Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (26) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 24

Днес се навършват десет години от смъртта на Ирод и аз ще ви разкажа колкото може по-накратко какво се случи оттогава насам в Изтока: макар Изтокът да не представлява вече особен интерес за моите читатели, смятам се задължен да не оставям довършени нишки в този разказ. Веднага щом научил за смъртта на Ирод, Марс потеглил към Цезарея и възстановил реда и там, в Самария. Назначи временен управител на Иродовите владения: това беше Фад, римски конник, който имаше големи търговски предприятия в Палестина и беше женен за еврейка. Аз одобрих назначението и Фад започна да действува с необходимата строгост. Не всички оръжия, раздадени на евреите, бяха върнати на Хелкиас: гилеадците си ги задържаха, за да се бранят от източните си съседи, арабите от Рава Амон. Много оръжия останаха и у юдеите и галилейците, а в резултат на това се образуваха разбойнически банди, които нанесоха големи щети на страната. Обаче Фад, с помощта на Хелкиас и цар Ирод Полион, които се стараеха да изтъкнат своето верноподаничество, арестува главатарите гилеади, обезоръжи последователите им и след това, една по една, излови разбойническите шайки.

Съюзническите царе на Понт, Комагена, Малка Армения и Итурея се вслушаха в съвета, пратен им от Ирод по неговия брат, и отново дадоха клетва за вярност на Рим, като се извиниха на Бардан, загдето не са излезли да го посрещнат на границите на Армения. А пък Бардан продължи похода си към запад: решил бе твърдо да си възвърне Армения. Марс му изпрати строго предупреждение от Антиохия, че една война с Армения ще означава война с Рим. Вследствие на това царят на Адиабена заяви на Бардан, че той отказва да се присъедини към експедицията, защото децата му са в Йерусалим и ще бъдат взети заложници от римляните. Бардан му обяви война и тъкмо се готвеше да нахлуе в неговите земи, научи, че Готарз е събрал нова войска и е подновил стремежите си към престола на империята. Върна се обратно и този път двамата братя влязоха в смъртно сражение край река Харинда, по южните брегове на Каспийско море. Готарз беше сразен и побягна в страната на дахите, която лежи на четиристотин мили в източна посока. Бардан тръгна да го преследва; но след като нанесоха поражение на дахите, войските му отказаха да го следват по-нататък, защото беше прекрачил границите на Партската империя. Той се върна на следващата година и тъкмо се готвеше да нахлуе в Адиабена, бе убит от своите първенци; подмамили го в засада по време на лов. Олекна ми, когато се отървах от него, защото беше мъж с големи дарби и необикновено деятелен.

Междувременно срокът за назначението на Марс изтече и аз се зарадвах, че се връща при мене в Рим, да ме съветва. Изпратих на неговото място Касий Лонгин. Той беше виден правник, към когото често се отнасях при трудни юридически въпроси, и бивш девер на племенницата ми Друзила. Когато в Рим се получи вестта за смъртта на Бардан, Марс не се изненада; изглежда, че сам той е имал пръст в заговора. Посъветва ме да изпратя като претендент за партския престол Мехердат, сина на бивш партски цар, който бе държан заложник в Рим в продължение на дълги години. Заяви, че се наемал да убеди благородниците, които убили Бардан, да приемат благосклонно Мехердат. Но Готарз отново се появи, този път с войска на дахите, и убийците на Бардан се принудиха да му положат клетва, тъй че Мехердат остана в Рим, да очаква неблагоприятни обстоятелства в Изтока. Според Марс това щяло да стане твърде скоро: Готарз бил жесток, прихватничав и страхлив и първенците щели да се вдигнат срещу му. Марс излезе прав. Две години по-късно при мен се яви тайно посланичество, съставено от различни благородници от Партската империя, с него дойде и царят на Адиабена, да ме молят да им изпратя Мехердат. Съгласих се и дадох добри сведения за Мехердат. В присъствието на посланиците го предупредих да не се превръща в тиран, да гледа на себе си като на главен магистрат, а на поданиците си като на свои съграждани; досега ни един партски цар не бе управлявал справедливо и милосърдно. Изпратих го в Антиохия, а Касий Лонгин го съпроводи до река Ефрат, където му каза да настъпи в Партия незабавно и да действува с бързина и смелост, защото престолът е негов. Обаче царят на Осроена, престорен съюзник, но таен привърженик на Готарз, умишлено задържа Мехердат в своя двор, устрои му скъпи пиршества и ловуване, а след това го посъветва да заобиколи през Армения, вместо да рискува, като пресече Месопотамия. Мехердат се вслуша в коварния му съвет, а това даде време на Готарз да се приготви, докато Мехердат загуби няколко месеца, превеждайки войската си през заснежените Арменски плата. Като излезе от Армения, той пое надолу край река Тигър и завзе Ниневия и други значителни градове. Царят на Адиабена го приветствува при пристигането му на границата, но го прецени като човек слабохарактерен и реши да се откаже от него при първа възможност. Тъй че, когато войските на Мехердат и Готарз се срещнаха в битка, Мехердат неочаквано се видя изоставен от царете на Осроена и Адиабена. Той се би смело и почти победи, защото Готарз бил такъв страхлив военачалник, че офицерите му трябвало да го връзват с верига за някое дърво, да не побегне. Накрая Мехердат беше пленен и „смелият“ Готарз го върна подигравателно на Касий с отрязани уши. Наскоро след това Готарз умря. По-нататъшните събития в Партия едва ли ще интересуват читателите повече, отколкото интересуваха мене.

