Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (16)

Глава 15

Рейнските бунтове избухнаха в подкрепа на един бунт сред войските на Балканите. Разочарованието на войниците от възнаграждението според завещанието на Август — четиримесечна залата, само по три златици на човек — разрови някои стари недоволства и те решиха, че несигурното положение на Тиберий ще принуди да задоволи всички техни разумни искания, за да спели благоразположението им. Тези искания включваха повишение на заплатите, служба, ограничена до шестнадесет години, и отслабване на лагерната дисциплина. Заплатата наистина бе недостатъчна: войниците бяха длъжни сами да се въоръжават и екипират, а цените се бяха повишили. Освен това недостигът от военни резерви бе задържал под знамената хиляди войници, които години преди това би трябвало да са освободени, под знамената бяха повикани и ветерани, съвсем негодни за военна служба. Освен туй също така военните части, съставени от наскоро освободени роби бяха толкова негодни, че Тиберий бе сметнал за необходимо да затегне дисциплината, избирайки за офицери тиранични личности, на които бе дал нареждане да държат хората си непрестанно под наряд и да налагат при всеки удобен случай гърбовете на войниците с лозовите си пръчки — символи за ранга им.

Когато вестта за смъртта на Август достигнала до войските на Балканите, три кохорти били на един общ летен лагер и военачалникът им разрешил няколкодневна почивка без маршируване и наряди. Приятният вкус на почивката и безделието ги размекнал и те отказали да се подчиняват на офицерите си, когато отново ги извикали в строя. Предявили известни искания. Военачалникът им обяснил, че нямал право да задоволи исканията им, и ги предупредил за опасността от подобно бунтарско настроение. Те не упражнили насилие, но отказали да се подчинят на заповедите и накрая го принудили да изпрати сина си в Рим, за да предаде исканията им на Тиберий. След като синът напуснал лагера, за да изпълни мисията си, размириците се усилили. По-недисциплинираните войници се втурнали да грабят лагера и съседните села, а когато военачалникът арестувал подсторниците, останалите разбили стражницата и ги освободили, като накрая убили и един от офицерите, който се опитал да се противопостави. Този офицер носел прозвището „Старият-дай-ми-друга“, защото, след като счупел пръчката си о гърба на войника, искал да му дадат втора, а понякога и трета. Когато синът на военачалника пристигна в Рим, Тиберий изпрати Кастор в помощ на баща му, начело на две дружини от преторианци, един ескадрон от конници-преторианци и по-голямата част от дворцовата охрана, които бяха германци; един щабен офицер на име Сеян, синът на командира на преторианците и един от малцината приближени на Тиберий, тръгна с Кастор като негов помощник. За този същия Сеян по-късно ще разкажа още. Щом пристигнал, Кастор се обърнал към войнишката тълпа с достойни и безстрашни думи и им прочел писмо от баща си, в което той обещавал да се погрижи за непобедимите кохорти, с които сам споделял несгодите на многобройни войни, и да започне преговори със Сената за техните искания веднага щом се съвземел от скръбта си по загубата на Август. Междувременно, пишел той, синът му идвал при тях, за да направи на място всички възможни отстъпки — другото трябвало да остане грижа на Сената.

Бунтовниците изпратили един от своите офицери да преговаря вместо тях и да представи исканията им, защото никой войник не смеел да стори това от страх, че после могат да го обвинят в подстрекателство. Кастор заявил, че много съжалява, но шестнайсетгодишният срок на службата, уволняването на ветераните, както и увеличаването на заплатата на цял един сребърен динар на ден били искания, които той нямал правото да разреши. Единствени баща му и Сенатът можели да правят подобни отстъпки.

