Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (19) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 17

От проучването, което направих на коментарите на Юлий Цезар за двата му британски похода, ми стана ясно, че освен ако условията там не се бяха променили извънредно много от неговото време досега, напълно възможно беше да сразим бритите във всяка битка с едно незначително променяне на нашата собствена бойна тактика. Но трябваше да се заангажират значителни войски. Голяма грешка е да се подхваща една военна кампания само с няколко легиона, да ги изпотрепеш от блъскане, карайки ги да се бият вместо четири, а после да пратиш за подкрепления, като с това дадеш време на неприятеля да се окопити. Най-добре е още в началото да започнеш с колкото може повече войски и да удариш колкото е възможно по-здраво.

Британските пехотинци са въоръжени с широки мечове и малки кожени щитове. Сравнени едни с други, британските воини са равни, дори и по-добри от римляните, но бойната им мощ намалява с увеличаване на броя им, докато нашата се увеличава. В сблъсъка на сражението едно отделение от британски бойци не може да устои на същия брой от дисциплинирани римски войници. Римското метателно копие, късият ни нож за мушкане и продълговатият ни щит със своите ръбове за вкопчване в щитовете на съседа представляват идеална екипировка за ръкопашен бой. Британските оръжия са създадени за единични схватки, но им трябва пространство, за да се разгърнат. Ако гъстотата на боя е такава, че да не позволи удобното размахване на широкия меч, и ако вкопчените вражески щитове пречат за нанасяне на странични удари с него, той е почти безполезен; а малкият щит е недостатъчна закрила срещу пронизващите копия.

Британските благородници се бият от колесници, подобно гръцките герои в Троя и древните латински главатари. Колесницата вече е изчезнала от съвременната война и е останала единствено като емблема за висок военен ранг или за победа. Конницата е заела мястото на колесницата, понеже породата на конете се е подобрила. В Британия имат малко коне, подходящи за истинска конница. Британските колесници се теглят от дребни, силни понита, отлично обучени. Могат да бъдат спрени изведнъж дори когато препускат по нанадолнище, и да се извръщат обратно само за миг. Всяка колесница сама по себе си представлява бойна единица. Водач и командир е благородникът — той води двама бойци и още двамина бегачи, въоръжени с ножове, които тичат наравно с понитата. Бойците често тичат край ока или се крепят на напречната дъска. Бегачите се стараят да прережат подколенните сухожилия на понитата от неприятелската колесница. Колона от колесници, подкарани с голяма скорост, лесно разпръсква пехотинска редица, втурвайки се отгоре й. Но ако редицата изглежда решена да посрещне нападението, колоната от колесници префучава край нея, а бойците й обсипват пехотинците със стрелите си, сетне обръщат и отправят нов порой от стрели откъм гърба. След като повторят на няколко пъти тази си маневра, колесничарите се оттеглят на безопасно място, бойците слизат от колесниците и придружени от пехотински подкрепления, повеждат последното нападение. Ако това нападение излезе неуспешно, всички отново се качват на колесниците си и са готови да нападнат откъм гърба. Истина е, че, както отбелязва Юлий Цезар, британската колесница съчетава бързината на конницата със стабилността на пехотата. Естествено обходната тактика е най-предпочитаната от колесничарските ескадрони. И също тъй естествено е, че британците страдат от всеобщия недостатък — недисциплинирани войници; те всякога се втурват към плячката, преди още да са разбили главните сили на неприятеля. Трябваше да създам нов тактически план за борба с британските колесници: френската конница на Юлий не бе успяла да ги възпре — а може би той е трябвало да открадне идеята от противника и да я използува в съчетание с леко въоръжена пехота. Аз обаче можех да разчитам, че ще спечеля който и да е пехотински бой.

