Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (27) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 25

В годината, последвала смъртта на Ирод, аз отпразнувах първия ежегоден празник от моя британски триумф; а като си припомних оплакванията, които бях подслушал в онази нощ на стъпалата на храма на Кастор и Полукс, раздадох пари на нуждаещото се население — по три златици на глава и по половин златица допълнително за всяко непълнолетно дете в семейство. В един случай трябваше да платя дванайсет и половина златици, но това беше, защото там имаше няколко чифта близнаци. Младият Силан и младият Помпей ми помагаха при раздаването. След като ви кажа, че междувременно бях премахнал всички допълнителни данъци, налагани от Калигула, и бях върнал парите на ограбените от него хора, че работата по пристанището в Остия, по акведуктите и по пресушаването на Фуцинското езеро продължаваше успешно и че без да измамвам никого, бях в състояние да раздам тези парични подаръци и въпреки това да запазя основния баланс на държавната хазна, ще признаете, вярвам, че в тези четири години съм се справил много добре. (45 г. от н.е.)

Астрономът Барбил (за когото споменавах в писмото си до александрийците) направи някакви особени математически изчисления и ме уведоми, че на рождения ми ден щяло да има слънчево затъмнение. Това ме разтревожи, защото слънчевото затъмнение се смята за едно от най-зловещите знамения в света, а като съвпадаше с моя рожден ден, който бе и национален празник в чест на Марс, дълбоко щеше да смути народа и да даде на всеки, който би искал да посегне върху живота ми, увереност, че ще успее. Но аз си казах, че ако предупредя за това затъмнение, хората ще го приемат много по-спокойно: нямаше да изпаднат в отчаяние, а, напротив — щяха да са доволни, че знаят какво предстои и разберат причините за явлението.

Оповестих следната прокламация:

Тиберий Клавдий Друз Нерон Цезар Август Германик Британик, император, Баща на Отечеството, върховен понтифекс, народен трибун за петнадесети път, три пъти консул, към Сената, към народа и към съюзниците на Рим, поздрав.

Моят добър приятел Тиберий Клавдий Барбил от град Ефес направи известни астрономически изчисления през миналата година, които впоследствие се потвърдиха от неколцина други астрономи в град Александрия, където тази наука процъфтява, и установи, че на първия ден на идущия август ще стане слънчево затъмнение — в някои части на Италия то ще бъде пълно, в други — частично. Аз не желая да се тревожите поради това, макар в миналото това природно явление да е извиквало суеверен ужас. В старите времена слънчевото затъмнение се е смятало за нещо внезапно и необяснимо и се е приемало като предупреждение от самите богове, че за известно време щастието ще бъде изличено от лицето на земята. Но днес ние тъй добре познаваме затъмненията, че можем да кажем: „В този и този ден ще има слънчево затъмнение.“ Аз вярвам, че всеки ще се почувствува и горд, и облекчен, загдето най-сетне древните страхове са премахнати от силата на човешкия ум.

Ето какво обяснение дават моите учени приятели. Луната, която се върти в орбита под Слънцето — или непосредствено под него, или от него, я делят планетите Меркурий и Венера (това е спорна точка и не засяга въпросния случай), има надлъжно движение, подобно на Слънцето, и едно вертикално движение, каквото вероятно също има и Слънцето; но тя извършва и едно движение на ширина, което никога не се извършва от Слънцето. Тъй че, когато поради това движение на ширина Луната попадне точно под Слънцето над главите ни и премине невидимо под неговия заслепяващ диск — невидимо, защото Слънцето е толкова лъчезарно, че през деня, както ви е известно. Луната се превръща в нищо, — тогава лъчите, които обикновено се спускат от Слънцето към Земята, се препречват от намесата на Луната. За някои от земните обитатели това препречване трае по-дълго, отколкото за други, в зависимост от географската точка, на която се намират, а има и такива, които изобщо не са засегнати от него. Истината е, че Слънцето не губи светлината си, както си го представят невежите, и съответно стига в пълната си сила до всички хора, между които и него не е застанала Луната.