Това разгневило войниците. Запитали защо тогава се е домъкнал, като нямал власт да стори нищичко за тях. Баща му Тиберий, казали, се подигравал с тях все по същия начин, всякога щом му представяли своите искания; вечно се прикривал зад гърба на Август и Сената. А какво всъщност представлявал този Сенат? Тумба от негодни богати мързеливци, повечето от които били готови да си умрат от страх само при вида на вражески щит или на гневно размахан меч! Започнали да мятат камъни по хората на Кастор и положението взело опасен обрат. Но в същата нощ нещата се заздравили благодарение на една щастлива случайност. Станало лунно затъмнение, което се отразило на армията по удивителен начин — всички войници са суеверни. Взели затъмнението като знак, че небесата са разгневени заради убийството на „Стария-дай-ми-друга“ и заради бунта им срещу началствата. Сред бунтовниците имало неколцина тайни привърженици на властта, та един от тях се явил пред Кастор и му предложил да събере и другите като него и да ги изпрати край палатките по двама-трима, за да вразумят останалите. Сторили го. На утрото в лагера царяло съвсем друго настроение и Кастор, макар да склонил да изпрати отново сина на пълководеца при Тиберий, пак със същите искания, подкрепени от него самия, арестувал двамината, които започнали бунта, и публично ги екзекутирал. Останалите не се възпротивили дори доброволно предали петимата убийци на офицера като доказателство за тяхната собствена вярност. Но все още твърдо отказвали да се нареждат в строя, както и да извършват други освен най-належащите наряди, докато не пристигнел отговор от Рим. Времето се развалило, пороен дъжд наводнил лагера и за войниците станало невъзможно да поддържат връзка между палатките. Сметнали това като ново предупреждение от небесата и преди още пратеникът да е успял да се върне, бунтът утихнал, а войниците послушно потеглили към зимния си лагер под команда на своите началници.

Обаче бунтът на Рейн бил много по-сериозен. Римска Германия по това време граничеше на изток с Рейн и бе разделена на две провинции — Горна и Долна. Столица на Горната провинция, която навлизаше в Швейцария, беше Майнц, а столица на Долната, която се простираше на север до реките Скелт и Сабру, беше Кьолн. Армия от четири легиона охраняваше всяка от провинциите, а Германик им бе главнокомандващ. Размириците започнали в един летен лагер на Долната армия. Недоволствата били същите както на балканската армия, обаче поведението на бунтовниците било много по-буйно поради по-големия брой новобранци — освободени роби от Рим. Тези освобожденци все още си оставаха роби по дух, привикнали на много по-лек и охолен живот, отколкото свободно родените граждани — предимно бедни селяци, които съставляваха гръбнака на армията. Освобожденците ставаха извънредно лоши войници и лошотията им не можеше да се повлияе от никаква войнишка солидарност. Защото това не бяха легионите, които Германик бе командувал в последния поход; бяха хората на Тиберий.

Пълководецът загубил ума и дума и не бил в състояние да овладее нахалството на бунтовниците, които го заобиколили с оплаквания и заплахи. Нервността му ги окуражила да се нахвърлят върху най-омразните им офицери и те пребили около двадесетина от тях със собствените им лозови пръчки, а труповете им хвърлили в Рейн. Останалите живи подхвърлили на гаври, на обиди и ги изгонили от лагера. Касий Херея бил единственият от висшите офицери, който се опитал да се противопостави на това чудовищно и нечувано държане. Заобиколен бил от огромна тълпа, ала вместо да побегне или да моли милостта им, втурнал се право през тях с изваден меч, удряйки наляво и надясно, и успял да се добере до свещената трибунска платформа, където знаел, че никой войник не ще посмее да го докосне.

