Метаданни
Данни
- Серия
- Клавдий (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I, Claudius, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 42гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Грейвз. Аз, Клавдий. Божественият Клавдий
Издателство „Народна култура“, София, 1982
Стиховете преведе Асен Тодоров
Стиховете от „Илиада“ са от превода на Александър Милев и Блага Димитрова
Превела от английски: Жени Божилова
Рецензент: Петко Бочаров
Консултант: проф. д-р Георги Михайлов
Редактор: Красимира Тодорова
Художник: Владо Боев
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Божидар Петров
Коректор: Ница Михайлова
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция
Глава 25
А сега стигам до описанието на моята вечеря с Ливия. Поздрави ме много сърдечно и пролича, че искрено се зарадва на подаръка ми. По време на вечерята, на която присъствуваха само старата Ургулания и Калигула, сега вече четиринайсетгодишен — стройно, бледолико момче с пъпчиво лице и хлътнали очи, — тя ме изненада с остротата на ума си и с ясната си памет. Запита ме за работата ми, а когато аз заприказвах за Първата пуническа война и отрекох някои подробности, дадени от поета Невий (той е участвувал в тази война), тя се съгласи с моите заключения, но ме хвана в невярно цитиране. Каза:
— Нали сега си ми благодарен, внуко, загдето не ти позволих да напишеш онази биография на баща си? Нима мислиш, че щеше да вечеряш днес тук, ако не бях се намесила?
Всеки път, щом робът наливаше чашата ми, аз я изпивах до дъно, тъй че сега, на десетата или дванадесетата чаша, се усещах като лъв. Отвърнах смело:
— Безкрайно благодарен, бабо, че съм на завет между картагените и етруските. Но би ли ми казала защо вечерям днеска тук?
Тя се усмихна.
— Да си призная, присъствието ти на масата все още ми причинява известно… Но все едно. Ако съм нарушила едно от най-старите си правила, това си е моя работа, не е твоя. Мразиш ли ме, Клавдий? Бъди искрен.
— Вероятно колкото и ти мене, бабо. (Моят ли беше този глас?)
Калигула се изкикоти, Ургулания се захили, а Ливия се засмя.
— Откровен си, признавам! Я ми кажи, забеляза ли този изверг тук? Той се държи необичайно кротко тази вечер.
— Кой, бабо?
— Този твой племенник.
— Нима е изверг?
— Не се прави, че не знаеш. Ти наистина си чудовище, нали, Калигула?
— Както кажеш, прабабо — отвърна Калигула със сведен поглед.
— Та, Клавдий, този изверг тук, твоят племенник — сега ще ти разкажа за него. Той ще бъде следващият император.
Приех го като шега. Отвърнах усмихнато:
— Щом казваш така, бабо, значи, така е. Но какви са достойнствата му? Той е най-младият от рода и макар да е доказал своята голяма вродена дарба…
— Искаш да кажеш, че ни един от тях няма да успее да се пребори със Сеян и сестра ти Ливила?
Удивен бях от свободата, с която се водеше разговорът.
— Нищо подобно не съм искал да кажа. Никога не се занимавам с висшата политика. Мислех си само, че още е млад, твърде млад за император; и че като предсказание това ми звучи твърде далечно.
— Нищо подобно, Тиберий ще го направи свой приемник. Защо ли? Защото Тиберий е такъв. Страда от същата суета като бедния Август: не може да понася мисълта за приемник, който да бъде по-обичан от него самия. Но в същото време прави всичко, за да накара хората да го намразят и да се страхуват от него. Тъй че, когато усети, че часът му наближава, ще си потърси някого поне малко по-лош от него самия да го наследи. И ще се спре на Калигула. Има една постъпка, извършена от Калигула, която е много по-престъпна от всички престъпни дела, които Тиберий би могъл да осъществи.
— Моля ти се, прабабо… — обади се Калигула.
— Добре, изверго, тайната ти ще остане в мене дотогава, докато се държиш прилично.
— Ургулания знае ли я тази тайна? — запитах аз.
— Не. Тя е само между изверга и мен.
— Доброволно ли ти я призна?
— Разбира се, че не. Не е от ония, дето си признават. Открих я съвсем случайно. Претърсвах една нощ спалнята му да видя дали не се опитва да ми играе някои ученически шеги — дали не се занимава с черна магия например, или не дестилира отрови или нещо подобно. Попаднах на…
— Моля ти се, прабабо…
— … един зелен предмет, който ми разкри нещо забележително. Но аз му го върнах.
Ургулания се обади ухилено:
— Трасил разправя, че съм щяла да умра тази година, тъй че няма да имам щастието да живея под твоето управление, Калигула, освен ако не побързаш да убиеш Тиберий!
Обърнах се към Ливия:
— Нима той ще стори това, бабо?
