Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клавдий (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I, Claudius, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 42гласа)

Информация

Корекция
maskara(2009)
Сканиране и разпознаване
Петър Копанов
Допълнителна корекция
NomaD(2020 г.)

Издание:

Робърт Грейвз. Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Издателство „Народна култура“, София, 1982

 

Стиховете преведе Асен Тодоров

Стиховете от „Илиада“ са от превода на Александър Милев и Блага Димитрова

Превела от английски: Жени Божилова

Рецензент: Петко Бочаров

Консултант: проф. д-р Георги Михайлов

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Владо Боев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Божидар Петров

Коректор: Ница Михайлова

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция

Глава 30

Когато майка ми научи за смъртта на Гемел, изпадна в дълбока скръб, дойде в двореца и поиска да се види с Калигула, който я приел много намръщено, защото усещал, че ще го мъмри. Тя казала:

— Внуко, мога ли да разговарям с теб насаме? Искам да поприказваме за смъртта на Гемел.

— Не, в никакъв случай насаме — отвърнал той. — Казвай каквото имаш да казваш пред Макрон. Трябва да имам свидетел, ако онова, което ще ми съобщиш, е наистина толкова важно.

— Тогава предпочитам да замълча. Това е семеен въпрос, не за ушите на един робски син. Бащата на тогова беше син на един от моите лозари. Продадох го на зет си за четиридесет и пет златици.

— Ще те помоля веднага да кажеш каквото ще казваш, без да обиждаш министрите ми. Нима не знаеш, че имам власт да накарам всеки в света да стори каквото аз пожелая?

— Не е нещо, което ще чуеш с удоволствие.

— Кажи го.

— Както искаш. Дойдох да ти заявя, че убийството на моя беден Гемел е убийство безпричинно и аз желая да се откажа от всички почести, които съм получила от твоите проклети ръце.

Калигула се засмял и казал на Макрон:

— Мисля, че единственото, което й остава на тази старица сега, е да се върне вкъщи, да вземе един овощарски нож от своите лозари и да си пререже гласните струни с него.

А Макрон отвърнал:

— И аз давах същия съвет на моята баба, но дъртата чума отказа да го последва.

Майка ми дойде при мене.

— Аз смятам да се самоубия, Клавдий — каза тя. — Ще намериш всичките ми работи в пълен ред. Оставям няколко малки задължения: плати ги точно. Бъди добър към хората от домакинството ми; всички до един бяха верни работници. Съжалявам, че не ще има кой да се грижи за малката ти дъщеричка — мисля, че ще е най-добре да се ожениш отново, за да й намериш майка. Тя е добро дете.

— Как, майко! Да се самоубиеш? Но защо? О, не прави това!

Тя се усмихна кисело.

— Моят живот си е мой собствен, нали така? А ти защо ме разубеждаваш да си го отнема? Нима ще ти липсвам?

— Ти си ми майка — отвърнах й. — Човек има само една майка.

— Учудена съм, че говориш тъй синовно. Не съм ти била много любяща майка. А нима можех да бъда? Открай време си бил за мене истинско разочарование — болно, слабовато, плашливо, замаяно същество. Но и боговете добре ме наказаха, че те пренебрегвах. Чудесния ми син Германик го убиха, убиха и бедните ми внуци Нерон и Друз, и Гемел, дъщеря ми Ливила беше наказана за своята порочност, ужасната й порочност, от собствената ми ръка — това бе най-страхотната болка, която съм изживявала, никоя майка не би могла да преживее по-страхотна, — а четиримата ми правнуци тръгнаха по лошия път, както и този мръсен, безбожен Калигула… Но ти ще го надживееш. Уверена съм, че ти ще надживееш дори световния потоп.

Гласът й, спокоен отначало, се беше извисил в привичния й укоризнен тон.

Попитах я:

— Майко, нима нямаш една добра дума за мен поне в час като този? Кажи, кога съзнателно съм те обидил или кога не съм ти се подчинил?

Но тя сякаш не ме чуваше.

— Добре съм наказана — повтори тя. А после: — Искам да дойдеш в дома ми след пет часа. До това време ще съм привършила приготовленията си. Разчитам на тебе да ми отдадеш последната почест. Но не желая да чуеш последния ми дъх. Ако още не съм умряла, почакай в преддверието, докато те повика прислужницата ни Бризеида. Гледай да не объркаш прощалната реч — толкова ти прилича. Ще намериш написани подробни указания за погребението. Ти ще си главният оплаквач. Не искам надгробна реч. Не забравяй да отрежеш ръката ми, за да се погребе отделно — защото това ще е самоубийство. Не желая благоухания в надгробната клада; често го правят, но то е противозаконно, освен това, го смятам за същинско прахосничество. Отдавам на Палас свободата, тъй че не забравяй на процесията той да носи шапка на свободен човек. И поне веднъж в живота си — опитай се да извършиш една церемония от начало до край безпогрешно.