Митридат се задържа на арменския трон няколко години, но накрая бе убит от своя племенник, сина на брат му, царя на Грузия. Това беше странна история. Царят на Грузия бе управлявал в продължение на четиридесет години и най-големият му син се умори да го чака да умре и да му остави царството си. Познавайки сина си и страхувайки се за собствения си живот, царят го посъветвал да узурпира трона на Армения, която беше по-голямо и по-богато царство от Грузия. Синът се съгласил. Тогава царят се престорил, че се е скарал с него и синът избяга в Армения под крилото на Митридат, който го прие любезно и му даде дъщеря си за жена. А оня веднага се впусна да прави интриги срещу своя благодетел. Върна се в Грузия, представяйки, че се е сдобрил с баща си, който пък, от своя страна, се скара с Митридат и изпрати сина си срещу му, начело на голяма войска. Римският офицер, който беше политически съветник на Митридат, предложи да се състои среща между Митридат и неговия зет, на което Митридат склони: но бе измамно хванат от грузински войски тъкмо когато се канел да подпише споразумението и бе удушен в одеяла. Като научи за това отвратително деяние, управителят на Сирия свика военен съвет на своя щаб, за да решат дали смъртта на Митридат не би трябвало да се отмъсти с наказателна експедиция срещу убиеца му, който сега управляваше на негово място; но всеобщото мнение беше, че колкото по-измамно и кръвожадно се разправят помежду си източните царе край нашите граници, толкова по-добре за нас — сигурността на Римската империя почиваше върху недоверието между нашите съседи — и че нищо не би трябвало да се предприема. Нашият управител, за да покаже, че не одобрява убийството, изпрати официално писмо до царя на Грузия, нареждайки му да изтегли войските си и да извика обратно сина си. Когато партите чуха за това писмо, сметнаха го за добър повод да си възвърнат Армения. Нападнаха Армения, а новият цар побягна, но после те се принудиха да прекратят войната, защото зимата беше много тежка и загубиха много войници от премръзване и болести, тъй че царят се върна — но защо да продължавам с тази история? Всички източни истории представляват всъщност все една и съща безкрайна приказка и много рядко, толкова рядко, че почти не се случва, се появява някой водач, който да сложи цел и насока на течението. Ирод Агрипа беше такъв, но той умря, преди да е успял да даде пълни доказателства за своя гений.

