Джонатан Раб
Теория на хаоса (8)

7

Ксандър се загледа в гъмжилото от хора зад прозореца. Перонът беше изпълнен с най-ранобудните пътници. Беше изгубил всякаква представа за времето, минутите след нападението бяха застинали в някакви дребни капсулирани късчета пространство, а всяко едно парченце — прекъсната нишка от енергия, фокусирана върху необходимостта. Вземи калъфа на компютъра; разгледай съдържанието на раницата на Ферик; запамети номерата за контакт. Едно след друго, малък списък със задачи, всяка изпълнявана с някаква странна амбивалентност.

И някъде в размазаното минало витаеше споменът за това, как се бе почистил в тясното пространство на тоалетната на влака — кутийка с тоалетна чиния и умивалник. В раницата на Ферик по някакво чудо се бе оказал Дебел пуловер, който бързо бе заменил разпраното яке. Преди това обаче се бе насилил да изчисти кръвта в коридора — със салфетките бе избърсал малката локва кръв, останала от умиращия Ферик. С отмерени и равномерни движения той бе изтрил и последната капка кръв, преди да захвърли просмуканите с кръв салфетки в кошчето за отпадъци. Движенията бяха имали няколкоминутен успокояващ ефект върху психиката му, но те не бяха продължили дълго; отражението му в огледалото бързо му напомни за събитията през нощта; косата му беше безумно разрошена, бузите — изцапани с кръв, очите — замаяни и замъглени. Никога не се бе чувствал по-самотен както в онези няколко минути с образа на Ферик, запечатан в съзнанието му — крехък, потрошен, разкривеното му лице обронено върху кървавото му рамо, с мъртви ръце и крака. Безтегловен, безжизнен. И после изчезнал. Какво да правя сега? Какво мога да направя?

Беше го изпълнило странно чувство на изпразненост; паниката на самотата си пробиваше път в празния поглед, отразен в огледалото — очи, вече мрачни и студени, изпразнени и от страх, и от състрадание. Беше виждал подобни очи и преди. В един тунел. Във Флоренция. Нейните очи. На Сара. Намери Сара.

 

 

Думите отекваха в съзнанието му, докато седеше сам в купето на първа класа — беше се преместил преди час — вътрешен маяк, който не му позволяваше да губи вярната посока сред блъскащата и подмятаща го на всички страни сутрешна тълпа, атакуваща влака.

Вратата на купето се отвори и той рязко извъртя глава към звука, а ръката му инстинктивно сграбчи калъфа на компютъра. Висока жена промуши главата си в пролуката и плахо посочи с глава към празните седалки срещу него.

Седмица по-рано той би намерил реакцията си за странна. А сега концентрацията му по отношение на заобикалящата го среда вече му изглеждаше като втора природа. Той се учеше. Следи погледа на очите, прихлупената прекалено ниско над очите шапка е сигурен знак. Думите на Ферик.

— Sind diese frei, bitte^[1]? — Швейцарският акцент в думите й не можеше да се сбърка с нищо друго.

Шокът му премина незабелязано, усмивката му — чист рефлекс, докато кимаше. Тя му отвърна с усмивката и побутна две момчета пред вратата, всяко облечено в сиво фланелено туристическо костюмче. Някъде на осем и десет съответно, момчетата имаха бузки, порозовели от сутрешния студ, косите им бяха гладко сресани, почти като близнаци. Държаха се безукорно, като заеха двете седалки срещу Ксандър, докато майка им се настани до него. Те извадиха две малки книжки от ранички близнаци и зачетоха с крака, люшкащи се над пода. Бяха организирано малко семейство, безшумно, ако не се броеше прошумоляването на хартията при прелистването на страниците. Ксандър се опита известно време да се потопи в техния свят — подреден, чист, прост, — но покоят му трая само няколко секунди, рязко нарушен от потеглянето на влака и съвпадналото с него минаване на кондуктора. Дори и той сякаш забеляза тихото спокойствие на купето, огледа момчетата с мека усмивка, продупчи билетите и им ги върна без никаква дума. Затвори вратата и се отдалечи в коридора. Купето отново потъна в тишина.

За пръв път от няколко дни Ксандър се почувства в безопасност. Той затвори безметежно очи и мислите му бавно се разтвориха в нежен мрак.

 

 

Десертът се оказа още по-изключителен и от пъстървата. Беше плодова торта плаваща в ягодов сок, чийто вкус накара и четиримата да замъркат от наслада. Нито веднъж по време на вечерята Сара не бе показала и най-малкото колебание да кръстосва шпаги с тримата мъже около масата, подтиквана от ролите, които всеки един от тях заемаше в отговор на нейната увереност в собствените си сили: Седжуик, интелектуалецът, откриваше в нея достоен съперник; Вотапек, близкият познат, разиграваше близост от първата им среща; а Тайг… Тайг си оставаше загадка. Сара трябваше да проучи ролята му, задача не от леките, като се имаше предвид дистанцията, която поддържаше с най-близките си съратници.

Седжуик беше първият, който възобнови разговора, пускайки лъжицата си в езерцето от червен сироп, и с бузи, зачервени от няколко чаши вино.

— Макар и да ми е неприятно да го призная, Маркс го е казал много правилно — напразна загуба на време е човек да се опитва и да дефинира ежедневни задачи от последния стадий на процеса. Просто задействайте всичко или поне оставете нещата да се движат сами в естествената им посока, така че бъдещето да се вижда. — Той почука по лъжичката. — Разбира се, аз не съм марксист, но не е трудно човек да потупа стария Карл по гърба, загдето е имал здравия смисъл да се въздържи от обрисуването на сцени от бъдещето. Създай работната площадка. Тава е всичко, което може да направи човек. — Той отпи от кафето си и се отпусна на стола.

— Мина доста време откакто съм разгръщала за последен път Маркс — отбеляза Сара, — но мисля, че той е имал някаква представа за това, към което се е стремял — държавна собственост, диктатура на пролетариата. Трудно ми е да повярвам, че само създаването на „работната площадка“ би било достатъчно.

— Всъщност е било — отвърна Вотапек, вече по средата на втората си порция десерт. — Маркс е смятал, че то ще се случи от само себе си — капитализмът да се срути сам. Точно там му е грешката. — Той лакомо налапа голямо парче кейк. — Но вие по всяка вероятност сте права. Няма съмнение, че човек трябва да има представа кое е най-добро за хората, как да извлече най-доброто от тях и как да ги стабилизира, преди да създаде работната площадка. Всеки с някаква представа за бъдещето трябва да знае, че човек не може да начертае… да ги наречем работни чертежи… докато не види пространството, върху което ще гради. Трябва да разчистите земята, преди да положите основите.

Да разчистите земята, помисли Сара. — Най-безобидният начин да формулираш хаоса.

— Един период на бездържавност — добави Седжуик, — който да ни увери, че основите са изградени правилно. Това за мен е централната максима на ръкописа.

— Не трябва да забравяте — напомни им Сара, — че моето познанство с тази книга е далеч по-ограничено от вашето. — Тя бе наблягала на това няколко пъти през изминалия час. — Моите въпроси…

— Са тези, които идват от бившия убиец от Йордания. — Очите на всички се заковаха върху Тайг, който в този момент си наливаше чаша чай. В продължение на няколко минути бе следил мълчаливо разговора. Думите му бяха дошли в точния момент да предизвикат най-ефектния въпрос. — Ние сме наясно по този въпрос, госпожице Трент. Ние сме също така наясно, че вие сте видели света от някаква друга, различна перспектива. — Той остави чашата си с чая и се вгледа в нея. — Основните теории, извлечени от един ръкопис от шестнадесети век, едва ли ще могат да ви разтърсят или впечатлят, не е ли така? Вие искате да знаете как и кога, а не защо. Или аз тълкувам неправилно вашето участие в делото ни?

Сара не бе очаквала нито въпроса, нито споменаването на миналото й. Още по-тревожен беше начинът, по който я гледаше Тайг. Имаше нещо зад погледа му, което я безпокоеше.

— Не, мисля, че това е добра оценка.

— Добре. — Той върна чашата си върху чинийката. — Проблемът е там, че въпросите как и кога никога не са били толкова важни за нас. Не ме разбирайте погрешно. Практическата страна е онова, което ни движи. Мисля, че всички ще се съгласим с това. Но то не може да е нашият фокус. — Той погледна Седжуик, преди да продължи: — Аз наистина не проявявам интерес към онова, с което се занимава Лари в момента, нито пък той към моите дела. Аз вярвам, че когато стигнем една централна точка, той ще е осъществил всичко онова, което е нужно, за да продължим всички напред. — Той изгледа Сара. — Освен това, животът на трима ни беше събран заедно от въпроса защо. Това, с някои дребни вариации, е едно и също и за трима ни.

Тайг бе изчакал за подходящия момент, за да инструктира Сара за изискванията на Айзенрайх. За разлика от колегите си, той не демонстрираше необходимост да я впечатлява с алюзии за грандиозни теории или свои собствени разработки. От тримата той беше единственият, който имаше най-голям поглед върху нещата. Нещо повече, той сякаш я изпитваше. Два пъти по време на вечерята той сряза Седжуик, за да я разпитва за подробности от връзката й с Айзенрайх. И всеки път се бе спасявала с незначителни фрази, припомняйки му желанието си да остане в периферията, когато стане дума за подробности. Едва сега тя проумя колко мъдър е бил, като е синхронизирал прекъсванията на разговора така, че да се увери, че разговорът остава съсредоточен върху абстрактното. Очевидно не беше склонен да позволява споменаването на факти в дебата.

