Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (18)

Глава 17

Тиберий продължаваше да управлява предпазливо и се съветваше със Сената, преди да направи и най-незначителната политическа стъпка. Но сенаторите бяха свикнали да гласуват каквото им се нареди в продължение на толкова дълго време, че, изглежда, бяха загубили способност за самостоятелни решения: а пък Тиберий никога не изясняваше как точно би желал да гласуват дори когато очакваше от тях да гласуват по един или друг начин. Искаше му се да избегне всякакви подозрения за тиранство и в същото време да стои начело на нещата. Сенаторите скоро откриха, че ако се изказва с преднамерена елегантност в полза на някое предложение, с това той изтъква, че иска да се гласува против него, и че ако говори с преднамерено красноречие против, това означава, че желае да го прокара: и че в малобройните случаи, когато говореше кратко и без красноречие, той иска думите му да се вземат най-буквално. Гал и един стар шегобиец на име Хатерий обичаха да се забавляват, като държаха речи в гореща подкрепа на Тиберий, разточвайки неговите доводи почти до абсурдност, а след това гласуваха така, както той в действителност искаше от тях да гласуват, като по този начин му показваха, че отлично разбират хитрините му. Този Хатерий в разискванията по време на възкачването на Тиберий беше възкликнал:

— О, Тиберий, докога ще позволяваш на нещастния Рим да стои без глава? — което бе засегнало Тиберий, защото знаеше, че Хатерий прозира намеренията му.

На другия ден Хатерий продължи шегата, като падна в нозете на Тиберий и го замоли да му прости, че не го е подкрепил достатъчно пламенно. Тиберий отстъпи отвратен, ала Хатерий го сграбчи за коленете и Тиберий се преметна, удряйки глава о мраморния под. Германските телохранители на Тиберий не разбраха какво точно става и се впуснаха да убият нападателя на своя господар; Тиберий едва ги възпря. Хатерий бе ненадминат в пародирането. Имаше гръмък глас, смешно лице и бе неизчерпаем в хрумванията. Всякога щом Тиберий в речите си употребеше някоя мъчително пресилена или пък архаична фраза, Хатерий я подхващаше и я правеше рефрен на своя отговор. (Август обичаше да казва, че колелата на Хатеровото красноречие се нуждаели от спирачка дори и когато се качвал нагоре.) Тиберий, с тромавия си ум, не можеше да се съревновава с Хатерий. Гал пък страшно умееше да се присмива. Тиберий много се пазеше да не помислят, че се стреми към божествени почести и не позволяваше да се говори за него така, като че ли притежава някакви свръхчовешки достойнства: не позволяваше дори на хора от провинциите да му издигат храмове. Затова и Гал много обичаше да се обръща към Тиберий, уж съвсем случайно, с титлата „Твое свещено височество“. А когато Хатерий, винаги готов да подхване шегата, се надигаше от мястото си да го упрекне за този неправилен начин на изразяване. Гал започваше надълго да се извинява и да твърди, че нищо не било по-неприятно за него от това, да стори каквото и да е в неподчинение на нарежданията на негово свещено… о, боже мили, как лесно се подхлъзвал човек да изтърси нещо не на място, хиляди извинения… искал да каже, противно на желанията на неговия почитаем приятел и колега — сенатор Тиберий Нерон Цезар Август.

— Не Август, глупако — просъскваше със сценичен шепот Хатерий. — Та той отказа и тази титла стотици пъти. Използува я само когато подписва писма до други монарси.

