Тимъти Зан
Изходящ полет (25)

24.

Пъстрото хиперпространство прелиташе покрай илюминаторите на крайцера, а „Изходящ полет“ навлизаше все по-дълбоко в непознатите територии. Лорана знаеше, че звездите бяха някъде там, но тъкмо сега съзнанието й бе твърде ангажирано, за да насочи мислите си към тях. Абсолютно цялата й бдителност бе съсредоточена върху системите на крайцер К–1 и с помощта на Силата тя успяваше едновременно да следи моментните показатели и да държи всички командни уреди в подходящото съотношение.

Беше трудна задача. Отвратително трудна задача.

В този миг смътно осъзна, че нещо до нея се е раздвижило.

— Лорана? — повика я Трасс и гласът му прозвуча някак си отдалечен и отвъден за напрегнатото й съзнание.

— Стигнахте ли до тях? — запита тя.

Това дребно разконцентриране й коства много. Още преди да довърши въпроса си, подхранващият механизъм на един от реакторите започна да се дави и да прегрява. Тя прехапа здраво долната си устна и е мъка успя да възстанови енергийния поток до нормалното му ниво.

— Съжалявам — каза Трасс. — Не успявам дори да намеря изход от този кораб. Всички пилони на турболифтовете са повече или по-малко блокирани. Може би, ако за малко ни изкарате от хиперпространството, ще мога да си намеря един вакуумиран костюм и така да се добера до ядрото.

— Не — каза Лорана. Думата най-вероятно прозвуча остро и недружелюбно, смътно осъзна тя, но точно сега не й достигаше концентрация за любезни приказки. — Хипердвигателят… не добре…

В действителност хипердвигателят наистина никак не бе добре. Вече бе започнал ужасно да прегрява и тя едвам удържаше системите да не дадат на късо и цялото нещо да излезе напълно от ръцете й. Ако сега го изключеше, бе твърде вероятно хипердвигателят повече да не успееше да се запали. А дори и да не го направеше, рано или късно, той щеше сам да излезе от строя.

От друга страна, с допълнителното ускорение, което бяха събрали при бягството си, до покрайнините на звездния куп сега им оставаха не повече от няколко часа път. Ако наред с управлението на кораба Лорана успееше да прибегне и до джедайските техники за навигация, тогава сигурно имаше шанс да ги преведе между гъсто струпаните звезди и да стигне до набелязаната от Трасс система, преди хипердвигателят да рухне окончателно.

— Разбирам — каза Трасс. — Ще се опитам да намеря отнякъде комуникационен канал, по който да се свържа с тях.

Той се запъти нанякъде и Лорана усети внезапен прилив на вина. Ако оцелелите все още бяха там, където ги бе помолила да останат, най-вероятно вече се чудеха къде се бави. А можеше дори да са стигнали до заключението, че е избягала и ги е изоставила.

В другия край на мостика започна да мига червена лампичка, която показваше, че алувиалните намотки се отлепваха. Със сбърчено от съсредоточаване лице Лорана се опита да поддържа с помощта на Силата работата на стотиците командни конзоли, докато в същото време се присегна с длан и предпазливо намести намотките. Само веднъж да успееха да стигнат до целта и да не й се налагаше да жонглира в съзнанието си с всички навигационни системи на кораба, щеше веднага заедно с Трасс да си пробие път до Улиър и останалите, за да им обясни всичко. А те щяха да проявят разбиране. Със сигурност щяха да проявят разбиране.

В противоположния ъгъл на мостика започна да мига друга червена лампичка. Лорана си пое дълбоко дъх, питайки се колко ли време щеше да смогне да поддържа всичко това в равновесие, и се присегна натам със Силата.

 

 

— Ще си платите за това! — викаше аристокра Чаформбинтрано, докато трескаво крачеше напред-назад в конферентната зала пред тримата затворници, които бяха поставени да седят пред него. Зад тясната маса имаше голям мек фотьойл, но очевидно той бе прекалено нервиран, за да му обърне внимание. — Чувате ли ме?! Ще си платите за всичко това! — с тези думи той изгледа последователно Дориана, след това Кардас и накрая Миттраунуруодо. — И ще бъдете обвинени в държавна измяна!

Застанала зад бюрото встрани от траекторията на аристокра, адмирал Аралани се размърда:

— Струва ми се, че подобно обвинение няма да издържи, аристокра Чаформбинтрано.

Кардас забеляза, че изражението й оставаше видимо безпристрастно, докато тя слушаше тирадите на Чаформбинтрано. Въпреки това му се стори, че някъде зад резервираността й си личаха белези на известно облекчение.

Съвсем обяснимо. Тя бе постигнала целта си. „Изходящ полет“ вече се намираше на безопасно разстояние от ръцете на Чаформбинтрано. А участта на няколкото затворници сега едва ли можеше да я развълнува особено. Или поне участта на затворниците, които не бяха чиси.

— Вие ли смятате, че обвинението няма да издържи? — рязко обърна към нея огнените си очи аристокра.

Адмирал Аралани не помръдна изобщо.

— Точно така — спокойно потвърди тя. — Кардас вече ви обясни, че съзаклятниците са синдик Миттрассафис и човекът Лорана Джинзлър.

— С негова помощ и съвет.

— Съветите не са кой знае каква проява на предателство — каза Аралани. — Пък като представител на друга раса той не може да се подвежда под отговорност за каквото и да е предателство към Чиското господство. А що се отнася до Дориана, съвсем очевидно е, че той няма абсолютно никакво участие във всичко това.

— Какво нареждат сега? — промърмори Дориана в ухото на Кардас.

— Аристокра иска да ни опържи на бавен огън — тихо промълви Кардас. — А адмиралът му казва, че трябва отново да обмисли обвиненията си.

— Ъхъ.

