Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (5) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 3

Майка ми и аз не подозирахме за връщането на Ирод в Италия, докато един ден не се получи бързо писмо, с което съобщаваше, че идвал да ни види, и добавяше мрачно, че разчитал на нас да го измъкнем от една голяма криза в неговия живот.

— Ако ще иска пари — казах на мама, — отговорът е — нямаме.

И действително по това време нямахме пари за хвърляне, както вече обясних в предишната книга. Но майка ми рече:

— Много лошо е да приказваш тъй, Клавдий. Открай време си такъв грубиян. Ако на Ирод са му нужни пари, защото е изпаднал в затруднение, ще трябва някак да му намерим: дължа го на паметта на покойната му майка Береника. Въпреки чуждоземните си религиозни навици Береника бе една от най-близките ми другарки. А каква домакиня беше!

Майка ми не беше виждала Ирод от близо седем години и остро бе чувствувала отсъствието му. Но той беше верен писмовник, пишеше й за всичките си тревоги, и то по такъв забавен начин, че те напомняха по-скоро веселите приключения в гръцките книги с приказки, отколкото истински беди. А може би най-веселото от всички писма бе онова, което бе пратил от Идумея след напущането на Рим, разказвайки как неговата сладка, мила, глупава женичка Киприя го била разубедила да скочи от бойниците на укреплението. „Тя беше напълно права — завършваше Ирод. — Много висока кула беше.“ Едно неотдавнашно писмо, писано пак от Идумея, бе в същия стил; по това време той очаквал парите от Акра. Разправяше за срамното положение, до което бил изпаднал, да се унижи да открадне камилата на някакъв персийски търговец. Но скоро, пишеше, срамът му се превърнал в чувство за добродетелност, загдето бил направил такава услуга на собственика: животното се оказало постоянно свърталище на седем зли духа, един от друг по-лоши. Търговецът вероятно бил неописуемо облекчен, когато, събуждайки се на утринта, открил, че ценната му принадлежност си е отишла завинаги заедно със седлото, юздата и всичко останало. Страховито било това пътуване през сирийската пустиня, в което камилата полагала най-големи усилия да го убие във всяко дере или тесен проход, които преминавали, та дори и нощем се измъквала и газела по спящото му тяло. Писа пак от Александрия да ни уведоми, че пуснал животното на свобода в Идумея, но то го изпроводило с озлобен поглед чак до морския бряг. „Кълна ти се, най-благородна и учена господарко Антония, моя най-отдавнашна приятелко и най-щедра благодетелко, че ужасът от тази отвратителна камила, а не страхът от кредиторите ме накара да изиграя управителя в Антедон. Уверен съм, че ако бях се оставил да ме арестуват, и тя щеше да поиска да влезе с мен в килията.“ Имаше и послепис: „Братовчедите ми в Идумея бяха изключително гостоприемни, но не бива да те оставям с впечатлението, че са били разточителни. Толкова са пестеливи, че си сменят чаршафите само при три случая — когато се женят, когато умират или когато ограбят някой керван, откъдето се снабдяват безплатно с нови чаршафи. В цяла Идумея няма ни една-единствена тепавица.“ Естествено Ирод предаде по най-благовиден начин скарването или както той го нарече — недоразумението си с Флак. Обвини себе си в безразсъдство и превъзнесе Флак като човек с най-силно развитото чувство за чест, ако подобно нещо е възможно — това му чувство било прекалено развито, за да се оцени от хората, които управлявал: смятали го за чудак.

Ирод ни разказа онази част от историята си, която бе пропуснал в писмата, без да прикрива нищо или почти нищо, защото знаеше, че това е най-добрият начин за държане пред майка ми; а особено много я развесели — макар естествено тя да се преструваше на възмутена — с разказа за отвличането на войниците и с опита си да измами алабарха. Описа ни също пътуването си от Александрия в някаква опасна буря, по време на която всички освен него и капитана били, тъй поне каза, изтръшкани от морска болест в продължение на пет дни и пет нощи. Капитанът през цялото време плачел и се молел и оставил Ирод да управлява кораба съвсем сам.