— Не съм сигурен дали съм внесъл въпроса защо в онези условия — добави Вотапек, — но съм съгласен, че именно търсенето на постоянство е онова, което ни свързва. — Явно не искаше да позволи на Тайг да говори от името на тримата. Сара знаеше, че ако ситуацията се обърне, по-известният член на триото щеше да остане седнал и мълчалив, с его, достатъчно сигурно да избягва подобни очевидни измятания. Фактът, че откриваше такава сила у ядрото на Айзенрайх, я разтревожи. — Редът — това е установяването на граници, които да окуражават хората — особено младите, — да предизвикват техния потенциал. Това, естествено, изисква структура, дисциплина, известно налагане на воля. Не всеки е способен на потенциала, който аз имам предвид. — Претенциозността на Седжуик бе отстъпила място на евгениката на Вотапек.

— Казано на прост език, ние трябва да се отървем от ограниченията — старите институции — и да хвърлим всичко в безредици. По този начин каймакът ще изплува на повърхността. Тълпата няма да има друг избор, освен да признае своите естествени водачи. — Вотапек вдигна чашата си и очите му за миг се приковаха в разлюляното кафе в нея. — Само най-добрите са способни да укротят хаоса — онези, които могат да обяздят мощта му и да поведат непросветените към нови хоризонти. Останалите — той поклати глава — ги учи да следват. Дайте им играчки да се занимават — алчност, ненавист, дребнавост. После им създайте контролирани бойни полета за тях — тесногръдие, страх, неща от тоя сорт. Фокусирайте енергията им върху взаимната ненавист и в резултат ще получите задоволени, управляеми маси. Институциите са само излишни елементи. Неколцина невинни могат да пострадат при този процес, но това е цената, която трябва да се заплати. Това, плюс подходящия вид технология ще ви позволят да контролирате всички много лесно. Дръжте ги непрекъснато с ангажирано съзнание и ще позволите на една реална иновация да завоюва деня. — Той остави чашата си върху масата и се приведе към Сара: — Придържате ли се към старите институции, най-доброто, което можете да направите, е да издигнете паметници на собствените си ограничения, защото това са, което представляват институциите — нашият усет за работни граници. И тогава, когато истински забележителното се появи, ние ги смазваме, защото те подриват самите основи, които ние сме издигнали. Те ни предизвикват, а ние ги унищожаваме. — Той се отпусна на стола си. — Пространството по средата не струва и пукната пара, госпожице Трент. Съществува единствено само нашият единствен избор — стабилност чрез добродетел.

Вотапек изгледа поотделно всеки член на вечерята и самодоволна усмивка се появи върху устните му. В думите му обаче нямаше нищо смешно, нито някаква натруфена мисъл. Само окончателна присъда. И може би чувство на отговорност, усет, че тези тримата са мъжете, готови да дарят един извънредно ценен дар на този политащ в пропастта свят; свят, който отчаяно се нуждаеше от техните прозрения. Сякаш беше техен дълг да създадат мрака, само за да го прогонят после с по-съвършена и непрестанна светлина.

Опитите на Сара да формулира отговор бяха осуетени от Тайг, който без да иска разля и строши чашата си с вино. Джордж бързо му се притече на помощ с една салфетка. Без да каже нито дума, едрият мъж се дръпна от масата и излезе през една въртяща се врата, явно за да донесе нова чаша на мястото на счупената.

Тайг продължи да почиства разлятото вино, като събираше отломъците от стъклото.

— Това ще ме научи как да се отнасям към кристалните сервизи.

— Не се безпокой — изсмя се Седжуик. — Просто не трябва да ти позволяваме да прехвърляш мярката, това е всичко.

Вотапек и Седжуик се разсмяха бурно, докато през това време Тайг насочи вниманието си към Сара.

— Сега вече разбирате защо толкова наблягаме на въпроса защо, госпожице Трент. Въпросът как, поне за мен, е нещо далечно и абстрактно. — Последва нов смях, като този път Сара се присъедини; най-добрият начин да маскира удивлението си от лекотата, с която мъжете на Айзенрайх превключваха от приказките за завоевания и висши раси към дребна шега със счупена чаша за вино.

Тайг сгъна салфетката, положи я до чинията си и се отпусна на стола си.

— Както вече ви казах, сигурен съм, че въпросите как и кога са тези, които ви интересуват най-много. Онова, което сте изпратена да потвърдите. — Той погледна към Вотапек. — Тази беше думата, нали, Антон? — Той бе позволил и на двамата да имат своя момент. Сега беше дошъл и неговият.

— Мисля, че да — усмихна се Вотапек, явно замислил нова шега. — Мисля, че госпожица Трент беше изпратена да открие дали някой от нас не се опитва да играе соло. Нещо като самостоятелна акция.

— Да играе соло? — Тайг кръстоса крака и изгледа Сара. — Искате да кажете, че някой от нас заблуждава останалите? — В тона му имаше едва доловима промяна; думите му носеха следа от упрек, но дори и Вотапек и Седжуик показаха мигновена реакция. — Не е ли това ирония на съдбата, госпожице Трент? Заблуда. — Думата вече бе изречена с нова интонация, съдържаща недвусмислено обвинение. — За нас това е самият крайъгълен камък на въпроса как — добави той. — Не между нас, разбира се. Ние никога не се заблуждаваме съзнателно един друг, защото си имаме пълна вяра. Хората, които ние възнамеряваме да контролираме — които се нуждаят от контрол, — са онези, които ние ще… — Той прекъсна, с очи впити върху Сара. — Заблуждавам е такава грозна дума, не мислите ли, госпожице Трент? — Тя му отвърна погледа, без да се поддава на паниката, която вече чукаше в, черепа й. — Манипулираме? — продължи да издевателства той. — Не, и това не е добър избор, нали? Надзираваме? — Сега той изчака, кимайки на себе си, погълнал вниманието на цялата стая, с настроение, съвсем различно от онова допреди минута. — Да, надзираване. Мисля, че това формулира най-точно намеренията ни. — Погледът му не се откъсваше от нея. — С което се връщаме на темата за вашите намерения, госпожице Трент. Бях ли много далеч от случая преди малко, когато ви говорех за заблудата? — В стаята внезапно се възцари странно спокойствие; Вотапек и Седжуик не скриваха тревогата си от явната инсинуация на Тайг.

Сара изчака с отговора си.

— Тази вечеря и разговорът ни отговарят на всички онези предубеждения, които може да съм изпитвала към вашата отдаденост един на друг.

— На нашата отдаденост един на друг. — Той й подхвърляше уловка.

— Да. — Просто. Точно в целта.

— Толкова лесна ли сте за убеждаване, госпожице Трент? — Тайг нямаше намерение да изтървава инициативата; тонът и стойката му бяха станали още по-агресивни. Той заклати енергично глава. — Не нашите заблуди един към друг са онова, което ме тревожи, госпожице Трент…

— Заблудите ни един към друг ли? — възкликна Седжуик.

— Спокойно, Лари. — Тайг не отделяше погледа си от Сара.

— Какво искаш да кажеш с това „спок…“

— Казах, спокойно. — Резкият му тон беше достатъчен, за да запуши устата на финансиста. Вотапек също замлъкна. — Вие, госпожице Трент — прошепна Тайг. — Това е, което е най-тревожното. Вашата измама. Далеч по-страшна от няколко заразени с вирус компютри или някое скрито подслушвателно устройство, няма ли да се съгласите с мен? — Той се извърна към другарите си, чиито изражения ясно говореха за пълното им недоразумение. Той ги запита с глас, сякаш си имаше работа с малки деца: — А вие какво си мислехте? — Той поклати глава в изумление. — Имате ли някаква представа коя е тя? — Сара гледаше двамата мъже, които само допреди минути бяха толкова доволни от себе си, как започват да се въртят неудобно на столовете си. — Вие просто сте позволили да ви хване на въдицата си. — Сара остана спокойна, докато през това време Вотапек и Седжуик избухнаха.

— Какви ги дрънкаш, Джонас? — възкликна Седжуик с негодуващ глас в напразен опит да се овладее. — Каква въдица?

Вотапек го последва не по-малко възмутен:

— Невъзможно. Казаха ми, че са направили цялостна проверка. Всичко, което тя ми разказа, беше проверено…

— Много е лесно — продължи Тайг, пропускайки въпросите им покрай ушите си и обръщайки се към Сара — човек да изгуби нишката към очевидното, когато някой иска да го впечатли, нали, госпожице Трент? Когато човек се чувства изправен пред предизвикателството? — Странна усмивка погали устните му. — А и вие ни изправихте пред доста силно предизвикателство, нали? Онзи запис, който Лари направи на разговора ви с Антон. Страшно впечатляващо. И много убедително. Много мъдро избрахте целта си.

— Това вече минава всички граници! — избухна Седжуик.