Сметнах, че империята е в състояние да отдели най-много четири редовни пехотни легиона и четири легиона от помощни войски, заедно с хиляда конници. След като се посъветвах с моите военачалници, изтеглих три легиона от Рейн — а именно Втори, Дванадесети и Четиринадесети — и един от Дунава — Девети. Поверих командуването на експедицията на Галба, а Гета назначих за командуващ на конницата му и определих за начало средата на април. Но построяването на транспортните съдове се забави значително, а когато бяха готови, Галба пак се разболя и реших да почакам, докато оздравее: докъм средата на юни той все още беше твърде отпаднал и аз със съжаление разбрах, че не ще мога да отлагам повече. Вместо на него възложих командуването на един ветеран, който се славеше като най-способния тактик в армията, Авъл Плавций, далечен роднина на първата ми жена, Ургуланила. Беше мъж около шейсетте и четиринайсет години преди това беше консул: старите войници го помнеха като любимия военачалник на Четиринадесети легион под командуването на брат ми. Той замина за Майнц, за да поеме легионите, определени за експедицията. Забавянето, причинено от болестта на Галба, бе по-неприятно, защото вестта за предстоящото нахлуване, което бе опазено в пълна тайна до април, сега бе прехвърлила Ламанша и Карактак и Тогодумн усилено подготвяха отбранителните си позиции. Девети легион бе пристигнал в Лион от Дунава малко преди това, а двата легиона от френски помощни войски и един от швейцарци отдавна го чакаха там в пълно снаряжение. Изпратих на Авъл нареждането да отведе Рейнските легиони в Булон, като по пътя си присъедини към себе си и един батавски легион от помощни войски — батавите са германско племе, населяващо един остров при устието на Рейн, — и да премине Ламанша с корабите, които ще намери да го очакват там. В същото време в Булон ще пристигнат и лионските войски. Възникна едно неочаквано затруднение. Рейнските легиони не желаеха да тръгнат. Заявиха съвсем открито, че се чувствували отлично там, където са били, и че смятат похода към Британия за опасно и безполезно начинание. Твърдяха, че рейнските защитни сили щели сериозно да се отслабят след тяхното напущане — макар аз да бях подсилил тамошния гарнизон, като присъединих към оставащите там легиони големи войскови части от френски помощни войски и сформирах един съвсем нов легион — Двадесет и втори — и че нападението на Британия било противно на желанията на божествения Август, който завинаги бил определил стратегическите граници на империята до Рейн и Ламанша.

Аз самият бях в Лион по това време — средата на юли — и щях да отида лично да убедя войниците да изпълнят дълга си, но признаци за неспокойство се усещаха и сред Девети легион, а и сред французите, затова изпратих Нарцис, който беше с мен, като мой представител. Постъпих наистина глупаво, но затова пък моето щастие на глупак доведе нещата до благополучен край. Не бях осъзнал колко малко е обичан Нарцис. Всеобщо вярване беше, че следвам съветите му по всички въпроси и че той ме води за носа. Като пристигнал в лагера в Майнц, Нарцис поздравил Авъл твърде високомерно и поискал от него да строи войниците пред трибуната. Когато се строили, той се качил там, издул гърди и подхванал следната реч:

— В името на нашия император Тиберий Клавдий Цезар Август Германик. Войници, наредено ви беше да отидете в Булон и там да се натоварите на кораби и да нахлуете в Британия. Вие сте негодували и сте създали затруднения. Това е лоша постъпка. То е нарушение на клетвата ви към императора. Щом императорът е дал заповед за някаква експедиция, от вас се очаква да се подчинявате, а не да се противопоставяте. Дошъл съм тук да ви накарам да се осъзнаете…

Нарцис не говорел като пратеник, а сякаш сам той бил императорът. Естествено това раздразнило войниците. Подели се викове: „Слизай от този трибунал, гръцки слуга такъв“ и „Не желаем да слушаме онова, което ти ще ни кажеш.“

Но Нарцис имаше много високо мнение за себе си и се впуснал в порой от обвиняващо многословие.

— Да, казал той, — аз може да съм само грък, само един освобожденец, но, изглежда, знам по-добре дълга си от вас, римските граждани.

