Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (15) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 13

Александрийските гърци изпратиха нареждания до своите посланици, които все още бяха в Рим, да ме поздравят за победите ми в Германия, да се оплачат за наглото държане на евреите към тях (безредиците в града се бяха подновили), да измолят разрешението ми за възстановяването на Александрийския сенат и отново да предложат да ми издигнат храмове, чиято издръжка, както и тая на жреците, да се поеме от тях. Замислили бяха и още няколко по-незначителни почести освен споменатата, между другото две златни статуи, едната представляваща „Мирът на Клавдий Август“, другата „Германик Победителя“. Втората статуя я приех, защото тя всъщност беше в чест на баща ми и брат ми, чиито победи бяха много по-значителни от моята, завоювани бяха лично, и защото образите на статуите щяха да бъдат техни, а не мои. (Всички казваха, че брат ми бил живо копие на баща ми.) Както обикновено евреите изпратиха контрапосланичество, което ме поздрави за победите, поблагодари ми за благоволението към тях, изразено в циркулярното писмо, което бях написал за религиозната търпимост към всички евреи, и обвини александрийците, че са предизвикали тези нови смутове, като са прекъсвали религиозните им служби с неприлични песни и танци пред синагогите в празнични дни. Тук ще дам точния си отговор към александрийците, за да покажа как се справях с въпроси от този вид:

Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, император, върховен понтифекс, народен трибун, консул, до града Александрия, поздрав,

Тиберий Клавдий Барбил, Аполоний, син на Артемидор, Херемон, син на Леонидес, Марк Юлий Асклепий, Гай Юлий Дионисий, Тиберий Клавдий Фаниас, Пасион, син на Потамон, Дионисий, син на Сабион, Тиберий Клавдий Аполоний, син на Аристон, Гай Юлий Аполоний и Хермекс, син на Аполоний, вашите посланици, ми предадоха декрета ви и подробно ми говориха за града Александрия, припомняйки доброжелателството, което в продължение на много изминали години, както знаете, съм изпитвал към вас; защото вие сте наистина предани към Августовия дом, което е доказано от многобройни примери. Най-вече съществува взаимно разбирателство между вашия град и собственото ми семейство; достатъчно е да спомена в този смисъл брат си Германик Цезар, чието доброжелателство към вас бе изразено много по-ясно, отколкото от всекиго другиго от нас; той отиде в Александрия и лично разговаря с вас. По тази причина с радост приемам новите почести, които ми предлагате, макар обикновено да не обичам почестите.

На първо място, разрешавам ви да празнувате рождения ми ден като „Ден на Август“ по начина, който упоменавате в собствената ви прокламация. Второ, съгласен съм да издигнете на посочените места статуя на мене и другите членове на семейството ми, защото разбирам, че сте ревностни да положите паметници за вашето верноподаничество към моя род от всички страни. От двете златни статуи оная, представляваща „Мирът на Клавдий Август“, направена по предложение и молба на моя приятел Барбил, аз я отказах, защото ми се стори някак си обидна за моите ближни и сега тя трябва да бъде посветена на богинята Рома; другата да бъде носена във вашите процесии на съответните рождени дни по начин, който вие сметнете за най-подходящ; можете да й направите и трон, украсен както се следва. Неразумно ще е може би, след като приемам подобни големи почести от ваша страна, аз да откажа да представя Клавдиевата триба и да запустя издигането на свещени храмове във всеки египетски район; затова разрешавам да сторите тези неща и ако желаете, също така да вдигнете една конна статуя на моя управител Витразий Полион. Също давам съгласието си да направите четириконните колесници, които искате да вдигнете в моя чест на границите: една в Тапосирис в Либия, друга във Фар при Александрия, третата при Пелузий в Долни Египет. Но трябва да ви помоля да не назначавате върховен жрец на моя култ, нито да вдигате храмове в моя чест, защото не желая да обиждам моите събратя, а и съвсем ясно ми е, че светилищата и храмовете, откакто свят светува, са били издигани за прослава на боговете, като нещо дължимо единствено на тях.

Що се отнася до исканията, които тъй много настоявате да удовлетворя, ето моите решения: потвърждавам гражданството на всички александрийци, които са влезли в официално пълнолетие, преди да взема монархията, с всички привилегии и удобства, които това носи със себе си; единствените изключения да бъдат онези хитреци, родени от майки робини, които са съумели някак си да се наместят сред свободно родените. Повелявам също така онези благоволения, дарени ви от моите съотечественици, да бъдат потвърдени, както и благоволенията, дарени ви от вашите някогашни царе и градски префекти и потвърдени от божествения Август. Повелявам свещенослужителите в храма на бога Август в Александрия да се избират по жребие, както свещенослужителите в храма му в Каноп. Смятам намерението ви да направите градските магистратури тригодишни за твърде умно, защото магистратите ще се държат по-благоразумно по време на своите мандати, очаквайки, че когато изтекат, ще им се иска сметка за злоупотреба с администрирането, ако са се провинили. Що се отнася до въпроса за възобновяването на Сената, не ми е възможно да зная какви са били обичаите ви по време на Птолемеите, но вие знаете тъй добре, както и аз, че не сте имали Сенат при ни един от моите предшественици от Августовия дом. И тъй като това е съвсем ново предложение и не съм уверен дали вие и аз ще имаме полза, ако го възприема, писах на вашия градски префект, Емилий Рект, да извърши разследване и да ми докладва дали да се създаде сенаторско съсловие и ако отговорът е положителен, по какъв начин да стане това.

