Робърт Грейвс
Божественият Клавдий (14) (и неговата съпруга Месалина)

Глава 12

Един ден, малко преди да напусне Рим, Ирод ми подметна, че трябвало да видя някой добър гръцки лекар, като ми изтъкна колко важно било за Рим да се грижа за здравето си. Напоследък, каза, съм изглеждал много уморен в резултат на изключително продължителната си работа. Или трябва да не работиш толкова усилено, или да се заздравиш така, че да издържаш на напрежението — иначе не очаквай да живееш дълго, рече ми той. Ядосах се и му отвърнах, че ни един гръцки лекар не е успял да ме излекува на младини, макар да съм се съветвал с мнозина; и го уверих, че сега не само е твърде късно да се направи каквото и да било за болестите ми, но че аз самият съм се привързал към тях, като неразделна част от мене, и че изобщо нямам никаква нужда от гръцки лекари. Ирод се ухили:

— За пръв път в живота си те чувам да се съгласяваш със стария Катон. Спомням си онзи „Трактат по медицина“, който той написал за сина си, забранявайки му изобщо да се съветва с гръцки лекар. Вместо това му препоръчва молитви, здрав разум и зелеви листа. Казва, че били чудесни за всяко физическо страдание. Е, сега поне в Рим се изричат толкова молитви за твое здраве, че само от тях можеш да се превърнеш в същински атлет, ако това ставаше с молитви. А здравият разум е унаследено право на всеки римлянин. Може би, Цезаре, ти си пропуснал зелевите листа, а?

Размърдах се раздразнено на лежанката.

— Добре де, какъв лекар ми препоръчваш? Ще позволя да ме види само един, за да те успокоя, но това е всичко. Какво мислиш за Ларг? Сега той е дворцовият лекар. Според Месалина бил доста добър.

— Ако знаеше някакъв лек за болките ти, Ларг веднага щеше да ти го каже. Безсмислено е да ходиш при него. Щом си съгласен да се видиш само при един, посъветвай се с Ксенофонт от Кос.

— Какво, старият военен хирург на баща ми ли?

— Не, син му. Навярно си го спомняш — беше с брат ти Германик на последния му поход; сетне отиде да работи в Антиохия. Там си намери огромна клиентела и отскоро е в Рим. Използува девиза на стария Асклепиад: „Лекувай сигурно, бързо, приятно“. Никакви такива силни очистителни и средства за повръщане. Диети, гимнастика, масажи и няколко прости билкови лекарства. Излекува ме от силна треска с отвара от листата на някакво растение с червени цветове, наречено любика, а сетне ме оправи напълно с диета и т.н.; каза ми да не пия толкова и какви подправки да избягвам. Знае точно къде се намира всеки нерв, кост, мускул и сухожилие в тялото. Каза ми, че научил анатомия благодарение на брат ти.

— Че Германик не е бил анатом.

— Не, но беше убиец на германци. Ксенофонт е придобил познанията си на бойното поле — Германик го снабдявал с материал. Хирурзите в Италия и Гърция не могат да научат анатомия. Трябва да ходят или в Александрия, където никой не пречи на рязането на труповете, или да вървят по следите на някоя побеждаваща армия.

— А дали той ще дойде, ако го повикам?

— Всеки лекар ще дойде. Забравяш ли кой си? Но естествено, ако те излекува, ще трябва да му платиш щедро. Той обича парите. Има ли грък да ги мрази?

— Ако ме излекува.

Повиках Ксенофонт. Харесах го от пръв поглед, защото професионалният му интерес към мен, като медицински случай, го караше да забравя, че съм император и че животът и смъртта му са в моите ръце. Беше около петдесетгодишен. След задължителните поклони и комплименти той заговори рязко и сухо и се придържаше само към въпроса.

— Да видя пулса. Благодаря. И езика. Благодаря. Извинявай. (Обърна клепачите ми.) Очите малко възпалени. Мога да ги излекувам. Ще ти дам една течност да ги промиваш. Леко придръпване на клепачите. Стани, моля ти се. Да, детски паралич. Не мога да излекувам, естествено. Твърде късно. Можех да го направя, преди да си спрял да растеш.