А после продължи:

— Когато най-сетне застанах на носа на нашия чудесен кораб, който вече бе престанал да се мята и подхвърля, глух към благодарностите и похвалите на оздравяващите моряци — когато, казвам, съзрях Неаполския залив, проснат лъчезарен срещу ни, и бреговете му, искрящи от красиви храмове и вили, над него извисен могъщият Везувий, окръжен от пухкави облаци като домашно огнище — тогава, признавам, заплаках. Осъзнах, че се връщам у дома, в моята първа и най-мила родина. Помислих за всички обични римски приятели, от които тъй дълго бях разделен, и най-вече за тебе, най-учена и хубава и благородна Антония — и за теб естествено, Клавдий, — колко щастливи ще бъдем да се поздравим отново. Но първо, знаех, трябваше да се подредя както подобава. Щеше да е недостойно за мен да се явя на прага ви като просяк или беден клиент, умоляващ за помощ. Още щом слязохме на брега и като осребрих платежната заповед на алабарха в една неаполска банка, веднага писах на императора в Капри с молба да ми позволи аудиенция. Той склони най-великодушно, заявявайки, че с радост е научил за благополучното ми завръщане, и на другия ден си поговорихме много обнадеждващо. Съжалявам, но трябва да призная, че се видях принуден — защото отначало беше в твърде мрачно настроение — да го развлека с някои азиатски истории, които не бих си позволил да повторя тук от уважение към вашата скромност. Но нали го знаете императора: много е остроумен и вкусовете му са най-всестранни. Та когато му разправих една много типична история от този вид, той ми каза:

„Ироде, ти ми харесваш. Искам да ти възложа една много отговорна работа — възпитанието на единствения ми внук, Тиберий Гемел, който живее при мене. Като близък приятел на покойния му баща, уверен съм, че не ще ми откажеш, и вярвам, че момчето ще се привърже към теб. Той е, казвам ти го с прискърбие, мрачно, меланхолично момченце и му трябва някой весел, жив, по-възрастен другар, по чийто пример да оформя себе си.“

Прекарах нощта в Капри и на утринта императорът и аз бяхме по-близки от всякога — той пренебрегна съветите на лекаря си и пи с мене през цялата нощ. Казах си, че най-после съдбата ми се е усмихнала, когато внезапно единственият конски косъм, на който дамоклевият меч тъй дълго се бе крепил над нещастната ми глава, успя да се скъса. До императора се получи писмо от оня идиот, управителя на Антедон, в което съобщаваше, че бил издал заповед за арестуването ми заради неизплатения към императорската съкровищница дълг от дванайсет хиляди златици и че аз съм „избягнал ареста с хитрост“ и съм се измъкнал, отвличайки двама от неговите войници, които още не се били завърнали и сигурно били умъртвени. Уверих императора, че войниците са живи, че са останали на кораба ми без мое знание и че никаква заповед за арестуване не ми е била връчвана. Може би са ги пратили да ми я връчат, казах, но са решили да се поразходят до Египет. Във всеки случай открили сме ги сред товара, когато вече сме приближавали Александрия. Уверих императора, че от Александрия съм ги върнал в Антедон, за да бъдат наказани.

— Ирод Агрипа — обади се майка ми строго, — това е била умишлена лъжа и аз се срамувам заради теб.

— Не толкова, колкото аз се срамувам от себе си оттогава насам, господарко Антония — рече Ирод. — Ти неведнъж си ми казвала, че най-добрата политика, това е честността. Но в Изтока всички лъжат и човек вярва само една десета от казаното и очаква от слушателите си да сторят същото. За миг бях забравил, че се намирам в страна, където се смята за непочтено да се отклоняваш дори на косъм от чистата истина.

— А императорът повярва ли ти? — запитах аз.

— Надявам се, от цялото си сърце — каза Ирод. — Запита ме: „Ами какво ще кажеш за дълга си?“ Отвърнах, че това е бил заем, взет по всички правила и срещу гаранция от личната хазна на императора, и че ако е била дадена заповед за арестуването ми поради това, то сигурно е дело на оня предател Сеян: казах, че ще говоря с ковчежника веднага и ще уредя работите с него. Но императорът рече: „Ироде, ако оня дълг не се погаси в срок от една седмица, няма да станеш възпитател на внука ми.“ Знаеш го колко е строг за дългове към императорската хазна. Казах колкото се може по-небрежно, че непременно ще го изплатя за три дни. Но сърцето ми беше тежко като олово. И затова веднага ти писах, скъпа ми благодетелко, мислейки си, че може би…

Майка ми повтори:

— Много, много погрешно си постъпил, Ироде, като си наприказвал на императора такива лъжи.