Размяната на реплики не остана незабелязана.

— Да не би затворниците да желаят да добавят нещо към протокола? — язвително попита Чаформбинтрано.

— Всъщност затворниците ще бъдат освободени — намеси се Миттраунуруодо. Това бяха първите думи, които произнасяше, откакто ги бяха довлекли в конферентната зала за разпита и заплахите на Чаформбинтрано. — Те не са сторили нищо, с което да заслужат обвинения. Ако държите някой да бъде подвеждан под отговорност, обвинете мен.

— Напълно възнамерявам да го сторя — изплю Чаформбинтрано. — И то веднага след като се разправя със съзаклятниците ви.

— Тези хора не са ми никакви съзаклятници — спокойно каза Миттраунуруодо. — Нещо повече, те са мои пленници и като такива попадат под юрисдикцията на Чиската отбранителна флота — е тези думи той леко повдигна вежди. — Което между другото се отнася и за самия мен.

— Вече не — сряза го Чаформбинтрано. — За непредизвиканото нападение срещу други съзнателни същества, което по нашите закони е престъпление, в този момент аз ви отнемам военната длъжност.

— Един момент, аристокра — намеси се адмирал Аралани, като направи крачка напред. — Нямате право да отнемате неговата длъжност по обвинение в престъпление, което все още не е доказано!

— Съветвам ви отново да прочетете закона, адмирале — остро й каза Чаформбинтрано. — Командир Миттраунуруодо е пресякъл границите за последен път. И сега вече ние имаме доказателство, разпръснато навсякъде пред очите ни из тази система.

— Вагаарите представляваха автентична заплаха за Чиското господство — каза Траун. — Освен това тукашната система официално е чиска територия.

— Но този път пропуснахте да дадете възможност на вашия неприятел да произведе първия изстрел — каза Чаформбинтрано и в гласа му пролича победоносна нотка. — Не го отричайте! Аз разполагам е пълния запис на бойните действия, свален от собствените ви корабни системи.

— Вагаарите отправиха недвусмислени заплахи срещу нас и срещу „Изходящ полет“ — каза Траун. — Твърдя, че подобни заплахи, съчетани е насочената към нас огнева мощ, са напълно достатъчно основание за действия от наша страна.

— Можете да твърдите каквото си искате — каза Чаформбинтрано. — Но тежестта на доказателствата сега виси на вашата шия, а не на моята — с тези думи той погледна към адмирал Аралани. — И до заседанието на съда аз имам пълната власт да отнема както неговата военна длъжност, така и покровителския чадър, който вие така явно държите да спуснете над него.

Аралани не отговори нищо. В продължение на един кратък момент Чаформбинтрано продължи да се взира в нея очаквателно, а после се обърна към Миттраунуруодо.

— А вашите собствени пленници ще бъдат изправени на съд заедно с вас — каза той, — тези двамата, както и другата двойка, които сте оставили на Крустай — направи пауза. — Освен, разбира се, ако не изпитвате достатъчно притеснения за безопасността им, за да сте готов на едно споразумение.

Траун изгледа Кардас и Дориана.

— Което гласи…?

— Вие собственоръчно ще се оттеглите от длъжността си напълно и окончателно — каза Чаформбинтрано. — Освен това ще се откажете от статута си на опитно природен към осмата фамилия и ще се изгубите в огромната маса обикновени граждани на Чиското господство, давайки обет, че никога повече няма да се домогвате до каквато и да е позиция, която би могла да застраши нашите закони и порядки.

— Искате целия ми живот в замяна на неколцина пленници от чужда галактика? — спокойно отбеляза Миттраунуруодо. — Сигурен ли сте, че сте готов да поемете последствията от подобно споразумение?

Чаформбинтрано изсумтя:

— Какви последствия?

— Като за начало осмата фамилия не би позволила просто така на един свой опитно природен член да се откаже от статута си — каза Траун. — Ще настояват да се проведе разследване… Пък и не вярвам, че ще са съгласни да ме освободят. Не и когато видят съкровището, което ще им донеса.

Чаформбинтрано застина:

— Няма да посмеете! — прогърмя гласът му, изпълнен с неизказана заплаха. — Ако „Изходящ полет“ се появи в пределите на осмата фамилия…

— „Изходящ полет“ е минало — прекъсна го Траун. — Говоря за съвсем различна технология — той махна с ръка към звездите над тях. — И за да бъда по-конкретен, имам предвид онова устройство, с чиято помощ успях да извлека от хиперпространството и „Изходящ полет“, и флотата на вагаарите.

Аристокра Чаформбинтрано хвърли слисан поглед към Аралани.

— Устройство?! Да не искате да кажете, че те не са дошли тук по своя собствена воля?

— Появата им на това конкретно място е единствено по моя воля — увери го Траун. — Мога да ви направя демонстрация, ако желаете.

— Това устройство не е ваша собственост — предупреди го Аралани. Неутралното й изражение изведнъж бе изчезнало. — То принадлежи на Чиската отбранителна флота.

— И ако аз остана член на отбранителната флота, разбира се, че ще ви го предам — увери я Траун. — Но ако командната ми длъжност бъде отнета, тогава вече няма да подлежа на някаква военна обвързаност освен пред моята собствена фамилия. И тогава… — той остави изречението да увисне във въздуха.

Аристокра Чаформбинтрано очевидно свърза точките с лекота.

— Адмирале, не можете да допускате да ви манипулират по такъв начин — настоя той. — Това не е нищо друго освен чисто изнудване.

— Това не е нищо друго освен простата действителност — поправи го Траун. — А и адмирал Аралани тук няма много избор. Вие заплашвате да отнемете длъжността ми.

Една дълга минута двамата чиси останаха вперили поглед един в друг. След това внезапно Чаформбинтрано се обърна и бързо излезе от конферентната зала.

