Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (23) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 21

За да му бъде гласуван триумф като награда за победата над враговете на неговото отечество, един римски пълководец трябва да е изпълнил определени условия, изисквани от древната традиция. На първо място той трябва да има ранг на консул или на магистрат от първи ранг и да бъде официалният главнокомандуващ на победоносните войски, а не изпълняващ тази длъжност или по-низш офицер; като главнокомандуващ той трябва лично да е разчел поличбите преди битката. После трябва да се е сражавал с чужд неприятел, а не с разбунтувани граждани; и войната трябва да се е водила не за възвръщане на територия, която веднъж вече е принадлежала на Рим, а за разширяване на римското владичество над съвсем нови територии. Освен това трябва да е нанесъл решително поражение над неприятеля в решаващо сражение, което да сложи край на войната; трябва да е убил най-малко пет хиляди вражески войници; а римските загуби да са сравнително леки. И накрая победата трябва да е толкова пълна, че той да може да изтегли войските си без страх, че ще навреди на завоеванията си, и да ги доведе обратно в Рим, за да участвуват в триумфа.

Разрешението за отпразнуването на триумф се дава от Сената, но всякога след ревниво и продължително обмисляне. Сенаторите се събират обикновено в храма на Белона извън града, за да проучат увенчаното с лавров венец съобщение на пълководеца, и ако имат причина да предположат, че исканията му са неоснователни или преувеличени, повикват го, за да ги докаже. Ако обаче решат, че наистина е извоювал забележителна победа, определят ден за всенародна благодарност и искат официално разрешението на населението на Рим да се пусне победната армия в стените на града за триумфа. Сенатът има дискреционна власт да отмени някои от условията, необходими за триумфа, ако се сметне, че победата е от достатъчно голямо значение. Това е съвсем справедливо, но аз със съжаление ще отбележа като лично мнение, че най-малко шейсет или седемдесет от ония триста и петнайсет триумфа, празнувани от времето на Ромул насам, не са били заслужени; а, от друга страна, мнозина победители са били лишавани от напълно заслужени триумфи вследствие неприязненото въздействие на техните съперници върху Сената. Ако обаче някой е бил лишен от своя триумф от завистливи врагове или по чисто технически причини, обикновено той празнува триумф неофициално на Албанските планини, край града, там се стича цялото население на Рим и всъщност това не се различава кой знае колко от един истински триумф; единствената разлика е, че не се вписва в градските летописи и че след смъртта му погребалната му маска не може да се носи с триумфалните му одежди. Може би най-позорните триумфи, празнувани в Рим, са били триумфът на Юлий Цезар над синовете на Помпей Велики, неговите роднини, и друг един, празнуван от един от моите предци, Апий Клавдий, въпреки отказа и на Сената, и на римското гражданство да му позволят тази чест — той принудил сестра си, девица-весталка, да седне в триумфалната му колесница; градските управници не посмели да го смъкнат оттам, от страх, че ще поругаят нейната святост.