— Че тогава ти самият си бил дете, Ксенофонте — усмихнах се аз.

Той сякаш не ме чу.

— Седмак ли си? Да? Предположих го. И малария, нали?

— Малария, дребна шарка, колит, скрофули, червен вятър. Цялата кохорта отговаря „тук“, Ксенофонте, освен епилепсия, венерически болести, мегаломания.

Той благоволи да се усмихне за миг.

— Събличай се! — каза.

Съблякох се.

— Ядеш много и много пиеш. Ще трябва да престанеш. Имай за правило никога да не ставаш от масата, без да изпитваш незадоволен копнеж да хапнеш още малко. Да, левият крак е малко скъсен. Безсмислено е да предписвам гимнастика. По-добре ще е масаж. Можеш да се облечеш.

Зададе ми още няколко интимни въпроса и все с глас, в който личеше, че знае отговора и само очаква потвърждение от мене, просто по навик.

— Нощем сигурно олигавяш възглавницата си, нали?

Засрамено признах, че е така.

— Внезапни пристъпи на гняв? Неволно свиване на лицевите мускули? Заекваш, когато си смутен? Понякога страдаш от слабост в мехура? Пристъпи от загуба на говора? Сковаване на мускулите, тъй че често се събуждаш замръзнал и вкочанен, дори в горещи нощи?

Каза ми дори и сънищата, които сънувам.

Запитах удивен:

— Можеш ли да ми ги разтълкуваш, Ксенофонте? Това сигурно е лесно.

— Да — отвърна той сухо, — но е забранено. А сега, Цезаре, да ти кажа за теб самия. Имаш да живееш още много години, ако искаш да го сториш. Работиш твърде много, но предполагам, че не ще мога да те спра. Препоръчвам да четеш колкото може по-малко. Умората, от която се оплакваш, се дължи преди всичко на напрежение на очите. Карай секретарите си да ти четат всичко, което може. Пиши колкото може по-малко. Почивай си един час след главното ядене: не се втурвай към съдилищата веднага щом погълнеш сладкиша. Два пъти на ден ще трябва да намираш време за масаж от по двадесет минути. Ще ти е нужен правилно обучен масажист. Единствените правилно обучени масажисти в Рим са мои роби. Най-добрият е Хармес: ще му дам специални наставления за твоя случай. Ако нарушиш нарежданията ми, не бива да очакваш пълно излекуване, макар че лекарството, което ще ти предпиша, ще ти донесе голямо облекчение. Така например силният спазъм в стомаха, от който се оплакваш, сърцеболът, както го наричаме: ако изоставиш масажите и се налапаш набързо с някаква тежка храна, когато си в състояние на нервна възбуда от едно или друго, този спазъм отново ще се появи, неизменен като съдбата, въпреки моето лекарство. Но ако следваш напътствията ми, ти ще си здрав човек.

— Какво е това лекарство? Трудно ли се намира? Ще трябва ли да го търся чак в Индия или Египет?

Ксенофонт си позволи да се засмее хрипливо.

— Не, ще го намериш на най-близката поляна. Аз принадлежа към медицинската школа от Кос; аз съм роден в Кос, всъщност потомък съм на самия Асклепий. В Кос ние класифицираме болестите според тяхното лечение, а това в повечето случаи са билките, които, ако се приемат в големи количества, предизвикват онези симптоми, каквито, приети в умерено количество, те лекуват. Тъй ако някое дете подмокря леглото си, след като е станало на три-четири години, и проявява и други признаци на недоразвитост, свързани с напикаването, ние казваме: „Това дете страда от болестта на глухарчето.“ Глухарче, погълнато в големи количества, дава тези симптоми, а отвара от глухарче ги лекува. Още като влязох в стаята и видях как си отмяташ главата, как трепери ръката ти и чух заекването в поздрава ти, заедно с остротата в гласа ти, веднага те определих. „Типична болест на брея — си казах. — Брей, масажи, диета.“

— Но как, простото растение брей ли?

— Същото. Ще ти напиша указания за приготовлението му.

— Ами молитвите?

— Какви молитви?

— Не препоръчваш ли специални молитви, които да се изричат, като се взима лекарството? Всички други лекари, които са се опитвали да ме лекуват, всякога ми даваха специални молитви да ги повтарям, докато смесвам и поглъщам лекарството.

