Метаданни
Данни
- Серия
- Клавдий (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I, Claudius, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 42гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Грейвз. Аз, Клавдий. Божественият Клавдий
Издателство „Народна култура“, София, 1982
Стиховете преведе Асен Тодоров
Стиховете от „Илиада“ са от превода на Александър Милев и Блага Димитрова
Превела от английски: Жени Божилова
Рецензент: Петко Бочаров
Консултант: проф. д-р Георги Михайлов
Редактор: Красимира Тодорова
Художник: Владо Боев
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Божидар Петров
Коректор: Ница Михайлова
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция
Глава 32
Поиска да му донесат последните данни от имуществените оценки и след като ги прегледа, свика всички богаташи на Франция в Лион, тъй че когато пристигнат нещата от двореца, да си осигури добри цени за тях. Заяви, че бил един беден фалирал човек, с огромни задължения, но се надявал, че в името на империята неговите мили провинциални приятели и благодарни съюзници нямало да се възползуват от финансовите му несгоди. Помоли ги да не предлагат цени, по-ниски от истинската стойност на семейните старини, които за голямо негово огорчение бил принуден да обяви за продажба.
Не съществуваше хитрост при организиране на наддаването, която той да не познава, а освен това сам беше открил някои, недостижими за дребните пазарни търговци, от които бе изучил този занаят. Така например продаваше един и същи предмет по няколко пъти на различни купувачи, като всеки път описваше по различен начин вида на предмета, качествата и историята му. А под „истинска стойност“ очакваше от наддаващите да разбират „сантименталната стойност“, която всякога се оказваше стотици пъти по-голяма от същинската стойност. Така например ще каже: „Това беше любимото кресло на моя прадядо Марк Антоний“ или „Богът Август е пил от тази винена чаша на сватбеното си пиршество“, „Тази дреха бе носена от сестра ми, богинята Пантея, на един прием, уреден в чест на цар Ирод Агрипа по случай пущането му от затвора“ — и така нататък. Освен това продаваше и тъй наречените „слепи покупки“, малки предмети, увити в плат. А като успееше да подмами някого да си купи стар сандал или парче сирене за две хиляди златици, изпадаше във възторг от себе.
Наддаването всякога започваше от най-ниската цена; той кимаше към някой богат гал и казваше:
— Стори ми се, че предложи четиридесет хиляди златици за това алабастрово сандъче, нали? Благодаря ти. Но нека видим дали не можем да вземем повече. Кой ще предложи четиридесет и пет?
Разберете, че страхът подтикваше наддаването да върви много бързо. Той оскуба всички присъствуващи до последната им пара и накрая отпразнува това оскубване с десетдневно пищно празненство.
А след това продължи пътя си към Рейнските провинции. Закле се, че щял да подхване война срещу германците, която да приключи с окончателното им изтребване. Верен на синовния си дълг, щял да довърши делото, подето от дядо му и от баща му. Изпрати няколко легиона отвъд реката да открият къде е най-близкият враг.
Върнаха се с около хиляда пленници. Калигула огледа пленниците и след като отдели триста напети младежи за свои телохранители, накара останалите да се подредят край една пропаст. По един плешив германец стоеше от всеки край на редицата. Калигула нареди на Касий:
— Убий ги, от плешива глава до плешива глава, в отмъщение за смъртта на Вар.
Вестта за това изтребление стигна до германците и те се оттеглиха в най-гъстите си гори. Тогава Калигула прекоси реката с цялата си армия и откри, че страната е изоставена. В първия ден на своя поход, просто ей тъй — за да направи нещата по-вълнуващи, той изпрати някои от германските си телохранители в една борова гора, а сетне по време на вечеря накара да му донесат вестта, че врагът бил наблизо. Тогава, начело на своите „веселяци“ и на една конна част от преторианци, се впусна в атака. Доведе хората като пленници, оковани с вериги, и обяви, че нанесъл поразяваща победа над многочислен враг. Възнагради другарите си по оръжие с военно отличие, наречено „Короната на веселяците“, златна диадема, украсена с изображения на Слънцето, Луната и звездите, изработени от скъпоценни камъни.
