Христо Смирненски
Слепият

Загърнат в сив шинел на камъка седи,

от хладен камък сам изсечен;

и гледа той с очи — угаснали звезди —

в пустинята на вечна вечер.

А пролетта усмихва се като дете,

земята тръпне сред въздишки

и слънцето за сватбен накит пак плете

копринно-меките си нишки.

 

Цигулки тайнствени и тих далечен звън

за обич, за живот пак мамят,

а той седи студен и в своя ранен сън

прелиства морната си памят.

 

И вижда сенките на сивите беди,

на дните горестни и трудни

и бледи лампи, трепкащи като звезди

сред черния и влажен рудник.

 

И вижда той: извил разискрени ръце,

възбликва в миг пожар подземен.

Пламти, лети… и лъхва в бледото лице

целувката на огнен демон.

 

… И ето в мрак на камъка седи той: все така

унесен в сивите печали

и все тъй бавно, кротко, с ласкава ръка

приклекналото куче гали.

 

А пролетта усмихва се като дете,

земята тръпне сред въздишки

и слънцето за сватбен накит пак плете

копринно-меките си нишки.