Когато аз изпратих своето съобщение с искане за триумф, знаеше се предварително, че то ще бъде удовлетворено, защото никой не би се осмелил да се опълчи срещу желанията ми, макар да бяха и съвсем безпочвени — безпочвени дори като искането на Калигула, когато бе отпразнувал своя троен триумф над Германия, Британия и Нептун. Той бе навлязъл едва на няколко мили в Германия; не беше срещнал съпротива, станал бе жертва на подплашеното си въображение и бе избягал в паника; дори не беше прехвърлил Ламанша, за да стъпи в Британия, не прати там и войска; що се отнася до Нептун, то най-мекото, което може да се каже за това, е, че триумфи не се даряват за победи, истински или въображаеми, над национални богове. Но аз държах да спазя правилата и затова обяснявах в моето съобщение, че броят на бритите, убити по време на личното ми предводителство на сражението, е с триста души по-малко от необходимия, но че пленниците са многобройни и може би достатъчни, за да уравновесят онази липса, и че незначителният брой на жертвите от наша страна също ще повлияе на сенаторите, ако решат този път да се откажат от това условие. Предлагах, ако ми се гласува триумф, да пусна шестстотин пленници да се бият на живот и смърт на цирковата арена и тъй да доведа броя на убитите неприятели до пет хиляди. Писах, че не мога да се върна в Рим преди месец март, тъй като Авъл ще се нуждае тази зима от всичките си експедиционни войски, за да привикне британците към нашето постоянно присъствие на техния остров; и че дори и тогава не бих могъл да оставя новата провинция незащитена, понеже непокорените още племена по границите биха могли да я опустошат. Но че мога да върна войските, които са водили решаващото сражение, а именно Двадесети легион, четири батальона от Втори, един от Осми, както и някои съюзнически войски, ако това ги задоволи. Междувременно, съобразявайки се с древните обичаи, аз не ще се върна в Рим (който Вителий ще продължи да управлява с тяхна помощ като мой представител); ще остана във Франция, с главна квартира Лион, където ще изслушвам обжалвани дела, ще решавам спорове между племена или градове, ще извършвам преглед на войската, ще надзиравам защитните линии, ще проверявам сметките на областите и ще се погрижа заповедта ми за окончателното унищожение на друидското съсловие да се изпълнява най-строго.

Съобщението ми беше прието благосклонно и Сенатът любезно отстъпи пред каузата за петте хиляди убити и поиска от римското население да ми гласува разрешение да вляза с армията си в града, а населението го гласува с радост. Сенатът ми гласува петстотин хиляди златици от обществените средства за отпразнуването на моя триумф и определи датата за самия ден на Нова година, първи март.

Обиколката ми на Франция не бе отбелязана от никакви по-особени събития, макар да взех някои важни решения за разширяване на римското гражданство. Няма да губя време, за да споделям впечатленията си от страната. Авъл ми докладваше редовно, съобщавайки за заемането на различни катувелаунски твърдини, разказвайки за разпределението на войските си, и ми изпрати за одобрение плана си за кампанията през следващата пролет, след завръщането на войските от триумфа. Получих многобройни поздравления от провинциални управители, от съюзнически царе и градове и от лични приятели. Марс се обади от Антиохия, че победата ми била много навременна. Направила голямо впечатление в Изтока, където слуховете за вътрешния упадък на Рим и за неизбежното рухване на империята непрестанно се подхранвали от скрити врагове и извикали бунтовни настроения сред сирийските провинциали. Но това далеч не беше всичко, което имаше да ми каже Марс. Той ми съобщи за смъртта на стария цар на Партия — оня, когото Вителий беше изненадал по времето на Калигула, когато се канеше да нападне Сирия, и го бе принудил да му даде видни заложници срещу бъдещото му покорство — и за възцаряването на сина му Готарз, ленив и покварен принц, мразен от благородниците. Той писа:

Но този Готарз има брат, Бардан, много надарен и амбициозен принц. Научавам, че сега Бардан се е запътил към Партия, за да оспори трона на брат си. Неотдавна посетил Александрия под предлог да се посъветва с един тамошен прочут лекар, който лекува глухота — Бардан недочува с едното ухо. Но пътят му го превел през Йерусалим и моите агенти ме уверяват, че си тръгнал от владенията на цар Ирод много по-богат, отколкото пристигнал. С помощта на това еврейско злато аз очаквам, че ще успее да надвие Готарз: партските благородници лесно се подкупват. Може да се разчита освен това на неподкупната помощ на царя на Адиабена — асирийското царство, което, излишно е да ти припомням, лежи отвъд река Тигър, южно от Ниневия — и на царя на Осроена, в Западна Месопотамия. Помниш, че този цар на Адиабена неотдавна върна на трона покойния цар на Партия, след като оня бе свален със заговор на благородниците, и бе възнаграден за тази си услуга със Златното легло и с Високата тиара. Но вероятно на теб ще е новост това, че тази видна личност тайно е преминала към юдейската вяра и че майка му, която първа в семейството е сменила религията си, сега живее в Йерусалим. Отвела е със себе си петима млади принцове от Адиабена, нейни внуци, за да се изучат на еврейски език, литература и религия. Всички са били обрязани.