Изведнъж някой изкрещял: „Io Saturnalia“ и всичкият яд се стопил в гръмогласен кикот. „Io Saturnalia“ е вик, който се подема на нашите маскарадни празненства в чест на бог Сатурн. По време на празненствата всичко се обръща с главата надолу. Всеки има право да каже и да върши каквото си иска. Робите носят дрехите на господарите си и им заповядват, като че те са роби. Благородниците стават простолюдие, простолюдието — благородници. Всички подели да викат: „Io Saturnalia! Io Saturnalia!“ „Освобожденецът днеска е император.“ Редиците се разпръснали и се подхванала нелепа бъркотия от остроумия и дебелашки шеги, в която се включили първо по-низшите офицери, а сетне един-двама от висшите, докато най-накрая тактично се присъединил и сам Авъл Плавций. Авъл се преоблякъл като жена проститутка от лагера и се защурал насам-натам с кухненски сатър в ръка. Неколцина подофицери се покачили на трибунала и взели да се умилкват на Нарцис, търсейки любовта му. Нарцис бил страшно объркан и избухнал в сълзи. Авъл се втурнал да му помага, размахвайки сатъра: „Хей вие, лоши хора, я да оставите бедното ми мъжленце на мира! Той е достоен, почитан човек!“ Смъкнал ги от трибуната и прегърнал Нарцис, а в това време му прошепнал: „Остави ги на мене, Нарцисе! Те са като деца. Разсмееш ли ги сега, сетне можеш да правиш с тях какво си щеш!“ Изтеглил Нарцис напред и казал: „Бедното ми мъжле, както виждате, не е съвсем на себе си — не е навикнал на лагерно вино и на грубите ви шеги. Но след като преспи с мене, ще се оправи — нали, сладичък? — Дръпнал Нарцис за ухото. — А сега, чуй ме, съпруже! Този Майнц е опасно място. Тук мишките гризат желязо, петлите свирят заря с малки сребърни свирки, а пък осите носят на пояса си копия.“ Нарцис се престорил на уплашен — и наистина го било страх. Ала те скоро го забравили. Имало други забавления. Когато веселбата взела да стихва, Авъл наметнал командирския си плащ; повикал един тръбач и му наредил да свири „мирно“. След няколко минути редът бил възстановен, той вдигнал ръка за тишина и произнесъл реч:

„Войници, направихме си празненството, повеселихме се, сега тръбата сложи край на това. Да се върнем към реда и дисциплината. Утре ще принеса жертва и ще видя знаменията и ако са благоприятни, бъдете готови да напуснете лагера. Трябва да отидем в Булон, все едно дали искаме, или не. Това е наш дълг. А от Булон ще трябва да отидем в Британия, все едно дали искаме, или не. Това е наш дълг. А като стигнем там, ще трябва да водим тежки боеве, все едно дали искаме, или не. Това е наш дълг. А пък бритите ще си получат най-лошия бой, който са яли, все едно дали го искат, или не. Такъв им е късметът. Да живее императорът!“

Тази реч спасила положението и сложила край на неприятностите. Нарцис успял да напусне лагера, без достойнството му да пострада повече от това.

Десет дни по-късно, на първи август, моят рожден ден, войските потеглиха. Авъл се бе съгласил с мен, че ще е най-добре да се изпратят на три части, с разлика от по три-четири часа, защото слизането на една група ще съсредоточи всички британски войски на това място, а другите биха могли да отплават до някой незащитен пункт и да слязат на брега необезпокоявани. Но дори и първата група не срещна съпротива, защото вестта, че Рейнските легиони са отказали да потеглят, достигнала до Британия, а и там сметнали, че есента приближава и не ще потеглим през тази година. Единственото събитие, достойно за отбелязване по прекосяването на Ламанша, е силният вятър, който задухал и тласнал корабите на първата група върху тези на втората; но в това време се явило благоприятно знамение — светлинен лъч, който вървял от изток към запад, посоката, в която пътуваха войските; тъй че всички, които не били свалени от морска болест, отново се окуражили и слезли на брега в победоносно настроение. Задачата на Авъл беше да завладее цялата южна част на страната, като определи стратегическата си граница от река Севърн на запад, до големия залив Уош, в източна посока: това щеше да включи всички бивши владения на Цимбелин в една нова римска провинция. Той трябваше обаче да даде на ония племена, които доброволно предложат подчинение на Рим, обичайните привилегии на подчинени съюзници. Понеже това беше завоевателна война, а не само наказателна експедиция, на покорените щеше да се окаже най-голямо великодушие — дотолкова, че да не го сметнат за слабост. Не биваше да се разсипва безцелно имуществото, жените — да се насилват, нито пък децата и старците — да се убиват. Трябваше да каже на своите войници: „Императорът иска пленници, не трупове. А тъй като вие ще се установите за постоянно в тази страна, неговият съвет е да нанасяте колкото може по-малко щети по време на завоеванието. Мъдрите птици не мърсят собствените си гнезда; нито гнезда, взети от други птици.“