Ето, това е простичкото обяснение на слънчевото затъмнение — същото, както когато някой от вас засенчи с ръка пламъка на маслената лампа или на свещта и изведнъж цялата стая потъва във временен мрак. (Лунното затъмнение пък се получава, щом Луната навлезе в конусообразната сянка, хвърляна от Земята, когато Слънцето е под нея; това се случва само когато Луната преминава през средната точка в своето движение на ширина.) Повелявам в областите, които ще бъдат засегнати от затъмнението, посочени на приложената карта, магистратите и другите отговорни длъжностни лица да вземат всички предпазни мерки срещу създаване на паника и за предотвратяване на кражби под прикритието на тъмнината и да забранят на хората да се вглеждат в Слънцето по време на затъмнението или ако го правят, то да бъде през парчета от рог или през стъкло, потъмнено на пламък от свещ, защото онези с по-слаби очи биха могли и да ослепеят.

Вярвам да съм бил първият властелин от създаването на света насам, който е издал подобна прокламация; а тя даде и много добри резултати, макар естествено селяните да не разбираха думи като „надлъжно движение“ и „движение на ширина“. Затъмнението стана точно както бе предсказано и празненството се състоя както обикновено, само че бяха принесени допълнителни жертвоприношения на Диана, като богиня на Луната, и на Аполон, като бог на Слънцето.

През следващата година се радвах на добро здраве и никой не се опита да посегне на живота ми, а единственият преврат, който бе замислен, завърши по най-позорен начин за своя подстрекател. Това беше Азиний Гал, внук на Азиний Полион и син на първата съпруга на Тиберий, Випсания, от Гал, за когото тя се омъжи след това и когото Тиберий толкова мразеше, че накрая го уби с гладна смърт. Странно е доколко понякога името съответствува на самия човек. Гал означава петел, Азиний означава магаре, а пък Азиний Гал беше най-съвършеното вироглаво магаре заради своята напереност и глупост, каквото човек едва ли ще може да намери, та ако ще да обикаля Италия дори цял месец. Представете си само, че нито си беше осигурил войска, нито бе събрал някакви суми за този свой преврат, а разчиташе единствено на силата на личността си, подкрепяна от благородството на произхода му, за да събере веднага, и то многобройни последователи!

Един ден се появил на ораторската трибуна на Форума и започнал да държи реч на тълпата, насъбрала се набързо наоколо, срещу злините на тиранството, давайки пример как чичо ми Тиберий убил баща си и изтъквайки колко било необходимо да се изкорени фамилията на Цезарите от Рим и да се предаде монархията в ръцете на някой наистина достоен за нея. От загадъчните му подмятания тълпата се досетила, че намеква за себе си и всички започнали да се смеят и да подвикват. Той беше много лош оратор и най-грозният човек в целия Сенат, висок едва четири стъпки и половина, с приведени рамене, с голямо издължено лице, рижава коса и малък червен нос (имаше лошо храносмилане); и въпреки това се смяташе за някакво блестящо съчетание от Херкулес и Адонис. Не вярвам ни един от хората на Форума да го е взел на сериозно, защото се чували шеги от рода на: „Asinus in tegulis“, „Asinus ad lyram“ и „Ex Gallo lac et ova“. („Магаре на керемидите“ е поговорка за появата на всяко смешно същество, а „Магаре, което свири на лира“ е израз, употребяван за някакво невероятно лошо представление, докато пък „От петел мляко“ и „От петел яйца“ означава напразни и глупави надежди.) Но, тъй или инак, те продължили да викат одобрително на всяко негово изречение, та да видят каква глупост ще изтърси по-нататък; и представете си, като си свършил речта, опитал се да поведе цялата тълпа към двореца, за да ме свали. Последвали го в дълга колона, по осем души на редица, докато стигнали на около двайсетина разкрача на дворцовата врата, а сетне изведнъж спрели и го оставили да продължи сам, което и сторил. Стражите на портата го пуснали, защото беше сенатор, а той продължил навътре в дворцовия двор, викайки заплахи срещу ми, и чак тогава осъзнал, че е съвършено сам. (Тълпите могат да проявяват голямо остроумие понякога, както и да постъпват много глупаво и страхливо.) Скоро след това го арестували и макар цялата история да беше извънредно смешна, не бях в състояние да я пренебрегна: осъдих го на изгнание, но наблизо — в Сицилия, където притежаваше семейни имения.

