Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (13)

Глава 12

Ако бях решил да разказвам за събитията през следващите двадесет и пет и повече години, които лично аз съм преживял, не би ми трябвало много хартия, а написаното би било много скучно; но втората част на тази автобиография, в която аз се откроявам по-ярко, би била неразбираема, ако сега не продължа да описвам личните истории на Ливия, Тиберий, Германик, Постум, Кастор, Ливила и другите истории, които, уверявам ви, съвсем не могат да се нарекат скучни.

Постум беше на заточение, Германик — на война, от истинските ми приятели ми беше останал само Атенодор. Но и той скоро ме напусна, завърна се в родния си Тарс. Не му се сърдих, че си замина, защото се отзова на настойчивото повикване на двама свои племенници, които го молеха да им помогне да освободят града от тиранията на неговия управител. Писаха му, че този управител тъй хитро е влязъл под кожата на техния бог Август, щото било нужно свидетелството на човек като Атенодор, в чиято почтеност техният бог Август имал пълно доверие, за да бъде убеден техният бог Август, че прогонването на този тип е наложително. Атенодор успя да отърве града от кръвопиеца, но след туй вече му бе невъзможно да се завърне в Рим, както възнамеряваше. Нужен бе на племенниците си, трябвало да помогне да се постави градското администриране на здрави основи. Август, комуто изпрати подробен доклад за своите действия, му изказа благодарност и доверие, като дари на Тарс, в знак на лично благоволение към Атенодор, правото пет години да не плаща данъка към императора. Пишех си редовно с добрия старец чак докато умря, две години по-късно, осемдесет и две годишен. Тарс почита паметта му с ежегоден фестивал и жертвоприношение, на които видните граждани се изреждат да четат неговата „Кратка история на Тарс“ от начало до край, като започват на разсъмване и свършват след залез-слънце.

Германик ми пишеше от време на време, но писмата му бяха колкото сърдечни, толкова и кратки: добрият военачалник е твърде зает, за да пише у дома на семейството си, цялото му време между сраженията е отдадено в опознаване на войниците и офицерите, в създаване на удобства за тях, в усъвършенствуване на военната им подготовка, в събиране на сведения за разположението и плановете на неприятеля. Германик бе един от най-добросъвестните военачалници, служили в римската армия — обичаха го повече и от баща ни. Много се поласках, когато ми писа да му приготвя колкото може по-скоро и по-задълбочено сборник с извлечения от всички достоверни доклади, които бих могъл да намеря из библиотеките, за бита и нравите на всички балкански племена, срещу които воюваше, за устойчивостта и географското разположение на градовете им и за присъщата им военна тактика и хитрости, по-специално в партизанската война. Пишеше, че там, на място, не могъл да намери достатъчно достоверни сведения: Тиберий не желаел нищо да му каже. С помощта на Сулпиций и с малка група от професионални изследователи и преписвачи, които се трудеха денонощно, съумях да събера точно онова, от което се нуждаеше, и да му изпратя един екземпляр месец след като ми го бе поискал. А още повече се поласках, когато наскоро отново ми писа за двадесет екземпляра от книгата, които му трябвали за висшите му офицери, защото сборникът се оказал извънредно полезен. Съобщаваше, че всеки параграф бил ясен и конкретен, а най-полезните раздели били ония за извънплеменното военно братство, срещу което всъщност, а не толкова срещу самите племена се водела войната; както и за различните свещени дървета и храсти — всяко племе почиташе различни от тях, — под чиято покровителствена сянка хората от племето заравяха запасите си от зърно, пари и оръжие, когато трябваше внезапно да напуснат своите заселища.

Обещаваше да каже на Тиберий и Август колко съм му бил полезен.

Тази книга се запази в тайна, защото, ако неприятелят научеше за нея, би могъл да промени своята тактика и скривалищата си. А така все си мислеха, че са предадени от доносници. Август ме възнагради неофициално, като ме назначи на свободното място в колегията на авгурите, ала бе съвсем ясно, че той отдаваше заслуга за събирателството на Сулпиций, макар Сулпиций да не написа нито дума — само ми намери някои от книгите. Един от главните ми източници беше Полион, чиято далматинска война бе пример за военно съвършенство, съчетано с блестяща разузнаваческа дейност. Макар сведенията му за местните обичаи и условия да изглеждаха остарели поне с петдесет години, Германик намери извадките ми от тях за много по-полезни, отколкото другите по-нови военни истории. Съжалявах, гдето Полион не е жив да го чуе. Вместо туй казах го на Ливий, който отвърна троснато, че никога не бил отричал на Полион способностите да пише достоверни военни справочници; отричал му само правото да се нарича историк в по-висшия смисъл на тази дума.