На третия ден пътят водеше през тесен проход. Армията трябваше да се придвижва в гъста колона вместо в боен ред. Касий рече на Калигула:
— В местност, много подобна на тази, Цезаре, Вар бе хванат в засада. Не ще забравя този ден, докато съм жив. Вървях начело на моята част и тъкмо стигнахме до завоя на пътя, също като тоя, към който сега приближаваме, когато внезапно ни заглуши силен боен вик, да речем, откъм ей ония борове отсреща, и три или четири хиляди асъгаи полетяха със свистене отгоре ни…
— Бързо, кобилата ми! — викна разтреперан Калигула. — Разчистете пътя.
Той скочи от носилката си, яхна Пенелопа (Инцитат беше в Рим, печелеше там състезания) и препусна към края на колоната. Четири часа по-късно отново се появи на моста, но той беше тъй задръстен с обозни коли, а Калигула толкова бързаше да премине реката, че слезе от коня и накара войниците да го прехвърлят от кола на кола в носилка, докато стигне на отвъдния бряг. Върна войската веднага, заявявайки, че врагът бил прекалено страхлив, за да се осмели да влезе в открит бой с него, та затова щял да потърси нови завоевания, но другаде. Когато всички войски се сбраха отново в Кьолн, той пое надолу по Рейн, а след това зави към Булон, най-близкото пристанище до Британия. Случи се тъй, че наследникът на Цимбелин, царят на Британия, се бе скарал с баща си и като чул за приближаването на Калигула, прекоси Ламанш с неколцина привърженици и поиска закрилата на Рим. Калигула, който междувременно бе уведомил Сената за пълното покоряване на Германия, сега им писа, за да съобщи, че цар Цимбелин бил изпратил сина си да признае римския суверенитет над целия британски архипелаг от островите Сцила чак до Оркни.
Придружавах Калигула на тази експедиция и преживях тежки часове в стремежа си да го поддържам в добро настроение. Оплакваше се от безсъние и каза, че неприятелят му Нептун го измъчвал, като непрестанно изпращал морския шум в ушите му, а нощем му се явявал и го заплашвал с тризъбеца си. Запитах:
— Нептун ли? Да бях на твое място, не бих се оставил да ме измъчва този безочлив глупак. Защо не го накажеш, както наказа германците? Помня, веднаж ти вече го заплаши и ако продължава да те обижда, не би трябвало повече да проявяваш милосърдие към него.
Той ме изгледа смутено, през свити очи.
— За луд ли ме мислиш? — запита след кратко мълчание.
Засмях се нервно.
— Луд ли, Цезаре, питаш дали те смятам за луд? Та нали ти си идеалът за нормален човек в целия обитаем свят?
— Трудно нещо е, Клавдий — рече той доверително, — да си бог в човешки образ. Често ми се е струвало, че полудявам. Разправят, чемериковото лечение в Антикира било отлично. Какво мислиш за него?
Отговорих:
— Някой от най-големите гръцки философи, но не помня точно кой от тях, поемал чемерика, за да проясни и без туй ясния си разум. Но ако питаш за моя съвет, аз ще ти кажа: „Недей! Твоят разум е чист като водата в скално езеро.“
— Да — рече той, — но бих желал да спя повече от три часа на нощ.
— Тези три часа се дължат само на човешкия ти образ — отговорих. — Безсмъртните богове изобщо никога не спят.
Това го успокои и на другия ден той строи цялата си армия в боен ред на морския бряг: стрелците с лъкове и прашки най-отпред, зад тях помощните германски войски с техните асъгаи, отдире главните римски войски, а в тила им — галите. Конницата беше във фланговете, а обсадните машини, каменохвъргачките и катапултите бяха наредени по пясъчните дюни. Никой не разбираше какво се готви. Той навлезе в морето, докато водата стигна до коленете на Пенелопа, и викна:
— Нептуне, стари неприятелю, отбранявай се! Извиквам те в бой на живот и смърт. Нали ти най-измамно разби флотата на баща ми? Хайде сега, опитай силата си върху мене, ако смееш.
А сетне изрече цитата от борбата на Аякс с Одисей от Омир:
Нека те вдигна или ти ме вдигни,
нека си пробваме силите.