— Махай се и кукуригай на собственото си бунище или реви сред собствените си магарешки тръни, каквото си избереш, стига да не те чувам — казах на този грозен, объркан човек.

По завършването на пристанището на Остия все още имаше много работа, а досега то ми струваше шест милиона златици. Най-голямото затруднение беше построяването на острова между крайните точки на двата големи вълнолома; и може би няма да повярвате, но лично аз намерих разрешението. Спомняте си оня грамаден кораб за обелиска, построен от Калигула, с който пренесохме слоновете и камилите в Британия и пак ги върнахме обратно, нали? Сега корабът беше отново в Остия и на два пъти бе пътувал до Египет, да донесе цветен мрамор за храма на Венера в Сицилия. Но капитанът ми беше казал, че корабът бил остарял и той не смеел да предприема ново пътуване с него. И тъй, една нощ, докато будувах, изведнъж ми хрумна да го напълним с камъни и да го потопим като основа на острова. Обаче се отказах от идеята, защото корабът можеше да се напълни едва на една четвърт, понеже камъните щяха да натежат и водата щеше да го залее над перилата, а и защото, когато се разпаднеше на дъното, камъните щяха да се разпилеят. Тогава си помислих: „Ех, да имахме сега една Горгонска глава, че да превърне кораба в огромна здрава скала!“ И тази глупава мисъл, от ония, които често ми се въртят из главата, когато съм преуморен, роди една наистина блестяща идея: а защо да не го напълним чак догоре с циментов прах, който е сравнително лек, а сетне да заковем отворите, да го потопим и да оставим цимента да се втвърди под водата.

Беше около два часът сутринта, когато ми хрумна това, но плеснах с ръце да повикам някой освобожденец и го изпратих незабавно да ми доведе главния строител. След около час строителят пристигна чак от другия край на града, забързан и разтреперан — очаквайки вероятно да бъде екзекутиран за някоя немарливост. Запитах го възбудено дали идеята ми е приложима и с дълбоко разочарование научих, че циментът не се втвърдява добре в морската вода. Тъй или инак, дадох му десет дни, за да намери начин да го втвърди.

— Десет дни — повторих му много сериозно, — или инак…

Той помисли, че това „или инак…“ е заплаха, а всъщност, ако не бе успял, аз щях да му обясня шегата си, която не означаваше друго освен: „или инак ще трябва да се откажем от идеята“. Страхът го накара да напрегне ума си и след осемдневни неуморни опити той откри някакъв цимент, който се втвърдяваше като скала при допира с морската вода. Беше комбинация от обикновен цимент от циментовата работилница в Куме, примесен с особен вид прах от хълмовете край Путеоли, и сега старият кораб е увековечен в най-твърдия възможен камък при входа на пристанището Остия. Над него издигнахме остров от огромни камъни, споени със същия оня цимент; а на острова има висок фар, чийто терпентинов огън свети всяка нощ. В камерата на фара има полирани стоманени рефлектори, които удвояват светлината на пламъка и я препращат в плътен сноп надолу към устието. Десет години строихме пристанището и то ни излезе дванайсет милиона златици; а при канала все още се трудят работници. Но това е голям дар за града и дотогава, докато сме господари на моретата, не ще се страхуваме от глад.