Отвърна ми малко нервно:

— Предполагам, Цезаре, че като върховен понтифекс и автор на една история за произхода на римските религии, ти си по-сведущ от мен за божествената страна на лечението.

Разбрах, че е неверник, подобно на повечето гърци, затова не настоях и с това срещата ни свърши; той помоли да го извиня — пациенти го чакали в приемната му.

Да, бреят ме излекува. За пръв път в живота си узнах какво е да си в отлично здраве. Последвах съвета на Ксенофонт дословно и оттогава почти не помня да съм бил болен. Естествено останах си куц и от време на време заеквам и отмятам глава по стар навик, когато се развълнувам. Но загубата на говора изчезна, ръката ми вече не трепери и ако потрябва, дори сега, на шейсет и пет години, все още мога да работя по четиринадесет часа на ден, без накрая да се почувствувам изтощен. Оная болка в стомаха ми се явява понякога, но само при обстоятелства, срещу които Ксенофонт ме предупреди.

Щедро се отплатих на Ксенофонт за неговия брей. Убедих го да дойде да живее в двореца като колега на Ларг: всъщност и Ларг не беше лош лекар и бе написал няколко книги на медицински теми. Отначало Ксенофонт отказа. През тия няколко месеца, откакто бе в Рим, бе намерил много пациенти — печалбата му не бе по-малко от три хиляди златици годишно. Предложих му шест хиляди — заплатата на Ларг бе само три хиляди, — а когато се поколеба, заявих му:

— Ксенофонте, трябва да дойдеш, настоявам. А успееш ли да ме задържиш здрав и читав в продължение на петнадесет години, на управителите на Кос ще се изпрати официално писмо, с което ще бъдат уведомени, че островът, на който си научил медицината, оттогава нататък ще бъде освободен от набиране на войници и от данъците си към императорското правителство.

И тъй, той се съгласи. Ако желаете да узнаете към кого отправяха молитвите си моите освобожденци, докато ми приготвяха лекарствата, и към кого се обръщах аз, докато ги поемах, то това беше богинята Карна, древна сабинска богиня, която ние, Клавдиите, почитахме още от времето на Апий Клавдий от Регилум. Лекарство, размесено и погълнато без молитви, би ми се струвало точно толкова злощастно, колкото сватба, отпразнувана без гости, без жертвоприношение или музика.

Преди да забравя, нека отбележа два ценни съвета за здравето, които научих от Ксенофонт. Той казваше: „Глупак е оня, който поставя добрите обноски пред здравето. Ако те безпокоят газове, никога не ги задържай. Това много уврежда стомаха. Познавам един, който едва не се самоуби от задържане на газове. Ако по една или друга причина не ти е възможно да напуснеш стаята — да речем, принасяш жертва или държиш реч пред Сената, — не се страхувай да се оригнеш или да си изпуснеш газовете направо там, където се намираш. По-добре околните да изпитат известно неприятно чувство, отколкото ти да си навредиш завинаги. И друго — ако имаш хрема, не си секни носа непрестанно. Това само засилва отделянето на секреция и възпалява нежната тъкан на носа ти. Остави го да тече. Бърши го, не го секни.“

Всякога съм следвал съветите на Ксенофонт, поне що се отнася до секненето: оттогава хремите ми не траят и на половината от по-рано. Естествено карикатуристите и сатириците скоро ме взеха на присмех заради моя уж вечно течащ нос, но какво от това? Месалина ми каза, че го намирала за много разумно, гдето така се грижа за себе си: защото, ако внезапно умра или падна тежко болен, какво ще стане с града и империята, да не говорим пък за нея и за нашето момченце?

Един ден Месалина ми рече:

— Започвам да съжалявам заради добрината си.

— Нима искаш да кажеш, че племенницата ми Лесбия в последна сметка е трябвало да остане в изгнание?

Тя кимна.

— Откъде разбра, че е това? А сега я ми кажи, скъпи, защо Лесбия идва тъй често в стаята ти в двореца, когато мен ме няма? За какво ти говори? И защо не ми казваш, когато те посещава? Както виждаш, безсмислено е да се опитваш да криеш нещо от мен.

