Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (21) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 19

В Ричбъро нетърпеливо очаквахме да чуем последните новини от Авъл и наистина там имаше известие от него. Съобщаваше, че бритите били извършили две нападения, едно през деня и второ през нощта, върху лагера, който бил укрепил северно от Лондон, но били отблъснати с известни загуби. Обаче непрекъснато пристигали нови подкрепления на неприятеля чак от Южен Уелс; научил също, че воините от Кент, които се били оттеглили в Уиълд, са изпратили вест до Карактак: щом Авъл бъде принуден да се оттегли, те щели да излязат от горите и да го откъснат от базата му. Затова Авъл ме молеше да се присъединя към него колкото може по-скоро. Разговарях с няколко тежко ранени войници, които Авъл бе върнал в базата, и всички бяха единодушни, че не британската пехота е страшна, а колесниците, които били сякаш навсякъде и толкова многобройни, че всяка група, по-малка от двеста-триста души, която се осмелявала да се отдели от главната сила, бивала унищожена.

Сега моите войски се подготвяха за настъплението. Слоновете носеха големи товари от запасни копия и други военни снаряжения; останах учуден от някакви странни машини, които висяха преметнати на гърбовете на камилите.

— Изобретение на твоя императорски предшественик, Цезаре — обясни Посид. — Позволих си да поръчам шест от тях в Лион, като бяхме там през юли, и ги изпратих в Булон, натоварени на камилите. Представлява нещо като обсадни машини за употреба срещу нецивилизовани племена.

— Не знаех, че императорът се е занимавал с военни изобретения.

— Вярвам, ще се увериш, че тези машини са много полезни, особено като се съчетаят с тънки въжета. Позволих си, Цезаре, да донеса няколко големи връзки от тънки въжета.

По широката усмивка на Посид разбрах, че е замислил някаква хитрост, която крие от мене. Затова му казах:

— Ксеркс Велики имал един военен министър на име Хермотим, евнух като тебе, и когато оставял Хермотим сам да разреши някоя тактическа проблема, като например превземането на непревземаем град без обсадни машини или преминаването на непроходима река без лодки, проблемът всякога бивал разрешен. Но ако Ксеркс или друг някой се опитвал да се намеси със съвет или предложение, Хермотим заявявал, че работата вече ставала твърде сложна за него и отказвал да се занимава с нея. Ти си втори Хермотим, но за щастие аз ще те оставя сам да се оправяш. Предвидливостта ти в оня случай с обелисковия кораб ти спечели моето доверие. Знай — очаквам големи дела от твоите камили и товара им. Разочароваш ли ме, ще си навлечеш гнева ми и вероятно ще те хвърля на пантерите в амфитеатъра още щом се завърнем.

Той отвърна все още ухилен:

— Ами ако ти помогна да спечелиш победата?

— Тогава ще те наградя с най-големия орден, който имам правото да раздавам, а той е съвсем подходящ за твоя пост: ще те наградя с „Неподостреното копие“. Какви други новости носиш в багажа? Тия камили, слонове и черни стрелци от Африка напомнят повече за представление на Марсово поле, отколкото за истинска война.

— Не, Цезаре, почти нищо друго. Но, вярвам, бритите ще си напълнят очите, преди да сме свършили, а входните пари можем да съберем и след представлението.