Що се отнася до еврейската надежда за Месия, тя бе подхранена наново от някой си Тевдас, магьосник от Гилеад, който събра много последователи по време на управлението на Фад и им повели да го последват до реката Йордан, която щял да раздели, както сторил навремето пророк Илия, и да ги преведе сухи отвъд, за да завземат Йерусалим. Фад изпрати конен отряд отвъд, нападна фанатизираната тълпа, хвана Тевдас и му отряза главата. Оттогава няма нови претенденти за титлата, макар сектата, за която Ирод ми бе писал — последователите на Йешуа бен Йосиф, или Иисус, да се е уголемила доста напоследък, та дори и в Рим. Съпругата на Авъл Плавций бе обвинена пред мен, че е присъствувала на една от техните вечери на любовта; но Авъл беше в Британия и аз потулих нещата. Задачата на Фад се затрудни от лошата реколта в Палестина: хазната на Ирод се оказа почти изпразнена (и нищо чудно, като знаем за какво изхарчи той парите си), тъй че нямаше начин да се облекчи положението, като се купи жито от Египет. Той обаче състави някакво помощно сдружение между евреите и събра пари, за да изкарат зимата; но следващата реколта също се провали и ако не беше царицата-майка на Адиабена, която даде цялото си богатство за купуване на жито от Египет, стотици хиляди евреи щяха да умрат от глад. Евреите приеха глада като божие отмъщение над целия народ за греха на Ирод. Втората лоша реколта не беше причинена толкова от времето, колкото от самите еврейски земеделци; бяха тъй унили, че вместо да засеят зърното, доставено им от приемника на Фад (сина на Александър алабарха, който се бе отказал от еврейската вяра), те го изядоха или пък го оставиха да покара в чувалите. Евреите са странна раса. По времето на Куман, който бе следващият управител, имаше големи размирици. Страхувам се, че Куман не беше подходящ за тази длъжност и началото на управлението му се ознаменува с голямо бедствие. Следвайки римския обичай, той изпратил една кохорта от редовни войници в района на Храма, за да пази реда по празненствата за голямата еврейска Пасха, а един от войниците, който мразел евреите, си смъкнал гащите в най-тържествения миг на празненството, разголил се безсрамно пред поклонниците и им викнал: „Хей, евреи, погледнете насам! Тук има нещо, което заслужава да се види.“ Това предизвикало бунт и Куман бил обвинен от евреите, че нарочно е накарал войника да извърши това предизвикателно и глупаво деяние. Естествено Куман се разгневил. Креснал на тълпата да се смири и да продължава да си празнува спокойно: но те се държали все по-заплашително. Куман решил, че една кохорта не ще се справи с обстоятелствата. За да сплаши тълпата, повикал целия гарнизон, което според мен е било голяма грешка. Улиците на Йерусалим са тесни и криви и били изпълнени с безброй много евреи, които както обикновено пристигнали за празника от всички краища на света. Подел се вик: „Войниците идат. Спасявайте се!“ Всички се втурнали да бягат. Който се спънел или паднел, бивал стъпквай от другите, а по уличните ъгли, където се срещали две противоположни тълпи, блъсканицата била такава, че мнозина били смазани. Войниците изобщо не изтеглили мечовете си, но повече от двайсет хиляди евреи загинали в паниката. Бедствието било толкова голямо, че последният ден на празника изобщо не се чествувал. А после, когато тълпата се разпръснала по домовете си, група галилейци хванали един от управителите на моите лични имоти, който пътувал от Александрия към Акра, за да събере суми, които ми се дължаха там. Той същевременно вършел някаква своя търговия, та галилейците му взели и едно ковчеже със скъпоценности. Като научил за това, Куман извърши наказателни действия над селата в близост до мястото на кражбата (на границата на Самария и Юдея), пренебрегвайки факта, че разбойниците са били очевидно галилейци — това личало от говора им — и че просто случайно са минавали оттам. Изпратил войскови части да ограбят селата и да арестуват първенците. Сторили го, а един от войниците, като тършувал по къщите, намерил препис от Законите на Мойсей. Той го размахал над главата си и започнал да чете някаква нецензурна пародия на свещените писания. Евреите закрещели, ужасени от светотатството, и се втурнали да му отнемат пергамента. Но той избягал развеселен, късайки книгата на парчета и разпръсквайки ги подире си. Вълненията взели такива размери, че когато Куман научил истината, принудил се да екзекутира войника като предупреждение към другарите му и като знак на доброжелателство към евреите.