Имаха си една шега, която нервираше Тиберий повече от всички останали. Ако играеше на скромност, когато Сенатът му изказваше благодарност за извършване на някое държавно дело — като например начинанието да завърши ония храмове, които Август беше оставил недоизградени, — те започваха да го възхваляват, че бил достатъчно почтен да не си приписва заслуги за работа, свършена от майка му, и поздравяваха Ливия, че имала такъв послушен син. А щом разбраха, че от всичко най-много Тиберий мрази да слуша похвали за майка си, продължиха в същия тон. Хатерий дори подхвърли, че както гърците били наричани на името на баща си, тъй Тиберий трябвало да носи името на майка си и че щяло да бъде същинско престъпление да го наричат другояче освен Тиберий Ливиад — всъщност май Ливигена била по-правилната латинска форма. Гал откри друго едно слабо място в бронята на Тиберий, а именно омразата, с която изслушваше всеки намек за пребиваването си в Родос. Най-смелото нещо, което стори, бе да похвали веднъж Тиберий за милосърдието му — бе същият оня ден, когато научихме за смъртта на Юлия — и да разкаже историята за учителя по риторика в Родос, който бе отказал скромната молба на Тиберий да присъствува на лекциите му под предлог, че нямало свободни места, поръчвайки му да се обади пак след седмица. Гал додаде:

— И какво, мислите, стори неговото свещено… прощавайте, искам да кажа, какво, мислите, стори моят почитаем приятел и колега сенатор Тиберий Нерон Цезар, след като се възкачи на престола и същият този нахален тип пристигна да изкаже уваженията си на новото божество? Отсече главата му и я даде на германските си телохранители да си играят на топка с нея, това ли? Нищо подобно: с остроумие, равно само на неговото милосърдие, той му отвърна, че в настоящия момент сред свитата му от ласкатели няма свободно място и че ще трябва да се върне, след седем години!

Това, разбира се, бе чиста измислица, но Сенатът нямаше основание да не повярва и започна да го акламира тъй сърдечно, че Тиберий бе принуден да го приеме за истина. Един ден Тиберий най-сетне успя да запуши устата на Хатерий, като изрече много бавно:

— Ще те моля да ме извиниш, Хатерий, че ще говоря по-откровено, отколкото е прието сенаторите да говорят помежду си, но трябва да кажа, че те смятам за ужасно отегчителен и съвсем не остроумен.

После се обърна към сенаторите:

— Ще ми простите, уважаеми, но винаги съм казвал и пак ще повторя, че след като сте били тъй добри да ме облечете с такава пълна власт, не би трябвало да се стеснявам да я използувам за общото благо. Ако я използувам сега, за да затворя устата на смешници, които обиждат вас, както и мене, с глупавите си шеги, надявам се, че ще получа вашето одобрение. Винаги сте били добри и търпеливи към мен.

А без Хатерий Гал оставаше без партньор.

Макар Тиберий да мразеше майка си повече от всякога, оставяше се тя да го командува. Всички назначения на консули или провинциални управители всъщност ги извършваше тя: но решенията бяха много разумни, хората се избираха по достойнствата им, а не по фамилен произход, нито понеже умееха да я ласкаят или й бяха правили лични услуги. Защото трябва да изясня докрай, то досега не съм съумял да го сторя, че колкото и престъпни да бяха средствата, използувани от Ливия, за да вземе в свои ръце управлението на нещата — първо чрез Август, а сетне и чрез Тиберий, тя бе един изключително способен и справедлив управник; едва когато спря да направлява системата, която си бе построила, всичко се обърка.

