Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (33) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 31

Наближавам края на дългия си разказ. От пет години съм женен за Агрипинила, но това са пет сравнително спокойни години, затова няма да ги описвам подробно. Оставих се Агрипинила и освобожденците ми да ме управляват. Отварях и затварях уста, движех ръце като малките марионетки, които изработват в Сицилия: но нито гласът, нито жестовете бяха мои. Още веднага трябва да изтъкна, че Агрипинила се показа извънредно способна владетелка, от тираничните. Когато влезе в някоя стая, където са събрани благородници, и като се огледа студено наоколо си, всички трепват и застават мирно и се чудят как да й угодят. Вече не е нужно да се преструва, че ме обича. Скоро я накарах да осъзнае, че съм се оженил по чисто политически съображения; и че физически тя ме отвращава. Бях съвсем откровен. Казах й:

— Истината е, че се уморих да бъда император. Трябваше ми някой да работи вместо мен. Ожених се за теб не заради сърцето, а заради ума ти. Да се управлява империя като тази, трябва силна жена. Няма смисъл да се преструваме, че се обичаме.

— Приемам — каза тя. — Ти не си любовник, за какъвто човек може да мечтае.

— А и ти не си онова, което беше преди двайсет и две години, драга моя, когато се омъжи за първи път. Но можеш да се позапазиш още, ако продължаваш да си правиш масаж на лицето и да се къпеш в мляко, според Вителий ти си най-хубавата жена в Рим.

— А и ти ще можеш да се позапазиш още, ако не вбесяваш хората, от които зависиш.

— Да, ние двамата надживяхме целия ни род — признах аз. — Не знам как го направихме. Смятам, че трябва да се поздравим един друг, а не да се караме.

— Ти си, който го подхващаш, с тая твоя прословута „честност“.

Агрипинила не можеше да ме разбере. Тя скоро откри, че не е нужно да ми се умилква, да ме мами или да ме насилва, ако иска нещо да стане по волята й. Приемах почти всичките й предложения. Едва можа да повярва на щастието си, когато се съгласих да сгодя Луций за Октавия: знаеше мнението ми за Луций. Не беше в състояние да разбере защо се съгласих. Осмели се дотолкова, че ми предложи да го осиновя. Но това беше и моето намерение. Първо накара Палас да ме подпита по въпроса. Палас беше тактичен. Започна да ми говори най-хубави думи за брат ми Германик и за това как го осиновил чичо ми Тиберий по молба на Август, макар Тиберий да имал собствен син, Кастор. Продължи нататък за необикновената братска обич, която се породила между Германик и Кастор, и великодушието, което Кастор проявил към вдовицата и децата на Германик. Веднага разбрах накъде бие Палас и се съгласих, че е по-добре да имаш двама любещи синове вместо един.

— Но спомням си — казах, — че това не е краят на историята. И Германик, и Кастор бяха убити: а чичо ми Тиберий на стари години, както може да стане и с мене, назова други двама любещи се братя за свои съвместни наследници — Калигула и Гемел. Калигула имаше предимството да е по-големият. Когато старецът умря, Калигула пипна монархията и уби Гемел.

Това усмири Палас за известно време. Когато се опита да подхване по друга линия, този път с разказ за това, колко добри приятели били станали Луций и Британик, аз казах като че съвсем между другото:

— Знаеш ли, че фамилията на Клавдиите си е запазила родословието по мъжка линия без ни едно осиновяване още от първия Апий Клавдий, преди цели пет цикъла? Ни един друг род в целия Рим не може да се похвали със същото.

— Да, Цезаре — отвърна Палас, — традицията във фамилията на Клавдиите е едно от най-негъвкавите неща в забележително гъвкавия свят. Но както ти сам мъдро забеляза, „всичко подлежи на промени“.

— Слушай, Паласе. Защо го усукваш? Кажи на господарката Агрипинила, че ако иска да осиновя сина й за съвместен наследник с Британик, аз съм готов да го сторя. Що се отнася до гъвкавостта, на стари години аз твърде много се размекнах. Можеш да ме мачкаш в ръцете си като тесто и да ме напълниш с каквато си щеш плънка, и да ме изпечеш на императорски кифлички.