Малка вълна се плисна край него. Той я разсече с меча си и се изсмя презрително. После с достойнство се оттегли и нареди да се подаде сигналът „всеобщо нападение“. Стрелците опънаха лъкове и прашки, копиеносците запратиха своите копия; редовната пехота нагази във водата чак до мишниците и заудря по вълничките, конницата нападна от двата фланга и дори поплува малко навътре, посичайки със сабите си, каменохвъргачките замятаха каменни снаряди, а катапултите — копия и железновърхи греди. След това Калигула отплава в морето с боен кораб и го закотви извън обсега на стрелбата, изричайки небивали заплахи към Нептун и плюейки през борда на кораба. Нептун не се и опита да се защити или да му отвърне, като изключим това, че някакъв войник бе ухапан от рак, а другиго го ужили медуза.
Накрая Калигула нареди да се свири сигнал за отбой и заповяда на войниците да избършат кръвта от мечовете и да съберат плячката. Плячката — това бяха мидените черупки по пясъка. Всеки трябваше да събере по един пълен шлем, който се изсипваше в общия куп. Сетне отбраха по-хубавите миди и ги подредиха в сандъци, за да бъдат изпратени в Рим като доказателство за тази нечувана победа. Войниците се забавляваха от сърце, а когато Калигула ги награди с по четири златици на човек, овациите бяха неспирни. В спомен за победата той издигна много висок маяк, подобен на прочутия фар на Александрия, който се оказа истинска благословия за моряците в тези опасни води.
След това отново пое нагоре по Рейн. Като стигнахме Бон, Калигула ме дръпна настрана и мрачно ми прошепна:
— Легионите не са наказани и досега за обидата, която ми нанесоха, като се вдигнаха срещу баща ми по време на отсъствието ми от неговия лагер. Помниш ли, трябваше аз да се върна, че да възстановя реда вместо него.
— Спомням си много добре — казах. — Но то беше твърде отдавна, нали? След цели двайсет и шест години едва ли е останал вече някой от войниците, които навремето служеха тук. Ти и Касий Херея сте по всяка вероятност единствените двама ветерани, оцелели след оня ужасен ден.
— В такъв случай може би ще трябва да убия само по един на всеки десет — отговори той.
Войниците от Първия и Двадесетия легион получиха нареждане да се съберат на специален сбор, като им съобщиха да оставят оръжията си, понеже времето било горещо. Преторианската конница също получи нареждане да се яви, но им казаха да си вземат копията и сабите. Намерих един подофицер, който сякаш бе участвувал в битката при Филипи — толкова стар и покрит с белези беше. Запитах го:
— Познаваш ли ме?
— Не, господарю. Приличаш ми на бивш консул, господарю.
— Аз съм братът на Германик.
— Така ли, господарю? Не съм и знаел той да има брат, господарю.
— Не, защото не съм нито войник, нито пък знатна личност. Но имам да ви предам важно съобщение на вас, войниците. Не доставяйте оръжията надалеч, когато отиде на следобедния сбор!
— Защо, ако смея да запитам, господарю?
— Защото може и да ви потрябват. Може да ви нападнат германците. А може и някой друг.
Той ме погледна втренчено и тогава разбра, че не се шегувам.
— Много съм ти задължен, господарю; ще пусна дума — отвърна.
Пехотата беше строена пред трибунала. Калигула им заговори разгневено с навъсено лице, удряше с крак и размахваше ръце. Започна, припомняйки им за една определена нощ в началото на есента, преди много години, когато под беззвездното и омагьосано небе… При тези думи някои от войниците взеха да се промъкват назад по пътеката между две конни отделения. Отиваха да вземат мечовете си. Други смело измъкнаха своите изпод военните си плащове, където ги бяха скрили. Калигула, изглежда, забеляза какво става, защото внезапно смени тона по средата на едно изречение. Взе да прави благоприятни сравнения между онези лоши дни, за щастие забравени, и настоящия период на слава, богатство и победи.
— Момченцето, с което си играхте, възмъжа — рече той — и стана най-могъщият император в света. Няма враг, колкото и свиреп да е той, който ще се осмели да предизвика на бой непобедимите му оръжия.
Старият подофицер се втурна напред.
— Загубени сме, Цезаре! — извика. — Врагът е минал реката при Кьолн — тристахилядна войска. Тръгнали са да плячкосват Лион — а сетне ще прекосят Алпите и ще плячкосат и Рим!
