Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (29) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 27

Изкупителните игри, наречени Терентински, или Секуларни, се празнуват в Рим, за да се отбележи началото на всеки нов цикъл или нов век. Осъществяват се във формата на празненства, които траят три дни и три нощи и са в чест на Плутон и Прозерпина, боговете на подземния свят. Според историците тези игри били създадени като обществен ритуал от Публикола, от фамилията на Валериите, в двеста и петнадесетата година след създаването на Рим — същата година, когато Клавдиите дошли в Рим от страната на сабиняните; ала сто и десет години преди това били празнувани като семеен ритуал на Валериите, по поръката на един оракул на Аполон Делфийски. Публикола дал клетва, че оттогава нататък ще се празнуват в началото на всеки нов цикъл, докато градът съществува. От неговото време насам са се състояли пет празненства, но в нередовни промеждутъци, защото е съществувало различие в мненията за това, кога започва новият цикъл. Понякога цикълът е бил определян според естествения цикъл от сто и десет години, което е етруският начин за изчисляване, а понякога се е вземал римският граждански цикъл от сто години, понякога пък игрите са се празнували, щом се е разбирало, че не е останал ни един жив свидетел на последните игри.

Последните празненства по време на Републиката са били в шестстотин и седмата година от основаването на града и единственото чествуване оттогава насам е било Августовото, през седемстотин трийсет и шестата година. Годината на Августовото чествуване не би могла да се определи като отбелязване на стотната или сто и десетата година от предишното чествуване, нито като отбелязваща смъртта на последния човек, който е участвувал в него; нито пък би могла да се приеме като дата, до която се е стигнало след пресмятане на годините от времето на Путеола, през сто или сто и десет. Август или по-скоро Колегията на Петнадесетте, съветниците му по религиозните въпроси, са изчислявали от предполагаемото първо празнуване на игрите, в деветдесет и седмата година от основаването на града насам. Признавам, в моята история на религиозните реформи приех тази дата за правилна, но само защото, ако си позволях да го критикувам по такъв важен въпрос, щях да си навлека големи неприятности с баба ми Ливия. Истината беше (за да не се впускам в големи подробности), че го беше пресметнал погрешно, дори първите празненства да са се състояли тогава, когато той твърдеше, а не беше така. Аз тръгнах напред от празненството на Публикола, като изчислявах в естествените цикли от сто и десет години (защото това е разбирал самият Публикола под думата цикъл), докато стигнах до шестстотин и деветата година от основаването на града. Тогава би трябвало да се е състояло последното чествуване, а след това чак в осемстотната година, годината, до която стигам сега в моя разказ, именно седмата година от моята монархия. (46 г. от н.е.)

Всеки цикъл има свои съдбоносни черти, които се определят от събитията в първата му година. Първата година на предишния цикъл е била белязана с рождението на Август, със смъртта на Митридат Велики, с победата на Помпей над финикийците и с покоряването му на Йерусалим, с неуспешния опит на Катилина да вдигне бунт и с това, че Цезар е станал върховен понтифекс. Нима е необходимо да изтъквам значимостта на всяко от изброените събития: това, че в последвалия цикъл на нашите войски било съдено да бъдат победоносни извън Италия, че империята се е уголемила извънредно много, че народната свобода е била потисната и че боговете са говорили чрез Цезарите? Сега моето намерение беше да изкупя вината и престъпленията на този стар цикъл и да сложа началото на новия със свещени жертвоприношения. Защото през тази година възнамерявах да приключа моите реформи. След това щях да предам управлението на тази нова и добре организирана държава в ръцете на Сената и народа, от които това управление е било иззето тъй дълго.

Премислил бях всичко с подробности. Очевидно беше, че управлението чрез Сената, привеждано в изпълнение от консули, избирани за една година, криеше големи неудобства: едногодишният срок не беше достатъчно дълъг. А пък и войската не желаеше всяка година да има нов главнокомандуващ. Планът ми накратко се състоеше в това, да подаря доброволно на народа личната си хазна, като си задържа само толкова, колкото ми е необходимо съществувам като обикновен гражданин, да дам и императорските владения, включително и Египет, и да въведа закон, според който управниците да се сменят на всеки пет години. Бившите консули от предишния петгодишен период, заедно с някои представители на народа и на конническото съсловие, трябваше да образуват съвет, който да съветва и да подпомага един от тяхната среда, избиран с жребие и наречен главен консул в управлението на страната. Всеки от управниците щеше да отговаря пред главния консул за един дял от управлението, съответствуващо на министерствата, които бях създал с помощта на моите освобожденци, или пък за управлението на някоя от граничните провинции. Консулите, избирани за по една година, щяха да служат за връзка между главния консул и Сената и щяха да преустроят длъжността си на висши съдии; народните трибуни щяха да бъдат връзката между главния консул и народа. Консулите щяха да се избират из сенатското съсловие с общи избори от народа, а по време на затруднения и тежки обстоятелства щеше да се прибягва до плебисцит. Измислил бях няколко остроумни предпазни мерки за това устройство и се поздравявах за това, че са напълно приложими.

Освобожденците ми щяха да останат несменяеми длъжностни лица, отговорни за чиновническия състав, а новото правителство щеше да се облагодетелствува от техните съвети. По този начин някои от особеностите на монархическото управление щяха да се запазят, без да пречат на републиканските свободи. За да задоволя войската, смятах да включа в новата конституция някакво разпореждане, според което на всеки пет години да й се раздават парични суми, пропорционални на успехите на армиите ни извън Италия и на увеличаването на благоденствието ни в страната. Управлението на италийските провинции щеше да се разпределя между конници, достигнали до висши военни длъжности в армията, и между сенатори.