Главната му цел трябваше да е Колчестър, столицата на катувелауните. След като я превземеше, ицените от източното крайбрежие без съмнение щяха да се явят пред него, за да му предложат своето съюзничество и така той щеше да си построи здрава база за завоюването на центъра и югозападната част на острова. Казах му, че ако загубите му възлязат на повече от няколко хиляди убити или извадени от строя, преди още да е сразил главните съпротивителни сили на неприятеля, или ако съществува каквото да било съмнение от изхода на кампанията, преди да е дошла зимата, той незабавно трябва да ми съобщи и аз ще му се притека на помощ с моите резерви. Вестта щеше да се предаде през Франция и Италия чрез сигнални огньове и ако сигналистите си държаха очите отворени, аз щях да получа новината в Рим само няколко часа след като я изпратеха от Булон. Резервите, които щях да поведа, включваха осем преториански кохорти, цялата преторианска конница, четири части от нубийски стрелци и три части от балеарски стрелци с прашки. Щяха да ме чакат на бойна нога, разквартирувани в Лион.

Сам аз смятах да остана в очакване с резервите в Лион, но бях принуден да се върна в Рим. Вителий, който действуваше като мой заместник, ми писа, че намирал работата за невероятно трудна, че вече бил изостанал с цели два месеца в съдийската си дейност и имал причини да подозира, че Мирон, министърът на правосъдието, не бил толкова честен, колкото и двамата предполагахме. Друго неприятно писмо, което получих по същото време от Марс, ме накара да разбера, че трябва да се върна в Рим час по-скоро. Писмото на Марс гласеше следното.

Управителят на Сирия, Вибий Марс, има честта да поздрави императора по случай неговия наближаващ рожден ден и да му съобщи, че провинцията е процъфтяваща, спокойна, мирна и вярна. Същевременно той признава, че е малко обезпокоен от неотдавнашния инцидент в град Тибериада на езерото Галилея и моли императора да одобри мерките, които той е взел, за да го приключи.

До главната квартира в Антиохия достигна неофициално съобщение, че цар Ирод Агрипа е поканил на тайна среща следните съседни владетели: Антиох, цар на Комагена, Самсигерам, цар на Осроена, Котис, цар на Малка Армения, Полемон, цар на Понт и Каликия, Сохем, цар на Итурия, Ирод Полион, цар на Халкида. Разбрали се, ако се разчуе за срещата, да се обясни, че ще се празнува двайсетгодишнината от сватбата на цар Ирод Агрипа с царица Киприя. Покана за подобно тържество не бе изпратена на мен, твоя представител, макар благоприличието да го налагаше: нека повторя — единствената вест, която достигна до мен за това изключително събиране на владетели, бе от неофициален, да не кажа дори подмолен източник. Сохем от Итурия бил болен, но изпратил своя пръв министър да го представлява. Другите царе се подчинили на повикването на цар Ирод. Онези, чийто път трябваше да ги преведе през Антиохия (а именно всички гореспоменати освен цар Ирод Полион и цар Сохем) и които при едно посещение в Галилея би трябвало да се отклонят, за да ми изкажат уважението си като на твой представител, предпочели да минат по обиколен път, пътувайки инкогнито и в по-голяма част от времето през нощта. Само благодарение зоркостта на някои мои шпиони в Сирийската пустиня, източно от Халкида, научих, че вече са тръгнали.