Това беше всичко, като изключим студеното „сбогом“. Ни сълза, ни целувка, нито благословия. Като послушен син, изпълних последните й желания до най-малката подробност. Странно беше, че даде на моя роб Палас свободата. Същото стори и с Бризеида.

Няколко дни по-късно, наблюдавайки от прозореца на трапезарията си как гори погребалната й клада, Калигула казал на Макрон:

— Ти застана на моя страна срещу тази старица. Ще те възнаградя. Ще ти дам най-почетното назначение в цялата империя. Една длъжност, която — Август е постановил това като основен принцип за управлението на империята — не бива да се слага в ръцете на авантюрист. Ще те направя управител на Египет.

Макрон бил очарован: по онова време той бе изпълнен с опасения за отношението на Калигула към него и едно заминаване за Египет щеше да означава спасение. Както бе казал Калигула, длъжността беше голяма: спирайки снабдяването със зърнени храни, един управител на Египет можеше да докара Рим до гладна смърт, а пък гарнизонът можеше да се подсили с местни войници; да стане толкова мощен, че да защищава провинцията срещу всяка друга армия, която би могла да тръгне насреща.

Тъй Макрон бе освободен от длъжността префект на преторианците. За известно време Калигула не назначи никого на негово място, а остави всеки от деветимата началници на кохорти да се изреждат на командното място за по един месец. Обяви, че в края на този срок ще даде длъжността на най-верния и най-способния от тях. А всъщност оня, на когото тайно я бе обещал, беше командирът на кохортата, който бе създал дворцовата стража — не друг, а същият оня храбрец Касий Херея, чието име не бихте могли за забравите, ако сте чели тази история внимателно — човекът, който уби германеца в амфитеатъра, човекът, който успя да преведе обратно отреда си след избиването на Варовата армия и който след това спаси моста; същият, който си проби път сред бунтовниците в лагера при Бон и който пренесе на гръб Калигула в онова ранно утро, когато Агрипина и придружаващите я трябваше да се измъкнат пешком от лагера под негова закрила. Касий бе вече побелял, макар да нямаше и шейсет години, прегърбил се беше и ръцете му трепереха от треската, която едва не го бе уморила в Германия, ала все още сръчно въртеше меча и се славеше като най-храбрия човек в Рим. Един ден някакъв старец преторианец бе полудял и бе хукнал, безумен, с насочено копие, из двора на двореца. Въобразяваше си, че избива галски бунтовници. Разбягаха се всички освен Касий, който, макар и невъоръжен остана на мястото си, докато лудият се нахвърли върху него и тогава хладнокръвно изрече:

— Отряд — мирно! Оръжието — при нозе! — и лудият за когото изпълнението на командите се бе превърнало във втора природа, спря и положи копието си на земята.

— Отряд — кръгом! — продължи Касий. — Бързо — напред!

И тъй го обезоръжи. Та Касий стана първият временен командир на преторианците и ги държа в ръцете си, докато завърши съдебният процес за живота на Макрон. Защото назначението на Макрон за управител на Египет беше хитрост от страна на Калигула, подобна на хитростта, която Тиберий бе скроил на Сеян. Макрон бе арестуван в момента, в който се качвал на кораба си в Остия, и бе доведен в Рим, окован във вериги. Обвиниха го, че е станал причина за смъртта на Арунций и на още неколцина невинни мъже и жени. Към това обвинение Калигула прибави и друго, а именно, че Макрон се проявил като сводник, подмамвайки го да се влюби в собствената му жена Ения — изкушение, на което в младежката си неопитност, признаваше Калигула, едва не се поддал. Макрон и Ения бяха принудени да се самоубият. Изненадах се колко лесно успя да се отърве от Макрон.

Един ден Калигула в качеството си на върховен понтифекс отиде да благослови брака между един член от семейството на Пизон и някаква жена, наречена Орестила. Харесал тази Орестила и след като церемонията привършила и повечето от висшите благородници на Рим се били събрали и се забавлявали от сърце, както става при такива случаи, той внезапно подвикнал на младоженеца:

— Хей ти там, уважаеми, престани да целуваш тази жена! Тя е моя съпруга.