Месец по-късно галилейците се запътили към Йерусалим за друг празник, а обитателите на едно самарянско село отказали да ги пуснат да минат оттам заради предишните неприятности. Галилейците настоявали да минат и в последвалия бой имало няколко убити. Оцелелите се жалвали пред Куман, но той не им помогнал, заявявайки, че самаряните са имали пълно право да не ги пуснат през селото си: защо не заобиколили през полето? Глупавите галилейци повикали един прочут разбойник и си отмъстили сами на самаряните, като ограбили селата им с негова помощ. Куман въоръжил самаряните и с четири кохорти от гарнизона в Самария излязъл срещу галилейските нападатели и убил и пленил мнозина от тях. По-късно при управителя на Сирия се явило посланичество от самаряни, да молят за помощта му срещу друга банда от галилейци, които те обвинявали, че са подпалили селата им. Той отишъл в Самария, решен веднъж завинаги да сложи край на цялата история. Накарал да разпънат на кръст пленените галилейци, а след това започнал да разследва причината за размириците. Установил, че галилейците имали право да минат през Самария и че Куман е трябвало да накаже самаряните за тези безредици, а не да ги подкрепя, и че наказателната му акция срещу юдейските и самарянски села за обирничество, извършено от галилейци, е неоправдана; и още, че първоначалното нарушаване на реда, неприличното разголване на войника по време на Пасхата, било насърчено от командира на кохортата, който се смял от сърце и заявил, че ако на евреите не им се харесва картинката, не са задължени да я гледат. Пресявайки внимателно доказателствата, той заключи също така, че селата са изгорени от самите самаряни и че обезщетението, което те му поискали, било многократно повече от разрушеното имущество. Преди да пламнат къщите, всички ценни предмети били изнесени от тях. И тъй, той изпрати Куман, началника на кохортата, самаряните ищци и още неколцина евреи за свидетели при мене в Рим, където ги съдих. Доказателствата бяха противоречиви, но и аз достигнах до същото заключение като управителя. Осъдих Куман на изгнание край Черно море; наредих ищците самаряни да бъдат екзекутирани като лъжци и подстрекатели; и накарах офицера, който се беше смял, да бъде върнат в Йерусалим и да го преведат през улиците на града, за да го охули народът, а сетне да го екзекутират на местопрестъплението му — защото го смятам за престъпление офицер, чието задължение е да пази реда на едно религиозно празненство, умишлено да подклажда народното негодувание и да причинява смъртта на двайсет хиляди невинни хора.

След като свалих Куман, спомних си съвета на Ирод и пратих за управител Феликс: това беше преди три години и той все още е там, но му е много трудно, защото страната е обхваната от размирици и гъмжи от разбойници. Той се ожени за по-малката дъщеря на Ирод; преди това тя беше омъжена за царя в Хомс, но го напусна. Другата му дъщеря се омъжи за сина на Хелкиас. Ирод Полион е мъртъв, а младия Агрипа, който след смъртта на чичо си бе управител на Халкида в продължение на четири години, сега направих цар на Башан.

Преди три години в Александрия избухнаха нови размирици и мнозина загинаха. Разгледах случая в Рим и установих, че гърците пак са предизвикали евреите, като са смутили религиозните им церемонии. Наказах ги съответно.

Толкова по въпросите на Изтока, а сега няма да е зле да разкажа за събитията в другата част на империята, та да мога после да се съсредоточа върху същността на летописа ми, чийто център сега е Рим.

Горе-долу по времето, когато партите изпратиха посланичество в Рим, за да искат цар, същото стори и големият съюз на германските племена, над които бе управлявал Херман — херусците. Херман беше погубен от членовете на собственото си семейство, загдето се бе осмелил да властвува над един свободен народ по деспотичен начин, и тогава бе започнала враждата между двамата главни убийци, племенниците му, което доведе до продължителни войни и накрая до загиването на цялото царско коляно на херусците, с едно изключение. Това беше Италик, синът на Флавий, Хермановия брат. Когато Херман коварно загради и изби трите легиона на Вар, Флавий остана верен на Рим, но след няколко години беше убит от Херман в някаква битка, докато служеше във войската на брат ми Германик. Италик беше роден в Рим и бе включен в съсловието на конниците, като баща си. Беше хубав и даровит младеж, получил бе римско образование, но предвиждайки, че един ден може би ще се качи на престола на херусците, аз бях настоял да се обучи да борави както с римски, тъй и с германски оръжия, и добре да изучи родния си език и тамошните закони: възпитатели му бяха членове от моята лична охрана. Те го научиха да пие и бира: германски принц, който не е в състояние да пие купа подир купа заедно със своите танове, се смята за недоносче.

Та, казвам, в Рим пристигна посланичество на херусците — искаха цар. Предизвикаха голямо вълнение в театъра в следобеда на пристигането си. Всички идваха в Рим за първи път. Потърсили ме в двореца, казали им, че съм в театъра и те се появиха там. Играеше се една комедия от Плавт, „Грубиянът“, и всички слушаха с голямо внимание. Настаниха ги на местата за обикновената публика, и то на лоши места, високо горе, където гласовете на актьорите едва се чуваха. Още щом седнали, те се огледали и започнали да питат на висок глас:

— Това почетни места ли са?

