Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (18) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 16

Британия лежи на север, но климатът, макар и много влажен, далеч не е тъй студен, както би могло да се очаква; ако се дренира добре, страната би могла да стане извънредно плодородна. Местното население — дребни, тъмнокоси хора, е било пропъдено по времето, когато се създавал Рим, от едно нашествие на келтите откъм югоизток. Някои все още се държат самостоятелно в малки поселища в непристъпните планини или мочурища; останалите са станали васали и се размесили кръвно със своите победители. Употребявам думата „келти“ в най-общия й смисъл, за да включа в нея многобройните племена, които са се появили в Европа през последните векове, пътувайки към запад от някаква далечна област, намираща се на север от Индийските планини. Според някои познавачи били са пропъдени от тази част не от любов към странстванията и не поради натиск от по-мощни племена по границите си, а от някаква бавно настъпваща природна катастрофа, обхващаща огромни пространства — постепенно засушаване на неизбродими площи от плодородна земя, която дотогава ги изхранвала. Сред тези келти, ако изобщо думата би могла да има някакъв истински смисъл, аз трябва да изброя не само по-голяма част от населението на Франция — там аквитанците са от иберийски произход — и много от племената в Германия и Балканите, но дори и ахейските гърци, които са се установили за известно време в долината на Горни Дунав, преди да настъпят на юг към Гърция. Да, гърците са сравнително новодомци в Гърция. Те са изтикали местните пеласги, които са взели културата си от Крит, а донесли със себе си и нови богове, главният от които е бил Аполон. Това се е случило малко преди избухването на Троянската война; дорийските гърци идват още по-късно — осемдесет години след Троянската война. Други келти от същата раса нахлули във Франция и Италия пак около същото време и латинският език води началото си от тяхната реч. Пак тогава е станало първото келтско нашествие над Британия. Тези келти, чийто език е близък до най-древния латински, са се наричали гойдели — стройна, русокоса, едра, самохвална, избухлива, но благородна раса, надарена със сръчност във всички изкуства, включително и във финото тъкане, в артистичното обработване на металите, в музиката и поезията; те все още съществуват в Северна Британия, в същия стадий на цивилизация, увековечена за гърците, които тъй много й се променили, със стиховете на Омир.

Четири-петстотин години по-късно други келтски племена се появяват в Северна Европа, а именно онези племена, които ние наричаме галати. Те са нахлули в Македония след смъртта на Александър и се прехвърлили в Мала Азия, в ония области, които от тях днес носят името Галатия. Те също тъй навлезли в Северна Италия, където сразили етруските, и достигнали чак до Рим, сразили ни при реката Алия и изгорили нашия град. Същите тези племена завзели по-голяма част от Франция, макар предшествениците им да успели да се задържат в централната й част, в северозапада и на югоизток. Тези галати са също надарен народ; макар и не тъй сръчни като по-ранните келти в разните изкуства, те са по-единни по дух и по-добри бойци. Средни са на ръст, с кестенява или черна коса, закръглени брадички и прави носове. По времето на поражението при Алия някои племена от този клон нахлули в Британия откъм Кент, югоизточната част на острова, и принудили гойделите да се разпръснат ветрилообразно пред тях, тъй че сега ги намираме, освен като крепостни, само в Северна Британия и в съседния остров Ирландия. Галатите, които влезли в Британия, станали известни като брити или изрисувани хора, защото налагали по лицата и телата си кастовите отличителни знаци със синя боя, и те са дали името си на целия остров. Но след още двеста години се появила трета келтска раса, която се придвижила нагоре по Рейн откъм Централна Европа. Това са били хората, които наричаме белги, същите, които сега са се установили покрай бреговете на Ламанш, известни като най-добрите бойци във Франция. Те са смесена раса, близка до галатите, но с примес от германска кръв; имат светли коси, големи бради и орлови носове. Нахлули в Британия откъм Кент и се установили в цялата южна част на острова с изключение на югозападния му край, който все още се държал от бритите и техните крепостни, гойделите. Тези белги поддържали здрава връзка със събратята си отвъд Ламанш (един от царете им управлявал и от двете страни на протока), търгували с тях непрестанно и дори им изпращали въоръжена помощ по време на войните им с Юлий Цезар; както пък в югозападната част бритите търгували и изпращали помощ на своите събратя, галатите от река Лоара.