Надигнал се и в последвалата смутена тишина наредил на стражите си да хванат Орестила и да я заведат в двореца. Никой не посмял да се противи. На другия ден се ожени за Орестила: съпругът й беше насилен да присъствува на церемонията и да се откаже от нея. Калигула изпрати писмо до Сената, за да го уведоми, че бил отпразнувал брака в стила на Ромул и Август — имайки предвид, предполагам, случая, в който Ромул е похитил сабинянките, и брака на Август с баба ми Ливия (в присъствието на моя дядо). Два месеца по-късно вече се бе развел с Орестила и я беше прокудил — нея и бившия й съпруг, защото уж били прелюбодействували зад гърба му. Нея изпратиха в Испания, него — в Родос. Позволиха му да вземе само десет души роби; а когато той помоли за разрешение да си вземе двойно повече, Калигула отговори:

— Вземай си колкото искаш, но за всеки допълнителен роб ще ти пратя по още един войник да те варди.

Друзила умря. За себе си съм уверен, че Калигула я уби, но нямам доказателства. Разправяха ми, че вече всеки път, когато целувал някоя жена, казвал й:

— Както ти е бяла и хубава шийката, стига само да кажа една думичка и — шат! — ще ти я отрежат.

Ако ли пък шията беше особено бяла и хубава, понякога той не издържаше на изкушението да издаде заповедта и да види хвалбата си изпълнена. В случая с Друзила си мисля, че той сам е нанесъл удара. Тъй или инак, не позволиха никому да види трупа. Той обяви, че била починала от охтика, и й уреди изключително богато погребение. Обожествиха я под името Пантея и й издигнаха храмове, въздигнаха благородници и благороднички за нейни жреци, определи се ежегоден празник в нейна чест — по-пищен от всеки друг в календара. Един човек спечели десет хиляди златици, защото му се привидя как Август приема душата й в небесните вселения. По време на народния траур, който Калигула обяви в нейна чест, се смяташе за углавно престъпление за всеки гражданин да се смее, да пее, да се бръсне, да ходи в баните или дори да вечеря със семейството си. Съдилищата бяха затворени, не се сключваха бракове, войниците не правеха военни упражнения. Калигула осъди на смърт едното, защото продавал гореща вода на улицата, и друг един, защото продавал бръсначи. Унинието, което последва в резултат на това, беше тъй цялостно и всеобщо, щото сам той не можа да го понесе (а може би страдаше и от угризения на съвестта) и една нощ напусна града и отпътува към Сиракуза съвсем сам, с един-единствен почетен страж. Нямаше никаква работа там, но пътуването го развлече. Стигна само до Месина, където вулканът Етна в това време изригвал. Гледката така го стреснала, че веднага се върна. Когато се появи в Рим, върна живота към обикновения му ритъм, поднови гладиаторските борби, надбягванията с колесници и борбата с диви животни. Изведнъж се сети, че хората, които бяха обрекли живота си в замяна на неговия по време на болестта му, още не са се самоубили; и ги принуди да го сторят не само от принципност, за да ги предпази от клетвопрестъпничество, а и да попречи на Смъртта се върне, поради уговорката, която бяха направили с нея.

Няколко дни подир това, по време на вечеря, пийнал, аз се опитвах да формулирам закона за унаследяването на женската красота и привеждах като пример за твърдението си това, че тя обикновено прескача едно поколение и се предава от бабата на внучката. За зла чест продължих с думите:

— Най-красивата жена в Рим от времето на моето юношество се появи отново, черта по черта и крайник по крайник, в лицето на своята внучка и съименница Лолия, съпругата на сегашния управител на Гърция. С единственото изключение на друга една благородничка, която няма да упомена, защото присъствува в тази стая, Лолия според мене е най-красивата жена днес.

Споменах това изключение само от чувство за такт. Лолия реше далеч по-красива от племенниците ми — Агрипинила и Лесбия, или който да било друг от компанията. Не бях влюбен в нея, подчертавам: просто един ден бях забелязал, че е съвършена, и си спомних, че същото бях забелязал у нейната баба, когато бях момче. Калигула се заинтересува и ме заразпитва за Лолия. Не усетих, че съм приказвал прекалено много, затова добавих и още. Същата вечер Калигула писа на съпруга на Лолия и му нареди да се върне в Рим, за да му бъде засвидетелствувано изключително уважение. Това изключително уважение се оказа честта да се разведе с Лолия и да я ожени за императора.

Друга една случайна забележка, която бях направил пак по време на вечеря по същото време, оказа неочаквано въздействие върху Калигула. Някой спомена за епилепсията и аз казах, че според картагенски летописи Анибал е бил епилептик и че Александър и Юлий Цезар също са били подвластни на тази загадъчна болест, която сякаш е неизбежен спътник на големия военен гений. Тук Калигула наостри уши и няколко дни по-късно изигра великолепно подражание на епилептичен припадък; рухна на пода на Сената и завика с всички сили, а устните му побеляха от пяна — сапунени мехури бяха, предполагам.