Германик нямал своя преторианска кохорта, която да го подкрепи, но въпреки това веднага потеглил към разбунтувалия се лагер с малобройна дружина. Все още не знаел нищо за убийствата. Войниците се втурнали върху му на цяла тълпа, както били сторили с пълководеца си, но Германик хладнокръвно отказал да разговаря с тях, докато не се наредят както подобава в центурии и кохорти под съответните си знамена, тъй че да знае към кого се обръща. Решили, че това ще е незначителна отстъпка пред властта; и се строили да чуят какво има да им каже. Но щом веднъж се строили във военен ред, възвърнало се отчасти и чувството им за дисциплина, и макар с убийството на своите командири да били загубили Германиковото доверие и прошка, в сърцата им внезапно се пробудила обич към този смел, човечен и почтен мъж. Един стар ветеран — мнозина служеха в Германия от преди двадесет и пет и дори тридесет години — извикал: „Колко прилича на баща си!“ Друг се провикнал: „Та той трябва да е страшно добър, за да е тъй страшно добър като него!“ Германик подхванал с тих глас, както при обикновен разговор, за да им привлече вниманието. Първо заговорил за смъртта на Август и за голямата скръб, която тази смърт извикала у всички, но ги уверил, че Август е оставил след себе си нерушими дела и наследник, достоен да води управлението и да командува армиите така, както сам той желаел. „За славните победи на баща ми знаете всички. Мнозина от вас са участвували в тях.“

— Не е имало по-добър пълководец, ни по-добър човек! — ревнал един ветеран. — Ура за Германик, бащата и сина!

Какво по-добро доказателство за чистосърдечието на брат ми от това, че той не осъзнал ефекта, който тези му думи произвели? Под „баща“ той разбирал Тиберий (който също тъй често бе наричан Германик), но ветераните си мислели, че говори за истинския си баща; а под наследника на Август пак имал предвид Тиберий, а ветераните си помислили, че говори за себе си. Несъзнаващ тази двусмислица, той продължил да им разправя за хармонията, която царяла в Италия, и за верността на галите, от чиято територия идвал в момента, и заявил, че не може да разбере това внезапно избликнало чувство на песимизъм, което ги било обладало. Какво ги измъчвало? Какво били сторили със своите офицери и със своя пълководец? Защо тези офицери не се намирали в строя? Нима наистина били изпъдени от лагера, както бил вече чул?

— Неколцина от нас са все още живи и се намират тук, генерале — извикал някой и Касий, накуцвайки, си пробил път между редиците и поздравил Германик. — Но не сме много! Свалиха ме от трибунала и ме държаха вързан в стражницата без храна през последните четири дни. Един стар войник бе тъй добър да ме развърже току-що.

— Тебе ли, Касий? Сторили са това с тебе! Човекът, който успя да спаси осемнадесетия легион от Тевтобургската гора? Човекът, който спаси рейнския мост?

— Е, поне ми пощадиха живота — отвърнал Касий.

Германик запитал с ужасен глас:

— Войници, вярно ли е това?

— Сами са си криви! — ревнал някой и тогава се вдигнал невъобразим шум. Войниците се съблекли голи, за да показват ясните лъскави белези от почетните рани по гърдите си и сините криволици от побоя по гърбовете. Някакъв грохнал старец изтичал пред редиците и още докато тичал, разтворил с пръсти уста да покаже оголените си венци. А после извикал:

— Не мога да ям твърда храна без зъби, генерале, не мога вече да вървя и да се бия по баирите. Служих при баща ти по време на първия му поход през Алпите и още тогава служих шест години. Двама от внуците ми служат в същата част с мене. Освободи ме вече, генерале. Друсал съм те на коленете си, когато беше бебе! Гледай, генерале, имам кила, а ме карат да марширувам по двайсет мили с петдесет килограма на гърба.

— Марш в строя, Помпоний! — заповядал Германик, който познал стареца и се стреснал, като го видял още във войската. — Самозабравяш се. После ще се занимая с твоя случай. За бога, дай пример на младите войници!

Помпоний отдал чест и се върнал в редиците. Германик вдигнал ръка да въдвори тишина, но хората не спрели да крещят за своите заплати, за ненужните наряди, които тъй ги изтощавали, нито им оставал свободен миг от изгрев-слънце чак до вечерта, за това, че единственият начин да се уволниш от войската сега е да умреш от старост. Германик не се и опитал да заговори, докато не се въдворила тишина. Тогава казал:

— От името на баща ми, Тиберий, обещавам ви справедливост. Вашето добруване му е присърце така, както е и на мене, и той ще стори за вас всичко онова, което не ще застраши доброто на империята. Аз ще имам грижата за това.