Разпоредителите се опитали тихичко да ги убедят, че е така.

— А къде седи Цезар? Къде са главните му танове? — питали те.

Разпоредителите посочили към оркестъра.

— Там е Цезар. Но той седи там, защото недочува. Местата, на които сте вие, са най-почетните места. Колкото по-нависоко, толкова по-почетно.

— Ами кои са ония тъмнокожи мъже с украсените шапки, седнали до Цезар?

— Това са партските пратеници.

— Какво е Партия?

— Голяма империя в Изтока.

— А те защо стоят там? Те не са ли почетни гости? Или защото са черни?

— О, не, и те са много почетни — казали разпоредителите. — Но, моля, говорете по-тихичко.

— А те тогава защо са на такива прости места? — настоявали германците.

(„Шът! Шът!“, „Тихо там, варвари, не чуваме от вас!“ и други подобни възгласи откъм публиката.)

— От уважение към Цезар — излъгали разпоредителите. — Казват, че щом глухотата на Цезар го принуждава да седи на подобно недостойно място, те не ще си позволят да седнат по-високо.

— Да не мислите, че ще оставим тая тумба от чернокожи да ни надмине по учтивост? — викнали възмутено германците. — Хайде, братя, да вървим!

Спряхме представлението за пет минути, докато те се промъкваха край претъпканите седалки и се настаниха победоносно до девиците-весталки. Но намеренията им бяха благородни, затова ги поздравих любезно, както заслужаваха, и на вечерята склоних да им дам царя, когото искаха; естествено с удоволствие го сторих.

Изпратих Италик отвъд Рейн със съвет, много по-различен от оня, който бях дал на Мехердат, преди да го отпратя отвъд Ефрат; защото партите и херусците са двете най-противоположни раси, които могат да се намерят в този свят. Казах на Италик:

— Италик, не забравяй, че ставаш цар на един свободен народ. Ти си образован като римлянин и си свикнал с римската дисциплина. Не очаквай от твоите съплеменници същото, каквото би очаквал един римски магистрат или военачалник от своите подчинени. Германците могат да бъдат увещани, но не и насилени. Ако един римски командир каже на своя подчинен: „Легате, отведи еди-колко си войници еди-къде си и там вдигнете защитен насип толкова и толкова дълъг и еди-колко си широк и висок“, подчиненият му отговаря: „Слушам, командире“: тръгва безропотно и насипът е готов след двадесет и четири часа. Но на херусците не можеш да им говориш така. Те ще желаят да знаят защо точно искаш да се издигне насипът и срещу кого и дали няма да е по-добре да изпратиш друг някой по-незначителен човек да извърши подобна позорна работа — защитните насипи са признак на страхливост, ще ти каже той — и ще иска да разбере какви подаръци ще му дадеш, ако склони, по своя добра воля, да ти свърши тази работа. Изкуството да управляваш твоите съотечественици, драги Италик, се състои в това, никога да не им даваш пряка заповед, а да изразяваш желанията си ясно, представяйки ги под формата на политическа препоръка. Нека твоите танове си мислят, че те ти правят услуга и по този начин почитат и себе си, като изпълняват тези желания по своя собствена воля. Ако има да се върши някаква неприятна или неблагодарна работа, представи я като въпрос на съревнование между тановете — кой от тях да бъде почетен да я подхване, и никога не забравяй да се отблагодаряваш с гривни и оръжия за услуги, които в Рим се смятат за нещо в реда на нещата. И най-вече бъди търпелив и никога не се оставяй да те разгневят.