Римските граждани все още се чувствуваха щастливи. Калигула продължаваше да ги развеселява с театрални представления и гладиаторски борби, с лов на хищници и надбягвания с колесници, с пари, подхвърляни от ораторската платформа или от прозорците на двореца. А че се женел и разженвал, че убивал благородници, за това не ги беше грижа. Той не се чувствуваше доволен, докато всяко място в театъра или в цирка не бъдеше заето и всички проходи — задръстени; затуй при подобни зрелища отлагаше съдебните заседания и прекратяваше траурите, за да не позволи никому да измисли предлог да отсъствува. Направи още няколко нововъведения, позволи на хората да си носят възглавници за сядане, в горещи дни да слагат сламени шапки и да идват боси — дори и сенаторите, от които се очакваше да дават пример за сдържаност.

Когато най-сетне успях да посетя Капуа за няколко дни — за пръв път от близо цяла година, почти първото, за което ме попита Калпурния, беше:

— Кажи ми, Клавдий, колко остана в личната каса на императора от онези двайсет милиона?

— Май че по-малко от пет милиона. Но той построи увеселителни кораби от кедрово дърво, облече ги в злато и ги украси със скъпоценни камъни, подреди в тях бани и цветни градини, започна строежа на шейсет нови храма и смята да прореже канал в Коринтския провлак. Къпе се в нард и масло от теменуги. Преди два дни даде на Евтих, водача на колесница от зелените, подарък от двайсет хиляди златици, загдето спечели едно трудно надбягване.

— Зелените ли печелят винаги?

— Винаги. Или почти винаги. Веднъж алените победиха преди известно време и хората ги аплодираха бурно. Омръзнало им беше еднообразието със зелените. Императорът страшно се разгневи. На другия ден водачът на алените и неговата група от победители бяха мъртви до един. Отровени. Подобно нещо се случи и преди.

— По това време догодина нещата ще тръгнат зле и за тебе, бедни ми Клавдий. Впрочем би ли искал да надникнеш в сметките? Както ти писах, годината не беше добра. Измря ценен добитък, робите крадат каквото завърнат, снопите със зърно изгоряха. Ти обедня с две хиляди и повече златици. Не е и по вина на управителя — той поне е честен. Стана тъй просто защото не си тук да надзираваш.

— Нищо не може да се направи — отвърнах. — Да си призная, напоследък се тревожа много повече за собствения си живот, отколкото за парите.

— Зле ли се държат с тебе?

— Да. Отнасят се с мене като със смешник. Не ми е приятно. Главният ми мъчител е императорът.

— Какво ти правят?

— О, грубиянски шеги. Кофи, пълни с вода, над вратите. Жаби в леглото ми. Или пък гнусни педерасти, намазани с митра: знаеш как се отвращавам от жаби и педерасти. Ако се случи да задремя следобеда, замерват ме с костилки от фурми, връзват обувки на ръцете ми или раздрънкват камбаната за пожар в ушите ми. И никога нямам нито миг свободен да си свърша някаква работа. А започна ли, разливат мастилницата отгоре. И нито една моя дума не се приема сериозно.

— Нима си единственият им смешник?

— Любимият. Официалният.

— Клавдий, ти си по-щастлив, отколкото можеш да си представиш. Пази тази си служба ревниво. Не позволявай друг да те замести.

— Какво искаш да кажеш, момиче?

— Искам да кажа, че хората не убиват смешниците си. Отнасят се към тях жестоко, плашат ги, ограбват ги, но не ги убиват.

Казах й:

— Калпурния, ти си много умна. Изслушай ме сега. Все още имам пари. Ще ти купя красива копринена дреха, златна тоалетна кутия, маймунка и сноп канелени пръчки.

Тя се усмихна.

— Предпочитам да ми го дадеш в пари. Колко смяташ да похарчиш?

— Около седемстотин.

— Добре. Един ден ще ми бъдат полезни. Благодаря ти, добри ми Клавдий.

Когато се върнах в Рим, научих, че са станали беди. Една нощ Калигула бил обезпокоен от далечния шум на тълпа, която се трупала пред амфитеатъра тъкмо преди разсъмване; хората се блъскали и се бутали да се наместят по-близо до вратите, та да заемат първите пейки. Калигула изпратил отряд преторианци си да въдворят реда. Преторианците били нервирани, че са ги измъкнали тъй рано от леглата за този наряд и взели да удрят наляво и надясно, убили неколцина, включително и няколко изтъкнати граждани. За да покаже възмущението си, гдето сънят му е бил смутен от първоначалните безредици и от последвалите ги крясъци на хората, когато се разпръсквали с викове пред палките, Калигула се явил в амфитеатъра чак късно следобед, когато всички се били изтощили да го чакат, а били и гладни. Когато зелените преминали с конете, започнали да ги освиркват и хулят. Калигула скочил разгневен от стола си.

