Тимъти Зан
Изходящ полет (13)

12.

— Ето там — каза Кбаот и посочи през илюминатора на совалката, с която обикаляха извивките на Яга Минор. — Виждаш ли го?

— Да — кимна Лорана и се взря с възхищение в огромната конструкция, която висеше в ниска орбита над планетата. Шест чисто нови военни крайцера, равномерно подредени в шестоъгълник около едно централно складово ядро. Цялата структура беше свързана от поредица масивни пилони за многобройните турболифтове. — Впечатляващо!

— Много повече от впечатляващо — каза Кбаот мрачно. — Пред теб е бъдещето на цялата галактика!

Лорана го погледна крадешком. През последните три седмици, от момента на официалното й посвещаване в рицар джедай, той демонстрираше забележителна промяна в отношението си към нея. Вече разговаряше с нея много по-често и много по-задълбочено, като й задаваше въпроси по политически и други теми и се разкриваше пред нея като пред равен.

Това беше приятно и даже я ласкаеше. Същевременно обаче то будеше у нея и някои нови, неудобни усещания. Също както той бе показвал огромна взискателност към нея, докато беше негов ученик, сега въпросите му издаваха не по-малка придирчивост спрямо нея да демонстрира цялата мъдрост, опитност и сила на един врял и кипял учител джедай.

Сегашното им пътуване до Яга Минор само потвърждаваше предположенията й. Като гръм от абсолютно ясно небе той изненадващо я бе поканил да го придружи при огледа му на последните приготовления. Далеч по-уместно щеше да бъде, поне според нея, ако Кбаот бе решил да повика учителя Йода или някого от другите членове на Съвета да го съпроводят на едно подобно историческо пътуване.

Ала вместо това той се бе спрял на нея.

— Екипажът и семействата им са вече на борда. В момента пренасят и подреждат личните си принадлежности и правят някои последни приготовления — продължи с обяснението си Кбаот. — Същото се отнася и за останалите джедаи, макар че двама-трима все още не са пристигнали. Сигурно, разбира се, ти ще искаш да се запознаеш с всички тях още преди да заминем.

— Разбира се — каза Лорана автоматично и усети как мускулите й изведнъж се напрегнаха при внезапната мисъл, която я обзе. — А като казвате „да заминем“, учителю Кбаот, за кого по-точно… ъ-ъ… искам да кажа…

— Недей да се заплиташ в приказки, джедай Джинзлър — внимателно я смъмри той. — Думите на джедая, както и мислите му трябва винаги да бъдат кристално ясни и пълни с увереност. Ако имаш някакъв въпрос, задай го прямо.

— Да, учителю Кбаот — Лорана си наложи да се вземе в ръце. — Когато казвате „да заминем“… дали очаквате и аз също да се включа заедно с вас в проекта „Изходящ полет“?

— Естествено — той свъси вежди. — Иначе защо щях да те препоръчвам за издигане в звание „рицар джедай“ толкова скоро, как смяташ?

Едно твърде познато усещане започна да я стяга през гърдите.

— Мислех, че защото съм готова за това.

— Че си готова, е очевидно. Но все още трябва много да учиш. А тук, на борда на „Изходящ полет“, аз ще разполагам с достатъчно време, за да те обучавам.

— Но аз не мога да тръгна — опита се да възрази Лорана, а съзнанието й отчаяно се луташе насам-натам в търсене на нещо, за което би могла да вкопчи. Никак не й се искаше тъкмо сега да оставя Републиката и познатата галактика. Още повече че тук я чакаха толкова важни задължения, толкова много работа… — Не съм направила никакви приготовления… А и не съм се допитала за разрешение от Съвета на джедаите.

— Съветът ми предостави възможността да взема със себе си всичко, от което имам нужда — безцеремонно я сряза Кбаот. — А що се отнася до приготовленията, кажи ми следното: От какви приготовления въобще се нуждае един джедай?

Лорана стисна здраво зъби. Как можеше да взема такива решения, без въобще да му хрумне да се допита до мнението й?

— Учителю Кбаот, наистина оценявам предложението ви. Но не съм особено сигурна…

— Това не е предложение, джедай Джинзлър — прекъсна я отново той. — Сега вече си джедай. Това означава да си готова да отиваш навсякъде, където реши да те изпрати Съветът.

— Навсякъде из Републиката, да — каза Лорана. — Но това тук е различно…

— Различно е само в твоите представи — каза твърдо Кбаот. — Но сега още си доста млада. Има време, ще пораснеш — с тези думи той посочи към уголемяващата се конструкция от кораби и добави: — Веднъж щом видиш с очите си какво сме постигнали, и се запознаеш с останалите джедаи, със сигурност ще изпиташ повече ентусиазъм от съдбините, които ни очакват.

 

 

— Ами при тези? — запита Таркоса, барабанейки с пръсти по една рейка с отрицателни куплунги. — Какво да сложим тук, Час?

— Момент само… Чакай малко… — изръмжа Улиър, докато проверяваше наредените рейки и мислено проклинаше гъмжилото от техници, които бюрократите на върховния канцлер безцеремонно им натрисаха от Корускант, за да помагат с разтоварването. Огромното мнозинство от тях се бяха оказали напълно безполезни. Изпускаха чувствителни към удар компоненти, складираха резервните части, където им паднеше, наблъскваха в един и същ склад всевъзможни щуротии и в резултат необходимите уреди винаги се оказваха погребани някъде най-отдолу. — Това влиза ей там — каза Улиър на Таркоса и посочи към едно свободно място от другата страна близо до купчина резервни части за охладители.

