Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (12) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 10

Най-важната ми грижа в момента беше Рейнската граница. Към края на Тибериевото управление северните германци, подбудени от сведенията за общото му бездействие, се бяха осмелили да започнат набези отвъд реката, в оная част, която наричаме Долна провинция. Малки групи преплуваха отвъд, на неохранявани места, нападаха самотни къщи или селца, убиваха обитателите и ограбваха златото или скъпоценностите, които намираха там; а сетне, на разсъмване, се връщаха обратно. Трудно беше да им се попречи в това, дори войниците ни да бяха все нащрек — а в Севера то не беше така, — защото Рейн е страшно дълга река и много мъчно се охранява. Единствената резултатна мярка срещу нападателите биха били репресиите; но Тиберий бе отказал да позволи каквито и да били наказателни експедиции. Беше писал: „Ако те нападнат стършели, изгори гнездото им; но ако са само комари, не им обръщай внимание.“ Що се отнася до Горната провинция, нека си припомним, че Калигула по време на похода си във Франция бе повикал Гетулик, командира на четири легиона от Горни Рейн, и го беше екзекутирал по нелепо обвинение в заговор; че беше прекосил реката с огромна армия и бе навлязъл на няколко мили, без германците да окажат съпротива; че внезапно се беше уплашил и се бе втурнал назад. Човекът, когото бе назначил за приемник на Гетулик, беше командир на френските помощни войски в Лион. Наричаше са Галба и бе един от доверениците на Ливия. Беше си го набелязала да го издигне още докато той бе младеж, а Галба оправда доверието, което му бе оказала. Беше смел воин и прозорлив магистрат, работеше здраво и имаше отлична характеристика. Достигнал бе консулска длъжност шест години преди това. Когато умря, Ливия му остави нарочно наследство от петстотин хиляди златици; но Тиберий, като изпълнител на нейното завещание, заяви, че трябва да е станала грешка. Сумата беше изписана в цифри, а не с думи и той постанови, че завещателката е имала предвид петдесет хиляди. Тъй като Тиберий не бе изпълнил ни едно от завещанията на Ливия, навремето тази поправка бе всъщност без значение, но когато Калигула стана император и изцяло ги изплати, Галба загуби от това, че Калигула не бе запознат с измамата. Галба не настоя за своите петстотин хиляди и стори добре, защото иначе Калигула щеше да си припомни за наследството му, когато остана без средства, и вместо да го натовари с тази важна длъжност на Рейн, сигурно щеше да го обвини за съучастничество в Гетуликовия заговор.