Тук трябва да добавя, че ако бях малко по-тактичен, Август непременно би ме споменал в речта си към Сената в края на войната. Но моите бележки за неговите собствени балкански войни бяха далеч по-малобройни, отколкото биха били, ако и той, като Полион, бе написал по-подробно за тях; или пък ако официалните историци си бяха направили труда, вместо да славословят толкова своя император, да отбележат обективно и с по-големи подробности успехите и отстъпленията му. Не можах да измъкна почти нищо полезно от тези хвалебствени писания и Август, като е чел книгата, очевидно се е пообидил. Той се отъждествяваше тъй тясно с успеха на войната, че през последните два военни сезона се премести от Рим в един град до североизточната граница на Италия, за да може да е по-близо до бойното поле; а в качеството си на главнокомандуващ римските армии непрестанно изпращаше на Тиберий не особено полезни военни съвети.

Сега работех върху едно изследване за участието на дядо ми в Гражданските войни; но тъкмо бях го започнал, Ливия отново ме спря. Съставил бях една-две книги. Тя ми заяви, че и за дядо си съм щял да напиша толкова нескопосано, колкото съм писал и за баща си, и че съм постъпил нечестно, като съм захванал да работя зад гърба й. Ако съм си търсел занимание за перото, по-добре да съм изберял тема, която не би ми позволила чак толкова да изопачавам. Предложи ми една: реорганизацията на религията на Август след Умиротворяването. Не бе кой знае колко вълнуващ епос, но никой преди това не се бе занимавал подробно с него и аз с охота се съгласих. Религиозните реформи на Август бяха, почти без изключение, съвършени: съживил бе няколко древни жречески колегии, построил бе и издържаше материално осемдесет и два нови храма в Рим и неговите околности, възстановил бе много от старите, които се рушаха, въвел бе нови култове за удобство на посетителите от провинциите и беше възвърнал някои от интересните стари народни празненства, които бяха отпаднали едно по едно по време на гражданските размирици през изминалия половин век. Навлязох в темата много задълбочено и завърших изследването си няколко дни преди смъртта на Август, шест години по-късно. Състоеше се от четиридесет и една книги, всяка от по пет хиляди думи, ала голяма част от написаното съдържаше преписи на религиозни декрети, поименни списъци на жреци, каталози за дарения на храмовите съкровищници и т.н. Най-ценната книга беше книгата-въведение, която описваше древните ритуали в Рим. Тук се срещнах с трудности, защото Августовите ритуални реформи се базираха върху изследванията на една религиозна комисия, която не бе свършила работата си както трябва. Очевидно сред специалистите не бе имало познавач на древността, тъй че в новите официални религиозни литургии бяха включени многобройни неверни тълкувания на старинните религиозни обреди. Никой, който не е проучвал основно етруския и сабинския език, не може да разтълкува най-древните ни религиозни заклинания; аз посветих много време за усъвършенствуване на елементарните си познания и по двата езика. По онова време все още имаше неколцина селяни, които говореха само на сабински у дома си, и аз успях да увещая двамина от тях да дойдат в Рим и да снабдят Палас, който вече работеше като мой секретар, с материал за един кратък речник на сабинския език. Платих им добре за това. Калон, най-способният от другите ми секретари, изпратих в Капуа да, събере материал за подробен речник на етруския език от Арунс, жреца, който ми бе дал данните за Ларс Порсена, което тъй бе зарадвало Полион и бе вбесило Ливий. Тези два речника, които по-късно обогатих и публикувах, ми дадоха възможност да изясня, за мое собствено задоволство, някои важни проблеми на древните религии; но вече бях станал по-внимателен и нищо от онова, което пишех, не хвърляше сянка върху познанията или преценките на Август.

