Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (8) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 6

Толкова много неща имаше да се вършат в процеса по разчистване на бъркотията, която Калигула бе оставил подире си през тези четири години на беззаконие, че дори и сега ми се завива свят, като си припомня. Наистина главният довод, с който се оправдавах пред себе си за неуспеха да сторя онова, което възнамерявах, а именно да се откажа от монархията веднага щом стихне вълнението от убийството на Калигула, бе, че бъркотията беше невъобразима, не знаех да има другиго в Рим освен мен самия, който би имал търпението, та дори и да притежаваше авторитета, да се заеме с тази тежка и неблагодарна работа. Не можех с чиста съвест да прехвърля отговорността на консулите. Консулите, дори и най-добросъвестните, са неспособни да планират една постепенна възстановителна програма, която да бъде проведена в продължение на пет или десет години. Те мислят единствено за своите дванайсет месеца, в които са на власт. Всякога или целят бързи и блестящи резултати, като насилват нещата, или пък не вършат нищо. Това беше задача за диктатор, назначен за определен брой години. Но дори и да се намереше диктатор с исканите качества, би ли могло да му се вярва, че не ще се опита да закрепи положението си, като приеме името Цезар и стане деспот?

Спомнях си с тъжно възмущение приятните чисти начални стъпки, с които бе облагодетелствуван Калигула: пълна съкровищница и императорска хазна, способни и надеждни съветници, доброжелателството на цялата Римска империя. Тъй че единственият изход от многото злини беше да остана на власт самият аз, поне за известно време, с надеждата да бъда освободен колкото може по-скоро. На себе си можех да вярвам повече, отколкото на другите. Реших да се съсредоточа в работата, която ме очакваше, и да сложа някакъв ред в нещата, преди да докажа, че републиканските ми принципи са истински принципи, а не само празни приказки, какъвто бе случаят със Сенций и подобните му. Междувременно трябваше да остана колкото може по-малко императороподобен. Но проблемът за това, какви титли ще позволя да ми се гласуват, възникна още в началото. Без титлите, които носят със себе си необходимия авторитет за действие, никой не отива далече. Трябваше да приема най-необходимите. И трябваше да си потърся някъде помощници, по-скоро сред гръцките чиновници и предприемчивите градски търговци, отколкото сред членовете на Сената. Има една хубава латинска поговорка, „Olera olla legit“, която означава: „Гърнето само си избира зарзавата“. Щях да се оправя някак си.

В Сената искаха да ми гласуват всички почетни титли, каквито някога са се носели от моите предшественици, за да ми изтъкнат до каква степен се разкайват за републиканския си жар. Отказах всички, които можах. Приех името Цезар, на което отчасти имах право, защото бях от рода на Цезарите по линия на баба ми Октавия, сестрата на Август, и защото не бе останал ни един истински Цезар. Приех го заради тежестта, която то имаше пред чуждите народи като арменци, парти, германци и мавританци.

Сметнеха ли, че съм някой узурпатор, основаващ нова династия, това щеше да ги окуражи да започнат размирици по границата. Приех тъй също титлата народен трибун, която правеше личността ми неприкосновена и ми даваше правото да слагам вето над указите на Сената. Тази неприкосновеност на личността беше важна за мене, защото предложих да се анулират всички закони и укази, налагащи наказания за измяна на императора, и без нея щях да бъда съвсем незащитен срещу посегателствата за убийство. Отказах обаче титлата Баща на Отечеството, отказах титлата Август, присмях се на предложенията да ми се гласуват божествени почести и дори заявих на Сената, че не желая да ме назовават „император“. Това, изтъкнах, още от древни времена е била почетна титла, получавана за прояви на бойното поле — тя не означава просто главнокомандуващ на армиите. Август е бил наречен император заради победите си при Акциум и другаде. Чичо ми Тиберий беше един от най-победните римски генерали в цялата ни история. Предшественикът ми Калигула се беше оставил да го нарекат император от младежки амбиции, но дори и той сметна за свое задължение да спечели тази титла на бойното поле; оттам и експедицията му отвъд Рейн и нападението му над водите на Ламанша. Военните му операции, макар и безкръвни, символизираха схващането му за отговорността, която носи със себе си титлата император.