Това, как Калигула избра Галба, е странна история. Един ден в Лион той разпоредил да се състои голям парад, а когато парадът свършил, строил пред себе си всички офицери и им произнесъл слово за необходимостта от това да се поддържат в добро физическо състояние. „Римският офицер — казал — трябва да бъде корав като гьон и твърд като желязо и всеки офицер трябва да дава пример на войниците си в това отношение. Бих се интересувал да видя колцина от вас ще издържат едно простичко изпитание, на което ще ви подложа. Хайде, приятели, нека потичаме малко в посока към Отьон.“ Той седял в колесницата си, запрегната с чифт здрави галски коне. Кочияшът плеснал с камшика и те препуснали. Изморените от парада офицери се втурнали след него с тежките си оръжия и доспехи. Той се движел пред тях на такова разстояние, че да не ги изпуска из очи, не оставял конете да преминат в тръс, да не би офицерите да последват техния пример. Препускал все напред и напред. Редицата се проточила. Мнозина от бегачите припаднали, а един се строполил мъртъв. На двадесетата миля той най-сетне спрял. Само един бил издържал изпитанието — Галба. Калигула казал: „Как предпочиташ, легате — да тичаш назад или да седнеш до мене?“ Галба все още имал достатъчно дъх да отговори, че като войник той нямал право на избор — свикнал бил да се подчинява на заповеди. Тогава Калигула го оставил да извърви обратния път, но на следния ден го назначил на длъжността. Агрипинила останала очарована от Галба, когато го срещнала в Лион: искала да се омъжи за него, макар той да бе вече женен за една благородничка от фамилията на Лепидите. Галба беше много щастлив със съпругата си и затова се държал с Агрипинила толкова хладно, колкото му позволявала верността към Калигула. Но Агрипинила била много настойчива в ухажването си и един ден, на някакъв прием, уреден от тъщата на Галба, на който Агрипинила се появила непоканена, станал голям скандал. Тъщата на Галба я изгонила пред очите на всички благородници и благороднички, нарекла я в очите безсрамна и похотлива уличница и я ударила в лицето с юмрук. Галба щеше да си изпати, ако на другия ден Калигула не беше решил, че Агрипинила участвува в заговора за похищение върху живота му и не я беше прокудил, както вече описах. Когато Калигула побягна обратно в Рим, подплашен от вестта за германското нападение през Рейн (лъжа, шеговито измислена от войниците), всичките му войски бяха съсредоточени на едно място. Големи пространства край реката останаха неохранявани. Германците научиха за това веднага, научиха и за страхливостта на Калигула. Използуваха възможността да прекосят Рейн с войските си и се настаниха на наша територия, където извършиха големи поразии. Онези, които се прехвърлиха отсам, бяха племената, наречени кати, което означава планински котки. Емблемата им беше котка. Имаха укрепления в хълмистите земи между Рейн и Горни Везер. Брат ми Германик всякога ги признаваше за най-добрите бойци сред германците. По време на битка те не разкъсваха редиците си, подчиняваха се на водачите си почти като римляни, а нощем си копаеха окопи и слагаха постове — предпазна мярка, рядко използувана от друго германско племе. Галба загуби няколко месеца и доста хора, докато ги изтласка оттам и ги пропъди отвъд реката.

Галба беше човек на желязната дисциплина. Гетулик беше способен войник, но твърде снизходителен. Деня, в който Галба пристигнал в Майнц, за да поеме командуването, войниците наблюдавали игри, организирани в чест на Калигула. Някакъв бестиарий демонстрирал голямо умение при убийството на един леопард и всички войници взели да ръкопляскат. Първите думи, които Галба изрекъл, като влязъл в ложата на главнокомандуващия, били:

— Дръжте ръцете си под плащовете, войници! Сега аз съм ви командир и не позволявам подобна разпуснатост.

Строг беше във всяко отношение и за такъв взискателен главнокомандуващ беше учудващо обичан от хората си. Враговете му го наричаха скръндза, но това е несправедливо: беше просто много умерен, не одобряваше разточителството у своите офицери и изискваше строга отчетност за разходите от подчинените си. Когато научили вестта за убийството на Калигула, приятелите му го подтиквали да тръгне към Рим начело на войските си, убеждавайки го, че сега той е единственият човек, достоен да застане начело на империята. Галба отвърнал:

— Да тръгна към Рим и да оставя Рейн неохраняван? Че за какъв римлянин ме смятате? — И додал: — Освен това от всичко, което съм чувал, този Клавдий бил много работлив и скромен човек; и макар някои от вас да го смятат за глупак, аз бих се поколебал да нарека глупак един член на императорското семейство, който благополучно е оцелял след царуването на Август, Тиберий и Калигула. Смятам, че при тези обстоятелства изборът е сполучлив и аз ще се радвам да положа клетва за вярност на Клавдий. Казвате, че не бил войник. Толкоз по-добре. Бойният опит не всякога е качество за един главнокомандуващ. Божественият Август — говоря с най-дълбоко уважение — беше склонен, когато застаря, да пречи на командирите си със своите прекалено подробни указания и съвети: тази последна Балканска война никога не би се проточила толкова, ако той не беше тъй усърден да командува от дълбокия тил битки, каквито е ръководил начело на войските си преди четиридесет години. А Клавдий, струва ми се, на тази си възраст никога не ще пожелае нито да се яви лично на бойното поле, нито пък ще се изкуши да отменя решенията на своите офицери по въпроси, които не познава. Но в същото време той е отличен историк и притежава, както съм чувал, такива познания по общите стратегически принципи, за които мнозина главнокомандуващи с богат боен опит биха му завидели.