Тъй той тръгна с големи надежди, подобно на Мехердат, и бил приет благосклонно от повечето танове, ония, които съзнавали, че нямат изгледи да стъпят на освободения престол, но, от друга страна, завиждали на местните претенденти. Италик не знаеше интригите във вътрешната политика на херусците и от него можеше да се очаква, че ще постъпва незаинтересовано. Но имало там неколцина, които се смятали достойни да заемат престола, те временно забравили недоразуменията си, за да се обединят срещу Италик. Очаквали, че Италик от невежество скоро ще създаде хаос в управлението, но той ги разочаровал, управлявайки по забележително мъдър начин. Затова тръгнали да се срещат с главатарите на съюзническите племена, за да ги подбуждат срещу него, назовавайки го римски узурпатор. „Свърши се вече с древните свободи на Германия — оплаквали се те, — възтържествува властта на Рим. Няма ли ни един от местните херусци, достоен за нашия престол, та трябваше синът на оня Флавий, шпионина и предателя, да го узурпира?“ С тези думи събрали голяма патриотична войска. Но поддръжниците на Италик заявили, че той не е узурпирал трона, а го е приел по молба на мнозинството от племето; и че той е единственият принц от царско коляно и макар да е роден в Италия, усърдно се е запознал с германския език, обичаи и оръжия и управлява много справедливо; и че баща му Флавий съвсем не е бил предател, а, напротив — дал е клетва за приятелство с римляните, одобрена от целия народ, включително и от брат му Херман, и за разлика от Херман не я е нарушил. А що се отнасяло до древните свободи на германците, това били лицемерни приказки: защото ония, които ги приказвали, били готови да съсипят народа, подхващайки нови междуособни войни.

В една голяма битка, състояла се между Италик и неговите съперници, Италик излезе победител и победата му беше толкова безспорна, че той забрави моите съвети и се умори да ласкае германската независимост и суета: взе да командува своите танове. Те го изхвърлиха начаса. По-късно отново бе върнат на престола с въоръжената помощ на едно съседно племе, а сетне — отново свален. Не се опитах да се намесвам: в Запада и в Изтока сигурността на Римската империя се крепи предимно на вътрешните разногласия между нашите съседи. Когато пиша тази книга, Италик отново е цар, но много го мразят, макар да удържа голяма военна победа срещу катите.

По същото време станаха неприятности още по на север. Управителят на Долни Рейн почина неочаквано и врагът наново започна да прави набези през реката. Имаха един способен водач, подобен на нумидийския Такфаринат, който ни бе създал големи неприятности по времето на Тиберий: подобно на Такфаринат и той беше беглец от нашите помощни легиони и бе набрал значителни тактически познания. Ганаск му беше името, фризиец, и провеждаше бойните си действия на широка нога. Успя да плени няколко от леките ни речни кораби и тръгна да пиратствува по бреговете на Фландрия и Брабант. Новият управител се наричаше Корбулон, човек, към когото не хранех лични симпатии, но чиито дарби използувах с благодарност. Навремето Тиберий беше назначил Корбулон за главен надзирател на пътищата и той скоро му изпрати безпощаден доклад за корупцията на предприемачите и за нехайството на провинциалните магистрати, чийто дълг беше да се грижат за доброто състояние на пътищата. Обосновавайки се на доклада, Тиберий бе глобил обвинените с големи суми; постъпката му бе несправедлива, защото пътищата бяха оставени да се разбият от предишни магистрати и тези предприемачи имаха единственото задължение да поправят най-повредените места. Когато Калигула наследи Тиберий и започна да усеща нужда от пари, между многобройните си други хитрини и измами той измъкна отново доклада на Корбулон и глоби отново всички предишни провинциални магистрати и предприемачи със същите суми, с които навремето Тиберий ги беше глобил; натовари Корбулон да събира парите. Когато аз пък наследих Калигула, върнах обратно глобите и задържах от парите само толкова, колкото трябваха, за да се свърши работата — около една пета от цялата сума. Нито Калигула, нито Тиберий бяха използували сумите за поправка на пътищата и те вече бяха в невъзможно състояние. Аз наистина ги поправих и издадох нарочни пътни разпореждания, като ограничих преминаването на тежки частни коли по селските пътища. Тези коли нанасяха много по-големи щети, отколкото селските каруци, които носеха стоки в Рим, и според мен не е правилно провинциите да плащат лукса и удоволствията на богатите безделници. Ако някой богат римски конник желае да посети селските си имения, да го стори с носилка или да отиде на кон.

Всъщност сега разправям за Корбулон. Знаех го за строг и точен човек, а гарнизонът в Долната провинция имаше нужда от суров началник, да затегне дисциплината: управителят, който умря, бе прекалено мек човек. Пристигането на Корбулон в главната му квартира в Кьолн напомняло много на пристигането на Галба в Майнц. (Сега Галба беше управител на Африка.) Той наредил един войник, който стоял на пост при вратата на лагера с раздърпана униформа, да се набие с пръчки. Войникът бил небръснат, косата му не била подстригвана от цял месец, а военната му плащаница била яркожълта вместо униформеното червеникавокафяво. Наскоро след това Корбулон екзекутирал двама войници за „захвърляне на оръжията пред лицето на врага“; копаели окопи и били оставили мечовете си зад палатките. Това подплаши войниците и те се стегнаха, а когато Корбулон ги поведе в сражение срещу Ганаск и им показа, че не само държи на дисциплината, но е и способен пълководец, те сториха всичко, каквото се искаше от тях. Войниците, или поне старите войници, всякога предпочитат опитните военачалници, колкото и да са строги, пред невежите — колкото и да са човечни.