Усмихнах се спокойно, но се почувствувах неловко.

— В това няма нищо тайно, нищичко. Нали помниш, че преди около месец й върнах останалата част от именията, които Калигула й беше отнел? Калабрийските, които ти и аз решихме да не й връщаме, докато не видим как ще се държат тя и Виниций. Е, та както ти казах, когато й ги върнах, тя избухна в сълзи и взе да се окайва за неблагодарността си и се закле отсега да промени живота си изцяло и да потъпче глупавата си гордост.

— Трогателно наистина. Но това е първата дума, която чувам за подобна драматична сцена.

— Много ясно си спомням, че ти разказах цялата история една сутрин на закуска.

— Сънувал си. Значи, това била цялата история, така ли? По-добре късно, отколкото никога. Когато й върна именията, стори ми се твърде странно, че тъй трябва да наградиш нахалното й държане към мене. Но не ти казах нищо. Това си беше твоя работа, не моя.

— Нищо не разбирам. Бих могъл да се закълна, че съм ти разказал. Понякога паметта ми страда от ужасни пропуски. Наистина много съжалявам, мила. Но аз й върнах именията само защото тя ми обясни, че току-що била при теб и от сърне ти се извинила и че ти си й казала: „Прощавам ти от сърце. Лесбия. Върни се да кажеш на Клавдий, че ти прощавам.“

— Ах, каква нагла лъжа! Никога не е идвала при мене. Сигурен ли си, че така ги каза? Или паметта ти пак те мами?

— Не, сигурен съм. Иначе никога не бих й ги върнал.

— Ти знаеш ли правната формула за свидетелствуването? „Лъжлив ли е в едно, лъжлив е във всичко.“ Това е тъкмо за Лесбия. Но още не си ми казал защо те посещава. Какво се опитва да измъкне от тебе?

— Нищо, доколкото знам. Отбива се от време на време просто ей тъй, за да повтори колко ми е благодарна и да попита дали би могла да стори нещо за мене. Никога не се застоява прекалено и всякога ме пита за тебе. Когато й отговоря, че работиш, казва, че за нищо на света не би желала да те безпокои, и се извинява, загдето е обезпокоила мене. Вчера подхвърли, че подозирала, че ти все още не й вярваш. Не е така, отвърнах. Приказва за най-общи неща, целува ме като любеща племенница и си отива. Драго ми е, като идва. Но сигурен бях, че съм ти казал за посещенията й.

— Никога. Тази жена е змия. Струва ми се, че прозирам в намеренията й. Ще те подмами да й повярваш — като добра племенница, разбира се, — след това ще започне да ме черни. Отначало неусетно, с намеци, а сетне, когато стане по-смела, и направо. Вероятно ще съчини някаква чудесна история за двойствеността ми. Ще ти каже, че зад гърба ти водя съвсем разпуснат живот — с гладиатори, с актьори, с млади нехранимайковци и разни други. А ти ще й повярваш естествено, като добър чичо. О, небеса, какви котки са жените! Сигурно вече е започнала. Кажи, така ли е?

— Нищо подобно. Не бих й позволил. Не бих повярвал никому, че си ми невярна с дела или думи. Не бих повярвал дори и ти да ми го кажеш със собствената си уста. Е, това успокоява ли те?

— Прости ми, мили, че ревнувам. Но аз съм такава. Мразя, когато се виждаш с други жени зад моя гръб. Не вярвам на никоя, която е насаме с тебе. Толкова си наивен. И отсега нататък ще се опитам да разбера какви подли мръсотии е замислила Лесбия. Ала не искам тя да знае, че я подозирам. Обещай да не й казваш, че съм я хванала в лъжа, докато не разполагам с по-сигурни доказателства срещу нея.

Обещах. Заявих на Месалина, че вече не вярвам в промяната на Лесбия и че отсега нататък ще й повтарям всичко, каквото ми е казала. Това успокои Месалина, която призна, че вече ще работи с по-спокойно сърце.