По-късно един от неговите офицери ми предаде тези думи на Галба и аз му изпратих лично писмо с благодарности за доброто му мнение. Заявих му, че може да разчита, че ще дам на своите пълководци свободата да действуват както намерят за добре в походите, които съм разпоредил или съм ги упълномощил да предприемат. Единствените ми указания ще са само дали експедицията да бъде завоевателна или наказателна. В първия случай силата би трябвало да се съчетае с човечност — колкото може по-малко да се разрушават превзетите села и градове, както и реколтата на полето, местните божества да не се унищожават и да не се позволяват кланета, след като врагът е побягнал от бойното поле. Но в случай на наказателна експедиция да не се показва пощада: колкото може повече да се унищожават реколтата, селата и градовете, както и светилищата, а оная част от населението, която не е годна да се вземе в робство, да се изтребва. Освен това ще указвам максималния брой на резервни войски, които да се събират, както и максималния брой на римски жертви, които се разрешават. Предварително ще решавам със самия командуващ обекта на атаката и ще искам от него да определи колко дни или месеци са му необходими, за да го превземе. Ще оставям всички стратегически и тактически разпореждания на него и ще упражнявам правото си да поема личното командуване на кампанията и да доведа със себе си необходимите според мен подкрепления едва тогава, когато обектът не е превзет в уговореното време или жертвите от римска страна надвишават предварително уговорената цифра.

Защото си бях намислил Галба да предприеме един поход срещу катите. Щеше да бъде наказателна експедиция. Не смятах да разширявам империята отвъд естествената и ясна граница на Рейн, ала когато катите и северните племена, истевоните, отказваха да съблюдават границата, налагаше се да се направи една демонстрация на римското достойнство. Брат ми Германик обичаше да казва, че единственият начин да спечелиш уважението на германците е да се отнасяш към тях брутално; и че те са единственият народ в света, за който той е в състояние да каже подобно нещо. Испанците например могат да се респектират от внимателното отношение на победителя, французите — от неговото богатство, гърците — от уважението му към изкуството, евреите — от неговата нравствена цялост, африканците — от спокойното му и достойно държане. Но германецът, който не се трогва от ни едно от тези неща, всякога трябва да бъде натикван в праха и пак да бъде повален, ако се вдигне, и пак да се удари, докато се търкаля в стенания. „Дотогава, докато раните го болят, той ще се бои от ръката, която му ги е нанесла.“

В същото време, докато Галба напредваше, трябваше да се извърши друга една наказателна експедиция срещу истевоните от Габиний, военачалникът, командуващ четири легиона на Долни Рейн. Експедицията на Габиний ме интересуваше много повече от тази на Галба, защото целта й не беше само наказателна. Преди да издам заповедта за нея, аз направих жертвоприношение в храма на Август и тайно осведомих бога, че довършвам едно дело, което брат ми Германик не успя да завърши и за което, знаех, самият Август беше много заинтересован: а то бе спасението на третото и последно от пленените знамена с Орлите на Вар, което след повече от тридесет години все още се намираше в германски ръце. Напомних му, че брат ми Германик беше възвърнал един от Орлите в годината, последвала неговото обожествяване, и друг един — в следващия боен сезон; ала Тиберий го бе повикал, преди да е успял да отмъсти за Вар с една последна унищожителна битка и да върне последното липсващо знаме. Затова помолих бога да бъде благосклонен към моите войски и да възстанови честта на Рим. Когато димът от жертвоприношението се издигна нагоре, ръцете на Августовата статуя като че се раздвижиха за благословия, а главата му кимна. Може да е било зрителна измама от дима, но аз го приех като благоприятно знамение.