Що се отнася до въпроса кой е отговорен за неотдавнашните бунтове и враждата или да бъдем по-откровени за войната, която се води между вас и евреите, аз не желая да вземам определено становище по въпроса, макар вашите посланици, особено Дионисий, син на Теон, да застъпват каузата ви много разпалено в присъствие на своите еврейски противници. Но аз ще запазя за себе си правото да изпитвам дълбоко възмущение към оная група, която е подхванала тези нови размирици: и желая да разберете, че ако и двете страни не се въздържат от тази разрушителна и упорита враждебност, ще бъда принуден да ви покажа на какво е способен един доброжелателен монарх, когато се извика справедливият му гняв. Затова още веднъж умолявам вас, александрийците, да проявите дружеска търпимост към евреите, които са ви били съседи в Александрия в продължение на дълги години, и да не накърнявате чувствата им, докато те са отдадени на моления към своя бог според древните си обичаи. Оставете ги да изпълняват всичките си народни обичаи както в дните на божествения Август, защото аз съм потвърдил правото им да правят това след безстрастно изслушване и на двете спорещи страни. От друга страна, желая евреите да не настояват за повече привилегии освен онези, които вече ползуват, и никога вече да не смеят да ми изпращат отделно посланичество, сякаш вие и те живеете в различни градове — нечувана постъпка! — нито да включват свои състезатели за атлетически и други състезания в обществените игри. Те трябва да се задоволят с онова, което имат, облагодетелствайки се от изобилието, доставяно им от един голям град, на който те не са първоначалните обитатели: и не бива да довеждат нови евреи от Сирия и от други части на Египет в града, иначе ще ме принудят да ги заподозра още повече и отсега. Ако не се вслушат в това предупреждение, бъдете уверени, че ще им отмъстя, като разпаля световна вражда спрямо тях. Дотогава следователно, докато двете страни се пазят от този антагонизъм и живеят във взаимна търпимост и добра воля, аз се наемам да изразя подобна приятелска загриженост спрямо интересите на Александрия, каквато всякога е проявявала моята фамилия в миналото.

Тук искам да потвърдя постоянната ревностност за вашите интереси, която моят приятел Барбил отново прояви в застъпничеството си за вас, както и подобната ревностност от страна на приятеля ми Тиберий Клавдий Архиб. Бъдете здрави!

Този Барбил беше астролог от Ефес, в чиито способности Месалина имаше пълна вяра, и трябва да призная, че беше много умен човек, който по достоверността на предсказанията си можеше да се равни само с великия Трасил. Учил беше в Индия и при халдейците. Усърдието, с което защищаваше интересите на Александрия, се дължеше на гостоприемството, оказано му от първенците на града, когато преди години бе принуден да напусне Рим, защото Тиберий прокуди от Италия всички астролози и гадатели освен неговия любим Трасил.

След месец-два получих писмо от Ирод, с което официално ме поздравяваше за победите, за раждането на сина ми и за това, че съм получил титлата „император“ вследствие победите си в Германия. Прибавил бе и обичайното си лично писмо:

Какъв велик воин си ти, Маймунке! Достатъчно е да доближиш перото до папируса, да издадеш заповед за някоя битка и — хоп! — знамена се веят, мечове се изтеглят от ножниците, глави се търкалят по тревата, градове и храмове изгарят в пламъци! Какви ли страхотни разрушения ще причиниш, ако един ден се покачиш на някой слон и лично поведеш войската! Спомням си, че веднъж майка ти ми говори за тебе, не кой знае колко обнадеждено, като за бъдещия завоевател на Британския остров. Защо пък не? За себе си аз не замислям никакви военни победи. Мир и сигурност са единственото, за което копнея. Сега се занимавам с това да укрепя владенията си срещу едно вероятно нападение на партите. Киприя и аз сме много щастливи, добре сме, а също и децата. Учат се да бъдат добри евреи. Учат се по-бързо от мене, защото са по-млади. Между другото не ми харесва този Вибий Марс, новият ти управител на Сирия. Страхувам се, че в някой от близките дни ще се спречкаме, ако не престане да си завира носа в моите работи. Съжалих, когато мандатът на Петроний изтече: чудесен човек. Бедният Силас все още е в тъмница. Дадох му най-добрата възможна килия и му разреших да си пише каквото му е на душата, та да излива възмущението си от моята неблагодарност. Но не на пергамент или папирус, разбира се, а на восъчна плочка, та като стигне до края на някоя жалба, да трябва да изтрие писаното, преди да подхване новата.