— Ах, защо нямахте една-единствена шия. Щях да я отсека!

На другия ден трябвало да има гладиаторски борби и гонене на диви животни. Калигула отменил всички приготовления и изпратил най-окаяните животни, които успял да намери на пазара — крастави лъвове и пантери, болни мечки и престарели, дръгливи диви бикове — от ония, гдето ги изпращат в отдалечените гарнизонни градове в провинцията, където публиката не е взискателна, а любителите-ловци не обичат пъргави животни. Ловците, които Калигула пратил вместо обявените участници, и те били като животните: дебели, схванати, грохнали ветерани. Някои от тях вероятно са били добри борци на времето си — в златния Августов век. Тълпата ги освиркала и обругала. Калигула това и чакал. Изпратил да арестуват ония, които вдигали най-много шум, и ги пуснал на арената да види дали ще се оправят по-добре. Краставите лъвове и пантери, болните мечки и дръгливите бикове набързо им видели сметката.

Започнаха да се отдръпват от него. Стара истина е, че тълпата обича празниците, но когато цялата година се превърне в един безкраен празник и никой няма време да си гледа работата и дори удоволствията станат принудителни, това вече е друго нещо. Надбягванията с колесници станаха отегчителни. На Калигула, който проявяваше личен интерес към отборите и водачите и дори сам понякога караше колесница, му беше добре. Умееше да си служи с юздите и камшика, а състезаващите се водачи внимаваха да не го надбягат. И театралните представления започнаха да доскучават. Всички пиеси някак си си приличаха, различаваха ги само познавачите: във всеки случай поне за мен бяха такива. Калигула се смяташе за познавач, а освен това хранеше сантиментални чувства към Апелес, посредствения трагик, който бе написал повечето от пиесите, в които сам участвуваше. Една пиеса, която Калигула харесваше особено много — защото той бе дал идеите, които Апелес бе включил в своята роля, — се играеше непрекъснато, докато всички я намразиха до смърт. Но още повече го привличаше Мнестер, солистът на митологическите балети, модни по онова време. Имаше навика да целува Мнестер пред очите на цялата публика всеки път, когато оня се проявеше особено добре. Веднъж един конник се закашля по време на представление, не можа да спре и накрая се принуди да излезе. Шумът, който вдигна, докато се измъкваше край коленете на хората, извиненията му, кашлицата и промушването през задръстените пътеки към изхода смутиха Мнестер, който спря по средата на най-хубавия си танц, съпровождан от тиха свирня на флейта, и зачака всички да седнат отново. Калигула страшно се разгневи на конника, накара да го доведат при него и здравата го напердаши със собствените си ръце. Сетне го изпрати с бърза заръка като пощальон до Танжер, да отнесе запечатана вест на царя на Мавритания. (Царят, мой сродник — майка му беше леля ми Селена, дъщерята на Антоний от Клеопатра, — силно се озадачил от съобщението. То гласяло: „На тогова, когото ти пращам, не прави ни добро, ни лошо.“) Другите конници дълбоко се възмутиха от инцидента: в края на краищата Мнестер не беше нищо друго освен освободен роб, а си придаваше важност като велик пълководец. Калигула вземаше частни уроци по декламаторство и танци от Апелес и Мнестер и след време започна често да се появява на сцената в техните роли. След като изричаше монолога в някоя трагедия, той понякога се провикваше към Апелес, който седеше зад кулисите:

— Съвършено го изиграх, нали? Сам ти не би могъл да го изречеш по-добре!

И след грациозен трикратен скок в балета той спираше оркестъра, вдигаше ръка да въдвори пълна тишина и сетне отново повтаряше стъпките без акомпанимент.

Тъй както Тиберий си имаше любим дракон, Калигула си имаше любим жребец. Истинското име на този кон беше Порцел, което означаваше „прасенце“, но Калигула не го сметна за достатъчно велико и го нарече „Инцитат“, което означава „бързият“. Инцитат никога не губеше състезание и Калигула бе дотолкова неразумно запленен от него, че първо го направи гражданин, а сетне сенатор, докато накрая го вписа в своя списък на кандидатите за консули с четири години по-рано. Дадоха на Инцитат къща и слуги. Имаше си мраморна спалня с голям сламеник за легло, сменяха му сламеника всеки ден, имаше и ясла от слонова кост, златна кофа за водопой, а по стените — картини от прочути художници. Всеки път, щом спечелеше някое надбягване, го хранеха на вечеря с нас, но той предпочиташе купата с ечемик пред месото и рибата, които Калигула неизменно му предлагаше. Трябваше да пием за негово здраве поне по двайсет пъти.