Осинових Луций. Сега той се нарича Нерон. Неотдавна го ожених за Октавия, която първо трябваше да бъде осиновена от Вителий, за да се избегне опасността от кръвосмешение. В нощта на сватбата им сякаш цялото небе бе обхванато от пожар. Луций (или Нерон, както се наричаше сега) правеше всичко по силите си да спечели приятелството на Британик. Но Британик прозираше намеренията му и надменно отблъскваше усилията му. Отпърво отказа да го назовава Нерон, а продължаваше да го нарича Луций Домиций, докато Агрипинила се намеси и го накара да се извини. Британик отвърна:

— Ще се извиня само ако баща ми нареди да го сторя. (50 г. от н.е.)

Наредих му да се извини. Все още твърде малко се виждах с Британик. Бях преодолял ужасните си подозрения, че е незаконен син на Калигула — и го обичах дори повече от преди. Но скривах истинските си чувства. Решил бях да играя ролята на стария цар Дънер и нищо не биваше да попречи на решението ми. Сосибий все още му бе възпитател и го обучаваше по старомодния начин.

Британик бе навикнал на най-прости храни и нощем спеше на нар, като войник. Езда, бой с меч, военно строителство и ранната римска история бяха главните му предмети на обучение, но той познаваше творбите на Омир, на Ений и на Ливий дори по-добре и от мен. По време на ваканциите Сосибий го водеше в имението ми в Капуа и там той изучаваше пчеларство, говедовъдство и селско стопанство. Не позволявах да изучава гръцко ораторство, нито пък философия. Казах на Сосибий:

— Древните перси са учели децата си да стрелят точно и да говорят истината. Научи сина ми на това.

Нарцис се опита да ме порицае.

— Образованието, което получава Британик, Цезаре, би било много подходящо за древните времена, когато, както ти обичаш да казваш:

Ромул под дъба седеше,

хапваше си сладко ряпа… —

или дори няколкостотин години по-късно, когато:

Щом за бой с врага бе викнат,

хвърли рало Цинцинат.

Но дали в този девети цикъл от римската история това не е малко старомодно?

— Зная какво върша, Нарцисе — отвърнах му.

Що се отнася до Нерон, снабдих младия цар Щъркел с най-подходящия възпитател на света. Трябваше да пращам чак в Корсика за това чудо. Навярно ще се сетите за името му: Луций Аней Сенека, стоикът — оня блудкав оратор, оня безсрамен ласкател, оня безпътен и перверзен любовчия. Лично аз се застъпих пред Сената, за да го опростят и да го върнат. Приказвах им за примиреното търпение, с което бе понесъл осемгодишното изгнаничество, строгата дисциплина, на която доброволно се бе подложил, и дълбокото му чувство за вярност към моя дом. Сенека трябва да е останал втрещен от изненада след ония две погрешни стъпки, които беше направил. Защото малко след публикуването на „Утешение към Полибий“ Полибий бе екзекутиран като престъпник. Подир това Сенека се бе опитал да поправи грешката си с един панегирик за Месалина. Няколко дни след публикуването му в Рим Месалина последва Полибий в опозоряването и смъртта и той бързо го изтегли. Агрипинила бе готова с радост да приеме Сенека за възпитател на Нерон. Ценеше дарбата му като учител по риторика и си присвои всички заслуги за връщането му.

Нерон се страхува от майка си. Подчинява й се във всичко. Тя се отнася към него с голяма строгост. Уверена е, че ще управлява чрез него след моята смърт, тъй както Ливия управляваше отначало чрез Август, а сетне чрез Тиберий. Аз виждам по-далеч от нея. Не съм забравил предсказанието на сибилата:

Шестият космат, който ще завладее Рим,

ще бъде син, не син на тоз космат последен.

Той ще даде на Рим увеселения и страх, и огън,

ръката му ще аленее от майчината кръв.

След него друг космат не следва

и кръв ще бликне от неговия гроб.

Нерон ще убие майка си. Това бе предсказано още при рождението му: сам Барбил го предсказа, а Барбил никога не греши. Той беше прав дори и за смъртта на Месалининия съпруг, нали така? Агрипинила, тъй като е жена, не може да командува римските войски и да се обръща към Сената. Трябва й мъж, да го върши вместо нея. Когато се ожених за нея, знаех, че ще мога да разчитам да живея дотогава, докато Нерон порасне достатъчно, за да заеме мястото ми.