Тук сред евреите си много обичан и острите изрази в писмото ти до александрийците не ги засегнаха: евреите умеят да четат между редовете. Научих от приятеля си алабарха Александър, че било размножено из всички квартали на Александрия със следния надпис от градския префект:

 

Прокламация от Луций Емилий Рект

Понеже населението поради своята многобройност не може да присъствува на изчитането на това най-свято и благородно писмо до града, сметнах за необходимо да го изложа публично, тъй че всеки читател да може да се възхити на величието на нашия бог Цезар Август и да изкаже благодарност за доброжелателството му към града ни.

Четиринадесетият ден на август, във втората година от управлението на Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, император.

 

Ще те направят бог, колкото и да не искаш; но ти си гледай здравето и настроението, храни се добре, спи дълбоко и никому не се доверявай.

РАЗБОЙНИКА

Ученическият присмех на Ирод за лекотата, с която си бях заслужил титлата „император“, ме засегна на болното място. Както и напомнянето му за забележката на майка ми — това пък засегна суеверието ми. Веднъж, преди много години, тя бе заявила в момент на раздразнение, докато й обяснявах предложението си да прибавя три нови букви към латинската азбука: „Има три съвършено невъзможни неща на този свят: първото е продавниците да се проточат отвъд до Неаполския залив; второто е ти да покориш Британския остров и третото — поне една от твоите чудновати букви да влезе във всеобща употреба.“ И все пак първото невъзможно нещо вече се беше случило — в деня, когато Калигула построи прочутия си мост от Баули до Путеоли и нареди продавници по него. Третото невъзможно нещо можеше да се осъществи в деня, в който пожелаех, стига да поисках разрешението на Сената. А защо не и второто?

Няколко дни подир това получих писмо от Марс с надпис „бързо и поверително“. Марс беше способен управител и почтен човек, макар и несимпатичен за събеседник — сдържан, студен в обноските, неизменно саркастичен, без слабости и пороци. Дадох му тази длъжност в знак на благодарност за важната роля, която беше изиграл преди повече от двадесет години, докато командуваше един легион в Изтока, за да изправим Пизон в съда за убийството на брат ми Германик.

… Моят съсед, приятелят ти цар Ирод Агрипа, както ми съобщават, укрепява Йерусалим. Ти сигурно вече знаеш за това, но пиша ти, за да ти изясня, че тези укрепления, когато бъдат завършени, ще направят града непревземаем. Не желая да отправям обвинения за изменничество към приятеля ти цар Ирод, но като управител на Сирия наблюдавам това с тревога. Йерусалим контролира пътя за Египет и ако попадне в безотговорни ръце, Рим ще бъде в голяма опасност. Ирод уж се страхувал от някакво партско нападение; но той се е предпазил от подобно невероятно събитие посредством таен съюз с царските си съседи на партската граница. Без съмнение ти одобряваш приятелските му умилквания пред финикийците; изпраща огромни подаръци на град Бейрут и строи там амфитеатър, както и портици, и обществени бани. Трудно ми е да си обясня причините, поради които ухажва финикийците. Но, тъй или инак, поне засега първенците на Тир и Сидон, изглежда, не му вярват много. Възможно е да имат основателни причини — това не знам. С риск да те разгневя, аз ще продължавам да ти докладвам за политическите събития в южните и източните райони, които управлявам, веднага щом ги науча.

Неприятно ми бе да прочета писмото и първото ми чувство беше на гняв срещу Марс, загдето нарушава доверието ми в Ирод; но като премислих нещата, изпитах благодарност. Не знаех какво да мисля за Ирод. От една страна, вярвах, че ще сдържи клетвата за вярност, която бяхме положили публично на Форума; от друга — той очевидно беше зает с някакви свои лични кроежи, които у всекиго другиго бих сметнал за напълно изменнически. Драго ми беше, че Марс си отваря очите. Не казах за това никому, дори и на Месалина, само отговорих на Марс:

Получих ти известието. Бъди предпазлив. Докладвай за развитието на нещата.

На Ирод му написах лукаво писмо:

Вероятно ще последвам съвета ти за Британия, мой мили Разбойнико, и ако наистина нахлуя в този нещастен остров, сигурно ще яздя на гърба на слон. Това ще е първият слон, видян в Британия, и без съмнение ще извика всеобща възхита. Драго ми е за добрите новини от твоето семейство; не се тревожи от партско нападение заради тях. Ако чуя тревожни вести откъм оная страна, веднага ще повикам от Лион чичо ти Антипа да потегли и да потуши вълненията, облечен в своята седемдесетхилядна и първа ризница, тъй че, знаейки това, Киприя може да спи спокойно през нощта, а и ти можеш да спреш работата по укрепването на Йерусалим. Ние не желаем Йерусалим да е прекалено укрепен, нали? Представи си, те твоите разбойници-братовчеди от Идумея внезапно връхлетят там и успеят да влязат в Йерусалим, преди да си построил последния бастион — тогава никога не бихме съумели да ги изтикаме обратно — дори и с помощта на обсадни машини и костенурки и стеноломи, — а какво ще стане с търговския ни път към Египет? Съжалявам, че не харесваш Вибий Марс, Как върви строежът на амфитеатъра ти в Бейрут? Ще последвам съвета ти и не ще вярвам на никого освен на милата ми Месалина, на Вителий, на Руфрий и на моя стар съученик Разбойника, на чиито самообвинения във вероломство нито съм вярвал, нито някога ще повярвам и на когото винаги с обич ще се подписвам

МАЙМУНКАТА

Ирод ми отвърна с присъщия си закачлив тон, сякаш не го беше грижа за укрепленията, но сигурно е разбрал, че шеговитото ми писмо съвсем не е било шеговито; и сигурно е разбрал също така, че Марс ми е писал за него. Марс ми отговори накратко на късото писмо, съобщавайки, че работата по укрепленията била преустановена. (42 г. от н.е.)