Толкова за расите в Британия; а сега следва историята за допира им с римската мощ. Първото нападение над Британия е било извършено преди сто и осем години от Юлий Цезар. Той открил, че многобройни брити се бият в редовете на неприятелите му, белгите от Лоара, и решил, че е време островът да се научи да уважава мощта на Рим. Осъзнавал, че не ще може да умиротвори Франция, докато Британия съществува като убежище за по-упоритите от неговите врагове и служи за изходна точка в новите им опити да възстановят независимостта на своята страна. Освен това искало му се, по политически причини, да спечели някаква забележителна военна победа, за да се изравни с победите на своя колега Помпей. Победите му в Испания и Франция били в отговор на Помпеевите завоевания в Сирия и Палестина, а един поход в отдалечената Британия можел да се противопостави на Помпеевите славни нашествия сред отдалечените нации в Кавказ. И най-сетне, нужни му били пари. Търговците от Лоара и търговците от Ламанша, както личало, печелели добре от Британия, а Юлий искал да спечели пазара за себе си, като първо изиска тежки данъци от островитяните. Знаел, че в Британия има злато, защото златни късове оттам се продавали свободно във Франция. (Впрочем това са били интересни монети: оригиналният модел представлявал златен статер на Филип Македонски, монета, която се промъкнала в Британия от Дунав и Рейн, но изображението на нея с течение на времето така се изтрило, че от двата коня в колесницата останал само един, а водачът на колесницата и самата колесница се слели в едно цяло; от увенчаната глава на Аполон личал само венецът.) Всъщност Британия не е много богата на злато и макар калаените мини в югозапада навремето да са били от значение — там са търгували картагенците — и все още да се експлоатират, главните доставки на калай за Рим идват от калаените острови край бреговете на Галиция. В Британия се намира малко сребро, както и мед и олово, а на югоизточния бряг има големи железолеярни, тъй също и сладководни бисери от добро качество, макар да са твърде дребни и да не могат да се сравняват с ориенталския вид. Кехлибар няма, като изключим парчетата, изхвърлени от морето — носят го вълните откъм Балтика, — но има отличен черен кехлибар, а и други ценни износни стоки, включително роби, кожи, вълна, лен, домашни животни, емайлиран бронз, синя боя, плетени кошници и жито. Юлий се интересувал най-много от зърнените храни и робите; макар да знаел, че робите, които би могъл да вземе от острова, не ще да са от кой знае какво качество — жените в никакъв случай не са привлекателни и са свирепи по характер, а мъжете, като изключим ония от по-висшата класа, от които стават отлични кочияши, са подходящи само за най-груба селска работа. Сред тях той не очаквал да намери готвачи, златари, музиканти, бръснари, секретари, нито изискани куртизанки. Средната цена, която можела да се получи за тях в Рим, нямало да надвишава четиридесет златици.

Той нахлул в Британия на два пъти откъм югоизток, както са сторили гойделите, бритите и белгите, всеки на свой ред. При първия път бритите разгорещено отстояли нападението му и се проявили добре: тъй че, като изключим заложниците, които успял да вземе от населението на Кент, не се облагодетелствувал кой знае колко и навлязъл едва десет мили в техните земи. Но втория път, поучавайки се от опита си, Юлий Цезар пристигнал с по-голяма войска — двайсет хиляди души; преди бил дошъл само с десет хиляди. Потеглил от Сандуич, местност близо до отвъдния бряг на континента, минал по южния бряг на устието на Темза, като прехвърлил първо реката Стауър, а сетне Темза, близо до Лондон. Придвижвал се към територията на катувелауните, белгско племе, чийто цар бил станал повелител на неколцина по-дребни царе в южната и източна част на страната. Главният му град бил Уитъмпстед, на около двайсет и пет мили североизточно от Лондон. Под „град“ аз много естествено не разбирам град в гръцко-римския смисъл на думата, а голямо поселище от плетени колиби, измазани с кал, или хижи от недялан камък. Този същият цар Касивелаун организирал съпротивата срещу Юлий; но той установил, че докато неговата конница и колесниците му превъзхождат френската конница, доведена от Юлий, пехотата му не може да се сравнява с римската пехота. Решил, че ще трябва да се откаже изобщо от пехотинците и само с конницата и с колесниците да предотврати разгръщането на римската армия. Юлий разбрал, че не ще може безопасно да изпраща отделни части за обиране на фураж освен на по-големи групи, и то с охрана от конници; британските бойци-колесничари се били усъвършенствали в това да изненадват и да откъсват отдалечили се войници и малки групички. Дотогава, докато римската армия оставала в походен строй, щетите, които можела да нанесе, изгаряйки нивите и хижите, били незначителни; а бритите всякога имали достатъчно време, за да отведат жените, децата и добитъка в сигурни убежища. Но веднъж щом прехвърлил Темза, Юлий получил подкрепа от някои племена, които наскоро били сразени от катувелауните. Това били триновантите, които живеели северозападно от Лондон, а столица им бил Колчестър. Един принц-изгнаник на триновантите, чийто баща бил убит от Касивелаун, се присъединил към Юлий във Франция тъкмо преди да започне походът и обещал, ако Юлий нападне територията на катувелауните, той от своя страна да вдигне целия източен бряг в негова подкрепа. Изпълнил обещанието си и сега Юлий имал сигурна база в страната на триновантите. След като си отпочинал там, той продължил пътя си към Уитъмпстед.