Сам аз незабавно поех към Тибериада с най-голяма бързина, придружаван от двете си дъщери и от най-главните си щабни офицери, надявайки се да ги изненадам, като се появя на срещата нечакан. Цар Ирод Агрипа обаче е бил уведомен за приближаването ми. Посрещна ме вън от град Тибериада с царската си колесница, за да ме приветствува. Срещнахме се на едно място, на около миля от града. Не беше сам — придружаваха го петимата му царствени гости, последният от които, царят на Понт, току-що бе пристигнал. Цар Ирод не изглеждаше ни най-малко смутен, а слезе от колата и се забърза да ме поздрави по най-сърдечния възможен начин. Възкликна, че бил много щастлив, загдето накрая съм съумял все пак да дойда, след като не съм бил отговорил и на двете му покани, и отбеляза, че това било наистина изключително събитие — седмина източни царе да се срещнат на седмия камък от делението на милята. Щял да нареди камъкът да се замени с каменна колона в памет на случая и на него да се издялат имената и титлите ни със златни букви. Принуден бях да отговоря учтиво и да се направя, че уж му вярвам за двете писмени покани, и дори се заклех веднага щом се върна, да накажа оня враг, който ми е спрял писмата — неполучените, — по най-жестоката буква от закона. Другите царе и те бяха слезли и помежду ни започна размяна на любезности. Царят на Комагена, когото познавам още от Рим, подхвърли, че вероятно някой мой служител нарочно е задържал поканата на цар Ирод, имайки предвид състоянието ми. Запитах го какво иска да каже, а той отвърна, че раната от скорошната кончина на жена ми била твърде прясна, за да приемам покани за нечия годишнина от сватба, едно, общо взето, приятно събитие. Жена ми, отвърнах, е мъртва вече от четири години. А той възкликна, въздишайки: „Толкова отдавна? Сякаш беше вчера, когато я видях. Много мила жена.“ Тогава запитах царя на Понт направо в очите защо не е спрял в Антиохия да ме поздрави. Той отговори без следа от смущение, че очаквал да ме види на пиршеството и бил поел по източния път, следвайки съвета на някакъв гадател.

Невъзможно беше да наруша самообладанието на ни един от шестимата, затова тръгнахме заедно към Тибериада, преминавайки през приветствуващата тълпа. Сватбеното пиршество, най-разкошното, на което съм присъствувал, започна след няколко часа. Междувременно изпратих един от щабните офицери при всеки цар поотделно, да му каже поверително, че ако желае да запази приятелството си с Рим, препоръчва му се да се завърне в собствената си страна веднага щом учтивостта към нашия домакин му позволи, а междувременно да не участвува в никакви тайни разговори с царските си съседи. Накратко, пиршеството завърши в късен час, а гостите се извиниха и потеглиха на следващия ден: никакви разговори не се състояха. Последен си тръгнах аз; разделихме се с Ирод с обичайната учтивост. Обаче като се завърнах в Антиохия, намерих едно неподписано писмо. Съдържанието му бе следното: Ти обиди моите гости и трябва да приемеш последствията: сега аз съм твой враг.

Предполагам, че ми го е изпратил цар Ирод Агрипа.

Моите почитания към най-добродетелната и красива господарка Валерия Месалина, твоята съпруга.

Колкото вниквах в писмото, толкова повече се разтревожвах.

Изглежда, Ирод, възползувайки се от заетостта ми с Британия и от струпването на толкова много войски там — а можеше да потрябват и подкрепления, — подготвяше общ бунт в Изтока, прелюдия към който бе укрепяването на Йерусалим. Обезпокоих се много, но единственото, което можех да сторя, бе да се моля за бърза победа в Британия и да уведомя Ирод, че Марс следи внимателно близкоизточните въпроси. Писах му веднага, като му съобщих прекалено обнадеждващи новини за британската експедиция — защото по време на писмото ми Авъл не бе успял да срещне някакво голямо струпване на вражески войски, които възприемаха същата тактика, каквато предците им бяха използували срещу Юлий, когато настъпвал през Кент, — и му заявих съвсем невярно, че понеже експедицията е замислена като наказателна, очаквам войските ми да се върнат през Ламанша след няколко месеца.