— Зная, зная — възкликна Ирод, преструвайки се на дълбоко разкаян. — Ако ти беше на мое място, несъмнено щеше да му кажеш истината: но не ми стигна смелост. И, както вече споменах, тези седем години на Изток, далеч от теб, много навредиха на моята добродетелност.

— Клавдий — обади се мама с внезапна решителност, — как може набързо да намерим дванайсет хиляди? Как стои въпросът с онова писмо от Аристобул, което получихме тази сутрин?

По някакво щастливо съвпадение тъкмо нея сутрин бях получил писмо от Аристобул с молба да вложа известни негови суми в поземлена собственост, която по това време беше поевтиняла поради изчезването на парите от пазара. Прилагаше банкова платежна заповед за десет хиляди златици. Мама разказа на Ирод за това.

— Аристобул ли? — викна Ирод. — Че откъде може да ги е намерил тъкмо той тези десет хиляди? Този безпринципен тип сигурно се е възползувал от влиянието си пред Флак, за да взима подкупи от местното население.

— Щом е тъй, смятам, че е постъпил много нечестно към теб, като е донесъл на приятеля ми Флак, че дамаскинците ти изпращат подарък, загдето си се застъпил успешно в тяхна полза — каза мама. — Имах по-добро мнение за Аристобул. А сега може би ще е справедливо тези десет хиляди да се използуват като временен — казвам временен, не забравяй това, Ироде — заем, за да си стъпиш на краката. За другите две хиляди ще е лесно, нали, Клавдий?

— Забравяш, че Ирод все още притежава ония осем хиляди от алабарха, майко. Освен ако вече не ги е прахосал. Той ще стане по-заможен от нас, ако му дадем Аристобуловите пари.

Ирод беше предупреден, че трябва да върне дълга в срок от три месеца и нито ден повече, иначе мен ще ме подведат под отговорност за измама на доверие. Цялата история ми беше много неприятна, но я предпочетох пред това да ипотекирам къщата ни на Палатина, за да намеря сумата, която беше единственият друг изход. Обаче неочаквано всичко се разви много добре. Ирод не само бе назначен за възпитател на Гемел веднага щом изплати на императорската хазна ония дванайсет хиляди, но той ми изплати цялата стойност на Аристобуловия заем два дни преди края на срока, а освен това и друго едно задължение от пет хиляди златици, което отдавна бях отписал. Защото Ирод като възпитател на Гемел сега бе твърде често в компанията на Калигула, когото Тиберий, вече седемдесет и пет годишен, беше осиновил и който беше предполагаемият му наследник. Тиберий държеше Калигула много изкъсо с парите, а Ирод, като спечели доверието на Калигула след няколко весели пиршества, скъпи подаръци и други подобни, стана негов доверен агент за заемане на големи суми под пълна тайна от богаташи, които искаха да са в добри отношения с новия император. Никой не очакваше Тиберий да живее кой знае колко дълго. Когато доверието на Калигула в Ирод бе потвърдено по този начин и след като това стана известно във финансовите среди, вече му беше лесно да заема пари и от свое име, както и от името на Калигула. Неизплатените му задължения от преди седем години се бяха уредили от само себе си със смъртта на кредиторите: защото редовете на богаташите се бяха доста пооголили от делата за държавна измяна по времето на Сеян, а и при Макрон, приемника на Сеян, разрушителният процес не секна. За останалите си задължения Ирод не се тревожеше: никой не би се осмелил да съди човек, който се ползуваше с такова благоволение в двора. Разплати ми се с част от един заем от четирийсет хиляди златици, получен от освобожденец на Тиберий, човек, който като роб бе един от тъмничарите на по-големия брат на Калигула, Друз, докато го изчакваха да умре от глад в дворцовото подземие. След освобождението си той бе станал невероятно богат благодарение на търговия с роби — купуваше болни роби на ниска цена и ги лекуваше, докато оздравеят, в болница, която ръководеше сам — и се страхуваше, че щом стане император, Калигула ще му отмъсти заради лошото отношение към Друз; но Ирод му бе обещал да смекчи сърцето на Калигула към него.

