Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (30) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 28

В едно августовско утро, в годината на преброяването, Месалина се вмъкна рано в стаята ми и ме събуди. Всякога ми е било трудно да дойда на себе си, когато се събуждам, особено ако не съм спал добре между полунощ и разсъмване, както често ми се случва. Тя се надвеси над мене, целуна ме, погали ме по косата и ми каза с много разтревожен глас, че ми носела ужасни вести. Запитах сънливо и малко раздразнено за какво се отнася. (48 г. от н.е.)

— Астрологът Барбил — известно ти е, че никога не греши, нали? Е, помолих го вчера да ми направи хороскоп, защото не ми беше правил от две-три години; той снощи разгледал звездите и знаеш ли какво ми съобщи?

— Откъде да знам. Казвай бързо и ме остави да си доспя. Ужасна нощ прекарах.

— Миличък, бих ли се осмелила да те безпокоя, ако не беше толкова важно? Каза ми следното: „Господарко Месалина, ужасна участ очаква някого, който ти е много близък. Това е злокобното влияние на Сатурн. Той попада под най-зловредния му аспект. Ударът ще се стовари до трийсет дни, не по-късно от средата на септември.“ Запитах кого има предвид, но той не искаше да каже. Говореше със заобикалки, докато накрая го принудих — заплаших го, че ще накарам да го бичуват. И можеш ли да познаеш какво ми рече?

— Мразя да гадая, когато ми се спи.

— Аз пък не искам да ти кажа направо, толкова е ужасно. Каза ми: „Господарке Месалина, мъжът ти ще умре от насилствена смърт.“

— Наистина ли каза това?

Тя кимна.

Надигнах се с разтуптяно сърце. Да. Барбил всякога бе прав в предсказанията си. А това означаваше, че не ще надживея нововъведенията в новата конституция с повече от няколко дни. Определил бях речта си за седми септември, годишнината от победата ми при Брентууд, но бях запазил всичко в пълна тайна дори от Месалина, от която нямах тайни. Запитах:

— Нищо ли не може да се направи? Не може ли някак си да измамим провидението?

— Нищо не ми идва на ума. Ти си ми съпруг, нали? Освен… освен ако… слушай, сетих се! Да предположим, че само за следващия месец престанеш да си ми съпруг?

— Но аз съм ти съпруг. Не можеш да се престориш, че не съм.

— А не можеш ли да се разведеш с мен само за един месец? И пак да се ожениш за мене, когато Барбил ни съобщи, че Сатурн се е изместил на безопасно отстояние?

— Не, това не е възможно. Ако се разведа с тебе, не бихме могли да се оженим законно, ако междувременно не ни разделя друг брак.

— Виж, за това не си помислих. Но нека не се предаваме заради някаква незначителна подробност. Да речем, тогава, че аз се омъжа за някого — все едно за кого — формално. За някой готвач или носач, или за някого от дворцовата стража. Само церемониалната част на брака, разбира се. Ще влезем в брачната спалня през едната врата и ще излезем от другата. Идеята не е лоша, нали?

Казах си, че в това има смисъл: но очевидно трябваше да се омъжи за човек от потекло и обществено положение, иначе щеше да направи лошо впечатление. Отначало предложих Вителий, а тя усмихната ми отговори, че Вителий и без туй вече бил влюбен в нея, жестоко щяло да е да се омъжи за него и да не му позволи да преспи с нея. Освен това да не забравям и предсказанието. Нима искам да осъдя Вителий на насилствена смърт?

Споменахме няколко възможни съпрузи. Ала единственият, за когото бяхме единодушни, беше Силий, консул, син на оня Силий, пълководеца при брат ми Германик, когото Тиберий бе обвинил в държавна измяна и бе принудил да се самоубие. Ненавиждах го, защото той бе водил опозицията в Сената срещу предложението ми за разширяване на избирателните права и се бе държал много обидно с мене. След речта ми за избирателните права помолиха го да се изкаже. Той заяви, че намирал за много странно, гдето нашите древни съюзници, благородните и прославени гръцки градове от Ликия, все още били лишени от свободата си (пет години преди това бях присъединил Ликия към римските владения, поради нестихващите политически смутове, които ставаха там, както и съседния остров Родос, където бяха набили на кол римски гражданин), докато на келтските варвари от севера се давали пълноценни права на римски граждани. Когато станах да отговоря на това възражение, което всъщност бе единствено, сторих го с най-кротки думи. Казах:

— Наистина много голямо е разстоянието от прочутата Ликия,

от бистрия ручей на Ксант —

където, според думите на Омир, които се пяха на миналогодишните Секуларни игри,

Аполон с радост мие своите коси —

до Франция и огромната тъмна река Рона, огромната тъмна река Рона… която изобщо не се споменава в класическите легенди, освен гдето уж Херкулес бил минал там по време на десетия си подвиг, отивайки да отведе воловете на Герион. Ала не смятам, че…

Прекъсна ме кискане, което скоро се превърна в бурен смях. Оказа се, когато съм повторил „огромната тъмна река Рона“ и за миг съм се поколебал, за да намеря думите си, Силий подметнал с ясен глас — ала той седеше откъм глухото ми ухо, тъй че не съм го чул — „Да, огромната тъмна река Рона, където, ако историците не лъжат,

Клавдий с радост мие своите коси“ —

намеквайки за оня случай, когато по заповед на Калигула ме хвърлиха от един мост в същата река и аз едва не се удавих. Можете да си представите как се разгневих, когато Нарцис ми обясни за какво се смеят. Няма нищо лошо в това да се подхвърлят такива леки, интимни закачки на някоя вечеря или в баните, а дори и по-смели шеги на Сатурналиите (към които, между другото, възстанових петия ден, отнет от Калигула), но аз поне никога не бих се осмелил да изрека подобна лична шега в самия Сенат и да възбудя ироничен смях спрямо някой сенатор; това, гдето консулът го стори за моя сметка, и то в присъствието на група видни французи, които бях поканил на заседанието, ужасно ме разгневи. Извиках:

— Сенатори, аз поисках да изкажете мнението си по моето предложение, ала от шума, който вдигате, всеки може да си помисли, че това тук не е Сенат, а тържище. Моля, съблюдавайте правилника за вътрешния ред. Какво ще си кажат за нас тези французки благородници?

Шумът секна изведнъж. Млъкваха винаги, щом усетеха, че съм ядосан.

Месалина каза, че с удоволствие щяла да се омъжи за Силий не само заради грубостта му към мен, която си заслужавала небесното отмъщение, но и защото от начина, по който я гледал, била уверена, че ме е нагрубил от ревност и че бил лудо влюбен в нея. Падало му се, щяла да му даде заслуженото за нахалството, като му каже първо, че се развежда и ще се омъжи за него, а чак в последния момент му съобщи, че бракът ще бъде само една формалност.

Тъй избрахме Силий и още на същия ден аз подписах един документ, в който се отказвах от Месалина като съпруга и й позволявах да се върне в бащиния си дом. По повод на това си разменихме много шеги. Месалина се престори, че ме моли за разрешение да остане, падна на колене и поиска прошка за всичките си прегрешения. После разплакало прегърна децата, които ни гледаха смутени:

— Защо да страдат бедните дечица за грешките на майка си, жестоки мъжо?

Отвърнах, че прегрешенията й са непростими: че е прекалено умна, прекалено хубава и прекалено работлива, за да остане при мен. Освен това е непостижима мярка за сравнение за чуждите съпруги и ме е направила обект на световната завист.

Тя прошепна в ухото ми:

— Ако някоя вечер през другата седмица се вмъкна в двореца и извърша прелюбодейство с теб, ще ме изпратиш ли в изгнание? Нищо чудно да се изкуша.

— Да, ще те прокудя, ще прокудя и себе си. Къде ще отидем? Бих искал да заминем за Александрия. Казват, че било идеалното място за изгнание.

— Ще вземем ли и децата? Много ще се радват.

— Не вярвам климатът да им понесе. Ще трябва да останат тука, с твоята майка.

— Мама не разбира от гледане на деца: виж само как ме е възпитала. Ако не вземем и децата, няма да дойда и няма да прелюбодействувам с тебе.

— Тогава ще се оженя за Лолия Полина, за да те ядосам.

— Аз пък ще убия Лолия Полина. Ще й пратя отровни сладкиши, както правеше Калигула с ония, които го оставяха за свой наследник.

— Добре де, ето ти тук документа за развод, подписан както трябва и подпечатан, мръснице такава. Сега вече имаш отново правата и привилегиите на неомъжена жена.

— Дай да се целунем на раздяла, Клавдий.

— Това ми спомня за прочутата раздяла между Хектор и Андромаха в шестата книга на „Илиада“:

А пък съпругата мила си тръгна безмълвно за вкъщи,

често назад се обръщаше, леейки сълзи горещи.