„Един ден, сенатори — писах им аз, — може би ще намеря за необходимо да настъпя в бойното поле начело на моите армии и ако боговете ме закрилят, ще си спечеля титлата, която с гордост ще нося, но дотогава трябва да ви замоля да не ме назовавате с нея от уважение към ония способни пълководци от миналото, които наистина са си я заслужили.“

Те толкова се зарадваха на това ми писмо, че ми гласуваха една златна статуя — не, бяха три златни статуи, — но аз сложих вето на предложението по две причини. Първата беше, че не бях направил нищичко, за да заслужа тази чест, а втората — че това беше разточителство. Все пак обаче им разреших да ми гласуват три статуи, които да се поставят на важни градски центрове; но най-скъпата от тях трябваше да бъде от сребро и при това не плътна, а куха, запълнена с гипс. Другите две бяха съответно от бронз и мрамор. Склоних на тези три статуи, защото Рим и без това беше тъй претъпкан със статуи, че още две-три не бяха кой знае какво, а и понеже исках да имам скулптурен портрет от някой наистина добър скулптор, след като сега вече най-добрите световни скулптори бяха на мое разположение.

Сенатът също тъй взе решение да опозори Калигула с всички средства, които бяха в негова власт. Гласуваха деня на убийството му да се превърне в празненство за всеобща благодарност. Тук наново наложих своето вето и освен гдето анулирах Калигуловия декрет да му се отдава религиозна почит — на него и на богинята Пантея, името, което даде на бедната ми племенница Друзила, която бе убил, — не предприех други мерки срещу паметта му. Да се отмине с мълчание беше най-разумната политика. Ирод ми припомни, че Калигула не бе сторил нищо, за да опозори паметта на Тиберий, макар да бе имал сериозни основания да го мрази; просто се бе въздържал да го обожестви и беше оставил почетната арка, която му бе гласувана, недовършена.

— Но аз какво да правя с всички тези статуи на Калигула? — запитах Ирод.

— Та това е много просто — отвърна той. — Нареди на градските стражи да ги съберат утре в два часа заранта, докато всички спят и да ги донесат тук, в двореца. Когато Рим се пробуди, ще намери нишите и постаментите празни или може би попълнени с ония статуи, които са били свалени, за да се поставят неговите.

Послушах съвета на Ирод. Статуите бяха два вида — статуи на чуждите божества, чиито глави Калигула беше свалил и заменил със своята, и онези, които си беше направил — всички от ценни метали. Първите възстанових, доколкото беше възможно, в първоначалния им вид, а другите счупих, претопих и от тях излях новите си монети. Голямата златна статуя, която беше поставил в собствения си храм, се превърна в близо един милион златици. Струва ми се, не съм споменал, че всеки ден неговите жреци — сред които за мой срам бях и аз — обличаха тази статуя в дрехи, подобни на дрехите, с които той се обличаше. Не само трябваше да я обличаме в обикновените граждански или военни облекла със специалните отличия на императорския му ранг, но в дните, когато се случваше той да се мисли за Венера, Минерва, Юпитер или Добрата богиня, трябваше да я стъкмяваме съответно с различните божествени атрибути.

Суетата ми бе приятно погъделичкана да видя образа си на монетите, но и по време на Републиката видните граждани са си позволили подобно удоволствие, тъй че не се срамувам много от това. Но портретът на монетата всякога разочарова, защото е изобразен в профил. Човек не познава собствения си профил и се стряска, когато види на портрета как изглежда на другите край него. Когато гледаш цялото си лице, поради близостта, която му придава огледалото, изпитваш към отражението си известна търпимост и дори се харесваш; но трябва да кажа, че когато за пръв път видях модела на златицата, която се сечеше в монетарницата, ядосах се и запитах дали са я замислили като карикатура. Малката ми глава с тревожното й изражение, умъдрена върху тънката шия, а пък адамовата ябълка изхвръкнала почти като втора брадичка — стъписах се. Но Месалина каза:

— Не, мили мой, ти изглеждаш точно така. Всъщност изобразен си по-хубав, отколкото си.

— Нима наистина ти можеш да обичаш такъв мъж? — запитах я.

Тя се закле, че за нея това било най-скъпото лице на света. Тъй че опитах се да свикна с монетата.