Тъй звездата на Ирод засияваше все по-ярко с всеки изминал ден и той уреди някои неща в Изтока така, както му се щеше на него. Например писа на приятели в Идумея и Юдея — а всеки, комуто пишеше сега приятелско писмо, оставаше дълбоко поласкан — и ги помоли да го снабдят с подробни факти за недобросъвестното администриране от страна на управителя, който се беше опитал да го арестува в Антедон. По този начин събра цял куп доказателства и ги включи в едно писмо, което уж бил получил от видни граждани на Антедон; после го изпрати в Капри. Управителят загуби поста си. Ирод изплати задължението си от атически драхми на житаря в Акра, като удържа удвоената сума от неоправдано задържаните пари, изпратени му в Идумея, обяснявайки, че тези пет хиляди драхми, които си удържал, представлявали сумата, заета на житаря от принцеса Киприя преди няколко години. Що се отнася до Флак, Ирод не направи и опит да му отмъсти заради майка ми; а и Флак умря наскоро. На Аристобул реши великодушно да прости, знаейки, че той се чувствува не само засрамен от себе си, но и разгневен от непредвидливостта си да се опълчи срещу тоя си брат, който се бе издигнал тъй високо. Аристобул би могъл да бъде полезен, щом веднаж бъдеше смирен. Ирод си отмъсти и на Понтий Пилат, който бе причина за заповедта за арестуването му в Антедон, като подбуди някои свои приятели в Самария да се оплачат на новия управител на Сирия, приятеля ми Вителий, от грубиянския начин, по който Пилат е потушил тамошните граждански размирици, и да го обвинят в получаване на подкупи. Повикаха Пилат в Рим да даде обяснения за тези обвинения пред Тиберий.

В един хубав пролетен ден, докато Калигула и Ирод се разхождали в открита кола из околностите на Рим, Ирод весело подхвърлил:

— Крайно време е, мисля, да се връчи на стария воин дървеният меч.

Под стария воин той разбирал Тиберий, а под дървения меч — почетния знак за уволнение, който се връчва на арената на остарели гладиатори. И додал: — И ако ми простиш думите, които може да ти прозвучат като ласкателство, но са най-искреното ми мнение, ти, драги приятелю, се представиш много по-добре в играта на игрите, отколкото той съумя да се представи досега.

Калигула останал очарован, но за беда кочияшът на Ирод дочул думите, разбрал ги и ги скътал в ума си. Мисълта, че има власт да погуби господаря си, дала смелост на този глупак да се държи с него нахално, което за известно време поне останало незабелязано. Но накрая му хрумнало да открадне едни много красиви бродирани завивки за кола и да ги продаде на друг един кочияш, чийто господар живеел извън Рим. Съобщил, че случайно се били повредили от капките катран, протекли от бурето през цепнатините в тавана на конюшнята, а Ирод му повярвал; ала един ден, когато случайно излязъл на разходка с конника, на чийто кочияш били продадени, той ги видял увити около собствените си колене. И тъй, кражбата се открила. Но кочияшът на конника предупредил своевременно крадеца и оня избягал веднага, за да се измъкне от наказанието. Първоначалното му намерение било, ако го открият, да отиде при Ирод и да го заплаши, че ще разкаже на императора онова, което е чул. Но като настъпил моментът, се уплашил, осъзнавайки, че ако се опита да го изнуди, и Ирод е в състояние да го убие, да доведе свидетели, че ударът е нанесен в момент на самозащита. Кочияшът бил от онези хора, които вкарват всички в бели, а най-вече себе си.

Ирод знаел горе-долу къде се укрива оня в Рим и не усещайки какво се готви, замолил градските стражи и да го арестуват. Открили го и го изправили пред съда с обвинение за кражба, но кочияшът поискал в правото си на освобожденец да се жалва пред самия император, вместо да бъде съден по съкратената процедура. И добавил:

— Искам да съобщя на императора нещо, което се отнася до личната му безопасност. То е нещо, което подслушах в колата на път за Капуа.