— Това не изглежда на добре — отбеляза Дориана.

— Тъкмо напротив — каза Кардас и погледна към Траун. — Или поне така си мисля.

— Така е — потвърди Траун. Лицето и цялото му тяло сякаш клюмнаха едва забележимо. — Бесен е, но няма да посмее да отнеме длъжността ми сега — с тези думи той погледна към адмирал Аралани. — А щом отбранителната флота разполага с гравитационния проектор, аз съм спокоен, че те ще ме защитават от всички бъдещи набези от негова страна.

Горната устна на Аралани помръдна.

— Ще направим каквото можем — каза тя. — Но разберете следното, командире. Ако решите да действате отвъд границите на приетите от отбранителната флота и от деветте фамилии закони, тогава може да настъпи такъв момент, че да не сме способни да ви подкрепяме повече.

— Разбирам — каза Траун. — А вие на свой ред разберете, че аз ще продължа да предпазвам моя народ с всички възможни средства и както намеря за уместно.

— Не очаквам и нищо по-малко от вас — каза Аралани. Очите й пробягаха през Кардас и Дориана и после се върнаха на Траун. — Освобождавам пленниците и ги връщам във ваше владение. Приберете се на Крустай и ме оставете сама да се оправям с остатъците от вагаарската флота.

— Слушам — каза Траун и сведе глава пред нея. — Гравитационният проектор ще ви очаква на Крустай веднага щом дойдете, за да го вземете.

Адмирал Аралани на свой ред сведе глава и излезе от залата.

Траун си пое дълбоко дъх:

— И с това ми се струва, че най-после приключихме тази работа. Очаква ни совалка, която ще ни отведе обратно на „Брулещ ястреб“ — той кимна на Дориана. — А след това ще се погрижа вие двамата с вицелорд Кав да бъдете превозени до вашия кораб.

— Благодаря ви — каза Дориана. — Време е да се прибираме у дома.

И докато излизаха от стаята, Кардас се почуди защо му се струваше, че осанката на Дориана е по-вкочанена от обичайното.

 

 

Тъкмо преминаваха през една от системите по пътя си към звездния куп, когато най-после хипердвигателят изгасна.

— Няма ли възможност да го поправим? — поинтересува се Трасс.

Лорана поклати глава отрицателно.

— Не и аз — каза тя. — А предполагам, че и никой друг на борда не би могъл.

Трасс се вгледа през илюминаторите в далечното слънце.

— Тук разполагате с цели пет крайцера и всеки си има свой собствен хипердвигател — припомни й той. — Не можем ли да се преместим на някой от другите и да използваме неговите системи?

Лорана потърка слепоочията си и се смръщи, когато лекият натиск подсили болезненото усещане зад очите й.

— Според показателите на командното табло в комбинирания оперативен център нито един от останалите хипердвигатели не работи — каза тя. — А и освен това всички релейни връзки между крайцерите са прекъснати. Каквото и да е направил вашият брат, за да… за да спре атаката на Кбаот, то е съсипало огромна част от чувствителното оборудване на борда. Ще са необходими месеци, да не кажа дори години, за да могат тези неща да бъдат разглобени и ремонтирани.

Трасс побарабани с пръсти замислено по ръба на най-близката конзола.

— Тогава ще се установим в тази система — заключи той. — Ще изключим двигателите, ще вземем онзи кораб Делта–12, за който говорехте вие, и ще отидем да направим сделка за вашите хора.

— Според мен не трябва да изключваме двигателя — промълви Лорана, налагайки си да разсъждава трезво. — Като имаме предвид колко сериозно е повреден, може и да не успеем да го активираме отново, ако сега го изключим.

— Но пък ако не го изключим, „Изходящ полет“ много бързо ще прелети през тази система — отбеляза Трасс. — Преговорите с отбранителната флота или с деветте управляващи фамилии могат да отнемат месец или повече. А през това време корабът може да излезе в междузвездното пространство, където вече ще ни е крайно трудно да го открием.

Пък и ако се окажеше, че хипердвигателите не подлежат на никакъв ремонт, тогава „Изходящ полет“ щеше и да си остане завинаги в пустотата на междузвездното пространство.

— Тогава по-добре да намерим място, където да го паркираме за известно време — каза тя. — На хубава висока орбита над някоя от местните планети например. Хайде да включим каквото е останало от сензорите, за да видим с какви варианти разполагаме.

Търсенето отне повече от два часа. В крайна сметка се оказа, че имат само една-единствена възможност.

— По-малка е, отколкото се надявах — каза Трасс, когато двамата сведоха глави над екрана на главната сензорна конзола. — А по-слабата гравитация означава и по-голяма нестабилност на орбитата спрямо въздействията на другите преминаващи обекти.

— Но пък и означава по-малко атмосфера, която би могла да наруши орбитата — добави Лорана. — Пък и е почти право на пътя на нашия вектор, което ще ни спести сложните маневри, за да стигнем дотам. Предлагам да се спрем на този вариант.

— Съгласен съм — каза Трасс. — Да се надяваме, че двигателят ще издържи дотам.

Бяха стигнали до избрания планетоид и тъкмо се насочваха към необходимата орбита, когато двигателите се задавиха за последен път и изгаснаха.

— Докладвайте — изрече Лорана през зъби, докато се присягаше напред със Силата, опитвайки се безуспешно да възвърне корабната система към живот. — Трасс?

— Червената крива се огъва прекалено много навътре! — стегнато отчете Трасс откъм навигационната конзола. — След петнайсет орбити ще се сблъскаме с повърхността.

В гърлото на Лорана се надигна като киселина вълна от отчаяние. Тя я потисна упорито. След всичко онова, през което бе преминал, „Изходящ полет“ нямаше да се самоунищожи ей така. Не и точно сега.