— Какво, по световете… — изведнъж се обади един басов глас някъде зад гърба им.

Улиър бързо се извърна и видя как на прага на стаята е застанал мъж на средна възраст с теме, което беше започнало да оплешивява. Беше облечен в обикновена жълто-кафява роба.

— Кой сте вие? — поинтересува се Улиър.

— Джъстин Манинг, учител джедай — отговори мъжът и челото му се сбърчи, докато оглеждаше безпорядъка в помещението. — Всички тези съоръжения трябваше да са подредени и описани още преди няколко дни.

— Те си бяха подредени — каза Улиър, — ама не както трябва. Сега се опитваме да оправим хаоса тук.

— Аха — каза Манинг и направи кисела физиономия. Очевидно и той си бе имал работа с корускантските техници по поддръжката. — По-добре побързайте тогава. Днес пристига учителят Кбаот и със сигурност няма да е щастлив, ако завари нещата така — с тези думи джедаят им кимна, завъртя се и се запъти нанякъде по коридора.

— Все едно джедайските неволи ни засягат — промърмори тихо Улиър към опразнената врата.

После се обърна към складовите рейки и в същия миг екранът на един диагностичен ретранслатор премига и се включи.

— Получи ли се? — запита гласът от другата страна и миг по-късно през преходния люк към долното помещение се показа главата на млад мъж.

— Стой малко — отвърна Улиър и се приближи до екрана, за да проведе контролен тест. — Изглежда перфектно — потвърди след малко той. Корускантските техници по поддръжката наистина не ставаха за нищо, но неколцината професионални механици заедно с тях бяха съвсем друго нещо. — Благодаря ви много!

— Няма защо — отговори другият и като остави край отвора кутията с инструментите си, се повдигна с ръце да се измъкне през люка. — Все още ли имате проблеми с ретранслатора в задното помещение на стабилизаторите?

— Да, освен ако току-що не си успял да оправиш и него — отвърна Таркоса.

— Едва ли — каза младият човек, докато затваряше люка на пода. — Тези неща са свързани паралелно, но пък се съмнявам, че електрическата верига ще стига чак дотам. Ще се опитам да го оправя и него, когато се върна от К–1.

— Не можеш ли да го погледнеш още сега? — предложи Улиър. — К–1 се намира чак на другия край на шестоъгълника. Защо ти трябва да се разкарваш чак дотам и после да биеш път обратно дотук?

— Защото К–1 е и командният кораб — припомни му механикът. — Монкалмарианците може да изглеждат като балами, ама когато капитан Пакмиллу каже, че иска нещо да се оправи, това значи сега и на момента.

Таркоса изсумтя:

— И какво ще направи? Ще ни разжалва всички до обикновени цивилни ли?

— Не знам какво би ви направил на вас — каза сухо механикът, — но знам, че аз самият бих искал все още да имам работа, след като вие заминете някъде в дивия мрак. Няма да ми отнеме дълго, обещавам.

— Ще очакваме да удържиш на думата си — каза Улиър. — Сигурен ли си, че няма как да те убедим да дойдеш с нас? Ти си на светлинни години пред повечето от другите техници, които ни пращат тук.

Един мускул трепна на бузата на младия мъж.

— Съмнявам се, че е така, но все пак ви благодаря. Просто още не съм готов да се простя с цивилизацията.

— Ти по-добре се надявай цивилизацията да не се прости с теб — предупреди го Таркоса. — Щото, както са тръгнали нещата на Корускант, аз не бих залагал на тях прекалено.

— Възможно е — каза уклончиво механикът и вдигна кутията с инструментите си. — Ще се видим по-късно.

— Добре — каза Улиър. — Пак благодаря!

Механикът се усмихна и напусна стаята.

— Готин тип — отбеляза Таркоса. — Успя ли да чуеш името му?

Улиър поклати глава отрицателно.

— Май че беше Дийн-нещо-си. Ама няма значение. Едва ли някога ще го видим пак след утре — Улиър се огледа и като посочи надолу, продължи: — Добре, сега. При отрицателните куплунги трябва да влезе онази рейка с противошокови буфери…

 

 

— От тук може да се контролира цялата система — каза капитан Пакмиллу и помаха с ципестата си длан към просторния комбиниран оперативен център на „Изходящ полет“. — А това означава, че ако на някой от крайцерите стане авария или произшествие, за това ще могат да се вземат съответните мерки, без да е необходимо физически да изпращаме дотам оперативни служители.

— Впечатляващо — каза Оби Уан и се огледа наоколо.

Комбинираният оперативен център бе разположен непосредствено зад пресечения коридор под комплекса на мостика и контролната зала. Помещението му заемаше сигурно най-малко трийсет метра назад и изпълваше цялото свободно пространство между двата основни извити коридора на крайцера. В момента центърът представляваше истински кошер от активност. Десетки представители на човешката и на много други раси се щураха напред-назад, а множество люкове и навигационни конзоли зееха отворени в очакване на последни проверки и настройки.

— Какво е онова нещо? — Анакин сочеше към една ниска конзола през две редици от мястото, където бяха застанали. — Прилича на система за навигация и мониторинг на реактивни шейни.

— Имаш зорък поглед, младежо — каза капитан Пакмиллу и огромните му очи се извъртяха към момчето. — Да, точно това е. Използваме я, за да контролираме нашата собствена флота от спидери и шейни.

— Шегувате се! — възкликна Оби Уан и изгледа конзолата намръщен. — Да не искате да кажете, че по тези коридори се карат шейни?