Понастоящем не споделях с никого плановете си, но продължавах да работя с леко сърце. Убеден бях, че щом докажа с доброволния си отказ от монархията, че намеренията ми никога не са били тиранични и че екзекуциите по съкратената процедура са ми били наложени, ще ми се опростят всички по-незначителни грешки, които бях извършил в името на големите реформи, осъществени от мен, и всички подозрения ще бъдат забравени. Казвах си: „Август все повтаряше, че ще се оттегли и ще върне Републиката; но някак си той не успя, заради Ливия. Тиберий, и той разправяше същото, но някак си и той не успя, защото се страхуваше от омразата, която бе извикал заради своята жестокост и тиранство. Но аз наистина ще се оттегля: няма нищо на света, което да ме спре. Съвестта ми е чиста, а Месалина не е Ливия.“

Тези Секуларни игри се празнуваха не през лятото, както при предишните случаи, а на двайсет и първи април, празника на пастирите, защото това бе самият ден, в който преди осемстотин години Ромул и неговите пастири са създали Рим. Последвах примера на Август и принесох жертви не само на боговете на подземния свят: макар Тарент, вулканичната пукнатина на Марсово поле, която бе традиционното място за празненствата и за която се знаеше, че е един от входовете към подземния свят, да бе превърната във временен театър, да бе осветена с цветни светлини и да бе направена център на празненствата. Месеци преди това бях разпратил вестители да призоват всички граждани (със старинния израз) „на едно зрелище, което ни един от живите не е виждал преди и което ни един от живите не ще види отново“. Това извика известен присмех, защото празненствата, уредени от Август преди шейсет и четири години, се помнеха от доста възрастни мъже и жени, някои от които дори бяха участвували в тях. Но такъв беше старинният израз и той се оправдаваше с това, че Августовите празненства не са били чествувани, когато е трябвало. (47 г. от н.е.)

На утрото на първия ден Колегията на Петнадесетте раздаде на всички свободни граждани, от стъпалата на Юпитеровия храм на Капитолия и от Аполоновия на Палатинския хълм, факли, сяра и битум, средствата за очищение; а тъй също и пшеница, ечемик и фасул, част от които да се принесат на богините на Съдбата, а другото да се даде като възнаграждение на актьорите, вземащи участие в празненствата. Утринни приношения се направиха едновременно във всички големи храмове в Рим — на Юпитер, на Юнона, на Нептун, на Минерва, на Венера, на Аполон, на Меркурий, на Церера, на Вулкан, на Марс, на Диана, на Веста, на Херкулес, на Август, на Латона, на богините на Съдбата, на Плутон и Прозерпина. Но най-главното събитие на деня беше приношението на белия бик на Юпитер и на една бяла крава на Юнона, на хълма на Капитолия, и всички трябваше да присъствуват на това. После отидохме в шествие до Тарентския театър и пяхме песни в чест на Аполон и Диана. Следобедът бе отреден за надбягвания с колесници и гонение на диви животни, както и за гладиаторски борби в цирка и амфитеатрите, а тъй също и за театрални представления в чест на Аполон в театъра на Помпей.

В осем часа на същата вечер, след като изгорихме много сяра и пръскахме със светена вода за очищение на цялото Марсово поле, аз принесох в жертва три мъжки агнета на трите богини на Съдбата, на три подземни олтара, вкопани в бреговете на Тибър, а тълпата от граждани, които ме придружаваха, размахваха запалени факли, принасяха своята пшеница, ечемик и фасул и пееха химн, с който се покайваха за греховете си. Кръвта на агнетата бе поръсена по олтарите, а труповете им — изгорени. После в Тарентския театър се пяха още химни и изкупителната част на празненството бе изпълнена с голяма тържественост. След това се представиха сцени от римски легенди, както и един танц, който разказваше за борбата между тримата братя Хорации и тримата братя Курации, за която се разправя, че се е състояла наблизо в деня на първото чествуване на игрите от фамилията на Валериите.

На другия ден най-благородните римски матрони, предвождани от Месалина, се събраха на Капитолия и отправиха молитви на Юнона. Игрите продължиха както в предния ден: в амфитеатъра бяха убити триста лъва и сто мечки, да не говорим пък за биковете и многобройните гладиатори. В същата нощ принесох в жертва един черен шопар и едно черно прасе на Майката-Земя. В последния ден се пяха гръцки и латински хорови химни в светилището на Аполон от три пъти по девет красиви момчета и момичета и му се принесоха в жертва бели волове. Почетохме Аполон по този тържествен начин, защото пръв неговият оракул беше наредил да се създаде празненството. С тези химни се целеше да се осигури покровителството на Аполон, на сестра му Диана, на майка им Латона и на баща им Юпитер над всички градове, селища и магистратури в цялата империя. Един от тях беше прочутата ода на Хораций, съчинена в чест на Аполон и Диана, която съвсем не бе нужно да се осъвременява, както сигурно сте предположили: всъщност един куплет от химна звучеше по-съвременно сега, отколкото навремето, когато е бил писан:

Трогнал ги с молитвата си свята,

Рим ще стане скъп на божествата.

В милостта си двете ще изпратят

глад и всеки ужас на войните

не към Цезар, не към нас самите —

бритите от тях ще си изпатят.

Хораций е сътворил това по времето, когато Август е замислял война срещу Британия, но тя не се е състояла, тъй че тогава британците не са ни били истински неприятели, каквито са днес.

Още приношения на всички богове, още надбягвания с колесници, гладиаторски борби, гонения на диви животни, атлетически състезания: през тази нощ в Тарент аз принесох в жертва един черен овен, една черна овца, един черен бик, една черна крава, един черен нерез, една черна свиня — на Плутон и Прозерпина; и празненствата свършиха до следващата сто и десета година. Преминаха без нито един пропуск и ни едно прокобно знамение. Когато запитах Вителий дали празненствата са му доставили радост, той отвърна:

— Бяха чудесни и аз ти пожелавам още много подобни щастливи рождени дни.