Калигула рече:
— Безопасно ли е да се разправят такива неща на чичо Клавдий? Или смяташ да го отровиш?
Тя каза:
— О, той е безопасен и без отрова. Искам вие двамата да се опознаете по-добре, отколкото се знаехте досега. Това е едната причина за тази вечеря. Слушай, Калигула, чичо ти Клавдий е особен човек. Толкова е старомоден, че само защото е дал клетва да обича и да пази децата на брата си, винаги можеш да се облягаш на него — докато си жив. Чуй и ти, Клавдий, племенникът ти Калигула е необикновен. Той е коварен, страхлив, похотлив, суетен, лъжлив, той ще ти създаде много големи неприятности, преди да си отиде: но помни едно, никога няма да те убие.
— Това пък защо? — запитах и отново изпразних чашата си. Разговорът ми приличаше на сън — налудничав, но интересен.
— Защото ти си човекът, който ще отмъсти за неговата смърт.
— Аз ли? Кой го казва това?
— Трасил.
— Нима Трасил никога не греши?
— Не. Никога. Калигула ще бъде убит и ти ще отмъстиш за неговата смърт.
Мрачно мълчание се спусна изведнъж и продължи чак до десерта, когато Ливия се обади:
— Хайде, Клавдий, останалият ни разговор ще бъде на четири очи.
Другите двама станаха и ни оставиха сами. Аз казах:
— Този разговор ми се видя много особен, бабо. Моя ли е вината? Много ли пих? Искам да кажа, че някои шеги днес не са съвсем безопасни. Опасни приказки изрекохме. Надявам се, че слугите…
— О, те са глухонеми. Не, не се сърди на виното. Във виното има истина, а разговорът беше напълно сериозен, що се отнася мене.
— Но… но ако наистина го смяташ за изверг, защо го поощряваш? Защо не подкрепиш Нерон! Той е чудесен човек.
— Защото Калигула, а не Нерон ще бъде следващият император.
— Но той ще бъде неподходящ, ако наистина е това, което ти казваш за него. А ти, която си посветила целия си живот в служба на Рим…
— Да. Но човек не може да се бори със Съдбата. А сега, след като Рим бе тъй неблагодарен и достатъчно безумен, за да позволи този мой подъл син да ме захвърли като непотребна вещ и да ме обиди — мен, представяш ли си, може би най-великата управница, която светът е познавал, на туй отгоре и негова майка… — Гласът й се извиси в писък.
Побързах да променя темата. Казах:
— Успокой се, моля ти се, бабо. Както сама каза, човек не може да се бори със Съдбата. Но няма ли нещо по-специално, свързано с всичко това, което да искаш да ми кажеш, бабо?
— Да. То е за Трасил. Често се съветвам с него. Тиберий не знае, че го правя, че Трасил често идва тук. Преди няколко години той ми каза какво ще се случи между Тиберий и мене — че по всяка вероятност той ще се вдигне срещу мене и ще вземе империята изцяло в свои ръце. Тогава не му повярвах. Каза ми и нещо друго: че макар да умра като разочарована старица, много години след смъртта ми ще ме признаят за богиня. А преди това ми беше съобщил, че някой, който трябвало да умре в годината, за която сега знам, че е годината на моята смърт, щял да стане най-голямото божество, което светът е познавал, и че накрая всички храмове в Рим и навсякъде в империята ще бъдат посвещавани само на него. Дори не и на Август.
— А ти кога трябва да умреш?
— След три години, през пролетта. Знам точния ден.
— А нима толкова ти се иска да станеш богиня? Чичо ми Тиберий, както изглежда, не го желае особено.
— Единствено за това мисля сега, когато престанах да работя. А и защо не? Ако Август е бог, смешно е аз да съм само негова жрица. Нали аз свърших цялата работа? Той бе толкова неспособен за управник, колкото е и Тиберий.
— Да, бабо. Но не ти ли стига да знаеш какво си извършила, без да искаш да те обожава невежата сган?
— Клавдий, слушай да ти обясня. Съгласна съм за невежата сган. Но аз не мисля толкова за земната си слава, а за положението, което ще заемам на Небето. Сторила съм много безбожни дела — никой велик управник не може без това. Поставяла съм доброто на империята над всички човешки съображения. За да запазя империята от разцепление, принуждавала съм се да извършвам много престъпления. Август направи всичко по силите си, за да разбие империята със своята глупава фаворизация: Марцел срещу Агрипа, Гай срещу Тиберий. Кой спаси Рим от подновяването на гражданските войни? Аз. Неприятната и трудна задача на премахването на Марцел и Гай падна върху мене. Не, не се преструвай, че не си ме подозирал в отравянето им. А каква е истинската награда за един управник, който извършва подобни престъпления за благото на своите поданици? Истинската награда очевидно е да бъде обожествен. Ти вярваш ли, че душите на престъпниците са осъдени на вечни мъки?
