Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (22) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 20

Авъл се втурна при мен радостно развълнуван.

— Съгледвачите ни съобщават, че неприятелят се оттегля от потока Уиълд, Цезаре. Какво да предприемем? Предлагам веднага да прехвърлим там един легион. Не знам какви са намеренията на врага, но ние, тъй или инак, ще трябва да прекосим потока утре и ако те са решили да ни го дадат без бой, това ще ни спести и време, и жертви.

— Изпрати Деветия да премине отвъд, Авъле. Дай им съоръжения за мостове. Надявам се, че утре те не ще трябва да се бият колкото другите, затуй не им трябва и дълъг сън. Великолепна вест. Прати разузнавачи да проследят врага и да ни кажат веднага щом го открият.

Вдигнахме набързо Деветия и го изпратихме да премине реката Уиълд. Скоро ни известиха, че неприятелят се е изтеглил нагоре по хълма, че са поставили над потока двайсет моста от талпи и чакат по-нататъшни нареждания.

— Време е преторианците да потеглят — каза Посид.

— Как смяташ, може ли да се вярва на този окулист? — запитах аз.

— Сам аз ще тръгна с него, Цезаре — обясни Посид. — Планът е мой и ако позволиш, проваля ли се, не смятам да живея.

— Отлично. Нареди им да потеглят след пет минути.

Той ми целуна ръка, аз го потупах по гърба и тръгна. След малко видях първата преторианска дружина да се измъква тихо от източната врата на лагера. Казано им бе да не вървят в крак, та отмерената им стъпка да не се чува от вражеските съгледвачи, а и оръжията им бяха обвити в парцали, да не се чукат едно в друго. Войниците бяха преметнали щитовете си през рамо и бяха изписали отгоре по един голям тебеширен кръг. Това щеше да им помага да се различават в мрака, без да си подвикват един на друг. Белите кръгове се виждаха ясно: Авъл бе забелязал, че сърните се следват една друга в тъмните гори, водени от блясъка на белите петна по задниците си. Окулистът ги превел на около три-четири мили през неравна, мочурлива земя, докато стигнали истинското мочурище. То воняло, а край тях се стрелкали блуждаещи огньове и за да стигнат до тайната пътечка, преторианците трябвало да газят до бедрата след своя водач в блатистата вода, пълна с пиявици. Обаче окулистът не сбъркал. Намерил пътеката и поел по нея.

В боровата горичка на другия край имало британски преден пост и щом луната изгряла, тези бдителни войници съзрели гледка и чули звуци, които изпълнили душите им с дълбоко слисване. Грамадна птица с дълга лъскава човка, с огромно сиво тяло и много дълги крака се появила изведнъж в мъглата на няколко разкрача от тях и забръмчала насреща им, като ту поспирала да изграка хрипливо, ту да плесне с криле, а сетне оправяла пера с ужасния си клюн и пак избръмчавала. Цар Чапла! Те се сгушили в биваците си ужасени, изпълнени с надежда, че привидението ще изчезне, но все тъй бавно то, пристъпвало към тях. Най-сетне, изглежда, забелязало лагерния им огън. Размахало гневно глава и се затичало към тях с разперени криле, бръмчейки все по-силно и по-силно. Те скочили и хукнали да бягат. Цар Чапла ги гонил през горичката с ужасния си бръмчащ смях, а сетне се извърнал и бавно тръгнал покрай тресавището, издавайки от време на време тъжното си бръмчене.