Следователно сега цар Ирод има тесни връзки със следните царе:

царя на Халкида,

царя на Итурия,

царя на Адиабена,

царя на Осроена,

царя на Малка Армения,

царя на Понт и Киликия,

царя на Комагена и

бъдещия цар на Партия.

Естествено короната на Партия води със себе си съюзничеството на мнозина други царе от Средния Изток чак до Бактрия и индийската граница. Цар Ирод освен това се радва на подкрепата на евреите по целия свят, включително и на евреите от Александрия, на идумейците и набатейците, и подмамва на своя страна царя на Арабия. Финикийците също тъй постепенно се поддават на ласкателствата му: само Тир и Сидон все още странят. Той прекъсна приятелските си отношения в тези страни и забрани на поданиците си да търгуват с тях под страх от смъртно наказание. Тир и Сидон ще се принудят да се спогодят с него. Икономическото им благополучие зависи от търговията с вътрешността; и като изключим зърнените храни, които внасят от Египет, и рибата, която е оскъдна при бурно време, цар Ирод контролира всичките им хранителни доставки.

Трудно ще е да се преувеличават опасностите от създалото се положение и всички ние сме много благодарни, че победата ти над Британия е тъй цялостна, макар да бих искал войските, разположени сега в Британия, да са по-наблизо, та да могат бързо да се придвижат към Изтока, където, уверен съм, скоро ще бъдат нужни.

Ако би желал да обмислиш с присъщата си доброта и прозорливост съвета, то ти предлагам в тези трудни обстоятелства, той е следният: смятам, че ти трябва незабавно да върнеш на престола му Митридат, бившия цар на Армения, който сега живее в Рим. Моля те да не се засягаш, но според мене голяма грешка е от страна на чичо ти Тиберий Цезар, гдето позволи на бившия цар на Партия да обедини арменската корона със своята, вместо да му отмъсти с оръжие за онова обидно писмо, което царят му написа. Ако следователно изпратиш цар Митридат при мен в Антиохия веднага, аз се наемам да го върна на арменския трон, докато Бардан и Готарз си оспорват трона на Партия. Настоящият управител на Армения би могъл да бъде подкупен, за да не ни се съпротивлява много, а пък Митридат е способен принц и голям почитател на римските институции. Брат му също така е цар на Грузия и командува доста могъща армия от кавказки пленници. Мога да се свържа с него и да уредя той да нападне Армения откъм север, докато ние настъпваме от югозапад. Успеем ли да върнем Митридат, няма защо да се страхуваме след това от царете на Понт и малка Армения, чиито царства ще бъдат откъснати от Партия чрез Армения; нито от царя на Комагена (чийто син сега е сгоден за дъщерята на цар Ирод — Друзила), защото неговото царство лежи между Армения и подвластните ми територии. Всъщност ние ще държим севера, а когато Бардан завърши гражданските войни и свали цар Готарз (защото тъй смятам, че ще стане), следващата му война ще трябва да бъде срещу Митридат в Армения. Но той трудно ще си възвърне Армения, ако ние от своя страна подпомогнем Митридат както трябва, а пък южните и източни съюзници на Бардан мъчно ще склонят да го подпомогнат в такава далечна и рискована експедиция. Докато не си възвърне Армения, Бардан не ще е в състояние да осъществи ни един от завоевателните замисли, които, уверен съм, е запланувал цар Ирод Агрипа. Това е първото открито обвинение, което правя срещу верността на твоя предполагаем приятел и съюзник, и аз осъзнавам голямата опасност, на която се излагам да извикам гнева ти с това. Но слагам сигурността на Рим пред личната си безопасност и бих се чувствувал предател, ако скрия някои от политическите сведения, които научавам, само защото звучели неприятно в едно официално писмо. След като казах толкова много, осмелявам се да предложа още синът на цар Ирод, Ирод Агрипа Млади, да бъде поканен в Рим, за да присъствува на твоя триумф. А после, ако се наложи, може да бъде задържан за неопределено време под някакъв предлог и би могъл да се окаже полезен заложник за доброто поведение на баща си.