Дословно повтарях на Месалина всички думи на Лесбия. На мен те ми се струваха незначителни, но Месалина откри смисъл в повечето от тях и се хвана най-вече за една — според мен — напълно невинна забележка, която Лесбия бе подхвърлила за един сенатор на име Сенека. Сенека беше магистрат от втори ранг и навремето си беше извикал завистливата неприязън на Калигула с красноречието, с което беше ръководил някакво дело в Сената. Тогава сигурно щеше да заплати с главата си, ако не бях аз. Направих му услугата да се присмея на ораторските му способности, като казах на Калигула: „Красноречив ли? Сенека не е красноречив. Той е само много образован и има отлична памет. Баща му състави онези «Полемики» и «Убеждения», учебни помагала по ораторство за въображаеми случаи. Детински работи. Написал е още много други неща, които не са публикувани. Сенека, изглежда, е научил всичко това наизуст. Сега притежава реторичен ключ за всяка врата. Това не е красноречие. Зад него не се крие нищо, нито дори силен личен характер. Ще ти кажа на какво прилича — на пясък без вар. Човек не може да си изгради име на добър оратор от такъв материал.“ Калигула повтори собствените ми думи като своя преценка пред Сената: „Само учебни упражнения. Детински декламации, заемки от непубликуваните книги на баща му. Пясък без вар.“ Тъй Сенека остана жив. Сега Месалина ме запита:

— Сигурен ли си, че е изменила на себе си дотолкова, че да ти препоръча Сенека като почтен и лишен от амбиции човек? Дали ти пръв не си го споменал?

— Не,

— Значи, можеш да бъдеш сигурен, Сенека й е любовник. Знам от известно време, че има таен любовник, но тя тъй умело прикрива следите си, че не бях сигурна дали е бил Сенека или братовчедът на мъжа й, Винициан, или оня тип Азиний Гал, внукът на Полион. Всичките са от един дол дренки.

Десет дни по-късно ми съобщи, че вече имала сигурни доказателства за прелюбодейство между Лесбия и Сенека, извършено през неотдавнашното отсъствие от Рим на Виниций, съпруга на Лесбия. Доведе свидетели, които се заклеха, че са видели Сенека да напуща дома си късно през нощта предрешен; проследили го до дома на Лесбия, в който той влязъл през една странична врата; видели на прозореца в спалнята на Лесбия за миг да проблясва светлина и бързо да изгасва; а три-четири часа по-късно забелязали Сенека да излиза и да се прибира у дома си, все тъй предрешен.

Очевидно Лесбия не би могла да остане повече в Рим. Беше моя племенница и следователно видна обществена личност. Веднъж вече бе пращана в изгнание с обвинение за прелюбодейство и върната обратно от мен при условие, че занапред ще се държи по-прилично. Очаквах от всички членове на моята фамилия да дават пример за висок морал на града. Сенека и той трябваше да бъде заточен. Беше женен мъж, сенатор и макар Лесбия да беше хубавица, подозирах, че за човек с характера на Сенека прелюбодейството е било извикано по-скоро от амбиция, отколкото от страст. Тя беше пряка потомка на Август, на Ливия и на Марк Антоний, дъщеря на Германик, сестра на бившия император и племенница на настоящия; докато той не беше друго освен син на заможен провинциален граматик и беше роден в Испания.

Някак си нямах желание да говоря с Лесбия, затова помолих Месалина да го стори. Чувствувах, че Месалина има по-голямо основание да се възмущава в случая дори и от мен и желаех да си подобря отново отношенията с нея, като й покажа, че съжалявам, загдето съм й дал основания и за най-малкото ужилване на ревността. Тя с радост пристъпи към задачата да натрие носа на Лесбия за нейната неблагодарност и да я запознае с наказанието й, което се състоеше от изгнание в Реджио, в Южна Италия, града, където баба й Юлия бе умряла в изгнание за подобно провинение. Месалина след това ми разказа, че Лесбия се държала много нахално, ала накрая признала прелюбодейството със Сенека, като заявила, че тялото й си било лично нейно и можела да прави с него каквото си ще. Когато й се съобщило, че отива в изгнание, тя избухнала в ярост и ни заплашила — казала: „Някоя сутрин дворцовите слуги ще влязат в императорската спалня и ще ви намерят и двамата с прорязани гърла“ и още: „Как смятате, че ще приемат съпругът ми и неговото семейство тази обида?“

— Това са само думи, мила моя — отвърнах. — Не ги приемам сериозно, макар че може би ще трябва да следим по-отблизо Виниций и групата му.