Истината е, че сега бях напълно уверен къде точно в Германия е скрит нашият Орел и се гордеех от начина, по който бях разкрил тази тайна. Предшествениците ми биха могли да сторят онова, което направих аз, ако бяха се позамислили; но те не го сториха.

Всякога ми доставяше удоволствие да си доказвам, че в никакъв случай не съм глупакът, за какъвто всички те ме мислеха, и че наистина мога да уредя нещата по-добре от тях. Сетих се, че в кохортата на дворцовата стража, която се състоеше от пленени воини от почти всички области на Германия, сигурно има поне пет-шест души, които знаят къде е скрит Орела; но въпреки това, когато веднаж Калигула ги беше строил и ги бе запитал, като срещу това им беше обещал много пари и свободата, лицата им изведнъж се вкамениха: излезе, че никой не знае. Аз приложих съвсем друг начин на убеждение. Един ден наредих да се строят и започнах да им говоря много любезно. Заявих, че като награда за вярната им служба смятам да им сторя едно нечувано добро: да ги изпратя обратно в Германия — в милата, скъпа татковина, за която те нощем пеят такива тъжни и мелодични песни, — да изпратя всички ония от кохортата, които са навършили двайсет и пет годишна служба. Казах, че бих желал да ги върна по домовете им с дарове от злато, оръжия, коне и тям подобни, но за жалост не съм в състояние да го сторя, дори не мога да им разреша да отнесат със себе си отвъд Рейн и ония имущества, които са придобили по време на пленничеството. Пречката е липсващият Орел. Дотогава, докато тази свещена емблема не бъде върната, римската чест не ще бъде възстановена и на града ще направи лошо впечатление, ако възнаградя с друго освен с голата свобода ония воини, които на младини са участвували в избиването на Варовата войска. Но, тъй или инак, за един истински патриот свободата е по-скъпа от златото и те, уверен съм, ще приемат този дар със същото чистосърдечие, с което им се дава. Не искам от вас, казах, да ми откривате местонахождението на Орела, защото без съмнение това е тайна, която сте се заклели пред божествата си да не издавате; освен това не искам от никой, както бе сторил моят предшественик, заради някакъв си подкуп да става клетвонарушител. Обещах след два дни всички ветерани с двайсет и пет годишна служба да бъдат изпратени отвъд Рейн, под охрана.

След това ги разпуснах. Последствията бяха такива, каквито ги бях предвидил. Ветераните не желаеха да се връщат в Германия; стремяха се към това дори по-малко, отколкото римляните, пленени от партите при град Каре, са искали да се върнат в Рим, когато след трийсет години Марк Випсаний Агрипа уговорил царя тяхната замяна. Онези римляни в Партия се били установил там, оженили се били, създали семейства, забогатели и почти бил забравили миналото си. А тези германци в Рим, макар привидно роби, водеха много лек и приятен живот и жалбите им за родината далеч не бяха някакво искрено чувство, а по-скоро повод за проливане на сълзи в пияно състояние. Явиха се при мен вкупом и помолиха да останат на моя служба. Мнозина от тях бяха вече бащи, дори имаха и внуци от дворцови робини, всички бяха заможни: от време на време Калигула ги беше дарявал щедро. Аз се престорих на разгневен, нарекох ги неблагодарници и лоши хора, които отказват един безценен дар като свободата, и заявих, че повече не се нуждая от услугите им. Те ме помолиха за прошка и поискаха разрешение поне да отведат и семействата си. Отхвърлих тази им молба, като отново споменах знамето. Един от тях, от племето херусци, извика:

— Само онези проклети хауци са виновни да страдаме сега. Те се заклеха да пазят тайната, а всички ние, другите невинни германци, се мъчим заради тях.

Това и чаках. Отпратих всички освен представителите на Големите и Малки хаукски племена. (Хауците живееха на северногерманското крайбрежие, между Германските езера и Елба; бяха съюзници на Херман.) Казах им:

— Нямам намерение да ви питам, хауци, къде е Орела, но ако някой от вас не е положил клетва за това, нека веднага ми каже.