Споменах за Сеян, сина на командуващия преторианците. Сега той бе взел мястото на баща си и бе един от тримата, пред които Тиберий донякъде се бе разкрил. Другият беше Трасил; той се бе върнал в Рим с Тиберий и за миг не го изпускаше из ръка. Третият беше един сенатор на име Нерва. Трасил никога не разискваше държавните работи с Тиберий и никога не си поиска държавен пост; а когато Тиберий му даваше големи парични суми, приемаше го като нещо в реда на нещата, като че ли парите бяха от твърде малко значение за него. Имаше си голяма обсерватория в една стая с купол в самия дворец, чиито прозорци бяха от стъкло — толкова прозрачно и ясно, че човек едва го забелязваше. Тиберий прекарваше голяма част от времето си там с Трасил, който го учеше на елементарните принципи на астрологията и на много други магически изкуства, включително и на тълкуването на сънища по халдейските способи. Сеян и Нерва Тиберий, изглежда, бе избрал поради съвсем противоположните им характери. Нерва кога не си навличаше неприятели и не губеше приятелите си. Единственият му недостатък, ако би могъл да се нарече така, беше, че мълчеше пред лицето на злините, когато виждаше, че не ще се оправят с думи. Беше добронравен, великодушен, смел, дълбоко правдив и никой не бе чул да се е преклонил и пред най-незначителната измама, дори ако знаеше, че ще спечели от това. Да бе на мястото на Германик например, никога не би подправил онова писмо, макар собствената му безопасност и сигурността на империята да зависеха от това. Тиберий назначи Нерва за главен управител на градските акведукти и не го пускаше да се отделя от него; правеше го според мен, за да има винаги подръка мерило за справедливост, тъй както Сеян му служеше за мерило за злина. На млади години Сеян бе приятел на Гай и бе служил сред приближените му в Изтока, но бе достатъчно прозорлив да предусети възвръщането на Тиберий на власт: допринесъл беше за това, уверявайки Гай, че Тиберий говорел искрено, като твърдял, че не се стреми към власт, и го бе подтикнал да напише онова препоръчително писмо до Август. Постарал се беше да доведе до знанието на Тиберий какво е сторил, а Тиберий му бе отговорил — той и днес пази писмото, — че никога не ще забрави услугите му. Сеян беше лъжец, но умел командир на лъжите си и знаеше как да ги подрежда в такава будна и стройна формация — тази остроумна забележка принадлежи на Гай, а не на мен, — че винаги успяваше да се измъкне от всякоя засада на подозрение и всяка голяма битка с истината. Тиберий му завиждаше за тази дарба, както завиждаше на Нерва за неговата честност: защото, макар да бе затънал доста в тресавището на злината, все още понякога биваше обхващан от неочаквани импулси на доброта.

Сеян бе оня, който пръв започна да трови мислите му срещу Германик, заявявайки, че на човек, който е в състояние да фалшифицира писмо от баща си, при каквито и да било обстоятелства, не може да се вярва; и че Германик в действителност се стремял към оглавяване на монархията, но действувал предпазливо — първо си спечелвал обичта на войниците с подкуп; а сетне се уверявал в бойните им достойнства и в собственото си място на военачалник с тази ненужна кампания отвъд Рейн. Що се отнасяло до Агрипина, казваше Сеян, тя била опасно амбициозна жена: та виж само как се държала — обявила се за началник на моста и посрещнала легионите при завръщането им, сякаш била кой знае коя! А това, гдето мостът бил заплашен от опасността да бъде разрушен, то си било чиста нейна измислица. Сеян също казваше, че знаел от един свой освобожденец, който бил навремето роб в дома на Германик, че Агрипина смятала Ливия и Тиберий отговорни за смъртта на тримата й братя и за изгнанието на сестра й и се била заклела да отмъсти. Сеян също така започна да открива най-разнообразни заговори срещу Тиберий и го държеше под постоянната заплаха за похищение върху живота му, като същевременно го уверяваше, че нямало защо да се страхува, щом като той се грижел за охраната му. Подтикваше Тиберий да се заяжда с Ливия за дреболии, да й показва, че тя надценява силата на своята позиция. И пак той няколко години по-късно организира преторианците в дисциплинирана единица. Дотогава трите кохорти, разположени в града, квартируваха в различните му краища, в странноприемници и други подобни места и бе много трудно да се съберат на едно място по време на тревога, освен това бяха разпасани и в облеклото, и в поведението си. Той подхвърли на Тиберий, че ако се построял един общ лагер за тях извън града, това щяло да внуши по-силно чувство за единство, да им попречи да се влияят от слухове и колебания в политическите настроения, които неспирно се ширеха из града, и да ги привърже по-здраво към неговата личност като техен император. Тиберий доразви неговото предложение, като повика останалите шест кохорти от постовете им в другите части на Италия и направи новия лагер достатъчно голям, за да побере всички — девет хиляди пехотинци и две хиляди кавалеристи. Освен четирите градски кохорти, една от които сега той изпрати в Лион, и отделните групи от освободени ветерани, те бяха единствените войници в Италия. Германските телохранители не се смятаха за войници, защото фактически бяха освободени роби. Но те бяха подбрани хора, много по-фанатично предани на своя император, отколкото всеки свободно роден римлянин. Ни един от тях не желаеше истински да се завърне в своята ледена, груба, варварска страна, макар непрестанно да пееха тъжни хорови песни за нея: тук се чувствуваха добре.