Можех да постъпя по два начина. Първият беше да повикам веднага Ирод в Лион, за да отговаря за обвиненията на Марс, в които, въпреки пристрастието си към Ирод, не можех да не вярвам. Ако наистина беше виновен, той щеше да откаже да дойде, а това щеше да означава незабавна война, за която не бях подготвен. Вторият беше да печеля време и с нищо да не му покажа своето недоверие; но опасността от този начин се криеше там, че Ирод щеше да се облагодетелствува от отлагането повече от мене. Ако изберях този начин, щях да се вслушам в Марсовия съвет за Армения; но дали Марс беше прав, като разчиташе, че една дружелюбна Армения ще е достатъчна закрила срещу страховитата мощ на Източната конфедерация, която, както изглежда, бе създал Ирод?

Получих писма от Ирод. В първото отговаряше на въпросите ми за оня предречен цар. Във второто ме поздравяваше сърдечно за победите ми и колкото и да е странно, искаше позволението ми да изпрати сина си в Рим, за да присъствувал на моя триумф; смятал, че не бих имал нищо против момчето да се поразвлече за няколко месеца в Рим, преди да се върне през лятото в Палестина, за да му помогне в организиране на голямото пиршество в чест на рождения ми ден, което се надявал да отпразнува в Цезарея. Писмото относно предречения цар гласеше следното:

Да, драга ми Маймунке, като дете съм слушал много мистични разговори за този Миропомазан или Месия, както го наричат на нашия език, и тези разговори все още продължават в теологическите среди на Йерусалим: но никога не съм им обръщал сериозно внимание, докато твоята молба за по-подробни сведения относно предсказанието не ме накара да проуча сериозно въпроса. По твое предложение разпитах нашия достоен приятел Филон, който се намираше в Йерусалим, за да изпълнява някакъв свой обет, даден на нашия бог — той вечно или дава обети, или ги изпълнява. Филон отъждествява, според мен, прекалено смело и нелепо Божеството, схванато идеално от Платон и неговото философско обкръжение — Непроменливо и Непоколебимо и Вечно и Единно интелектуално Съвършенство, излитащ над всичко останало с нашия страстен пламенен бог в Йерусалим. Предполагам, че Платоновото божество му се е сторило твърде студено и абстрактно и е поискал да му се вдъхне малко живот, като в същото време възхвали собствения си бог, простирайки властта му над цялата вселена. Във всеки случай запитах Филон какво се казва в свещените книги за тази загадъчна личност. Филон изведнъж стана много сериозен и ме увери, че надеждите на нашата раса били отправени към идването на Месията. Даде ми следните подробности:

Този Месия е цар, който ще дойде да освободи Израел от греховете му и същевременно ще е представител на нашия еврейски бог. Той може да не е голям завоевател, макар да трябва да освободи евреите от всяко чуждо иго, което им пречи да изповядват своята вяра. Това пророчество е направено за пръв път, според Филон, наскоро след като евреите са били изведени от Египет от техния законодател Мойсей, при царуването на Рамзес Втори. В една книга, която ние наричаме „Книга за Числата“, приписвана на Мойсей, за него се говори като за „Звезда и Скиптър от Яков“. В по-късни свещени книги, от времето, когато е бил основан Рим, за него се говори като за човек, който ще събере изгубените овце на Израел от различните краища и ще ги върне в родната им кошара в Палестина — защото по това време вече евреите са били разпръснати в колонии из целия Близък и далечен Изток. Някои са напуснали Палестина доброволно, като търговци и заселници, други са били отведени в робство. Филон казва, че еврейските теолози никога не са били съвсем наясно дали Месията е човек или символ. По времето на юначните макаби (свещенослужителите, предци на моята майка) са го смятали само за символ. В други времена не само са го мислили за жив човек, но дори са го отъждествявали с някои чуждоземни спасители на расата, като например Кир Персиеца и дори Помпей, който сложил край на Хазмонското владичество. Филон заявява, че и двете схващания са погрешни: Месията ще се появи тепърва и той ще бъде евреин, пряк потомък на нашия нар Давид, чийто син Соломон построи храма в Йерусалим, и трябва да е роден в едно село, наречено Витлеем, и той ще обедини Израел и ще го очисти от греховете му посредством един цялостен ритуал, състоящ се от изповед, покаяние и умилостивяване на обиденото божество. Йерусалим ще бъде подложен на очищение „до всяка тенджера и всяко звънче на конна шия“, Филон знае дори рождената дата на Месията, а именно пет хиляди години след рождението на първия родител на еврейската раса: но мненията за това кога е живял той се различават, тъй че то не помага много.

Свещените книги не са много последователни в различните си описания на този човек. Веднъж го представят като разгневен властен воин, облечен в царски пурпур и окъпан в кръвта на враговете на своето царство, друг път като кротък, тъжен бездомник, нещо като беден пророк, проповядващ разкаяние и братска любов. Филон обаче твърди, че най-достоверните и ясни думи за него се намират в една книга, наречена „Псалтир на Соломон“. Те са във формата на молитва:

„Погледни, о Господи, и въздигни техния цар, сина Давидов, в часа, в който ти си определил, да царува над Израел, твоя слуга; надари го със сила да срази несправедливите управници; да очисти Йерусалим от езичниците, които го мачкат под нозете си, да отхвърли грешниците от твоето наследство, да строши гордостта на грешниците и силата им, както се трошат глинени съдове с железен прът, да унищожи беззаконните народи със словата си, да събере един свят народ и да го поведе в правдата. Езичниците да пъшкат под неговото иго: той ще възслави Бога пред целия свят и ще очисти Йерусалим в святост, както е било в началото. От краищата на света всички народи ще се стекат да видят неговата слава и ще му поднесат в дар отрудените синове на Сион, да видят сдават на Господа, с която Бог го е увенчал, защото за тях той е справедлив цар, напътствуван от Бога. В неговото време сред тях не ще има неправди, защото всички те са свети и техен цар е Помазаният от Бога.“

Естествено легендата за този Месия се е разпространила из Изтока в най-различни фантастични форми, като същевременно е престанала да се отнася за евреите. Оная версия, дето я споменават, за мъчителната смърт на царя, изоставен от приятелите си, които след това пият кръвта му, не е еврейска, а доколкото знам, сирийска. В еврейската версия той е само цар на евреите и глава на голяма религиозна общност с център Йерусалим, но не е самият бог. Той не би могъл да узурпира мястото на бога, защото евреите са най-упоритите единобожци в света.