— Отидете пак при сензорната станция — нареди му тя. — Вижте дали няма някое място, каквото и да е, където да можем да приземим това нещо!

— Този кораб не е предвиждан за приземяване — предупреди Трасс, докато бързаше към конзолата. — Наистина ли не можем да го оставим на орбита?

— Опитвам се! — каза Лорана и започна да обхожда редицата технически екрани, търсейки поне една лампичка, която да мига в зелено, а не в червено. Забеляза, че два от предните спирачни двигатели с обратна тяга все още проявяват признаци на живот. Само ако можеше по някакъв начин да завърти „Изходящ полет“ на 180 градуса и след това да използва тягата им, за да коригира вектора на орбитата…

Вече бяха увлечени от гравитационното поле на планетоида и бяха направили първата от петнайсетте си обиколки, когато Лорана неохотно най-сетне заключи, че подобна маневра няма да е възможна. Просто трябваше да преместят прекалено голяма маса, и то за прекалено малко време.

— Няма начин — каза тя на Трасс и пристъпи до него. — Вие открихте ли нещо?

— Може би — колебливо каза той. — Намерих една дълга и закрита от всички страни долина, която би трябвало да ни побере.

— Не виждам как това ще ни помогне — възрази тя. — Щом тази долина е закрита от всички страни, значи някъде по пътя й има препятствие, в което ще се сблъскаме.

— Да, но тук сблъсъкът поне няма да е прекалено силен — каза Трасс и посочи към екрана. — Тази конкретна долина е пълна със ситни камъни.

Лорана сбърчи чело и се наведе напред, за да погледне по-добре. Трасс беше прав. Цялата долина изглеждаше пълна догоре като пясъчник със ситно раздробени камъни.

— Чудя се това ли пък как се е получило — промълви тя.

— Вероятно е резултат от многобройни сблъсъци със астероиди или метеори — предположи Трасс. — Няма значение. Това е единственото място на целия астероид, което предлага някакъв шанс за оцеляване.

Лорана се смръщи. Ала Трасс бе прав. С тези изгасени двигатели всеки опит да кацнат където и да е другаде на повърхността на планетоида би бил катастрофален и дори при ниска орбита ги очакваше твърде остър сблъсък. Докато в тази изпълнена със ситни камъни долина поне можеше да се надяват на по-плавен спирачен път.

— А ще можем ли да го достигнем без двигатели? — запита тя и въведе данните за анализ.

— Долината не е твърде далеч от настоящата траектория на орбитата ни — отговори Трасс. — Струва ми се, че навигационните системи ще се справят с нужната маневра, а май ще могат и леко да убият скоростта преди сблъсъка.

Анализът се появи на екрана.

— Компютърът потвърждава думите ви — Лорана хвърли замислен поглед към мрачните скали, които се въртяха под тях. — Добре, сега. Ние с вас сме на крайцер К–1, Делта–12 е на К–3, а останалите оцелели са в ядрото. Ако искаме при кацането К–3 да се озове най-отгоре, тогава ще трябва да завъртим „Изходящ полет“ и да поставим К–6 отдолу. Ако той удари първи в камъните и поеме първоначалния сблъсък, това евентуално ще убие скоростта достатъчно, преди останалите крайцери да се вкопаят.

— Така няма ли нашият крайцер да се озове под камъните? — тихо запита Трасс.

Лорана направи гримаса:

— Така е, но нямаме избор. Хангарът на К–3 ни е необходим над повърхността, ако изобщо искаме да излетим с онзи Делта–12. Точно затова предлагам да завъртим К–6 най-отдолу, а след това да изкараме хората от ядрото и да ги отведем…

— Ехо? — внезапно се процеди един глас през говорителите на мостика. — Ехо, джедай Джинзлър? Там ли сте някъде? Тук е Час Улиър. На нас ни омръзна да ви чакаме и затова се качихме на К–4. Джинзлър?

Една дълга секунда Лорана и Трасс се вглеждаха един в друг ужасени. След това Лорана изведнъж се отърси от вцепенението си и се втурна към комуникационния предавател.

— Тук е Лорана Джинзлър — извика тя припряно. — Улиър, веднага върнете абсолютно всички в складовото ядро! Чувате ли ме? Веднага приберете всички в…

— Ехо, Джинзлър, там ли сте? — отново прозвуча гласът на Улиър. — Слушай, джедайке, ако сега си ни изоставила на произвола на съдбата, това вече ще прелее чашата и сериозно ще ви се нервирам!

— Улиър! — отново го повика Лорана. — Улиър!

Но отговор не последва.

— Не може да ви чуе — мрачно каза Трасс. — Явно в техния край предавателят не приема.

Лорана изви глава, за да погледне отново планетоида, и пулсът й започна още по-силно да блъска в слепоочията й. На К–4… Защо, да му се не види, им е трябвало да ходят на К–4?!

Трасс я наблюдаваше с изопнато лице.

— Нямаме друг избор — тихо му каза тя. — Ще трябва да се завъртим така, че да поставим К–4 най-отгоре…

На лицето му не помръдна и мускул. Явно бе стигнал до същия извод.

— Което ще остави К–1 най-отдолу — довърши чисът.

Където той щеше да поеме пълната мощ на сблъсъка при аварийното им кацане.

— Просто нямаме друг избор — повтори Лорана. — Пък и не е съвсем сигурно дали най-долният крайцер наистина ще омекоти удара за останалите. Напълно си е възможно целият комплекс да пострада при сблъсъка и абсолютно всичко да се разкъса във вакуума. Ще трябва да се опитаме да задържим К–4 колкото се може по-далеч от камъните.

— Разбирам — каза Трасс и се поколеба. — Все още имате малко време, за да се спасите обаче. Възможно е да успеете да стигнете до ядрото, преди да се ударим. А може би дори и до К–4…

Лорана поклати глава отрицателно.