Парите се топяха все по-бързо и по-бързо и Калигула накрая взе да прави икономии. Един ден например рече:

— Какъв смисъл има да хвърляме в затвора хората за фалшификации, кражби и нарушение на реда? Там те скучаят, а пък и харча пари за храната и охраната им; но ако ги пусна на свобода, отново ще подхванат безобразията си. Днес ще посетя тъмницата и ще се занимая с въпроса.

Така и стори. Отдели ония, които смяташе за най-големи престъпници, и нареди да ги екзекутират. Труповете им бяха нарязани и използувани за храна на дивите животни, очакващи да бъдат избити в амфитеатъра; от това се получи двойна икономия. Сега вече всеки месец той обикаляше тъмниците. Престъпленията понамаляха. Един ден ковчежникът му, Калист, му съобщи, че в съкровищницата са останали само един милион златици, а в частната му хазна — едва половин милион. Той осъзна, че само с икономии не ще се оправи: трябваше да се увеличи приходът в държавното съкровище. Тъй че отпърво взе да продава жреческите места, магистратурите и монополите и от това поспечели доста, но не достатъчно; тогава, както го бе предсказала Калпурния, започна да си служи с доносници, които обвиняваха богатите за истински или въображаеми престъпления, за да заграби имуществата им. Премахнал беше смъртното наказание за държавна измяна веднага щом стана император, но оставаха още много други престъпления, наказуеми със смърт.

Отпразнува първата партида от присъди с един необикновено богат лов на диви животни. Ала тълпата беше разгневена. Хората крещяха, вайкаха се и отказваха да следят борбите. А после се поде вик от отсрещния край на амфитеатъра до ложата на председателя, в която беше Калигула:

— Изхвърли доносниците! Изхвърли доносниците!

Калигула се надигна да въдвори тишина, но те го принудиха да седне. Той прати преторианци с палки натам, където олелията беше най-силна, и те удариха неколцина по главите, но виковете се подеха отново и още по-силно от другия край. Калигула се стресна. Набързо напусна амфитеатъра, нареждайки ми да го заместя в председателството. Това ми беше много неприятно и много се успокоих, когато, щом станах да говоря, тълпата стихна и дори се поде викът: „Фелицитер“, което означава „На добър час!“. Гласът ми не е силен. Гласът на Калигула беше гръмък: чуваше се чак от единия до другия край на Марсово поле. Трябваше да си намеря някого, който да повтаря казаното след мене. Мнестер предложи услугите си и благодарение на него думите ми прозвучаха дори по-хубаво.

Съобщих, че за жалост императорът е бил повикан по важна държавна работа. Това разсмя всички; Мнестер направи няколко красиви жеста, с които илюстрира важността и неотложността на тази държавна работа. После казах, че председателските задължения са предадени на моята нещастна и недостойна личност. Безпомощният жест на Мнестер и завъртването на показалеца край слепоочието изразиха това отлично. А после заявих:

— Нека продължим игрите, приятели.

Но изведнъж викът се поде наново: „Изхвърлете доносниците!“

Обаче аз запитах, а Мнестер с готовност повтори въпроса:

— Добре, но какво ще стане, ако императорът се съгласи да ги изхвърли? Ще се намери ли кой да доносничи срещу тях?

Отговор на това не последва — разнесе се объркано шушукане. Зададох им втори въпрос. Запитах ги кой е по-големият престъпник — доносникът или доносникът срещу доносника, или пък доносникът, който доносничи срещу доносника, който пък доносничи срещу доносника? Казах, че колкото се задълбочава провинението, толкова по-отвратително става то и толкова повече хора покварява. Най-правилното поведение е да не се прави нищо, което би дало възможност на доносниците да се проявяват. Ако всички, рекох аз, водят добродетелен живот, проклетото племе ще загине от липса на храна, както мишките — в кухнята на скъперник. Няма да повярвате каква буря от смях предизвика тази шега. Колкото по-простичка и глупава е шегата, толкова повече се нрави на тълпата. (Най-големите овации, които съм получавал, бяха за една моя смешка в цирка, когато председателствувах вместо Калигула. Хората гневно скандираха името на един гладиатор, наречен Гълъба, който бе обявен като участник, но не се бе появил, затова им казах:

— Търпение, приятели! Първо хванете вашия Гълъб, а сетне го скубете!

