Травъл, Марк Хелвий, Трог, Котан, Ветий Валент, Фабий — римски конници, които Нарцис бе наредил да екзекутират. Тук беше и актьорът Мнестер, чийто външен вид Клавдий бе разкрасил, отрязвайки му главата. Вдигна се голям шум с пристигането на Клавдий и всички се втурнаха да търсят Месалина. Освобожденците му Полибий, Мирон, Харпократ, Амфей и Феронакт тичаха най-отпред. Клавдий ги беше изпратил преди себе си тук, защото не желаеше наникъде да не тръгва сам. След това се появиха двамина преториански командири: Катоний Юст и Руфрий Полион. После приятелите му Сатурнин Лусий, Педон Помпей и двамината братя Азинии, Луп и Целер. Накрая пристигна Лесбия, дъщерята на брат му, и Елена, дъщерята на сестра му, и зетьовете, тъстовете и тъщите — всъщност цялото семейство. Те се събраха и тръгнаха вкупом да посрещнат Клавдий. Клавдий се взря в тях и изненадано възкликна:

— Небеса, колко много приятели! Но как, кажете, се събрахте всички тук?

Педон се обади:

— Как сме се събрали тук ли, кръвожадни убиецо? Как смееш да ни питаш? Кой друг ни прати, ако не ти сам, човекът, който погуби всичките си приятели? Сега ще те съдим, затуй тръгвай. Ще ти покажа пътя към криминалния съд.

Педон го заведе пред съда на Еак; Еак беше съдията, който разглеждаше обвиненията в убийство по закона на Корнелий. Педон го замоли да запита името на обвиняемия, а след това попълни обвинителния акт:

Убити сенатори: трийсет и пет.

Конници, римски, убити: двеста двадесет и един.

Други лица: невъзможно да се узнае точният им брой.

Клавдий поиска защитник, но никой не пожела да го защищава. Най-сетне се изстъпи Публий Петроний, стар приятел по чашка, който говореше доста добре Клавдиевия език, и поиска отлагане на делото за събиране на доказателства. Еак отказа и тогава Педон Помпей започна обвинителната си реч, викайки колкото му глас държи. Защитата се опита да отговори, но Еак, който е много съвестен съдия, го накара да млъкне и заключи по делото, както бе представено от обвинителя. А след това се произнесе:

Каквото зло е сторил,

такова му се пада. И право е…

Настъпи пълно мълчание. Всички останаха удивени от решението, което беше без прецедент. Самият Клавдий естествено би могъл да изтъкне прецеденти, но въпреки това го сметна за чудовищно несправедливо. След това започнаха дълги спорове какво наказание да му се наложи. Някои изтъкнаха, че Сизиф вече твърде дълго време търкалял своята скала нагоре, а други казаха, че Тантал трябвало да се освободи, преди да е умрял от жажда, трети подхвърлиха, че било крайно време да се постави лост на колелото, на което Иксион непрестанно бивал измъчван. Но Еак реши да не освобождава никого от тях, та да не би Клавдий да подхрани в себе си надеждата, че един ден и той би могъл да се отърве. Вместо това трябваше да се измисли ново наказание: трябваше да се открие някаква напълно безсмислена работа, която да представлява олицетворение за алчна амбиция, вечно неосъществявана. Еак накрая изрече присъдата, която бе: Клавдий непрестанно да хвърля зарове в чаша за зар без дъно.

Тъй затворникът веднага започна да излежава наказанието си, търсейки изпуснатите зарове, без да напредва изобщо в играта.

Да, всеки път, щом чашата разклатеше,

понечил тъкмо да ги хвърли вече,

те, заровете, сякаш по поръчка

изчезваха през дупката отдолу.

Събираше ги той и пак опитваше,

разклатил ги, повторно да ги хвърли,

но те го изиграваха отново,

пропадайки през дъното на чашата.

Но щом се наведеше да ги вземе,

от пръстите му мигом се изплъзваха.

И все тъй продължаваха да бягат,

напомняйки за случая известен,

при който злополучният Сизиф

успявал след безкраен тежък труд

скалата си най-сетне да изтика

по стръмния планински склон на Ада,

но тя веднага, скачайки надолу,

се свличала връз плещите му пак.

Внезапно се появи не друг, а Гай Калигула.

— Я виж, че този тук е мой роб — каза Калигула. — Искам си го обратно!

Той изправи свидетели, които доказаха, че много пъти са го виждали да бие Клавдий с камшици и брезови пръчки и да го блъска с юмруци. Удовлетвориха искането му и Клавдий бе предаден на своя господар. Обаче Калигула го подари на Еак, а пък Еак го даде на освобожденеца Менандър, който го изпрати да води протоколите на съда.