Агрипинила ме помоли да увещая Сената да й присъди титлата Августа. Не очакваше от мен да й дам онова, което бях отказал на Месалина, но й го дадох. Присвои си и други, нечувани досега привилегии. Седи в трибунала до мене, когато съдя, и се качва по Капитолия с колесница. Назначи нов преториански командир на мястото на Гета и Криспин. Казва се Бур и е предан на Агрипина с тяло и душа. (Служеше с преторианците в Брентууд и там загуби три пръста от дясната си ръка от един британски широк меч.) Новата Августа на Рим няма съпернички. Елия Петина е мъртва, вероятно отровена: не знам. Лолия Полина също е премахната: покровителят й Калист умря, тъй че ни един друг освобожденец не се възпротиви на премахването й. Обвинена бе в магьосничество и в това, че разпространявала астрологически изчисления, според които бракът ми с Агрипинила щял да се окаже фатален за страната. Жал ми беше за Лолия, затова в речта, която отправих към Сената, предложих само да се осъди на изгнание. Но Агрипинила не позволява да я изиграват. Изпрати един преториански офицер в дома й и той стори всичко тя да се самоубие. Той докладва съответно за смъртта й, но Агрипинила не се задоволи и с това.

— Донеси ми главата й — нареди. Донесоха главата в двореца. Агрипинила я хвана за косите и отвори устата й срещу един прозорец.

— Да, това е главата на Лолия без съмнение — рече ми тя, когато в този миг влязох в стаята. — Ето ги златните зъби, които си направи при един александрийски зъболекар, за да запълни хлътналата си лява буза. Каква твърда коса има, като опашка на кон. Робе, изнеси това нещо. А също и постелката; накарай да измият кървавите петна.

Агрипинила отстрани и етърва си, Домиция Лепида, майката на Месалина. Сега Домиция Лепида се държеше много внимателно с Нерон, канеше го често у дома си, където го галеше и ласкаеше, забавляваше го и му напомняше за всичко онова, което била направила за него, докато бил бедно сираче. Истина е, че тя понякога се бе грижила за него, когато сестра й Домиция напускаше града и не искаше да мъкне детето със себе си. Агрипинила, като откри, че личният й родителски авторитет, който се основаваше на строгостта, е заплашен от това лелино глезене, я обвини, че публично е прокълнала брачното ми ложе и че не е съумяла да въздържи робите си в Калабрия да не се разбунтуват: един магистрат и двамата му помощници, които се опитали да възстановят реда там, били хванати и набити, а Домиция Лепида се заключила в дома си и не сторила нищо. Позволих да я осъдят на смърт за тези две обвинения (първото от които вероятно бе чиста измислица), защото сега вече знаех за помощта, която е оказала на Месалина в историята с Апий Силан, както и за други измами, на които ме е подлагала.

Едно деяние на Агрипинила обаче не можах да преглътна философски. Когато чух за него, признавам, че очите ми се насълзиха. Но би било глупаво от страна на стария цар Дънер да се отметне от решението си точно сега, да се разбунтува и да си отмъсти. Отмъщението не може да съживи мъртвите. Убийството на моята бедна Калпурния и на приятелката й Клеопатра бе онова, което ме разплака. Една нощ някой подпалил къщата им и двете изгорели в леглата си. Външно всичко напомняше нещастен случай; но бе очевидно убийство. Палас, който ми разказа за това, имаше нахалството да твърди, че го е сторил някой от приятелите на Месалина, който е знаел каква роля е играла Калпурния в нейното разкриване. Много бях изоставил Калпурния. Не бях я посетил ни веднъж след онзи зловещ следобед. По лично мое нареждане вдигнаха мраморна гробница над развалините на изгорялата вила, а отгоре поставих една гръцка епитафия. Бе единствената, която съм съчинил, като изключим училищните ми упражнения: но чувствувах, че трябва да направя нещо необичайно, за да изразя дълбоката си скръб за смъртта й и благодарността си за любовта и предаността, които всякога ми бе показвала. Написах:

„Любов от проститутка е лъжлива“ —

това е поговорка за архива.

Калпурния бе много по-добра

от римските матрони без сърца.