— „Изходящ полет“ заема огромна площ, учителю Кеноби — припомни му Пакмиллу. — Наистина, всеки от крайцерите е свързан със съседите си и с ядрото посредством пилони с няколко турболифта. Въпреки това обаче по-голямата част от придвижването тук не може да става с турболифтовете. Затова решихме да прибегнем до помощта на спидерите. Те са важна част от транспортната система на борда, за да могат членовете на екипажа да се придвижват, където трябва, както в извънредни ситуации, така и в ежедневната си работа.

— Добре, ама защо точно шейни? — настоя Оби Уан. — Нямаше ли да е по-безопасно и по-сполучливо да се проектира една повсеместна система от турболифтове?

— О, със сигурност — избоботи капитан Пакмиллу. — Но за съжаление тя би оскъпила проекта неимоверно. Първоначалните крайцери не бяха снабдени с такава система, а Сенатът не сметна за необходимо да заплати разноските за подобно оборудване.

— Тези навигационни системи обаче изглеждат доста добри — отбеляза Анакин. — Някои от реактивните шейни на Татуин ги използват, когато правят изпитания на някоя нова писта.

— Да, обаче на новите писти на Татуин не можеш да видиш навалици от петдесетина хиляди души, които претичват пред реактивните шейни в отчаяни опити да не бъдат сгазени — посочи Оби Уан.

— Ама има предостатъчно животни на пистите — натърти саркастично Анакин. — Например някой разсеян дюбак или някоя заблудена банта.

— Анакин… — започна предупредително Оби Уан.

— Вече сме направили тестове на контролната система, учителю Кеноби — вметна бързо капитан Пакмиллу. — И както посочи ученик Скайуокър, тя си работи доста добре.

— Приемам думите ви на доверие — каза Оби Уан и мрачно изгледа Анакин.

Напоследък момчето развиваше лошия навик да показва незачитане и неуважение към авторитета му. Особено често това се случваше на публични места, където Анакин вероятно смяташе, че учителят му ще избягва да го укорява. Оби Уан знаеше, че това отчасти се дължеше и на възрастта му, но дори и така подобно поведение си оставаше неприемливо.

Същевременно обаче Анакин съзнаваше и точно кога бе прекрачил границата. В отговор на укорителния поглед на Оби Уан той бързо сведе очи и си придаде вид най-малкото на външно разкаяние. С това явно инцидентът трябваше да се смята за приключен. Оби Уан все пак си отбеляза наум да поговори с момчето, когато останат насаме, и след това се обърна към капитан Пакмиллу:

— Разбрах, че първо ще направите кратка обиколка из пределите на Републиката и едва тогава ще се отправите към Неопознатите райони.

— Да, един вид като изпитателен полет. Трябва да установим със сигурност дали системите ни работят правилно, преди да се гмурнем в области, където няма да можем да разчитаме на ремонтни работилници.

Той пристъпи към една навигационна конзола в близост до тях и докосна няколко клавиша. Пред очите им се разгъна триизмерен холообраз на галактиката.

— От тук ще отпътуваме за Лоннау в сектора Дрома — обясни той, като показваше траекторията върху образа. — После ще минем покрай сектора Глайт и ще се насочим към Аргай в сектора Халдийн. След това ще пресечем, без да спираме, секторите Кокаш и Мондресс и накрая, ако се налага, ще направим една последна пауза в сектора Албанин.

— Доста спирки сте предвидили — отбеляза Оби Уан.

— На повечето от тези места няма да се задържаме изобщо — увери го капитан Пакмиллу. — Всъщност даже не планираме да спираме, освен ако не възникват някакви проблеми.

— А после какво следва? — поинтересува се Оби Уан.

— Ако всичко се развива добре, след три седмици ще трябва формално да навлезем в Неопознатите райони. А когато стигнем на около двеста и трийсет светлинни години от пределите на Дивия Космос, ще се спрем за една последна калибровка на навигационните системи — с тези думи той изключи холообраза и мустачетата над устните му се размърдаха. — Едва тогава ще започнем истински сериозното пътуване. През Неопознатите райони и чак до следващата галактика.

Анакин леко подсвирна.

— И колко време се очаква да продължи цялата мисия?

— Няколко години — отговори Пакмиллу. — Но складовото ядро има запаси, които ще издържат най-малко за десетина години. Пък и възнамеряваме да ги допълваме с хранителни продукти и вода по време на пътя. Освен това има вероятност и броят ни да намалее значително, ако намерим гостоприемни светове и решим да ги колонизираме.

— Но не мислите просто ей така да оставяте хора след вас в Неопознатите райони, нали? — попита Анакин и челото му се проряза от гримаса.

— Ако решим да го направим, със сигурност ще им предоставим достатъчно храна и снаряжения, за да могат да се установят, както трябва — увери го капитан Пакмиллу. — Освен това ще им оставим и един от крайцерите за защита и транспорт. Както добре виждате от устройството на „Изходящ полет“, ще ни бъде сравнително лесно да разкачим един от шестте кораба от останалата част на комплекса.

Анакин поклати глава отрицателно:

— Все пак звучи доста опасно.

— Ние сме подготвени — припомни му Пакмиллу. — Освен това не забравяйте, че на борда имаме и осемнайсет джедаи. Ще бъдем в безопасност.

— Или поне в не по-голяма опасност от което и да е друго място в галактиката — отбеляза сякаш на себе си Оби Уан.

— Пък и цялото начинание си е едно изпълнено със слава приключение — продължи капитан Пакмиллу и изгледа Анакин. — Жалко, че няма да можете и вие да дойдете с нас.