А що се отнася до криминалните досиета, до които Тиберий поради страха от заговори срещу живота му много искаше да се добере, за тях Ливия все още разказваше, че нямало ключ за шифъра им. Тиберий, по съвета на Сеян, й казал, че след като не били от полза за никого, щял да ги изгори. Тя отвърнала, че можел да го стори, ако иска, но все пак по-добре било да ги запази, в случай че ключът се откриел. А и тя можело внезапно си го припомни.

— Отлично, майко — отвърнал й той, — ще ги взема при себе докато се сетиш: а междувременно вечер и аз ще се опитвам да открия шифъра.

Така ги взе в своята стая и ги заключи в един долап. Положи най-големи усилия да открие ключа за този шифър, но безуспешно. Обикновеният шифър се състоеше в простото написване на латинското Е вместо гръцката Алфа, латинското Ф вместо гръцка Бета, Г — вместо Гама, Х — вместо Делта и т.н. Но ключът на поверителния шифър бе направо неоткриваем. Беше почерпен от първите сто стиха от първата книга на „Илиадата“, която трябваше да се чете едновременно с изписването на шифъра, като всяка буква в написаното се представляваше от броя на буквите в азбуката, които се намираха между нея и съответната буква у Омир.

Така първата буква на първата дума на първия стих на първата книга на „Илиадата“ е Мю. Да предположим, че първата буква на първата дума на някоя бележка в досието е Ипсилон. В гръцката азбука има седем букви, които се намират между Му и Ипсилон: тъй че Ипсилон ще бъде вписано като 7. В този план азбуката трябва да се приема като кръг. Омега — последната буква, следващата Алфа — първата, така че разликата между Ипсилон и Алфа ще бъде 4, но разстоянието между Алфа и Ипсилон ще бъде 18. Август го беше измислил и сигурно му е струвало много време да го изписва и дешифрира, но предполагам, че дългогодишната практика им е дала възможност да знаят разликата между всеки две букви в азбуката, без да трябва да пресмятат, което е спестявало време. А как съм го научил аз ли? Защото много, много години по-късно, когато досиетата попаднаха в мои ръце, сам си разгадах шифъра. Намерих един свитък от първата книга на Омир, написан върху овча кожа, мушнат между другите свитъци. Личеше си, че са изследвани само първите сто стиха; защото овчата кожа бе много изцапана и накапана с мастило в самото начало и съвсем чиста — в края. Когато се вгледах по-внимателно и видях ситни цифри — 6, 23, 12, — драснати под буквите на първия стих, не ми беше трудно да ги свържа с шифъра. Учудих се, че Тиберий не е обърнал внимание на тази следа.

Като става дума за азбуката, по онова време разработвах един много прост план, с който да направя латинската истински фонетична. Струваше ми се, че й липсват три букви. Тези три бяха: консонантно U, което да се различава от гласната U, една буква, която да отговаря на гръцката Ипсилон (това е гласна, средна между латинското J и U), за употреба в гръцките думи, които бяха латинизирани; и една буква, която да изразява двойната консонанта, която сега изписваме на латински като BS, а я произнасяме като гръцката Пси. От значение е, писах аз, за ония провинциалисти, които изучават латински, да го заучат както трябва; но ако буквите не отговарят на звуковете, как биха избягнали грешките при произношението? Затова предлагах за консонантното U обърнато F (което се използува за същата цел в етруския): така LAℲINIA вместо LAUINIA и едно прекъснато H наместо гръцкия BⱵBLIOTHECA вместо BHBLIOTHECA както и едно обърнато C вместо BS: така AↃQUE вместо ABSQUE. Последната буква не беше кой знае колко важна, но другите две ми се струваха много съществени. Предлагах прекъснатото H и обърнатите F и C, защото това би било най-удобно за хората, които използуваха буквени матрици за метал или глина: нямаше да стане нужда да си изработват нови матрици. Публикувах книгите, един-двама се обадиха, че предложенията ми били смислени; разбира се, никакъв резултат не последва. Майка ми ми каза, имало три невъзможни неща на този свят; продавниците да се проточат през залива от Бай до Путеоли; аз да покоря британския остров и някоя от тези три абсурдни букви да се появи в обществените надписи на Рим. Никога не забравих тази нейна забележка, защото тя имаше последствия.