Напуснахме Ричбъро, без да срещнем съпротива: прехвърлихме реките под охраната на части от Четиринадесети легион, изпратени от Авъл за тази цел. Щом преминахме, те тръгнаха след нас. Не срещнахме ни един бритски враг по целия път от Ричбъро до Лондон, където Авъл и аз обединихме войските си на пети септември. Мисля, че и той се зарадва на срещата ни толкова, колкото и аз. Първото, което го запитах, бе дали духът на войниците е висок. Отвърна ми утвърдително и каза, че са очаквали едва половината от подкрепленията, които съм довел, а не бил споменал и за слоновете, тъй че нашата истинска мощ ги изненадала. Запитах го къде очаква неприятелят да ни даде битката, а той ми показа една контурна карта от глина на местността между Лондон и Колчестър. Посочи ми област, дълга двадесетина мили, край пътя Лондон — Колчестър (естествено това не беше път в истинския смисъл на думата), която Карактак укрепвал усърдно и която почти сигурно щяла да бъде място на бъдещото сражение. Бе горист хребет, наречен Брентууд, който извиваше край пътя като подкова; в двата й края имаше големи укрепления от колове и още едно в средата. Пътят вървеше към североизток. Левият неприятелски фланг отвъд възвишението се предпазваше от мочурищата, а един дълбок поток, наречен Уиълдски поток, образуваше защитна преграда отпред. Откъм десния фланг хребетът поемаше към север и продължаваше нататък около три-четири мили, но дърветата, бодливите храсти и къпините избуяваха край него тъй нагъсто, че всеки опит да се атакува този фланг от войници, които ще трябва да си разсичат път през гъсталака, би бил, според Авъл, съвсем безполезен. Понеже единственият възможен достъп до Колчестър беше по този път и понеже исках да се срещнем с главната сила на неприятеля колкото може по-скоро, аз проучих тактическите проблеми извънредно внимателно. Пленници и бегълци ни дадоха много точни сведения за отбранителните линии в горите и аз ги намерих за отлично обмислени. Не приех предложението за фронтална атака. Тръгнехме ли към централното укрепление, без първо да сме унищожили другите две, щяхме да се изложим на тежки атаки откъм двата фланга. Но нападение първо над другите две също нямаше да ни помогне кой знае колко; защото и да успеехме да ги превземем със скъпи жертви от наша страна, това значеше да си пробиваме пътя през цяла поредица от следващи укрепления навътре в гората, всяко от които трябваше да се превзема с отделна операция.

На военния съвет, на който Авъл и аз свикахме всички висши щабни офицери и командирите на легионите, единодушно се прие, че фронталната атака над централното укрепление е неизбежна и че трябва да сме готови да понесем тежки загуби. За жалост полите на хълма между реката и потока бяха много подходящи за маневриране с колесници. Авъл препоръча масово нападение в ромбовидна формация. Челото на ромба да се състои от един-единствен легион, разделен на две „вълни“, като всяка вълна е от осем редици. След тях да следват два легиона, които да се движат в една линия, в същата формация като водещия легион; след тях три легиона, наредени в една линия. Това да е най-широката част на ромба и там да са и слоновете като прикритие за всеки фланг. Подир тях да следват пак два легиона, а накрай — един. Конницата и останалата пехота да се пазят за резерв. Авъл обясни, че този ромб осигурявал прикритие за нападения откъм фланговете: врагът не може да атакува водещия легион, без да се изложи на обстрела от металните копия на втората линия, нито пък втората линия, без да пострада от копията на третата. Третата линия ще я пазят слоновете. Ако се случи голямо нападение с колесници откъм някой заден фланг, тамошните легиони можели да се извъртят и пак да се опазват едни други.

Моите възражения срещу този ромб бяха, че той е добра формация и е бил използуван успешно в еди-кои си битки — изброих ги — по време на Републиката; но че бритите са далеч по-многочислени от нас и вмъкнем ли се веднъж в средата на подковата, можем да бъдем атакувани от всички страни едновременно от сили, които не бихме могли да отблъснем, без да се дезорганизираме; челото на ромба непременно ще се окаже откъснато от тила. Заявих освен това много натъртено, че не съм готов да приема и една десета от загубите, които според изчисленията ще претърпим при една фронтална атака. Веспасиан изрече старата поговорка, че не можеш да си приготвиш бъркани яйца, без да счупиш черупките, и запита припряно дали не предлагам да се откажа от жертвите и да се върна във Франция незабавно и докога в такъв случай съм очаквал да си запазя уважението на войската. Пресякох го:

— Има повече от един начин да утрепеш котка — защо да я пребиваш до смърт с кокалената лъжица за каша, та да счупиш и лъжицата на всичко отгоре?