— Все още има много неща, които искам да свърша тук — каза Анакин и гласът му се оцвети във внезапен прилив на далечна емоция. Той хвърли бърз поглед към Оби Уан и емоцията бързо се стопи под прикритието на подобаващото за един джедай самообладание. — Освен това не мога да оставя учителя си, докато обучението ми не е приключило.

— На борда има шестима учители джедаи. Това значи, че ще си имаш богат избор, кой да те обучава — вметна нехайно Пакмиллу.

— Не е толкова просто — му каза Оби Уан. Понякога го поразяваше как някои хора, които имаха удивително повърхностна представа за вътрешните процедури на джедайската методология, все пак не изпитваха никакво притеснение да дават израз на това невежество. — Казахте, че предстои да дойде скоро учителят Кбаот?

— В действителност той вече е тук — прогърмя гласът на Хоръс Кбаот от другия край на помещението.

Оби Уан се обърна и видя Кбаот и Лорана Джинзлър да влизат в залата.

— Каква изненада, учителю Кеноби! — продължи на висок глас Кбаот, докато преминаваше по права линия между суетящите се членове на екипажа. Оби Уан забеляза, че на никого в действителност не му се наложи да отскача настрани, за да не се сбута с препускащия джедай, но при все това няколко души се разминаха на косъм с него. За щастие повечето от механиците бяха прекалено ангажирани, за да им направи впечатление подобна безцеремонна походка. Зад гърба му Лорана си пробиваше път по-внимателно и изглеждаше видимо неспокойна. — Мислех, че досега отдавна трябваше да сте заминали по вашите задачи на Сулорин.

— Освободиха ме от този ангажимент — обясни Оби Уан. — Има нещо, за което трябва да поговоря с вас, учителю Кбаот.

Кбаот кимна.

— Разбира се. Казвайте.

Оби Уан събра смелост. Сервирането на тази новина едновременно пред Кбаот и Анакин щеше да е неприятно преживяване.

— Двамата с Анакин бихме искали да се включим в експедицията.

С крайчеца на окото той видя как Анакин се обърна към него озадачен.

— Бихме искали?! — учуди се момчето.

— Бихме искали — повтори Оби Уан твърдо. — Поне до пределите на галактиката.

Горната устна на Кбаот се усука:

— Значи учителят Йода най-накрая призна, че може наистина да успея да открия Вергере?

— Кой е Вергере? — поинтересува се Лорана.

— Не кой, а коя — каза Кбаот, а очите му останаха приковани в Оби Уан. — Тя е джедай, който изчезна преди време. Учителят Кеноби се опита вече да я открие веднъж, но се провали в мисията си.

— В настоящия мандат на експедицията не се споменава абсолютно нищо за каквато и да е спасителна мисия — обади се капитан Пакмиллу, внезапно разтревожен.

— Защото, капитане, това си е джедайска работа, а не е нещо, с което трябва вие да се занимавате — каза му Кбаот. — Не се безпокойте, това никак няма да наруши програмата ни — и той повдигна вежди и изгледа Оби Уан. — Надявам се, че не сте поискали да дойдете с нас, подтикнат от собствената си гузна съвест.

— Аз въобще не съм искал да дойда — отвърна Оби Уан. — Правя онова, което ми възложи Съветът.

— Както и всички ние — каза Кбаот с нотка на сарказъм в гласа му. После премести поглед към Анакин и продължи: — А какво да кажем за теб, млади Скайуокър? Сякаш не изглеждаш особено ентусиазиран от тази промяна в плановете ви?

Оби Уан задържа дъх притеснен. Имаше няколко причини да не каже досега на Анакин за възложения му от Уинду мандат. Най-малкото защото момчето питаеше някакво истинско възхищение пред авторитета на Кбаот. Ако той кажеше на Анакин, че ще пътуват с експедицията чак до Яга Минор, за да наглеждат джедая, със сигурност щеше да се наложи след това да му дава и допълнителни обяснения. А без доказателства нямаше да е добре да разрушава илюзиите му с притесненията на Уинду, че Кбаот би могъл да стои в основата на ситуацията от Барлок.

За щастие бързо стана ясно, че решението да държи момчето в неведение е било правилно.

— Нищо подобно, учителю Кбаот — каза Анакин с ясен глас, който излъчваше усещане за искреност. — Просто бях изненадан. Учителят Оби Уан не беше споделил с мен това развитие.

— Значи в действителност си ентусиазиран, че ще дойдеш до Неопознатите райони с мен?

Анакин се поколеба.

— Не бих искал да оставя Републиката завинаги — отговори той. — Но съм впечатлен от начина, по който се справихте с проблемите на Барлок, как излязохте от онази задънена улица, и така нататък. Струва ми се, че ще мога да науча още много от възможността да ви наблюдавам как изпълнявате ежедневните си задължения.

Кбаот се усмихна криво към Оби Уан.

— Е, поне едно нещо сте успели да предадете на момчето, учителю Кеноби. Изгладен език!

— Надявам се, че съм съумял да му предам много повече от това — каза с равен глас Оби Уан. — Въпреки това обаче явно има още много неща, които би могъл да научи от вас — и той кимна към Лорана и добави: — Както би потвърдила и вашата ученичка, сигурен съм.

— Така е — потвърди Кбаот. — И вече е джедай Джинзлър. Преди три седмици беше посветена в рицарство.