Встъпих във второто си консулство през март, т.е. на Нова година, и се отказах от него два месеца след това в полза на сенатора, който беше наред: твърде зает бях, за да губя време с обязаностите, които изискваше. Това бе годината, в която се роди дъщеря ми Октавия, в която стана въстанието на Винициан — Скрибониан и в която присъединих Мавритания към империята като провинция. Първо ще разкажа накратко какво се случи в Мавритания. Мавританците отново се бяха вдигнали под водителството на един способен военачалник, наречен Салаб, който ги бе предвождал и в предишните битки. Павлин, който командуваше римските войски, пресече страната чак до Атласките планини, но не успя да се срещне със самия Салаб и претърпя големи загуби от засади и нощни нападения. Междувременно срокът на командуването му бе изтекъл и той трябваше да се завърне в Рим. На негово място дойде един Хосидий Гета, когото аз посъветвах, преди да потегли, за нищо на света да не позволява Салаб да се превърне във втори Такфаринат. (Такфаринат беше нумидиецът, който по времето на Тиберий бе спечелил на трима римски пълководци лаврови венци за това, че им бе позволил да го победят в привидно решителни битки, но който винаги се появяваше отново начело на преустроената си армия веднага щом римските войски се изтеглеха обратно; тъй или иначе, четвърти пълководец приключи историята, като успя да хване и лично да убие Такфаринат.) Казах на Гета:

— Не се задоволявай с частични успехи. Открий главните сили на Салаб, разбий ги и убий или плени Салаб. Ако трябва, гони го из цяла Африка. Ако избяга навътре в страната, гдето разправят, че главите на хората растели изпод мишниците им, добре тогава — последвай го и там. Лесно ще го познаеш, защото неговата глава ще е на друго място.

Казах още на Гета:

— Не ще се опитвам да направлявам действията ти: но само един съвет — не се оставяй да те обвързват установените походни военни правила, подобно на Августовия генерал Елий Гал, който тръгнал да завоюва Арабия, сякаш Арабия е втора Италия или Германия. Натоварил войниците си с обичайните окопни сечива и с тежки снаряжения вместо с тулуми за вода и допълнителни хранителни дажби, та дори помъкнал и обоз от обсадни машини. Когато войниците започнали да страдат от колики и взели да си преваряват водата, която вадели от кладенците, за да я пият спокойно, Елий се появил и се развикал: „Какво! Варите си водата! Ни един истински римски войник не преварява водата! Как, палите си огън със сухи фъшкии? Нечувано! Римските войници или събират съчки, или изобщо не палят огън.“ По-голямата част от войската му загинала. Вътрешността на Мавритания също е опасна област. Приспособи тактиката и екипировката си според природните условия.

Гета последва съвета ми в най-буквалния смисъл. Подгони Салаб от единия до другия край на Мавритания, два пъти го срази, като при втория път за малко не го улови. Тогава Салаб побягна в Атласките планини, прекоси ги и влезе в изоставената пустиня отвъд тях, нареждайки на войските си да бранят прохода, докато той събере подкрепления от своите съюзници, пустинните номади. Гета оставил една войскова част до прохода, а с най-издръжливите си войници се промъкнал през друг един, по-труден проход няколко мили по-далеч и продължил да търси Салаб. Взел със себе си толкова вода, колкото можели да носят войниците и мулетата, намалявайки екипировката до минимум. Надявал се, както писа сетне, да намери някъде вода, но следвал Салаб на зигзаг през пустинните пясъци в продължение на повече от двеста мили, за да стигне накрая до някакви трънливи храсти. Водата започнала да се свършва и хората да се изморяват. Гета прикрил тревогата си, но осъзнал, че дори и да успее да се изтегли веднага и да се откаже от намерението да залови Салаб, нямал достатъчно вода, за да се върне обратно. Атлас бил на сто мили далеч и само някакво божествено чудо можело да го спаси.

Когато настане суша тук в Рим, знаем как да увещаем боговете да пратят дъжд. Има един черен камък, наречен Капещият камък, взет още от етруските и прибран в един храм на Марс, вън от града. Отиваме в свещена процесия, внасяме го в стените на града, където го поливаме с вода, пеем литургии и принасяме жертви. След това винаги вали — освен когато се направи грешка в ритуала, както често се случва. Но Гета нямаше Капещ камък, затова бил съвсем объркан. Номадите са свикнали да карат без вода по цели дни и освен това познават местността. Започнали да ограждат римските войски; убили, съблекли и се гаврили с неколцина от нашите изоставащи войници, които жегата била подлудила.