— Не! — Този път Тайг не спести нищо. — Това, което минава всички граници, е фактът, че вие двамата сте се оставили да бъдете заблудени до такава степен. Тя ви подхвърля няколко имена, избира някои парчета от доста шареното си минало и вие вече сте готови да й целувате краката. — Гневът му го принуди да направи моментна пауза; линията на челюстта му се очерта ясно. — Ние сме на по-малко от седмица време от най-съдбоносния момент от приготовлението, продължило цял човешки живот, а вие допускате това да се случи. — Той се обърна към Сара: — О, не се тревожете, госпожице Трент. Нищо от стореното от вас не може да забави този момент. Нищо, което бихте могли да направите, би могло да ни попречи. Разбирате ли, хаосът е нещо, което настъпва с дребни стъпки. Една малка експлозия не означава нищо. Тяхната поредица вече една след друга, това е, което е нещо извънредно. Действителният ефект е непоследователен. Само онова, което се преследва. Което не може да бъде спряно. Това кара хората да падат на колене, това ги сломява. — Той направи пауза, осъзнал се, че се е поувлякъл. — Какво възнамерявахте да направите, госпожице Трент, да ни насъскате един срещу друг? Да ни накарате да се съмняваме един в друг? — Челюстта му се стегна. — Ние се занимаваме с тия неща от доста години, нали, момчета? — Никой не му отговори; овладяно спокойствие зацарува върху лицето му. — „Ролята на Алисън“. — Той поклати глава и усмивката се върна. — Това беше наистина мъдро. Точно това е, което го плаши най-много. Не е ли така, Антон? И всичко онова за стигането до ръба, вашата лудост — всичко в папките. Само че вие сте оставили някои много важни откъси от миналото си извън картината. Това ме изненада, госпожице Трент. Не мислите ли, че след като имаме достъп до една, ще имаме достъп и до всичките папки от досието ви? — На вратата се появи Джордж в съпровод на още трима мъже.

Счупената чаша! Сигналът! Твърде късно го бе прозряла.

— Нямам представа какво сте си наумили, госпожице Трент — продължи Тайг, — или защо си мислите, че можете да ни манипулирате. — Той погледна Вотапек и Седжуик, и двамата неспособни да понесат погледа му. — Нито пък нашият добър приятел, когото тя нарича Айзенрайх. — Той дълго не отдели погледа си от нея. — Всъщност вие никога не сте била в контакт с него, нали, госпожице Трент?

Сара остана странно спокойна.

— Не.

— Разбира се, че не. — Тайг се изправи. — Бих искал да ви благодаря, все пак, затова, че помогнахте да осветлим няколко неща. Ако не нещо друго, то поне ни дадохте да разберем — на някои от нас повече, отколкото на другите, — че не сме неуязвими. Какво обаче точно сте се надявали да постигнете… — той повдигна рамене — … за нас си остава загадка. — Той кимна към Джордж. Съществуват, както ви е известно, определени… наркотици, които ни помагат да запълним празнините. — Джордж се придвижи зад стола й. — Дръжте я долу, докато не свърша тук. — Той огледа последователно Вотапек и Седжуик и после премина във всекидневната. Двамата мъже се надигнаха бавно от местата си и го последваха, без да срещнат погледа на Сара.

Джордж чакаше търпеливо. Тя се изправи, положи салфетката върху масата и го съпроводи в тъмния коридор.

 

 

Хидра. Просмукана в кехлибарено небе. Суха топлина, лъхаща върху гърдите и бедрата. Водата гъделичка ямичката на кръста му, кожата е станала тъмнокафява от дните на брега. Ръката й лежи нежно върху стомаха й. Пръски вода ги заливат от преминаваща наблизо моторница. Вълните нежно започват да галят телата им, нейното се извива на дъга под студената му захапка, а той се обръща да види устните й — тъмночервени, косата и, толкова съвършена, е разпиляна върху белия пясък. Огнени ручеи от светлина, отразяващи се от хилядите точици на луничките, които тя нарича тен. Едно око се отваря, усмивка, главата се обръща и се надига. Устните й се отварят под неговите, надига се по-близо, навлажнени от енергичния език, тялото му — подлудено от нейното, докосването на пръстите й по гърдите му, устните — впити една в друга, и той отново диша, докато тя отново се смъква в спяща поза до него. Фиона.

Слънцето припича. Приглушен глас му шепне някъде отзад, главата му е прекалено натежала, за да се обърне. Очите му са изпълнени с прекалено много петна от морето и слънцето, за да се открият. Гласът е все по-настойчив. Студената вода вече започва да му става неприятна, ръката й е изчезнала нейде. Той се извръща, очите му се борят да прогледне и той вижда устата, лицето, гласът, които го викат. Ферик. Денят внезапно се превръща в нощ, пясъкът става на сняг, леденият студ го пронизва, тялото му е останало без въздух, без дъх, изплъзва се от хватката на Ферик, пропада от влака, очите кървави и студени…

— Mein Herr, wir sind am Flughafen angekommen^[2].

 

 

Мустакатото лице на кондуктора се надвеси над Ксандър, а ръката му леко го разтърси за рамото, в опит да прогони съня от сгърчената му фигура. Главата на Ксандър се люшка върху раменете му, а цялото му тяло се е врязало в седалката, придърпал е и коленете си да се стопли. Болката, която изпитваше, беше далеч по-голяма от обичайното схващане след сън. Той с усилие се изпъна върху седалката и загледа кондуктора, който се върна до вратата, вече съсредоточен върху джобния си часовник.

— Влакът потегля след шест минути, господине — продължи той на немски. — Моля, проверете дали сте си взели всичкия багаж.

След тези думи кондукторът изчезна и Ксандър за пореден път остана сам в купето. Предишното семейство отдавна беше изчезнало, книгите и раничките им превърнати в отдавнашен спомен. Той бе спал в продължение на двайсетина минути, достатъчни да размътят мозъка му с онова неспокойно усещане за летене и с нос, настръхнал от студения въздух, който нахлуваше през един отворен прозорец. Докато се изправяше, все така здраво стиснал калъфа под мишницата си и с раницата на гърба, той се опита да си припомни съня. Нещо, свързано с пясък. И вода. Или пък беше сняг? Той отърси глава от останките от съня и се надигна да става. Точно в този момент видя жената.

— Добре ли си поспахте, доктор Джаспърс? — Тя държеше плътно долепен до бедрото си пистолет; не изглеждаше особено внушителен, но способен да пробие солидна дупка от такова късо разстояние. Тя затвори вратата и пусна ключалката, докато говореше; тънките й пръсти се справиха ловко със старата ключалка. — Май слуховете за вашата смърт се оказаха доста преувеличени. — Акцентът беше американски, а туидовото й сако и шлиферът — английски. Странно, но пистолетът изглеждаше някак елегантно в ръката й.

Ксандър обходи с поглед първо пистолета, после собственичката му.

— От влака в Залтцигер бяха намерени само два трупа — обясни тя. — Нито едното тяло, нито другото, съответстваха на вашето описание.

Той отново не отговори.

— Не ми се правете на толкова изненадан. Знаехме, че ще се опитате да се доберете до летището. Всъщност, нямахме намерение да ви правим каквото и да било във влака. Просто искахме само да ви следим отблизо до Франкфурт. Голям срам за дребничкия ви приятел.

Тя зае седалката срещу него с оръжие, насочено срещу гърдите му.

По някаква причина Ксандър не намираше за особено обезпокоителна мисълта за смъртта.

— Влакът тръгва след шест минути. Предполагам, че няма да слизаме.

— Той тръгва, а ние слизаме — отвърна тя. — Но ще изчакаме да слязат и всички останали. По-малко хора, по-малко блъсканица. Така е далеч по-добре.

— И после?

— Да ви кажа, нямам никаква представа.

— Поредната издънка, за която да се погрижите?

Жената се усмихна.

— Можех да го свърша още в мига, в който влязох в купето. Не, заповедите ми са просто да ви сваля… — Тя спря и отново се усмихна. да ви сваля от този влак. Всеки от нас изпълнява ролята си, доктор Джаспърс, и през следващите няколко часа вашата ще бъде тази на послушен пленник. Не е толкова трудна, мога да ви уверя.

Ксандър се съсредоточи върху очите й. Тъмнокафяви, почти черни, те излъчваха внушение за самоувереност, дори арогантност. Такава увереност внушава искреност. Сякаш Ферик бе оживял и му обясняваше, за да го предпази от погрешни стъпки. Контролът не изисква маскиране, само простота. Простота и истина — което означаваше, че наказанието му беше временно отменено. Тя не беше екзекутор, а само куриер, агент на Айзенрайх, изпратен да го достави на някакво неизвестно място, в неведение за богатствата, които криеше калъфът на компютъра му. В противен случай тя щеше да провери дали дискетите са все още у него. На това би наблегнал ръкописът: На всяко ниво им давайте само информацията, от която се нуждаят, само ролята, която трябва да изиграят. И тя го беше потвърдила с думите си.

Той се учеше бързо. А знанието даваше власт, властта на свой ред осигуряваше арогантност и роля, която да се играе. Не беше трудно да се разбере защо толкова много хора намираха утеха в теорията на Айзенрайх.

— На колко години сте? — попита я той. — Двайсет и четири? Двайсет и пет? — Жената не отговори. — А вие сте убили…

— Само след минута ние двамата с вас трябва да слезем от влака като щастлива двойка само с тая разлика, че пистолетът ми ще е долепен до ребрата ви. — Тя нямаше търпение да го подложи на унижение. — На платформата ще бъдем под ръка. Разбирате ли?