Няма да се спирам повече на Балканската война, ще кажа само, че въпреки мъдрото военачалство на чичо ми Тиберий, въпреки вещата подкрепа, оказвана му от тъста ми Силван, и смелите набези на Германик, тя се проточи три години. Накрая цялата страна бе разрушена, превърната бе в пустиня, защото тези племена, мъже и жени, се биеха с изключително ожесточение и приеха поражението едва след като пожарите, гладът и чумата бяха преполовили населението. Когато въстаническите водачи се явили пред Тиберий да искат мир, той ги разпитал най-подробно. Искал да разбере на първо място защо си били втълпили в главата да въстанат и после — защо оказали такава отчаяна съпротива. Главният бунтовник, някой си Бато, отвърнал:

— Вие самите сте си криви. Изпратихте за пазители на стадата си не пастири, не и овчарски кучета — изпратихте ни вълци.

Това не беше съвсем вярно. Сам Август подбираше управителите на граничните си провинции, плащаше им голяма заплата и внимаваше да не прибират нищо от императорските приходи в своите джобове. Данъците се плащаха направо на тях, а не както преди — на несигурни данъкосъбирачески сдружения. Провинциалните управители на Август не бяха никакви вълци, за разлика от републиканските управители, чийто интерес в провинциите им се криеше единствено в това колко повече могат да измъкнат оттам. Мнозина бяха добри овчарски кучета, а някои дори почтени пастири. Но често се случваше Август необмислено да определи по-висок данък, без да има предвид отчаянието, обхванало населението вследствие някоя лоша реколта, болести по добитъка или пък земетръс; но вместо да се оплачат направо на него, че облагането е твърде високо, управителите събираха дължимото до последната стотинка, дори с опасност за бунт. Малцина проявяваха личен интерес към народите, които управляваха. Управителят обикновено се настаняваше в романизирания столичен град, където имаше удобни къщи, театри, храмове, обществени бани и пазари, и дори и през ум не му минаваше да посети по-далечните краища на своята провинция. Всъщност управляваха техните заместници и заместниците на заместниците им и сигурно тези дребни чиновници са упражнявали бюрократическо насилие; вероятно тях Бато е нарекъл вълци, макар „бълхи“ да би била много по-подходяща дума. Не може и да има съмнение, че под управлението на Август провинциите процъфтяваха далеч повече, отколкото при републиката, а освен това, че старите римски провинции, управлявани от членове на Сената, съвсем не бяха тъй богати, както граничните провинции, управлявани от пълномощниците на Август. Това сравнение даде повод за един от малобройните убедителни доводи срещу републиканското управление; макар да бе основан на несъстоятелната хипотеза, че нивото на средния личен морал сред ръководните хора в една средна република по всяка вероятност е по-нисък от личния морал на един среден абсолютен монарх и неговите избрани помощници; и на погрешния извод, че въпросът за това как са управлявани провинциите е по-важен, отколкото въпросът какво става в самата столица. Да се хвали една монархия само заради онова, което се случва в нейните провинции, ми се струва все едно да се препоръчва правилото човек да има свободата да се отнася с децата си като с роби, ако обаче се отнася към робите си с по-голяма грижа.

За тази скъпа и разорителна война Сенатът гласува правото триумф на Август и Тиберий. Нека си припомним, че по това време единствено Август и членовете на неговото семейство имаха правото на истински триумф, докато другите генерали се награждаваха само с така наречените „триумфални декорации“. Германик, макар и Цезар, получи само тези декорации, и то по технически причини. Август би могъл да го включи и него, но беше тъй благодарен на Тиберий за успешното му ръководене на войната, че не искаше да го огорчава, като отдаде на Германик същите почести. Германик освен това бе повишен един чин по-високо в магистратския си ранг и му бе разрешено да стане консул няколко години преди необходимата възраст. А Кастор, макар и да не бе участвувал във войната, бе удостоен с привилегията да посещава заседанията на Сената, преди още да е станал негов член, а също бе повишен с един чин в магистратския си ранг. (9 г. от н.е.)