— Наистина ли! — каза Оби Уан, като внимателно се постара да скрие изненадата си. От начина, по който я беше чул да говори на Барлок, бе останал с впечатлението, че от това събитие я делят най-малко още няколко години. — Моите извинения, джедай Джинзлър, и моите поздравления! Да разбирам ли, че вие също ще се присъедините към експедицията наред с учителя Кбаот?

— Разбира се, че ще се присъедини — намеси се Кбаот, преди Лорана да успее да отговори. — Тя е сред избраните, една от малцината дори сред джедаите, на които мога да се доверявам изцяло.

— Не се доверявате дори на джедаи? — учуди се Анакин.

— Казах, че й се доверявам изцяло — отговори със сериозен тон Кбаот. — Определено има и други джедаи, на които мога да вярвам. Но само в известна степен.

— Ъхъ — Анакин бе явно озадачен.

— За щастие вие и вашият наставник спадате към тази сравнително неголяма група — каза Кбаот и лека усмивка докосна ъгълчетата на устата му. — Много добре, учителю Кеноби. Вие и вашият ученик може да ме придружите до пределите на галактиката, но при положение че сами се погрижите за превоза си обратно към Републиката.

— Благодаря — каза Оби Уан. — Един Делта–12 „Небесен поток“, който ще използваме за завръщането си, е готов да бъде натоварен на борда.

— Добре — каза Кбаот. — Ще ви настаним тук, на крайцер К–1. Капитане, вие ще уредите подходящи каюти за двамата.

— Да, учителю Кбаот — измънка капитан Пакмиллу. — Ей сега ще повикам уредника по настаняването…

— Вие лично ще уредите техните каюти — натърти Кбаот и в гласа му се долови едва забележимо, но доста твърдо ударение върху втората дума. — Това са джедаи. С тях следва да се отнасяте подобаващо.

Мустачетата над устните на Пакмиллу потрепериха.

— Да, учителю Кбаот — той пристъпи към една от конзолите и въведе нещо в нея с треперещи пръсти. — А джедай Джинзлър?

— Аз вече се погрижих да й запазя каюта в близост до моята — каза Кбаот. — На трета палуба, апартамент А–4.

— Много добре — каза капитан Пакмиллу, загледан в монитора пред себе си. — Учителю Кеноби, вие и джедай Скайуокър ще получите апартамент А–8 на пета палуба. Вярвам, че това е приемливо.

— Така е — каза Кбаот, преди още Оби Уан да успее да отвори уста. — Може да изпратите някого да ги съпроводи до каютите им.

В този миг някъде зад гърба им долетя скърцащият звук от прегъваща се ламарина. Оби Уан се извърна бързо и видя как едно голямо платно, покриващо някаква вторична електрическа решетка, се беше отлепило и увисна заплашително над няколко навигационни конзоли. Той се присегна със Силата…

Но Кбаот го изпревари, хващайки ламариненото платно с помощта на Силата в същия миг, когато и последният му край се отлепи от стената. Така цялото платно увисна без всякаква опора във въздуха.

— Джедай Джинзлър, помогнете на тези хора — заповяда Кбаот.

— Да, учителю — каза Лорана и се запъти натам.

— Капитан Пакмиллу, вие възнамерявахте да назначите ескорт на нашите нови спътници? — продължи Кбаот с нехаен тон, като в същото време не преставаше да поддържа ламариненото платно във въздуха.

— Няма да е необходимо — намеси се Оби Уан. — По пътя насам разгледах устройствените планове на крайцерите ви. Можем и сами да намерим пътя.

Кбаот леко свъси вежди и за частица от секундата на Оби Уан му се стори, че ще продължи да настоява да им бъде зачислен ескорт, както изискваше подобаващото отношение към джедаи. После обаче бръчките му се изгладиха и той кимна.

— Много добре — каза той. — Тази вечер в седем капитан Пакмиллу е подготвил официален прием в каюткомпанията на висшите офицери. Моите спътници джедаи ще бъдат там. Вие също ще я уважите.

— За нас ще бъде чест — каза Оби Уан.

— А преди това ще се наложи да посетите медицинския център на крайцер К–1 — добави капитан Пакмиллу. — Представителят на върховния канцлер даде специфични инструкции абсолютно всички участници в експедицията да преминат през обстоен медицински преглед, включително вземане на проби за анализ на кръвта и кожата, които ще бъдат откарани обратно на Корускант. Явно там се притесняват от заразни вируси и потенциални епидемии.

— Ще се прегледаме, разбира се — обеща Оби Уан. — До довечера, тогава.

Той смуши Анакин с лакът и двамата се запътиха към изхода.

— Учителят Кбаот като че ли знае какво иска, нали? — каза тихо Оби Уан, докато излизаха от стаята.

— В това няма нищо лошо — отговори твърдо Анакин. — Ако от време на време учителят Йода или учителят Уинду говореха по същия начин с канцлера или със Сената, може би някои неща щяха да се изпълняват по-бързо и по-добре.

— М-да — промърмори Оби Уан, — може би…

 

 

Решетката не беше никак лека, а и доста се огъваше и затова беше много трудно да се поддържа. За щастие това не представляваше проблем за един джедай. Като се присегна със Силата, Лорана издигна ламариненото платно до първоначалното му положение и го задържа там, докато техниците припряно се мъчеха да го закрепят стабилно.

— Благодаря ви — изпъшка надзирателят, когато накрая всичко бе оправено. — Тези неща са си истинско фл… Ъ-ъ, искам да кажа, истинска мъка да се оправят, когато се откачват така.

— Няма проблем — увери го Лорана. — Радвам се, че помогнах.

— Аз също — изсумтя другият. — Правилно ли чух, че се обръщат към вас с името Джинзлър?