Гета имал един чернокож ординарец, който бил роден в тази същата пустиня, но бил продаден в робство на мавританците. Той не можел да си спомни къде се намира най-близката вода, защото го продали, докато бил съвсем малко дете. Ала казал на Гета:

— Генерале, защо да не се помолим на отеца Гуа-Гуа!

Гета запитал коя е тази личност. Човекът отвърнал, че това бил богът на пустинята, който дарявал дъжд в сушаво време. Гета рекъл:

— Императорът ме посъветва да съобразявам тактиката си със страната. Кажи ми как да умилостивим отец Гуа-Гуа и ще го сторя незабавно.

Ординарецът му казал да вземе едно малко гърне, да го зарови до шията в пясъка и да го напълни с бира, изричайки, докато върши това: „Отче Гуа-Гуа, предлагаме ти бира.“ След това войниците трябвало да напълнят съдовете си за пиене с всичката питейна вода от водните тулуми и да оставят само толкова, колкото да намокрят пръстите си и да пръснат наоколо. После всички трябвало да пеят, да танцуват и да боготворят отец Гуа-Гуа, като пръскат водата и изпият до дъно меховете. Сам Гета трябвало да припява: „Както тази вода се пръска, тъй да завали дъждът! Изпихме и последната си капка, отче. Нищо не остана. Какво да правим сега? Пийни си бира, отче Гуа-Гуа, а на нас, твоите деца, си пусни водата, иначе ще умрем!“ Защото бирата е силен мочогон и тези номади имат същите геологически схващания като древните гърци, които са смятали, че когато вали, Юпитер си пуска водата; тъй че същата дума (с малка разлика в рода) се употребява от гърците и за Небесни селения, и за нощно гърне. Номадите смятали, че техният бог ще бъде подмамен да си пусне водата във формата на дъжд, ако му предложат да пие бира. А пръскането на водата подобно на нашите очищения, трябвало да му напомни как пада дъждът, в случай че е забравил.

Гета, изпаднал в отчаяние, свикал изнемощелите си воини и запитал дали някой случайно има малко бира. За щастие неколцина от германските помощни войски пазели малко бира във воден мех; носели си я вместо вода. Гета ги накарал да му я дадат. А после разпределил по равно останалата вода, но бирата оставил за отец Гуа-Гуа. Войниците танцували, пили водата и посипвали необходимите капки по пясъка, докато Гета мърморел предписаните умилостивителни думи. Отец Гуа-Гуа (името му очевидно означава „Вода“) бил толкова зарадван и развълнуван от почитта, оказана му от тази голяма войска, съставена от чужденци, че небето незабавно се покрило с дъждовни облаци и се излял порой, който продължил цели три дни и превърнал всяка пясъчна вдлъбнатина във водно езерце. Армията била спасена. А номадите, приемайки изобилния дъжд като неоспорим знак за благоволението на бога Гуа-Гуа към римляните, смирено се приближили с предложение за съюзническо. Гета отказал, заявявайки, че ще ги приеме едва след като му предадат Салаб. Скоро Салаб бил доведен в лагера окован. Между Гета и номадите се разменили подаръци и се сключил договор; а после Гета потеглил обратно без други загуби към планините, където хванал откъм гърба хората на Салаб, които все още задържали прохода, като избил или заловил цялата част. Другите мавритански войски, като видели, че предводителят им е доведен в Танжер пленен, предали се без по-нататъшна съпротива. Така десетина литра бира спасиха живота на повече от две хиляди римляни и спечелиха на Рим една нова провинция. Наредих да се вдигне светилище на бога Гуа-Гуа в пустинята отвъд планините, където властвуваше; в Мавритания, която сега е разделена на две провинции — Западна Мавритания, със столица Танжер, и Източна Мавритания, със столица Цезарея, — трябваше да доставя на светилището годишно по петстотин кози меха най-хубава бира. Отсъдих на Гета триумфалните отличия и щях да поискам от Сената да му гласува наследствената титла Мавър (от Мавритания), ако той не бе надвишил правата си, осъждайки Салаб на смърт в Танжер, преди да се е посъветвал с мене. Нямаше никаква военна необходимост за това деяние; сторил го беше от суета.

Току-що споменах раждането на дъщеря си Октавия. И народът, и Сенатът се стараеха много да спечелят благоразположението на Месалина, защото се знаеше, че й бях предал по-голяма част от задълженията, които бяха паднали върху ми като блюстител на обществения морал. На теория тя ми беше уж само съветничка, но притежаваше, както обясних, дубликат от моя печат, за да ратифицира документи; и в известни граници аз я оставях да решава кои конници или сенатори да деградира, поради обществени нарушения, и кои да слага на освободените места. Сега пък се беше заела с изморителната задача да преценява достойнствата на всички кандидати за римско гражданство. Сенатът искаше да й гласува титлата Августа и използува раждането на Октавия като повод за това. Но колкото и да обичах Месалина, не смятах, че все още е заслужила подобна чест: това бе нещо, към което тя трябваше да се стреми по време на своята зрелост. Все още беше едва седемнайсетгодишна, докато баба ми Ливия бе заслужила титлата малко преди смъртта си, а майка ми — в дълбоката си старост. Затова й я отказах. Но александрийците, без да поискат съгласието ми, а щом веднъж го извършиха, не можех да се противя, — изсякоха монета с моята глава на лицевата страна, а на обратната — с цяла фигура на Месалина, в дрехата на богиня Деметра, която държи в едната си ръка две малки фигурки, представляващи момченцето и момичето й, а в другата — снопче жито, символизиращо плодородието. Това бе ласкателна игрословица с името Месалина — латинската дума messis означава жътва. Тя остана очарована.