— Вие няма да можете сам да контролирате кацането — припомни му тя. — Но пък аз бих могла да го направя, а вие да се спасите.

— А кой ще предпазва останалите системи от самоунищожение, докато вие ми осигурявате път между пилоните? — възрази той. — Не, джедай Джинзлър. Очевидно и двамата ще се наложи да пожертваме живота си заради вашите хора.

Зрението на Лорана се замъгли от няколко напиращи сълзи. Някъде дълбоко в пролуките на съзнанието си тя се бе питала защо изпитваше такъв силен подтик да изпрати Кардас у дома с посланието за нейния брат. Сега се убеждаваше, че това е било вътрешна подбуда, идваща от Силата.

— Това съвсем не е временният подслон, който си представях за хората ви — продължи Трасс, сякаш говорейки на себе си. — Това място май ще се окаже доста по-дълготрайно жилище за тях, отколкото се надявах.

— Някой ден вашите хора ще дойдат — увери го Лорана, питайки се защо казваше това. Дали бе просто наивно самозалъгване? Или пак бе тихият подтик от Силата? — А дотогава те ще имат предостатъчно запаси от храна и провизии, за да им стигнат за няколко поколения. Ще оцелеят, сигурна съм.

— Тогава да се подготвим за края — каза Трасс и след кратко колебание протегна ръка към Лорана. — Имах възможност да опозная вас и вашите хора за съвсем кратко, джедай Лорана Джинзлър. Но през това време се научих да ви се възхищавам и да ви уважавам. Надявам се, че един ден хората и чисите ще могат да работят рамо до рамо в съглашателство.

— Аз също, синдик Миттрассафис от осмата управляваща фамилия — каза Лорана и стисна протегнатата длан.

В продължение на минута двамата помълчаха така със стиснати ръце и всеки мислено се подготвяше да посрещне смъртта. След това, като си пое дълбоко въздух, Трасс я пусна.

— Тогава нека доведем тези исторически събития до завършек — решително каза той. — И нека бойният късмет да се усмихне над старанията ни.

— Да — каза Лорана. — Нека и Силата да бъде с нас — после посочи е длан надолу и добави: — И най-вече с тях.

 

 

— Както виждате, ние оставихме кораба и оборудването ви непокътнати — каза командир Миттраунуруодо, като покани с жест Кинман Дориана и вицелорд Кав да прекосят мостика на „Мрачна мъст“ и да поговорят в командния кабинет на кораба. — Знам, че някои от вас изпитваха притеснения по този въпрос — добави той и погледна вицелорда през рамо.

Неймодианецът не отговори нищо.

— Сигурно с нетърпение очаквате да се приберете у дома — продължи Миттраунуруодо, докато преминаваха през прага на кабинета. — Има само едно-две неща, които бих искал да изчистим, преди да си тръгнете.

— Естествено — каза Дориана и отстъпи встрани, за да направи път на вицелорд Кав, който предизвикателно го избута и едва не отнесе Миттраунуруодо, нетърпелив да седне в своя престол. — Ще направим каквото трябва — добави той, докато се настаняваше на един стол до ъгъла на бюрото.

— Благодаря ви — каза Миттраунуруодо и седна в другия ъгъл на бюрото. После изгледа Дориана и каза: — В общи линии, ми се струва, че би било най-изгодно и за двете страни, ако този първи контакт между нашите цивилизации остане и последен.

— Не разбирам — каза Дориана и придаде на гласа си нотка на недоумение. — До този момент отношенията ни са напълно удовлетворителни и за двете страни. Защо да не искаме да ги продължим?

— Е, хайде сега, командире — меко каза Миттраунуруодо. — Моята страна на познанството ни със сигурност е защитена. Вие нямате представа, къде е скрита базата ми, нито пък къде се намират световете на Чиското господство. За нас не е проблем да останем скрити от вашите очи, докогато искаме — той направи пауза и продължи: — Следователно остава само вашата грижа да се застраховате по някакъв начин, че аз няма никога да доведа до знанието на Републиката вестта за вашето предателство.

Дориана го изгледа онемял. Сякаш леден юмрук бе сграбчил сърцето му и не го пускаше. Дали Миттраунуруодо не знаеше за неговите разговори с Кав? Дали той или някой от приближените му не бе забелязал как Кав му връчва малкия бластер?

Или пък просто дедуктивно бе стигнал до заключението, че в крайна сметка Дориана ще се опита да го убие?

Бавно и почти нехайно ръката му се плъзна надолу към скрития бластер. Ръбът на бюрото му прикриваше движението от погледа на Миттраунуруодо. Дориана твърдо си припомни, че най-разумното развитие би било наистина да направи всичко възможно, за да заличи и последните следи от случилото се. Недовършените работи обикновено се оказваха фатални за всеки, който подобно на него водеше такъв двойствен живот. Освен това Сидиъс също щеше да настоява за това, още повече че Миттраунуруодо бе видял лицето му и бе чул името му.

А и след като Дориана бе спомогнал за кончината на толкова много хора на борда на „Изходящ полет“, едно последно убийство нямаше да има кой знае какво значение.

Миттраунуруодо все още очакваше отговора му, като го гледаше мълчаливо. Дориана сви пръсти около ръкохватката на бластера…

И се спря. Миттраунуруодо — този блестящ тактик. И даже още по-блестящ стратег. Този, който успя да се справи с бойните кораби на Търговската федерация, с ужасяващата флота на номадите пирати и дори с обединената сила на джедаите на „Изходящ полет“!

А Дориана бе тръгнал да го убива!? Тъкмо него!

— Какво чакате още? — настървено прекъсна мислите му Кав. — Той е в ръцете ви, на ваше разположение, сам и беззащитен! Застреляйте го!