Миналата година, годината на Нероновата женитба, бе отбелязана с лоша реколта в целия свят^[1], която изпразни до дъно житниците ни. През тази година, макар пристанището на Остия вече да е завършено, силен североизточен вятър, който не спря в продължение на седмици, не позволи на египетските и африканските житарски кораби да стигнат до бреговете ни. Италийската жътва обещаваше добри резултати, но нивите още не бяха узрели и настъпи ден, в който в хамбарите имаше запас само за две седмици, макар да бях положил всички усилия, да ги напълня. Принудих се да намаля зърнените дажби до минималното количество. И изведнъж, сякаш не правех всичко по силите си и никога не бях полагал усилия да осигурявам винаги добра храна за съгражданите си (построявайки пристанището, да речем, въпреки всеобщата съпротива и организирайки ежедневните доставки на пресни зеленчуци), внезапно открих, че ме смятат едва ли не за обществен враг. Обвиниха ме, че умишлено съм оставял града да гладува. Тълпата ме хулеше и ми подвикваше, щом се покажех на публични места, а на един-два пъти дори ме замериха с камъни и кал и мухлясали къшеи. Случи се дори тъй, че едва се спасих от нараняване на Форума: телохранителите ми бяха нападнати от около двеста-триста души, а ликторските им пръчки бяха счупени о собствените им гърбове. Едва успях да се приютя в двореца през някаква странична врата, из която ми се притече на помощ малка група от въоръжени преторианци. В предишните дни това би ме разтревожило дълбоко. Сега обаче само се усмихнах. „Ей, жабки — мина ми през ума, — ставате много скокливи!“

Нерон облече мъжката си роба в годината, след като го осинових. Разреших на Сената да му гласува привилегията да стане консул на двайсетгодишна възраст, тъй че на шестнайсет той вече беше изборен консул. Удостоих го с почетни триумфални отличия и го издигнах за Първенец на младежите, както Август бе сторил с внуците си Гай и Луций. По време на Латинските празненства, тъй също когато консулите и другите магистрати не бяха в града, го направих градоначалник, както пак Август бе сторил с внуците си, за да опита първия вкус на властта. Обичайно бе пред градоначалника да не се представят важни дела, а да се изчака завръщането на истинските магистрати. Нерон обаче отсъди по няколко сложни дела, които биха подложили на изпитание способностите на най-опитните правници в града, и издаде забележително разумни присъди. Това ми донесе възхищението на народа, ала за мен беше съвършено ясно още щом го научих, че цялата работа е била инсценирана от Сенека. Не искам да кажа, че случаите не са били истински, а че Сенека предварително ги е разучил внимателно и се беше споразумял с адвокатите на кои точки да наблегнат в речите си, а сетне бе подучил Нерон как да проведе разпита на свидетелите, как да обобщи доказателствата и какви присъди да издаде. Британик още не бе влязъл в пълнолетие. Държах го настрани от връстниците и равните му колкото може повече: срещаше ги само под надзора на възпитателите си. Не желаех да се зарази от императорската болест, на която умишлено подлагах Нерон. Пуснах слух, че е епилептик. Сега цялото обществено внимание се съсредоточаваше върху Нерон. Агрипинила беше възхитена. Смяташе, че мразя Британик заради майка му.

Вдигна се бунт за продажбата на хляба. Беше напълно ненужен бунт, макар според Нарцис, който ненавиждаше Агрипинила (и за своя голяма изненада откри, че го поощрявам в тази насока), да е бил подкладен от нея самата. Това стана по времето, когато страдах от простуда и Агрипинила пристигна в стаята ми и предложи да издам декрет, с който да успокоя и укротя населението. Желаеше от мен да заявя, че не съм сериозно болен, но че дори ако болестта ми се влоши и умра, Нерон е в състояние да се грижи за обществените дела под нейно ръководство. Изсмях й се в лицето.

— Искаш да подпиша смъртната си присъда, тъй ли, драга? Добре тогава, подай ми писалка. Ще я подпиша. Кога ще бъде погребението?

— Ако не искаш, не подписвай — отвърна тя. — Не те насилвам.

— Добре тогава, няма — усмихнах се аз, — ще се поразровя в този бунт и ще открия кой всъщност го е подбудил.

Тя излезе от стаята разгневена. Повиках я да се върне.

— Не разбра ли, че се шегувах? Разбира се, че ще подпиша! Впрочем дали Сенека е научил Нерон да изрече погребалната ми реч? Бих искал да я чуя пръв, ако нямате нищо против.