Това бе първата лъжа, която изобщо казвах на Ирод, и тъй като я изложих само на хартия, без неудобството да му я съобщавам устно, успях да го накарам да я повярва. Писах:

… Би ли могъл да ми разкажеш нещо по-определено. Разбойнико, за оня предречен източен властелин, комуто е съдено след смъртта си да стане най-великият бог, познат на този земен свят? Непрестанно се сблъсквам с подмятания за него. Като например оня ден в съда. Един евреин бе обвинен, че създавал размирици в града. Размахал юмрук към един жрец на Марс и възкликнал: „Когато властелинът се разкрие, това ще и краят на хора като тебе. Храмовете ви ще бъдат сринати със земята, а ти ще загинеш под разрушенията, куче такова! Това време наближава.“ Подложен на разпит, той отрече да е казвал каквото да било от този род и тъй като доказателствата бяха противоречиви, осъдих го само на изгнание — ако би могло да се нарече изгнание да изпратиш един евреин обратно в Юдея. Всъщност Калигула вярваше, че сам той е този предречен властелин и в някои отношения предсказанието, така както съм го чувал, наистина сочеше към него. Баба ми Ливия също беше подмамена от нещо, което астрологът Трасил бе казал за годината на нейната смърт, съвпадаща със смъртта на предсказания властелин, да повярва, че тя е тази личност. Не бе обърнала внимание, че предсказанието е за бог, а не за богиня, нито че той ще се изяви първо в Йерусалим — Калигула е бил там като дете, — макар по-късно да властвува в Рим. Има ли нещо писано за него в еврейските свети писания? Разбрах, че твоят учен роднина Филон е специалист по тези въпроси. Преди няколко дни разговарях за това с Месалина и тя ме запита дали някой не е наследил тази странна мания от моята сега обожествена баба Ливия Августа и от лудия ми племенник Калигула. Казах й: „Кълна се, че аз поне не съм, въпреки божествеността, която Ирод Агрипа непрестанно ми пожелава.“ Но какво да кажем за теб самия, стари ми Разбойнико? А може би ти си всъщност този човек? Не, като размислям, не си и ти, въпреки връзката ти с Йерусалим. Предреченият властелин е човек много свят. Освен туй Трасил беше съвсем категоричен за годината на смъртта му, петнадесетата година от управлението на Тиберий, годината, в която Ливия трябваше да умре — и в която наистина умря. Доколкото знам, Трасил ни веднъж не е правил грешка с датите. Тъй че и ти загуби своята възможност. Но, от друга страна, ако Трасил е бил прав, защо още не сме чули нищо за този мъртъв цар? Калигула знаеше една част от предсказанието, което гласи, че този цар ще умре изоставен от приятелите си и че след това те ще пият от кръвта му. Колкото и да е странно, в неговия случай това се осъществи: Бубон, един от убийците, както си спомняш, се бе заклел да го убие и за отмъщение да пие от кръвта му и действително натопи пръсти в раната, която сам му бе отворил, а сетне ги облиза. Луд човек. Но Калигула умря с девет години по-късно от предсказаните. Ще ти бъда много благодарен, ако ми кажеш каквото знаеш за това. Но може би две или три предсказания са се смесили в едно? Или пък Калигула е бил заблуден за подробностите? Той знаеше за предсказанието от отровителката Мартина, която бе замесена в убийството на брат ми в Антиохия. Чувам обаче, че отдавна се говори за това в Египет като нещо изречено от оракула на Юпитер-Амон.

Писах така, защото вече знаех, че Ирод наистина се мисли за предсказания властелин. За това ми разказаха Иродиада и Антипа, които бях посетил в мястото на изгнаничеството им, докато бях във Франция. Не можех да им разреша да се върнат в Юдея, макар вече да знаех, че всъщност не са заговорничели срещу Калигула, но им позволих да напуснат Лион и им дадох едно доста голямо имение в Кадикс, Испания, където климатът прилича повече на оня, към който бяха привикнали. Те ми показаха едно разголващо писмо от дъщерята на Иродиада, Саломе, омъжена сега за своя първи братовчед, сина на Ирод Полион.