— О, стига с този Тиберий! — извикал някой и този вик се подел от всички страни с дюдюкания и подсвиркване. — Да живее Германик! Ти си императорът за нас. Хвърлете Тиберий в Тибър! Да живее Германик! По дяволите тая кучка Ливия! Да живее Германик! Напред към Рим! Ние сме твои хора! Да живее Германик, син на Германик! Германик за император!

Германик се слисал. Изкрещял:

— Луди ли сте, войници, да ми приказвате така! За какъв ме вземате? За предател ли?

Един ветеран му викнал:

— Нищо подобно, генерале! Нали току-що каза, че ще подемеш работата на Август. Не се отричай!

Чак тогава Германик осъзнал грешката си и докато виковете „Да живее Германик“ все още кънтели край него, той скочил от трибуната и се затичал към коня си, вързан за някакъв дирек, с намерението да го възседне и да побегне презглава от този проклет лагер. Ала войниците изтеглили мечове и му препречили пътя.

Германик, вън от себе си, изкрещял:

— Пуснете ме да мина или, кълна се, ще се убия!

— За нас ти си императорът! — отвърнали те Германик измъкнал меча си, но някой му хванал ръката. За всеки честен човек било съвсем ясно, че Германик не се шегува, ала мнозина от бившите роби решили, че това е лицемерен жест на скромност и добродетелност. Един от тях се изсмял и подвикнал:

— Дръж, вземи моя меч. По-остър е!

Старият Помпоний, който стоял до този глупак, избухнал и го ударил през устата. Приятели изтикали Германик към шатрата на пълководеца. Пълководецът лежал в леглото полумъртъв от страх, завит презглава под завивката. Минало време, докато събрал сили да стане и да поздрави Германик. Неговият живот и животът на щаба му били спасени от наемници от швейцарската граница.

Свикали набързо военен съвет. Касий съобщил на Германик, че подразбрал от един разговор, който подслушал, докато лежал в стражницата, намерението на бунтовниците да изпратят делегация до легионите в Горната провинция, за да подсигурят съучастничеството им в един общ военен бунт. Приказвали да оставят Рейн неохраняван и да потеглят към Франция, да плячкосат градовете, да отвлекат жени и да образуват независимо военно царство в югозапада, охранявани в тила от Пиренеите. От това Рим щял да бъде парализиран и те щели да останат необезпокоявани достатъчно дълго, за да успеят да направят царството си непревземаемо.

Германик решил да тръгне веднага към Горната провинция и да накара тамошните войски да положат клетва за вярност на Тиберий. Това били войниците, служили доскоро под пряка негова команда, и той вярвал, че ще му останат верни, стига да успеел да стигне там преди бунтовническите пратеници. Знаел, че и те се оплакват от заплатата и дългата служба, но командирите им били сигурни хора, подбирани от него заради проявите им на търпимост и здрав военен дух. Но най-напред трябвало да се направи нещо, за да се усмирят разбунените тукашни войски. Имало още един изход. И той извършил първото и последно престъпление в живота си: написал едно фалшиво писмо, което уж идвало от самия Тиберий, и накарал да му го донесат пред входа на палатката на следващата сутрин. Пратеникът бил изпратен тайно през нощта с нареждане да открадне кон от коневръза, да измине десет мили в югозападна посока, а после да препусне обратно по друг път.

В писмото се казвало, че Тиберий бил научил за законните искания на легионите в Германия и бил готов да ги задоволи начаса. Щял да се погрижи наследството на Август веднага да им се изплати и в знак на доверие към тяхната лоялност щял да го удвои от собствения си джоб. Щял да преговаря със Сената за повишаване на заплатите им. Щял да нареди за незабавното и окончателно освобождаване на всички войници с двайсетгодишна служба и за правото за освобождаване от служба на всички, които навършили шестнайсет години — те щели да бъдат викани само за гарнизонна служба, но не и за редовна военна служба.