Големите хауци, западната половина на нацията, заявиха единодушно, че не са полагали подобна клетва. Повярвах им, защото вторият Орел, който брат ми Германик успя да върне, бе намерен в едно тяхно светилище. Не ми се струваше вероятно едно племе да е получило повече от един Орел при разпределението на плячката след победата на Херман.

Тогава се обърнах към главатаря на Малките хауци:

— Не те питам къде е Орела, нито на кой бог си положил клетвата. Но може би ще ми кажеш в кой град или село си положил тази клетва. Ако ми кажеш това, ще отменя заповедта за връщането ви.

— Дори и това да ти кажа, то вече ще е престъпване на клетвата ми, Цезаре.

Но аз си послужих с древната хитрост, за която бях чел в една от моите исторически книги: навремето, когато някакъв финикийски съдия отишъл в едно село, за да разбере къде един обвиняем е скрил златния съд, който бил откраднал, съдията заявил на човека, че не го смята за виновен в кражбата и ще го освободи. „Хайде, уважаеми, ела да се поразходим заедно, че поне да ми покажеш интересното си село.“ Оня го развел из всички улици, избягвайки една-единствена. Съдията поразпитал и разбрал, че в една от къщите на тази улица живее възлюбената на крадеца; намерили съда, скрит в тръстиката на нейния покрив. Та по същия начин и аз казах:

— Добре, няма да настоявам повече.

А сетне се обърнах към друг един от същото племе, по чието мрачно изражение личеше, че също знае тайната, и уж случайно подхвърлих:

— Я ми кажи в кои градове или села на вашата земя са вдигнати светилища на вашия германски Херкулес?

Беше много вероятно Орлите да са посветени на този бог. Той ми изброи седем имена, които си отбелязах.

— Това ли е всичко? — запитах го.

— Не си спомням повече — отвърна той. Казах на ония от Големите хауци:

— Възможно ли е да няма повече от седем светилища в една такава значителна площ като Малка Хауция — между големите реки Везер и Елба?

— О, да, Цезаре, той не спомена прочутото светилище в Бремен, на източния бряг на Везер.

И тъй, аз писах на Габиний: „Смятам, че ще намериш Орела, скрит някъде в светилището на германския Херкулес в Бремен, на източния бряг на Везер. Отначало не губи много време в наказването на истевоните: премини в стегната формация през територията им и през земите на анзибариите, спаси Орела, а палежите, убийствата и плячкосването остави за връщането си.“

Преди да съм я забравил, искам да разкажа и една друга история за откраднат златен съд, и по-добре да я изложа тука, отколкото другаде. Веднаж поканих няколко конници-провинциали на вечеря — и ако щете, вярвайте, един от тези вагабонти, марсилец, си отиде заедно със златната чаша, която стоеше пред него. Не му казах нито дума, но още на следния ден го поканих на вечеря, ала този път му дадох каменна чаша. Това очевидно го уплаши, защото още на другата сутрин златната чаша беше върната с извинителна бележка, в която обясняваше, че си бил позволил свободата да заеме чашата за два дни, за да даде на златар да прекопира гравюрите по нея, които страшно много му харесали: желаел да опреснява спомена за огромната чест, която съм му бил оказал, като пие от подобна златна чаша всеки ден отсега нататък. В отговор му изпратих каменната чаша, умолявайки го в замяна да ми изпрати копието на златната в памет на приятното недоразумение.

Определих ден, в който да потеглят експедициите на Галба и на Габиний, увеличих войските им по на шест легиона с галски новобранци — оставих два легиона да държат Горни Рейн и два — Долни, разреших на всеки не повече от две хиляди убити и им дадох срок до първи юли да завършат с операциите и да поемат обратния път. Целта на Галба бяха поредица от три хаукски града, застроени, когато територията се намираше под римско владичество — Нуезий, Гравионарий и Мелокав, разположени успоредно на Рейн, на около стотина мили от Майнц.