С всеки ден Ирод Агрипа става все по-набожен. Разправя на старите си приятели, че се преструвал на правоверен евреин само от политически причини и че все още тайно боготворял римските божества. Но сега знам, че това не е вярно. Той е изключително съвестен в съблюдаване на закона. Синът на алабарха, Тиберий Александър, който се отрече от еврейската вяра — за голям срам и мъка на чудесното си семейство, — ми каза, че когато бил в Йерусалим преди няколко дни, дръпнал Ирод настрана и му прошепнал: „Чувам, имал си някакъв изключителен готвач арабин, който знаел как да пълни и пече прасе-сукалче за среднощна вечеря. Би ли ме поканил някоя нощ? Невъзможно е да се намери истински вкусна храна тук, в Йерусалим.“ Ирод се изчервил и измърморил, че готвачът му бил болен. А истината е, че много отдавна се е отървал от този готвач. Тиберий Александър разправя друга една странна история за Ирод. Знаете го оня смешен случай, когато бе отишъл в Александрия с охрана от двама войници, които бе отвлякъл, за да им попречи да му връчат заповед за арестуване, и беше заел пари от алабарха? Излиза, че след това алабархът отишъл при Филон, оня свой учен брат, който се опитва да примири гръцката философия с еврейското писание, и му казал: „Сигурно съм сглупил, братко Филоне, обаче заех на Ирод Агрипа голяма сума пари срещу твърде съмнителна гаранция. В замяна той ми обеща да защищава нашите интереси в Рим и даде клетва пред всемогъщия бог да уважава и бди над Неговия народ, доколкото позволят силите му, и да спазва Неговия закон.“ Филон запитал: „Откъде изникна тъй неочаквано този Ирод Агрипа? Мислех го, че е в Антиохия.“ Алабархът отвърнал: „От Идумея: с пурпурна плащаница — восорски пурпур, — с напета стъпка, като цар. Започвам да вярвам, че въпреки предишните му безразсъдства и провинения в живота, съдено му е да играе важна роля в националната ни история. Той е човек с изключителни дарби. А пък сега, след като съвсем определено даде тържествен обет…“ Филон изведнъж станал много сериозен и взел да цитира пророк Исай: „Кой е тоя, Който иде от Идумея, в червени одежди от Восор, Който е тъй величествен в облеклото Си, Който пристъпя в пълната Си сила? Аз тъпках жлеба сам; и никой от народите не беше с мене. Но денят за отмъщение е в сърцето Ми и годината на изкупените от Мене настана.“ Филон отдавна бил убеден, че Месията ще се появи скоро. Написал е няколко книги по този въпрос. Обосновава се върху текста от Числа, за Звездата от Яков, и го съгласува с още други текстове от Пророците. Съвсем се е побъркал, бедничкият. А сега, след като Ирод стана толкова могъщ и сдържа обещанието си за съблюдаването на Закона и направи на александрийските евреи толкова много добрини, Филон наистина е убеден, че Месията е Ирод. Но онова, което го убеждава напълно, е, че семейството на Ирод, макар да е идумейско, всъщност произхожда от Йезекия, последния цар на Юда, преди Пленничеството. (Този Йезекия успял да измъкне новородения си син от града и да го отнесе при приятели в Идумея, преди Навуходоносор да нахлуе там.) Филон, изглежда, е съумял да убеди Ирод, че наистина е Месия и че му е съдено не да освободи евреите от игото на чужденците, за да сплоти всички деца на Сим в една голяма духовна империя под владичеството на небесния бог: това е единственото възможно обяснение за сегашната му политическа деятелност, която, нека си призная, ме кара да се тревожа сериозно за бъдещето. Повярвай, твърде много религия се усеща във въздуха. Това е лош знак. Напомня ми за твоите думи, когато обезглавихме оня благочестив глупак, Йоан Кръстител — „Религиозният фанатизъм е най-опасната форма на лудостта.“

Струва ми се, че казах твърде много, но мога да ти вярвам, мила мамо, че няма да разкажеш другиму за това. Изгори писмото, след като го прочетеш.

От Марс не получих друга вест, не получих отговор и от самия Ирод до отплаването ми за Британия — защото само две седмици след като стъпи там, Авъл наистина се принуди да ме призове. Но реших — Ирод наистина е прочел между редовете на моето писмо, че го подозирам, макар внимателно да избягнах да спомена за Марс, както и за годишнината от сватбата в Тибериада; и ще внимава, преди да направи следващата стъпка. Освен това подсилих гарнизона в Александрия и наредих на Марс да свика всички гръцки помощни войски в Сирия и да започне бързо да ги обучава, като пръсне слух, че се очаква нападение от Партия. Трябваше да стори това уж по своя инициатива и да не казва никому, че е получил заповеди от мен.