Аз се засмях, а той ми се извини за своята разсеяност. Несъзнателно бе отъждествил рождения ден на Рим със собствения ми рожден ден, така ми обясни, но се надявал изразът да се окаже знамение в смисъл, че моят живот ще се продължи до най-дълбока старост. Ала Вителий умееше да хитрува: сега съм уверен, че си е съчинил шегата много преди това.

За мен най-славният миг на празненствата беше следобедът на третия ден, на Марсово поле, когато се представяше Троянската битка, а моят малък Британик, тогава едва шестгодишен, взе участие в сражението с момчета, два пъти по-големи от него, и съумя да управлява своето пони и да си служи с оръжието като някой Хектор или Карактак. Публиката викаше най-високо за него. Сравняваха го по прилика с брат ми Германик и му предричаха славни триумфи, щом порасне достатъчно, за да тръгне на война. Един мой праплеменник също взе участие в игрите, едно единайсетгодишно момче, синът на племенницата ми Агрипинила. Казваше се Луций Домиций^[1], споменах го и преди, но само мимоходом. Сега дойде моментът да поразкажа повечко за него.

Беше син на оня Домиций Ахенобарб (или Медната брада), братовчед на майка ми, за когото се разправяше, че бил най-кръвожадният човек в Рим. Кръвожадността беше семейна черта, както и рижата брада, и се приказваше, че имали медни бради, да подхождат на железните им лица и на оловните им сърца. Като млад Домиций Ахенобарб бе служил в щаба на Гай Цезар в Изтока и бе убил един от собствените си освобожденци, заключвайки го в стая без вода и без друга храна освен солена риба и сух хляб, защото оня отказал да се напие както подобава на пиршеството за рождения му ден. Щом чул за това, Гай заявил на Домиций, че не го иска сред приближените си и че вече не го смята за свой приятел. Домиций се върнал в Рим и по пътя, в изблик на раздразнителност, внезапно пришпорил коня си по някаква селска улица край Апиевия път и умишлено стъпкал едно дете, което си играело там със своята кукла. Друг път на Форума подхванал свада с някакъв конник, комуто дължал пари, и с палец му извадил едното око. Чичо ми Тиберий се сприятели с Домиций през последните години на управлението си: нарочно събираше наоколо си жестоки и зли хора, та да може, изглежда, сам той да се чувствува по-добродетелен в сравнение с тях. Ожени Домиций за осиновената си дъщеря Агрипинила, а от брака им имаше едно дете, същият този Луций. Поздравен от приятеля си по случай раждането на наследника му, Домиций отвърнал раздразнено:

— Не си хабете поздравленията, глупаци такива. Ако сте истински родолюбци, ще отидете при люлката и веднага ще удушите детето. Нима не знаете, че Агрипинила и аз сме олицетворение на всички познати пороци, човешки и противочовешки, и че от него ще излезе най-отвратителният пакостник, какъвто се е раждал в тази наша нещастна страна? И това не е предположение. Виждали ли сте му хороскопа? Само като го видите, ще изтръпнете!

Домиций беше арестуван в двойно обвинение — за измяна и кръвосмешение със сестра си Домиция — естествено по времето на Тиберий това не означаваше нищо, беше чиста формалност. Междувременно Тиберий умря и Калигула го освободи. Наскоро след това и Домиций умря от воднянка. Беше упоменал Калигула като сънаследник на младия Луций, оставяйки му две трети от имуществото си. Когато Агрипинила бе прокудена на оня остров, Калигула прибра и останалата част от имотите, тъй че Луций остана сираче без никакви средства. Но леля му Домиция се грижеше за него. (Тя не бива да се смесва с нейната сестра, Домиция Лепида, майката на Месалина.) Беше от ония жени, които се отдават изцяло на удоволствията, и се грижеше за младия Домиций само защото беше предсказано, че един ден той ще стане император: искаше й се да е в добри отношения с него. Ще ви стане ясно каква беше тази Домиция, като ви кажа, че тримата възпитатели, на които бе поверила образованието му, бяха: един бивш сирийски танцьор, който си поделяше благоразположението на Домиция с един бивш гладиатор от Тирол; същият този бивш гладиатор и нейният гръцки фризьор. Те съумяха да му дадат отлично народно образование.

Когато две години по-късно Агрипинила се върна от изгнание, тя изпитваше толкова слаби майчински чувства към сина си, щото заяви на Домиция, че можел да остане при нея още няколко години; готова била да плаща каквото трябва, само да няма никаква отговорност. Аз се намесих и накарах Агрипинила да си го прибере; тя обаче взе и възпитателите, защото Луций не искаше да тръгне без тях, а Домиция си имаше вече други любовници. Агрипинила взе също тъй и съпруга на Домиция, един бивш консул, и се омъжи за него, но скоро се скараха и се разделиха. Следващото събитие в живота на Луций беше един опит да се посегне на живота му по време на следобедната му почивка: двама мъже влезли през външната врата, без да бъдат спрени от вратаря, който също подремвал, качили се горе, не срещнали никого в коридорите, поразходили се, докато видели някакъв заспал роб пред вратата на спалнята, която сметнали, че търсят, влезли вътре, намерили Луций да спи на леглото си, измъкнали камите и се приближили на пръсти. Миг по-късно излетели навън с викове: „Змията! Змията!“ И макар че цялата къща се пробудила от крясъците им, никой не се опитал да ги спре и те избягали. Онова, което ги изплашило, била кожата на кобра, простряна връз възглавницата на Луций. Той си я носел като лек срещу скрофули, от които много страдаше като дете, и, изглежда, си е играл с нея, преди да заспи. В затъмнената стая тя приличала на жива кобра. След това предположих, че убийците са били изпратени от Месалина, която мразеше Агрипинила, но не смееше, по една или друга причина, да я обвини публично в каквото да било. Тъй или инак, пръсна се слух, че две кобри стояли на стража край леглото на Луций, а пък Агрипинила не се опита да го разпръсне. Тя дори обрамчи кожата в златна змиеобразна гривна, която той носеше, и разправи на приятелите си, че намерили кожата на възглавницата, където вероятно я е съблякла някоя кобра. А Луций пък обяснявал на другарите си, че наистина го пази кобра, но преувеличение било, че били две: той поне не бил виждал повече от една. Това бе първият и последен опит да бъде убит.