Питаш ме дали някой сега се отъждествява с Месията. Не съм срещал ни един такъв човек. Последният, за когото си спомням, беше някой си Йешуа бен Йосиф от Галилея. Когато бях магистрат в Тибериада (при чичо ми Антипа), той имаше доста последователи сред необразованите и проповядваше пред голямо множество на езерния бряг. Беше човек с необикновена външност и макар баща му да бе обикновен занаятчия, разправяше, че бил от рода на Давид. Чувах, че имало някакъв скандал около раждането му: някакъв гръцки войник в охраната на дядо ми, на име Пантера, уж бил озлочестил майка му, която тъчала гоблени за Храма. Този Йешуа бил дете-чудо и знаел свещените книги по-добре от мнозина най-учени духовници. Размишлявал нашироко по религиозните въпроси и твърде възможно е да има нещо вярно за гръцкия му произход, защото юдейската религия му се струвала твърде мрачна (а ни един евреин не я намира за такава) и той започнал да я порицава като неподходяща за обикновените нужди на хората. Опитвал се наивно да прави онова, което след него Филон стори тъй умело — да примири юдейската литература на откровението с гръцката философия. Напомня ми думите на Хораций в неговото „Поетическо изкуство“ за художника, който изрисувал една жена с рибешка опашка:

„Посмейте се, приятели, на тази гледка!“

Ако има нещо, което да мразя повече от един поориенталчен грък, то това е гръко-поримчен ориенталец или изобщо какъвто и да е опит от този род за сливане на културите. Това са думи срещу мен самия, но такова ми е убеждението. Майка ти до края не успя да направи от мене добър римлянин; тя само разглези един добър ориенталец.

Та този Йешуа бен Йосиф (или бен Пантера) изпитвал влечение към гръцката философия. Обаче му пречело това, че не знаел гръцки. А освен туй трябвало да работи здравата — бил дърводелец, — за да си вади прехраната. Запознал се е с някой си Яков, рибар, който обичал литературата и който бил посещавал епикурейския университет в Гадара, на отсрещната страна на езерото, срещу Тибериада. По онова време Гадара вече беше западнало място, макар в разцвета си да е дала четирима велики мъже: поета Мелеагър, философа Мназалк, ретора Теодор, при когото е учил чичо ти Тиберий, и математика Филон, който е намерил отношението на обиколката на окръжността към нейния диаметър с точност десет хиляди от десетичния знак. Във всеки случай Йешуа използувал Якововите философски трошици от Гадара и собствените си познания от еврейските религиозни книги и съчинил някаква своя сборна религия. Но една религия без авторитет не представлява нищо, затова отначало тайно, а сетне и открито той започнал да се отъждествява с Месията и говорел (както навремето говорел Мойсей) така, сякаш от неговата уста говори бог. Имал много изобретателен ум и отправял своите проповеди във вид на прости притчи с поучителен край. Освен това твърдял, че може да лекува по свръхестествен начин и да прави чудеса. Създал много неприятности на еврейските религиозни водачи, които обвинявал, че съчетавали строгото спазване на Закона с грабителство и безочливост към бедните. Много чудесни истории се разказват за него. Един от политическите му противници веднъж се опитал да го злепостави, като му задал въпроса дали е правилно за правоверен евреин да плаща римския императорски данък. Ако отговорел утвърдително, щял да загуби доверието на националистите. Отговорел ли отрицателно, щял да подлежи на арест от гражданските власти. Затуй се престорил на невеж по въпроса помолил, преди да отговори, да му покажат по колко пари се плащат. Показали един сребърник и му рекли: „Гледай, всеки глава на семейство трябва да плаща толкова.“ Той запитал: „Чия е главата на монетата? Не чета латински.“ Казали: „Това е главата на Тиберий Цезар.“ Той рекъл: „Щом е главата на Цезаря, платете я на Цезар. Но не отказвайте да платите божието — богу.“ Опитвали се го спипат натясно и по въпросите за еврейските закони, но той всякога имал е цитат, за да оправдае своите проповеди. Но най-сетне се изложил като сериозен еретик и краят на историята е такъв, че нашият стар приятел Понтий Пилат, тогавашният управител на Юдея и Самария, го арестувал за подбуждане народни смутове и го предал на върховния еврейски религиозен съд в Йерусалим, дето бил осъден на смърт за богохулство. Като пресмятам, умрял е в същата година с богиня Ливия и неговите последователи са го изоставили, тъй че голяма част от предсказанието, което ми цитираш, се е сбъднало. А сега има хора, които твърдят, че той бил бог и че видели как душата му се възнася в небето след смъртта — също като душите на Август и Друзила — и разправят още, че бил роден във Витлеем и че бил изпълнил всички останали предсказания за Месията по един или друг начин; но аз ти предлагам да сложим край на тези глупости веднъж завинаги. Само преди три дни арестувах и екзекутирах Яков, който, изглежда, е умът на това движение; надявам се да заловя наново и да екзекутирам друг един техен фанатик, Симон, арестуван по същото време, който успя да избяга от затвора. Бедата е там, че макар някои разумни хора да се „смеят на гледката“ на ярко изрисувана жена с рибешка опашка, тълпата се взира захласнато в нея, приема я за морска богиня и я боготвори.