Започнаха да спорят с мен с превъзходството на стари бойци, опитваха се да ми вземат ума с технически военни термини, сякаш бях някой жалък невежа. Избухнах гневно:

— Слушайте, уважаеми! Както казваше богът Август: „Ряпата може да не знае гръцки, но аз знам“. Изучавам военна тактика от цели четиридесет години и вие не можете да ме научите на нищо ново: познавам всички традиционни и нетрадиционни ходове и нападения в играта на дама, разигравана с живи хора. Но трябва да разберете, че нямам свободата да играя тази игра така, както ме карате да я играя. Като Баща на Отечеството сега аз имам дълг към синовете си: отказвам да пропилея три-четири хиляди техни живота в подобна атака. Нито баща ми Друз, нито брат ми Германик биха си позволили да извършат фронтална атака срещу такава здрава позиция.

Гета запита с ирония:

— Какво биха сторили благородните ти роднини, Цезаре, в случай като този?

— Биха намерили някакъв околен път.

— Но околен път няма, Цезаре, това е установено.

— Казвам, че биха намерили някакъв околен път.

Крас Фруги се обади:

— Левият фланг на неприятеля се охранява от царя Чапла, а десният — от царица Глогина. И това е, на което се осланят, според някои пленници.

— Какъв е този цар Чапла? — запитах.

— Властелинът на тресавищата. В тяхната митология е братовчед на богинята на Битките. Тя се явява в образа на гарван и кацва върху остриетата на копията. А след това отмъква победените в тресавищата, където братовчед й, царят Чапла, ги изяжда. Царица Глогина е девица, която напролет се облича в бели одежди и помага на войниците в битките, като укрепява преградите им от колове със своите тръни: нали разбираш — те режат трънливи дървета и ги струпват в редица, с тръните навън, като скрепяват стволовете един за друг. Страшно препятствие за преминаване. Но царица Глогина крепи този десен фланг, без да е нужно да се режат дърветата. Разузнавачите ни съобщават, че цялата гора е така страховито оплетена, че е безполезно да се опитваме да пробием на което и да е било място. Авъл каза:

— Да, Цезаре, страхувам се, че трябва да вземем решение за тази фронтална атака.

— Посиде — викнах изведнъж, — ти бил ли си войник?

— Никога, Цезаре.

— Е, в такъв случай не съм сам, слава на боговете. Да речем, че аз се наема с невъзможната задача да преведа нашата конница до десния фланг на неприятеля, ти готов ли си да преведеш преторианците откъм левия през това непроходимо тресавище?

А Посид отвърна:

— Ти ми даваш по-лесния фланг, Цезаре. Оказва се, че има някаква пътека през блатата. Вървяло се по нея в редици по един, но има пътека. Вчера в Лондон срещнах един човек, испански окулист, който се скита из страната да лекува хората от блатно възпаление на очите. Сега е в лагера и разправя, че познавал това тресавище, а и пътеката — все по нея минавал, за да не плаща такса на бариерата при хълма. Откакто умрял Цимбелин, не вземали някаква определена сума, ами всеки пътник трябвало да плаща според парите, които носи в дисагите, и на този окулист му омръзнало да го обират. В ранно утро над тресавището всякога има мъгла, тогава той поемал по пътеката и се промъквал незабелязан. Разправя, че било лесно да вървиш по нея, стига веднъж да стъпиш там. Извеждала на половин миля зад хребета, в края на някаква борова горичка. По всяка вероятност бритите са сложили там стражи — Карактак е бдителен военачалник, — но, струва ми се, че бих могъл да ги обезвредя и да преведа през блатото всички, които са готови да ме последват.

Той обясни подробно хитрия си план, който одобрих, макар мнозина от пълководците да се усмихваха иронично; сетне аз обясних своя замисъл за нападение над десния фланг, който беше извънредно прост. Съсредоточени над обсъждането на ромбоидната формация, всички бяха пропуснали един важен факт, а именно, че индийските слонове могат да преминават през най-гъстите гори и не ги спират нито трънаци, нито шубраци. Но за да не разправям историята на два пъти, не ще кажа повече за военния съвет и за взетите там решения. Ще продължа с описание на битката, която се състоя в Брентууд на седми септември, дата, която бе паметна за мене, защото този ден брат ми Германик нанесе поражение над Херман при река Везер: ако беше жив, сега щеше да е петдесет и осем годишен — връстник на Авъл.