Никой освен Калигула не повярва на тази глупост. Той прежълтя от страх, скочи от платформата, сграбчи юздите на един кон, метна се на седлото и като светкавица изчезна от лагера. Един от конярите препусна подире му, а Калигула му подвикнал:
— Слава на боговете, че Египет е все още мой. Там поне ще мога да се скрия. Германците не са добри моряци.
Ах, как се смяха всички! Но един от пълководците тръгна след него на бързия си кон и скоро го настигна. Успял да убеди Калигула, че вестта била преувеличена. Само малка военна част, казал му, преминала реката и била отблъсната: римският бряг бил очистен от неприятеля. Калигула спря в най-близкия град и написа бързо писмо до Сената, уведомявайки ги, че успешно е завършил всичките си войни и че се връща незабавно начело на увенчаните си с лаврови венци войски. Обвиняваше свирепо страхливите домошари, че си живеели, доколкото разбрал, живота както винаги — ходели на театър, в баните, устройвали си пиршества, — а в това време той преминал през ужасните несгоди на войната. Ядял, пиел и спял като най-обикновен войник.
Сенаторите се видели в чудо как да го умилостивят, още повече, че той им беше забранил да му гласуват почести по своя инициатива. За всеки случай обаче изпратиха едно посланичество, което да му поднесе поздравления за славните му победи и да го помоли да побърза да се върне в Рим, където отсъствието му се чувствувало много силно. А той се разгневи ужасно, че въпреки забраната му не са го удостоили с триумф и че в посланието си не се обръщат към него като към Юпитер, а само като към император Гай Цезар. Той сграбчи дръжката на меча си и изкрещя:
— Да бързам да се върна ли? Да, ще побързам, и то с това в ръка!
Подготвил се беше за троен триумф: над Германия, над Британия и над Нептун. Вместо британски пленници водеше сина на Цимбелин и неговите привърженици, към които бе прибавил моряците от няколко британски кораба, задържани в Булон. За германски пленници водеше триста истински пленници и всички високи мъже, които бе успял да открие във Франция, които бе накичил с жълти перуки и германски дрехи и които говореха на някакъв жаргон, който се предполагаше да е германски. Но, както вече казах. Сенатът не бе посмял да му гласува официален триумф, затуй той трябваше да се задоволи с неофициален. Влезе в града по същия начин, по който беше яздил през моста на Бай, и само благодарение намесата на Цезония, която беше благоразумна жена, се сдържа да не изколи целия Сенат. Възнагради гражданите за помощите, дадени му от тях в миналото, като хвърляше злато и сребро от покрива на двореца. Но към тези дарения беше прибавил нажежени до червено железни дискове, за да им напомни, че все още не е забравил лошото им държане в амфитеатъра. Войниците му получиха разрешение да правят колкото си щат бели и да пият колкото си искат за народна сметка. Те се възползуваха докрай от това позволение, ограбиха цели улици с продавници и изгориха до дъно квартала на проститутките. Десет дни минаха, преди да се възстанови редът.
Това стана през септември. В негово отсъствие работници издигали новия храм на хълма Палатин, от другата страна на храма на Кастор и Полукс, откъм новия дворец. Сградата бе разширена чак до Пазарния площад или още Форума. Сега Калигула превърна храма на Кастор и Полукс в преддверие на новия храм, прорязвайки коридор между статуите на боговете. „Небесните близнаци са мои вратари“ — хвалеше се той. Сетне изпрати вест до управителя на Гърция всички прочути статуи на божества да бъдат извадени от тамошните храмове и да му се изпратят в Рим.
Предложи да им отреже главите и на тяхно място да сложи своя образ. Статуята, която желаеше най-много, беше колосалната скулптура на Юпитер Олимпийски. Поръча да се построи специален кораб за пренасянето й в Рим. Но корабът беше поразен от гръмотевица тъкмо преди да го пуснат във водата. Или тъй поне съобщиха — а според мене суеверните моряци са го изгорили нарочно. Но така или инак, тъкмо тогава Юпитер Капитолийски се разкая за раздора си с Калигула (както поне ни обясни Калигула) и го помоли да се върне и да живее близко до него. Калигула му отговори, че междувременно той си е построил нов храм: но понеже Юпитер Капитолийски му се бил извинил много смирено, цял да направи компромис — щял да построи мост над равнината и да съедини двата хълма. И го стори: мостът мина над покрива на храма на Август.