Това хитро писмо съдържаше една подробност, която ме увери, че Ирод наистина се смята за Месия или най-малко възнамерява в скоро време да се възползува от огромната власт на това име, за да осъществи собствените си амбиции. Щом веднъж им се разкриеше, евреите щяха да го последват до един: щяха да се стълпят в Палестина от всички краища на света и аз предвиждах, че влиянието му скоро ще нарасне дотолкова, че цялата семитска раса ще прегърне новата вяра и ще подпомогне в премахването на „чужденците и неверниците“ от своите среди. Приемането на нова вяра от страна на царя на Адиабена и на цялото му семейство беше сламчица, която показваше накъде духа вятърът; всъщност не беше и малка сламчица, защото царят беше известен с прозвището „Създател на царе“ и беше дълбоко уважаван в Партия. В следващото си писмо Марс ми съобщаваше за слуховете, че към еврейска вяра е преминал и царят на Комагена, който бе любимец на Калигула. (На времето разправяха, че той увещал Калигула да управлява с ориенталски абсолютизъм; и наистина, щом извършеше някакво необикновено кърваво и неоправдано престъпление, Калигула всякога се обръщаше към него за одобрение.)

Оная подробност, която ме убеди, че Ирод възнамерява да се обяви за Месия, беше следната: като споменаваше Витлеем, той не казваше, че това е и неговото родно място, а не, както всички си мислеха, Йерусалим. Майка му Береника веднъж беше разправяла историята на мама с най-големи подробности. Пътувала от именията на съпруга си в Хеврон към Йерусалим, за да роди там, когато внезапно я обзели родилни болки и преживяла незабравимо неприятно раждане в някакво крайпътно село, при алчен ханджия, с неопитна акушерка. Чак няколко часа след раждането Береника се сетила да запита за името на селото, което било мръсно и полуразрушено; акушерката отговорила: „Витлеем, родното място на патриарх Вениамин, родното място и на цар Давид, мястото, за което пророкът е казал: «А ти, Витлеем Ефратски, макар да си мъниче сред хиляди подобни в Юдея, от теб ще се роди в мене оня, който ще бъде властелин в Израел.»“ Береника, разгневена от начина, по който се отнесли с нея, възкликнала иронично: „Дано всевишният не вдигне благословията си от Витлеем!“, на което акушерката отвърнала одобрително: „Така казват всички!“ Тази история бе допаднала много на мама и години подир това, когато искаше да изкаже възмущението си от някое прехвалено място, тя възкликваше като Береника: „Дано всевишният не вдигне благословията си от Витлеем!“ Затова съм и запомнил името.