Вителий умря от паралитичен удар. Някакъв сенатор, който е бил пиян или побъркан, не знам, внезапно го обвинил пред Сената, че искал да узурпира монархията. Обвинението, изглежда, е било насочено срещу Агрипинила, но естествено никой не се осмелил да го подкрепи, колкото и да я мразеха, тъй че самият обвинител беше прокуден. Вителий обаче преживя обвинението много тежко и скоро след това получи удар. Посетих го на смъртното му легло. Не можеше да се помръдне, но говореше много смислено. Зададох му въпроса, който отдавна исках да задам:

— Вителий, в по-добри времена ти щеше да бъдеш един от най-добродетелните мъже: как стана тъй, че почтеният ти характер се изгърби завинаги от стремежа ти да бъдеш безупречен придворен?

Той ми отвърна:

— При монархията, колкото и милосърден да е монархът, това е неизбежно. Древните добродетели изчезват. Независимостта и откровеността се обезценяват. Най-голяма добродетел става благодушното подчинение пред желанията на монарха. Човек трябва да е или добър монарх като тебе, или изряден придворен като мене — или император, или идиот.

— Искаш да кажеш, че хората, които продължават да бъдат добродетелни по старомодния начин, неизменно ще страдат във време като нашето?

— Кучето на Фемон е било право. — Това беше последното, което каза, преди да изпадне в кома, от която вече не се съвзе.

Не се успокоих, докато не открих в библиотеката какво е искал да каже. Научих, че философът Фемон имал кученце, което обучил всеки ден да ходи при месаря и да донася къс месо в кошничка. Това добродетелно същество, което не смеело да се докосне до мръвка, ако Фемон не я е дал, веднъж било подгонено от няколко големи кучета, които му измъкнали кошницата из устата и взели да късат месото и лакомо да го поглъщат. Фемон, който наблюдавал от прозореца, видял как кученцето се поколебало за миг какво да стори. Очевидно безсмислено било да опитва да си върне месото от другите кучета: щели да разкъсат и него. Тогава се втурнало помежду им и изяло колкото месо успяло да докопа. Всъщност изяло повече от останалите, защото било и по-смело, и по-умно.

Сенатът удостои Вителий с погребение на обществени разноски и статуя на Форума. Надписът върху нея е следният:

Ще разкажа за Фуцинското езеро. Междувременно бях загубил всякакъв интерес към него, но един ден Нарцис, който отговаряше за работата там, ми съобщи, че строителите прокопали вече каналите: оставало да се отворят вратите на шлюзовете и да се изпусне водата, след което цялото езерно дъно ще се превърне в плодородна земя. Тринайсет години и трийсет хиляди работници, заети в неспирна работа! (53 г. от н.е.)

— Ще отпразнуваме това, Нарцисе — казах.

Организирах голяма морска битка. Юлий Цезар беше въвел този вид забавление в Рим точно преди сто години. Изкопал басейн в Марсово поле, който наводнил от река Тибър, и наредил осем кораба, наречени Тирска флота, да се сражават с други осем, наречени Египетска флота. Участвували две хиляди войници, без да се броят гребците. Когато бях на осем години, Август уреди подобна игра в един постоянен басейн, от другата страна на Тибър, широк хиляда и двеста и дълъг хиляда и осемстотин стъпки, заобиколен от каменни пейки, като амфитеатър. От всяка страна имаше тогава по дванайсет кораба, наречени атински и персийски. Три хиляди души се сражаваха в тях. Но моят спектакъл на Фуцинското езеро щеше да надмине и двете. Сега не ме беше грижа за парите. Поне веднъж щях да уредя едно истински блестящо представление. Флотите на Юлий и на Август се състояха само от леки съдове, а пък аз наредих да се построят двадесет и четири истински бойни кораба, всеки с по три реда гребци, както и двадесет и четири по-малки кораба, измъкнах от тъмниците хиляда и деветстотин здрави престъпници, да се бият в тях под командата на прочути гладиатори. Двете флоти, всяка от по двайсет и пет съда, щяха да се наричат родосци и сицилийци. Околните хълмове представляваха чудесен природен амфитеатър; и макар да се намираше далеко от Рим, уверен бях, че ще събера поне двеста хиляди души. Препоръчах на зрителите с циркулярна обява да си донесат храна в кошници. Но хиляда и деветстотин престъпници са опасна сила, трудна да се удържи. Принудих се да прехвърля там всички преторианци и да ги разпределя по бреговете, а останалите наредих върху салове, свързани един за друг, през езерото. Нишката на саловете оформяше полукръг, който го затваряше откъм югозападната страна, където водата достигаше до канала. Иначе цялото езеро би било твърде голямо, простираше се на двеста квадратни мили. Преторианците по саловете бяха въоръжени с катапулти и каменохвъргачки, за да потопят всеки съд, който се опита да пробие охраната и да избяга.