Касивелаун осъзнал, че надеждата му за победа е твърде малка, освен ако някак си с хитрост съумее да принуди Юлий да се върне назад. Изпратил бърза вест на подвластните си съюзници, хората от Кент, умолявайки ги да съберат войски и да нападнат главния лагер на Юлий. Веднъж вече напредването на Юлий било спряно малко след слизането на британска земя от съобщението, че буря разбила някои от корабите, които той не съобразил да изтегли на брега, а оставил на котва. Принуден бил да извърви обратно целия път от Стауър, а възстановяването на щетите му отнело десет дни; това пък улеснило бритите да си върнат и да подсилят позициите, които той и без туй с големи трудности бил завоювал. Ако хората на Кент приемели да нападнат главния му лагер, който се охранявал едва от две хиляди души и триста конници, и ако съумели да ги пленят и да сложат ръка на флотата, тогава Юлий щял да попадне в клопка и целият остров щял да се вдигне срещу римляните — дори и триновантите щели да изоставят новите си съюзници. Хората от Кент провели масово нападение върху главния лагер, но били отблъснати с тежки загуби. Като чули за това поражение, всички съюзници на Касивелаун или поне онези, които още не го били сторили, изпратили мирни посланичества при Юлий. Но междувременно той напредвал към Уитъмпстед, връз който връхлетял с две едновременни атаки по два от фронтовете му. Това укрепление представлявало голям земен насип, защитен от гори и дълбоки ровове и огради от колове, и се смятало за непревземаемо. То служело за убежище на всички ония членове на племето, които били твърде стари или твърде млади, за да участвуват в боя. Хванали там огромни количества добитък и стотици пленници. Касивелаун, макар войската му още да не била сразена, се принудил да моли за мир. Юлий му предложил много приемливи условия, защото лятото било към края си и бързал да се върне във Франция; там се подготвял бунт. Поискал от катувелауните само да предадат някои от своите видни мъже и жени заложници, да плащат годишен данък в злато на римския народ и да обещаят да не нападат триновантите. И тъй Касивелаун платил на Юлий предварителна вноска за данъка и му предал заложниците, същото сторили царете на всички останали племена освен триновантите и техните съюзници от източното крайбрежие, които предложили на Юлий доброволна помощ. Юлий се върнал във Франция със своите пленници и малкото добитък, който си бил задържал, след като продал една част на триновантите, за да спести главоболията по пренасянето му през Ламанша.

Бунтът във Франция избухнал след две години и Юлий бил толкова зает с потушаването му, че не успял да отдели хора за трети поход до Британия; макар Касивелаун да бил спрял да му плаща данъка още щом стигнала до него вестта за бунта и вместо това започнал да изпраща помощ на въстаниците във Франция. Наскоро започнали гражданските войни и макар, след като свършили, въпросът за настъпването в Британия да се повдигал от време на време, всякога имало убедителна причина да се отложи, най-често поради смутове на рейнската граница. Никога не успявали да намерят излишни войски. Всъщност, Август се възпротивил на разширяването на империята отвъд Ламанша. Вместо това съсредоточил усилията си върху цивилизоването на Франция и рейнските провинции, както и на ония части на Германия отвъд Рейн, завоювани от баща ми. А когато загуби Германия след бунта на Херман, той имаше още по-малко желание да прибави и Британия към своите тревоги. Той е отбелязал мнението си по въпроса в едно писмо до баба ми Ливия, датирано с годината на моето раждане, а именно, че едва когато французите дозреят за римско гражданство и може да им се вярва, че не ще въстанат, ако ги няма римските защитни войски, чак тогава да се смята, че нападението на Британия ще е политически оправдано:

Но въпреки това аз смятам, мила ми Ливия, че Британия трябва един ден да се превърне в гранична провинция. Неразумно е да се позволява един остров, тъй близо до Франция и населяван от толкова свирепо и многобройно население, да остане независим. Като се вглеждам в бъдещето, виждам Британия да се превръща в страна, цивилизована като днешна Южна Франция; и смятам, че островитяните, които са ни расово сродни, ще се превърнат в много по-добри римляни, отколкото можем да очакваме от германците, защото германците въпреки привидната си смиреност и склонност да изучават нашия начин на живот, всъщност са ни много по-чужди по дух, отколкото дори мавританците или евреите. Не бих могъл да обясня чувствата си другояче, освен като кажа, че твърде бързо се учат: знаеш поговорката: „Който бързо учи, бързо забравя“. Може да ти се струвам глупав, като пиша за британците, сякаш вече са станали римляни, но не е безинтересно да се размишлява за бъдещето. С това нямам предвид близките двадесет или петдесет години, но ако оставим на французите петдесет години да се подготвят за цивилизацията и ако отпуснем още двайсетина години за пълното покоряване на Британия, може би след сто години от днес Италия ще бъде тясно свързана с целия британски архипелаг и (не се усмихвай) може би британски благородници ще са заели местата си в римския Сенат. Междувременно трябва да продължаваме политиката си на търговско проникване. Този цар Цимбелин, който се е наложил като повелител на по-голямата част от острова, приема сърдечно римо-френските търговци и дори гръцките лекари, особено очните лекари, защото, както изглежда, британците страдат много тежко от очни болести поради мочурливата почва; а пък римските монетчици му изсякоха една красива сребърна монета — златните монети му се струват дивашки — и той поддържа приятелски отношения с нашите управители във Франция: Британската търговия се е развила много през последните няколко години. Казаха ми, че в двореца на Цимбелин в Колчестър се говори колкото на латински, толкова и на британски.

В този смисъл бих искал да цитирам историка Страбон, който, пишейки в първите години от управлението на Тиберий, отбелязва:

В наше време някои от британските владетели са си осигурили приятелството на Цезар Август посредством посланичества и любезно внимание: изпращат дори жертвени приношения за храма на Юпитер Капитолийски и са превърнали целия остров в родна земя за римляните. Заплащат много умерени митнически такси както за износа си във Франция, тъй и за вносните стоки, като последните се състоят в по-голямата си част от гривни от слонова кост, огърлици, кехлибар, стъклария и тям подобни.

По-нататък Страбон изброява износните стоки: злато, сребро, желязо, кожи, роби, ловджийски кучета, зърнени храни и добитък. Заключенията му — вдъхновени, предполагам, от Ливия, са следните:

Тъй че не е необходимо римляните да изпращат гарнизон на острова. Достатъчен е най-много един пехотен легион, подкрепен от конница, за да ги принуждава да си плащат данъка; но разходите по поддържането на постоянен гарнизон там ще се равняват най-малко на получения данък, а налагането на данъка ще наложи намаляването на митническите такси и освен това ще се създадат значителни военни рискове от политиката на принудително подчинение.

Тази оценка „най-много един пехотен легион“ е твърде скромна. „Най-малко четири легиона“ би било по-близо до действителността. Август никога не повдигна въпроса за прекъснатото изплащане на данъка от страна на катувелауните, не го сметна като измяна, нито се възпротиви на покоряването на триновантите от страна на Цимбелин. Тази Цимбелин беше внук на Касивелаун и царува в продължение на четиридесет години; ала последните му години бяха засенчени — такава, изглежда, е съдбата на застаряващите владетели — от семейни неприятности. Най-големият му син се опита да узурпира престола и беше прокуден от царството, избяга при Калигула във Франция, наемайки се, ако бъде поставен на трона на баща си, да признае суверенитета на Рим. Калигула веднага изпрати съобщение на Сената, известявайки го за предаването на острова, а след това потегли към Булон начело на огромна армия, за да започне сякаш нахлуването без нито миг отлагане. Но той беше нервен човек, страх го беше да не се удави в Ламанша, където приливите са високи, или да не бъде убит в някоя битка, или пък пленен и изгорен в някое ракитово жертвено изображение; затова обяви, че след като Британия се е предала в лицето на този принц, експедицията ще бъде излишна. Вместо това проведе атаката си срещу Нептун, заповядвайки на войските си да изстрелват стрели, да мятат копия и да запращат камъни с прашките си във водата, както вече описах, и да събират миди вместо плячка. Домъкна в Рим принца, окован във вериги, и след като отпразнува троен триумф — над Нептун, над Британия и Германия, осъди го на смърт като наказание за неизплатения данък и за бащиното му подло нападение над триновантите, и заради помощта, която някои британски племена бяха изпратили на Отьонските въстаници през осмата година от царуването на Тиберий.