Една вечер дойде стеснително при мене, вгледа си в лицето ми, без да продума, и накрая запита, видимо смутена, след един-два неуспешни опита да заговори:

— Обичаш ли ме, скъпи съпруже?

Уверих я, че я обичам повече от всекиго другиго на света.

— А кои каза ти, че били трите главни стълба на Храма на Любовта?

— Казах ти, че Храмът на Истинската Любов се държи върху добротата, искреността и разбирателството. Или по-скоро цитирах думите на философа Мназалк.

— В такъв случай готов ли си да проявиш най-голямата доброта и разбирателство, на които е способна любовта ти към мене? От моята любов аз трябва да ти предоставя единствено искреността. Ще говоря направо. Ако това не ти струва много, би ли — възможно ли ще ти бъде да ми позволиш да спя в отделна спалня за известно време? Това не е, защото те обичам по-малко от преди, но защото сега, след като в две години вече имаме две деца, не би ли трябвало да почакаме, преди да си позволим трето? Много неприятно нещо е бременността: сутрин повръщам и имам киселини, храносмилането ми се обърква и просто нямам сили да помисля, че скоро пак ще трябва да преживея същото. И, да си призная, независимо от този ужас, някак си чувствувам по-малко страст към теб, отколкото преди. Кълна се, обичам те точно колкото и по-рано, но сега по-скоро като най-мил приятел и като баща на децата ми, отколкото като любовник. Струва ми се, че майчинството похабява голяма част от чувствата на жената. Нищо не крия от теб. Вярваш ми, нали?

— Вярвам ти и те обичам.

Тя погали лицето ми.

— Освен това не съм като някоя обикновена жена, чиято единствена работа е да ражда дете след дете, докато се изтощи, нали? Аз съм твоя съпруга — съпругата на императора, и много му помагам в неговите императорски задължения, а това трябва да се сложи пред всичко останало, нали? Бременността пречи на работата.

Обадих се разтревожено:

— Разбира се, скъпа моя, щом наистина го чувствуваш така, не съм от ония съпрузи, които биха те принудили към каквото и да било. Но нима наистина е необходимо да спим отделно? Не бихме ли могли да заемаме едно легло, ей тъй, просто за компания?

— О, Клавдий — каза тя почти разплакана, — достатъчно трудно ми беше, докато реша да те помоля за това, защото много те обичам и не искам да те огорчавам. Не прави нещата още по-мъчни. А сега, след като ти казах как се чувствувам, нима на теб не ще ти бъде ужасно трудно да сдържаш страстта си към мен, когато спим заедно, и аз не съм в състояние почтено да ти отвърна със същото? Ако те отблъсна, това ще бъде точно толкова рушително за любовта ни, колкото ако ти се отдам против волята си; а пък уверена съм, че и ти ще съжаляваш много, ако се случи нещо, което да накърни любовта ми към теб. Не, още ли не виждаш колко по-добре ще бъде, ако спим отделно, докато изпитам към теб същите желания като преди? Представи си, че само за да се отдалеча от изкушението, аз се преместя в моите покои отсреща, в новия дворец? Много по-благоприятно за работата ми ще е да съм там. Ще мога, още щом стана, да се хвана за преписките. От това излежаване страшно изостанах със списъка на гражданите.

Замолих я:

— Докога смяташ, че ще искаш да си надалеч?

— Ще видим как ще потръгне — отвърна тя, целувайки ме нежно по тила. — О, колко ми олекна, че не се разгневи. Докога ли? О, ами не знам. Толкова ли е важно? В края на краищата половият живот не е най-същественото за любовта, ако между влюбените съществува друга здрава връзка, като, да речем, идеалистически стремеж към Красотата или Съвършенството. Намирам, че Платон е прав в това отношение. Той смята половия живот като голяма пречка за любовта.

— Но той говори за хомосексуалната любов — напомних й, опитвайки се да не изглеждам разочарован.

— Е, добре де, мили — весело отвърна тя, — но аз извършвам мъжка работа също като тебе и в края на краищата то е почти същото, нали? А що се отнася до споделен идеализъм, сигурно наистина сме големи идеалисти, за да се трепем с цялата тая черна работа в името на бъдещото политическо съвършенство! Нали ще бъдеш моят мил, мил Клавдий и не ще настояваш да спим в едно легло, в буквалния смисъл на думата, искам да кажа? Във всяко друго отношение аз ще си бъда твоята предана малка Месалина не забравяй, че за мен беше много, много мъчително да те помоля за това.