Германик не беше хитър лъжец като чичо си Тиберий, баба си Ливия и сестра си Ливила. Конят на пратеника бил разпознат от неговия собственик, а тъй също познат бил и самият пратеник, един от личните ординарци на Германик. Разчуло се, че писмото е фалшиво. Ала ветераните предпочели да го приемат за истинско и да си поискат обещаното освобождаване и наследството веднага. Сторили го, а Германик им отвърнал, че императорът бил човек на думата си и че освобождаването щяло да стане още на същия този ден. Но ги помолил да потърпят за наследството, което можело да бъде изплатено изцяло едва когато се завърнели в зимния си лагер. В този лагер нямало достатъчно пари, казал, за да могат да се дадат на всекиго по шест златици, но той щял да се погрижи генералът да раздаде всичко, което било в наличност. Това ги поуспокоило, макар настроението към Германик да се било променило, защото не се оказал такъв, за какъвто го мислели; страх го е от Тиберий, казали войниците, а освен това е способен и на фалшификации. Изпратили разузнавачи да потърсят офицерите им и обещали пак да изпълняват заповедите на своя пълководец. Германик заявил на пълководеца, че ще го докладва пред Сената, ако не съумее веднага да се овладее.

И тъй, след като се уверил със собствените си очи, че старите ветерани са освободени веднага и че всички налични пари са разпределени, Германик заминал за Горната провинция. Намерил легионите нащрек, в очакване новини за онова, което ставало в Долната провинция; но все още не били вдигнали открит бунт, защото Силий, техният пълководец, бил твърд човек. Германик им прочел същото подправено писмо и ги накарал да дадат клетва за вярност на Тиберий; нещо, което те сторили веднага.

Рим много се развълнува, когато дойдоха вестите за бунтовете край Рейн. Тиберий, който и без това бе много порицаван, загдето, вместо да иде сам, бе изпратил Кастор да усмирява балканските бунтове — все още незатихнали, — сега бе освиркван по улиците и бе запитван защо въстаналите войски са тъкмо ония, които той сам бе командувал, докато другите са останали верни на империята. (Защото частите, командувани от Германик в Далмация, също не бяха въстанали.) Подканяха го да потегли за Германия незабавно и да свърши сам мръсната си работа на Рейн, вместо да я оставя на Германик. Затова той съобщи на Сената, че ще замине за Германия, и започна бавно да се приготовлява, да подбира командния си състав и да подготвя една малка флота. Но докато се приготви, настъпването на зимата направи корабоплаването опасно, а и вестите от Германия бяха по-обнадеждващи. Тъй че той не замина. Не беше и възнамерявал да тръгва.

Междувременно аз получих бързо писмо от Германик, в което ме умоляваше незабавно да събера двеста хиляди златици от имотите му, но под най-пълна тайна; трябвали му за безопасността на Рим. Не казваше нищо друго, но ми изпращаше подписано пълномощно, което ми даваше право да действувам вместо него. Отидох при главния му управител, който ми съобщи, че можел да събере едва половината от сумата, без да продава имот, и че да се продава имот, щяло да даде повод за приказки, нещо, което Германик очевидно искаше да избегне. Значи, трябваше да намеря останалото сам — петдесет хиляди от личната си каса, което ме остави с наличност от само десет хиляди, след като бях изплатил началната вноска за моето жречество, и други петдесет хиляди от продажбата на един градски имот, оставен ми от моя баща (за щастие вече имах предложение за него), както и ония роби, без които можех да мина, но само мъже и жени, гдето ги знаех, че не са кой знае колко привързани към мен. Изпратих парите само два дни след като бях получил писмото с искането. Майка ми много се разгневи, като научи за продадения имот, но бях дал клетва да не казвам за какво ми са парите, затуй й обясних, че напоследък съм играл на зар с висок залог и в стремежа си да възвърна големите загуби, загубил съм двойно повече. Повярва ми и прозвището „комарджия“ беше още една от тоягите, с които да ме удря. Но мисълта, че не съм измамил Германик или Рим, ми бе достатъчна утеха срещу нейните подигравки.