Цимбелин умря в същия месец с Калигула и смъртта му бе последвана от гражданска война. Най-възрастният оцелял принц, на име Берик, бе обявен за цар, но той бе човек, към когото нито съплеменниците му, нито подвластните им съюзници изпитваха уважение. Двамата му по-млади братя Карактак и Тогодумн въстанаха срещу него само след година и го принудиха да бяга през Ламанша. Той се яви при мене в Рим и поиска помощта ми, също както брат му бе искал помощ от Калигула. Не му обещах нищо, ала го оставих да живее в Рим със семейството си и с неколцина още благородници, което бяха дошли с него.

Тогодумн, който сега управляваше съвместно с Карактак, научил от някакви търговци, че аз не съм бил никакъв войник, а пъзлив дърт глупак, който пишел книги. Изпрати ми едно нахално писмо, с което изискваше незабавното връщане на Берик и на другите бегълци, както и свещените емблеми на царската власт — тринадесет магически предмета — корона, чаша, меч и т.н., които Берик бил отнесъл със себе си в Рим. Ако Тогодумн бе вписал по-учтиво, аз също щях да му отговоря учтиво и поне щях да му върна емблемите на царската власт, които, изглежда, бяха необходими за правилното коронясване на един катувелаунски цар. Но сега му отвърнах накъсо, че не съм свикнал да ми пишат с подобно неуважение и в резултат на това не се смятам задължен да му правя никакви услуги. Той ми отговори още по-нахално; не съм казвал истината, защото поне доскоро всички, включително и членовете на собственото ми семейство, се отнасяли към мен с неуважение; и понеже аз съм бил отказал да му се подчиня, той от своя страна задържал всички римски търговски кораби в своите пристанища и щял да ги държи като заложници дотогава, докато съм дадял онова, което искал. Не оставаше друго, освен да се започне война. Французите щяха да загубят цялото си уважение към мен, ако се бях поколебал. Взех решението си съвсем независимо от Ирод, макар присмехулното му писмо да съвпада с това.

А имах и други причини да започна война. Първата беше, че бе настъпил онзи миг, предвиден от Август: готвех се да дам римско гражданство на голям брой от нашите по-цивилизовани френски съюзници, но имаше един елемент в Северна Франция, който пречеше за нормалното развитие на цивилизацията там — това беше друидският култ, магическа религия, която все още се поддържаше жива, въпреки всичките ми усилия да я обезсърча или забраня, благодарение на друидските учебни колегии в Британия, откъдето всъщност бе проникнал култът. Младите гали отиваха в Британия, за да получат там своето магическо образование, тъй както бе в реда на нещата испанците да идват в Рим, за да учат право, или младите римляни да заминават за Атина да изучават философия, или пък младите гърци да поемат към Александрия, за да учат хирургия. Друидизмът трудно можеше да се примири с гръцката или римска религиозна система на обожание, защото включваше човешки жертвоприношения и некромантия, та затова друидите, макар самите да не бяха воини, а само жреци, всякога раздухваха бунтовете срещу нас. Друга причина за война бе, че златното време на Цимбелин бе дошло до своя край. Тогодумн и Карактак, както разбрах, се готвеха да започнат война със североизточните си съседи, ицените, и с още две подвластни им племена на южния бряг; не се ли намесех, редовната търговия с Британия щеше да се прекъсне за известно време. Сега можех да разчитам на помощта на ицените и на другите племена, да не говорим пък за ламаншките търговци; възможността не биваше да се пропуска.