Освен със статуите страстта на Калигула към прахосничество бе представена и от различните сребърни и златни предмети из двореца и другаде, неща, които можеха да бъдат прибрани и превърнати в кюлчета. Например златните черчевета и дръжки на вратите, както и златните и сребърни мебели в храма му. Иззех ги всичките. Основно прочистих двореца. В спалнята на Калигула намерих ковчежето с отровите, което бе принадлежало на Ливия и от което Калигула добре се беше възползувал, изпращайки подаръци от отровни бонбони на хора, които бяха съставили завещанията си в негова полза; а понякога капваше отрова в чиниите на гостите си, като първо отвличаше вниманието им с предварително измислена уговорка. (Изпитвал голямо удоволствие, призна ми, да ги наблюдава как загиват от арсеника.) През първия тих пролетен ден занесох ковчежето в Остия, качих се на един от корабите за разходки на Калигула и пътувайки надолу по устието, хвърлих го през борда на около миля от брега. Само след минута-две хиляди мъртви риби плувнаха на повърхността. Не бях казал на моряците какво има в ковчежето и някои от тях посегнаха към най-близките риби с намерение да си ги отнесат у дома; но аз ги възпрях, забранявайки им това под страх от смъртно наказание.

Под възглавницата на Калигула намерих двете му прочути книги, на едната от които беше нарисувана кървава кама, а на другата — кървав меч. Калигула всякога бе следван от един освобожденец, който носеше тези две книги, и ако дочуеше нещо за някого, което да го раздразни, казваше на освобожденеца: „Протогене, запиши името на тогова под камата“, или: „Запиши името му под меча“. Мечът беше за осъдените на екзекутиране, а камата за ония, които трябваше да се поканят да се самоубият. Последните имена в книгата с камата бяха на Виниций, Азиатик, Касий Херея и Тиберий Клавдий — моето. Тази книга изгорих в един мангал със собствените си ръце. А Протоген осъдих на смърт. Не само защото не можех да понасям този мрачен, кръвожаден тип, който всякога се бе отнасял към мен с непоносимо нахалство, а защото сега имах доказателства, че е заплашвал сенатори и конници да напише имената им в книгите, ако не му заплатят големи суми. По това време вече разумът на Калигула беше дотолкова замътен, щото Протоген лесно можеше да го убеди, че имената са вписани по негово нареждане.

Когато съдех Протоген, той настояваше, че никога не бил изричал подобни заплахи и никога не бил вписвал ничие име в книгата освен по нареждане на Калигула. Това повдигна въпроса за пълномощията, необходими за извършване на една екзекуция. Лесно беше за някого от моите легати да ми докладва небрежно някоя сутрин:

— Еди-кой си беше екзекутиран на разсъмване, в съгласие с твоята вчерашна заповед.

Ако аз не знаех нищо по въпроса, оставаше налице само неговата дума срещу моята, че не съм издавал подобно нареждане; а както всякога съм готов да си призная, паметта ми не е от най-добрите. Затова отново въведох практиката, подхваната от Август и Ливия, всички решения и нареждания незабавно да се записват. Докато от подчинените ми не се представи нареждане, подписано от мене, за всяко по-сериозно наказателно действие, което те са извършили, или за по-големи финансови разходи, или за някакво необичайно нововъведение в процедирането, което са предприели, подобно деяние не бива да се смята одобрено от мене и ако се възпротивя, те трябва да понасят вината. Накрая тази практика, която бе възприета и от по-отговорните ми министри по отношение на техните подчинени, стана нещо тъй обичайно, че в управляващите кръгове в работно време почти не се разговаряше, с изключение на разискванията между оглавяващите службите и посетителите от градската управа. Всеки дворцов слуга носеше със себе си восъчна дъска, в случай че потрябва да се запише някое официално нареждане. Всички случайни молители за служби, помощи, благоволения, привилегии и тям подобни бяха предупредени да представят документ при влизането си в двореца, в който да е указано точно какво искат и защо; и с редки изключения им се позволяваше да излагат исканията си с устни молби и доводи. Това спестяваше време, но спечели на помощниците ми незаслужената слава на хора надменни.