— Да — потвърди тя. — Защо?

— Щото си имаме един Джинзлър в нашата фирма — каза той и като измъкна един предавател, въведе някакъв код. — Човек на име Дийн. Да не би да сте роднини нещо?

— Не знам — каза Лорана. — Била съм само на десетина месеца, когато са ме взели в Храма на джедаите. Затова не знам нищо за семейството ми.

— Какво, те никога ли не са идвали да ви видят?

— Не е разрешено там да те посещават роднини — обясни му Лорана.

— Аа — каза другият и в гласа му пролича явна изненада. От предавателя прозвуча тонът за разговор и той го вдигна към лицето си. — Ей, Джинзлър? Тук е Брукс. Къде си?… Аха, добре… Ами добре, намери спирка и прескочи насам, към столовата… Защото аз ти казвам, затова. Просто искам да те видя…

С тези думи той изключи предавателя си и го окачи на колана.

— Насам, джедай Джинзлър — той посочи към една от щирбордовите врати на комбинирания оперативен център.

— Но нали ви казах, че не го познавам… — възрази Лорана, докато двамата отиваха към вратата.

— Да, може би вие не го познавате, ама може той да ви познава — каза Брукс. Двамата излязоха в коридора и се запътиха към най-близкия турболифт. — И си струва да проверим тая работа, нали?

Лорана усети твърда буца в стомаха си.

— Ами добре.

Двамата взеха турболифта, спуснаха се три етажа под командната палуба и след като извървяха разстоянието по един тесен коридор, се озоваха в просторно, пълно с маси помещение, в чийто край имаше дълъг барплот. Около десетина представители на различни раси, включително на човешката, бяха насядали по двама-трима тук-там около масите и тихо си бъбреха над разноцветни напитки. Три дроида сервитьори се въртяха насам-натам зад барплота.

— Ето го — каза Брукс и посочи една маса в близост до черната стена. На нея седеше самотен тъмнокос мъж. Беше обърнат с гръб към залата, а дланите му стискаха голяма халба, от която се издигаше топъл дим. — Елате, ще ви представя.

Той закрачи през помещението, като по пътя кимаше и разменяше поздрави със седящите. Лорана го последва и усети как малките й опасения започваха да придобиват все по-осезаема форма. Когато се приближиха на около три метра за гърба на седящия, той леко се обърна и едва сега Лорана успя да зърне профила му.

Беше същият мъж, когото бе срещала толкова много пъти на Корускант. Тя се спря неуверено и цялото й тяло се изопна напрегнато. Брукс не забеляза това и продължи към масата.

— Ей, Джинзлър — каза той, когато стигна до него и помаха с ръка към Лорана, — искам да те запозная с един човек.

Младият мъж се извъртя към тях в стола си.

— Няма нужда — каза той. Гласът му бе равен, но в него се долавяха осезаеми нотки на напрежение и горчилка. — Джедай Джинзлър, предполагам.

С усилие Лорана успя да намери гласа си.

— Да — потвърди тя. Думата прозвуча по-спокойно, отколкото очакваше. — Дийн Джинзлър, предполагам?

— Да не би вие двамата вече да се познавате? — Брукс озадачено местеше поглед ту към единия, ту към другия.

— Едва ли — каза Джинзлър. — Тя ми е само сестра.

— Какво? — заекна Брукс и невярващо продължи да мести поглед от него към нея и обратно. — Ама аз си мислех…

— Благодаря ви — каза Лорана, като улови погледа му и едва забележимо кимна към вратата.

— Ъ-ъ… добре — и без да откъсва поглед от тях, Брукс започна заднешком да си проправя път между масите към входа на столовата. Ръцете му внимателно опипваха зад гърба му за евентуални препятствия по пътя. Накрая той стигна до вратата и бързо излезе.

— Допускам, че ще искаш да седнеш — каза Джинзлър. Гласът му изразяваше видимо желание да я предизвика по някакъв начин.

Лорана отново насочи вниманието си върху него. Той я гледаше от стола си със същото онова огорчение, което бе успяла да усети при предишните им срещи. За разлика от очакванията й обаче очите му не бяха тъмни, а имаха същия необичаен нюанс на сивия цвят като нейните.

— Да — каза тя и заобиколи един стол от далечната страна на масата. После събра дрехата си около себе си и внимателно седна на стола.

— Допускам, че сега трябва да те поздравя за успешното преминаване на изпитанията — каза Джинзлър. — Вече си истински джедай.

— Благодаря — промълви Лорана, изучавайки лицето му. Наистина в него имаше някаква семейна прилика, това бе видимо. Колко странно, че досега не бе забелязала това. — Значи следите тези неща?

— Родителите ми ги следят — каза той и устните му се стегнаха. — Нашите родители, искам да кажа.

— Да — промълви тя. — Боя се, че не знам нищо за тях. Или за вас…

— Еми много ясно. Обаче аз знам всичко за теб. Всичко! От обучението ти като дете, през ученическия процес при джедай Хоръс Кбаот до първия ти лазерен меч и сега до издигането ти в рицарско звание.

— Впечатлена съм — каза Лорана и се опита да се усмихне колебливо.

— Не си прави труда — каза той, без да отговаря на усмивката й. — Знам всичко това само защото родителите ми имат познат, който работеше в Храма на джедаите. И всяко едно твое постижение те ми го набиваха в главата. Защото те обичаха — с тези думи той леко изсумтя. — Но, уви, ти няма как да знаеш това. Защото така и не си направи труда да се поинтересуваш.