В случай че сте повярвали това да е бил цар Чапла, който се е явил да ги подплаши — защото щом Егерия може да се явява тъй необяснимо, защо не и цар Чапла? — ще трябва да ви обясня измамата. Цар Чапла бил някакъв френски войник от големите тресавища западно от Марсилия, където пастирите са свикнали да ходят с високи кокили, за да преминат по-лесно през мочурляци, които иначе трудно се прескачат. Посид надянал на този човек ракитов кош, изплетен като птиче тяло, обвит отгоре с чаршаф. Към ръцете му привързали ракитови криле, покрити с плат. Главата и клюнът му били от летви, покрити също с плат и прикрепени към главата: движел ги, като въртял глава. Клюнът бил намазан с фосфор. Войникът познавал навиците на чаплите и подражавал на походката им със своите кокили, които били здраво привързани към краката му. Окулистът ги превел по пътечката — него и Посид — дотам, откъдето се съзирало пълното очертание на горичката. Преторианците ги следвали на известно разстояние и Посид изпратил вест да спрат. Изчакал, докато види птицата да се разхожда пак около гъсталака, и разбрал, че хитростта му е успяла. Изтичал обратно и съобщил, че брегът е свободен. Те забързали нататък и завзели горичката. Много време е нужно, за да преминат осем хиляди души в единична редица през тясна пътечка, та им трябвали повече от пет часа, преди да се измъкнат отвъд, а в това време се зазорило, ала мъглата не се била вдигнала, тъй че от хълма никой не ги съзрял. Един час преди разсъмване направих приношение на Марс, сетне закусих с помощниците си и обмислих как да постъпим, ако нещо обърка плановете ни. Но вече знаехме, че повечето от преторианците са заели позиция — защото очевидно нищо не бе попречило на преминаването през тресавището — и вярвахме в победата. Гета не беше с нас: той бе отвел една допълняща кохорта в Осми легион (забравих да спомена тази кохорта като част от подкрепленията ни) заедно с конницата, батавите и слоновете да заемат позиция на две мили от левия ни фланг. Зет ми, младият Помпей, също отсъствуваше. Поверил му бях командуването на нубийците и балеарските стрелци с прашки и той ги беше превел през потока Уиълд. Балеарите носеха кълбета от въже за палатки, колчета за палатки и дървени чукове, а пък нубийците — туземните си тъпани и дългите си бели копия.

Закусихме чудесно и всички пийнахме умерено — колкото да се почувствуваме доволни от себе си, без да бъдем обхванати от безразсъдна смелост — и докато разисквахме сериозно, подхвърляхме си весели шеги. Предимно остроумия за камилите, които не ни излизаха от ума по това време. Аз допринесох с един цитат от писмо на Ирод Агрипа до майка ми: „Камилата е едно от седемте чудеса на природата. Тя споделя тази чест с дъгата, ехото, кукувицата, негъра, вулкана и вятъра сироко. Но тя е първото и най-голямото от седемте.“

Издадох заповед до армията да се придвижи напред към позициите отвъд потока Уиълд. Тръбачите изсвириха сигнала, който проехтя на цели мили наоколо. Откликна му звук от бойни рогове и викове. Това изведнъж ме стресна. Макар естествено да знаех, че битките не могат да се водят без неприятел, през цялата нощ си бях мислил за това сражение като диаграма върху картата, безшумна история от квадрати и правоъгълници, които се подбутват насам-нататък; римските квадрати и правоъгълници, оцветени в черно, британските — оставени в бяло. Но щом прозвучаха тръбите и роговете, трябваше да преведа диаграмата в образите на войници, коне, колесници и слонове. Станал бях в полунощ и предполагам, че лицето и жестовете ми са издавали голямото ми напрежение; защото Ксенофонт предложи да си почина за няколко минути след закуската и да тръгна нататък, след като всички войски са заели позиции. Сякаш за мен не бе съществено да чакам при потока, облечен в императорските си доспехи и пурпурната мантия, и да поздравявам всеки легион, като достигне до потока, и да го гледам как го преминава! Мисля, че ако Ксенофонт бе дръзнал само да пошепне думата „масаж“, щях да го убия.

Отидох до потока, яхнал една стара кобила, не друга, а самата Пенелопа, вдовицата на бившия гражданин и кандидат за консул Инцитат, който наскоро си бе счупил крак по време на надбягвания и трябваше да бъде убит. Мъглата тук бе все още много гъста. Виждаше се едва на десет-петнадесет стъпки напред и се разнасяше отвратителна смрад на камили! Случвало ли ви се е, вярвам, да минете в мъгла през някое поле, в което пасе стар пръч: в хубаво време вятърът и слънцето отнасят по-голямата част от миризмата, ала мъглата сякаш я просмуква и задържа, тъй че човек се изненадва от вонящия въздух. Това бяха мъжки камили, които бях наредил да купят за циркови представления — женската камила е твърде скъпа, — и те миришеха непоносимо. Ако има нещо, което конете да мразят, това е миризмата на камила, но нашата конница беше далеч на другия фланг, а пък Пенелопа беше навикнала на циркови миризми. Прекосяването на потока премина при пълен ред и въпреки мъглата легионите се наредиха на отсрещния бряг в отличен строй. Легион от редовни войници е в състояние да проведе най-сложни военни упражнения дори в пълен мрак: преторианците често правят нощни учения на Марсово поле.