Майка ми се държеше извънредно рязко с мене по това време, защото престрояването на къщата се проточи много и новите мебели, които купих, не бяха равни на старите, а и защото доходите й бяха рязко намалени поради участието, което взе в тези разноски — сам не успях да набавя всичките необходими средства. Две години живяхме в двореца (стаите ни не бяха много хубави) и тя си изсипваше яда върху ми толкова често, щото накрая не можах вече да понасям и се преместих от Рим във вилата си край Капуа; в Рим отивах само когато го изискваха задълженията ми на жрец, а то не беше често. Ще попитате за Ургуланила. Тя не дойде в Капуа нито веднъж; и в Рим се виждахме рядко. Едва ме поздравяваше, като се срещнехме, и не ми обръщаше никакво внимание освен в името на приличието, пред гостите; и винаги спяхме отделно. Изглеждаше привързана към момченцето ни, Друзил, но на практика не правеше почти нищо за него. Отглеждането му бе поверено на моята майка, която ръководеше домакинството и никога не се обръщаше към Ургуланила за каквото и да било. Майка ми се отнасяше към Друзил като към свое дете и някак си съумяваше да забрави кои са му родителите. Самият аз не успях да обикна Друзил; беше намръщено, отпуснато, безочливо дете, а и майка ми тъй често ми се караше пред него, че то нямаше никакво уважение към мен.

Не знам как прекарваше времето си Ургуланила. Ала никога не изглеждаше отегчена, ядеше ненаситно и доколкото ми е известно, нямаше тайни любовници. Това странно създание все пак имаше една страст — Нумантина, жената на Ургуланилиния брат Силван, дребно, русокосо тъничко същество, което веднъж бе сторило или бе казало нещо (не знам какво), което бе пробило през дебелата кожа и едрото мускулесто тяло и бе докоснало онова, то служеше на Ургуланила за сърце. Ургуланила държеше портрет в естествена големина на Нумантина в приемната си: изглежда, имаше навика да седи вгледана в него по цели часове, ако не й се удаваше възможност да гледа самата Нумантина. Когато се преместих в Капуа, Ургуланила остана в Рим с майка ми и Друзил.

Единственото неудобство на Капуа като дом за мене бе липсата на добра библиотека. Но все пак започнах една книга, за която нямах нужда от библиотека — историята на Етрурия. По това не бях доста напреднал в етруския и Арунс, с когото прекарвах няколко часа на ден, ми помагаше много, позволявайки ми да ползувам от архивите на полусрутения му храм. Каза ми, че е роден в деня, когато се появила кометата, възвестила началото на десетия и последен цикъл на етруската раса. Един цикъл е период, пресмятан според най-дългия живот: това означава, че един цикъл не се е завършвал, докато не умрат всички, които са били живи на празненствата по случай завършването на предишния цикъл. Етруските са го пресмятали на сто и десет години. Това беше последният цикъл и той щеше да завърши с пълното изчезване на етруския като говорим език. Предсказанието можеше да се смята за изпълнено, защото Арунс нямаше приемници в жреческата си служба, а селяните вече разговаряха на латински дори и у дома си; затова с радост ми помагаше да си пиша историята, както сам казваше, като паметник за традициите на една велика някога раса. Започнах я през втората година от управлението на Тиберий и я завърших двадесет и една години по-късно. Смятам я за най-хубавата си творба: във всички случаи най-упорито съм работил върху нея. Доколкото ми е известно, друга книга върху етруските изобщо няма, а те са били една наистина много интересна раса; затова смятам, че историците от бъдещето ще са ми благодарни.