Всичко вървеше на добре и за мен, и за Рим. Страната беше задоволена и процъфтяваща, войските ни навсякъде удържаха победи — Авъл затвърдяваше покоряването на Британия с цяла поредица от блестящи победи над все още неподчинените племена на белгите в югозапада; религиозната почит се спазваше редовно и точно; дори и в най-бедните градски квартали хората живееха прилично. Успях да се оправя и с работата си в съдилищата и намерих начин да понамаля броя на делата. Здравето ми беше добро. Месалина ми се струваше по-хубава от всякога. Децата ми растяха силни и здрави, а у малкия Британик вече се усещаше оная необикновена ранна зрелост, която (макар, признавам, да не бе споходила мене) е характерна черта за фамилията на Клавдиите. Единственото, което ме натъжаваше, бе една невидима стена, издигаща се между мен и Сената, която не бях в състояние да съборя. Правех всичко по силите си, за да изразя уважението си към сенатското съсловие и особено към консулите и магистратите от първи ранг, но всякога се сблъсквах с някаква смесица от раболепие и подозрителност, която не можех да си обясня и не успявах да разпръсна. Реших да възобновя древната длъжност цензор, която бе погълната в по-всеобхватната ми длъжност блюстител на морала, и в качеството си на цензор отново да преустроя Сената и да се отърва от безполезните и несговорчиви членове. Сложих обява в самия Сенат, с която умолявах всеки сенатор да огледа собственото си положение и да реши дали все още може да служи достойно на Рим като сенатор: ако сметне, че това не е по силите му — поради финансови затруднения или пък защото не се вижда достатъчно надарен, да се оттегли. Давах да се разбере, че който не се оттегли сам, ще бъде позорно изпъден. И ускорих нещата, като изпратих лични предупреждения на онези, които възнамерявах да отстраня, ако сами не се махнат. По този начин освободих съсловието от около сто имена, а които останаха, възнаградих, въздигайки семействата им в патрициански ранг. Увеличавайки броя на патрициите, аз осигурявах повече кандидати за по-висшето жреческо съсловие и давах по-голям избор от жени и невести на членовете на древните патрициански фамилии; защото четирите последователни патрициански рода на Ромул, Луций Брут, Юлий Цезар и Август, всеки на свой ред, вече бяха изчезнали. Човек би предположил, че колкото по-богато и властно е семейството, толкова по-бързо и по-живо ще се увеличава, но не така ставаше в Рим.

За жалост дори и това прочистване на Сената не даде забележими резултати. Дебатите представляваха същински фарс. Веднъж по време на четвъртото ми консулство, когато предлагах някакви мерки за правни реформи, сенаторите останаха толкова равнодушни, че аз се принудих да им заявя направо:

— Ако честно одобрявате тези предложения, сенатори, сторете ми добрината да го кажете незабавно и ясно. Или пък, ако не ги одобрявате, предложете своите поправки, но още начаса. Или пък ако ви трябва време, за да помислите, помислете, но не забравяйте, че трябва да излезете с готови мнения в деня, определен за разискванията. Не подхожда на достойнството на Сената избраният консул да повтаря мненията на консулите като свое лично мнение и всеки, когато му дойде редът да се изкаже, да повтаря само: „Съгласен съм с горното“, без нито дума повече, а после, когато заседанието свърши, съобщението да гласи: „Състояха се разисквания…“

Сред другите прояви на уважение към Сената върнах Гърция и Македония в списъка на сенатските провинции: чичо ми Тиберий ги бе превърнал в провинции под разпореждането на императора. Възвърнах също тъй правото на Сената да сече медни монети за обращение в провинциите, както бе по времето на Август. Нищо друго не извиква по-голямо уважение към върховната власт от монетите; на сребърните и златните монети стоеше моят образ, защото в края на краищата аз бях императорът и човекът, отговорен за по-голямата част от управлението; но познатият сенатски знак „S.C.“ — Senatus consulto, се появи отново на медните пари, а те са най-древните, най-полезните и количествено най-важните пари. (46 г. от н.е.)

Повод да реша това прочистване на Сената бе тревожният случай с Азиатик. Един ден Месалина дойде при мене и ми каза:

— Помниш ли, че се чудеше миналата година дали в основата на решението на Азиатик да се откаже от консулството не се крие друго освен причината, която той изтъкна — че уж хората му завиждали и го подозирали, защото вече за втори път го избират за консул?

— Да, това не ми се стори много убедително.

— Е, добре, сега ще ти кажа нещо, което би трябвало да ти кажа по-отдавна. Азиатик беше лудо влюбен в жената на Корнелий Сципион; какво ще кажеш на това?

— О, да. Попея — онова много красиво момиче, с гръцкия нос, гдето тъй предизвикателно заглежда мъжете? А тя как го приема? Азиатик не е нито хубав, нито млад като Сципион; плешив е и въздебел, но пък е най-богатият човек в Рим и по-хубави от неговите градини няма в целия град!