Населението в Рим очакваше с вълнение триумфа, който означаваше изобилие на зърно и пари и всякакви други хубави неща: ала го очакваше голямо разочарование. Месец преди деня, определен за триумфа, се появи ужасяващо знамение — храмът на бога на войната на Марсово поле бе ударен от гръмотевица и почти разрушен, — а само няколко дни след това се получи вест от Германия за най-тежката военна загуба, понесена от римляните след поражението на Каре, в Месопотамия, дори, бих казал, след онова при реката Алия преди около четиристотин години. Три легиона бяха изклани и всички завоевания източно от реката Рейн — загубени с един удар; по всичко изглеждаше, че няма какво да попречи на германците да прекосят реката и да опустошат трите уредени и процъфтяващи френски провинции.

Вече разказах за сразяващото въздействие, което оказа тази вест върху Август. Изживя го тъй тежко, защото той бе не само официално отговорен за бедствието като човек, натоварен от римския Сенат и от народа да се грижи за безопасността на всички граници, но бе и моралният виновник за нещастието. То се дължеше на неблагоразумието му да се опитва насилствено да наложи цивилизацията сред тези варвари по-бързо, отколкото те бяха готови да я приемат. Германците, завладени от моя баща, постепенно се приспособяваха към римските навици, приучваха се да си служат с нашите пари, редовно да нареждат пазарища, да строят и да подреждат домовете си по по-културен начин, та дори и да се събират на сборове, които не свършваха, както предишните им сборове, с въоръжени стълкновения. Бяха съюзници по име, но ако бяха ги оставили с течение на времето да забравят старите навици и да разчитат на римските гарнизони за защита срещу все още некултивираните им съседи, докато те самите се наслаждаваха на радостите на мира в провинцията, вероятно само за няколко поколения, а дори и по-скоро щяха да станат миролюбиви и сговорчиви като галите от Прованс. Обаче Вар, един мой роднина, когото Август беше назначил за управител на отвъдрейнска Галия, започнал да се отнася към тях не като към съюзници, а като към подчинена раса; беше зъл човек и не зачитал необикновено голямото значение, което германците отдават на добродетелността на своите жени. Тъкмо тогава на Август му бяха нужни пари, защото Балканската война бе изпразнила военната съкровищница. Той наложи някои нови данъци, от които не бяха освободени и германците в отвъдрейнската област. Вар го уведомил за това какво е в състояние да плати провинцията и в усърдието си — преувеличил.

В лагера на Вар имало двамина германски главатари — Херман и Зигмиргт, които говорели отлично латински и изглеждали напълно романизирани. В предишната война Херман командувал германските помощни войски и предаността му била вън от всякакво съмнение. Прекарал известно време в Рим и бил дори приет за член на конническото съсловие. Двамата често се хранели с Вар и му били най-близки приятели. Те именно го подсторили да повярва, че сънародниците им, като тях самите, са предани и благодарни на Рим за благата на цивилизацията. Но всъщност поддържали постоянна тайна връзка с недоволни германски главатари, които убеждавали за известно време да не оказват въоръжена съпротива на римските сили и да си плащат данъците с раболепна готовност. Скоро щели да получат знак за всеобщ бунт. Херман, чието име означава „боец“, и Зигмиргт — по-добре нека го наричаме Сегимер, — чието име означава „весела победа“, били по-хитри от Вар. Неговите помощници непрестанно го предупреждавали, че германците през последните месеци се държат необичайно смирено и че се стараят да приспят подозренията му, преди да вдигнат внезапен бунт; а той се присмивал на тези им думи. Казвал, че германците са много глупава раса, неспособна да измисли подобен план, нито пък да го изпълни, без да издаде тайната много преди да му е дошло времето. Покорството им се дължало на страхливост; колкото по-силно удариш германеца, толкова повече се страхува от тебе: той бил високомерен в момент на благоденствие и независимост, но победен веднаж, идвал с пълзене до нозете ти като куче и цял живот след туй те следвал. Отказал дори да се вслуша в предупрежденията на друг един германски главатар, който мразел Херман и прозирал в далечните му кроежи. Вместо да задържи войските си съсредоточени, както би трябвало да стори в страна само частично покорена, той ги разпръснал.