Ще ви разкажа за моите министри. По времето и на Тиберий, и на Калигула истинското управление на нещата бе падало все повече и повече върху плещите на императорските освобожденци, обучени поначало за секретарска работа от баба ми Ливия. Консулите и градските магистрати, макар да бяха самостоятелни ръководни лица, отговорни единствено пред Сената за правилното извършване на своята работа, бяха започнали да зависят от съветите, давани им от името на императора от същите тези секретари, особено пък в случаи с по-сложни документи, свързани с юридически и финансови въпроси. Показваше им се къде да поставят своя печат или къде да се подпишат, тъй като документите бяха изготвени от другите, и рядко си правеха труд да се запознаят със съдържанието им. Подписът в повечето случаи беше чиста формалност и те не знаеха абсолютно нищо за административните подробности в сравнение с онова, което знаеха секретарите. Освен това секретарите си бяха изработили едно ново писмо, изпъстрено със съкращения, йероглифи и набързо надраскани букви, което никой освен тях не можеше да разчете. Знаех, че не е възможно да се очаква някаква бърза промяна в тези отношения между секретариата и останалия свят, тъй че отначало засилих, вместо да отслабя, властта на секретариата, потвърждавайки назначенията на онези от Калигуловите освобожденци, които работеха добре. Задържах например Калист, който беше секретар както на личната императорска хазна, така и на държавното съкровище, с което Калигула се отнасяше пак като към императорска хазна. Той знаел за заговора срещу Калигула, но не бе взел дейно участие в него. Разказа ми някаква заплетена история за това как уж накрая Калигула му бил заръчал да отрови храната ми и как той благородно отказал да го стори. Не му повярвах. Първо, Калигула никога не би му дал подобна заповед, а както обикновено щеше да сложи отровата със собствената си ръка; и, второ, ако наистина би му наредил, Калист не би се осмелил да откаже. Тъй или инак, направих се, че му вярвам, защото ми се стори, че ревностно желае да продължи тази си работа и защото беше единственият, който наистина разбираше същността на настоящото финансово положение. Окуражих го, като му казах, че според мен се е справил отлично в това да снабдява Калигула със средства в продължение на толкова дълго време и че разчитам на него отсега нататък да използува божата си дарба за намиране на злато, но за спасението, а не за разрухата на Рим. Отговорностите му се простираха до провеждането на юридически разследвания по всички обществени финансови въпроси. Задържах Мирон за свой юридически секретар и Посид — за съкровищник на военната хазна, а Харпократ поставих начело на въпросите, отнасящи се до организиране на игрите и забавленията; Амфей водеше списъците на римските граждани. Мирон освен това имаше задължението да ме следва, когато се явявах на обществени места, да преглежда посланията и молбите, които ми връчваха, и да заделя важните и неотложните от обичайния порой празнословия и досадни искания. Другите ми отговорни министри бяха Палас, комуто възложих грижата за личната ми хазна, брат му Феликс, когото направих министър на външните работи, Калон, когото назначих за завеждащ запасяването, и синът му Нарцис, когото сложих да оглавява вътрешните работи и личната ми кореспонденция. Полибий ми стана секретар по религиозните въпроси — защото аз бях върховен жрец — и щеше да ми помага в историческите занимания, ако успеех да отделя време и за тях. Последните петима бяха мои освобожденци. По времето на бедността си бях принуден да ги уволня от моя служба и те лесно си намериха секретарска работа в двореца; тъй че те бяха основоположниците на „секретарските мистерии“ и дори се бяха научили да пишат нечетливо. Дадох на всички жилища в новия дворец, като изхвърлих сганта от гладиатори, водачи на колесници, коняри, актьори, жонгльори и други навлеци, които Калигула беше настанил там. Превърнах двореца преди всичко в място за извършване на държавни работи. Лично аз живеех в стария дворец и при това много скромно, следвайки примера на Август. За по-важни пиршества и за посрещане на чужди държавници използувах покоите на Калигула в новия дворец, където и Месалина имаше едно крило за себе си.

Когато връчих назначенията на моите министри, обясних им, че искам от тях да работят колкото е възможно по-самостоятелно; не можеха да очакват от мен да ги ръководя във всичко, дори и да бях по-опитен. Не бях в положението на Август, който при вземане на управлението е бил не само по-млад и по-енергичен, но е разполагал с цяла група от способни съветници, видни личности като Меценат, Агрипа, Полион — достатъчни са имената само на тия трима. Заявих им, че трябва да правят всичко по силите си, а когато срещнат затруднения, да се справят с „Римските протоколи на божествения Август“, които бяха публикувани от Ливия по времето на Тиберий, и да се придържат към формите и прецедентите, които намерят там. В случаите, когато не биха могли да открият търсения прецедент в тази безценна книга, тогава естествено да се посъветват с мене; но че разчитам на тях да ме отменят колкото може повече.