В същата нощ, когато Лесбия тръгна към Реджио, на разсъмване Месалина и аз бяхме събудени от внезапен вик и боричкане в коридора пред нашата врата, от силни кихавици и викове:

— Дръжте го! Убийство! Убийци! Дръжте го!

Скочих от леглото, със сърце, разтуптяно от уплахата, сграбчих един стол като защитно оръжие и викнах на Месалина да се скрие зад мене. Но смелостта ми беше ненужна. Беше само един човек, който вече бе обезоръжен.

Наредих на стражите да стоят на оръжие през останалата част на нощта и се върнах в леглото, макар да ми трябваше доста време, преди отново да заспя. Наложи се да успокоявам Месалина. Тя беше подлудяла от страх и ту се смееше, ту плачеше.

— Това е дело на Лесбия — хълцаше тя, — сигурна съм.

Когато се съмна, накарах да доведат нападателя. Призна, че е освобожденец на Лесбия. Но бе дошъл облечен в дрехи на дворцов слуга. Беше сирийски грък, а историята, която разказа, звучеше почти невероятно. Уверяваше, че не е имал намерение да ме убива. Негова грешка било, че сбъркал думите в края на мистерията.

— Каква мистерия? — запитах го.

— Забранено ми е да казвам, Цезаре. Ще разкрия само колкото мога. Това е най-святата от всички най-свети мистерии. Посветиха ме в нея миналата нощ. Стана под земята. Принесена бе в жертва една определена птица и аз изпих кръвта й. Явиха се две стройни сенки и ми подадоха кама и солница, като обясниха какво символизират тези два инструмента. Завързаха ми очите, облякоха ме в нови дрехи и ми наредиха да пазя пълно мълчание. Повториха някакви заклинателни думи и ми заповядаха да ги последвам в подземния свят. Водиха ме ту тук, ту там, качваха ме и ме сваляха по някакви стълби, през улици и през градини, а докато вървяхме, ми описваха най-странни гледки. Влязохме в лодка и платихме на лодкаря. Това беше самият Харон. След това слязохме на брега на подземния свят. Духовете на предците ми разговаряха с мене. Чух Цербер да лае. Накрая свалиха превръзката от очите ми и ми прошепнаха: „Сега си в преддверието на бога на Смъртта. Скрий тази кама в робата си. Тръгни по коридора вдясно, изкачи стълбите в края му, а сетне завий наляво, в другия коридор. Ако някой страж те спре, кажи му паролата. Паролата е «Съдба». Богът на Смъртта и неговата богиня лежат заспали в най-крайната стая. На тяхната врата има пост. Те не са като другите стражи. Не знаем тяхната парола. Но ти се промъкни до тях в сянката и внезапно хвърли този свещен пипер в очите им. А сетне смело отвори вратата и убий бога и богинята. Ако успееш в начинанието, ще живееш вечно в селенията на Несекващото щастие и ще си по-велик от Херкулес, по-велик от Прометей, по-велик от самия Юпитер. Смъртта не ще съществува. Но докато вървиш, ще трябва да повтаряш наум заклинателните думи, които ние изрекохме, за да си в безопасност… Не го ли сториш, ще объркаш пътя. Магията ще се разтури и ти ще се озовеш на съвсем друго място.“ Страхувах се. Предполагам, че съм сбъркал заклинанието, защото, когато протегнах ръка да хвърля пипера, внезапно се озовах обратно тук, в Рим, в твоя императорски дворец, вкопчен в бой с твоите стражи, пред твоята спалня. Провалих се. Смъртта все още властвува. Друг някой, по-смел и по-уверен човек, ще трябва един ден да нанесе решаващия удар.

— Съюзниците на Лесбия са много умни — прошепна ми Месалина. — Какъв съвършен заговор!

— Кой те посвети в тайнството? — запитах човека. Не пожела да отговори дори под натиска на мъченията, а и от стражите на главната порта не научих кой знае колко — бяха нови хора. Обясниха, че са го пуснали, защото носел дрехи на дворцов слуга и знаел паролата. Не можех да ги виня. Пристигнал на портата, придружен от други двамина в същите дрехи, които му казали лека нощ и подминали нататък.