Щом като стигна в двореца на мъжегубителя Хектор,

вътре завари тя много от своите покорни слугини.

Плач и ридание мигом у тях Андромаха възбуди.

Чакай, не бързай да напущаш сцената с твоя развод. Ще трябва да вземеш няколко урока по актьорско майсторство от Мнестер.

— Сега сама съм си господарка. Ако не внимаваш, ще се омъжа за Мнестер.

Смяташе се, че Силий е най-красивият сред римските благородници и Месалина отдавна го харесвала. Но той не се оказал лесна плячка за нейната страст. Преди всичко беше добродетелен човек или поне сам се смяташе за такъв, а и беше женен за една благородничка от фамилията на Сипаните, сестра на първата съпруга на Калигула, и накрая, макар Месалина много да го привличала физически, знаел, че еднакво щедро раздава благоволението си както на благородници, тъй и на прости граждани, на актьори, гладиатори, преторианци, та и на един от партските посланици, и не се смятал особено поласкан, че го е поканила и него. Затова тя трябвало да улови и разиграе рибката с хитрост. Първата трудност била да го накара да я посети. Повикала го на няколко пъти, но той все намирал извинение да откаже. Накрая го примамила с помощта на един офицер от градските стражи, бивш неин любовник, който поканил Силий на вечеря, а след това го въвел в една стая, където чакала тя, с маса, сложена за двама. Озовал се веднъж там, той нямало как да се измъкне, а и Месалина се държала много хитро: отначало изобщо не заговорила за любов, заприказвала за революционна политика. Напомнила му за убития му баща и го запитала как може да понася племенникът на убиеца, още по-кървав тиран, да затяга ярема на робството все по-здраво и по-здраво около шията на един свободен народ. (Ставало дума за мене, ако не сте в състояние да разберете.) След това му доверила, че животът й бил в опасност, защото неспирно ме укорявала, че не съм връщал републиканското управление, както и за жестоките ми убийства на невинни мъже и жени. Заявила също, че съм презирал хубостта й и съм предпочитал слугините и обикновените проститутки, и за да си отмъсти за моето пренебрежение, си позволявала да ми изневерява; волностите й се дължали на крайно отчаяние и самота. Той, Силий, бил единственият човек, истински добродетелен и смел, достоен да й помогне в задачата, на която сега била посветила живота си — възвръщането на Републиката. Готов ли е да й прости невинната хитрост, с която го подмамила тук?

В сърцето си не съм в състояние да обвинявам Силий, че се е подмамил: в продължение на девет години тя ме мамеше ежедневно. Не забравяйте — беше много красива: а освен това трябва да се предположи, че е подправила виното му. Естествено той се опитал да я утеши и преди да разбере какво става, вече лежели прегърнати на лежанката, примесвайки думите „любов“ и „свобода“ с целувки и въздишки. Тя казала, че едва сега разбрала какво е истинска любов, а той й се заклел с нейна помощ да възстанови Републиката при първата възможност; тя пък му се заклела във вечна вярност, ако се разведе с жена си, която, знаела, тайно му изменяла, а на всичкото отгоре била и бездетна — Силий не бивало да позволи родът му да изчезне — и тъй нататък, и прочее, и прочее. Успяла да го закачи на въдицата и сега го разигравала както си знаела.

Но Силий бил колкото добродетелен, толкова и предпазлив и не се усещал достатъчно силен, за да вдигне въоръжен бунт. Развел се с жена си, но казал на Месалина, след като поразмислил, че ще е най-добре да изчакат да умра, та тогава да възстановяват Републиката. Тогава щял да се ожени за нея и да осинови Британик, а това щяло да накара и града, и войската да го приемат като свой естествен предводител. Месалина осъзнала, че трябва да вземе нещата в свои ръце. Затова измислила цялата история с Барбил, както вече я описах, а пък Силий (ако онова, което ми разказа след това, е вярно) не знаел за развода, докато не се явила пред него с документа, без да обяснява как го е получила, и му заявила радостно, че сега вече могат да се оженят и да заживеят щастливо, но той да не казва никому за това, докато тя не му позволи.

Целият Рим се изненада от вестта за развода на Месалина, особено пък като виждаха, че аз го понасям съвсем спокойно: продължавах да й изразявам уважението си както преди, и дори по-явно, а тя продължаваше да си гледа политическата работа в двореца. Но всеки ден посещаваше Силий у дома му, съвсем открито, с цяла свита от придружители. Когато й подхвърлих, че малко прекалява с шегата, заяви ми, че срещала трудности да го накара да се ожени за нея.