Сега вече Калигула публично се оповести за Юпитер. И беше не само Юпитер Латински, но и Юпитер Олимпийски, и не само това, но и всички други богове и богини, които беше лишил от глави и „оглавил“ наново. Понякога беше Аполон, друг път Меркурий, а понякога и Плутон, като при всеки различен случай носеше ответната дреха и изискваше съответните жертвоприношения. Виждал съм го да се разнася като Венера, в дълга копринена прозрачна дреха, с изрисувано лице, с червена перука, с подпълнен бюст и обувки с висок ток. Взе участие и в празненството на Добрата богиня през декември. Това вече беше възмутително. Марс също му беше любим образ. Но през по-голяма част от времето беше Юпитер: носеше маслинен венец, брада от тънки златни жички и светлосиньо копринено наметало, а в ръка държеше назъбен къс от металната сплав електрон, който представляваше гръмотевицата. Един ден се беше покачил на ораторската трибуна на Форума, облечен като Юпитер, и държеше реч.
— Възнамерявам скоро — каза той — да построя град, който само аз да обитавам, на върха на Алпите. Ние боговете предпочитаме планинските върхове пред нездравите речни долини. От Алпите ще обхващам с поглед цялата си империя — Франция, Италия, Швейцария, Тирол и Германия. Видя ли някъде долу да се готви заговор за държавна измяна, ще пратя предупредителен гръмотевичен тътен, ей тъй! (Той изгъргори шумно.) Ако ли тътенът не ги уплаши, ще поразя предателя с тази моя светкавица, ей тъй! — Той метна своята светкавица към тълпата. Тя се удари в една статуя и отскочи безобидно. Някакъв странник от тълпата, обущар от Марсилия, дошъл на разходка в Рим, избухна в смях. Калигула нареди да го арестуват и да го доведат пред трибуната. Сетне се наведе и го запита смръщено:
— Ти мене за кого ме смяташ?
— За голям самохвалко — отвърна обущарят. Калигула остана удивен.
— Самохвалко ли? — повтори той. — Кой, аз ли съм самохвалко?
— Да — потвърди галът. — Аз съм един беден галски обущар и това е първото ми посещение в Рим. Може и да съм глупав. Но ако някой у дома стори това, което ти вършиш, ще кажем, че е голям самохвалко.
Калигула също се разсмя.
— Ах ти, полуумен глупако! — възкликна той. — Разбира се, че тъй ще кажете. Нали в това е разликата.
Цялата тълпа се закикоти като луда, но дали на Калигула или на обущаря, не се разбра. Наскоро след това поръча да му направят машина за гръмотевици и мълнии. Той подпалваше фитила, машината издаваше грохот и искри и мяташе камъни, в каквато посока той пожелаеше. Но знам от сигурно място, че всеки път щом излезеше истинска гръмотевична буря, той се навирал под леглото. Има една хубава история във връзка с това. Един ден избухнала буря тъкмо когато той се развявал из двореца, облечен като Венера. Започнал да плаче: „Татко, татко, пощади хубавата си щерка!“
Парите, спечелени във Франция, скоро се стопиха и той измисли нови начини да увеличи приходите си. Любимият му начин беше да преглежда от юридическа гледна точка завещанията на хора, които бяха починали наскоро и не му бяха оставили нищо: в такива случаи той представяше доказателства, че завещателите са получавали облаги от него, и заявяваше, че или са били неблагодарници, или пък не са били с всичкия си ум, когато са съставяли завещанията си, и че той предпочитал да приеме, че не са били с всичкия си ум. Отхвърляше завещанията и се обявяваше за главен наследник. Идваше в съда обикновено рано сутрин и написваше на една черна дъска сумата, която възнамеряваше да спечели през този ден, обикновено двеста хиляди златици. Щом я спечелеше, закриваше съдебните заседания. Една сутрин издаде нов декрет за работното време, разрешено в различните видове продавници. Накара да го напишат с много дребни букви на една обява, която закрепиха на един висок стълб на Форума, където никой не си направи труда да го прочете, не осъзнавайки неговото значение. В същия следобед служителите му записаха имената на няколкостотин търговци, които неволно бяха нарушили декрета. Когато ги изправиха пред съда, той позволи на всеки, който бе в състояние да стори това, да изтъкне като смекчаващо вината обстоятелство факта, че го е вписал в завещанието си като наследник наравно със своите деца. Малцина можеха да го сторят. Сега вече стана нещо обичайно богатите да съобщават на императорския ковчежник, че Калигула е упоменат в завещанието им като главен наследник. Но в много от случаите това се оказа неразумно. Защото Калигула взе да използува сандъчето с медикаменти, което бе наследил от баба ми Ливия. Един ден разпрати като подарък запазени в мед плодове на някои от скорошните завещатели. Всички измряха наведнъж. Извика също така братовчеда ми, царя на Мавритания, в Рим и го осъди на смърт, като му каза само:
— Нужно ми е богатството ти, Птолемей!