Луций, както Британик, приличаше на брат ми Германик, който му беше дядо, но в неговия случай това беше грозна прилика. Чертите бяха почти същите, ала откровеността, благородството, щедростта, скромността, които се излъчваха от Германиковото лице, тук бяха заменени от хитрост, лошотия, злоба, суета. Въпреки това повечето от хората не го виждаха, заслепени от дегенериралата изтънченост, в каквато се бе превърнало хубавото лице на дядо му: притежаваше женствена хубост, която привличаше хората, както ги привлича жената; а той самият твърде добре го осъзнаваше и сутрин се занимаваше с тоалета и най-вече с дългата си коса толкова, колкото майка му и леля му. Възпитателят му, фризьорът, се грижеше за хубостта му тъй ревностно, както главният градинар в Градините на Лукул се грижи за плодовете върху прочутата стена с прасковите или за невижданото бяло черешово дърво, което Лукул беше донесъл от Черно море. Странна гледка представляваше Луций на Марсово поле с меча, щита и копието: служеше си с тях сръчно, както го бе научил бившият гладиатор от Тирол, и все пак това напомняше по-скоро танц, отколкото военно упражнение. Когато на същата тази възраст Германик правеше военни упражнения, във въображението на човека всякога изникваше шум на битка, звук на тръби, стенания и викове, пролята германска кръв; а при Луций човек очакваше да чуе бурни ръкопляскания на театрални зрители, да види рози и златни монети, посипани по сцената.

Но стига за Луций. Много по-приятна тема е допълнението ми към латинската азбука. В предишната си книга обясних за трите нови букви, които смятах необходими за съвременна употреба: консонантното u, гласната между i и u, отговаряща на гръцкото ипсилон, и консонантата, която досега изразявахме bs или ps. Смятах да направя нововъведението след моя триумф, но отложих до започването на новия цикъл. Обявих намерението си в Сената в деня след Секуларните игри и то се възприе благосклонно. Но аз заявих, че това е нововъведение, което засяга цялото население на империята, че не желая да налагам личните си идеи на римския народ против неговата воля прибързано, затова предложих да решим въпроса с плебисцит в срок до една година.

Междувременно публикувах циркулярно писмо, с което обяснявах и оправдавах плана си. Изтъквах, че макар всеки да е свикнал да се отнася към азбуката като към нещо не по-малко свято и непроменливо от месеците на годината или от реда на числата, или от знаците на зодиака, всъщност не е така: всичко на този свят подлежи на промяна и подобрение. Юлий Цезар е променил календара; установеният ред за написването на числата е бил променен и разширен; имената на съзвездията, и те са били променени; дори звездите, които ги съставят, не са безсмъртни — от времето на Омир например седемте Плеяди са станали шест вследствие изчезването на звездата Стеропа или както са я наричали понякога, Електра. Тъй е и с латинската азбука. Изменили са се не само линейните форми на буквите, променило се е и значението на буквите, определящи дадени изговаряни звуци. Латинската азбука е заимствувана от дорийските гърци по време на учения цар Евандър, а пък гърците са я взели от Кадъм, който я е донесъл, когато е дошъл с финикийската флота, финикийците пък са я взели от египтяните. Това е същата азбука, но само по име. Истината е, че египетското писмо е започнало с рисунки на животни и други природни обекти, те постепенно са се оформили като йероглифи, финикийците са ги взели и са ги променили, гърците също са ги взели и са променили техните изменения, та чак накрая латините са ги взели и са променили тези изменения на измененията. Примитивната гръцка азбука е имала само шестнайсет букви, но към нея се добавяли нови, докато са станали двайсет и четири, а в някои градове — двайсет и седем. Първоначалната латинска азбука е съдържала само двайсет букви, защото три гръцки аспиратни консонанти и буквата z са били сметнати за излишни. Около петстотин години след основаването на Рим буквата g е била въведена, за да допълни буквата c, а по-наскоро е била върната и буквата z. И въпреки това според мене азбуката все още не бе съвършена. Отначало може би щеше да бъде малко трудно, ако страната гласуваше в полза на промяната, човек да си напомня, че може да използува тези удобни форми вместо старите, ала тази странност постепенно щеше да отпадне и новото поколение от момчета, което щеше да се учи да пише и чете по новия начин, изобщо нямаше да я чувствува. Странността и неудобството в промяната на календара преди стотина години, когато годината е трябвало да се продължи на петнайсет месеца, а след това и дните на всеки месец да се променят, че и името на единия месец да се смени — да, това вече е било нещо, от което да се оплакваш, но нали и то е минало благополучно? Има ли днес някого, който иска да се върне към стария стил?

Всички разискваха учено въпроса, но май че никой не се вълнуваше особено много от него; във всеки случай никой не се вълнуваше като мене. Когато най-сетне се стигна до гласуване, резултатът беше пълно мнозинство в полза на новите букви; но по-скоро от любезност към мене, струва ми се, отколкото от истинско вникване в същността на предложението. И тъй Сенатът гласува за незабавното им въвеждане и днес буквите се използуват във всички официални документи и във всички видове литература, като започнем от стиховете, научните трактати и правните коментари и стигнем до обяви за разпродажби, писма за изплащане на дългове, любовни послания и ония, надраскани с тебешир, нецензурности по стените на сградите.