— Попея за жалост съвсем се изложи с този Азиатик. Хайде, ще ти разправя. Най-добре да чуеш всичко. Преди известно време Попея идва при мен — знаеш колко сме близки или по-скоро колко бяхме близки — и ми казва: „Месалина, милинка, искам голяма услуга от теб. Обещаваш ли да не казваш никому, че съм те молила за това?“ Аз естествено й обещах. „Влюбена съм във Валерий Азиатик и просто се чудя какво да правя. Съпругът ми е ужасно ревнив и ако разбере, мисля, че ще ме убие. А най-лошото е, че сме женени по строгата форма на брака, а пък знаеш колко е трудно да се разведеш от такъв брак, ако съпругът реши да се противопостави. Първо, той задържа децата. Смяташ ли, че можеш да сториш нещо, за да ми помогнеш? Би ли могла да помолиш императора да говори с мъжа ми и да го склони на развод, тъй че Азиатик и аз да се оженим?“

— Надявам се, не си й обещала да ме убедиш? Ах, тези жени…

— О, не, миличък, напротив. Заявих й, че ако не ми говори повече по въпроса, ще се опитам, в името на приятелството ни, да забравя онова, което съм чула, но ако до ушите ми стигне и най-малкият слух, че между нея и Азиатик все още става нещо непристойно, направо ще ти разкрия всичко.

— Браво. Доволен съм, че тъй си й казала.

— Наскоро след това Азиатик се оттегли и ако си спомняш, помоли разрешението на Сената да посети именията си във Франция.

— Да. И дълго време го нямаше. Предполагам, опитвал се е да забрави Попея. В Южна Франция има много хубави жени.

— Нищо подобно. Много неща научих за Азиатик. Първото е, че напоследък е раздал големи парични подаръци на низшите преториански офицери и на знаменосците. Вършел го, разправял, от благодарност, че са ти толкова предани. Ти вярваш ли това?

— Ами, чуди се какво да си прави парите.

— Не ставай смешен. Няма човек, колкото и да е богат, който да се чуди какво да си прави парите. Второто е, че той и Попея все още редовно се срещат, щом бедният Сципион замине нанякъде, и прекарват заедно нощта.

— Къде се срещат?

— В дома на братята Петра. Те са й братовчеди. Третото, което Сосибий ми съобщи преди няколко дни, и то по свой почин, е, че намирал за неразумно от твоя страна да позволяваш на Азиатик да остава толкова дълго във френските си имения. Когато го запитах както иска да каже, показа ми едно писмо от някакъв свой приятел от Виенна: приятелят му пишеше, че Азиатик всъщност прекарал много малко време в именията си. Тръгнал да обикаля най-влиятелните хора в провинцията и дори стигнал чак до Рейн, където се показал много щедър към офицерите от тамошните ни войски. Освен това не забравяй, че Азиатик е роден във Виенна; Сосибий казва също, че…

— Веднага ми доведи Сосибий.

Сосибий беше човекът, когото бях избрал за възпитател на Британик, тъй че представяте си как безрезервно вярвах на преценките му. Беше александрийски грък, но отдавна се занимаваше с проучване на древните латински автори и бе най-изтъкнатият познавач на творбите на Ений: познаваше републиканския период по-добре от всеки друг жив историк, включително и от мене, и аз сметнах, че ще служи като постоянно вдъхновение на малкото ми момче. Сосибий пристигна, а когато го запитах, отговори искрено. Да, смятал Азиатик за много амбициозен и човек, способен да замисли преврат. Нима навремето не се бил кандидатирал за монархията вместо мене?

— Забравяш, Сосибий — казах, — че онези два дни са изтрити от градските летописи с амнистия.

— Но Азиатик беше в заговора срещу твоя племенник, покойния император, и дори се похвали за това на самия Форум. Когато подобен човек се откаже от консулството без никакви основателни причини и замине за Франция, където вече се ползува с голямо влияние, а сетне се опита да разшири това свое влияние, като подарява пари и без съмнение разправя, че се е отказал от консулството, защото ти му завиждаш или защото се е опълчил срещу ти, за да защищава правата на своите сънародници французи…

Месалина се обади:

— Съвсем ясно е. Обещал е на Попея да се ожени за нея, а единственият начин да го стори е да се отърве и от теб, и от мене. Ще вземе пак разрешение да замине за Франция и ще започне преврата оттам, с тамошните легиони, а след това ще привлече и Рейнските легиони. Преторианците ще го въздигнат за император със същата охота, с която въздигнаха и тебе: всеки от тях ще си прибере по още двеста златици.

— Кой друг, смяташ, е в този заговор?