— Страхувам се, че подозира някаква хитрост; държи се учтиво и сдържано, но кипи от страст по мене, животното!

След няколко дни радостно ми съобщи, че най-сетне се е съгласил и щял да се ожени за нея на десети септември. Помоли ме аз да извърша обреда, като върховен понтифекс, и да се позабавлявам.

— Нали ще бъде чудесно да наблюдаваш смутеното му лице, когато разбере, че е бил измамен?

Междувременно вече бях започнал да съжалявам за цялата история, особено пък за тази грубиянска шега над Силий, макар отново да ме бе обидил в Сената с едно невъзпитано прекъсване. Реших, че не е трябвало да се отнасям много сериозно към предсказанието и че съм го сторил само защото съм бил много сънлив, когато Месалина ми го съобщи. И ако предсказанието е вярно, как би могло да се избегне с един лъжлив брак? Сетих се, че никой брак не се смята за истински по закона, докато не е консумиран физически. Опитах се да увещая Месалина да се откаже от цялата работа, но тя ми заяви, че съм я ревнувал от Силий, загубвал съм чувството си за хумор и съм се превръщал в някакъв дърт, глупав мърморко и педант. Замълчах.

Сутринта на пети септември отидох в Остия да осветя една нова житница. Казал бях на Месалина, че ще се върна на другата сутрин. Месалина отвърна, че и тя иска да дойде, та се разбрахме да тръгнем заедно; но в последния момент я налегна нейното прословуто главоболие и се наложи да остане. Разочаровах се, но беше късно да променям плановете си, тъй като в Остия се бяха приготвили да ми дават гражданско пиршество, а бях обещал да принеса жертва в тамошния храм на Август: откакто се бях разгневил на остиянците, че не ме приеха както подобава, много внимавах да не ги огорчавам.

Рано следобед, когато влизах в храма за жертвоприношението, Евод, един от моите освобожденци, ми подаде някаква записка. Сега Евод беше оня, който ме предпазваше от отегчителните молби на населението: всички писма се даваха първо на него и ако ги сметнеше за незначителни или безсмислени, или недостойни за моето внимание, отхвърляше ги сам. Удивително е какви глупости могат да пишат хората в своите просби. Евод рече:

— Прощавай, Цезаре, но не мога да прочета тази бележка. Някаква жена ми я даде. Би ли се обезпокоил ти сам?

За моя изненада беше на етруски, изчезнал език, познат на не повече от четири-пет души. Пишеше: „Голяма опасност за тебе и за Рим. Ела у дома веднага. Не губи нито миг.“ Това ме стресна и учуди. Защо на етруски? Чий дом? Каква опасност? Минаха една-две минути, докато разбера. Трябва да я е писала Калпурния, момичето, помните го, което живееше с мен, преди да се оженя за Месалина: забавно ми бе да я уча на етруски, докато съставях историята на Етрурия. Калпурния вероятно ми е писала на етруски не само защото никой друг не би могъл да го разчете, но и защото веднага щях да разбера, че ми пише тя. Запитах Евод:

— Видя ли жената?

Той обясни, че приличала на египтянка, че челото й било сипаничаво, но иначе била много хубава. Разпознах в нея Клеопатра, приятелката на Калпурния, която живееше с нея.

Трябваше веднага след приношението да отида на пристана, но не можах да намеря добър предлог да откажа угощението: всички щяха да сметнат, че ми е по-интересно да посетя две проститутки, отколкото да си гледам императорските задължения. От друга страна, знаех, че Калпурния не беше от хората, които ще ми пишат току-така, и докато правех приношението, реших, че на всяка цена трябва да чуя какво има да ми каже. Дали да се престоря на болен? За щастие бог Август ми се притече на помощ: вътрешностите на овена, който принесох, бяха най-зловещите, каквито бях виждал. Отвън животното изглеждаше съвсем здраво, а вътре беше разложено като червиво сирене. Очевидно при това положение бе невъзможно да върша каквато и да била обществена работа през този ден, особено пък нещо толкова важно като освещаването на най-големия хамбар в света. Тъй се измъкнах и всички се съгласиха, че решението ми е правилно. Отидох във вилата си и обявих, че през останалата част от деня ще си почивам, но че с удоволствие ще присъствувам на пиршеството, на което бях поканен същата вечер, ако няма официален характер. След това пратих носачите с носилката през задния вход на вилата ми и скоро носилката със спуснати пердета ме поведе към китния дом на Калпурния на един хълм край града.