А сега ще изброя накратко някои мои обществени дела, реформи, закони и декрети, които датират от времето след буквената реформа; по този начин, така да се каже, ще разчистя масата, за да напиша за мъчителните последни години от моя живот. Защото стигам до повратния момент в моя разказ, „разкритието“, както го наричат трагиците, след което, макар да продължавах да изпълнявам задълженията си на император, вършех го в съвсем друго вътрешно разположение.

Завърших строежа на акведуктите. Построих освен това стотици мили нови пътища и поправих повредените. Забраних на лихварите да заемат пари на нуждаещи се младежи в изчакване на бащината им смърт: това бе отвратителна търговия — лихвата всякога бе изнудваческа и се случваше тъй, че най-често бащата умираше набързо. Тази мярка бе да се предпазят почтените бащи от разпътните им синове, но аз се погрижих и за почтените синове с разпътни бащи: изключих законното наследство на сина от секвестирането на бащиния имот вследствие дългове или углавни престъпления. Създадох закон в полза на жените, освобождавайки ги от противното опекунство на бащините им роднини и забранявайки зестрите да се залагат като гаранция за дълговете на съпруга.

По идея на Палас внесох предложение в Сената, което се утвърди като закон, в смисъл че всяка свободно родена жена, която се омъжи за роб без знанието и съгласието на неговия господар, става робиня; ала ако го е сторила с негово знание и съгласие, тя остава свободна, а само децата от този брак са роби. След като направих това предложение, случи се нещо много забавно. Един сенатор, който бе консул, преди години бе засегнал с нещо Палас и очакваше, че ще има затруднения, когато поеме длъжността си, ако не успее да си възвърне благоразположението на Палас; не казвам, че е бил прав, очаквайки Палас да прояви ненавист, защото Палас е много по-малко подвластен на този недостатък от мен самия, но, тъй или инак, съвестта му била гузна. Затова предложи Палас да се удостои с магистратура от първи ранг и със сумата сто и петдесет хиляди златици, понеже е заслужил към родината за предлагането на този закон, както и за това, че е убедил Сената да го гласува. Сципион, вдовецът на Попея, скочи и заговори с ирония, напомняща присмеха на Гал и Хатерий по времето на чичо ми Тиберий:

— Поддържам предложението. И предлагам на този изключителен мъж да се отправи публична благодарност. Защото един сред нас, любител-изследовател на родословията, откри неотдавна, че нашият Палас произлиза по права линия от царя на Аркадия, Палас, потомък на оня учен цар Евандър, споменат неотдавна от благородния ни император, дал името си на Палатинския хълм, Обществена благодарност, повтарям, да му се изкаже не само за заслугата, че е съчинил този закон, но и за великодушната скромност, с която е прикривал досега своето царско потекло и се е поставил на услугите на Сената като обикновен смъртен, та дори отбягва да се прослави като освобожденеца-секретар на нашия император.

Никой не се осмели да противоречи на това предложение, затова аз се направих, че не разбирам иронията, престорих се, че приемам думите за най-искрени и не наложих своето вето. Непочтено щеше да е спрямо Палас, ако го бях сторил. Но веднага щом свърши заседанието, повиках го и му казах за предложението. Той се изчерви, не знаейки дали да се разгневи от обидата, или да се зарадва на признанието за важната роля, която играе в обществените дела. Запита ме как да отговори, а пък аз му казах:

— Трябват ли ти парите?

— Не, Цезаре. Аз съм много богат.

— Колко си богат? Хайде, кажи да чуя колко струваш. Признай ми истината, няма да се ядосам.

— Около три милиона, когато ги пресмятах последния път.

— Какво! Сребърници?

— Не, златици.

— Небеса! И всичките спечелени по честен начин?

— Всяка пара. Хората отправят молби и искат благоволения, а аз всякога им отговарям: „Не мога да обещая, че ще ти помогна!“ Тогава те казват: „О, не, не го и очакваме. Но, моля те, приеми този малък паричен подарък, загдето беше тъй любезен да ни изслушаш.“ Аз влагам парите в банката и се усмихвам любезно. Всички са твои, Цезаре, ако ги искаш. Знаеш го.

— Знам, Паласе. Но не подозирах, че си толкова богат.

— Никога не ми остава време да ги харча, Цезаре.

И това беше вярно. Палас се трепеше като корабен гребец. Обещах му да сторя така, че да не му се присмеят; и го посъветвах да приеме почетния ранг, но да откаже парите. Той склони и тогава аз най-сериозно уверих Сената, че Палас е напълно доволен от почетната титла, с която са го удостоили, и ще продължи да живее в предишната си бедност.

Но Сципион не падаше по гръб. Внесе предложение, умолявайки ме да настоя пред Палас да не отхвърля желанието на Сената и да приеме подаръка. Предложението бе прието. Но Палас и аз не отстъпвахме. По мой съвет той отказа на молбите ми и на тези на Сената и фарсът завърши с още едно предложение, внесено от Сципион и прието от сенаторите, с което Палас се поздравяваше за неговата старомодна пестеливост; тези поздравителни думи бяха дори изгравирани върху месингова плоча. Съгласни сте, надявам се, че глупаци излязоха накрая не Палас и аз, а Сципион и Сенатът.