По това време, да си призная, доста поигравах на зар, но никога не губех, нито печелех много. Играех да се развличам от работата си. След като свърших историята за Августовите религиозни реформи, написах една кратка хумористична книжка за играта на зар, посветена на божествеността на Август; ей така, да подразня майка си. Цитирах едно писмо, което Август, който бе страстно привързан към заровете, бе писал на моя баща: в него той обясняваше какво удоволствие изпитал от играта им предишната вечер, щото баща ми бил човекът, който умеел да губи най-добре от всички хора, които Август познавал. Баща ми, пишеше той, засмяно се оплаквал от съдбата всякога, когато хвърлел епек, но ако друг играч сполучел да хвърли дюшеш, изглеждал тъй доволен, сякаш го бил хвърлил сам той. „Наистина е удоволствие човек да печели от тебе, драги ми приятелю, а тези мои думи са най-голямата похвала, която мога да изкажа за някого, защото обикновено мразя да печеля заради възможността, която печалбата ми дава да вникна в сърцата на уж най-преданите ми приятели. Всички освен най-добрите се сърдят, когато губят срещу мен, защото аз съм императорът и, както си мислят, безкрайно богат и очевидно според тях боговете не бива да даряват повече на човек, който и без това има толкова много. Затуй съм възприел тактиката — ти сигурно си я забелязал — всякога да бъркам в пресмятането след поредното хвърляне. Или искам по-малко, отколкото съм спечелил, уж по погрешка, или плащам повече, отколкото дължа, и почти никой друг освен тебе, както виждам, не е достатъчно честен да ме поправи.“ (Бих искал да цитирам и един пасаж по-надолу, който се споменава за непочтената игра на Тиберий, но, разбира нямаше как.)

В тази книжка започвах с едно уж задълбочено изследване на древния произход на играта със зар, цитирайки няколко несъществуващи автори и описвайки най-различни измислени от мен начини за разклащане на чашата със заровете. Но главната ми тема беше естествено тази за печеленето и губенето, а заглавието беше „Как да печелим на зарове“. Август бе писал в друго едно писмо, че колкото повече се опитвал да губи, толкова повече му вървяло да печели и дори когато сам себе си лъжел, при смятането, рядко ставал от масата по-беден, отколкото бил, когато сядал. Цитирах едно противоположно изявление, приписвано на Полион от дядо ми Антоний в смисъл, че колкото повече се опитвал да спечели при играта на зар, толкова повече губел. Като съпоставях тези две изявления, заключавах: основният закон при играта на зар е, че боговете, освен в случаите, когато се сърдят някому за нещо друго, винаги даряват печалбата на оня, който най-малко иска да спечели. Единственият начин да се спечели на зар следователно е да си изработиш искрено желание да загубиш. Написана в тежък стил, пародиращ стила на омразния ми Катон, тя беше, лаская се да го кажа, много смешна книга, защото доводите ми бяха съвсем парадоксални. Цитирах старата поговорка, която ти обещава по хиляда златици всякога, щом срещнеш чужденец да язди шарено муле, но при условие, че не ще мислиш за опашката на мулето, докато не вземеш парите. Надявах се, че този пасквил ще се понрави на хората, които смятаха историите ми за несмилаеми. Но не стана тъй. Никой не я прие като хумористична творба. Би трябвало да се сетя, че старомодните читатели, отраснали с книгите на Катон, едва ли биха се насладили на една пародия на техния герой, а по-младото поколение, което не бе изучавало Катон, не ще разбере, че това е пародия. Затова и книгата бе отмината като ужасяващо тъпо и глупаво съчинение, написано с най-сериозни намерения; като окончателно доказателство за умствените ми недъзи.

Но колко неуместно отклонение от моя страна — как изоставих Германик да очаква нетърпеливо парите си, докато аз седя и пиша книга за игра със зарове! Старият Атенодор, предполагам, би ме порицал безмилостно, ако бе жив сега.