— Трима, четирима? — продължи Ксандър, пропускайки въпроса й покрай ушите си. — Или повече? Чудя се как някой може да направи избор като този в такъв съдбоносен момент? Как…

— Поне един. — Тя се изправи. — Това е единственото, което има значение, нали?

— Нямам представа. — Отговорът му не съдържаше особена емоция. — Виждал съм хора да умират. Предполагам, че убиването не е особено трудно, нали?

— Станете, доктор Джаспърс.

— Sie sind keine Morderin…^[3]

— Станете, доктор Джаспърс.

Думите не означаваха нищо за нея; очите й бяха тези, които издаваха прекалено много при повторната команда. Ставаше ясно какво бе очаквала тя — какво й е било наредено да очаква: лесен за сплашване учен, готов да изпадне всеки момент в паника. Това обаче, което беше открила, или което си мислеше той, че е открила, беше нещо доста по-различно. Той се учеше бързо. Беше я изнервил, особено със забележката си на немски.

Както беше споменала, платформата беше празна, нямаше никой, който да се изпречи на пътя им, преди ескалаторите да ги изведат на поднивата на летището и главния терминал. Хватката й беше твърда, а походката — гъвкава. До този момент той не бе подозирал колко силна може да бъде тази жена; дясната му ръка беше буквално обездвижена в менгемето на пръстите й. Може и да не беше убиец, но беше обучена много добре.

На горната площадка на ескалатора тя кимна към надземната железница, като го подбутна към коловоза за едно от безбройните предградия на Франкфурт. Тя го последва през бариерния автомат и се изравни с него, преди да поемат надолу по стъпалата. След минута бяха на противоположния край на платформата.

— Ще чакаме тук. — Ръката й вече се превърна в стоманена преса. — Усмихнете се.

Ксандър се подчини, все още под властта на спокойствието, обзело го още във влака. Половин минута по-късно далечната стена беше осветена от светлините на пристигащ влак. Тя заби още по-силно дулото на револвера в ребрата му, за да усили вниманието му.

— Когато влакът спре, стойте спокоен, изчакайте пътниците да слязат и тогава се качете във влака. — Думите бяха прошепнати в ушите му, а дъхът й беше горещ и влажен. — Ако само за миг усетя нещо нередно, мигновено ще ви изкълча лакътя. Ясно ли е, доктор Джаспърс?

Ксандър кимна. Болката вече пулсираше към рамото му, а разумът му трескаво търсеше изход. Следващата минута щеше да е последният му шанс. Стъпеше ли веднъж във влака, той щеше да е в капан и нямаше да има нужда от по-нататъшни заплахи, нито щеше да има втори шанс да се измъкне преди края на пътуването.

Влакът започна да забавя ход. Потта плъзна по врата и гърба му. И последният вагон се измъкна от тунела. За негово учудване по прозорците имаше много хора. Отнякъде долови гласа на Ферик, който му припомни, че тълпите са оръжие, което трябва да се използва. Вратите се отвориха, агентът на Айзенрайх се притисна още по-силно в него с рукването на човешкия поток от влака. Той зачака, примирен с убеждението, че долавя тимпаните, блъскащи в гърдите му.

— Само спокойствие — дойде гласът, неговият или нейният, не би могъл да каже.

И тогава той го видя.

С ъгълчето на окото си Ксандър зърна един мъж да скача от седалката си, да си пробива път сред останалите пътници, с ясно изписана върху лицето му паника на човек, който е на косъм да изпусне спирката си. Ксандър бавно пристъпи във вагона, като синхронизира стъпките си с отчаяния щурм на пътника към вратата.

В последния миг Ксандър тласна жената до себе си върху забързания мъж.

— Тя има пистолет! — изкрещя той на немски и с вече по чудо освободен лакът успя да си пробие път към вратата. — Пистолет!

В целия вагон се разнесоха писъци и хората отчаяно се задърпаха назад, с което пистолетът в ръката на жената ясно се очерта. Вратите започнаха да се затварят. Ксандър скочи върху платформата, а тя се забави прекалено много — беше прекалено объркана, за да се промъкне през пощръклялата от паника тълпа във вагона. Вратите се затвориха с мек трясък и за момент очите им се срещнаха през стъклата; погледът й беше самото въплъщение на изумлението. Прозрението за неуспеха й бавно започна да си пробива път върху лицето й, а очите й излъчваха ужас, докато влакът бавно започна да набира скорост. Той проследи как тя се отдръпва в един далечен ъгъл, хората се притискаха в седалките си, а пистолетът й все още беше в ръката й.

Ксандър се обърна и тръгна с нехайна походка и леко приведена глава. Поредният епизод бе приключил. Всички играем ролите си. Той се бе научил да играе своята.

 

 

Ню Йорк, 5 март, 4,12 ч.

 

Джанет Грант се промъкна през затъмнената стая, осветявайки пътя си с миниатюрно фенерче-писалка. Инструкциите й бяха кратки и без много подробности: Бележки на италиански, малка книжка. Може би в плик от Европа. Адресът на кафявата сграда на „Западна 107 улица“. Нищо повече.

До стената в дъното на стаята имаше дълъг зелен диван с две кресла от същия комплект срещу него, което образуваше малка всекидневна. Всяка от облегалките беше украсена с кукли. Всичко беше чисто и подредено. Един доста архаичен грамофон стърчеше върху един шкаф отляво с плочи — Брамс, Бетовен, и Бах, — прилежно наредени отстрани. Най-съвременната част от обзавеждането беше грубо бюро до прозореца с четири обикновени крака под все така обикновено писалище. Производство 1965 година най-късно. Това беше стая, която от тридесет години не познаваше промени.

Джанет се промъкна до бюрото, чиято повърхност беше пуста, ако не се брояха няколко стари рамки със снимки, които отразяваха и съответната епоха. Тя седна на стола и започна да отваря чекмеджетата едно подир друго. Най-долното се оказа заключено. Тя извади подобен на молив предмет от раницата си и го пъхна в прореза. Ключалката изщрака. Вътре имаше голям кафяв плик с адреса отгоре; марките бяха от Европа. Тя го измъкна от чекмеджето — пликът вече беше отварян — и извади съдържанието му.

Клара,

Погрижи се за тези документи. Прибери ги у вас. Който и да пита, не си получавала нищо по пощата. Ще ти обясня всичко, когато се върна.

А. Дж.

Под бележката откри страници с бележки. Всичките бяха на италиански. Тя ги напъха в якето си, затвори чекмеджето и се изправи.

Миг по-късно се озова на колене.

Първият удар по главата й беше колкото само да я зашемети, а вторият — да я накара да изгуби ориентация. Извърна се тъкмо в момента, в който да парира третия и се хвърли върху фигурата над нея. Ръкавиците й се впиха в плът, възрастна вече шия; хватката й накара фигурата да падне на колене. Лицето вече се видя ясно в полумрака — лице на възрастна жена, с гарвановочерна коса и плътни бузи.

Клара Хубер никога повече нямаше да се бие.

Джанет се вгледа в очите на Хубер, несигурна какво да прави. Не беше получавала инструкции как да постъпи в такава ситуация. „Бележки на италиански, малка книжка.“ И нищо повече. В продължение на няколко кошмарни секунди тя задържа хватката си. Скоро из главата й започнаха да бушуват други мисли. Винаги трябва да има място за саможертва. Думи, които й вдъхнаха кураж.

Без да мисли повече, Джанет Грант притисна палец в гръкляна на Клара Хубер и го завъртя. Той изпращя и очите на възрастната жена мигом се замъглиха.

Джанет отново се вгледа в лицето на жената. Никакви въпроси, никакво разкаяние. Тя отпусна трупа върху пода и погледна часовника си. Осем минути.

Старецът щеше да бъде доволен.

 

 

Той се освободи от компютъра в една от стаите за отдих на терминала — поредният съвет от Ферик — и се бе възползвал от възможността да оформи брадата си, да си намокри косата и да я сплеска. Стоеше до гишето на американските авиолинии и наистина приличаше много на снимката от един от многото паспорти, който Ферик бе държал в раницата си. С няколко банкноти от пачката, която бе открил сред документите, той си купи билет за полета в дванайсет до Ню Йорк. Това означаваше да спре в Лондон с престой от около час и половина, но Ксандър беше наясно, че благоразумието изисква да прекара това време там, а не тук. Те без съмнение щяха да се върнат на летището, за да открият какво се е случило на сътрудничката им. Нямаше друг избор, освен да хване първия самолет.

За негово облекчение жената зад гишето не прояви изненада нито към плащането в брой, нито към липсата на багаж. Той се притесняваше повече дали ще има късмет да си намери билет. Жената го помоли да бъде пред вратите на изхода най-късно петнадесет минути преди излитането. Той се усмихна и кимна, докато през това време се чувстваше все по-неудобно в лепнещите панталони и пуловер. Беше с тях по-малко от седем часа, но те вече бяха почнали да издават доста неприятна миризма, а той нямаше намерение да открива колко гнусливи можеха да бъдат съседите му по време на дългия полет. Още по-важно бе да промени външния си вид, преди да се качи в самолета. И да си обръсне брадата. Още едно подсказване от Ферик. С един час до излитането на самолета той имаше достатъчно време и средства, за да реши проблемите си.