Корбулон оправи военните ни кораби, подгони и потопи пиратската флота на Ганаск, а след това потегли нагоре по брега и застави фризийците да му дадат заложници и да положат клетва за вярност на Рим. Написа им конституция по римски образец и построи там укрепление, в което остави наши войски. Всичко дотук беше добре, ала вместо да спре, Корбулон навлезе в страната на големите хауки, които не бяха участвували в нападенията. Научил, че Ганаск се е укрил в някакво хаукско светилище, и изпратил Цюнен отряд да го преследва и да го убие там. Това вече беше обида към бога на хауките, а на всичкото отгоре след убийството на Ганаск същият отряд продължил чак до Емс и там, в Емсбурен, представил пред племенния съвет на хауките искането на Корбулон: да се подчинят незабавно и да започнат да плащат тежък ежегоден данък.

Корбулон ми докладва за действията си, а пък аз силно се разгневих: чудесно беше, че се бе справил с Ганаск, но да захваща нови вражди с хауките — това вече не биваше да върши. Нямахме достатъчно войски за нова война: ако големите хауки повикаха малките хауки на помощ и ако и фризийците започнеха пак да се бунтуват, аз щях да се принудя да търся силни подкрепления отнякъде, а нямаше откъде, защото всичко, което можех да заделя, се намираше в Британия. Наредих му незабавно да се върне отсам Рейн.

Корбулон получил заповедта ми, преди хауките да са имали време да отговорят на неговия ултиматум. Ядосал се, защото сметнал, че изпитвам завист към всеки пълководец, който се е осмелил да съперничи на моите военни завоевания. Напомнил на своя щаб, че Гета не бил удостоен с надлежните почести за отличното си завоюване на Мавритания и за пленяването на Салаб; и казал, че макар сега да съм узаконил правото на пълководци, които не са членове на императорското семейство, да празнуват триумфи, на практика, по всичко личало, никой друг освен мене нямало да получи разрешение да води война, за която законно да му се присъди триумф. Моите антидеспотични декларации били чиста преструвка: аз съм бил тиран като Калигула, само съм го прикривал по-умело. Казал също, че съм злепоставял доброто име на Рим, като съм го карал да оттегли заплахите, които отправил от мое име, и че съюзниците ни щели да го вземат на присмех, а тъй също и нашите войски. Ала това са били само гневни думи, казани пред щаба му. Единственото, което изрекъл пред войниците, когато дал сигнала за всеобщо изтегляне, било:

— Войници, Цезар ни нарежда да се върнем обратно при Рейн. Все още не знаем защо е взел това решение и не можем да го оспорваме, макар да си признавам, че аз лично съм дълбоко разочарован. Колко по-щастливи са били римските пълководци, предвождали легионите ни в старите времена!

Тъй или инак, той бе удостоен с триумфалните орнаменти, а и аз му написах едно лично писмо, в което се оправдавах срещу гневните обвинения, които, казах, съм дочул, че е отправял срещу ми. Заявявах му, че ако той се е разгневил, то разгневил съм се и аз, когато съм научил за предизвикателството му спрямо хауките; и макар да е трябвало да поразмисли, преди да ме обвини в завист, аз от своя страна се укорявам, че съм му изпратил онази кратка заповед, без да му обясня по-подробно причините за оттеглянето. Той ми отвърна, извинявайки се, оттегляйки обвиненията в деспотизъм и завист, и сега вече ми се струва, че се разбираме добре. За да поддържа духа на войската и да не могат войниците да бездействуват и да му се присмиват, той ги изпрати да работят над един канал, дълъг двайсет и три мили, между реките Мозел и Рейн, който да отвежда честите наводнения, които морето извикваше в тази равнинна местност.