При мен бяха Калон и Палас и водехме тих и редовен живот. Проявявах интерес към стопанския двор на вилата ми и се радвах на редките посещения на приятелите от Рим, които идваха понякога да прекарат с мен по няколко дни. При мен живееше една жена на име Акте, професионална проститутка и много почтена жена. Ни веднъж през всичките петнайсет години, които преживя с мен, не ми е причинила неприятности. Връзката ни бе съвсем служебна. Тя умишлено си бе избрала проституцията за професия, а пък аз й плащах добре; беше много положителна жена. Много държахме един на друг. Най-после тя ми заяви, че смятала да се оттегли и да живее от спестяванията си. Искаше да се ожени за някой почтен човек, прослужил войник, да се засели в някоя от колониите и да си роди деца, преди да е станало твърде късно. Винаги бе мечтала да има пълна къща с деца. Затова я целунах, сбогувахме се и й дадох достатъчно пари за зестра, та да й улесня живота. Но тя не ме напусна, преди да си намери заместница, на която да вярва, че ще се отнася с мен както подобава. Намери ми Калпурния, която толкова й приличаше, че често съм си мислил дали не беше нейна дъщеря. Акте веднъж ми бе споменала, че имала дъщеря, която дала на отглеждане, защото една жена не можела да бъде едновременно и проститутка, и майка. И тъй Акте се омъжи за някакъв бивш войник от преторианците, който се отнасяше с нея добре, и тя му роди пет деца. Докрай проявявах интерес към това семейство. Споменавам я, защото читателят ми ще се запита какъв полов живот съм водил освен връзката ми с Ургуланила. Не го смятам за много естествено един нормален мъж да преживее дълго без жена, а понеже Ургуланила беше непоносима като съпруга, не смятам, че мога да бъда винен, загдето съм живял с Акте. Акте и аз се бяхме споразумели, докато сме заедно, никой от нас да няма отношения с никого другиго. Това не се дължеше на сантименталност, а на хигиенични съображения: много венерически болести имаше в Рим по онова време — още едно фатално наследство, между другото, от пуническите войни.

Тук искам да впиша, че никога и по никое време в живота си не съм се отдавал на хомосексуализъм. Не си служа с Августовия аргумент срещу това, в смисъл че хомосексуалността пречела на мъжете да създават деца, които да увеличат държавата, но винаги съм го смятал едновременно за жалко и отвратително да гледаш как възрастен човек, да речем, един магистрат със собствено семейство, се лигави и пилее пари по някое момченце с изрисувано лице и гривни; или как някой древен сенатор играе ролята на Венера пред строен млад Адонис от конните преторианци, който понася стария глупак само защото оня има пари.

Когато ми се налагаше да ходя в Рим, гледах да стоя там колкото може по-малко. Усещах нещо неловко в атмосферата на Палатинския хълм, което може да се е дължало на нарастващото напрежение между Тиберий и Ливия. Той бе започнал да си строи голям дворец на северозападната страна на хълма и вече се бе настанил в стаите от долния етаж, преди горните да бяха още завършени, като остави Ливия в пълно владение на Августовия дворец. Тя пък, за да покаже сякаш, че новата постройка на Тиберий, макар и три пъти по-голяма, никога не ще се ползува със славата на старата, постави величествена златна статуя на Август в приемната зала и предложи в качеството си на върховна жрица на неговия култ да покани всички сенатори и съпругите им на пиршество по случай освещаването й. Ала Тиберий заяви, че първо трябвало да се поиска от Сената да гласува предложението й: случаят бил държавнически, а не някаква частна покана. Той съумя да уреди разискванията по такъв начин, че банкетът бе осъществен в две части едновременно: сенаторите бяха в приемната зала, начело с него като домакин, а съпругите им бяха в една съседна голяма зала, с домакиня — Ливия. Тя преглътна обидата — направи се, че изобщо не я забелязва, прие нещата като разумно разрешение, много по-близко до онова, което сам Август би пожелал; но нареди на дворцовите готвачи да поднесат първо на жените от по-хубавите късове месо, сладкиши и вина. Освен това отдели най-скъпите съдове и винени купи за своите гостенки. Успя го надхитри и в този случай, а съпругите на сенаторите здравата посмяха за сметка на Тиберий и своите съпрузи.