Ще се задоволя да отбележа само, че и двете кампании завършиха много успешно. Галба изгори сто и петдесет укрепени села, унищожи хиляди акри с посеви, изби много германци, въоръжени и невъоръжени, и превзе трите упоменати града до средата на юни. Взе около две хиляди пленници от двата пола, включително знатни мъже и жени, които задържа като заложници за доброто поведение на катите. Даде хиляда и двеста души убити или ранени, от които четиристотин римляни. Габиний имаше по-тежка задача и я изпълни със загуба само на осемстотин души. Последва съвета, който му дадох в последната минута, да не потегля направо към Бремен, а да нападне територията на ангривариите, които живеят южно от Малките хауци; а оттам да изпрати бърза конница към Бремен, с надеждата да превземе града, преди хауците да сметнат за необходимо да преместят Орела в по-сигурно хранилище. Всичко премина по плана. Конниците на Габиний, които той лично предвождал, намерили Орела точно там, където предполагах, а Габиний бил толкова доволен от себе си, че повикал останалите войски и преминали през цяла Малка Хауция, от край до край, изгорил дървените светилища на германския Херкулес едно по едно, докато не останала и следа от тях. Унищожението на реколтата и селата не било така цялостно като при Галба, но на връщане направил всичко по силите си истевоните да го помнят, докато са живи. Взел две хиляди пленници.

Вестта за спасяването на Орела пристигна в Рим едновременно с новината за успешното покоряване на катските градове от Галба и Сенатът веднага ми гласува титлата „император“, която този път не отказах. Сметнах, че съм си я заслужил с намирането на Орела и с предложението за нападението на конницата, както и с това, че се погрижих и двата похода да останат в тайна. Никой не знаеше нищичко за тях до мига, в който подписах заповедта, с която нареждах да се мобилизират галските и италийските новобранци и да тръгнат към Рейн в срок от три дни.

На Галба и Габиний дадоха триумфалните отличия. Ако експедициите не бяха само наказателни, щях да поискам да им се гласуват триумфи. Но убедих Сената да удостои Габиний с наследственото презиме „Хаук“ в памет на неговата победа. Отнесохме Орела в тържествена процесия до храма на Август, където аз извърших приношение и му отправих благодарности за божествената му помощ: посветих му дървените порти на светилището, където бе намерен Орела — Габиний ми ги беше пратил подарък. Не можах да посветя самия Орел на Август, защото за него отдавна имаше приготвено място в храма на Марс Отмъстителя, до другите два спасени Орела. По-късно го пренесох там и го осветих със сърце, преизпълнено от гордост.

Войниците съчиниха баладични стихове за спасението на Орела. Но този път, вместо да ги включат към познатата ми песен „Трите жалби на господаря Август“, те измислиха нова, наречена „Клавдий и Орела“. Тази песен съвсем не бе ласкателна за мене, но част от стиховете ме развеселиха. В нея се казваше, че в някои отношения аз съм истински глупак и върша най-странни неща — бъркам кашата с крака си, бръсна се с гребен и когато ходя в банята, изпивам маслото, което ми подават, за да се намажа, а се търкам с виното, което ми дават да пия. И все пак, като се знае това, притежавам учудващи знания: зная имената на всички звезди по небето и мога да рецитирам всички стихове на света, и съм изчел всички книги във всички световни библиотеки. А в резултат на цялата тази мъдрост аз единствен съм могъл да кажа на римляните къде се намира Орела, загубен в продължение на толкова дълги години и устоял на всички усилия да бъде върнат. Първата част на баладата разказваше драматичните събития по моето издигане за император от преторианците; ще ви цитирам три куплета, за да разберете каква беше тази балада:

Скри се тогаз зад завесата Клавдий,

Грат я отметна веднага встрани.

Храбрият Грат рече: „Верни ще бъдем,

само те молиме — вожд ни стани!“

 

Храбрият Грат рече: „Вожд ни стани,

учени Клавдий, бъди ти по-смел!