Магистратът нямал друг изход, освен да го изпрати с въоръжена охрана в Капри.

От онова, което вече съм ви казал за характера на чичо ми Тиберий, сигурно ще можете да предположите как е реагирал, когато е прочел доклада на магистрата. Макар да осъзнавал, че кочияшът може да е подслушал някои заговорнически думи на Ирод, той все още не искал да узнае точно какви са те: очевидно Ирод не беше от ония, които ще направят кой знае колко опасни изявления в присъствието на един кочияш. Затова задържал кочияша в тъмница неразпитан и натоварил младия Гемел, по това време десетинагодишен, да следи отблизо своя възпитател и да му докладва всяка дума или действие, които имат заговорнически смисъл. Междувременно Ирод започнал да се тревожи, че Тиберий отлага тъй дълго разпита на кочияша, и обсъдил нещата с Калигула. Решили, че Ирод не е казвал нищо такова, което да не може да бъде обяснено. Ако самият Ирод настоявал за разпит, по всяка вероятност Тиберий още повече щял да му повярва, че думите „дървеният меч“ са били казани в буквалния смисъл. Защото Ирод щял да каже, че са си говорили за Жълтокракия, прочут гладиатор, който наскоро след това се оттеглил от игрите, и че той просто хвалел Калигула за сръчността му в борбите с меч.

След това Ирод забелязал, че Гемел се държи по много подозрителен начин — подслушвал и се появявал в стаите му в най-неочаквани часове. Станало ясно, че Тиберий го е пуснал да слухти. И тъй, той отново дойде при майка ми и й изложи целия случай, умолявайки я заради него да ускори процеса на кочияша. Обяснението трябваше да бъде, че иска да види човека наказан както трябва заради кражбата и неблагодарността му, защото Ирод доброволно му дарил свободата едва година преди това. Нищо не трябваше да се споменава за разкритията, които оня възнамеряваше да направи. Майка ми стори каквото искаше Ирод. Писа на Тиберий и след обичайното забавяне пристигна отговорът. Сега го притежавам, тъй че мога да го цитирам дума по дума. Като никога Тиберий говори направо:

„Ако този кочияш възнамерява да обвини Ирод Агрипа в някои и други предателски думи, за да прикрие собствените си безобразия, той достатъчно се е настрадал за тази си глупост по време на дългия арест в не особено гостоприемната ми тъмница в Мизенум. Смятах да го освободя с предупреждение да не смее да се жалва пред мене отсега нататък, когато го съдят в углавния съд за такова дребно нарушение като кражба. Вече съм твърде стар и твърде зает, за да ме безпокоят с подобни прихватничави молби. Но ако ти настояваш да разследвам случая и ако се окаже, че наистина са били изречени предателски думи, Ирод ще съжалява, че е повдигнал въпроса; защото желанието му да види кочияша си строго наказан ще стовари много строго наказание върху него самия.“

Това писмо накара Ирод още по-настойчиво да желае осъждането на слугата, и то в негово присъствие. Силас, който беше дошъл в Рим, се опита да го разубеди, изричайки поговорката „Не се закачай с Камарина“. (Край Камарина, в Сицилия, имало едно вонящо блато, което жителите пресушили от хигиенични съображения. Това изложило града на нападения; той бил превзет и разрушен.) Но Ирод не пожела да послуша Силас; старецът беше станал отегчителен след петгодишното нарастващо благоденствие. Наскоро след това научи, че Тиберий, който беше в Капри, е наредил да му подготвят голямата вила в Мизенум, където по-късно умря. Той веднага уреди да замине за този край заедно с Гемел, като гост на Калигула, който притежаваше вила близо до Баули; и то в компанията на майка ми, която, ако помните, беше баба както на Калигула, тъй и на Гемел. Баули е доста близо до Мизенум, на северния бряг на Неаполския залив, тъй че нямаше нищо неестествено всички те да отидат заедно, за да изкажат почитанията си на Тиберий, щом пристигне. Тиберий ги поканил на обяд на другия ден. Тъмницата, в която чезнеше кочияшът, се намираше наблизо и Ирод убедил майка ми пред всички да помоли Тиберий да разгледа случая още в същия следобед. И аз бях поканен в Баули, но отказах, защото нито чичо ми Тиберий, нито пък майка ми ме понасяха охотно. Но научих историята от неколцина, които бяха присъствували. Обядът бил хубав, помрачен само от липсата на вино. По това време Тиберий спазвал точно предписанията на лекарите си и се въздържал от алкохол, тъй че от предпазливост никой не поискал да му напълнят чашата, щом веднъж я бил изпразнил; нито пък прислужниците предложили да го сторят. Липсата на алкохол всякога разваляше настроението на Тиберий, но въпреки това майка ми смело повдигнала отново въпроса за кочияша. Тиберий я прекъснал, уж случайно, като подхванал нова тема на разговор, и тя не повторила искането до края на обяда, когато цялата компания тръгнала да се поразходи под дърветата, обкръжаващи местния хиподрум. Тиберий не вървял с тях — носели го в носилка и майка ми, която бе станала много пъргава на стари години, вървяла край него. Казала:

— Тиберий, мога ли да ти поговоря за този кочияш? Крайно време е наистина делото му да се разгледа и всички ние ще се чувствуваме много по-добре, струва ми се, ако бъдеш тъй добър да го разгледаш именно днес. Затворът е ей там отсреща и всичко може да се уреди само за няколко минути.

— Антония — казал Тиберий, — вече ти подсказах да ме оставиш на мира, но ако настояваш, ще сторя каквото искаш.

А после повикал Ирод, който вървял отзад с Калигула и Гемел, и казал:

— Сега ще съдя твоя кочияш, Ирод Агрипа, по настояване на снаха си, благородната Антония, но нека боговете са свидетели, че онова, което върша, е не по мое желание, а защото съм принуден.

Ирод го залял с благодарности за неговото благоволение. Тогава Тиберий пратил да повикат Макрон, който също бил там, и му наредил незабавно да доведе кочияша, за да го съдят.

Изглежда, че Тиберий бил разменил няколко думи насаме с Гемел предишната вечер. (Калигула година-две по-късно принудил Гемел да му разкаже за този разговор.) Тиберий попитал Гемел дали има да му съобщи нещо срещу своя възпитател, а Гемел отвърнал, че не бил подслушал нито една издайническа дума, не бил видял ни една нелоялна постъпка; но че напоследък виждал Ирод твърде рядко — той бил все с Калигула и оставял Гемел да учи по книгите самостоятелно, вместо да го обучава лично. Тогава Тиберий разпитал момчето дали е чуло нещо за заети пари, дали Ирод и Калигула са разисквали някакви заеми в негово присъствие. Гемел се позамислил и сетне отвърнал, че веднаж Калигула запитал Ирод за някакъв заем П.О.Т., а Ирод му отвърнал: „Ще ти кажа после, защото децата всичко чуват.“ Тиберий незабавно се сетил какво може да означава това П.О.Т. То сигурно означавало заем, получен от Ирод за сметка на Калигула, който да се изплати post obitum Tiberii — т.е. след смъртта на Тиберий. Тиберий освободил Гемел и му казал, че думите „заем П.О.Т.“ били нещо без значение и че сега той напълно вярвал на Ирод. Но веднага изпратил доверен освобожденец в тъмницата да нареди на кочияша, от името на императора, да изрече забележката, подслушана от Ирод. Кочияшът повторил точните думи на Ирод, а освобожденецът ги казал на Тиберий. Тиберий помислил малко, после изпратил освобожденеца обратно в тъмницата с наставления какво точно да каже кочияшът, когато го изправят пред съда. Освобожденецът го накарал да запамети думите и да ги повтори след него, а сетне му дал да разбере, че ако ги изрече както трябва, ще бъде пуснат на свобода и ще получи паричен подарък.

И тъй, процесът се състоял на самия хиподрум. Тиберий запитал кочияша дали се признава за виновен, че е откраднал завивките. Оня заявил, че не се признава за виновен, защото Ирод му ги подарил, а после се разкаял за щедростта си. Тук Ирод се опитал да прекъсне показанията с възмутени възклицания за неговата неблагодарност и лъжливост, но Тиберий го помолил да замълчи и запитал кочияша:

— Какво друго имаш да кажеш в своя защита?