Поехме от Лондон по Колчестърския път. Авангардът ни влизаше в чести схватки с британски воини, но не срещнахме сериозна съпротива чак до Ромфърд, селце на около осем мили от Брентууд, където намерихме брода през река Ром здраво укрепен. Неприятелят ни задържа там през цялата сутрин, като даде двеста убити и сто пленници. Ние загубихме само петдесет, но двама от тях бяха офицери, а един — трибун, тъй че в известен смисъл бритите бяха облагодетелствувани. В същия следобед наближихме до хребета Брентууд и спряхме да нощуваме на отсамната страна на потока, който ни послужи за защитна бариера.

Проверих знаменията. Пред всяка битка се оглеждат знаменията, като се дава на свещените кокошки просена каша и се наблюдава как я поглъщат. Ако не са гладни, битката може да се смята направо за изгубена. Най-благоприятно е знамението, когато още щом жрецът отвори вратата на кафеза, кокошките се втурнат нататък, без да крякат и да бият с криле, и започнат да кълват тъй лакомо, че капки от кашата се стичат от клюновете им. Ако ли пък се чуе как човките им чукат по земята, това предсказва пълното поражение на неприятеля. За наша радост одарени бяхме с това най-щастливо знамение. Жрецът, който се грижи за кокошките, не се показа пред птиците, а, застанал с мен зад кафеза, изведнъж разтвори вратата в мига, в който аз им изсипах кашата. Те се втурнаха навън съвсем беззвучно и направо се нахвърлиха върху гъстата каша, край тях захвърчаха пръски и те започнаха да се хранят тъй лакомо, че всички бяхме възхитени.

Приготвил си бях една, според мен, много подходяща реч. Напомняше донякъде на Ливий, но смятах, че историческото значение на настоящия случай изисква нещо в този стил. Тя беше следната:

Римляни, нека никой сред вас не пустослови, нека ничий глас не възхвалява гръмко и напразно древните времена — не ги зовете дни на чисто злато и не омаловажавайте настоящия век, на чиято слава ние би трябвало да сме юначните борци, наричайки го покварен век на варакосан гипс. Гръцките герои пред Троя, възпети от величествения Омир, комуто би трябвало да вярваме, неспирно са повтаряли стиха:

Горди сме с туй, че по смелост далеч превъзхождаме ние

всеки от наште предци, който е тръгвал с враг да се бие.

Не прекалявайте в скромността си, римляни. Вдигнете високо глави. Изпъчете гърди. Строени в боен ред, пред вас днеска са воини, които напомнят на вашите предци тъй, както орелът — на орела или вълкът — на вълка — пламенна, горда, здрава, некултивирана раса, която размахва оръжия, забравени от нас от векове, чиито колесници се теглят от архаични понита, която използува жалка военна тактика, достойна единствено за страниците на античните поети, чиито бойци не са организирани в легиони, а са групирани по родове и домакинства, — осъдени да бъдат сразени от вашите дисциплинирани редици, тъй както е осъден дивият глиган, който свежда глава и връхлетява сръчния ловец, въоръжен с ловно копие и мрежа. Утре, когато мъртвите са преброени и унилите редици на пленниците маршируват под ярема на игото, тогава ще се надсмивате над себе си, ако сега за миг дори сте загубили вяра в настоящето, ако умът ви с бил заслепен от исторически увековечените победи на далечното минало. Не, приятели, труповете на тези примитивни юнаци ще бъдат смазани от мечовете ви по бойното поле тъй грубо и безпощадно, както свещените птици отхвърляха от земята с чевръстите си клюнове късовете от осветената каша, когато аз, вашият главнокомандуващ, разчитах знаменията.