Тържественият ден настъпи; обявих десетдневни народни празненства. Времето беше хубаво и зрителите от двеста хиляди станаха петстотин хиляди. Стекоха се от цяла Италия и трябва да изтъкна, че народът се държеше чудесно и всички бяха добре облечени. За да предотвратя струпване на големи тълпи, разделих езерния бряг на тъй наречени колонии и предадох всяка колония по на един магистрат; магистратите трябваше да се грижат за обществените кухни, за чистотата и пр. Вдигнах голяма болница от палатки за ранените от битката и за злополуки, станали на бреговете. В тази болница се родиха петнайсет бебета и аз накарах всички да бъдат кръстени с името Фуцин и Фуцина.

Всичко си беше на мястото до десет сутринта в деня на битката. Корабите с бойците се приближиха, тласкани от греблата, в успоредни линии към председателствуващия, а именно към мене, седнал на висок престол, облечен в златни доспехи, с пурпурна плащаница, метната върху тях. Столът ми се намираше на брега, там, където той извиваше навътре в езерото и обзорът беше най-голям. До мен седеше Агрипина, на друг трон, облечена в дълга дреха от златоткан плат. Двата флагмана приближиха до нас. Воините извикаха:

— Здравей, Цезаре. Умиращите те поздравяват.

От мен се очакваше да кимна със сериозно изражение, но тази сутрин имах чудесно настроение, затуй отговорих:

— И аз ви поздравявам тъй, приятели.

Тези нехранимайковци се престориха, че са разбрали думите ми като всеобщо опрощение на присъдите им.

— Да живее Цезар! — викнаха радостно. В момента не разбрах какво искат да кажат. Двете флоти минаха покрай мене с весели възгласи, а след това сицилийците се строиха в западната част, а родосците в източната. Знакът за започване на битката бе подаден от един механичен сребърен тритон, който внезапно изскочи от езерното дъно, когато натиснах една ръчка и изсвирих със сребърна тръба. Това извика голямо вълнение сред публиката. Флотите се срещнаха и всички впериха очи в тях. А сетне — какво мислите се случи след това? Разминаха се най-спокойно, продължавайки да ме поздравяват и да се поздравяват едни други! Наистина се разгневих. Скочих от трона и се впуснах по брега с викове и ругатни.

— За какво, мислите, съм ви домъкнал дотук, мошеници, разбойници, бунтовници, копелета? Да се целувате един друг и да викате верноподанически ли? Същото можехте да го сторите и в тъмничния двор. Защо не се биете? Страх ви е, а? На дивите животни ли искате да ви хвърля? Слушайте, ако не се биете сега, кълна се в боговете, ще накарам преторианците да уредят представлението. Ще ги накарам да потопят всичките ви кораби с обсадните си машини и да убият всеки, който се измъкне на брега!

Както съм ви казвал, открай време краката не ме държат, единият е по-къс от другия, не съм свикнал много да вървя, вече съм стар и доста пълен, а освен това носех тежка ризница, почвата беше неравна, тъй че представяте си как съм изглеждал — препъвах се, политайки напред, често падах, крещях с всичкия си не особено мелодичен глас, почервенял и заекващ от гняв! Тъй или инак, успях да ги принудя да се бият и зрителите ме ободриха с виковете:

— Добре ги сгълча, Цезаре! Добре потърча, Цезаре!

Върна ми се доброто настроение и се присъединих към присмеха към мен самия. Би трябвало да видите убийственото изражение по лицето на Агрипина.

— Дебелак такъв! — изсъска тя, когато се качих на трона си. — Глупав дебелак такъв! Нямаш ли достойнство? Как искаш народът да те уважава?

Отвърнах учтиво:

— Като твой съпруг, мила, и естествено като тъст на сина ти Нерон.