— Ще трябва да научим каквото можем за братята Петра. Адвокатът Суилий ще гледа някакво тяхно дело; а той е от най-добрите ми тайни агенти. Ако има нещо друго, освен че са осигурили на Попея и Азиатик стая да спят, Суилий ще го открие, бъди уверен.

— Ненавиждам доносниченето. Ненавиждам и този Суилий.

— Но ние сме принудени да се защищаваме, а пък Суилий е най-подходящото оръжие, което имаме.

Така че повикахме Сулий, а седмица подир това той пристигна с доклад, който потвърди съмненията на Месалина. Очевидно и братята Петра участвуваха в заговора. По-възрастният беше разпространил тайно описанието на някакво видение, което имал в една ранна утрин, в полусънно състояние, и което астролозите разтълкували по много обезпокоителен начин. Привидяло му се, че главата ми е отрязана и увенчана с венец от бели лозови листа: тълкуването гласяло, че в края на есента аз ще загина от насилствена смърт. По-младият брат действувал като посредник на Азиатик с преторианците, където служеше като висш офицер. Привърженици на Азиатик и братята Петра, по всичко личеше, бяха и двама мои стари приятели: Педон Помпей, с когото вечер често играехме на зарове, и Асарион, вуйчо на моя зет, младия Помпей, който също имаше свободен достъп в двореца. Според Суилий те са били натоварени да ме убият по време на приятелска игра на зар. В заговора бяха и двете племеннички на Асарион, сестрите Тристония, които прелюбодействуваха с братята Петра.

Реших, че не ми остава друго, освен аз да ударя пръв. Изпратих префекта на преторианците, Криспин, начело на една дружина от преторианци, чиято вярност бе вън от всякакво съмнение, в дома на Асарион в Бай; там арестуваха Азиатик. Сложиха му белезници, оковаха го във вериги и го доведоха при мен в двореца. Според правилата би трябвало да го обвиня в държавна измяна пред целия Сенат, но не бях докрай сигурен докъде се простираше заговорът. Твърде възможно беше мнозина да станат в негова подкрепа, та не исках да улеснявам това. Съдих го в работната си стая, в присъствието на Месалина, Вителий, Криспин, младия Помпей и моите главни министри.

Суилий изпълняваше ролята на обвинител и ми се стори, че ако някога съм виждал признание за вина, изписано по нечие лице, то това бе по лицето на Азиатик, когато застана срещу Суилий. Но все пак трябва да призная, че Криспин не му беше съобщил в какво го обвинявам — самият Криспин дори не знаеше за това, — а малцина са ония, които, арестувани внезапно, биха могли да се изправят пред лицето на съдията с кристалночиста съвест. Не съм забравил колко зле се чувствувах, когато ме арестуваха по заповед на Калигула за това, че съм свидетелствувал на подправено завещание. Суилий беше наистина ужасен и безпощаден обвинител: имаше костеливо, студено лице, бяла коса, тъмни очи и дълъг показалец, който размахваше и въртеше като меч. Подхвана с кротък дъждец от комплименти и шеги, в които всички ние усетихме приближаващата буря от ярост и хули. Първо запита Азиатик с неискрено приятелски тон кога смятал да посети наново френските си имения — може би преди събирането на реколтата? Какво мислел за земеделските условия в околностите на Виенна и какви били те в сравнение с условията в Рейнската долина?

— Не си прави труда да отговаряш на въпросите ми — каза му, — защото височината на ечемичените ниви във Виенна и кукуригането на тамошните петли ме интересуват точно толкова, колкото интересуват и тебе.

Сетне подхвана за подаръците му на преторианците — каква възхитителна проява на вярност към мене! — но дали не съществувала опасност простодушните военни да изтълкуват погрешно неговите подаръци?

Азиатик започваше да се вълнува и дишането му стана тежко. Суилий пристъпи към него като ловец на диви зверове на арена, чиито стрели, запратени отдалеч, са улучили животното: той приближава, защото звярът е ранен, и започва да размахва ловното си копие.