А сега ми се иска да опиша битката така, както са я видели бритите, защото по този начин по-добре ще оцените тактическия ми план. Най-отбраната британска пехота бе заела трите укрепления, всяко от което имаше врата за вилазка^[1] и една пътека, която водеше назад през гората към откритото поле отвъд нея. Укрепленията са свързани с една здрава ограда от колове, която обгръща целия полукръг на гората, а гората е толкова претъпкана с брити, че нищо не би могло да се постигне с атака на оградата между двете укрепления. Тъкмо преди разсъмване вратата за вилазка на централното укрепление се отваря и оттам изхвърчава поделение от колесници. То се води от Катигерн, зетя на Карактак, цар на триновантите. Друго поделение излиза от укреплението на британския десен фланг. То пък се предвожда от самия Карактак. Двете групи се събират от двете страни на централното укрепление. Карактак е разгневен и укорява Катигерн, защото е научил, че триновантската пехота, разположена при потока Уиълд, е отстъпила през нощта. Катигерн е разгневен, че му говорят така пред очите на цялото му племе. Той запитва надменно Карактак дали обвинява триновантите в страхливост. Карактак иска да знае как другояче ще обяснят напущането на поста си. Катигерн отвръща, че са се оттеглили по религиозни причини. Военачалникът им получил пристъп на кашлица от мъглата и неочаквано започнал да храчи кръв. Приели това като злокобно знамение и уважението им към нимфата на потока не им позволило да останат там. Затова принесли умилостивителна жертва — двете понита на вожда — и се оттеглили. Карактак се принуждава да приеме обяснението, ала не скрива недоволството си. Той все още не знае за оттеглянето на другите стражи от горичката край тресавището, но до ушите му са стигнали тревожните слухове за личната поява на цар Чапла в оня край: а царят Чапла не е бил виждан от най-древни времена. Тогава проехтяват нашите тръби и британците им отвръщат с рогове и викове. Британски съгледвачи дотичват да съобщят, че неприятелят прекосява потока.

Зората се е пукнала и целият полукръг на гората се вижда ясно, равнинната част пред нея се смъква към потока, но само след около четвърт миля зрителното поле се замрежва от морето на мъглата. Карактак все още не може да установи в коя посока ще се развие римската атака. Изпраща нови съгледвачи да проучат. След двадесетина минути те се връщат тичешком и му докладват, че неприятелят най-сетне се придвижва. Вървят по пътя към центъра, в голяма формация. Карактак обръща колесниците си пак към десния фланг и тревожно очаква появата на първите римски части в мъглата. Един брит идва да съобщи, че преди колесниците да излязат от гората, дочули през мъглата притъпено чукане, като че римските войници забивали колчета за палатки; и че един отряд, изпратен да разбере какъв е този шум, не се завърнал. Карактак отвръща:

— Не се плашим от колчета за палатки.

Най-сетне ясно се чува тропот и звън от нашите наближаващи легиони, както и ободряващите викове на офицерите. Водещият отряд на Двадесетия се очертава неясно в мъглата. Бритите изревават гневно. Катигерн повежда колесниците си наляво. Римляните внезапно спират. Разкрива се чудновата гледка. Група от невероятно високи, дълговрати животни с гърбици започват да подтичва нагоре-надолу, ту влизат, ту излизат от мъглата откъм фланга, който Катигерн трябва да нападне. Бритите са изплашени от гледката и шепнат заклинания против магия. Време е Катигерн да атакува, но той все още не е уверен дали римското настъпление не е някаква хитрост; те са не повече от петстотин души. Сигурно главното нападение ще стане другаде. Той чака. Карактак му праща конник с нареждане да напада незабавно. Катигерн дава знак за атака. И тогава се случва нещо необяснимо. Щом колоната от колесници хлътва в мъглата, където преди са се появили странните животни, понитата направо подлудяват. Те цвилят, подскачат, пръхтят, ритат и не искат да мръднат ни крачка напред. Ясно, мъглата е омагьосана. От нея се излъчва странна и ужасяваща миризма.