Добре би било също да изложа накратко главните черти на друидизма, религия, която, както изглежда, бе някаква смесица между келтски и местни вярвания. Не мога да гарантирам, че подробностите отговарят на истината, защото сведенията са противоречиви. Да се пише на книга за основите на друидизма, е забранено и ужасна съдба сполетява всеки, който се осмели да разкрие същността и на най-незначителните тайнства. Моето описание се основава на разказите на изтъкнати отстъпници от религията, но сред тях няма нито един друидски жрец. Ни един посветен друид не е бивал увещан да разкрие религиозните тайнства, та дори и под натиска на тежки мъчения. Думата „друид“ означава „дъбов човек“, защото това е тяхното свещено дърво. Свещената им година започва с напъпването на дъба и завършва със спадането на листата му. Има един бог, наречен Танар, чийто символ е дъбовото дърво. Той е, който с едно припламване на мълния създава имела върху клона на дъба — имелът, който е най-силният лек срещу магиите и всички други болести. Има също и един слънчев бог, наречен Мабон, чийто символ е белият бик. После идва Луг, бог на медицината, поезията и изкуствата, чийто символ е змията. Но всички те са всъщност една и съща личност, един бог на Живота-в-Смъртта, обожаван в различни изображения, подобно на Озирис в Египет. Тъй както Озирис ежегодно бива удавян от бога на водните простори, тъй и това тройно божество ежегодно бива убивано от бога на Мрака и Водата, чичо му Нодонс, и отново се връща към живот от мощта на своята сестра Сулис, богиня на Изцелението, която отговаря на Изида. Нодонс се изявява посредством гигантска вълна, висока дванайсет стъпки, която на определени интервали се втурва нагоре по устието на Севърн, главната от западните реки, и опустошава реколтите и хижите на цели трийсет мили в сушата. Религията на друидите не се изповядва от племената като единици, защото всъщност това са бойни сдружения, предвождани от царе и благородници, а се практикува от тринайсет тайни общности, наречени по имената на различни свещени животни, като членовете на всяка общност принадлежат към най-различни племена; защото месецът, в който човек е роден — те имат година от тринайсет месеца, — определя общността, към която трябва да принадлежи. Тъй съществуват Бобри, Мишки, Вълци, Зайци, Диви котки, Бухали и т.н., а всяка общност си има свое определено учение и се управлява от един друид. Главният друид властвува над целия култ. Друидите не участвуват в сражения и членовете на една общност, които се срещат в племенни битки на противникови страни, са свързани с обет да си помагат едни на други.

Тайнствата на друидската религия имат в основата си вярването за безсмъртието на човешката душа и в подкрепа на него се изтъкват многобройни природни аналогии. Една от тях е ежедневното умиране и възраждане на слънцето, друга е ежегодното умиране и ежегодното възраждане на листата на дъба, трета е ежегодната жътва на житото и ежегодното поникване на зърното. Според тях, когато умре, човек потегля на запад, подобно залязващото слънце, за да живее в някакви свещени острови в Атлантическия океан, докато настъпи часът, в който трябва да се роди наново. Целият остров е осеян със свещени олтари, наречени „долмени“ — един плосък камък, поставен върху два или повече камъка, сложени отвесно. Те се използуват за посветителните церемонии на общността. Посвещаването е едновременно смърт и прераждане. Новият член ляга на хоризонталния камък, след което се извършва символично жертвоприношение. По някакъв магически начин друидът, който извършва церемонията, като че ли отрязва главата на човека и я показва, кървяща, на околните. След това главата се съединява отново с тялото и въображаемият труп се поставя под долмена, в гроб, с имел между устните; а след многобройни молитви и магии новият човек се изправя от гроба като дете, което излиза от утробата, и бива въведен в своя нов живот от кръстници. Освен тези долмени съществуват изправени каменни олтари, посветени на фалически обреди; защото келтският Озирис прилича на египетския и в това отношение.

Рангът в общностите се определя от броя на жертвоприношенията, които човек прави на боговете, застанал върху долмена на предците си; от броя на враговете, които е убил в битка; и от наградите, които е спечелил при ежегодните религиозни игри като колесничар, фокусник, борец, поет или арфист. Рангът си личи по маските и украшенията за глава, които се носят по време на церемониите, както и по сините рисунки от боя, извлечена от сърпица (блатно растение), с които са изрисувани целите им тела. Друидските жреци се избират измежду младите мъже, стигнали до висок ранг в своите тайни общности и получили определени знамения за божествено благоволение. Но първо се изискват двайсет години упорит труд в друидската колегия и далеч не всеки кандидат успява да премине през задължителните трийсет и две степени. Първите дванайсет години са нужни за посвещаване във всички останали тайни общности, в запаметяване наизуст безкрайно дълги саги от митологическа поезия и в изучаване на законодателство, музика и астрономия. Следващите три години изминават в изучаване на медицина. Другите три изминават в изучаване на знамения и магии. Изпитанията, през които трябва да преминат бъдещите жреци, са извънредно трудни. Така например има едно изпитание за съчиняване на поезия. Кандидатът прележава гол цяла нощ в ковчегоподобен сандък, само ноздрите му се подават от леденостудената вода, с която е напълнен сандъкът, на гърдите му слагат тежки камъни. В това положение той трябва да съчини сравнително дълга поема, в най-трудната от многобройните трудни поетически метрики, на тема, зададена му, след като е бил положен в сандъка. Когато излезе оттам на следната сутрин, той трябва да може да изпее поемата си с мелодия, която е съчинявал успоредно със стиховете, и да си акомпанира на арфа. Друго едно изпитание е да застане срещу цялата група на друидите и да изслушва гатанки в стихотворна форма, на които да отговори пак с гатанки, също в стихотворна форма. Тези гатанки се отнасят до неясни случки в свещените поеми, които се предполага, че кандидатът познава. Освен всичко това той трябва да може да извиква магически мъгли и ветрове и да изпълнява всякакви фокуснически хитрости.