Отвърнах й, че още повече я уважавам и обичам заради откровеността й и, разбира се, тя може да постъпи както иска. Но че естествено ще очаквам с нетърпение времето, когато ще изпита към мен същото желание както преди.

— О, моля те, не бъди нетърпелив — извика тя. — Това ме притеснява. Ако си нетърпелив, ще имам чувството, че съм била лоша с тебе и вероятно ще трябва да се преструвам, че изпитвам чувства, които нямам. Може и да съм изключение, но някак си половият живот не означава много за мен. Предполагам обаче, не с повечето жени е така, ала те продължават да обичат съпрузите си и да искат от съпрузите си да ги обичат. Но всякога ще те ревнувам от другите. Ако имаш истории с други жени, струва ми се, че ще полудея от ревност. Това не означава, че имам нещо против да спиш с друга освен с мене; страхувам се да не започнеш да я обичаш повече от мен, вместо да я приемаш като приятно полово развлечение, а след това да решиш да се разведеш с мене. Искам да кажа, че ако от време на време лягаш с някоя хубава, прислужница или друга приятна, чиста жена, твърде долна по произход, за да ревнувам, ще бъда радостна, истински доволна да знам, че си прекарал приятно с нея; и ако ти и аз някога след това пак легнем заедно, няма да го смятам за нещо, което ни разделя. Ще го приемем като мярка, необходима за здравето ти — като очистително или средство за повръщане. Няма да искам да узная името на жената, всъщност за нищо на света не бих искала да го знам, ако първо ми обещаеш, че не ще имаш вземане-даване с някоя, заради която ще имам и правото да те ревнувам. Нали разправят, че същото е изпитвала и Ливия към Август?

— Да, отчасти. Но тя никога не го е обичала истински. Самата тя ми го каза. Това я е улеснявало да бъде внимателна с него. Избирала млади жени от пазара за роби и ги водела тайно в спалнята му през нощта. Предимно сирийки, струва ми се.

— Но ти не би могъл да искаш от мен същото, нали? В края на краищата аз съм жив човек…

Тъй Месалина си поигра много умно и много жестоко със сляпата ми любов към нея. Премести се отсреща в новия дворец още същата вечер. И дълго време аз не й казах нищо повече, надявайки се да се върне при мене. Но и тя не каза нищо, освен дето показваше с нежното си отношение, че помежду ни съществува отлично разбирателство. Като голямо благоволение понякога се съгласяваше да спи с мене. Минаха цели седем години, преди да чуя дори и намек за онова, което е ставало в покоите й в новия дворец, докато дъртият съпруг-рогоносец си е гледал работата или е хъркал спокойно в леглото си в стария дворец.

А това ме довежда до историята за съдбата на Апий Силан, бивш консул, който бе управител, на Испания още от времето на Калигула. Искам да припомня, че бракът със същия този Силан бе послужил като подкуп за Емилииното предателство спрямо Постум: Емилия беше правнучка на Август, за която аз като момче едва не се бях оженил. От Емилия Силан имаше три момчета и две момичета, вече големи. Като изключим Агрипинила и малкия й син, те бяха единствените оцелели потомци на Август. Тиберий смяташе Силан за опасен поради видните му роднински връзки и бе уредил да го обвинят в измяна заедно с неколцина други сенатори, включително Винициан. Обаче доказателствата срещу им се оказаха слаби и те се отърваха само с изживяния страх. Като шестнайсетгодишен Силан беше най-красивият младеж в Рим; на петдесет и шест години той все още беше забележително хубав, косата му бе леко прошарена, очите — искрящи, а походката и стойката му — на човек в разцвета на живота. Беше вдовец, защото Емилия бе умряла от рак. Една от дъщерите му, Калвина, се бе омъжила за син на Вителий.

Един ден, малко преди раждането на Октавия, Месалина ми каза:

— Човекът, който наистина ни трябва в Рим, е Апий Силан. Бих искала да го отзовеш и да го задържиш за постоянно в двореца като съветник. Той е необикновено интелигентен и направо се похабява в Испания.

Отговорих:

— Да, идеята ти не е лоша: възхищавам се от Силан и той е с голямо влияние в Сената. Но как да го убедим да дойде и да живее с нас? Няма да е удобно да го домъкнем в двореца като някой нов секретар или сметководител. Би трябвало да се намери благовиден предлог за присъствието му тук.

— Мислих си за това и ми хрумна блестяща идея. Защо не го сродим със семейството, като го оженим за моята майка? Тя с радост би се омъжила отново: едва трийсет и три годишна е. А ти е тъща, което ще бъде голяма чест за Силан. Признай, че идеята ми е добра.

— Добре, ако се разбереш с майка си…

— Вече я попитах. Казва, че щяла да бъде очарована.