Чух, че някои от вас, вероятно по-скоро лениви, отколкото подплашени или пък непокорни, се били поколебали, преди да тръгнат на тази война, изтъквайки за довод, че божественият Август бил определил границите на Римската империя за вечни времена до водите на Рейн и на Ламанша. Ако това бе вярно, а пък аз се наемам да ви докажа, че то не е, тогава богът Август би бил недостоен за вашето обожание. Мисията на Рим е да цивилизова света — а къде другаде на този свят ще се намери раса, по-достойна от британската, за облагите, които ние предлагаме да й дарим? Нам е възложена чудната и свята задача да преобразим тези пламенни хора, съвременници по развитие на нашите предци, във верни синове на Рим, нашата славна столица и майка. Какви бяха думите, които богът Август написа на баба ми, богиня Августа? „Като се вглеждам в бъдещето, виждам Британия да се превръща в страна, цивилизована като днешна Южна Франция; и смятам, че островитяните, които са ни расово сродни, ще се превърнат в много по-добри римляни, отколкото можем да очакваме от германците… И ще дойде ден (не се усмихвай), когато британски благородници ще заемат своите места в римския Сенат.“

Вие вече се проявихте като храбреци в тази война. На два пъти нанесохте славни победи над неприятеля. Унищожихте цар Тогодумн, моя враг, и отмъстихте за обидите му. Не ще се провалите и този път. Силите ви са по-могъщи от всякога, смелостта ви е по-голяма, редиците ви — по-сплотени. И вие, като вашия враг, отбранявате домашните си огнища и свещените храмове на своите богове. Римският войник, все едно дали се бие по заледените чукари на Кавказ, в нажежените пясъци на пустинята отвъд Атласките планини, в усойните гори на Германия или в тревистите равнини на Британия, всякога помни красивия град, който му е дал име, смелост и чувство за дълг.

Съчинил бях още няколко параграфа в същия високопарен стил, но колкото и да е странно, не изрекох ни дума от тази реч. Когато се изкачих на трибунала и офицерите викнаха в един глас: „Поздрав, Цезар Август, Баща на Отечеството, императоре наш!“, и войниците подеха вика с бурни ръкопляскания, аз не издържах. Чудесната реч ми се изпари от ума и единственото, което можах да сторя, беше да протегна ръце към тях и с просълзени очи да изрека:

— Всичко е наред, момчета: кокошките казват, че всичко ще бъде наред, а ние сме им измислили хубава изненада и тъй ще ги натупаме, че да не ни забравят, докато са живи — нямам предвид кокошките, а британците. (Избухна страшен кикот, в който сметнах, че е добре да се присъединя, като че ли шегата е била умишлена.)

— Спрете да ми се надсмивате, момчета! — викнах. — Не помните ли какво стана с малкото черно момченце от египетската приказка, което се бе присмяло на баща си, че казал вечерната молитва вместо сутрешната? Изял го крокодилът; тъй че внимавайте. Вярно е, вече остарях, но този е най-гордият момент от моя живот и съжалявам, че го няма брат ми Германик, за да се радва с мен. Помни ли някой от вас великия ми брат? Малцина сигурно, защото той загина преди двадесет и четири години. Но всички вие го знаете като най-великия римски пълководец. Утре е годишнината от славната му победа над Херман, германския главатар, и аз желая да я отпразнувате както трябва. Паролата за тази нощ ще е: „Германик!“, и бойният вик утре пак „Германик!“ и вярвам, че ако го крещите силно, той ще ви чуе в подземния свят и ще разбере, че легионите, които обичаше и водеше тъй славно, все още си го спомнят. Това ще го накара да забрави злата съдба, която го сполетя — умря отровен в леглото, както знаете. Двадесети легион ще има честта да води нападението; Германик всякога казваше, че макар в мирно време вие от Двадесетия да сте най-непокорните, най-пияните и най-свадливите войници в цялата редовна армия, на бойното поле сте като лъвове. Втори и Четиринадесети — Германик ви наричаше гръбнака на армията. Ваш дълг за утре е да стегнете френските съюзници, които ще действуват като ребра на армията. Деветият ще се включи последен, защото Германик всякога казваше, че вие, Деветият, сте най-бавният, ала най-сигурният легион в цялата армия. А вие, преторианците, сте определени за специални поръчения. Вие преживявате най-леко и сте най-добре платени в мирно време, затова честно е спрямо другите войски да ви възложа най-опасните и неприятни задачи, когато сте на бой. Това е всичко, което имам да ви кажа засега. Бъдете добри, момчета, наспете се и утре заслужете благодарността на вашия Баща!