Докато частта на Катигерн е в хаос, понитата се мятат и ритат, а колесничарите викат, ругаят и се опитват да ги обуздаят, проехтяват тръби и две кохорти от Двадесетия изскачат внезапно из мъглата и се хвърлят връз тях. „Германик! Германик!“ — кънтят гласовете им. Порой след порой от копия излита из ръцете им. Тогава Карактак се впуска в атака. Неговата дружина не е засегната от магията и три хиляди души се втурват към фланга на неподвижните римски формации, които, по всичко личи нямат флангова охрана. Но този фланг се охранява от магия, далеч по-силна от вонящата мъгла. Колоната лети нататък и като стига на хвърлей копие от тях, гръмват едновременно шест страшни гръмотевици и шест ослепителни мълнии разхвърлят искри. Топки горящ катран се въртят във въздуха. Ужасените колесничари извиват надясно, но в туй време порой от оловни топки просъсква връз тях, изпратен от балеарските стрелци с прашки, наредени зад гръмотевицата и мълнията. Колесничари падат наляво и надясно; тъй като юздите са здраво вързани около кръста им, това води до изпочупването на няколко колесници. Колоната е почти в пълен безпорядък и все пак Карактак съумява да я върне отново по нейния път. Целта му е римският тил, който сега се вижда съвсем ясно, защото лекият ветрец подбутва мъглата към другия фланг. Обаче ги сполетява катастрофа. Когато колоната, разбъркана и хаотична, се втурва напред, колесниците една след друга започват да се преобръщат, като че задържани от невидима сила. Задните колесници са тъй близо до предните, а и наклонът надолу е толкова голям, че никой не съумява нито да спре, нито да се обърне, без да събори съседа си. Сляпо летят надолу колесниците, а камарата отпред се вдига все по-висока и по-висока. Над трясъка от разбиващи се колесници и стоновете и виковете се понася страхотен шум от тъпани и внезапно се появява орда от стройни, голи, черни мъже, размахващи бели копия. Те се нахвърлят върху изпотрошената грамада, а дългите им копия се стрелкат ту тук, ту там сред повалените войници. Те се смеят, ликуват, крещят и ни един от бритите не смее да се отбранява, защото ги приемат за зли духове. Карактак се измъква от клането. Неговата кола се преобръща първа, но той изхвръква от нея невредим. Втурва се надясно, препъвайки се о гъсто кръстосаните въжета за палатки, опънати на височината на коляното във високата трева. Последната част на колоната, колесничари белги от Западна Британия, са осъзнали навреме какво става отпред. Петстотин от техните колесници успяват да избягнат сблъскването, като свиват надясно. Там Карактак ги спира и се спасява. Останалата част е разгромена, защото Четиринадесети легион е изпратил две свои кохорти в тила им, а две други, от Деветия, се спускат косо напред, за да помогнат на нубийците.

Карактак отвежда колесниците си обратно нагоре по хълма и нарежда на военачалника на белгите да се притече на помощ на Катигерн, на другия фланг. Самият той се отправя към централното укрепление, защото забелязва, че вратата за нападение е отворена и иска да разбере защо е това. Влиза и вижда, че гарнизонът е изчезнал. Междувременно Катигерн се сражава смело начело на войска от изоставили колесниците си бойци, подкрепян от пехотинци, които са се притекли на помощ от гората. Той е ранен. Всичките му колесници са изчезнали. Брат му е предвождал бягството към централното укрепление, а оттам през горската пътека, та отвъд. Гарнизонът от укреплението го е последвал. Нашите Двадесети и Втори постепенно отблъскват войниците на Катигерн, спазвайки своята формация при настъплението. Карактак, връщайки се към вратата за нападение, дочува шум от препускащи към него колесници: това е колесничарската част на белгите, които също бягат. Той се опитва да ги спре, но те не искат и да чуят; тогава, осъзнал, че сражението е загубено, той извива собствената си колесница и изсвирва два пъти с рога си от слонова кост сигнала за всеобщо отстъпление. Все още се надява, че ще настигне бегълците и ще ги прегрупира няколко мили по-нататък, по Колчестърския път. Дочува звуци от римски тръби и докато колесницата му се измъква из гората на отвъдната страна, той вижда, че отдясно към него настъпват осем кохорти от римска редовна войска. Това са преторианците. А по-нататък, откъм ляво, съзира слонове и римска конница, която излиза от гората и се насочва също към него. Той виква на водача си да шибне конете. Избягва.

С бягството на Карактак свърши и сражението. Преторианците пресякоха отстъплението на британците от гората, а останалите в нея пехотинци не оказаха почти никаква съпротива. Изпратихме конни части да завземат укреплението от дясната страна на британците, но по пътя нататък те срещнаха отряд от британски бойци с копия; тези съобразили да прережат въжетата, задържащи нещо като подвижна решетка на крепостна врата, която паднала право върху пътеката и я препречила. И трите пътеки, извеждащи към гората, бяха защитени с подобни решетки, всяка от които беше свързана с огради от колове от двете си страни, ала единствената, която свърши работа, беше тази. Докато конницата успее да се справи с това препятствие, оттеглящият се британски отряд спусна още една решетка и избърза напред, да съобщи на гарнизона в укреплението, че всичко е загубено. Гарнизонът се измъкна благополучно в западна посока. Другото укрепление се предаде след един час; а междувременно Катигерн бе тежко ранен и това сломи съпротивата на войниците му.