Докато някои наистина остроумни шеги са оставали неоценени от тях.)

— Нека продължим игрите, приятели! — повторих аз и този път виковете секнаха. А игрите се оказаха чудесни. Двама гладиатори се убиха един друг с едновременно мушкане на мечовете в коремите: това се случва много рядко. Наредих да ми донесат оръжията им и да изработят от тях малки ножчета: подобни малки ножчета са най-добрите талисмани срещу епилепсия. Калигула щеше да оцени подаръка — ако изобщо ми простеше, че съм укротил тълпата, която сам не бе успял да укроти. Защото толкова се беше уплашил, че бе напуснал Рим с най-голяма бързина, на път за Анциум; и се върна оттам чак след няколко дни. Но всичко свърши благополучно. Зарадва се на ножчетата, които му дадоха възможност да приказва надълго и широко за болестта си; а когато ме запита какво е станало с амфитеатъра, казах му, че съм предупредил тълпата как ще я накаже, ако не се разкаят за своята невярност и неблагодарност. Казах още, че тогава изведнъж са заменили бунтовните си викове с уплашено вайкане и молби за прошка.

— Да — рече той, — прекалено меко се държа с тях. Решил съм вече да не им се поддавам. „Неотстъпна суровост“ — такава е паролата отсега нататък.

И за да си напомня за своето решение, започна всяка сутрин упражнява пред огледалото в спалнята си: правеше лицето си да изглежда страшно и надаваше ужасяващи викове в частната си баня, която имаше хубаво ехо. Запитах го:

— Защо не обявиш публично своята божественост? Това повече от всичко друго ще ги накара да изпитат дълбоко страхопочитание.

А той отвърна:

— Имам да извърша още няколко дела в човешкия си образ.

Първото от тези дела беше да нареди на пристанищните надзиратели из цяла Италия и Сицилия да задържат всички кораби над определен тонаж, да прибират стоките им в митницата и да ги изпращат празни, под охрана на военни кораби, в Неаполския залив. Никой не можа да разбере какво означава тази заповед. Предположихме, че той възнамерява да предприеме нападение над Британия и корабите са му нужни за транспортиране. Но не беше нищо подобно. Той просто се канеше да осъществи предсказанието на Трасил, че да стане император, е възможно точно толкова, колкото и да премине на кон през залива Бай. Събра около четири хиляди съда, включително хиляда построени специално за случая, и ги закотви през залива, залепени един до друг откъм страната със седалищата за гребците, в двойна редица — от доковете на Путеоли чак до вилата му в Баули. Носовете сочеха навън, кърмите бяха прикрепени една за друга. Кърмите се издаваха прекалено нагоре, затуй нареди да ги изравнят и да отрежат седалището за кормчията, както и фигурите, поставени на всеки нос; а това разтревожи моряците, защото фигурите представляваха божеството-покровител на кораба. Сетне обкова с дъски тази двойна редица; нахвърля пръст върху дъските и накара да намокрят и да трамбоват пръстта; получи се широк здрав път, дълъг около шест хиляди крачки от единия до другия край. Когато пристигнаха още кораби, завърнали се от пътешествията до Изтока, той ги привърза в пет острова, които съедини с пътя, по един на всеки хиляда крачки. Накара да построят низ от продавници по целия път и нареди на кварталните надзиратели в Рим да ги подредят и напълнят със стоки в срок от десет дни. Инсталира система за питейна вода и насади градини. Островите превърна в села.

За щастие, докато траеха тези приготовления, времето се задържа хубаво, а морето беше гладко като стъкло. Когато всичко беше готово, той надяна нагръдната плоча на Александър (Август бе недостоен да използува пръстена на Александър, но Калигула си сложи собствената му нагръдна плоча), а над нея — пурпурна копринена мантия, натежала от златна бродерия, изпъстрена със скъпоценни камъни; взе след туй меча на Юлий Цезар и прочутата бойна секира на Ромул, и прочутия щит на Еней, които се пазеха в Капитолия (и двете бяха фалшификати според мене, но толкова древни фалшификати, че имаха стойността на оригинали), и се увенча с венец от дъбови листа. След умилостивително жертвоприношение на Нептун — принесе му тюлен, защото това е животно-амфибия — и друго приношение, паун — на Завистта, в случай, както се изрази, че някой бог му завиди, възседна Инцитат и пое в тръс по моста откъм страната на Баули. Цялата преторианска конница вървеше след него, а зад тях — огромна конница, доведена от Франция, следвана от двайсет хиляди пехотинци. Когато стигна до последния остров, близо до Путеоли, накара тръбачите да изсвирят сигнала за атака и се втурна в града тъй стремително, като че ли преследваше сразен враг.