Ограничих възнагражденията на адвокатите до сто златици на дело. Това се наложи, за да се предпазят хората от такива като Суилий, обвинителят на Азиатик, който бе в състояние да подведе съдебните заседатели към издаването на оправдателна или наказателна присъда с лекотата, с която един свинар води прасетата си към пазара. Суилий бе готов да поеме всяко дело, колкото безнадеждно да е, стига да получеше цялото възнаграждение: а то се равняваше на четири хиляди златици. Именно внушителната сума, както и увереността и красноречието, с което се обръщаше към съда, оказваха влияние върху съдебните заседатели. Случваше се естествено, дори и Суилий да не успее да спечели някое дело поради това, че вината на клиента му бе твърде очевидна, за да я прикрие; но за да не загуби благоразположението на съда, от което се нуждаеше при бъдещи дела, когато щеше да му се отдаде възможност ако не друго, поне да се пребори за оправдателна присъда, той направо помагаше на заседателите да вземат решение срещу неговия клиент. Веднъж дори стана истински скандал: някакъв богат конник, обвинен, че е ограбил вдовицата на един от своите освобожденци, заплатил на Суилий обичайната такса, а след това бе предаден от него по гореописания начин. Той отишъл при Суилий и си поискал обратно четирите хиляди златици. Суилий му заявил, че сторил каквото могъл и затова не бил в състояние да му върне парите — това щяло да послужи като опасен прецедент. Конникът се самоуби пред прага на Суилий.

Като намалих на адвокатите високите възнаграждения, които в републикански Рим са били обявени за незаконни, аз навредих на престижа им пред съдебните заседатели, защото след това вече съдът много по-лесно издаваше присъди в съответствие с фактите по делото. Подхванах нещо като война с адвокатите. Често, когато се готвех да присъждам по някое дело, усмихнато предупреждавах съда:

— Аз съм стар човек и търпението ми лесно се изчерпва. Присъдата ми ще облагодетелствува онази страна, която представи доказателствата си по най-краткия, най-откровения и най-разбираем начин, та бил той и уличаващ, вместо страната, която опропастява добрия изход на делото с неподходяща красноречива пледоария.

И цитирах, Омир:

Мъжки разговор когато чуя, презирам оня, дето

истината зорко пази, добре заключена в сърцето.

Поощрявах съзнанието на нов вид адвокати, хора, лишени и от голямо красноречие, и недостатъчно обиграни в съда, но надарени със здрав смисъл, ясни гласове и дарба да свеждат делата до най-същественото в тях. Най-добрият представител от този вид се наричаше Агатон. Всякога бях готов да оправдая клиента му поради липса на доказателства, когато той защищаваше някое дело пред мен по характерния за него приятен, бърз, точен начин; правех го, за да поощря другите да му подражават.

Юридическият и правен институт на Телегоний, „тоя най-учен и красноречив оратор и юрист“, бе закрит преди около три години. Това стана така. Телегоний, дебел, забързан и ниско остриган, се яви веднъж пред апелативния съд, където председателствувах, в защита на своето лично дело. Осъден беше от един магистрат да плати тежка глоба на основание на това, че при спречкване подбудил един свой роб да убие някакъв ценен роб на Вителий. Докато чакал да го обръснат в бръснарницата, робът на Телегоний си придавал голяма важност, въобразявайки си, че сам е адвокат и оратор. Подхванал се спор между него и един роб на Вителий, който също чакал ред и бе известен като най-добрия готвач (след моя) в цял Рим — струваше най-малко десет хиляди златици. Робът на Телегоний с обидно красноречие взел да противопоставя артистичната стойност на ораторството на жалкото готварско изкуство. Готвачът на Вителий, който иначе не бил сприхав човек, изрекъл няколко припрени думи, като обяснил, че изобщо не може да се прави сравнение между домашните изпълнители на изящни изкуства и изящните изпълнители на домашни изкуства; и че очаквал ако не уважение, то поне учтивост от роби, по-незначителни от него; и че той струвал поне сто пъти повече от своя опонент. Ораторът, разгневен от симпатията, която готвачът извикал сред околните, грабнал бръснача от ръката на бръснаря и разрязал гърлото на готвача, викайки: „Ще те науча аз как се спори с човек на Телегоний!“ Телегоний съответно бил глобен с пълната стойност на убития готвач, на основание на това, че жестокостта на роба му се дължала на манията за непогрешимост при всеки спор, втълпена от института на неговите служители. А сега пък Телегоний се жалваше на основание на това, че на неговия роб не му било втълпено да убива насилствено, защото самото мото на института: „Езикът поразява по-силно и от острието“, постановявало недвусмислено служителите му да се придържат единствено към това оръжие при всеки спор. Изтъкваше и обстоятелството, че денят бил много горещ, робът бил засегнат жестоко от твърдението, че не струвал повече от сто златици — най-ниската оценка, която можеше да се сложи за дейността на един опитен служещ беше петдесет златици годишно — и че следователно единственото справедливо схващане по станалото било: сам готвачът си е изпросил смъртта с предизвикателното си държане.

Вителий се яви като свидетел:

— Цезаре — каза той, — аз виждам нещата така. Този роб на Телегоний уби главния ми готвач, кротък, достоен човек, съвършен артист в своята област, както сам ще признаеш, понеже често си хвалил неговите сосове и сладкиши. Ще ми струва най-малко десет хиляди златици да го заместя, а дори и тогава, уверен съм, не ще намеря друг наполовина способен като него. Убиецът си е послужил с изрази във възхвала на ораторството и в порицание на готварството, които се цитират дословно в личните наръчници на Телегоний: установи се освен това, че в същите тези наръчници, в разделите, посветени на „Свободата“, се срещат многобройни жестоки пасажи, чиято цел е да оправдаят оня, който се е хванал за оръжието, когато не са му стигнали убедителни доводи и благоразумие.

Телегоний подложи Вителий на разпит и трябва да призная, че надмощието клонеше на негова страна, когато един случаен посетител на съда ни поднесе изненада. Беше Александър алабархът, който бил в Рим и влязъл в съда да се поразвлече. Той ми изпрати записка:

Личността, която се нарича Телегоний от Атина и Рим, е мой избягал роб на име Йоан, роден в Александрия в моя дом, от майка сирийка. Загубих го преди двайсет и пет години. Ще намериш буквата „А“, в кръгче, татуирана на лявото му бедро, което е дамгата на моето семейство.