— Бъдете решителни — казах им, — но все пак не прекалявайте.

Признах на Месалина, която ми бе помогнала за тези назначения, че острието на републиканския ми жар се е поизтъпило: с всеки изминат ден започвах да изпитвам по-голяма симпатия и по-дълбоко уважение към Август. Уважение и към баба си Ливия въпреки личната ми неприязън към нея. Тя очевидно бе притежавала невероятно методичен ум и ако преди да възстановя Републиката, успеех да направя така, че управленческата система да заработи наполовина тъй добре, както под нейното ръководство и ръководството на Август, щях да съм много доволен от себе си. Месалина усмихнато ми предложи в такъв случай да поеме ролята на Ливия, ако аз се заема с ролята на Август.

— Absit omen — възкликнах аз и плюх в пазвата си за щастие. А тя отговори, че съвсем не се шегувала, а наистина притежавала нещо от способността на Ливия за преценяване на характерите и можела да разбере кой за каква длъжност е способен. Ако съм искал да й дам свобода в това отношение, готова била да работи от мое име в областта на социалните въпроси и да ме отмени във всички въпроси, свързани с длъжността ми на блюстител на обществения морал. Трябва да знаете, че бях дълбоко влюбен в Месалина и когато обсъждахме избора на министрите, съветите й ми бяха наистина много полезни; ала се поколебах да й възложа подобна отговорна работа.

Тя ме помоли да й позволя да ми даде доказателства за своите способности. Предложи ми заедно да прегледаме поименния списък на сенаторското съсловие: тя щяла да ми каже кои имена според нея заслужавали да останат в него. Поисках списъка и започнахме. Признавам, останах учуден от подробните й познания за способностите и характерите, за личните и обществените истории на първите двадесетина сенатори, упоменати в него. Всеки път, когато проверявах сведенията й, те се оказваха толкова достоверни, че накрая с готовност удовлетворих молбата й. Настоях на собственото си мнение само в няколко от случаите, в които на нея й беше все едно дали името ще остане в списъка, или ще бъде заличено. След като направихме проучвания с помощта на Калист за имуществения ценз на някои членове и като поразмислихме над техните умствени способности и морални качества, зачеркнахме една трета от имената и попълнихме празните места с най-добрите сред конниците, както и с бивши сенатори, извадени от списъка поради капризите на Калигула. Лично мое решение беше да излича Сенций. Чувствувах нуждата да се отърва от него не само заради глупавата му реч в Сената и страхливостта, която прояви след нея, а и защото той беше един от двамината сенатори, които ме бяха придружили до двореца по време на Калигуловото убийство и след това ме бяха изоставили. Другият впрочем беше Вителий, но той ме увери, че бил избързал напред, за да намери Месалина и да я отведе на безопасно място, очаквайки, че Сенций ще остане да се погрижи за мене; тъй че почти му простих. Назначих Вителий да ме представлява, в случай че се разболея или нещо по-лошо ме сполети. Но от Сенций се отървах. Обяснението, което дадох за това, бе, че не се е явил на заседанието на Сената, което бях насрочил в двореца, а е избягал от Рим в имението си, без да предупреди консулите, че ще отсъствува; не се бе завърнал в продължение на няколко дни и по този начин не бе успял да се облагодетелствува от амнистията. Друг виден сенатор, когото също разжалвах, беше конят на Калигула, Инцитат, който след три години би трябвало да стане консул. Писах на Сената, че нямам особени оплаквания срещу личния морал на този сенатор, нито срещу способностите му при изпълнение на задълженията, възлагани му до този момент, но че той не притежава вече необходимия имуществен ценз. Защото бях отнел средствата, отпускани му от Калигула, и го бях зачислил на окладката на обикновен кавалерийски кон, уволних конярите му и го преместих в обикновена конюшня, където яслите бяха от дърво, а не от слонова кост и стените варосани, а не покрити с фрески. Но не го разделих от жена му Пенелопа: това би било несправедливо.