Докато крачеше към ескалаторите и магазините на по-долния етаж, в паметта му внезапно изплува втората част на ръкописа, за щастие забравен през последните пет часа безумие. Не бе имало нито време, нито енергия да мисли за него. Само ден преди това едва ли би си го позволил. Сега обаче… Той принуди съзнанието си да се съсредоточи върху практическия момент, заръката на умиращия Ферик, изместила всички теоретични академични мечтания от ума му. Сара. Върни се в Щатите и намери Сара.

Споменът за очите й от Флоренция внезапно се върна: объркване, чувство на загуба. Очи, които бе видял само преди минути, този път върху лицето на друга жена. И въпреки това съдържанието им бе същото: страдание, ужас. Той се зачуди колко ли пъти Сара е била принудена да убива? Колко ли пъти е дарявала живота на някоя от жертвите си? Забрави го! Поредната вътрешна команда. Нямаш време за това!

Номерата за контакт започнаха да препускат през съзнанието му. Той слезе едно ниво по-надолу и се запъти към редицата телефони. Възвърнал отново концентрацията си, той спокойно огледа обстановката и се запъти към най-крайната кабина вляво. Доволен от себе сипвали слушалката от вилката и набра първата поредица от Цифри. От време на време правеше паузи точно както го беше инструктирала, като изчакваше за сигналните кодове и изщракванията, преди да въведе новата поредица от цифри. След няколко минути звукът на трансатлантическото статично електричество зашумя в слушалката. След две прозвънявания от другата страна вдигнаха слушалката и се обади глас:

— Изглежда, някъде има вдигната слушалка. Ако се опитвате да…

Той въведе последните четири цифри и зачака. Петнадесет секунди по-късно се обади втори записан глас.

— Моника слуша. Вярвам, че всичко е наред. Ксандър въведе последните няколко цифри и зачака съобщението.

 

 

Знакът на вратата беше повече от ясен: ШАМПАНСКО; мъжделивата светлина в подземния коридор беше достатъчна, за да се различи всеки надпис: германски-бели вина, френски червени, приблизително десет помещения. От малкото, което бе успяла да зърне, в импровизираната й килия имаше стол и седем или осем почти довършени рафтове за вино, подпрени върху отсрещната стена — все още незавършена работа. На първо време помещението служеше като временна килия за сам човек. В тавана беше вградено прозорче, прекалено тясно, за да се промъкне и дете през него, така че нямаше нужда от ключалка или катинар. Но дори и така покритата с чакъл алея над главата й не беше съвсем подходяща за. незабелязано бягство — беше прекалено добре осветена област между къщата и дърветата. Прозорецът отпадаше като вариант.

Но това не я притесняваше особено. Седнала на столчето, Сара не си губеше времето в проучване на помещението около себе си. Вместо това, облегната на стената, втренчена върху някаква точка пред лицето си, тя непрекъснато възпроизвеждаше в паметта си разговора от вечерята. Беше минало повече от час след откровението на Тайг, но изражението й бе останало непроменено, без следа от емоция, която да замъгли мислите й. В главата й се въртеше единствено само разговорът. Само думите на Тайг. А с всяко последващо повторение, напрежението в добре познатия глас беше нараствало все повече и повече, екове от минало, борещи се да се отскубнат от разкъсания чадър на една свръхпокровителствена психика. Трябваше да видиш признаците — внезапната промяна в настроението, счупената разлята чаша вино. Глас, който настояваше за контрол. Седемте години извън занаята я бяха направили мудна, неспособна да чете незабележимите признаци. Думите бяха преки. Всичко се бе случило прекалено бързо за нея, предупреждението бе дошло прекалено късно. Всичко беше неприемливо. И с всяко мъмрене гласът ставаше все по-властен и изискваше пълно подчинение. Тримата от тях заедно — трябваше да се сети; беше прекалено лесно…

И въпреки това само Тайг бе знаел истината. Вотапек и Седжуик също като нея бяха стояли в неведение. Само той бе знаел. Един не така жесток глас се вмъкна в диалога им, глас, който бе държал демоните на разстояние толкова дълго време и сега отново я успокояваше. Концентрирай се върху думите му, върху предупреждението му. Сара се насили да се съсредоточи върху думите му. „Ние сме на по-малко от седмица… Една малка експлозия не означава нищо. Една след друга… Това, което кара хората да коленичат.“ Те се бяха уверили в ефикасността на теорията във Вашингтон и Чикаго, готови да прострат визията си и върху други центрове. Това беше достатъчно да ангажира мислите й, да я облекчи от самоанализа, който моментът на самота и неуспех толкова лесно провокираха. И въпреки това, докато седеше на столчето, други образи нахлуваха в зрителното й поле — стая, не по-различна от тази в момента: пазач, легло, макар и без прозорец. Никакъв лъч от светлина от преди седем години, което да й даде някакво указание поне за часа и мястото. Само мракът и сенките. И винаги въпросите.

— Вие разбирате директивата.

— Да.

— Вие разбирате, че работата може да стигне и отвъд Сафад, до останалите?

— Да… аз…

— Да, какво?

— Да, аз…

— Това е било непредвидено усложнение и ти си направила избор. Налага се да се правят някои жертви. Накрая ти си постъпила правилно. Но това е бил твоят избор, твоето решение. Налагало се е да ги убиеш, дори и това да е означавало нейната смърт.

— Не… да… аз…

— Имаше ли друга алтернатива?

— Имаше забавяне. Казаха ми да чакам. Можех да я спася, ако не се бях забавила.

— Ти си направила своя избор, приела си отговорността… накрая. Забавянето е било несъществено.

— Аз…

— Забавянето беше несъществено.

Тя се изправи при опита да прогони спомените от миналото. Аз направих своя избор. Аз поех отговорността. Внезапен прилив на гняв заклокочи под повърхността на привидното й спокойствие. Не мога да ти позволя да се върнеш! Тя изпитваше необходимост да осъществи свой собствен контрол, своето собствено измъкване. Но образите от миналото доказваха прекалено много, като проникваха на повърхността с безмилостна упоритост. Неспособна да ги потисне, тя удари силно дланта си върху мазилката на стената; ожулената й кожа й помогна да се върне към действителността. Болката запулсира в ръката й и запълзя нагоре към лакътя. За момент остана втренчена в разранената си длан, проследи някои от линиите й до палеца, стисна юмрук, като този път вече болката я прониза остро и видя линията да изчезва сред гънките на кожата и пръстите й. Едва тогава вътрешният глас започна да заглъхва.

С облекчението сенките се изнесоха от помещението, разумът й се изостри, а пространството три на три метра изпълни съзнанието й по странно ясен начин. Сара прогони всички мисли от съзнанието си освен тези за бягството си. Те скоро щяха се върнат за нея. Оперативният работник в нея пое контрол.

Тя огледа килията и погледът й се спря върху вратата; ключалката беше заместена с циферблат с комбинация. Тайг бе хвърлил много труд по опазване на виното си, но сега трудът му се отплащаше. Трябва с нещо да пробия пластмасата и да стигна до кабелите зад нея. Очите й светнаха при гледката на рафтовете върху стената в дъното; някоя летва със стърчащ гвоздей можеше да свърши работа. Тя се насочи към тях, мина под един вентилационен отвор на тавана и долови нечии приглушени гласове над главата си. Спря и се напрегна да разбере думите. Ясно различаващите се обвинителна и оправдаваща се интонация деляха мъжете на две групи, но това бе всичко, което успя да разбере. Поне бяха още на висок тон.

Разговорът внезапно прекъсна и миг по-късно водопад от светлини заля килията й; малкото прозорче се обагри от въртящи се сини и червени отблясъци. Тя бързо се покатери на столчето и се опита да надзърне навън, само за да бъде заслепена от включените силни фарове от лявата и страна. Миг по-късно откъм коридора се разнесоха бързи стъпки, замрели за няколко секунди пред вратата на килията й, след което вратата рязко се отвори и един от придружителите на Джордж нахълта вътре с насочен пистолет.

— Тръгвате с мен. — Сара се вгледа в младото лице, преди да слезе бавно от стола. Младият мъж бързо й подхвърли чифт обувки. — Обуйте ги.

Забавяне на наказанието. Наркотиците щяха да почакат. Много бавно тя седна и започна да се обува с нетърпеливо размахван пистолет над главата й. В очите му имаше истинска тревога, а заглушителят на пистолета му беше още по-настойчив. Той я сграбчи за ръката над лакътя и я издърпа права. Като мълния пробяга мисълта дали да не го атакува, но инстинктът й каза да изчака. Изчакай и възможностите сами ще се появят. Той я избута в коридора, където се изправи лице в лице с двете най-добри причини да си трае — там стояха още двама. мъже със солидна физика и с пистолети в ръцете, като по-дребният от двамата й махна да продължава по коридора. Над главата й звуците от забързани крака последваха четворката по пътя им; шумовете над главата й бяха в рязък контраст с безмълвното им напредване сред подземието. Един пред нея, двама отзад. Отвеждаха я към дъното на къщата вместо към стълбището за кухнята. След минута тесният коридор изведе и четиримата пред голяма стоманена врата, но дори и дебелата стомана не можеше да заглуши издаваните от авторитетен глас команди от другата страна.

— Проверете отстрани и обградете целия район. Искам да се провери цялата околност.