Склонен бях да повярвам историята на този човек; ала той упорствуваше в отказа си да разкрие кой му е поръчителят за посвещаването в тези така наречени мистерии. Когато с дружелюбен тон го уверих, че това не са били никакви истински мистерии, а добре подготвена измама и следователно клетвата му не го обвързва, той избухна и ми заговори много грубо. Наложи се да го екзекутираме. След продължителни вътрешни двоумения, принудих се да се съглася с Месалина, че в името на обществената безопасност сега вече трябва да екзекутирам и Лесбия. Изпратих подире й отряд от преторианска конница и на следващия ден те ми донесоха главата й за уверение, че са я убили. Много мъчително ми бе да екзекутирам дъщерята на милия ми брат Германик, след като се бях заклел по време на смъртта му да обичам и закрилям децата му като свои. Но се успокоих от мисълта, че и той би постъпил като мене, ако беше на мое място. Всякога слагаше обществения си дълг пред личните си чувства.

Що се отнася до Сенека, заявих на Сената, че ако нямат убедителни доказателства за невинността му, изисквам от тях да гласуват за прокуждането му на Корсика. И тъй, те го изпратиха в изгнание, като му разрешиха тридесет часа, за да напусне Рим, и тридесет дни — да напусне Италия. В Сената не обичаха Сенека. Докато беше в Корсика, той разполагаше с достатъчно време да практикува философията на стоиците — към които заяви, че се пристрастил благодарение на случайно подхвърлена от мене дума в тяхна прослава. Ласкателството, на което бе способен този човек, беше просто отблъскващо. Когато година-две по-късно моят министър Полибий загуби един брат, когото много обичаше, Сенека, който едва познаваше Полибий, а за брат му изобщо не беше чувал, му изпрати от Корсика едно грижливо съчинено писмо, което в същото време бе уредил да се публикува в града под названието: „Утешение към Полибий“. Утешението бе написано като мил упрек към Полибий за това, че се е поддал на личната си скръб по брата си, докато аз, Цезар, живея и се радвам на добро здраве и непрестанно му оказвам своето царствено благоволение.

Докато Цезар се нуждае от Полибий (пишеше Сенека), Полибий няма право да се отчайва, подобно на гиганта Атлас, за когото се разказва, че носел на плещите си целия свят, изпълнявайки волята на боговете.

На самия Цезар, комуто всичко е разрешено, по същата причина много неща му се отказват. Неговата бдителност предпазва всеки дом; трудът му осигурява почивката на всички; старанието му носи щастие на хората; неуморните му усилия даряват празнини на народа. В същия миг, в който Цезар се посвети на човечеството, той лиши самия себе си от себе си и подобно на звездите, които неуморно се въртят в безкрайните си орбити, оттогава не си е позволил да почине или да свърши някоя своя работа. И твоята съдба, Полибий, е по някакъв начин свързана с неговата божествена съдба и ти тъй също не можеш да се отдаваш на личните си интереси, да се занимаваш с твоите работи. Докато Цезар владее света, не би било почтено ти да се наслаждаваш на удоволствията, на скръбта или на което да било друго човешко чувство. Ти си изцяло Цезарев. А нима постоянно не повтаряш, че Цезар ти е по-скъп, отколкото собственият ти живот? Как тогава ще имаш право да се оплакваш от този удар на съдбата, когато Цезар все още живее и се труди?

Имаше много повече за моята великолепна любеща доброта и милосърдие и един пасаж, който слагаше в устата ми най-странни думи за благородния начин, по който се понася загубата на един брат. Уж аз разказвах за скръбта на дядо ми Марк Антоний по неговия брат Гай, за скръбта на чичо си Тиберий по моя баща, за скръбта на Гай Цезар за младия Луций, за моята собствена скръб по брата ми Германик, а след това описвах как сърцато всички ние, всеки на свой ред, е понесъл тези беди. Единственото отражение, което този буламач даде върху ми, беше това, че успокои съвестта ми — не бях навредил никому, изпращайки го в изгнание — онеправдал бях само може би остров Корсика.