Сега ще ви разкажа за единствения път, когато изпитах на себе си друидска магия. Веднъж помолих един друид да ми покаже своята сръчност. Той поиска да му донесат три сухи грахови зърна и ги нареди в редица на дланта на протегнатата ми ръка.

— Без да си движиш ръката, можеш ли да издухаш двете крайни зърна? — каза той.

Опитах се, но естествено не можах — дъхът ми издуха и трите едновременно. Той ги взе и ги нареди на собствената си длан. А след това задържа двете крайни с показалеца и кутрето на същата ръка и лесно издуха средното зърно. Ядосах се, че ми се е присмял.

— Така всеки може — викнах аз. — Това не е никаква магия.

Той ми подаде зърната.

— Опитай! — рече със заповеднически глас.

Започнах да правя онова, което той беше сторил, но със съжаление установих, че не само не мога да събера достатъчно дъх, за да изтикам грахчето — дробовете ми сякаш изведнъж се бяха стегнали, — ами когато се опитах, не успях да изправя свитите си пръсти. Бяха се стегнали здраво на дланта ми, а ноктите постепенно се забиваха в плътта — едва се сдържах да не викна от болка. По лицето ми се стичаше пот.

Той запита:

— Нима е толкова лесно?

Отвърнах мрачно:

— Не е, когато срещу ти стои друид.

Той докосна китката ми и пръстите ми се отпуснаха. Предпоследното изпитание за кандидата е да прекара най-дългата нощ на годината, седнал на един люлеещ се камък, наречен „Опасното седало“, който е закрепен над дълбока пропаст в някаква планина в западната част на острова. Зли духове се явяват и разговарят с него през цялата нощ, като опитват по различни начини да го накарат да загуби равновесие. Той не бива да отговаря нито дума, а само да отправя молитви и химни във възхвала на боговете. Ако издържи това мъчение, позволява му се да се яви на последното изпитание, а то е да се изпие чаша с отрова, от което се изпада в смъртен транс и се посещава Островът на мъртвите; оттам трябва да донесе такива доказателства за пребиваването си, които да убедят изпитващите го друиди, че е бил приет от бога на Живот-в-Смъртта за негов жрец.

Съществуват три ранга на друидско жречество. Първи са онези, които са преминали всички изпитания, истинските друиди; след тях са бардите, които са преминали през поетическите изпитания, но не са задоволили изпитващите с отговорите си по гадателство, медицина и магии; после идват онези, които са удовлетворили изпитващите ги във всички гореизброени изпитания, ала още не са преминали изпита по поезия — те се наричат уатес или слушатели. Нужно е смело сърце, да се явиш на последните изпитания, които завършват със смъртта на трима от петима кандидати, затова, както ми казаха, повечето се задоволили със званията бард или слушател.

Следователно друидите са законодателите и съдниците, те надзирават обществената и личната религия, а най-голямото наказание, което могат да наложат, е да отлъчат някого от свещените обреди. Тъй като подобно отлъчване е равнозначно на това, да се осъди човекът на загиване — защото само чрез участие в тези обреди вярващият може да се надява, че ще се роди наново след смъртта, друидите са всемогъщи и само един глупак би се осмелил да им се противопоставя. На всеки пет години се прави голямо религиозно очищение — подобно на нашето преброяване през пет години — и за изкупление на народните грехове се изгарят човешки жертви, положени в големи ракитови клетки, изплетени така, че да напомнят мъже. Жертвите са разбойници, престъпници, хора, които са разкрили религиозна тайна или са извършили някакъв подобен грях, както и такива, които друидите обвиняват, че са си послужили незаконно с магии за свои лични облаги и с това са навредили на реколтата или са предизвикали епидемии. По онова време друидите отлъчваха от закона всеки, който бе приел римската религия или се бе свързал чрез брак с някое семейство, което е сторило това. Смятам, че за туй бяха прави; но загдето изгаряха живи хора, трябваше да им се даде хубав урок.