По време на отсъствието му във Франция в Рим бяха произнесени сравнително малко присъди и затворите бяха полупразни: това означаваше недостиг от жертви за храна на дивите животни. Той запълни недостига, като си послужи с някои от хората от зрителната зала, но предварително им беше отрязал езиците, та да не могат да викат приятелите си на помощ. Ставаше все по-своенравен. Веднаж един от жреците се готвеше да му принесе в жертва млад бик, в образа му на Аполон. Обичайната жертвена процедура е един от послушниците да зашемети животното с каменна брадва, а след това жрецът да пререже гърлото му. Калигула се появи облечен като послушник и зададе обичайния въпрос:
— Позволяваш ли?
Когато жрецът отговори:
— Стори го! — той размаха секирата и разби главата на жреца.
Аз все още живеех в бедност с Бризеида и Калпурния, защото, макар да нямах повече дългове, то нямах и пари освен оня малък приход, който ми носеше селското имение. Бях достатъчно грижлив да уведомявам Калигула, че съм много беден, и той любезно ми позволи да остана в сенаторското съсловие, макар да нямах необходимия имуществен ценз за това. Но с всеки ден усещах положението си все по-несигурно. Веднъж посред нощ, в началото на октомври, ме разбудиха силни удари по входната врата. Подадох глава през прозореца.
— Кой е?
— Викат те в двореца незабавно.
— Ти ли си, Касий Херея? — запитах аз. — Ще ме убие ли, как мислиш?
— Наредено ми е да те заведа при него незабавно.
Калпурния се разплака, разплака се, и Бризеида и двете ме разцелуваха много нежно. Докато ми помагаха да се облека, набързо им обясних как да разпределят оскъдното ми имущество, какво да сторят с малката Антония, как да ме погребат и тъй нататък. Беше трогателна сцена за всички ни, но не посмях да я проточвам. Скоро куцуках край Касий, на път за двореца. Той ми отвърна сърдито:
— Освен тебе вика още двама бивши консули.
Съобщи ми имената им, а това още повече ме уплаши. Бяха богати хора, от ония, които Калигула би обвинил като нищо в заговор срещу него. Но защо и мен? Пристигнах пръв. Другите дотичаха току след мене, задъхани от бързане и от страх. Заведоха ни в съдебната зала и ни накараха да седнем на столове, върху нещо като ешафод, извърнати към трибуната на съдиите. Стража от германски войници, които си мърмореха нещо на техния език, застана зад нас. Стаята тънеше в пълен мрак — мъждукаха само две малки маслени лампи, поставени на столовете на съдиите. Забелязахме, че прозорците отзад са закрити с черни завеси, бродирани със сребърни звезди. Другарите ми и аз мълчаливо си стиснахме ръцете за сбогом. Бяха хора, които са ми нанасяли различни обиди, но в сянката на смъртта подобни дреболии се забравят. Седяхме там в очакване нещо да се случи чак до разсъмване.
Внезапно дочухме блъскане на цимбали и весела музика от обой и ударни инструменти. През една странична врата към мястото на съда започнаха да влизат роби и всеки носеше по две лампи, които оставяше на масите отстрани; а сетне мощен глас на евнух поде известната песен „Когато нощната безсъница“. Робите се оттеглиха. Дочу се шумолене и изведнъж пред нас затанцува някаква висока тромава фигура, облечена в женска копринена дреха и с корона от изкуствени рози на главата. Беше Калигула.