Ирод ме предупреди да се пазя много от посегателство за убийство, като ми обясни, че ревизирането на списъка на сенаторското съсловие и съответното прочистване, което бяхме извършили в съсловието на конниците, ми е спечелило много врагове. Амнистията е много хубаво нещо, каза ми той, но милосърдието не бива да бъде прекалено едностранчиво. Според него Виниций и Азиатик вече били подхвърляли най-цинично, че новите метли метели отлично, че Тиберий и Калигула и те били подхванали да управляват под прикритието на справедливостта и милосърдието и че и аз сигурно съм щял да се превърна в побъркан деспот като тях. Ирод ме посъветва да не стъпвам в Сената за известно време, а дори и след това да взема всички предпазни мерки срещу убийство. Това ме уплаши. Трудно ми беше да реша какви предпазни мерки ще бъдат задоволителни, затова не прекрачих прага на Сената в продължение на цял месец. Междувременно реших как да се предпазвам: поисках и ми разрешиха да влизам в Сената придружаван от въоръжена охрана от четирима преториански трибуни и от Руфрий, командира на преторианците. Дори включих Руфрий в списъка на сенаторите, макар да му липсваше необходимият имотен ценз, а Сенатът, по моя молба, му позволи да се изказва и да гласува, когато е с мене. Също тъй по съвета на Месалина, всеки, който се явяваше пред мене в двореца или другаде, първо биваше претърсван за оръжие: дори жените и момчетата. Не ми се хареса предложението да се претърсват и жените, но Месалина настоя и аз склоних при условие, че претърсването ще го вършат нейните освобожденки, а не войниците ми. Месалина настоя също да бъда охраняван от въоръжени войници на пиршествата. През времето на Август това би се сметнало за деспотизъм и аз изпитвах срам, като ги гледах наредени покрай стените, но не смеех да рискувам.

Хвърлих много труд да възвърна самоуважението на Сената. При подбора на нови членове Месалина и аз бяхме много внимателни в проучването както на родословията им, тъй и на личните им качества. Уж по искане на старшите членове на сенаторското съсловие, а всъщност идеята беше моя, обещах да не утвърждавам сенатори с по-малко от четирима предци по мъжка линия, които водят произхода си от римски граждани. Сдържах това обещание. Единственото очебийно изключение, което направих, беше случаят с Феликс, моя външен министър, когото няколко години по-късно имах възможност да въздигна в сенаторски ранг. Беше по-малък брат на освобожденеца ми Палас и бе роден, след като баща им беше получил свободата си; тъй че никога не е бивал роб като самия Палас. Но дори и в този случай не наруших обещанието си към Сената: помолих един член от фамилията на Клавдиите — Клавдий не по рождение, а член на фамилия от клиенти на Клавдиите, пришълци от Кампания, на които бе дадено гражданство и правото да вземат името Клавдий — да осинови Феликс. Тъй че сега Феликс, поне на теория, притежаваше необходимите четири поколения предци. Но когато го представих в Сената, надигнаха се завистливи протести. Някой каза:

— Цезаре, в дните на предците ни подобни неща не са ставали.

Аз отвърнах разгневено:

— Не смятам, сенаторе, че имаш право да приказваш така. И твоята фамилия не е кой знае колко благородна. Чувал съм, че по времето на моя прапрадядо предците ти продавали по улиците печен дроб, а на всичко отгоре удряли в теглото.

— Лъжа! — викна сенаторът. — Били са почтени ханджии.

Смехът на сенаторите го накара да млъкне. Но аз се видях принуден да допълня:

— Когато бил назначен за цензор, преди повече от триста години, прадядо ми Клавдий Слепеца, победител на етруските и самнитите и първият виден римски писател, допуснал в Сената синове на освобожденците, така както направих аз сега. Многобройни са членовете на това събрание, които дължат днешното си присъствие тук на това нововъведение на моя праотец. Готови ли са да се оттеглят?

След това сенаторите приветствуваха Феликс най-сърдечно.

Сред конниците имаше много богати нехранимайковци, както ги имаше и по времето на Август. Но аз не последвах примера на Август да ги оставя да се шляят без работа. Разгласих, че всеки, който се отказва от обществената служба, която му е предложена, ще бъде изхвърлен от съсловието. На два-три пъти удържах думата си.