Остана в Путеоли през цялата тази нощ и по-голяма част от следващия ден, сякаш си почиваше след битка. Вечерта се завърна на триумфална колесница със златни обръчи на колелата и златни плочи отстрани. Запрегната беше с Инцитат и кобилата Пенелопа, за която Калигула го беше оженил ритуално. Калигула носеше същите пищни дрехи, само вместо венеца от дъбови листа сега бе увенчан с лавров. След него се проточваше върволица от коли, накамарени с въображаема бойна плячка — мебели и статуи, и орнаменти, заграбени от домовете на богати търговци от Путеоли. Вместо пленници мъкнеше заложниците, които дребните източни царе бяха задължавани да изпращат в Рим като залог за добро поведение, както и всички чуждестранни роби, на които бе успял да сложи ръка, облечени в националните им костюми и натоварени с вериги. Приятелите му го следваха в украсени колесници, облекли бродирани дрехи, и го славословеха. След тях идваше армията. Накрая процесия от около двеста хиляди души в празнични облекла. Безбройни огньове бяха накладени по целия обръч от могили около залива и всеки войник и гражданин в процесията носеше факла. Мисля, че това беше най-внушителният театрален спектакъл, какъвто светът е виждал, а също тъй — и най-безцелният. Но как се забавляваха всички! Една борова гора при нос Мизенум, на югоизток, се подпали и ярко заблестя. Щом Калигула се върна в Баули, скочи от коня и поиска златния си тризъбец и другата пурпурна мантия, бродирана със сребърни риби и делфини. С това пристъпи в един от петте си кедрови кораба за развлечения, които го очакваха на брега до моста, и бе отведен до средния остров от петте, който беше и най-големият, последван от войските си, качени в бойни кораби.

Там слезе, изкачи се на обкичена с коприна платформа и произнесе реч на тълпата, която минаваше по моста. Пазачи подтиква хората да се движат, тъй че никой не чу повече от няколко изречения, с изключение на приятелите му на платформата — сред които бях и аз, — и войниците в най-близките бойни кораби, на които не позволиха да слязат. Между другите неща той нарече Нептун страхливец, загдето се е оставил да го оковат във вериги, без да се противи, и обеща в някой близък ден да даде на стария бог още по-добър урок. (Изглежда, забравил беше умилостивителното жертвоприношение, което бе направил.) Що се отнася до цар Ксеркс, който навремето прехвърлил мост през Хелеспонт по време на злощастния си поход срещу Гърция, Калигула му се присмя от сърце. Заяви, че прочутият мост на Ксеркс не бил и наполовина толкова дълъг, колкото неговият, нито наполовина толкова здрав. След туй обяви, че възнамерява да даде на всеки войник по две златици, за да пие за негово здраве, а на всеки от тълпата — по пет сребърника.

Овациите продължиха цял половин час; това, изглежда, го задоволи. Усмири ги и започна веднага да раздава парите. Цялата процесия трябваше отново да се нареди и торба след торба с монети се носеха и изпразваха. След няколко часа парите се свършиха и Калигула обяви на разочарованите закъснели да си отмъстят на алчните първи. Това естествено сложи началото на сбивания.

Последва една от най-забележителните нощи на пиянство и песни, груби шеги и насилия, на невиждани веселби. Алкохолът понякога озлобяваше Калигула. Начело на „веселяците“ и следван от германците-телохранители, той препусна из острова и покрай продавниците и взе да бута хората в морето. Водата беше толкова тиха, че само мъртвопияните, недъгавите, старите и малките деца не успяха да се спасят навреме. Но повече от двеста-триста души се удавиха.

Към полунощ той организира морско нападение върху един от по-малките острови, като разруши мостовете от двете му страни, а след това започна да разбива кораб след кораб от острова, докато тълпата, която бе останала там, се скупчи в малкото пространство по средата. Последното нападение бе запазено за адмиралския кораб на Калигула. Той стоеше, размахващ тризъбеца си, на бака, връхлетя върху ужасените оцелели и ги потопи. Сред жертвите на тази морска битка беше и най-добрият експонат на триумфалната процесия на Калигула — Елеазар, партският заложник, най-високият човек на света. Беше висок повече от единайсет стъпки. Ала не беше силен според ръста си: имаше глас на блееща камила, беше слаб в кръста и умствено недоразвит. По произход беше евреин. Калигула накара да препарират тялото, да го облекат в броня, и постави Елеазар пред вратата на спалнята си да плаши убийците.