Що се отнася до този Йешуа, или Иисус, както го наричат гръцките му последователи, за него също разправят, че бил роден във Витлеем — не разбирам на какви основания, защото Витлеем не е в Галилея, — а култът му напоследък се е разпространил чак до Рим и, както изглежда, скрито процъфтява тук. Церемониите включват някаква вечеря на любовта, на която присъствуващите мъже и жени ядат символично от плътта на Миропомазания и пият кръвта му. Чувам, че твърде често тази церемония извиквала разюздани и истерични сцени, каквито всъщност могат да се очакват, когато посветените са роби и мъже и жени от най-низшето съсловие. Преди да им се позволи да седнат, първо трябва да изповядват греховете си с най-отблъскващи подробности пред цялото събрание. Това доставя голямо развлечение и извиква нещо като съревнование в самоунижаване. Върховният жрец на култа (ако смея да го удостоя с тази титла) е галилейски рибар, същият оня Симон или Петър, упоменат от Ирод, който, изглежда, си е заслужил званието заради това, че изоставил Йешуа, или Иисус, в деня на арестуването му и се отказал от вярата си, но след това искрено се покаял. Защото според етиката на тази жалка секта колкото по-голям е първоначалният грях, толкова по-истинско е опрощението!

Тъй като това не е призната религия (повечето от видните евреи я отричат изцяло), култът попада под закона за забрана на пивниците и братствата; и е от ония, които забраната кара да процъфтяват. Основната догма на тази вяра е пълното равенство на човека с човека пред лицето на еврейския бог — с когото се отъждествява сега този Йешуа — и в това, че богът дарява вечно блаженство на грешниците при единственото условие да се разкаят да признаят върховенството му над всички други богове. Всеки може да влезе в култа, независимо от класа, раса или характер, тъй че към него се присъединяват хора, които нямат надежда да бъдат допуснати в узаконените тайнства на Изида, Кибела, Аполон и останалите, или защото никога не са заемали необходимото обществено положение, или пък защото са го загубили поради някакво опозоряване или престъпление. Отначало посветеният е трябвало да бъде обрязван, но дори и този встъпителен ритуал вече е отхвърлен, понеже сектата дотолкова се е откъснала от православното юдейство, че единствената посветителна церемония сега е поръсването с вода и именуването на Месията. Понякога този култ излъчва особена, извратена привлекателност върху високообразовани личности. Сред последователите му е един бивш управител на Кипър, Сергей Павел; радостта, която му доставя обществото от улични метачи, роби и вехтошари, показва деградиращото влияние на култа върху цивилизованите хора. Писа ми, че подавал оставка от поста си, защото вече не бил в състояние да полага клетва пред бога Август, тъй като верността към новия му бог не позволявала това. Разреших му да напусне поста си, но го зачеркнах от списъка на гражданите. По-късно, когато го запитах за тази нова вяра, той ме увери, че била напълно аполитичина, че Иисус бил много мъдър човек, притежавал образцов характер и бил верен на римското владичество. Отрече учението на Иисус да е бъркотия от гръцки и еврейски религиозни баналности. Обясни ми, че водело началото си и дори превъзхождало едно течение на умерени еврейски схващания, наречено равинизъм, което се различавало силно от суеверния формализъм на книжниците (на чиято поддръжка разчиташе Ирод), защото наблягало повече на братската любов в името на бога, отколкото на божественото отмъщение, което очаква онези, които не следват Закона; наблягало повече на същността, отколкото на буквата на Закона.

Изпълних обета си пред Венера веднага щом се върнах в Италия. В отговор на един сън, в който тя ми се яви и ми каза усмихната: „Клавдий, покривът ми тече, моля те, оправи го“, аз престроих, и то много богато, прочутия й храм в планината Ерикс в Сицилия, който се беше порутил: сложих там жреци от древни сицилийски семейства и определих голям годишен приход от държавната хазна. Освен това построих красиво светилище на нимфата Егерия в нейната горичка в Ариция и посветих в него едно златно жертвено приношение — изящна женска ръка, която гаси свещ, със следното изречение, изписано върху свещта на сабински диалект:

„На бързокрилата вестителка на победата, Егерия, от хромия Клавдий, в знак на благодарност. Нека неговата свещ да гори до дъно, изпущайки ярка светлина, а свещите на враговете му да трепват и изгасват ненадейно.“