Сред документите, които намерих в двореца, в личната каса на Калигула, бяха не онези, отнасящи се до процесите и смъртните присъди по Тибериево време на племенниците ми Друз и Нерон и на майка им Агрипина. Калигула уж разправяше, че бил изгорил всичко още в началото на управлението си като знак на великодушие, но всъщност не го беше сторил и свидетелите срещу моите племенници и снаха ми живееха в постоянен ужас от неговото отмъщение. Прегледах внимателно документите и призовах ония от оцелелите, които бяха споменати като замесени в тези несправедливи убийства. Документът, отнасящ се за всеки поотделно, му биваше прочитан в мое присъствие, а след това му се даваше в ръката, за да го изгори в огъня пред себе си. Тук трябва да спомена; шифрованите досиета за личния живот на някои видни граждани, които Тиберий беше взел от Ливия след смъртта на Август, но не бе успял да разчете. По-късно съумях да ги разшифровам, но те се отнасяха за събития, отдавна отживели времето си, тъй че, интересът ми в прочитането беше по-скоро исторически, отколкото политически.

Двете най-важни задачи, които очакваха разрешение, сега бяха постепенното реорганизиране на държавните финанси и премахването на най-вредните от Калигуловите декрети. Но нито едното, нито другото можеше да се скърши на бърза ръка. Имах дълги разисквания относно финансите с Калист и Палас веднага щом ги назначих. Присъствуваше и Ирод: защото вероятно той знаеше повече от всекиго другиго за това, как да се сключват заеми и да се оправят стари сметки. Първият въпрос, който възникна, бе: как да се намерят готови пари за належащи нужди. Решихме да уредим това, като стопим златните статуи и златните предмети и украси в двореца и златните мебели в храма на Калигула. Ирод предложи към реализираните суми да се прибавят заеми, взети от името на Юпитер Капитолийски от други богове, чиито храмови съкровищници се бяха претъпкали през последните стотина години с безполезни и пищни жертвени дарения от скъпоценни метали. Бяха в по-голямата си част дарове от хора, които искаха да привлекат вниманието към себе си като преуспели граждани, а не приношения в изблик на набожност. Тъй например някой търговец след успешна търговска сделка в Изтока ще дари на бога Меркурий златен рог на изобилието или някой преуспял войник ще дари на бога Марс златен щит, или някой преуспял адвокат ще направи дар на Аполон златен триножник. Наистина за какво са му на Аполон двеста или триста триножника? Ако ли пък баща му Юпитер е в нужда, той с радост ще му заеме няколко, нали? Така че претопих и изсякох в монети толкова жертвени дарения, колкото съумях да измъкна от храмовете, без да обидя фамилиите на дарителите и без да унищожавам творения с историческа или художествена стойност. Защото един заем от Юпитер се равняваше на един заем от държавната съкровищница. На този разговор решихме да поискаме заеми и от банкерите. Щяхме да им предложим висока лихва. Но Ирод каза, че сега най-важното било да се възвърне общественото доверие и с това да се върнат в обращение парите, които бяха укрити от подплашените търговци. Той заяви, че макар да се налагала политика на големи икономии, с това не бивало да се прекалява. Можело да се разтълкува като свидливост.

— Всякога, когато оставах без пари — в бедните си години — каза Ирод, — винаги хвърлях всичко, каквото имах, за облекло, — купувах пръстени, наметки и хубави нови обувки. Това повишаваше кредита ми и ми даваше възможност да искам нови заеми. Бих те посъветвал да сториш същото. Варакът например блести надалеко. Защо не изпратиш твоите златари да позлатят вратите в цирка? Това ще накара всекиго да се почувствува заможен, а няма да ти струва повече от петдесет до стотина златици. И още нещо ми хрумна тази сутрин, като гледах да носят по хълма онези големи мраморни плочи от Сицилия за облицоването на храма на Калигула. Ти не смяташ да хвърляш повече работа по този храм, нали? Добре тогава, използувай ги да облицоваш пясъчниковата балюстрада в цирка. Мраморът е красив и ще направи страшно хубаво впечатление.

Ирод гъмжеше от идеи. Бих желал да го задържа край себе си, но той ми отвърна, че не можел да остане — имал царство да управлява. Казах му, че ако остане още само няколко месеца, ще направя царството му голямо като на дядо му Ирод.

Но да продължа за нашето съвещание. Решихме да поискаме този държавен заем и като начало да премахнем някои от най-странните данъци, наложени от Калигула: като например данъка от доходите на публичните домове, от продажбата на стари вещи и от обществените отходни места — съдържанието на големите глинени съдове, поставени на уличните ъгли, които тепавичарите изпразваха, щом урината достигнеше до определено ниво и използуваха за чистене на дрехи. В указа, с който премахвах тези данъци, обещах, че веднага щом съберем достатъчно пари, ще премахна и някои други.