Той откъсна очи от лицето й и като ги сведе надолу, шумно отпи от напитката си. Лорана го изгледа в продължение на един дълъг миг и премига от огорчението и стаения гняв, които се издигаха от брат й както изпаренията от халбата му. Какво бе сторила, за да предизвика толкова неприязнени чувства у него?

— На нас като ученици не ни беше позволено да знаем каквото и да е за семействата ни — наруши мълчанието тя. — Дори и сега, след като вече съм джедай, на подобно нещо все още се гледа с неодобрение.

— Да, бе — каза той, — точно така.

— А и си има основателни причини за това — продължи Лорана неотклонно. — В нашата Република има много светове, където семейните връзки и родословната позиция играят огромна роля в местната култура. А когато един джедай знае от коя фамилия произлиза, това може да повлияе върху безпристрастното отношение, с което разрешава споровете в съответния свят.

— Но не пречи самото семейство да се поинтересува от теб и да те намери, нали? — изстреля той в отговор. — Понеже моето направи точно това. Дори и след като твоите скъпоценни джедаи уредиха да ги уволнят, те все пак не се отказаха и продължиха някак си да намират информация за теб…

— Почакайте малко — прекъсна го Лорана. — Как така са били уволнени? Кой е уредил да ги уволняват?

— Вие, джедаите, да нямате проблеми със слуха? — раздразни се той. — Нали вече ти казах. Един от вашите възвишени и могъщи джедаи. Майка и татко бяха цивилни работници в Храма. Занимаваха се с поддръжка и ремонт на електрооборудването в общите помещения. И си бяха наистина добри специалисти. Само че, когато теб те взеха в Храма, се наложи да ги уволнят от там. Твоите джедаи явно не искаха да им позволят да работят в същата сграда, където се намираш ти.

Лорана усети как стомахът я присвива. Не бе чувала нищо за този конкретен инцидент, макар че знаеше за други подобни развития. Сега обаче очевидно нямаше никаква полза да се опитва да се впуска в обяснения за необходимостта от изолационната политика на Храма.

— Успяха ли да си намерят друга работа?

— Не, всички вкъщи умирахме от глад — натърти той. — Естествено, че си намериха работа. Значително по-нископлатена, разбира се. Но за всичко това се наложи да си опаковаме багажа и да се преместим на друго място. Понеже на никого не му бе минало през акъла да ни уведоми, че вече не можем да живеем в Храма, след като ти ще бъдеш обучавана там. Но това няма значение.

— А какво има значение тогава?

В продължение на един дълъг миг той продължи да се взира в нея, а бурята в него не спираше да бушува като ледовит океански прибой.

— Вие, джедаите, си мислите, че сте съвършени — каза най-накрая. — Въобразявате си, че знаете какво е добро и зло, какво е правилно и неправилно. И се опитвате да го налагате на всички във всичко. Колко много се заблуждавате!

Лорана почувства буца в гърлото си.

— Какво се е случило с теб, Дийн? — запита тя нежно.

— А, значи сега си говорим на „ти“ и на малко име, така ли? — каза той презрително. — Сега вече искаш да си придадеш вид на моя любяща сестра, така ли? Да не си мислиш, че можеш просто ей така да махнеш с ръчичка или с вълшебната си лазерна пръчица, и всичко ще се компенсира изведнъж?

— Какво трябва да се компенсира? — настоя Лорана. — Моля те, кажи ми. Искам да знам.

— Мислех, че джедаите знаете всичко.

Лорана въздъхна.

— Не, разбира се, че не знаем всичко.

— Е, точно това нямаше никога да го чуеш от родителите ни — процеди през зъби той. — За тях ти вечно беше съвършената сестра, с която всички останали трябваше да се сравняваме. „Лорана би направила това така…“, „Лорана би направила онова онака…“, „Лорана би казала това…“, „Лорана би казала онова…“ Все едно живеем в подножието на някакво малко божество. И всичко бе толкова съвършено абсурдно! Защото те нямаше как да имат каквато и да е представа, какво точно би могла да направиш или да кажеш ти в дадена ситуация. Защото, когато те пратиха там, ти дори не можеше и да ходиш!

С тези думи погледът му охладня още малко.

— Но, разбира се, теб те нямаше наблизо, за да те посочат. И тъкмо затова тактиката им действаше толкова безотказно. Теб те нямаше вкъщи, за да видят как допускаш грешки или как изпускаш нервите си, или как разливаш храна на пода. Буквално можеха да си направят някъде вкъщи един малък олтар на теб, без да им се налага изобщо да излизат от къщи, да не би случайно да се спука сапуненият мехур, който бяха изградили около теб.

Той вдигна за малко халбата си, но после я остави обратно на масата, без да отпие.

— Обаче аз знам — изръмжа след това той, — защото те наблюдавам. Ти не си съвършена. Дори не се доближаваш до някакво съвършенство.

Лорана мислено се върна към изтощителните години на обучението си и непрестанните критики на Кбаот отново зазвучаха в главата й.

— Наистина — промълви тихо тя. — Далеч съм от съвършенството.

— А и освен това не си особено наблюдателна — продължи той и протегна ръка към нея. — Дай да го видя това твое прословуто оръжие.

— Меча ми ли? — смръщи се тя и като го откачи от колана си, го постави на масата.

— Да, именно него — каза той и протегна ръка да го докосне. — Това е аметист, нали?

— Да — тя съсредоточи вниманието си върху копчето за задействане на меча. — Беше ми подарък от някакви хора, на които учителят Кбаот е помогнал на средните нива на Корускант.