Флотите се срещнаха. Няма да описвам битката в големи подробности, но и двете страни се биха чудесно. Сицилийците пробиха и потопиха девет големи родоски съда, като сами загубиха три, а сетне оградиха останалите близо до мястото, на което стояхме, и се качиха на бордовете им. Родосците успяваха да ги отблъскват, дъските станаха хлъзгави от пролятата кръв, но накрая се предадоха и около три часа следобед сицилийското знаме се вдигна на последния съд. Полевата болница беше претъпкана. Опростих останалите освен оцелелите от три големи родоски кораба, които не се сражаваха както трябва, преди да бъдат потопени, и шест от леките сицилийски кораба, които упорито избягваха да влязат в сражение. Три хиляди души бяха убити или удавени. Като момче не можех да понасям кръвопролитията. Сега ми е безразлично: толкова се увличам от самата битка.

Преди да изпуснем водата в канала, сметнах, че би трябвало сам да се уверя дали е достатъчно дълбок, за да я поеме. Изпратих да проверят внимателно дълбочината на езерото. Докладваха ми, че каналът трябвало да се изкопае с още най-малко три стъпки, иначе езерото само щяло да намали размера си на една четвърт от сегашния. Тъй цялото представление отиде на вятъра. Агрипинила стовари вината върху Нарцис и го обвини в мошеничество. Нарцис обвини строителите, които, каза, вероятно са били подкупени от предприемачите да изпратят неверен доклад за дълбочината на езерото, и заяви, че Агрипинила била крайно несправедлива към него.

Аз се засмях. Нямаше никакво значение. Насладили се бяхме на едно чудесно представление, а пък каналът щеше да се изкопае колкото трябва за няколко месеца. Никой не е виновен, казах: вероятно се е получило природно хлътване на езерното дъно. И тъй, прибрахме се у дома, а след четири месеца пак дойдохме. Но тогава нямах достатъчно престъпници за голяма морска битка, а не ми се щеше да повтарям представлението в по-малък мащаб, затова измислих нещо друго. Построих дълъг, широк понтонен мост през единия край на езерото и наредих две войски, от по две кохорти всяка, наречени етруски и самнити, облечени и въоръжени подходящо за имената им. Приближиха едни срещу други по моста, под звуците на маршова музика, и се сблъскаха по средата, където мостът беше разширен до около четиристотин стъпки, и там проведоха разгорещено сражение. Самнитите на два пъти завзеха това бойно поле, но контранападенията на етруските ги тласнаха назад и накрая самнитите побягнаха с големи загуби, някои прободени от бронзовите остриета на етруските копия или насечени от двуглавите етруски бойни секири, други хвърлени от моста във водата. Наредил бях ни един боец да не излезе жив на брега. Ако е бил хвърлен във водата, трябваше или да се удави, или да се качи обратно на моста. Етруските победиха и вдигнаха трофейна грамада. На всички победители върнах свободата, а и на някои от самнитите, които се бяха сражавали особено добре.

Най-сетне настъпи моментът, когато трябваше да се изпусне водата от езерото. Огромната дървена трапезария бе издигната близо до шлюзовете, масите бяха отрупани с най-вкусни храни за мен и Сената, за семействата на сенаторите, за неколцина видни конници и техните семейства и за всички висши преториански офицери. Щяхме да се храним под звуците на буйната вода.

— Сигурен ли си, че сега вече каналът е достатъчно дълбок? — запитах Нарцис.

— Да, Цезаре, сам измерих дълбочината.

Пристъпих към шлюзовете, принесох жертва и изрекох една-две молитви — включваха и едно извинение към нимфата на езерото, която сега умолявах да се превърне в богиня-пазителка на земеделците, които ще обработват възвърнатата земя, — а след това протегнах ръка към ръчката, до която стояха група от германските ми телохранители, и наредих:

— Вдигайте!

Вратите се вдигнаха и водата се понесе стремглаво по канала. Подеха се гръмки радостни викове. Погледахме малко, а сетне казах на Нарцис:

— Поздравявам те, драги ми Нарцисе. Тринайсетгодишен труд и трийсет хиляди…

Прекъсна ме гръмотевичен грохот, последван от всеобщ рев на уплаха.

— Какво става? — викнах стреснато. Той ме дръпна безцеремонно за ръката и ме повлече нагоре по хълма.

— Бягай! — изрева. — По-бързо, по-бързо!