Взехме осем хиляди пленници и преброихме четири хиляди и седемстотин трупа на бойното поле. Нашите загуби бяха незначителни: триста и осемдесет убити, шестстотин ранени, от които само сто и петдесет напълно извадени от строя. Конницата и слоновете изпратихме напред към Колчестър, да попречат на бегълците да се сплотят отново на пътя. Настигнали Карактак при Челмсфърд, където той се опитвал да организира отбраната на река Челмър. Само видът на слоновете бил достатъчен да разгони британците на всички посоки. Карактак пак избяга. Този път той загуби всяка надежда да спаси Колчестър. Следван от двеста колесници от своето племе, той пое на запад и изчезна от сцената. Отишъл бе да потърси покровителството на своите съюзници от Южен Уелс.

На бойното поле струпахме огромни купища от трофеи — счупени колесници и оръжия — и ги изгорихме като приношение на Марс. През тази нощ лагерувахме на отвъдния край на гората. Войниците тършуваха наоколо за плячка. Намериха безброй много златни вериги, емайлирани нагръдници и шлемове. Издал бях строга забрана да не се насилват пленените жени — защото стотици жени се биеха в горите рамо до рамо със своите съпрузи — и в същата вечер екзекутирахме трима от Четиринадесетия за неподчинение. Когато се стъмни, усетих реакцията след победата и докато вечерях с щаба си, получих пристъп на най-страшната атака от стомашни спазми — „сърцебол“ го наричат. Сякаш сто меча се забиха в стомаха ми едновременно и аз изревах тъй страховито, че всички присъствуващи ме сметнаха за отровен. Ксенофонт се втурна към мене, бързо разряза връзките на бронята ми с ножа си, захвърли я настрани, наведе се над мене и започна да мачка стомаха ми с две ръце, а пък аз не спирах да викам и да стена. Най-сетне спря спазъма, уви ме в горещи завивки и ме отнесе в леглото, където прекарах една от най-ужасните нощи в живота си. Но всъщност изключителната цялостност на победата бе лекарството, което ме излекува. Докато стигнем до Колчестър, три дни по-късно, бях се съвзел. Пътувах на слон като индийски монарх.

Към Колчестър ни посрещна авангардът на една приятелска армия. Бяха ицените, които се бяха вдигнали в моя подкрепа още щом научили, че съм пристигнал в Лондон. Заедно обсадихме и нападнахме града, който бе отстояван храбро от неколцина старци и жени. Там положих клетва за честно съюзничество в името на Рим с царя на ицените, с царя на Източен Кент и с царя на Източен Съсекс като признание за помощта им в тази война. Останалата част от страната обявих официално за римска провинция под управлението на Авъл и скоро след това приех васалните клетви на всички дребни царе и вождове, включително и ония кентски вождове, които се бяха изпокрили в Уиълд. След това реших, че съм извършил всичко, което бях дошъл да сторя в Британия. Сбогувах се с Авъл и с неговата армия и се върнах в Ричбъро с преторианците, слоновете и ония петстотин доброволци, които бяха тръгнали с мен от Остия, но бяха дошли твърде късно за сражението. Качихме се на корабите и стигнахме във Франция благополучно. В Британия прекарах само шестнайсет дни.

Може и да бях неблагодарен, но в сърцето си съжалявах за едно нещо. По време на сражението бях с Девети легион и обзет от смелост, когато две кохорти тръгнаха да помагат на нубийците, аз препуснах възбудено пред тях, за да участвам в боя. Обаче се отказах: не ми се щеше да се смесвам с нубийците, които в битките често объркват приятеля с врага. Обърнах Пенелопа зад тях и се оттеглих във фланга. Там съзрях един британски вожд да се промъква сред хаоса от счупени колесници и ритащи коне. Изтеглих меча и пришпорих след него. Тъкмо го настигнах, появи се колона от колесници и аз се принудих да обърна и да препусна назад. Сега знам, че този вожд е бил Карактак. И като си помисля само, че двуборството с него ми се изплъзна само за секунди! Тъй като аз имах и меч, и кон, а той — ни едното — лесно щях да го убия.

Ако ли пък го бях сторил, каква безсмъртна слава щях да си спечеля! Само двамина римски генерали в цялата ни история са успявали да убият вражеския военачалник в двуборство и да го обезоръжат.