Имаха две особено свети места. Едното беше остров Енгълси, на западното крайбрежие, сред големите гори от свещен дъб, където са зимните им убежища и където се поддържа свещеният дъбов огън. Този огън, запален първоначално от мълния, се пренася за изгаряне на труповете, та да се осигури тяхното прераждане. Другото свято място е голямо каменно светилище в средата на Британия, което се състои от гигантски олтари от по три монолитни стълба, наредени в концентрични кръгове. То е посветено на бога Живота-в-Смъртта и от Новата година, която изчисляват по пролетното равноденствие, до лятното слънцестоене там се празнуват ежегодните религиозни игри. Избират един червенокос младеж, който да представлява богът, и го обличат в разкошни одежди. Докато траят игрите, той е свободен да прави буквално каквото си ще. Всичко е на негово разположение и ако му харесва някое оръжие или скъпоценност, собственикът се смята почетен и му го дава с радост. Най-хубавите момичета са му другарки в игрите, а състезаващите се атлети и музиканти правят всичко по силите си, за да заслужат неговото благоволение. Малко преди лятното слънцестоене обаче той отива с главния друид, представителя на бога на Смъртта, при един дъб, на който расте имел. Главният друид се качва на дъба и отрязва имела със златен сърп, внимавайки имелът да не докосне земята. Този имел е душата на дъба, който след това тайнствено повяхва. Принася се в жертва бял бик. Увиват младежа в кичести дъбови клони и го отнасят в храма, построен така, че на разсъмване в деня на лятното слънцестоене слънцето озарява една каменна пътека и осветява главния олтар, където полагат младежа, здраво свързан, и където главният друид го принася в жертва с подостреното стебло на имела. Не мога да разбера какво се случва в действителност с тялото, което остава положено върху жертвения камък без следа от разложение. Но жрицата на Сулис, от един запазен град, наречен Водите на Сулис, прочут с лечебните си извори, идва да го прибере на есенното Празненство на сбогуването и се предполага, че тогава богинята го възвръща към живот. Смята се, че богът стига с лодка до западния остров, където живее Нодонс, и го побеждава в ожесточен бой. Зимните бури са звуците от тази борба. Той се появява отново на следващата година в образа на новата жертва. Увехналият дъб осигурява горивото на свещения огън. На есенното Празненство на сбогуването всяка общност принася в жертва своето племенно животно, като изгаря ракитова клетка, в която са сложени животните, изгарят се и ритуални маски и украшения за глава. В това каменно светилище се извършва и сложната посветителна церемония за нови друиди. Светилището стои в центъра на един голям некропол, защото всички друиди и лица от висок религиозен ранг се погребват там с церемонии, които осигуряват прераждането им.

Има и други британски бойни богове и богини, но те имат малка връзка с религията на друидите и достатъчно много напомнят нашите собствени богове Марс и Белона, за да е нужно да ги описвам.

Във Франция център на друидизма беше Дрьо, град, западно от Париж, на около осемдесет мили от брега на Ламанша. Там продължаваха да се принасят човешки жертви, все едно, че римската цивилизация изобщо не съществуваше. Представяте ли си — друидите разрязваха труповете на жертвите, които бяха принесли на бога Танар, и оглеждаха вътрешностите им за знамения със същото спокойствие, с каквото вие или аз бихме оглеждали някой овен или свещена кокошка! Август не бе правил опити да премахне друидизма; само беше забранил на римски граждани да принадлежат към тайни общности и да присъствуват на друидски жертвоприношения. Тиберий се бе осмелил да издаде един декрет, с който разтурваше друидското съсловие във Франция, но този декрет нямаше за цел да бъде прилаган буквално, а само да се избягнат официалното римско санкциониране на взетите решения или наложените наказания от някакъв друидски съвет.

Друидите продължаваха да ни причиняват неприятности във Франция, макар много племена вече да бяха се отказали от този култ и да бяха приели нашата, римска религия. Твърдо бях решил още щом покоря Британия, да сключа едно споразумение с главния друид: в замяна на разрешението да практикува религията си в Британия по обичайния начин (въздържайки се обаче от каквито и да били враждебни проповеди срещу Рим) той да отказва да приема гали за посвещение в друидската общност и да не разрешава на британски друиди да преминават отвъд Ламанша. Без жреци тази религия във Франция скоро щеше да отмре, а там възнамерявах да обявя извън закона всяка друидска церемония или признак, в който се принасят човешки жертви, и да обвиня в убийство всеки, за когото разбера, че е участвувал в подобно деяние. Естествено друидизмът в Британия също трябваше да бъде премахнат; но за това още не биваше да се мисли.