Оттогава насам в Германия не се е случвало нищо особено за отбелязване освен един нов набег от страна на катите. Една нощ преминали Рейн с голяма войска, на няколко мили северно от Майнц. Главнокомандуващ на Горната провинция беше Секунд, консулът, който се бе държал тъй нерешително, когато станах император. Смятаха го освен това за най-изтъкнатия жив римски поет. Лично аз не ценя особено много съвременните поети, особено поетите от времето на Август: стиховете им ми звучат неискрено. Намирам, че последният истински поет беше Катул. Може да е така, защото поезията и свободата са неделими: при монархията истинската поезия умира и най-доброто, което може да се очаква тогава, е блестяща реторика и изкусна метрика. Готов съм да заменя и дванайсетте книги на Вергилиевата „Енеида“ за една-едничка книга от „Аналите“ на Ений. Ений, който е живял в най-величавите дни на Римската република и е смятал великия Сципион за свой личен приятел, е бил онова, което аз наричам истински поет; Вергилий не е друго освен забележителен стихоплетец. Сравнете ги само когато описват някаква битка: Ений пише като истински войник, какъвто е и бил (издигнал се е от обикновен войник до офицерски чин), а Вергилий — като културен зрител, застанал на отдалечен хълм. Вергилий се е повлиял силно от Ений. Някои смятат, че той затъмнява първичния гений на Ений с културното изящество на своята фраза и ритъм. Но това са глупости. Прилича ми на Езоповата басня за мушитрънчето и орела. Птиците се надпреварвали коя от тях може да хвърчи по-нависоко. Орелът спечелил, но като се уморил и не могъл да литне по-нагоре, мушитрънчето, което било кацнало на гърба му, се изкачило още по-високо и поискало наградата. Вергилий е бил същинско мушитрънче в сравнение с орела Ений. Дори да сравняваме само красотата, къде у Вергилий ще срещнете нещо, което би могло да се сравни с величавата простота на следните стихове Ений:

Fraxinu fragitur atque abies consternitur alta.

Pinus proceras pervortunt: omne sonabat

Arbustum fremiti silvai frondosai.

 

Отсякоха ясен и строен бял бор

и горди ели повалиха без жал —

гората от грохота див проехтя.

Но всъщност те са непреводими, а и аз сега не пиша трактат върху поезията. Макар поезията на Секунд според мен да беше неискрена и слаба като поведението му в Сената през оня ден, той поне успя решително да се справи с катите, когато се връщали на две групи от плячкосването на нашите френски съюзници. Победата дезорганизира германците, особено пък ако в плячката им има и вино, което те гълтат, като да е бира, забравяйки, че е много по-опиващо. Войските на Секунд обкръжили и сразили и двете вражески войски, убили десет хиляди души и взели още толкова пленници. Гласувахме му триумфални орнаменти, ала правилата за удостояване с триумф не ми позволиха да го наградя и с това.

Неотдавна бях удостоил с подобни почести предшественика на Секунд, Курций Руф, който, макар да бе син на обикновен гладиатор, по времето на Тиберий се бе издигнал до магистрат от първи ранг. (Тиберий му бе извоювал тази длъжност, въпреки че за нея се съревноваваха неколцина други с благородно потекло и положение, с думите: „Да, но Курций Руф си е сам на себе си прославен праотец.“) Руф се стремеше към триумфални орнаменти, но знаеше, че ще се разсърдя, ако подхване вражда с неприятеля. Чул за една сребърна жила, открита на няколко мили отвъд реката още по времето на Август, тъкмо преди поражението на Вар, и изпратил един легион да я разработва. Извадил много сребро, преди жилата да навлезе толкова дълбоко под земята, че да не може да се копае — достатъчно сребро за заплатите на всички Рейнски войски в продължение на две години. Естествено това заслужаваше триумфални орнаменти. Миньорският труд се видял мъчен на войниците и те ми написаха следното весело писмо от името на цялата армия:

Верните войски на Клавдий Цезар му изпращат най-добрите си пожелания и искрено се молят той и семейството му да се радват на дълъг живот и отлично здраве. Също така го умоляват за в бъдеще да дарява на своите пълководци триумфални орнаменти, преди да ги изпрати да командуват армии, защото тогава те не ще се смятат задължени да си ги спечелват, като принуждават верните Цезарови войски да се потят и трепят в сребърни мини, в прокопаване на канали и други подобни работи, които чудесно биха могли да се свършат от германски пленници. Ако Цезар само позволи на верните си войски да прекосят Рейн и да пленят няколко хиляди кати, то те с радост ще положат всички усилия, за да сторят това.