Тримата мъже спряха. Ескортът й я държеше здраво за ръката, докато през това време гледаше другите двама за инструкции. По-дребният мъж поклати глава, повдигна показалец пред устните си и повдигна пистолета си — не особено любезен намек към Сара да пази тишина. След около половин минута стъпките над главите им отшумяха в далечината, като този път се разнесе друг глас от радиото, закачено на колана на по-ниския мъж. „Чисто е.“ Мъжът отпусна пистолета си и се приближи до вратата. Той извади ключ от джоба си, отключи малка кутия на стената, набра комбинация от цифри и изчака резето да изщрака. Десет секунди по-късно бавно натискаше вратата, а спареният въздух от подземията бавно се разнасяше сред тихата нощ навън.

Дебели стени от двете страни закриваха първите десет фута на рампата в мрака, създавайки тунел, широк едва колкото да се разминат двама души странично. Останалите пет фута се издигаха в полумрака и излизаха точно от лявата страна на силните светлини, къпещи по-голямата част от затревената площ. Сара се размърда, но ръцете на мъжа я държаха като в клещи. Тя проследи как по-дребният мъж кимна на останалите да минат през вратата. Двамата мъже от двете й страни пъхнаха пистолетите зад коланите си, преди да излязат на откритото пространство. В същия момент дребният мъж се шмугна покрай нея обратно към вратата и я дръпна след себе си, като я затвори. Резето бързо изтрака на мястото си.

Гласовете над главите им още веднъж ги накараха да замръзнат по местата си. В един почти съвършен синхрон всеки мъж сграбчи по едно от раменете й и я притисна към стената, като едновременно с това се прилепиха плътно от двете й страни. Мъжът от лявата й страна извади нож и доближи острието му под брадичката й. Триото мълчаливо се заслуша в приглушения разговор.

— Сигурен съм, че това е някаква грешка. — Беше Тайг, без дори и следа от напрежение в гласа си. — Както виждате, не се намирам в никаква опасност. Държа това осветление включено като предпазна мярка.

— Ние определяме дали областта е безопасна, сър. — Думите бяха авторитетно изречени и без съмнение принадлежаха на офицер от закона. — Цяла нощ ли оставяте осветлението включено?

— Да. Там отзад няма нищо…

— Нека ние да проверим това, сър. Както вече ви казах, обаждането дойде от Вашингтон, а хората от Бюрото едва ли ще си направят труда да ни изпратят известие за тоя що духа, ако нямат основателна причина.

— Оценявам вашата загриженост…

— Сигурен съм в това, сър. А ние бихме оценили и ако и оставите да си вършим работата. Другите хора вътре къщата…

— Както вече ви казах, приятели, които искат да останат, настрани от цялата тая неразбория.

— Не знам по какви причини, но Вашингтон мисли, че вие сте потенциалната мишена. Сред широкия свят има какви ли не откачалки, които считат шоуто ви…

— Телевизионното ми шоу? Да не се опитвате да ме убедите, че има някакви лунатици, които…

— Не се опитвам да ви убеждавам в каквото и да било, сър. Заповедите ми идват от…

— Вашингтон. Това вече го чух.

Агентът реши да смени подхода.

— Разбирам, че цялата работа ви изглежда като грешка, но мога да ви уверя, че ще спите далеч по-спокойно, ако ни позволите сами да се убедим в това заключение. Дори и да не открием нищо, бихме искали да оставим един или двама тук да ви пазят. Политика на Бюрото.

Тайг шумно издиша, преди да отговори.

— Много добре. Ще ви разведа из къщата, но съм сигурен, че ще се убедите…

Гласът му започна да заглъхва; двамата с агента се отдалечаваха. Сара беше все така притисната към стената. Отне й не повече от секунда да проумее какво се бе случило.

Стайн. Гений. Нямаше кой друг да е освен Боб. Той бе разбрал по някакъв начин, че е влязла в капан. Какъв друг вариант в този случай освен да изпрати федерални агенти, които да предизвикат малък хаос в сценария? Хаос — винаги най-добрият изход. Това беше единственият й шанс да се измъкне. Тайг беше плътно ангажиран с шефа на групата агенти. Брилянтно. Ето защо бяха прибрали пистолетите си. Затова я бяха притиснали до стената. Те бяха длъжни да създадат представата за празна от всякакви необичайни гости къща и което беше още по-важно, не можеха да направят каквото и да било, което да привлече вниманието на агентите. Докато мъжете от двете й страни слушаха напрегнато разговора между двата отдалечаващи се гласове, Сара долови друг глас — вътрешен глас, който изобщо нямаше намерение да се съобразява с плановете на пазачите й.

Тя заби лакътя си в гърлото на мъжа от дясната си страна, с което хватката му мигновено омекна до степен да измъкне ръката си от нея и да издере с ноктите си ръката на другия пазач. Тя заби нокти в китката му и изви острието на ножа настрани от шията си, като едновременно с това го изблъска в другата стена. В същото време ритна с камшичен удар назад, забивайки петата си в капачката на първия мъж, а токчето й разби брадичката му при политането му напред. Тялото му рухна безформено в основата на рампата. Вторият мъж, все още само зашеметен, сграбчи Сара за косите и я запрати върху стената, докато тя забиваше ноктите на двете си ръце в китката му. Използвайки момента на завъртането му, за да го придърпа след себе си, тя заби коляното си в гърдите му; тялото му се сгърчи на две. В този миг хватката му върху дръжката на ножа се разхлаби и тя мигновено го издърпа от пръстите му. С последен замах заби ножа в рамото му, избягвайки необяснимо лицето му; мъжът натежа в ръцете й и се свлече в агония от прерязаните мускули и сухожилия. Не издаде никакъв звук, само устата му зяпна от учудване, когато тя пусна ножа и сдвоеният й юмрук се стовари върху ключицата му, която изпращя силно, последвано от грохота на рухналото в основата на стълбището тяло.

Сара задъхано ловеше въздуха с широко отворена уста и с очи, примижали в усилието да надвие внезапното биене в главата си. Ти искаше да го убиеш. Ти го искаше. И въпреки това не го направи. Защо? Този път нямаше сълзи, нито съжаление — само облекчението от оцеляването.

Опряла гръб на стената, тя огледа ярко осветената площ между рампата и дърветата — единственият й изход към свободата. Беше на не повече от десетина метра от нея и въпреки всичко все едно, че беше на десет хиляди километра. Районът около къщата гъмжеше от мъже, а други без съмнение бяха поставени по прозорците отгоре, за да предотвратят всякакъв подобен опит. Светлината трябваше да спре и то колкото може по-скоро. Тя се заоглежда над главата си и видя малка кутия с ключалка, циферблат и електронно устройство без съмнение. Неправилен избор! Гласът беше повече от настойчив. Да даде накъсо кабелите? Мисли! Беше ли възможно Тайг да е толкова загрижен за виното си и в същото време да е толкова безгрижен към електрическата си инсталация? Имаше само един логичен избор. Тя приклекна до тялото на мъжа, чийто гръден кош в момента наподобяваше хлътнал овал, и издърпа пистолета му, като обискира тялото — още един пълнител, портфейл, кредитни карти, дребни пари и шофьорска книжка. Тя ги напъха бързо по джобовете си и се промъкна до края на рампата, все още в сянката, като провери заглушителя и изстреля един след друг пет куршума в лампите върху високите стълбове на дванайсет метра над нея.

Реакцията беше незабавна. Морето от мрак отвъд платформата изригна във възбудени гласове и движение. Тя изскочи като пружина от укритието си и се втурна през лъчите светлина, които все още струяха от прозорците на всекидневната, достатъчни, за да предизвикат ураган от пистолетни изстрели след нея от дясната й страна, докато тя тичаше на зиг-заг към дърветата. Лъчи от фенерчета започнаха да прорязват мрака, като на няколко пъти й помогнаха да види терена пред себе си. Точно преди да стигне спасителния край на залесената част, отзад я догони мощен сноп светлина, улавяйки я в хищното си сияние. Той успя да освети само главата и ръцете й, миг преди тялото й да рухне по спасителния наклон на някакъв кален склон.

Скоростта на спускането беше бясна. Гърбът и ръцете й по някакъв начин налучкваха пътека сред хаотично щръкналите дървета и пънове; единственият й ориентир беше естествената планинска гънка. Нямаше как да разбере броя на преследвачите си — ушите й бяха отдавна заглъхнали от плющящите листа и клони, които я удряха немилостиво по главата. Бе протегнала ръце пред лицето си под формата на фуния, а кокалчета на пръстите й вече бяха немилостиво раздрани и окървавени. С изравняването на наклона тя забави бяг, успокои краката си, а ръцете й привично отмятаха невидимите клони пред нея. Отнякъде долиташе шум на вода, което я накара отново да ускори крачка. Отгоре отново започнаха да се стрелкат лъчи от фенерчета, гората сякаш бе оживяла и се мъчеше да я сграбчи с безбройните си клони и храсти; само все по-засилващият се шум от водата й придаваше допълнителни сили.

Не можеше да каже колко минути бяха изминали, но коленете й започваха да се подгъват. В един момент тя се подхлъзна и рухна в цял ръст върху пръстта. Само чудодейната поява на нов наклон спасиха главата й от сигурен удар; този път дърветата вече почваха да се разреждат. Внезапно се появиха луната и звездите — признак за открито пространство. Дърветата продължаваха да оредяват, докато тя се промъкваше върху залитащите си крака, а очите й се спряха върху онова, което така жадуваше да зърне — безкрайно и равно черно пространство на не повече от десетина метра от нея. Внезапно усети как почвата под краката й изчезна, тялото й падна напред и в следващия момент водата я обгърна отвред.