Кочияшът отвърнал:

— Но дори и да бях откраднал тези завивки, това щеше да бъде простимо деяние. Защото господарят ми е предател. Един следобед, малко преди да ме арестуват, аз управлявах колата в посока към Капуа, а в нея, седнали зад мен, бяха твоят внук — принцът, и моят господар — Ирод Агрипа. Господарят каза: „Ах, само да настъпи денят, когато старият воин най-сетне ще умре и ти ще бъдеш назован за негов приемник в монархията! Защото тогава малкият Гемел не ще е никаква пречка за тебе. Много лесно ще бъде да се отървем от него и скоро всички ще бъдем щастливи, а аз — най-много от всички.“

Ирод бил толкова стреснат от тези показания, че в първия миг не могъл да каже нищо друго, освен че това е лъжа. Тиберий разпитал Калигула, а Калигула, който беше голям страхливец, погледнал разтревожено към Ирод за съвет, но като не получил, казал забързано, че ако Ирод е направил някаква подобна забележка, той не я бил чул. Спомнял си разходката с колата, денят бил много ветровит. Ако наистина бил чул подобни предателски думи, сигурно в никакъв случай нямало да ги остави да отминат, а щял да съобщи на своя император. Калигула беше много неверен към приятелите си, ако собственият му живот бе в опасност, и всякога се улавяше за най-малкия намек на Тиберий: дотолкова, щото се говореше за него, че никога не е имало по-добър роб на по-лош господар. Но Ирод се обадил смело:

— Ако синът ти, който седеше до мен, не е чул предателските думи срещу ти — а ничии уши не са по-остри от неговите, щом стане дума за предателство, — тогава още по-малко ще ги е чул кочияшът, както седеше с гръб към нас.

Но Тиберий вече бил взел решение.

— Сложете белезниците на този човек! — наредил той на Макрон, а после казал на носачите си: — Продължавайте.

Те пристъпили напред, оставяйки Ирод, Антония, Макрон, Калигула, Гемел и другите да се взират един в друг, обзети от несигурност и изненада. Макрон не могъл да разбере кому да сложи белезници, тъй че когато Тиберий, след като го пренесли из целия хиподрум, се върнал обратно на мястото на процеса, Макрон го запитал:

— Прости ме, Цезаре, но кого от тези мъже да арестувам?

Тиберий посочил към Ирод и казал:

— Този е човекът, за когото ти казах.

Ала Макрон, който много уважаваше Ирод и се надявал да промени решението на Тиберий, преструвайки се, че не го е разбрал, отново запитал:

— Не вярвам да имаш предвид Ирод Агрипа, Цезаре, нали?

— Никого другиго освен него! — ревнал Тиберий. Ирод изтичал напред и почти легнал пред Тиберий. Не посмял да се просне на земята, защото знаеше колко мрази Тиберий да се отнасят с него като с източен монарх. Но прострял ръце жалостиво и заявил, че е най-верен слуга на Тиберий, напълно неспособен да позволи и най-невинната предателска мисъл да мине през ума му, камо ли да я изрече. Взел да припомня сладкодумно за дружбата си с покойния Тибериев син (жертва като самия него на неоснователни обвинения в измяна), чиято непоправима загуба не бил престанал да оплаква, и за изключителната чест, която Тиберий му оказал, назначавайки го за възпитател на своя внук. Но Тиберий му хвърлил един от ония свои студени, мрачни погледи и се присмял:

— Можеш да произнесеш тази реч в своя защита, благородни ми Сократе, когато определя датата на твоя процес.

А после наредил на Макрон:

— Отведи го в оная тъмница. Може да използува веригата, освободена от този честен кочияш.

Ирод не продумал повече, само поблагодарил на майка ми за благородните й, но безполезни усилия. Отвели го в тъмницата с ръце, сключени зад гърба. Това беше място, където заблудени римски граждани, обжалвали пред Тиберий присъди, издадени им от по-низши съдебни инстанции, лежаха в очакване — наблъскани в мръсни килии, при лоша храна и без легла, — докато Тиберий намери време да разгледа техните дела. Някои престояваха там години наред.