— Като помисля само, че съм могъл да те назовавам свой приятел, че съм се хранил на твоята трапеза, че съм се оставял да ме измами приветливият ти вид, благородното ти потекло, благоволението и доверието, което с лукавство си изпроси от нашия благороден император и всички честни граждани! Животно такова, мръсен педераст, сатир на публичните домове! Измамен рушител на верните сърца и мъжествените тела на воините, на които е поверена святата личност на нашия Цезар, сигурността на града ни, благополучието на целия свят! Къде беше през нощта на императорския рожден ден, та не можа да почетеш празненството, на което беше поканен? Болен си бил, така ли? Тежко болен, нали? След малко ще представя на съда списъка на ония, с които си боледувал — млади войничета от преторианците, заразили се от тебе, мръсник такъв!

И още много, все в същия дух. Азиатик бе пребелял като платно, по челото му бяха избили тежки капки пот. Веригата издрънча, когато ги избърса. Според правилата на съда той нямаше право да промълви нито дума, докато не дойде неговият ред да се защищава, но най-сетне избухна с дрезгав глас:

— Запитай собствените си синове, Суилий! Те ще признаят, че аз съм истински мъж.

Наредиха му да млъкне. Суилий продължи нататък, описвайки прелюбодеянието на Азиатик с Попея, но го отмина някак си набързо, сякаш това бе най-слабата точка на обвинението, макар всъщност да бе най-съществената; и тъй подмами Азиатик да отрече всички обвинения срещу му. Ако Азиатик беше достатъчно умен, той щеше да признае прелюбодеянието и да отрече другите обвинения. Но той отрече всичко, така че вината му изглеждаше доказана. Суилий повика свидетелите си, повечето войници. Главният свидетел, един млад новобранец от Южна Италия, бе накаран да каже дали това е Азиатик. Обяснили са му, предполагам, че ще познае Азиатик по голата глава, защото той посочи Палас като човека, който го е похитил тъй противоестествено. Избухна силен смях: известно беше, че и Палас като мен изпитва дълбоко отвращение към този порок, а освен това всички знаеха, че той бе главният разпоредител на пиршеството за рождения ми ден.

Едва не прекратих делото вследствие на това, обаче си казах, че не е изключено свидетелят да е лош физиономист — сам аз съм такъв — и че другите обвинения не се отхвърлят само от това, че не е успял да познае Азиатик. И все пак гласът ми бе много по-мек, когато помолих Азиатик да даде подробно обяснение срещу обвиненията на Суилий. Той го стори, но не успя да обясни задоволително пътешествията си из Франция и очевидно излъга по историята си с Попея. Обвинението в покваряване на преторианците сметнах за недоказано. Войниците даваха показанията си някак заучено, надуто, което показваше, че са ги запаметили предварително, а когато ги разпитвах, само повтаряха вече казаното. Но всъщност никога не съм и чувал преторианец да свидетелствува по друг начин, защото те се упражняват за всяко нещо.

Отпратих от стаята всички освен Вителий, младия Помпей и Палас — Месалина бе избухнала в сълзи и бе избягала навън малко преди това — и им заявих, че не ще осъдя Азиатик, преди да взема и тяхното съгласие. Вителий каза, че не се съмнявал във вината на Азиатик и че и той самият бил възмутен и огорчен колкото мене: Азиатик му бил стар приятел и любимец на майка ми Антония, която използувала влиянието си в двореца, за да издигне и двамата. Освен това имал блестяща кариера и всякога се отзовавал на патриотичния си дълг: бил сред доброволците, които дошли в Британия с мене, и макар да не пристигнал навреме за сражението, за това била крива бурята, а не се дължало на страхливост от негова страна. Тъй че, ако сега се е побъркал и е изменил на цялото си някогашно усърдие, нямало да е проява на милосърдие от моя страна, ако му позволя да се самоубие: естествено, строго погледнато, заслужавал да бъде хвърлен от Тарпейската скала, а трупът му да се поругае, като се извлече с кука през устата и се хвърли в Тибъра. Вителий ми каза също, че Азиатик всъщност бил признал вината си, изпращайки му записка, с която го умолявал в името на старата им дружба да действува за оправдаването му или в случай че стане най-лошото, за разрешение да се самоубие. Вителий додаде:

— Той знаеше, че ще го съдиш справедливо: ти всякога си съдил справедливо. Тъй че как си е представял моята намеса? Ако е виновен, ще бъде осъден; ако ли е невинен, ще бъде оправдан.