Александър алабархът

Спрях разглеждането на делото, а Телегоний беше изведен от моите телохранители и разпознат наистина като собственост на алабарха. Представяте ли си, двадесет и пет години той е минавал за римски гражданин! Цялото му имущество трябваше да премине във владение на държавата, с изключение на онези десет хиляди златици, които бяха присъдени на Вителий, но аз позволих на алабарха да задържи половината. В замяна на това алабархът ми подари самия Телегоний, когото предадох на разположение на Нарцис: Нарцис го изпрати да изпълнява полезната, макар и скромна длъжност на съдебен писар.

Ето така управлявах. Разпрострях нашироко правото на римско гражданство, защото исках провинциите, чиито жители са верни, порядъчни и заможни, най-сетне да се изравнят по гражданско положение с Рим и другите части на Италия. Първият град от Северна Франция, за който осигурих римско гражданство, беше Отьон.

След това извърших преброяването на римските граждани. Общият брой на гражданите, включително жените и децата, сега възлезе на пет милиона деветстотин осемдесет и четири хиляди и седемдесет и двама в сравнение с числото четири милиона деветстотин тридесет и седем хиляди, получена при преброяването, извършено в годината на Августовата смърт, и с числото четири милиона двеста тридесет и три хиляди от преброяването в годината на бащината ми смърт. Надраскани накратко на листа, тези цифри не правят кой знае какво впечатление, но представете си ги изразени в живи хора. Ако всички римски граждани се наредят в редица и минат пред мене в бърз ход, ще трябват цели две години. А това бяха само истинските граждани. Ако преминеше цялото население на империята, над седемдесет милиона души — понеже сега и Британия, и Мавритания, и Палестина влизаха в числото, необходимо бе дванадесет пъти повече време, или двадесет и четири години, а в тези двадесет и четири години щеше да порасне едно цяло ново поколение, тъй че аз можех да си седя цял живот, потокът пред мен нямате да пресекне, а щеше да „лъкатуши и тече с нестихващ ромон“ — и всяко лице щеше да бъде различно от другите. Числата са същински кошмар. Представяте ли си, че първият празник на пастирите е бил празнуван от Ромул само с три хиляди души! Къде ще свърши всичко това? (48 г. от н.е.)

Онова, на което искам да наблегна в този отчет за императорската си дейност, е, че поне дотук бях действувал, доколкото можех, в полза на общото благо в най-широкия смисъл на думата. Не бях безогледен революционер, нито жесток тиран, нито пък фанатизиран реакционер: опитвах се да съчетая великодушието със здравия разум всякога, когато имах тази възможност, и никой не би могъл да ме обвини, че не съм сторил всичко по силите си.

Два документа, които илюстрират законодателната дейност на Клавдий, както и неговия писмен и ораторски стил

Декрет на Клавдий за някои тиролски племена 46 г. от н.е.

Публикувани в резиденцията в Бай при консулството на Марк Юний Силан и Квит Сулпиций Камерни, на петнадесетия ден от месец март, по нареждане на Тиберий Клавдий Цезар Август Германик.

Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, върховен понтифекс, народен трибун за шести път, император, Баща на Отечеството, консул за четвърти път, издава следното официално решение.

Предвид някои стари противоречия, чието разрешаване е било отлагано в продължение на години още по времето на чичо ми Тиберий: чичо ми изпратил някой си Пинарий Аполинарис да разучи противоречията, които са се отнасяли до комите (доколкото си спомням) и бергамите, но само до тях: а този Пинарий не изпълнил задължението си поради това, че чичо ми упорито отказвал да се върне в Рим: после, когато племенникът ми Гай стана император и също не му поиска доклад за извършеното, то той не му и изпрати — беше голям хитрец, — а след това аз получих доклад от Камурий Статут, с който ме уведомяваше, че по-голямата част от обработваемата и горска площ в тези области се намирала под мое управление и тъй, да говорим за настоящето: неотдавна изпратих там уважаемия Планта Юлий, който, след като свикал при себе си моите управители, както местните, тъй и ония, чиито области лежат по-далече, разгледал внимателно всички тези въпроси и взел решение. Сега аз одобрявам издаването на следния декрет, който след като предварително се бе обосновал с подробен доклад, който той състави, за да го подпиша, макар в него да се съдържат по-обширни решения от ония, които Пинарий трябваше да вземе;

Що се отнася до положението на анауните, на тулиасите и на синдуните, разбирам от отговорни източници, че повечето от тях са включени в управлението на Южен Тирол. Макар и да осъзнавам, че желанието на някои от тези племена да получат римско гражданство не почива на много здрави основания, въпреки това, защото би могло да се сметне, че са го приели по правото на давност и тъй са се размесили с южните тиролци, че ако се разделят от тях, на тези почтени граждани ще се нанесат големи щети, с настоящето доброволно им давам позволение да продължават да се облагодетелствуват от правата, които са си присвоили. Върша това с още по-голяма готовност, защото мнозина от мъжете, засегнати от това правно положение, служат във войската на преторианците — неколцина са се издигнали до офицерски чин, — а други от сънародниците им са назначени на съдийски служби в Рим и изпълняват задълженията си там.

Това благоволение води след себе си законни санкции с обратна сила за всички действия, които те са извършили, за всички договори, които са сключили, смятайки се за римски граждани, както помежду си, тъй и с южните тиролци, или при всякакви други обстоятелства; с настоящето им разрешавам също така да запазят и имената, които са носили досега, мислейки се за римски граждани.

Оцелели части от речта на Клавдий към сената, с която предлага да се разреши правото на римско гражданство на французите от областта Отьон 48 г. от н.е.