По тайни нареждания на Херман и Сегимер далечни общини изпратили до Вар молба за военна защита срещу разбойници, както и за ескорти на търговски кервани от Франция. Последвало въоръжено въстание в най-източната част на провинцията. Един събирач на данъци и всичките му помощници били убити. Когато Вар събрал наличните си войски за наказателна експедиция, Херман и Сегимер ги придружили донякъде, а сетне се измъкнали, обяснявайки, че отиват да съберат своите помощни войски и че ще се притекат на помощ, ако му потрябват, веднага щом ги повика. Тези помощни войски били вече на оръжие и в засада по пътя, през който щял да мине Вар след няколко дни. Двамата главатари проводили дума на отдалечените общини да нападнат римските войници, изпратени им за защита, и ни един да не оставят жив.

Вар не получил вест за тази сеч, защото никой не оцелял, а и той нямал връзка с главната си квартира. Пътят, който следвал, била някаква горска пътека. Той не взел мерки да изпрати напред авангард от разузнавачи и да сложи охрана на фланговете, а оставил цялата войска — в която имало много войници, невлизали още в бой — да се влачи в разпокъсана колона, тъй неохранявана, сякаш се намирала на петдесет мили от Рим. Напредвали много бавно, защото непрестанно трябвало да режат дървета и да прехвърлят мостове над потоците за колите на обоза; а това дало възможност на много племенни бойци да се присъединят към засадните войски. Времето внезапно се развалило, завалял проливен дъжд, който не спрял цели двайсет и четири часа, наквасил кожените щитове на войниците, направил ги негодни за бой, извадил от строя лъковете на стрелците. Разкаляната пътека станала толкова хлъзгава, че човек едва се задържал, а колите непрестанно засядали. Разстоянието между главата и опашката на колоната се увеличавало неспирно. Тогава от един съседен хълм се вдигнал димен сигнал и германците внезапно налетели по фронта, по тила и по двата фланга.

Германците не бяха достойни съперници на римляните в открита борба и Вар съвсем не бе преувеличил тяхната страхливост. Изпърво се осмелявали да нападат само изостанали войници и коларите от обоза, избягвайки ръкопашния бой, и хвърляли само асъгаи и стрели иззад прикрития, а после прибягвали назад в гората, щом някой римлянин размахвал към тях меч или изкрещявал. Но с тази си тактика те взели много жертви. Групи, предвождани от Херман, Сегимер и други главатари, издигнали по пътя препятствия и оставяли зад тях хора да нападат войниците, когато те се опитат да ги разчистят. Това дотолкова забавило ония в опашката на колоната, че те, изплашени да не изостанат съвсем, захвърлили останалите обозни коли и забързали напред с надеждата, че германците, улисани в плячкосването, поне за известно време не ще се върнат да ги нападнат.

Водещият легион бил достигнал до някакъв хълм, оголен от скорошен горски пожар — там се строили и зачакали останали два. Обозът им все още бил с тях, загубили били само няколкостотин души. Останалите два легиона пострадали много по-тежко. Някои войници загубили своите части, затова се сформирали нови от по петдесет до двеста души, всяка със свой авангард, ариергард и флангове. Фланговете се придвижвали много бавно — пречели им гъстите дървета и многобройните храсти, та често изоставали от своите другари; авангардистите дали много жертви на барикадите, а пък ариергардистите били неспирно обсипвани с асъгаи. На военната проверка тази същата вечер Вар разбрал, че почти една трета от цялата му войска е избита или липсва. На следващия ден той си пробил път до открито поле, но бил принуден да изостави и последните си обозни коли. Храната била оскъдна, а на третия ден трябвало отново да навлезе в гората. Жертви на втория ден имало малко, защото голяма част от неприятелските орди се занимавала с плячкосване на колите и с отнасяне на плячката, ала на проверката третата вечер едва една четвърт от първоначалния брой отговорила на повикването. На четвъртия ден Вар продължил напред — бил прекалено твърдоглав да се признае за победен и да се откаже от първоначалната си цел, ала времето, което се било пооправило, сега съвсем се влошило и германците, привикнали на поройни дъждове, започнали да стават все по-смели с намаляване на съпротивата. Обградили ги.