Калпурния ме посрещна с такъв разтревожен вид, щото веднага разбрах, че е станало нещо много сериозно.

— Казвай веднага — рекох. — Какво има?

Тя се разплака. Не бях виждал Калпурния да плаче, освен веднъж, при оня знаменит случай, когато по заповед на Калигула ме замъкнаха посред нощ в двореца, а тя помисли, че ще ме екзекутират. Беше момиче със самообладание, лишено от хитрините и преструвките на обикновените проститутки, „вярна като римски меч“, как го казва поговорката.

— Обещаваш ли да ме изслушаш? Но няма да ми повярваш. Ще накараш да ме подложат на мъчения и да ме бичуват. Нито пък искам да ти кажа. Но никой друг не се осмелява да ти го каже, тъй че аз трябва да го сторя. Обещах на Нарцис и Палас да ти разправя. Бяха ми верни приятели в ония времена, когато всички бяхме бедни. Казаха, че нямало да им повярваш — нито на тях, нито на когото и да е другиго, но аз отвърнах, че на мен ще ми повярваш, защото вече съм ти доказала колко съм ти вярна, когато изпаднеш в беда. Дадох ти всичките си спестявания, нали? Никога не съм била алчна, ревнива и непочтена, нали?

— Калпурния, в целия си живот съм познавал само три наистина добри жени и ще ти кажа имената им. Едната беше Киприя, еврейската принцеса; другата беше Бризеида, прислужничката на майка ми; а третата си ти. Сега казвай какво имаш да казваш.

— Ти не спомена Месалина.

— Нея няма и да я споменавам. Добре, стават четири почтени жени. И не мисли, че обиждам Месалина, като я сравнявам с една еврейска принцеса, с една освобожденка-гъркиня и с една проститутка от Падуа. Оная доброта, за която говоря, не включва прерогативите…

— Щом слагаш и Месалина, мене ме извади! — възкликна тя.

— Скромничиш ли, Калпурния? Не е нужно. Казвам, каквото мисля.

— Не. Не скромнича.

— Тогава не разбирам.

Калпурния изрече много бавно и с мъка:

— Не желая да те огорчавам, Клавдий. Но говоря сериозно. Искам да кажа, че ако Киприя беше типична принцеса от рода на Ирод — ако беше кръвожадна, амбициозна, безскрупулна и без морални задръжки; ако Бризеида беше типична прислужница — ако крадеше и беше злобна и мързелива и хитро прикриваше деянията си; и ако твоята Калпурия беше истинска проститутка — суетна, похотлива, разхвърляна и алчна, и ако използувах хубостта си като средство да командувам и да опропастявам мъжете — и ако ти сега изброяваше трите най-лоши типа на жени, които познаваш и си ни подбрал като подходящи примери…

— Какво тогава? Какво искаш да кажеш? Говориш толкова бавно.

— Тогава, Клавдий, щеше да имаш правото да прибавиш и Месалина към нас и да ми кажеш: „Нея няма и да я споменавам.“

— Аз ли съм полудял, или ти?

— Не съм аз.

— Тогава какво искаш да кажеш? Какво е сторила бедната ми Месалина, че я нападаш по този жесток и страшен начин? Май че с това нашето приятелство ще свърши, Калпурния.

— Ти си напуснал града в седем часа тази сутрин.

— Да. И какво от това?

— Аз го напуснах в десет. Бяхме с Клеопатра на пазар. Отидохме да видим сватбата. Странен час на деня за сватбено тържество, не намираш ли? Забавляваха се великолепно. Всички пияни. Чудесна картинка. Цялата къща украсена с лозови листа и с огромни гроздове, с винени бъчви, с лозарски жлебове. Празник на гроздобера, това, изглежда, представляваха.

— Чия сватба? Говори по-разбрано.

— Сватбата на Месалина за Силий. Не те ли поканиха? Тя беше там, танцуваше и размахваше един тирс в най-голямата бъчва, облечена в къса, изпоцапана с вино бяла туника, с една гърда навън и с разпуснати коси. Но тя беше направо прилична в сравнение с другите жени. Те носеха само леопардови кожи, защото представляваха вакханки. Силий беше Бакхус. Увенчан беше с бръшлян и носеше къси ботуши. Беше по-пиян и от Месалина. Непрестанно си отмяташе главата в такт с музиката и се кикотеше като Баба.