Огледах се да видя какво има и съзрях една огромна кафяво-бяла водна стена, не бих искал да ви казвам колко висока, подобна на оная, която ежегодно се втурва нагоре по река Севърн в Британия, да се носи с грохот нагоре по канала. Нагоре по канала, разбирате ли? Мина време, преди да осъзная какво се бе случило. От внезапния наплив водата бе преляла през канала някъде надолу и бе образувала голямо езеро в една гънка на хълмовете. В това езеро, подяден от водата, се срутил един цял хълм, стотици хиляди тонове скала, запълнил езерото и изтикал водата назад с огромна сила.

Почти всички присъствуващи успяхме да се спасим на височините, макар и с подмокрени крака — само двайсет души се удавиха. Но трапезарията бе натрошена на парчета, а масите, лежанките, храната и гирляндите бяха отнесени навътре в езерото. Ах, как се разгневи Агрипинила! Нахвърли се върху Нарцис, викна, че бил наредил всичко това нарочно, за да прикрие факта, че каналът все още не е достатъчно дълбок, обвини го, че е прибрал милиони от обществените пари в собствения си джоб и какво ли не още.

Нарцис, чиито нерви сега бяха напълно изтерзани, също не успя да се въздържи и запита Агрипинила за коя се смята — за царица Семирамида? Или за богинята Юнона? Или за главнокомандуваща на римските армии?

— Дръж си лапите настрани от тази баница! — изрева й той. Приех всичко като чудесна шега.

— Кавгата не ще ни върне обяда — рекох.

А още повече се развеселих, когато строителите ми съобщиха, че им трябвали нови две години да прорежат път през срутените маси.

— Страхувам се, че не ще оцелея да организирам ново сражение върху тия води, приятели — казах им с тъжен глас.

Някак си цялата тази история ми се стори дълбоко символична. Труд, хвърлен на вятъра, подобно на цялата огромна работа, която извърших в първите години на управлението си като дар за един Сенат и един народ, които не заслужаваха това. Яростта на онази вълна ме изпълни с чувство на дълбоко задоволство. Тя ме потресе повече и от морската, и от мостовата битка.

Агрипинила се оплакваше, че един скъп сервиз от златни блюда бил отнесен от вълната — успели да спасят само няколко парчета, останалото потънало на езерното дъно.

— Ха, че защо се тревожиш — присмях й се. — Я слушай! Свали си хубавите лъскави дрехи — ще пазя Нарцис да не ги открадне — и ще накарам преторианците да отпъдят тълпата, а ти ще ни покажеш как умееш да се гмуркаш от шлюзовата врата. Всички ще ти се възхитят: тълпата най-много се радва, когато разбере, че управниците й и те са човешки същества… Но да, мила, защо отказваш? Защо да не го сториш? Хайде сега, не се ядосвай. Щом можеш да се гмуркаш за сюнгери, сигурно би могла да се гмуркаш и за златни блюда, нали? Ето гледай, ей там има едно от твоите съкровища, там проблясва във водата, не е надълбоко. Ей там, където хвърлям това камъче!

За да утеша Агрипинила за загубата й, няколко дни след това й подарих много ценен подарък — снежнобял славей, невиждан досега. А пък Нарцис, за да се извини за грубостта си, й подари един говорещ кос. Този кос можеше да говори почти като папагал, а белият славей пееше почти като истинските, кафяви на цвят. Агрипинила трудно прикриваше радостта си от тези птици. Впрочем целият ни род има слабост към животните. Август си имаше кучето Тифон; Тиберий — безкрилия дракон; Калигула — коня Инцитат. Сестра ми Ливила отглеждаше една крадлива, пакостлива маймунка; брат ми Германик — черна катеричка, а майка ми Антония имаше един голям любим шаран. Тази риба се обаждаше на името си, което беше „Левиатан“, като изплуваше от скривалището си сред морските лилии в своето езерце и позволяваше на майка ми да я храни и да я гали. Подарил й я беше Ирод Агрипа, който й бе закачил на хрилете чифт малки златни обеци. Мама твърдеше, че когато шаранът отварял и затварял уста, всъщност й говорел и че тя го разбирала. Аз никога не съм имал любимо животно. Всякога съм смятал, че в тези случаи човек дава повече, отколкото получава, а освен това се изкушаваш да мислиш, че животното е по-любвеобилно и по-умно, отколкото е в действителност.