Тъй Силан се върна в Рим и аз го ожених за Домиция Лепида, майката на Месалина, и им отредих покои в новия дворец, до тези на Месалина. Скоро забелязах, че Силан се държи много смутено пред мене. С готовност изпълняваше всички задължения, които му възлагах, като да прави неочаквани посещения в гражданските съдилища от мое име, за да се увери, че там се съди правилно, или да надзирава и да докладва за жилищните условия в по-бедните градски квартали, или да присъствува на обществени наддавания на имущества, конфискувани от Сената, за да попречи на служебните лица да правят шмекерии, но сякаш нямаше сили да ме погледне в лицето и всякога избягваше каквато да била близост с мене. Почувствувах се засегнат. Но в края на краищата как бих могъл да отгатна истината, която бе — че Месалина ме помолила да повикам Силан от Испания, защото била влюбена в него още като девойка, и че го оженила за майка си само за да бъде в по-близък досег с него, и че от пристигането му насам го увещавала да спи с нея? Представяте ли си! Собственият й втори баща, човек с цели пет години по-възрастен от мене, с внучка на възрастта на самата Месалина! Естествено, че държането му към мен е било странно, след като Месалина му заявила, че се била преместила в новия дворец по мое нареждане и че аз съм бил предложил да му стане любовница! Обяснила му, че съм желаел тя да се забавлява, докато аз съм въртял глупава любов с оная Юлия, някогашната съпруга на племенника ми Нерон, която наричахме Елена, за да я различаваме от другите Юлии, но сега зовяхме Хелуо, защото беше страшна лакомница. Силан очевидно е повярвал на тази история, обаче твърдо отказал да спи с доведеницата си въпреки хубостта й и въпреки предложението на императора: заявил, че по природа бил любвеобилен, но не и непочтителен.

— Давам ти десет дни да си помислиш! — викнала Месалина заплашително. — Ако в края на този срок ми откажеш, ще кажа на Клавдий. Знаеш го колко суетен е станал, откакто е император. Не ще му е приятно, като чуе, че си отхвърлил собствената му съпруга. Сигурно ще те убие, нали, майко?

Домиция Лепида била изцяло под чехъла на Месалина и потвърдила. Силан им повярвал. Преживелиците му по времето на Тиберий и Калигула го били направили таен антимонархист, макар че не беше човек, който се бъркаше в политиката. Бил дълбоко верен, че няма същество, което, като застане начело на държавата, да не се поддаде на тиранството, жестокостта и сластолюбието. До деветия ден все още не бил отговорил на Месалина, но изпаднал в състояние на такова нервно отчаяние, че решил, както изглежда, да ме убие.

Моят секретар Нарцис бил свидетел на отчаянието, обхванало Силан през тази вечер; подминал го в коридора на двореца и го чул да си мърмори объркано: „Касий Херея — старият Касий Херея. Стори го — но не сам.“ В момента Нарцис си мислел за нещо друго и чул думите, но не се спрял над тях. Те обаче се запечатали в ума му, както често става в подобни случаи, и когато си легнал, без изобщо да се връща към чутото, те изплували в съня му в ужасяваща картина: Касий Херея подавал на Силан окървавения си меч и му крещял: „Стори го! Удари! Удари пак. Старият Касий е с тебе! Смърт на тирана!“, а сетне му се присънило как Силан се втурва върху ми и ме насича на парчета. Сънят бил толкова жив и толкова страшен, че Нарцис скочил от леглото и се втурна в стаята ми, за да ми го разкаже.

Уплахата от внезапното събуждане преди зазоряване и ужасеният глас, с който ми разказа за кошмара — спях сам, и то не особено добре, — ме изпълниха с дълбок страх. Наредих да запалят светлини — стотици светлини — и веднага пратих за Месалина. Тя също беше стресната от внезапното повикване; уплашила се е, предполагам, че съм я разкрил. Трябва да е усетила дълбоко облекчение, когато просто й разказах съня на Нарцис. Тя потрепери.

— Не! Нима наистина е сънувал това? О, Небеса! Та това е същият страхотен кошмар, който се опитвам да си припомня всяка сутрин през последните седем дни! Всякога се събуждам с викове, но не мога да си обясня защо викам. Трябва да е вярно. Сигурно е вярно. Това е божествено предупреждение. Извикай веднага Силан и го накарай да признае.

Тя изтича из стаята да предаде съобщението на един от своите освобожденци. Сега вече знам, че му е наредила да каже: „Десетте дни минаха. Императорът ти нарежда да се явиш пред него незабавно и иска обяснение.“ Освобожденецът не разбрал за какви десет дни става дума, но предал съобщението, събуждайки Силан. Силан извикал: „Да дойда ли? Наистина ще дойда!“ Облякъл се набързо, мушнал нещо в гънката на робата си и се втурнал, препъвайки се, с обезумели очи пред пратеника към моите покои. Освобожденецът бил нащрек. Спрял някакъв млад роб: „Тичай като мълния към стаята на Съвета и кажи на стражите да претърсят Апий Силан още щом пристигне.“ Стражите намериха скритата кама и го арестуваха. Разпитах го. Не му беше възможно естествено да обясни присъствието на камата, но аз го запитах дали има да каже нещо в своя защита. Единствената му защита беше да се гневи и да крещи неразбираемо, като ме наричаше чудовище, а Месалина — вълчица. Когато го запитах защо е искал да ме убие, той каза само: „Върни ми камата, тиранино. Искам да я забия в собственото си сърце!“ Осъдих го на екзекутиране. Умря си, бедничкият, защото не му стигна ум да каже истината.