Дориана се усмихна нервно. И в този миг цялото онова напрежение, което не му даваше мира още от ликвидирането на Първа ударна група, най-после се разсея и го освободи.

— Не ставайте глупав, вицелорд Кав — каза той. После измъкна бластера, приведе се напред и го постави на един празен стол между него и Миттраунуруодо. — По-скоро бих разбил на прах някой хилядолетен кристал, отколкото да убия някого като него.

Миттраунуруодо леко сведе глава и очите му леко проблеснаха.

— Значи наистина съм бил прав за вас — продума той.

— Така излиза — кимна Дориана. — Но пък и май доста рядко ви се случва да сгрешите за каквото и да е.

— Тогава нека тази бъде последната ви грешка! — извика рязко Кав, като удари страничната облегалка на престола си и от там се отвори незабележимо досега капаче. С плавно и чевръсто движение той измъкна от там друг ръчен бластер, насочи го към Миттраунуруодо и произведе изстрел.

Но зарядът така и не стигна до чиса. Вместо това той се удари във внезапно появилата се между тях прозрачна мараня на защитно поле и се отрази обратно върху тялото на Сив Кав.

Неймодианецът имаше време само колкото да опули очи, и след това се строполи безжизнен върху бюрото.

Чак тогава Дориана вдигна втрещения си поглед от тялото на Кав и разгледа сферичната мараня, която обграждаше бюрото. Веднага разпозна формата и цвета.

След това погледна към Миттраунуруодо през крайчеца на прозрачното поле.

— Това си беше доста значителен риск от ваша страна — отбеляза той, опитвайки се да запази хладнокръвието в гласа си.

— Ами, не съвсем — каза командирът. — Оказа се, че не е толкова трудно да свалим щитовия генератор на една от дроидеките, които ми предоставихте. Както ви казах още тогава, аз имам известен опит в превключването на полярността на подобни устройства — с тези думи той махна с ръка към неймодианеца. — А и беше още по-лесно да се предугади, че вицелорд Кав ще иска да си седне в своя престол зад бюрото си и по този начин да заеме мястото в центъра на собствената си смърт.

— Имах предвид риска, който поехте с мен самия — каза Дориана. — Това поле нямаше да ви защити от моя изстрел.

— Така е — съгласи се Миттраунуруодо. — Но исках да съм сигурен дали мога действително да ви се доверя.

Дориана сбърчи чело.

— Че защо?

В продължение на минута Миттраунуруодо не отговори нищо. След това се наведе напред и вдигна бластера, който Дориана бе оставил на стола.

— Вие и вашият господар Дарт Сидиъс ми казахте за някакви нашественици, които наричате отвъдни чужденци, събиращи сили в покрайнините на галактиката — каза той, прехвърляйки оръжието в ръцете си. — Досега срещали ли сте тези същества наистина?

— Доколкото знам, не — призна Дориана.

— Така си и мислех — каза Миттраунуруодо и сякаш внезапно лицето му се изопна, — но пък ние сме ги виждали.

Ледени тръпки пробягаха по гърба на Дориана.

— Къде?

— В пограничните райони на Чиското господство — отговори Миттраунуруодо с мрачен и угрижен глас. — Беше само малка разузнавателна част. Но се бореха с някаква особена първична ожесточеност, преди най-накрая да успеем да ги отблъснем.

— С колко кораба разполагаха? — запита Дориана и съзнанието му превключи на бързи обороти. Дарт Сидиъс даваше мило и драго за подобен вид сведения. Ако успееше да научи достатъчно, имаше вероятност дори той да прости на Дориана за загубата на Първа ударна група. — Какво е въоръжението им? Имате ли някаква информация от разузнаването ви?

— Имам — каза Миттраунуруодо. — Адмирал Аралани беше командир на нашата бойна армада, която успя да ги отблъсне. Тъкмо затова именно тя беше изпратена тук, за да се запознае със случая на Кардас и спътниците му. По това време се питахме дали тази Република, за която говореше той, не е в съюз с тези нашественици.

— И по същата причина тя прояви готовност да погледне в друга посока, когато вие се разправяхте с вагаарите — бързо изрече Дориана и последното досадно парченце от мозайката най-после си пасна на мястото. — Защото една евентуална война на два фронта би могла да се окаже пагубна за вас.

— Точно така — кимна Миттраунуруодо и на Дориана му се стори, че долавя одобрителна нотка за бързото дедуктивно заключение. — Моите действия нарушаваха официалната политика и доктрина на чисите, но също като мен тя добре разбираше, че с вагаарите ще трябва да се справим колкото се може по-бързо и по-решително. Ще разговарям с нея и ако е съгласна, ще ви предоставя копие от събраната информация, която ви е необходима.

— Благодаря ви — каза Дориана. — Така. Преди малко започнахте да говорите за доверие помежду ни. Какво точно имахте предвид?

— За момента нищо конкретно. Всеки от нас си има свой собствен народ за защитаване и свои собствени политически съображения, които да следва. Но кой знае какво ни очаква в бъдеще? Може би един ден нашите два народа ще застанат рамо до рамо, за да се противопоставят на тази нова заплаха.

— Надявам се. От моя страна ви гарантирам, че ще положа всички възможни старания да убедя нашите ръководители да се подготвим за настъпването на този ден.

— И аз ще правя същото — каза Миттраунуруодо. — Макар че пречките в нашия двор може да се окажат доста по-трудни за преодоляване.

Дориана се замисли за Дарт Сидиъс и пословичната му непоносимост към всички нехуманоиди. В техния двор също не се очертаваше лека битка.

— Аз съм свидетел на военните чудеса, които можете да творите вие — каза той. — Убеден съм, че сте способен и на не по-малко удивителни политически чудеса.