Тогаз розовопръстата богиня
ще прати надалече звездна нощ…
При тези думи той дръпна завесите от прозорците и пусна първите лъчи на зората, а после, когато евнухът произнесе думите за розовопръстата богиня, духвайки лампите една по една, включи и това описание в танца си. Пуф. Пуф. Пуф.
И там, де се гушат любовници тайни,
оплетени в мрежа от сладката страст…
От някакво легло, което не бяхме забелязали, защото беше скрито в ниша, богинята Зора измъкна едно момиче и един мъж, и двамата съвсем голи, и само с мимика им показа, че вече е време да се разделят. Момичето беше много красиво. Мъжът беше оня евнух, който пееше. Разделиха се в противоположни посоки, изразявайки дълбоко отчаяние. А когато прокънтяха последните стихове:
О, ти. Зора, най-дивната богиня,
пристъпваш с грациозна бавна стъпка
и караш всяка грижа да отмине…
имах благоразумието да се просна по корем на земята. Другарите ми не закъсняха да ме последват. Калигула подрипна от сцената и скоро след това ни повикаха да закусим с него.
— О, боже на боговете, през целия си живот не съм виждал танц, който да ми дари такава дълбока душевна наслада, както танцът, който гледах сега. Нямам думи да опиша прелестта му.
Другарите ми се съгласиха с мене и заявиха, че милиони пъти съжаляват, загдето подобно несравнимо зрелище е било показано пред толкова малко зрители. Той отвърна самодоволно, че това било репетиция. В някоя от близките нощи щял да го изиграе в театъра за целия град. Не можах да си представя как смята да получи ефекта от дръпването на завесите в открития амфитеатър дълъг стотици метри, но не казах нищо за това. Поднесоха много вкусна закуска, по време на която най-старият бивш консул седеше на земята, като ту похапваше от дроздовата баница, ту целуваше стъпалото на Калигула. Точно си мислех как ще се радват Калпурния и Бризеида, като ме видят да се връщам, когато Калигула, който беше в отлично настроение, внезапно рече:
— Хубаво момиче, нали, Клавдий, стари развратнико?
— Наистина много хубаво, боже.
— И още е девственица, доколкото знам. Искаш ли да се ожениш за нея? Ако искаш, можеш. Известно време я харесвах, но странно, вече не ми харесват незрелите жени… Нито пък зрелите освен Цезония. Позна ли девойката?
— Не, господарю, само тебе гледах, да си призная.
— Тя е братовчедка ти Месалина, дъщерята на Барбат. Тоя стар сводник не се възпротиви с нито една дума, когато му казах да ми я изпрати. В същност какви страхливци са всички те, Клавдий!
— Да, боже.
— Добре тогава. Утре ще ви оженя. А сега смятам да си легна.
— Хиляди благодарности и почитания, господарю.
Подаде да целуна другото му стъпало. На следния ден сдържа обещанието си и ни ожени. Прие една десета от зестрата на Месалина като такса, но иначе се държа доста прилично. Калпурния очарована, че пак ме вижда жив, и се престори, че не се сърди, дето се женя. Каза с делови тон:
— Добре тогава, миличък, аз ще се върна в имението и ще се грижа за имота вместо тебе. Не ще ти липсвам при тази хубава жена. А сега, като имаш пари, ще можеш пак да си живееш в двореца.
Обясних й, че този брак ми е наложен и че тя много ще ми липсва. Но тя не ми повярва: Месалина била два пъти по-хубава от нея, три пъти по-умна, освен това била от знатен и богат род. Вече съм бил влюбен в нея, каза Калпурния.
Почувствувах се неловко. Калпурния бе единственият ми верен приятел през тези четири бедни години. Какво ли не бе сторила за мене! И все пак тя беше права: наистина бях влюбен в Месалина и сега Месалина щеше да бъде моя жена. До Месалина за Калпурния нямаше място.
Обляна беше в сълзи, когато си тръгна. Аз също. Не бях влюбен в нея, но тя беше най-верният ми другар и аз знаех, че имам ли нужда от нея, ще ми помогне. Излишно е да казвам, че когато получих парите от зестрата, не я забравих.