— Но… но… — заекнах глуповато. — Сватбата е чак на десети. Аз ще я извърша.

— Много добре се оправят без тебе. Затова отидох при Нарцис в двореца, а щом ме видя, той рече: „Добре, че си тука, Калпурния. Ти си единствената, на която вярвам.“ А пък Палас…

— Не вярвам. Отказвам да повярвам.

Калпурния плесна с ръце.

— Клеопатра, Нарцисе!

Те се появиха и паднаха в нозете ми.

— Вярно ли е за сватбата?

Потвърдиха.

— Но аз знам всичко — промълвих неуверено. — Това не е истинска сватба, приятели мои. Това е нещо като шега, която измислихме с Месалина. Накрая тя няма да легне с него. Всичко е съвсем невинно.

Нарцис каза:

— Силий я хвана, вдигна туниката й и започна да целува тялото й пред всички присъствуващи, а тя пищеше и се смееше, сетне я отнесе в брачната спалня, останаха там почти час, преди да се върнат отново, за да танцуват и да пият пак. Това не е чак толкова невинно, нали, Цезаре?

Калпурния се обади:

— И ако не действуваш незабавно, Силий ще стане господар на Рим. Всички, които срещнах, ме уверяваха, че Месалина и Силий се заклели в главите си, че ще възстановят Републиката и че целият Сенат бил зад тях, както и повечето от преторианците.

— Трябва да науча всичко — казах. — Не знам просто да се смея ли, или да плача. Не знам дали да изсипя злато в скутовете ви, или да ви бичувам, докато се покажат костите ви.

Разказаха ми каквото знаеха, но Нарцис проговори едва когато заявих, че му прощавам, гдето е крил престъпленията на Месалина от мене толкова дълго време. Каза, че когато разбрал, в това време аз съм изглеждал тъй щастлив в своето невежество, че решил да ми спести болката на разочарованието дотогава, докато Месалина не е сторила нещо, с което да заплаши живота ми или сигурността на страната. Надявал се, че тя ще съумее да се прикрива или че аз сам ще науча. Но времето минавало, поведението й ставало все по-безсрамно, а за него ставало все по-трудно да ми каже. Всъщност той не можел да повярва, че не знам онова, което било известно на целия Рим и на всички провинции, та дори и на враговете ни отвъд границите. Невъзможно било в продължение на тези девет години да не съм чул за нейните безпътства, удивителни в своето безочие.

Клеопатра ми разказа една отвратителна и невероятна история. Докато съм бил в Британия, Месалина изпратила предизвикателство до сдружението на проститутките, с което поканвала да й пратят съперничка, за да се състезава с нея в двореца, та да видят коя от двете ще може да приеме повече посетители в продължение на една нощ. Сдружението избрало една известна сицилианка, наречена Сцила, по водовъртежа в Месинския провлак. На разсъмване Сцила се признала за победена при двайсет и петия посетител, ала Месалина продължила ентусиазирано, чак докато слънцето се изкачило високо на небето. Но което е още по-лошо, повечето от благородниците в Рим били поканени да наблюдават състезанието и мнозина от мъжете участвували в него; три-четири от жените били увещани от Месалина също да се състезават.

Заплаках, закрил очи с ръце, също както плакал Август преди петдесет години, когато внуците му Гай и Луций му разправили подобна история за майка им Юлия; и пак с думите на Август казах, че не съм чул нито дума, нито пък съм подозирал, че Месалина не е най-добродетелната жена в Рим. И пак като Август прииска ми се да се затворя в някаква стая и дни наред да не виждам жива душа. Но те не ми позволиха. Два стиха от една музикална комедия, изиграна от Мнестер и трупата му преди два дни — забравих й името, — непрестанно ми се въртяха из ума:

Най-тъжен е и смешен на стареца плачът

за младата съпруга, поела грешен път.

Казах на Нарцис:

— На първите игри, на които присъствувах (аз изпълнявах длъжността съпредседател на брат ми Германик) — игри в чест на баща ми, — на един испански гладиатор му избиха щита. Беше близо до мене и видях израза на лицето му. Оглупя от ужас, като видя какво му се е случило. А целият амфитеатър се заливаше от смях и подигравки. И на мене ми се стори смешно, небесата да ми простят.