— Открай време са ме учили да вярвам, че са осъдени.
— Но безсмъртните богове не се страхуват от наказанието, колкото и престъпления да са извършили, нали?
— Е, да — Юпитер развенча баща си и уби един от внуците си и извърши кръвосмешение, като се ожени за сестра си, и… да, права си. Никой от тях не е бил много морален. И наистина съдниците на смъртните мъртъвци нямат закони, по които да съдят боговете.
— Точно така. Сега разбираш ли защо за мен е от такова значение да бъда обожествена? И тази, ако искаш да знаеш, е причината, поради която понасям Калигула. Той ми се закле, че ако опазя тайната му, ще ме направи богиня веднага щом стане император. А пък от тебе искам да се закълнеш, че ще сториш всичко по силите си да се погрижиш да ме обожествят колкото възможно по-скоро, защото — о, нима не разбираш? — докато той ме обожестви, аз ще бъда в ада, ще премина през най-ужасните мъчения, най-отвратителните неизбежни мъчения!
Внезапната промяна в тона на гласа й от императорски надменен и безстрастен на умоляващо ужасен — ме удиви повече от всичко, което бях чул досега. Трябваше да кажа нещо, затова обадих:
— Не разбирам какво влияние би могъл да има бедният чичо Клавдий върху самия император или пък върху Сената.
— Няма значение какво разбираш и какво не разбираш, идиот такъв! Ще се закълнеш ли да изпълниш молбата ми? Ще се закълнеш ли в собствената си глава?
Отвърнах:
— Бабо, ще се закълна в собствената си глава — каквото и да струва тя сега — при едно условие.
— Осмеляваш се да ми поставяш условия, на мене?
— Да, след двайсетата чаша; и то е простичко условие. След тридесет и шест години на безразличие и отвращение към мен не вярвам да очакваш да сторя каквото и да било за теб, без да ти поставя условия, нали?
Тя се усмихна.
— Е, какво е това простичко условие?
— Много са нещата, които бих искал да узная. Искам да знам, първо място, кой уби баща ми и кой уби Агрипа, и кой уби брат ми Германик, и кой уби сина ми Друзил…
— Защо искаш да знаеш всичко това? Нима храниш някаква глупава мисъл да отмъстиш за смъртта им на мене?
— Не, дори и ти да си убийцата. Никога не отмъщавам, освен ако не съм принуден към това от някаква клетва или при самозащита. Убеден съм, че злото само си отмъщава. Онова, което искам сега, е да зная истината. Аз съм историк по професия и единственото, което дълбоко ме интересува, е да открия как са се случили вещата и защо. Аз например пиша за историята по-скоро да осведомя себе си, отколкото да осведомя читателя.
— Старият Атенодор дълбоко ти е повлиял, както виждам.
— Беше добър към мене и аз му бях благодарен, затова станах стоик. Никога не съм се набърквал във философски спорове — това не ме привлича, — но възприех стоическия начин да гледам нещата. Можеш да бъдеш сигурна — не ще повторя нито дума от онова, което ще ми кажеш.
Успях да я убедя, че й казвам истината, и тъй, в продължение на четири часа и повече дори, тя отговаряше без заобикалки и с такова спокойствие, сякаш бе селски управител, който съобщава и най-малките беди, сполетели стопанството на собственика, пристигнал от града. Да, тя отровила дядо ми, но не, не била отровила баща ми, въпреки подозренията на Тиберий — той наистина починал от гангрена; да, тя отровила и Август, като размазала отрова по смокините, докато били още на дървото; разказа ми и цялата история на Юлия, тъй както вече я разправих, и цялата история на Постум — там подробностите успях да засека и по друг път; да, тя отровила Агрипа и Луций, както и Марцел и Гай, тя спряла писмата ми до Германик, но не, него тя не била отровила — Планцина сторила това по своя инициатива, — но тя самата го била определила за убиване, както набелязала и баща ми, и то по същата причина.
— А каква беше причината, бабо?
— Решил беше да възстанови Републиката. Не, не ме разбирай криво: не по начин, който да наруши клетвата му за вярност към Тиберий, макар това да означаваше, че аз трябва да бъда премахната. Щеше да накара Тиберий доброволно да направи тази крачка, да му остави славата за това действие, а сам да остане в сянка. За малко не убеди Тиберий. Знаеш ли какъв страхливец е Тиберий. Трябваше да работя като вол и да подправя много документи, и да изрека един куп лъжи, за да въздържа Тиберий да не разобличи Сеян. Този републиканизъм се гнезди като зараза у него. Принудих се дори да вляза в разбирателство със семейството. И дядо ти страдаше от това.
— Аз също.