Друго едно неудобство при връщанията ми в Рим бе това, че за нищо на света не успявах да избягна срещите със Сеян. Мразех да имам каквото и да е общо с него, макар той винаги да бе подчертано любезен към мен и ни веднъж да не ми бе направил открито каквото и да е зло. Учудвах се, че човек с лице и държане като неговите, човек от долен произход, лош борец, не особено богат, можеше да се ползува с такъв голям успех в столицата: беше вторият по значение след Тиберий и необикновено обичан от преторианците. Имаше твърде отблъскващо лице — лукаво, жестоко, с неправилни черти, — единственото, което му даваше облик, бе някаква животинска сила и решителност. А още по-странно ми се струваше, че няколко жени от добри семейства си съперничеха за любовта му. Той и Кастор не можеха да се понасят, нещо съвсем естествено, защото се говореше, че Ливила и Сеян са се разбрали помежду си. Но Тиберий, изглежда, му вярваше напълно.

Споменах Бризеида, старата освободена робиня, прислужницата на майка ми. Когато й съобщих, че напущам Рим и се заселвам в Капуа, тя ми призна, че много ще й липсвам, но че постъпвам мъдро, напущайки града.

— Много странно те сънувах миналата нощ, да ме прощаваш, господарю Клавдий. Видях те като малко, сакато дете: крадци нахлуха в дома на детето и убиха баща му и още много роднини и приятели; но то се измъкна през прозореца на някакъв килер и изкуцука до съседната гора. Покачи се на едно дърво и зачака. Крадците излязоха от къщата и седнаха под дървото, на което то се криеше, да си делят плячката. Не мина много, започнаха да се карат кой какво да вземе, един от крадците бе убит, после още двама, а сетне останалите започнаха да пият вино и да се преструват, че много си вярват; но виното бе отровено от един от убитите крадци, тъй че всички умряха в агония. Сакатото момче слезе от дървото и прибра ценностите, а сред тях намери много злато и скъпоценности, крадени от други семейства: то отнесе всичко у дома и стана много богато.

Усмихнах се.

— Странен сън, Бризеида. Но въпреки това детето си остана все така сакато и цялото му богатство не бе в състояние да откупи живота на баща му и на семейството му, нали?

— Не, мили мой, но то може би се е оженило и си е създало собствено семейство. Затуй избери си едно по-хубаво дърво, господарю Клавдий, и не слизай от него, докато и последният крадец не умре. Това казва моят сън.

— Дори и тогава няма да сляза, ако зависи от мен, Бризеида. Не желая да се облагодетелствувам с крадени неща.

— Винаги можеш да ги върнеш, господарю Клавдий.

Всичко това бе многозначително, като се имат предвид последвалите събития. Не вярвах много в сънища. Атенодор веднъж бе сънувал, че в дупката на един язовец край една гора до Рим имало скрито съкровище. Намери мястото, което преди не беше посещавал, и там, на една стръмнина, откри дупката към леговището. Извика няколко селяни да подровят стръмнината, докато накрая стигнаха до леговището — там намериха една стара изгнила пунгия с шест мухлясали медни монети и една продупчена пара, което не стигна дори да им плати за труда. А пък един от моите наематели веднъж бе сънувал, че ято орли се вие над главата му и един каца на рамото му. Взе го за знамение, че един ден ще стане император, ала единственото, което последва, беше, че група стражи го посети на другата сутрин (те имаха орли на шлемовете) и го арестуваха за някакво нарушение, заради което го изправиха на военен съд.