Джинзлър поклати глава отрицателно.

— Не, той беше подарък от родителите ти. Те познаваха онези хора и ги помолиха да ти го подарят вместо тях — при тези думи устата му се изкриви. — А ти дори това не успя да отгатнеш, нали?

— Естествено, че не — отвърна Лорана. Сега вече нейното чувство за вина се смесваше с гнева и огорчението на този човек и заплашваше да се превърне в неин собствен гняв. — Откъде съм можела да го разбера?

— Ами нали си джедай — изстреля отговора си Джинзлър. — Нали от теб се очаква да знаеш всичко. Обзалагам се, че твоят учител Кбаот много добре е знаел откъде идва аметистът.

Лорана внимателно си пое дъх.

— Какво искаш от мен, Дийн?

— Ей, не аз, а ти дойде тук да ме търсиш — възрази той. — Кажи ми какво искаш ти.

В продължение на един кратък момент тя се вгледа в очите му. Наистина, какво искаше тя от него?

— Искам да приемеш нещата такива, каквито са — отговори най-после тя. — Миналото е минало. Никой от нас не може да го промени.

— Искаш от мен да не променям миналото? — каза той хапливо. — Е, добре. Това мога да го направя.

— Искам също така да приемеш, че независимо какво изпитваш към твоите родители… ъ-ъ, към нашите родители… твоята лична стойност като човешко същество не зависи по никакъв начин от тяхното мнение или оценки — продължи тя, пренебрегвайки язвителната му забележка.

Той изсумтя.

— Съжалявам, ама нали вече ти обещах да не променям миналото — каза той. — Нещо друго?

Лорана го погледна право в очите.

— Искам да престанеш да мразиш — каза тя тихо. — Да престанеш да мразиш самия себе си… и да престанеш да мразиш мен.

Тя забеляза как няколко мускула потрепериха за миг на врата му.

— Аз не мразя — каза той с твърд глас. — Омразата е емоция, а джедаите не изпитват емоции. Нали така беше?

— Ти не си джедай.

— Аа, и точно в това е истинската трагедия, нали? — каза той горчиво. — Ето това искаха майка и татко толкова много. Да си имат джедай. А пък аз не съм джедай, нали! Но това мен не ме притеснява. Въпреки всичко аз мога да я играя тази игра. „Няма емоция, има мир. Джедаите не властват над другите, а им служат за доброто на галактиката. Джедаят цени живота във всичките му форми“. Ето, виждаш ли?

Внезапно Лорана реши, че вече й стига толкова.

— Съжалявам, Дийн — тя се изправи. — Съжалявам за болката ти, която не мога да изцеля. Съжалявам за личните ти загуби, които няма начин да ти възстановя — с тези думи тя се насили да го погледне право в очите. — И съжалявам, като виждам как си на път да пропилееш целия си живот. А това е решение, което можеш да вземеш единствено ти.

— Очарователно! — каза той. — Единственото нещо, по което никой не може да се конкурира с джедаите, е в произнасянето на големи речи. Особено при раздяла — с тези думи той повдигна вежди. — А това си беше прощална реч, нали?

Лорана се огледа из столовата, сякаш едва сега си припомняше къде се намира. „Изходящ полет“…

— Аз още не съм взела решение…

Джинзлър отново повдигна вежди:

— Да не би да имаш право на собствено мнение? Мислех, че Съветът на джедаите взема всички решения вместо теб.

— Надявам се, че ще намериш своя път, Дийн — Лорана вдигна лазерния си меч и отново го постави на колана си. — Надявам се, че ще намериш своето изцеление.

— Е, имаш си цели няколко години да се притесняваш по този повод — каза той. — Хайде, и се прибирай бързо. Имаме още много да си приказваме, сестро — като каза това, Джинзлър вдигна халбата си и отново се завъртя на мястото, обръщайки гръб към нея.

Лорана погледа известно време тила му, усещайки горчивия вкус на поражението в устата си.

— Ще се видим пак… братко…

Джинзлър не отговори нищо. Лорана премига, за да скрие сълзите си, и избяга от столовата.

Дълго след това се скита безцелно из лабиринта от коридори, като механично се разминаваше със забързаните техници и дроиди, и се мъчеше да преодолее болката, която помрачаваше погледа и съзнанието й. Накрая, когато очите й се проясниха, със смътно усещане за изненада откри, че някак си се бе върнала в комбинирания оперативен център на крайцера.

Кбаот и капитан Пакмиллу все още бяха тук, погълнати от дискусия върху една от навигационните конзоли.

— Аа, джедай Джинзлър — каза високо Кбаот, когато я забеляза, и я подкани с длан да се присъедини към тях. — Надявам се, че каютата ти е задоволителна.

— Всъщност още не съм я видяла — призна Лорана.

— Но в крайна сметка ще дойдете с нас, нали? — запита капитан Пакмиллу с дрезгавия си глас. — Доколкото разбрах, по този въпрос съществува известно объркване.

— Няма никакво объркване — настоя Кбаот. — Джедай Джинзлър определено идва с нас.

Огромните очи на Пакмиллу останаха впити в нея.

— Джедай Джинзлър? — подкани я той.

Лорана си пое въздух дълбоко. Пред очите й все още витаеше образът на брат й. Образът, който от този ден щеше завинаги да остане неизменна частица в покрайнините на нейния живот.

— Учителят е прав — най-после отговори на капитана. — За мен ще бъде чест да пътувам заедно с вас на борда на „Изходящ полет“.

И колкото по-скоро тръгнем, добави на себе си мислено, толкова по-добре.