Трябва да върнем на бога ни Август

още един и последен Орел:“

 

Мъдрият Клавдий бе толкова жаден —

цялата купа мастило погълна.

„Бухал ли каза ти или Орел?

Вярвам, ще мога и двата да върна.“

В началото на август, двайсет дни след като ми бе гласува титлата „император“, Месалина ми роди дете. Беше момче и за пръв път преживях радостите на бащинството. Към сина ми Друзил, когото бях загубил преди около двадесет години, единайсетгодишен, не бях изпитал никакво топло бащинско чувство и твърде малко — към дъщеря ми Антония, макар да беше добросърдечно дете. Това бе, защото браковете ми с Ургуланила, майката на Друзил, и с Елия, майката на Антония (и с двете се бях развел веднага щом политическото положение ми бе позволило), ми бяха натрапени: не обичах ни една от тези жени. Но затова пък бях страстно влюбен в Месалина; и не вярвам нашата римска богиня Луцина, покровителка на родилките, да е била тъй упорито подмамвана от другиго с молитви и приношения: не я оставих на мира през двата последни месеца от бременността на Месалина. Беше чудесно здраво бебе и тъй като бе единственият ми син, прие, според обичая, всичките ми имена. Но аз съобщих, че ще бъде известен под името Друз Германик. Знаех, че това ще повлияе добре на германците. Първият Друз Германик, който бе придал страховито звучене на това име отвъд Рейн — преди повече от петдесет години, — беше баща ми, а следващият беше брат ми, двайсет и пет години по-късно; аз също бях Друз Германик, а нима аз току-що не върнах последния от пленените Орли? След още четвърт век без съмнение моят малък Германик ще повтори историята и ще избие още няколко хиляди от тях. Германците са като трънаците по междите: избуяват бързо и трябва непрестанно да се изкореняват с огън и сеч, иначе се размножават. Щом момченцето ми стана на няколко месеца и вече можех да го вдигам без страх да му навредя, започнах да го разнасям из дворцовия двор и да го показвам на войниците; те го обикнаха почти колкото мене. Напомнях им, че той е първият от Цезарите, след великия Юлий, който е роден Цезар, а не е бил само осиновен от рода като Август, Марцел, Гай, Луций, Постум, Тиберий, Кастор, Нерон, Друз и Калигула. Но тук всъщност гордостта ми ме бе изкушила да поизлъжа. Калигула, за разлика от братята си Нерон и Друз, се роди две-три години, след като баща му, моят брат Германик, беше осиновен от Август (Цезар, понеже бе осиновен от Юлий Цезар); тъй че той наистина беше роден Цезар. Онова, което ме заблуди, беше, че Калигула не беше осиновен от Тиберий (също Цезар след осиновяването му от Август), докато не стана на двайсет и три години.

Месалина не пожела да кърми нашия малък Германик (каквато бе моята воля), а го даде на кърмачка. Каза, че била твърде заета, за да кърми дете. Но кърменето е почти сигурна гаранция срещу нова бременност, а бременността поразява здравето на жената и отнема от свободата й повече, отколкото кърменето. Тъй че Месалина има нещастието да забременее отново, и то толкова скоро, че само единайсет месеца деляха раждането на Германик от това на дъщеря ни Октавия.

Реколтата през това лято беше слаба, а запасите от зърно в обществените житници бяха тъй недостатъчни, че аз се разтревожих и намалих свободната дажба от жито, която бедните граждани бяха свикнали да приемат като свое право, и я сведох до нещо незначително. Но дори и това количество успях да осигуря едва след като събрах или закупих зърно от всички възможни източници. Сърцето на народа се намира в стомаха му. В средата на зимата, преди доставките да започнат да пристигат от Египет и Африка (където за щастие новата реколта се оказа много добра), в най-бедните квартали на града започнаха чести размирици и се подеха много разпасани бунтовни приказки.