Ще ви помоля предварително, сенатори, след като изслушате предложението, което се готвя да направя, да преодолеете чувството, че то е революционно: подобно чувство, предвиждам го, ще бъде най-голямата пречка, с която ще се сблъскам днес. Може би най-подходящият начин да предотвратя тази пречка е, като ви припомня колко много промени са станали в нашите основни закони в течение на римската история, колко гъвкави са били нашите закони още от самото начало.

Имало е времена, когато Рим се е управлявал от царе и все пак монархията не е станала наследствена. Чужденци са налагали нашата корона, дори хора от друга раса: като например приемникът на Ромул, цар Нума, който е бил от Сабиниум (на времето си отделна държава, макар да се е намирала близо до Рим), и Тарквиний Първи, който е дошъл след Анк Марций. Тарквиний не е бил от благороден произход — баща му бил Демарат, коринтиец, а майка му била толкова бедна, щото, макар да е произхождала от благородната фамилия на Тарквиниите, принудила се да се омъжи за по-долен от нея — и така, възпрепятствуван да заема почетна служба в Коринт, Тарквиний дошъл тук и бил избран за цар. След него и неговия син или може би внук — историците не са единодушни по този въпрос — е дошъл Сервий Тулий, който според римските хроники е бил син на Окрезия, пленничка. Според етруските летописи той е бил верен спътник на етрусеца Целе Випинас и е споделял всичките му беди: там четем, че когато Целе претърпял поражение, Сервий Тулий напуснал Етрурия с остатъка от войските на Целе и завзел отсрещната Целска планина, която нарекъл на предишния им военачалник. След това променил етруското си име — наричал се Макстърна — на Тулий, спечелил римския престол и също станал много добър цар. По-късно, когато Тарквиний Горди и синовете му станали омразни заради своето тиранство, римският народ, запомнете, се наситил на монархическото управление и вместо това сме започнали да имаме консули, ежегодно избирани магистрати.

Нужно ли е в такъв случай да ви напомням за диктаторството, което нашите предци са сметнали за по-силна форма на управление дори и от консулската власт по време на войни или политически смутове! Или за избирането на народни трибуни, които да защищават правата на населението срещу чуждо посегателство? За Колегията на десетте, която за известно време е иззела управлението на консулите? Или за разделението на консулската власт между няколко души? Или за назначаването на военни командири на консулски места — това се е случило седем или осем пъти. Или как на членове от простолюдието не само са се давали най-висши магистратски длъжности, но те са се въвеждали и в жреческото съсловие? Но тук аз няма да изреждам борбите на нашите предци, нито ще напомням какъв е бил изходът от тях; не бих искал да сметнете, че нескромно се старая да превърна този исторически преглед в предлог, за да се похваля с настоящото разширение на римската империя отвъд северните морета…

Моят чичо, император Тиберий, беше оня, който повели всички по-големи колонии и провинциални градове в Италия да имат представители в този Сенат: и наистина бяха избрани представители с необходимите качества на характера и с нужния имуществен ценз. „Да, ще ми възразите, но съществува голяма разлика между един италийски сенатор и един сенатор от другите народи.“ Когато започна, в качеството си на цензор, да ви обяснявам тази страна на моите действия, а именно разпростиране правото на пълно римско гражданство над провинциите, ще ви изложа какво е отношението ми по въпроса. Но нека ви кажа с две думи, че според мен не бива да се запрещава на провинциалите само защото били провинциали, да заемат места в този Сенат, ако с това ще допринесат полза. Видната и процъфтяваща колония Виенна, във Франция, от дълго време вече ни изпраща свои сенатори, нали така? Уважаемият Лупий Вестин идва от Виенна: той е един от най-изтъкнатите членове на благородното съсловие на конниците и аз съм му възложил да ми помага в административната работа. (Впрочем бих желал да ви помоля за едно благоволение относно децата на Вестин: искам да им бъдат дадени най-високите почести на жречеството — уверен съм, че след време те сами ще си заслужат отличия, които да се прибавят към ония, дарени им заради техния баща.) Има обаче един французин, чието име не ще спомена в тази реч, защото той се оказа долен крадец и аз го ненавиждам. Той беше борецът-чудо на една школа за борци и отнесе консулската титла в своята колония, преди още родното му място да бе удостоено с римско гражданство. Същото лошо мнение имам и за брат му — жалък и недостоен измамник, който не би ви свършил никаква работа като сенатор.

Но сега вече е крайно време, Тиберий Клавдий Германик, да разкриеш пред този Сенат темата на своята реч: ти вече стигна до границите на Южна Франция…

… Този Сенат вече не ще се срамува от благородните мъже, застанали сега пред мен, ако бъдат въздигнати в ранга на сенатори, както не се срамува уважаемият Периек, когато среща френското име Алоброгик сред погребалните маски на своите предци. Ако сте съгласни, че всичко е така, какво повече искате от мен? Нужно ли е да ви доказвам с помощта на картата, като сложа пръста си на самото място, че сред вас вече има сенатори, дошли отвъд границите на Южна Франция, че не е станало нищо позорно, когато в нашето съсловие са въведени хора, родени в Лион^[2]? О, сенатори, уверявам ви, с най-голяма плахост си позволявам да пристъпя отвъд познатите ми граници на Южна Франция. Но, тъй или инак, сега трябва да бъде защитена каузата на останалата част на тази голяма страна. Прави сте, че французите се сражаваха срещу Юлий Цезар (сега обожествен) в продължение на десет години, но в замяна на това искам от вас да се съгласите, че цял век оттогава насам те са ни предано верни, останаха верни и в смутни времена, по-верни, отколкото сме очаквали да бъдат. Когато баща ми Друз бе зает с покоряването на Германия, цялата френска земя остана мирна в тила му; и то в часове, когато е бил принуден да изоставя недовършено преброяването на собствениците на земи — непознато и тревожно преживяване за французите. Да, та дори и днес, както зная от личен опит, това преброяване е трудна задача, макар сега да не означава друго освен публично оглеждане на материалните ни запаси…