Младият Помпей настоя да не се оказва милост на Азиатик; но може да е мислил за собствената си безопасност. Асарион и сестрите Тристония, неговите роднини, бяха споменати като съучастници на Азиатик, затова той искаше да изтъкне собствената си вярност.

Изпратих съобщение на Азиатик, че отлагам делото му с двадесет и четири часа и че междувременно веригите му ще бъдат свалени. Щеше да разбере смисъла на казаното. В същото време Месалина отишла при Попея, за да й извести, че Азиатик ще бъде осъден на смърт, и я посъветвала да предотврати собственото си осъждане и екзекуция, като се самоубие. Аз не знаех нищо за това.

Азиатик умря достойно. Прекарал последния си ден в уреждане на личните си работи, хапнал и пийнал както обикновено и се разходил из Градините на Лукул (както все още се наричаха), давайки нареждания на градинарите относно дърветата, цветята и рибните езера. Като видял, че са издигнали погребалната му клада близо до една красива алея от габъри, разгневил си и глобил освобожденеца, който бил определил мястото за кладата, с четвърт месечна заплата.

— Нима не разбираш, идиот такъв, че вятърът ще отвее пламъците в листата на тези хубави стари дървета и ще порази целия вид на Градините?

Последните му думи към семейството му, преди хирургът да разреже артерията на крака му и да пусне кръвта му да изтече в топлата баня, били:

— Сбогом, мили приятели. Щеше да е много по-позорно, ако бях загинал от тъмните замисли на Тиберий или от гнева на Калигула, отколкото сега от глупашката доверчивост на Клавдий, предаден от жената, която обичах, и от приятеля, на когото вярвах.

Защото бил уверен, че Попея и Вителий са му скроили този процес.

След два дни поканих Сципион да вечеря с мене и го запитах как е жена му, с което тактично исках да му дам да разбере, че ако той все още обича Попея и е в състояние да й прости, аз съм готов да не се занимавам повече с тази история.

— Тя е мъртва, Цезаре — отговори той и се разплака, скрил лице в ръцете си.

Семейството на Азиатик, Валериевците, за да очистят себе си от тези негови предателски думи, се видели принудени да подарят на Месалина Градините на Лукул като предложение за сключване на мир: макар естествено да не го подозирах по онова време, но истинската причина за смъртта на Азиатик бяха тези Градини. Осъдих братята Петра и ги екзекутирах, а сестрите Трисгония веднага след това се самоубиха. Що се отнася до Асарион, изглежда, подписал съм и неговата смъртна присъда: но направо не си спомням. Когато наредих на Палас да го предупреди, че ще го съдя, научих, че вече бил екзекутиран, и Палас ми показа присъдата, която явно не беше подправена. Единственото обяснение ми се струва това, че Месалина или пък Полибий, който е бил нейно оръдие, са мушнали смъртната присъда между други незначителни присъди, които е трябвало да подпиша, и аз съм си сложил подписа, без да я прочета. Сега вече знам, че твърде често са ме изигравали по този начин: че са се възползували от влошеното ми зрение (дотолкова бях зле, че трябваше да спра да чета на изкуствена светлина) и са ми прочитали на глас вместо официалните доклади и писма за подпис измислици, които не са имали нищо общо с написаното.

Приблизително по същото време Виниций умря от отрова. Няколко години по-късно научих, че бил отказал да легне с Месалина и че отровата му я дала тя; наистина умря на другия ден, след като бе вечерял в двореца. Твърде възможно да е било така. Тъй сега Виниций, Винициан и Азиатик, тримата, които се бяха предложили за императори вместо мен, бяха мъртви и за смъртта им на пръв поглед бях виновен единствено аз. Но аз самият бях чист пред съвестта си. Винициан и Азиатик бяха без съмнение предатели, а Виниций, казвах си, е загинал случайно. Ала Сенатът и народът са познавали Месалина по-добре от мене и са мразели мен заради нея. Това е била невидимата стена между тях и мен, но никой не е намерил смелостта да ми го каже.

В резултат на острата реч, която произнесох във връзка с Азиатик на едно от заседанията, на което на Сосибий и Криспин бяха гласувани парични награди за техните заслуги. Сенатът доброволно ми отстъпи правото единствено аз да давам разрешение на сенаторите за напущане на Италия под какъвто и да било предлог.