Около пладне Вар разбрал, че всичко е загубено и предпочел да се самоубие, вместо да попадне жив в ръцете на врага. Повече от оцелелите офицери последвали примера му, както и голяма част от войниците. Един само офицер запазил самообладание — същият Касий Херея, който се би в амфитеатъра. Той командувал ариергарда, съставен от савойски планинци, които били привикнали на гористи терени; а когато един от бегълците им съобщил, че Вар е умрял, знамената са пленени и само около триста души са оцелели и годни за борба, Херея решил да спаси поне останалите от заколение. Повел хората си назад и прекосил вражеските войски с внезапна атака. Голямата смелост на Касий, част от която успял да вдъхне на войниците, стреснала германците. Те оставили тази малка, решителна група на мира и се впуснали напред за по-лесни победи. Като пример за най-добро военно постижение в наши дни е това, гдето от сто и двадесетте души, с които Касий тръгнал назад, той съумял — след осемдневен поход през вражеска страна — да доведе обратно осемдесет, заедно със знамето на частта им, и да ги прибере в укреплението, от което потеглили преди двадесет дни.

Трудно е да се опише паниката, която обзе Рим, когато се потвърдиха слуховете за сполетялата ни беда. Хората започнаха да прибират вещите си и да ги товарят на коли, сякаш германците вече стояха пред градските врати. Но имаше основания за тревога. Загубите във войната на Балканите бяха толкава тежки, че почти целият резерв от войници в Италия беше изчерпан. Август се видя в чудо, докато събере армия, която да изпрати под предводителството на Тиберий, за да се отбраняват рейнските предмостови укрепления, които германците очевидно все още не бяха завзели.

Малцина от римските граждани, подлежащи на военна служба, се отзоваха доброволно при публикуването на повиквателната заповед; да потеглиш срещу германците, означаваше сигурна смърт. Тогава Август издаде втора заповед в смисъл, че от онези, които не се явят доброволно в срок от три дни, всеки пети ще бъде лишен от граждански права и имуществото му ще бъде конфискувано. Дори и тогава мнозина се въздържаха, затова той екзекутира няколко души за назидание и принуди останалите да влязат във войската, където не един от тях, нека кажа, се прояви отлично. Призова също така и ония над трийсет и пет години и върна в редовете известен брой ветерани, които бяха изслужили своите шестнайсет години във войската. С всички тях и с един-два полка, съставени от освободени роби, обикновено неподлежащи на военна служба (макар подкрепленията на Германик в Балканската война да бяха съставени предимно от такива), той успя да събере внушителна армия, като отпращаше всяка нова част на север веднага щом им се дадяха оръжия и екипировка.

Срамно и тъжно ми беше, че в този час на изпитание за Рим бях неспособен да служа като войник в негова защита. Отидох при Август и го замолих да ме изпрати някъде, където телесната ми слабост няма да ми пречи: предложих да отида като разузнавач при Тиберий и да помагам в събирането и подреждането на сведенията за движението на неприятеля, при разпитване на пленници, съставяне на карти и възлагане специални задачи на съгледвачите. Когато ми отказа (а пък аз се смятах подготвен за това, тъй като внимателно бях проучил походите в Германия и вече умеех да подреждам мислите си и да се разпореждам с чиновници), предложих да стана главен интендант на Тиберий; щях да изпращам искания до Рим за военни доставки, да ги проверявам и да ги разпределям при пристигането им в базата. Август като че се зарадва, гдето съм се явил с такава готовност, и ми обеща да говори с Тиберий за предложението ми. Ала нищо не излезе. Тиберий, изглежда, ме е сметнал неспособен за каквато и да било полезна работа; а може и да се е раздразнил, че аз съм се явил с подобна молба, когато синът му Кастор се бе отдръпнал и увещал Август да го прати да набира и обучава войници в Южна Италия. Обаче и Германик бе изпаднал в моето положение — това поне ме утешаваше. Той бе пожелал да служи в Германия, но Август се нуждаеше от него в Рим, където много го обичаха, за да му помогне в потушаването на гражданските размирици, които се опасяваше, че ще възникнат веднага щом армията напуснеше, града.