— Възможно е — каза Миттраунуруодо. — Вероятно и брат ми ще окаже помощ в тази насока, когато се завърне — той се изправи и протегна бластера. — Във всеки случай вие и вашият кораб сте свободни да тръгвате.

Дориана отклони подаденото оръжие.

— Задръжте го, командире — каза той. — Приемете го като сувенир от нашата първа съвместна победа.

— Благодаря ви — замислено каза Миттраунуруодо и мушна бластера в един джоб. — Дано да не е и последната.

— Наистина — кимна Дориана. — Което ми напомня. Има още една малка подробност, която бих желал да обсъдя с вас.

 

 

— Не може да бъде — опули се Кардас при думите на Траун. — Той иска да ми предложи работа!?

— Не просто някаква работа, а високопоставена ръководна позиция — уточни командирът. — Помоли ме да ви предам неговата покана да го придружите на борда на „Мрачна мъст“ при завръщането му в Републиката и там да го обсъдите на спокойствие.

— Ама в това няма никаква логика! — възкликна Кардас. — Аз едва-що излизам от училище. За каква ти високопоставена позиция бих могъл да имам квалификация?

— Възрастта не е непременно най-добрият показател за нечии таланти и умения — отбеляза Траун. — Във вашия случай той беше извънредно впечатлен от ролята ви в подмамването на вагаарите да предприемат нападението си. Вие демонстрирахте интелигентност, прозорливост и способност да запазите хладнокръвие пред лицето на огъня. А това са качества, които той цени не по-малко от мен самия.

Кардас замислено потърка буза. Въпреки това предложението изглеждаше смехотворно. Но пък и беше прекалено интригуващо, за да го пренебрегне просто ей така.

— Каза ли за каква точно работа иде реч?

— Допускам, че ще е нещо в същата сфера на контрабандния бизнес, който вече практикувате при капитан Кенто — отговори Траун. — Но под тази видима повърхност най-вероятно ще ви бъде възложена задачата да създадете и да поддържате негова лична информационна мрежа.

Кардас прехапа устни. Със или без контрабанда все щеше да се оправи някак си, но тази работа с информационната мрежа звучеше невероятно примамливо.

— Но едва ли очаква аз сам собственоръчно да изградя тази мрежа?

Траун поклати глава отрицателно:

— Като за начало сигурно ще ви осигури няколкомесечно обучение и инструкции в реална обстановка. След това вече ще можете да използвате някои от неговите контакти и източници тук-там из Републиката, за да черпите нужната информация и да му я доставяте.

— Които сигурно са доста впечатляващи — каза Кардас и умът му трескаво препускаше. Това щеше да означава край на нехайно побърканите взаимоотношения на Кенто с разните му там дребни клиенти и съперници. Край на разпадащите се под краката му кораби поради недостиг на средства или поради капитанско безхаберие. И най-вече край на отношенията с хътяните.

— Решението, разбира се, си е ваше — каза Траун. — Но според мен вие имате всички необходими качества, за да се справите перфектно с подобна задача.

— А и като един допълнителен бонус за вас моето присъствие ще се окаже особено полезно при евентуалните ви бъдещи контакти с Републиката — иронично допълни Кардас.

Траун се ухили:

— Както казах, вие имате всички необходими качества.

— Е, нищо не пречи да опитам — Кардас се вгледа в лицето на Траун. — Има ли нещо друго?

За негова изненада командирът всъщност се поколеба.

— Исках да ви помоля за една услуга — каза той най-после. — На който и кораб да решите да се върнете, молбата ми е никога да не разказвате на Кенто или Фераси какво се случи с „Изходящ полет“.

Кардас сбърчи чело. И той бе мислил по този въпрос. Даже много.

— Особено на Фераси?

— Особено на нея — потвърди Траун и в гласа му прозвуча далечна тъга. — В тази Вселена има твърде малко идеалисти, Кардас. Твърде малко са онези, които винаги ще се опитват да търсят доброто у другите. Не бих искал да съм отговорен за смазването дори на един от тях.

— Пък и не може да се отрече, че нейните безрезервни адмирации доста ви се услаждаха?

Траун се усмихна едва забележимо:

— Всеки харесва околните да му се възхищават. Имате чудесна дарба да виждате какво става в сърцата на тези около вас. Стратис е направил мъдър избор.

— Времето ще покаже — Кардас протегна ръка. — Е, добре. Довиждане, командире! За мен беше истинска чест да ви опозная.

— И за мен също — каза Траун, поемайки дланта му. — Сбогом… Джори!

 

 

— Ами не знам — каза Кенто и поклати глава отрицателно. — За толкова малко пари идеята нещо хич не ми се струва удачна.

— Аз нямам проблем — увери го Кардас. — Траун смята, че Стратис не би ме подмамил на борда само за да ме вкара в неприятности. Не е в стила му.

— Сигурно — неопределено изръмжа Кенто, — ама кой знае? Последното нещо, което би искал тип като него е да те види как се пръкваш на някое кръстовище на Корускант и започваш да крещиш на всеослушание какъв е цветът на кирливите му ризи.

— Ами ние? — добави Марис. — Ние също знаем за пъклените му планове за „Изходящ полет“.

— Обаче не знаете истинското му име — припомни й Кардас. — Разполагате само с някакъв прякор и някакъв недоказуем слух. Това няма как да ви вкара в беля.

— Дори и ако сме толкова тъпи, че да пробваме? — вметна Кенто и хвърли предупредителен поглед към Марис.

— Именно — потвърди Кардас, надявайки се никой от двамата да не повдигне въпроса, че все пак знаят името на Кав. Но, пък от друга страна, Кав си е достатъчно разпространено неймодианско име. А и след като вицелордът вече не бе между живите, едва ли точно това можеше да се окаже проблем. Със сигурност самият Стратис не изглеждаше особено обезпокоен от този факт. — Във всеки случай Траун гарантира за него.