Всичко забави движението си, очите й търсеха повърхността на водата, докато ръцете й се бореха с течението. Мина почти минута, преди да стигне до повърхността. Пълната луна осветяваше района, тялото й се въртеше във водата да изследва очертанията на двата бряга, които бяха на не повече от тридесетина метра един от друг, отдалечаващи я от осветения маяк на вилата на Тайг на около стотина метра. Нямаше и следа от преследвачите, която да наруши покоя на нощта; главата й се подаваше над повърхността на водата, а очите й гледаха към мястото под къщата, когато внезапно мракът беше пронизан от ярките лъчи на фенерчета. Един или два лъча се плъзнаха по повърхността на водата. Сара бързо се гмурна и остана под водата колкото й позволяваше поетия въздух. С потапянето светлините изчезнаха от взора й, а и потокът вече правеше завой и течението я отнасяше. Краката й, само допреди минута парещи от устремния й бяг, сега започнаха да изтръпват под ледената прегръдка на водата. Тя огледа потока и успя да се приближи на четири-пет метра от далечния бряг, размахвайки ръце и крака, преди да изпълзи върху покрития с ръбести камъни скалист бряг. Отдъхна си малко и после се довлече до някакъв кален и тинест участък, рухна в него и жадно загълта въздуха. Водата се стичаше от дрехите и косите й, а лекият нощен вятър охлаждаше тялото й.

Три минути по-късно тя се добра до платото по-нагоре, където друга гора слагаше началото на нов склон. Започна да скубе листа от клоните и да ги трупа на купчина. Природна изолация. След като купчината израсна достатъчно голяма, тя смъкна ризата и панталоните си и започна да ги изцежда, сгушена сред листата. Две минути по-късно свали и бельото си, навлече изцедените дрехи и започна да пълни ризата и бельото си с листа. Примитивно, но резултатно.

Тя отново прекара през съзнанието си последните петнадесет минути, докато заравяше бельото си в купчината листа. По някакво чудо коланът, обувките и портфейлът бяха оцелели. Пистолетът обаче беше изчезнал, но поне беше привлякла вниманието на агентите, които скоро щяха да почнат да претърсват областта за… за какво? Мисълта я накара да спре за момент. Мъж? Жена? Въпросът изведнъж я осени. Колко ли бяха успели да видят? И до колко точни можеха да бъдат наблюденията им? Тя беше наясно, че подробностите щяха да зависят от Тайг и желанието му да защити Айзенрайх.

Което означаваше, че тя можеше да има шанс. Сграбчи куп листа в прегръдките си и ги отнесе до малка яма, сгушена сред туфа от гъста трева. Щеше да бъде в безопасност. Добро място за спане.

 

 

Гледката на Ню Йорк беше особено приятна, лъчи от светлина се пречупваха в ъгловатите сгради от стомана и стъкло, които се извисяваха сред ранния мартенски следобед. Ксандър се вгледа през илюминатора на самолета и видя града такъв, какъвто е — студен и далечен — не като убежище, а като отражение на самия него — мълчалив и нащрек, обзет от зловещо спокойствие, борещ се да маскира дисонансите под повърхността.

Но отсреща го гледаше нещо повече от част от него. Далеч повече. Това беше самият хаос, не като произволен сблъсък на време и обстоятелства, а като присъщо и в развитие напрежение, което поддържаше виталността на всяка сила, и което лежеше в сърцевината на реалната власт. Хаосът като гориво на върховенството, върховенството като параметър на хаоса и двете безсмислени едно без друго. В града, в неговата контролирана мания той виждаше взаимовръзката, която превръщаше едното в кръвоносна система на другото. В този момент, докато се взираше в сградите, Ксандър проумя една много основна истина, истина, която Айзенрайх така и не бе успял да улови. Властта жадува за хаоса като обект на собствения си контрол; хаосът търси властта като арбитър на собствените си ограничения. Едното не можеше да съществува без другото. Всяко оцеляваше чрез това напрежение. Всяко доминираше чрез това единение.

Ксандър продължи да се взира в далечината, все повече и повече осъзнаващ надигането на подобна сила у себе си, обособен самоконтрол, осъществим единствено чрез бушуващата в същността му буря. Мощ като отговор на това объркване. Вглъбен в тъмните очертания под самолета, той осъзна, че вече се бе приспособил към играта, а вътрешният му глас вече представляваше не толкова Ферик или Сара, а самия него. Бавно той започваше да култивира нужния инстинкт, да си създава реалност, която да проумее преживяното през последната седмица, вътрешна преграда, която едновременно го и плашеше, и даряваше с покой. Епизодът в метрото го бе убедил в това. Той откриваше странна двойнственост от потребности — една, която се стремеше да не дава излаз на бушуващите чувства, и друга, която искаше да пробуди вътрешната му енергия, за да може да отговори във всеки момент на всяко предизвикателство. Последните десет часа бяха като подарена глътка въздух от тази борба — дори и със смяната на самолетите и напрегнатите няколко часа, които бе прекарал на „Хийтроу“. Десет хиляди метра над хаоса той бе имал време да обмисли нещата, да прецени, но не по начините, на които се бе облягал в миналото. Теорията тук нямаше място. Айзенрайх му беше дал ясно да разбере това; последните два дни бяха променили напълно неговото възприятие.

И въпреки това тази друга реалност съществуваше, малките книжки в кожена подвързия, над които се бе насилил да мисли по време на полета, насилен, защото се страхуваше да се върне в техния свят, да отвори защитните си стени, за да улови повторно тази простота. Още повече защото бе започнал да поставя под въпрос собствената си способност. Загледан в книгите, докато прелистваше страниците им, той вече не гледаше на тях като на реликви, на които да се възхищава и които да обсъжда. Всяка една от тях си имаше своето значение и предназначение извън теорията. Разбира се, той се опитваше да убеди себе си, че това му е известно, далеч преди да се озове в този водовъртеж на хаоса, че бе прекарвал в плен на въздействието, което можеха да оказват подобни книги, но оставаха реалните въпроси. Беше ли успял поне веднъж да надзърне отвъд теорията? Не. Той бе поел по лесния път, бе ги отхвърлил като абсурд, като лудост и по този начин бе игнорирал и посланията, които се съдържаха в тях. Дори и допреди няколко дни, докато бе прелиствал текстовете, не си бе позволил да повярва в реалното им приложение. Това са книги! Те не предлагат нищо повече, освен тръпката на откривателството. Нищо повече! По някакъв начин той допусна истината за първия опит на Айзенрайх да се изплъзне от ума му. Той си бе позволил да прочете теорията като нищо повече от гориво за академична препирня. И сега, докато гледаше в празното небе, вече бе поумнял. Беше се докоснал до тяхната власт от първа ръка.

И тази власт беше точно толкова ясна, колкото и описанието й в предписанията във втория том. Ксандър разлисти още веднъж книжката, вече наясно с методите й, с бруталността й не върху страниците пред очите му, а в един малък дом във Волфенбютел, в един влак от Залтцитер. Как да се предизвика хаос, какво да се изгради от него, как да се култивира омраза — трите централни глави, трите най-изобличаващи твърдения от визията на Айзенрайх. Сега, когато препрочиташе отново думите, Ксандър вече знаеше какво смятат да отприщят хората, отдадени на тази визия; Вашингтон, пазарът на зърно — те бяха само предвестници на онова, което предстоеше да изригне. Първоначално щяха да са малки пробиви — Дори и може би не толкова съществени заплахи, — но събития, достатъчно сериозни, за да повдигнат въпроси за сигурността в простите умове на хората. След това те щяха да култивират това съмнение в паника, да обрисуват дребните епизоди като симптоми на далеч по-огромен проблем, такъв, който да изисква прилагането на драстични мерки. Този проблем — същият, който Айзенрайх с такова спокойствие бе формулирал още преди няколко столетия — не беше нищо повече от нравствено разложение. Проста, но точна формулировка. Какъв по-добър начин за манипулиране на обществото от заиграването с неговото развихрено негодувание. Имаше ли по-добър начин да се разбунят хората от възбуждането на чувството им за собствена правота? А Ксандър беше наясно, че това щеше да е в изобилие. Групите по интереси, коалициите, мнозинствата — те всички само чакаха да лъсне истината за социалната, политическата и икономическата корупция. Тайг имаше грижата за това. Всяка нощ през последните две години. Десет милиона домакинства, които губеха все повече и повече спокойствие. Отговорът — разрушете всичко до основи и започнете отначало, но този път го направете правилно. Ето защо Айзенрайх бе описал хаоса като „добре дошлото освобождаване от една генерална несправедливост.“ Хаосът като спасение. Хаосът като морален пречиствател. А оттук оставаше само една къса стъпка до контрола за онези, които жадуваха за него. За да го поддържат, те просто трябваше да създадат един парий в рамките на държавата, да култивират фанатизъм, сляпа привързаност и по този начин да отвличат вниманието на. тълпата. Това беше дарбата на Айзенрайх. Стар трик, помисли си Ксандър, но винаги върши работа. Сега щеше отново да я свърши.