Прославяха ме, докато прегракнаха, и тогава разбрах, че Полион е прав, а не Ливий. Добрият пълководец не може за нищо на света да изрече изящна реч в навечерието на битката, дори да си я е приготвил предварително; защото устните изричат онова, което идва от сърцето. Един от отзвуците на тази реч — която, ще признаете, на четене звучи далеч по-лошо, отколкото другата — беше, че оттогава Деветият стана известен не като „Девети испански“ (цялото му име), а като „Девети охлювен“. Също така и Двадесетият, чието пълно име е „Победният Валерианов двадесети“, получи прозвището „Пияните лъвове“; а срещнат ли се някой от Четиринадесети с някого от Втория, поздравяват се с думите „Приятелю Гръбнак.“ Френските помощни войски се наричат „Ребрата“.

Над лагера се спусна тънка мъгла, но скоро след полунощ изгря луна, която ни бе много полезна; ако беше мъгливо, нямаше да преминем през мочурищата. Спах до среднощ, когато Посид ме събуди според уговорката и ми подаде свещ и разпалена борова главня от лагерния огън. Запалих свещта от нея и се помолих на богиня Егерия. Тя е богиня на предсказанията и добрият цар Нума от древността се е съветвал с нея при всички важни случаи. Аз самият за пръв път извършвах тази семейна церемония, ала брат ми Германик и чичо ми Тиберий, а и баща ми, дядо ми, прадядо ми и техните предци са я извършвали в полунощ преди всяка битка; и ако им е била отредена победа, все същото благоприятно знамение им се е давало от нимфата. Колкото и тиха да е била нощта, в мига, в който изричали последните думи от молитвата, пламъкът угасвал внезапно от само себе си, като че задушен между два пръста.

Все не ми се искаше да вярвам на тази загадка: казвах си, че вероятно се дължи на природни причини — на течение или на лошия фитил, или дори на неволна въздишка от страна на молителя. Едва ли би могло да се очаква, че нимфата Егерия ще напусне своята горичка край езерото Неми и ще прехвръкне до центъра на Германия или до Северна Испания, или пък до Тирол — във всяка от тези страни, в едно или друго време, разправят, че е давала обичайния знак — при първия зов на някой Клавдий. Поставих запалената свещ в най-отдалечения край на моята шатра, на завет от всякакво течение, което би нахлуло през отвора, и тогава, като отстъпих на десет стъпки, смирено се помолих на Егерия. Беше кратка молитва на сабински диалект. Предаван през поколенията, неписаният текст се беше видоизменил, защото сабинският, първоначалният език на патрициите, отдавна не се говори в Рим; но аз бях изучавал сабински по време на историческите си занимания и можех да произнеса молитвата в близък до оригиналния й вид. И наистина, едва изговорих последната си дума, свещта, както я наблюдавах, внезапно угасна. Запалих я отново да видя дали фитилът е лош, или Посид е сторил нещо с восъка; но не — тя пак запламтя ярко и продължи да гори, докато накрая фитилът се свлече над малка восъчна локва, колкото пара. Това е една от малобройните ми истински мистически преживелици, която съм видял през дългия си живот. Нямам дарба за това. От друга страна, брат ми Германик бе непрестанно измъчван от видения и привидения. По едно или друго време той се бе срещнал с повечето от полубожествата, нимфите и чудовищата, възпявани от поетите, а при посещението си в Троя, когато бе управител на Азия, бе удостоен с прекрасното видение на богиня Кибела, обожавана от нашите троянски предци.