— За мен това е достатъчно — обяви Марис. — Остава да се надяваме, че и Дриксо ще се окаже също толкова сговорчива…

— За Дриксо не се притеснявай — скастри я Кенто. — Тя няма да ни създава проблеми. Не и с цялата тая допълнителна плячка, която сме й приготвили. Всъщност дори ми се струва, че може да я уговоря да ни даде и някой и друг бонус.

Марис извъртя очи:

— Пак се започва!

— Ей, аз съм си бизнесмен! — пискливо се защити Кенто. — Това ми е работата.

— Просто внимавай къде стъпваш — припомни му Кардас. — Не искам да се налага да ви мисля сега вас двамата.

— Ти себе си мисли — застрашително го сряза Кенто и го сръчка с огромния си показалец в гърдите, за да подчертае думите си. — Каквото и да разправя Траун, тоя Стратис изглежда по-хлъзгав и от мазен дъгянин. И е двойно по-безчестен.

— Пък и след като Траун е парирал нападението му срещу „Изходящ полет“, това едва ли би спомогнало много за доброто му настроение — каза Марис. После челото й се сбърчи леко и тя добави: — Всъщност Траун успя да осуети плановете му, нали?

Кардас го присви стомахът. В продължение вече на цяла година Марис бе негов неизменен съдружник. Бяха работили заедно, бяха воювали един до друг. Нещо повече, Кардас откровено я смяташе за един от най-добрите си приятели.

А досега никога не бе лъгал приятел в лицето. Наистина ли искаше да започне сега? И то с толкова отвратителна лъжа!?

Но в този момент гласът на Траун сякаш изплува в съзнанието му: „В тази Вселена има твърде малко идеалисти…“

Истината нямаше да помогне ни най-малко на загиналите в „Изходящ полет“. Но пък щеше жестоко да нарани Марис.

— Разбира се, че Траун осуети замисъла на Стратис — увери я той с цялата фалшива чистосърдечност, която успя да си придаде. — Аз самият бях там и видях със собствените си очи как „Изходящ полет“ направи скок в хиперпространството.

Бръчките на челото й се изгладиха и Марис се усмихна:

— Знаех си, че ще постъпи така — каза тя и протегна ръка. — Успех, Джори, и се пази. Може би някой ден в бъдеще пътищата ни пак ще се пресекат.

Кардас се насили да се усмихне в отговор и пое протегнатата длан.

— М-да — тихо каза той. — Може би.

 

 

Ужасяващият сблъсък премина, жестокото тресене на кораба постепенно стихна и надигналият се прах започваше да се сляга по помръкналата палуба на крайцер К–4. Бавно и извънредно внимателно Час Улиър повдигна глава от купчината възглавници, сред които се бе сгърчил, и сбърчи чело от острата болка по продължение на врата му.

— Ехо? — извика той и гласът му злокобно прокънтя в притихналото помещение.

— Улиър? — отговори един глас. — Аз съм… — инстинктивна кашлица прекъсна изречението. — Аз съм… Пресор… — довърши гласът, когато успя да овладее кашлянето. — Добре ли си?

— Да, май съм добре — отвърна Улиър, като се изправи и залитайки тръгна в посока на гласа. Всички светлинки бяха изгаснали, с изключение на пермоосветлението, и от това палубата на К–4 беше придобила злокобния вид на гробница. — А ти?

— Май и аз — отвърна Пресор. Сенките на две фигури се надигнаха иззад едно бюро в друга част на помещението и когато пристъпиха под слабата виделина на пермоосветлението, се превърнаха в образите на Дилиан Пресор и сина му Жорад. — Къде са останалите?

— Не знам — каза Улиър. — Всички се пръснаха да търсят прикритие, когато прозвуча алармата за сблъсъка — той се огледа наоколо. — Каква бъркотия!

— Да, бе — мрачно измънка Пресор и избърса една струйчица кръв, която се спускаше по бузата му. — Чудя се какво ли се е случило.

— Със сигурност не приличаше на удар от лазери или от енергийни торпеда — промълви Улиър. — Но иначе нямам никаква представа.

— Е, дай да ги решаваме едно по едно — предложи Пресор. — Първо трябва да се опитаме да съберем всички накуп и да видим с колко храна, вода и лекарства разполагаме. После ще тръгнем да проверим какви обитаеми помещения са останали. И чак след това ще се опитаме да се доберем до мостика, за да разберем какво се е случило.

Той започна да си пробива път през бъркотията. Жорад го последва, като не изпускаше дланта му.

— Е, хубавото е, че поне ти успя да включиш алармата за този сблъсък — каза Улиър, когато стигнаха до вратата. — Откъде обаче разбра, че ще стане нещо?

— Не знам — поклати глава Пресор. — Просто някак си самата мисъл изскочи в ума ми…

— Като някой от онези джедайски фокуси? — смръщи вежди Улиър.

— Аз не съм джедай, Час — твърдо каза Пресор. — Най-вероятно съм чул някакво движение или някое стържене по метала на корпуса. Може да са били някакви дребни астероиди или пък атмосферното триене. Нещо такова.

— Сигурно — каза Улиър, — вероятно си прав.

Ала независимо дали Пресор бе джедай или не, у него със сигурност имаше нещо странно. Пък и след всички тези бедствия, които джедаите бяха докарали на „Изходящ полет“, Улиър възнамеряваше да следи Пресор и цялото му семейство много внимателно. Да, нямаше да ги изпуска от поглед нито за миг.

А междувременно им предстоеше да се оправят с въпроса за оцеляването. Улиър се приведе под един провиснал от тавана изкривен панел и последва Пресор по коридора.