— Все още ли? Това е забавно. И Нерон, доколкото разбирам, и той. Няма да му донесе много щастие. А да се спори с вас, републиканците, е безсмислено. Не желаете да разберете, че да се възвърне републиканското управление в настоящия момент е толкова невъзможно, колкото да възвърнеш старомодните представи за добродетелност у съвременните съпруги и съпрузи. Все едно да опитваш да върнеш назад сянката на слънчевия часовник: това не може да стане.
Призна, че е накарала да удушат Друзил. Каза ми колко близо съм бил аз самият до смъртта, когато за пръв път съм писал на Германик за Постум. Единствената причина, поради която ме пощадила, била, че очаквала да му съобщя къде се крие Постум. Най-интересните подробности, които ми разказа, бяха за начина й на отровителство. Зададох й въпроса на Постум — дали почита бавните или бързите отрови — и тя ми отговори без най-малко смущение, че предпочитала повтарящи се дози от бавни, безвкусни отрови, които предизвиквали признаци на туберкулоза. Запитах я как е успявала да прикрива така добре следите си и как е успявала да поразява на такива далечни разстояния: защото Гай бе убит в Мала Азия, а Луций — в Марсилия.
Напомни ми, че никога не била замисляла убийство, за което да се знае, че ще я облагодетелствува пряко или незабавно. Така например отровила дядо ми едва след като минало време от развода им; не била отровила и никоя от своите жени-съпернички — Октавия, Юлия или Скрибония. Жертвите й били предимно хора, чрез чиято смърт синовете и внуците й се приближавали до приемничеството на престола. Ургулания била единствената й довереница, а тя била толкова дискретна и сръчна и дотолкова предана, че било невъзможно престъпленията, които замисляли заедно, да бъдат открити, а дори и да бъдели, никога не можели да обвинят нея, Ливия, за това. Ежегодните изповеди пред Ургулания в подготовка за празника на Добрата богиня били отлично средство за премахването на неколцина, които се препречвали пред нейните планове. Обясни ми го най-подробно. Случвало се понякога да се чуят изповеди не само за прелюбодейство, но и за кръвосмешение с брат или със син. Ургулания заявявала, че единственото изкупление е смъртта на този мъж. Тогава жената започвала да умолява да се намери друго средство за изкупление. Ургулания заявявала, че съществувала друга възможност, която Богинята също би приела. Жената можела да се пречисти, като подпомогне богинята в нейното отмъщение със съучастничеството на мъжа, който й е навлякъл позора. Защото, казвала Ургулания, изслушала била подобна отвратителна изповед от друга една жена, която не намерила сили да убие своя похитител, и тъй оня проклетник бил все още жив, макар самата жена да била пострадала. „Проклетникът“ бил съответно първо Агрипа, после Луций и Гай. Агрипа бил обвинен в кръвосмешение с дъщеря си Марцелина — чието необяснимо самоубийство потвърдило измислицата: Гай и Луций — в кръвосмешение с майка си, преди нейното изгнание, славата на Юлия правела убедителна и тази лъжа. Във всеки от случаите жената с радост обмисляла убийството, а мъжът го изпълнявал. Ургулания помагала със съвети и подходящи отрови. Безопасността на Ливия се криела в липсата на каквато и да било връзка с извършителя, който дори и да бил заподозрян или хванат на местопрестъплението, не можел да обясни мотивите си за убийството, без да изложи сам себе си. Запитах я дали не е изпитала угризение на съвестта, убивайки Август и също тъй убивайки или изпращайки в изгнание толкова много хора от неговите приемници. А тя ми отговори така:
— Никога нито за миг не съм забравила чия дъщеря съм.
Това вече ми обясни много. Бащата на Ливия, Клавдиан, бил проскрибиран от Август след битката при Филипи и предпочел да се самоубие, отколкото да попадне в ръцете му.
Казано накратко, тя ми разправи всичко, което исках да узная, с изключение на необяснимите магии в дома на Германик в Антиохия. Пак ми повтори, че тя не била нареждала подобно нещо и че нито Планцина, нито Пизон й били казали нещо по този въпрос и че аз съм можел да направя за изясняването на загадката толкова, колкото и тя самата. Видях, че е безсмислено да я разпитвам повече, затова й поблагодарих за търпението към мен, и най-после се заклех в собствената си глава да сторя всичко по силите си, за да я обожествя.
Като тръгнах, тя ми даде едно малко томче и ми каза да го прочета, като се върна в Капуа. Беше сборникът с изхвърлените сибилински стихове, за които писах в първите страници на тази история, а когато стигнах до предсказанието, озаглавено „Приемствеността на Косматите“, стори ми се, че разбрах защо Ливия ме бе поканила на вечеря и ме бе накарала да положа оная клетва — ако изобщо съм я полагал. Всичко ми приличаше на пиянски сън.