Междувременно германците бяха изловили всички бегълци от армията на Вар и бяха принесли в жертва на горските си божества десетки от тях, изгаряйки ги живи във върбови клетки. Останалите бяха задържали като пленници. (Някои по-късно бяха откупени близките им на много високи цени, но Август им забрани да се върнат в Италия.) Освен това германците си устройваха безкрайни пиянски пиршества със заграбеното вино и водеха кръвопролитни битки за слава и плячка. Мина дълго време, докато отново се организират и осъзнаят, че не ще срещнат почти никаква съпротива, ако настъпят към Рейн. Но още веднага щом виното започнало да се привършва, те атакуваха слабо защитените гранични укрепления и едно по едно ги завзеха и ограбиха. Едно-единствено укрепление оказа достойна съпротива: укреплението, защищавано от Касий. Германците сигурно биха завзели и него така лесно, както останалите, защото гарнизонът беше малък, но Херман и Сегимер били някъде другаде, а никой от останалите не разбирал римската отбранителна тактика с употребата на метателни машини, костенурки и окопи. В своята твърдина Касий имал голямо количество лъкове и стрели и научил всички — включително жените и робите, да си служат с тях. Успешно отбил няколко смели атаки върху вратите и постоянно поддържал готови големи казани с вряща вода, която изливали върху ония германци, които се опитвали да се прехвърлят през стените със стълби. Германците тъй се улисали с превземането на това укрепление, където очаквали да намерят богата плячка, че не връхлетели рейнските предмостови укрепления, отбранявали от малобройна стража.

Пристигнали вести за бързото напредване на Тиберий начело на новата му армия. Херман веднага обединил войските си, решен да завземе постовете, преди Тиберий да стигне до тях. Оставил една малка част да нахлуе в укреплението, за което се знаело, че има оскъдни запаси от храна. Касий, който дочул за намеренията на Херман, решил да се измъкне, докато още имал време. В една бурна нощ той потеглил с целия си гарнизон и успял да се прокрадне край две вражески стражници, когато някои от децата с тях проплакали. На третия пост се завързал ръкопашен бой и ако германците не бързали да нахлуят в града, за да го плячкосат, групата на Касий едва ли би оцеляла. Но той някак си успял да избяга и след половин час наредил на своите тръбачи да изсвирят сигнала „бегом напред“, за да помислят германците, че им идва подкрепление; тъй и не ти преследвали. Войниците на най-близкия пост чули римските тръби, защото вятърът духал откъм изток, и досещайки се какво става, изпратили една част, която да придружи гарнизона. Два дни подир това Касий успешно удържал моста срещу масовото нападение на Сегимеровите воини; след това пристигнал авангардът на Тиберий и положението било спасено.

Краят на годината бе отбелязан със заточението на Юлила — обвинена в непрестанни изневери, също както майка си Юлия — на Тремер, малък остров край бреговете на Апулия. Същинската причина за нейното заточение беше, че тя очакваше ново дете, което, бъдеше ли момче, щеше да е правнук на Август, не от рода на Ливия; а напоследък Ливия не поемаше никакви рискове. Юлила вече имаше един син, но той беше нежно, плахо, отпуснато дете и не представляваше опасност. Сам Емилий снабди Ливия с основания за обвинението. Бил се спречкал с Юлила и я обвинил в присъствието на дъщеря им Емилия, че се опитвала да му натрапи дете от друг мъж. Назовал за прелюбодеец Децим, благородник от рода на Силан. Емилия, която беше достатъчно хитра, за да осъзнае, че животът и сигурността й зависят от доброто мнение на Ливия, отишла направо при нея и й разправила какво е чула. Ливия я накарала да го повтори пред Август. Тогава Август призовал Емилий и го запитал дали е вярно, че не той е бащата на Юлилиното дете. Емилий не се сетил, че Емилия е издала и майка си, и него, а си помислил, че връзката, която подозирал между Юлила и Децим, е станала публична тайна. Затова повторил обвинението си, макар то да било плод по-скоро на ревност, отколкото на сигурни данни. Август прибра детето веднага щом се роди и нареди да го хвърлят на планинския склон. Децим отиде на доброволно заточение, последваха го и още неколцина, обвинени, че са били любовници на Юлила по едно или друго време: сред тях беше и поетът Овидий, когото Август, колкото и да е странно, превърна в главния козел отпущения, защото бил написал (години преди това) „Любовното изкуство“. Тъкмо тази поема, каза Август, била покварила сърцето на внучката му. Нареди всички екземпляри от поемата да се намерят и да се изгорят.