Ксандър се отпусна на седалката и затвори очи, докато самолетът се отдалечаваше от острова, с образа на дребния монах, врязан в съзнанието му. Дали наистина Айзенрайх се бе стремил тъкмо към това? Дали това беше неговата истинска визия? Дали такава е била волята Божия? Ксандър беше наясно, че тук имаше нещо далеч по-голямо от простата бруталност, която Тайг и кохортите му планираха да отприщят. Далеч повече от тиранията на алчността и властта, винаги алчни да отнемат на обществото най-основните му свободи и превръщането на поколение след поколение в бездушни автомати. Да, теорията изкушаваше с обещанието за невъобразима до този момент с мащабите си власт, но тя също така обещаваше и свят на порядък и контрол. И това я правеше толкова изкусителна. Не дарът й, обещаващ надмощие. Не обуздаването на хаоса. Именно мечтата за неизменност чрез добродетел я отделяше ярко от останалите подобни теории. Мечта, изпълнена с немислимо насилие извън хартията, върху която беше записана, и въпреки това изкусителна в своята реторика.

Резкият тласък от съприкосновението на колелата на самолета с бетона на летище „Кенеди“ бързо го върна към настоящето. Ксандър отвори очи. Вгледа се в ръкописа и после го пъхна в куфарчето. Моментът на възхищението пред стройната мисловна конструкция бе отминал. Играта продължаваше.

Пет минути по-късно го обзе странно усещане с пристъпването му в прохода. Това можеше и да е същият терминал, през който бе минал при качването си на самолета преди шест дни, но онзи Джаспърс си бе отишъл завинаги. На негово място се бе появил съвсем различен Джаспърс. Той бе оставил част от стария Джаспърс зад себе си, за да разгадае реалността от лудостта на Айзенрайх. Ганц се бе оказал прав с прозрението си за нейната окончателност, но той бе видял само едната й страна, само една част от това жертвоприношение. Ксандър, от друга страна, бе стигнал до прозрението за различен вид смърт, смърт, която идваше на етапи, която дереше душата дотогава, докато от нея останеше единствено черупката й. Беше го виждал у Сара. Във Ферик. А сега и в себе си. Някъде на някакъв етап той се бе разделил с наивитета си, с елементарния ентусиазъм, който бе предопределял всеки негов избор, чувството му за предназначение, и винаги го бе пришпорвал напред, само за да му бъде отнеман безмилостно късче по късче — Флоренция, Лондон, Волфенбютел — опустошителна спирала от недоверие през паниката до ужаса. Смърт в собствените му ръце. Смъртта като неговата реалност. Всичко, което оставаше, беше волята за оцеляване, воля, която той се бе научил да упражнява с относителна лекота в утробата на франкфуртското летище.

Това беше същата онази воля, същата онази интуиция, която го караше да се концентрира върху простата заповед, която Сара — толкова близо вече до него — му бе оставила: Темпстън, Ню Йорк. Мотел „Спящата хралупа“.

 

 

— Игра? И стопаджийството не нарушава правилата й? — Младежът, който караше пикапа, нямаше повече от двайсет и една или двайсет и две години. Мускулестият торс, зацапаните с машинно масло и грес ръце и мръсният комбинезон с името Джеф върху нагръдния джоб бяха в хармония с надписа, който Сара бе видяла върху вратата на пасажера: АВТОСЕРВИЗ НА МИК — РЕМОНТИРАМЕ И ЧУЖДЕСТРАННИ КОЛИ.

— Няма правила — отвърна тя. Това поне отговаряше на истината. Придържай се максимално към нея. — Работата е там, че който пръв се добере до Тихуана, той печели облога.

— Заложили сте и пари?

— Достатъчно, за да поддържа интереса висок.

— Това наистина е страхотно. Ама наистина страхотно. — Той поклати глава, докато се усмихваше. — И казвате, че са ви блъснали в Клагхорн Гордж снощи, само за да ви забавят? Невероятно! Направо са извадили късмет, че не сте се удавили или пострадали.

— Е, имаме си все пак едно правило — не правим нищо, което да застраши живота на друг участник. И без самолети. Изобщо няма да е интересно, ако човек вземе и се метне на първия самолет в южна посока. — Ако някой после го разпитваше, той нямаше да има какво толкова да му разкаже. — Бях със спасителна жилетка, когато ме бутнаха във водата. Те са предполагали, че аз ще се стресна и ще се откажа от по-нататъшно участие, щом глътна малко вода.

— Невероятно! Наистина ви казвам, невероятно! — Той удари волана с отворена длан. — По дяволите, какво не бих дал да ви откарам направо дотам, само за да зърна физиономиите на онези момчета! — Той отново заклати енергично глава. — Листа! Никога не би ми хрумнало. Аз на ваше място сигурно щях вече да съм станал на шушулка от студа.

— Може би, а може би не. — Сара си спомни за часа сън, който бе успяла да открадне. — Това одеяло е истински рай.

— Да, на Мик е. Той понякога спи в камиона. — Джеф повдигна рамене. — Не ме питайте защо. Сигурно е заради бившата му съпруга. Или приятелката му. Той не обича много да говори за това, пък и… Но както и да е, снощи сте извадили голям късмет. По това време на годината температурата не се качва над петдесет и пет по Фаренхайт. Снощи трябва да е била около шестдесет. Може би шестдесет и два.

— Не ми беше толкова топло…

— Да, сигурно е така. — Той се изсмя. — Освен това имате късмет, че имах работа в Престертън, иначе щеше да ви се наложи да биете още поне един час път най-малко.

Младият механик излезе от кривия участък, забави ход и зави в една отсечка, в дъното на която се вееше емблемата на гаража, закачена за верига, опната между два ръждясали пръта. Няколко коли бяха паркирани върху тревистия участък, който отделяше гаража на Мик от главния път. Странното сборище на скъпи вносни германски и японски коли сякаш не бяха на мястото си сред овехтелите сгради в дъното. Вътре в гаража повдигнато върху хидравличен крик порше си получаваше порцията от грижи от сръчните ръце на човек в не по-малко омазан комбинезон.

— Това е Мик. Двамата с него вършим цялата работа. — Той спря камиона, скочи от кабината и извика на партньора си: — Хей, оказа се скъсан ремък на вентилатора. Работа за две секунди. Оня приятел дори и не знаеше какво е станало. Казах му следващия път да погледне сам под капака на двигателя, ако не иска пак да се бръкне дълбоко. — Мик кимна изпод колата и едва сега забеляза Сара, която слизаше от камиона. — Това момиче иска да знае дали може да наеме кола при нас. — И Джеф се насочи към малкия офис.

— Под наем ли? — Мик се измъкна от гаража, като изтриваше ръцете си в конци. — Не даваме под наем. Знаеш го.

— Да, знам, но виж какво ще ти кажа — извика Джеф през вратата, докато вкарваше сметката за ремонта на ремъка в касовия апарат. — Тя се хванала на някакъв бас кой ще стигне пръв до Мексико и снощи се поокъпала в Клагхорн след помощта на двама от нейните хора от баса. Голям майтап, а, какво ще кажеш?

— Аха. — Майк прекоси покритата с чакъл алея; яката бе протъркала ивица по врата му. Не отделяше погледа си от Сара. — Мексико, значи. Какво толкова има в това Мексико?

— Тихуана — отвърна Сара.

— Да… е, аз не давам под наем и не продавам коли. Само ги ремонтирам. Но мога да накарам Джеф да ви хвърли до Глендън. Това е само на двайсет минути път оттук. Оттам вече можете да хванете автобус или влак до Сан Франсиско. Около час и половина, предполагам. Там вече е пълно с коли под наем.

— Благодаря — отвърна Сара.

Мик влезе в офиса. Момент по-късно тя долови приглушена размяна на възбудени реплики. След малко Мик излезе от офиса. Беше забил поглед в земята и пъхнал ръка дълбоко в задния си джоб. Сара очакваше Джеф да излезе след него, но офисът оставаше странно спокоен. Тя усети, че в походката на Мик имаше нещо странно — стойката му беше прекалено неестествена, прекалено нехайна. Той не ме поглежда. Нещо не беше наред, имаше нещо, което Мик се опитваше да скрие — причината, поради която избягваше погледа й.

Всички инстинкти й закрещяха да бяга. Тя пристъпи назад към камиона, отвори полека вратата и подхвърли одеялото вътре, като безшумно се плъзна зад волана. Посегна без излишно суетене към ключовете, които висяха от стартера, без да отделя поглед от дългунестия механик. Изчака го да влезе в гаража, запали двигателя и превключи на задна скорост.

Зад камиона внезапно изникна черен седан, който със скърцане закова спирачки. Блокира изхода й и я накара да натисне спирачките. Цялото й тяло излетя напред, а главата й се заби в рамото от удара. Леко зашеметена, тя зачака; автомобилът зад нея работеше на празен ход, опушените му непроницаеми стъкла трепереха от вибрациите. Сара очакваше нападателите да изскочат с пистолети в ръце, но никой не се появи. Вратите оставаха странно неми и плътно затворени. Разнасяше се единствено звукът от двигателя. Измина почти минута, преди зад гърба й да се чуе шум от стъпки. Бавни и преднамерени, те идваха от офиса. Тя полека се извърна.

— Здравей, Сара.

Гласът буквално я прониза като с кинжал през черепа.