Веднъж след като лидерите прогонят изобретателността и дързостта от човешките сърца и души, хората ще престанат да представляват опасност за стабилността на режима.

„За върховенството“, Глава XVIII

Сара мигновено измъкна пистолета си и го насочи срещу Скентън. Погледът му обаче се бе отклонил към Ксандър. — Изненадвате ме, доктор Джаспърс. Нямах представа, че сте толкова бърз с пистолета. Дори и по-бърз от младата ви приятелка.

Сара се извърна и видя Ксандър, насочил пистолета в гърдите на Скентън, стиснал здраво дръжката с двете си ръце. Сенаторът междувременно бе вдигнал присмехулно двете си ръце.

— Виждате, че съм сам. Нямам нищо у себе си, освен тази книжка, както и нямам интерес да ви принуждавам да натискате спусъка, така да се каже. — Той понечи да прекрачи прага, но спря. — Мога ли да вляза в библиотеката си?

Сара пропусна с жест Скентън до мястото му зад бюрото.

— Ако сте загрижен за охраната ми, успокойте се — каза Скентън, докато си наместваше възглавницата преди да седне. — Казах им, че слизам в библиотеката. Те не търсеха вас.

— А кой тогава? — попита Ксандър.

— Кой ли наистина? — повтори присмехулно той. — Отговорът може да ви изненада.

— Нищо, опитайте.

Скентън отново не избърза с отговора си.

— Ами какво ще кажете, ако се окаже, че търсят същите онези хора, които проявяват такъв голям интерес към вас?

— Едва ли ще ви повярвам — отвърна той.

— А вие, госпожице Трент? — попита Скентън, без да откъсва очи от Ксандър. — Не, не предполагам, че ще ми повярвате и вие. — Той се пресегна към бюрото, но Ксандър мигновено вдигна пистолета. Скентън спря на мига, посочи към една златна кутия и каза: — Това са цигари. Вие също можете да хвърлите едно око, ако искате.

Ксандър дръпна кутията към себе си и я отвори; вътре бяха надиплени прилежно няколко реда цигари „Ротманс“.

— Искате да ни накарате да ви повярваме, че се страхувате от собствените си хора? — попита Ксандър, докато плъзгаше обратно кутията по бюрото.

Скентън се изсмя, измъквайки запалка от джоба на халата си.

— Нещо такова. — Момент по-късно пусна дим от носа си и се отпусна на стола си. — Можете ли да видите надписа, докторе? Вътре, от вътрешната страна на капака… Не, моля ви, хвърлете един поглед. — Той изчака Ксандър да се запознае със ситния надпис. — Бихте ли го прочели и на госпожица Трент, за да се запознае с него? Сигурен съм, че френският ви език е достатъчно добър, за да се справите.

Ксандър огледа обруленото лице на мъжа.

— Не мисля, че…

— Моля ви, докторе — настоя Скентън. — Развеселете ме.

Ксандър погледна Сара, после дръпна кутията по-близо до себе си.

— „… с любов, която е само наша, аз съм завинаги с теб — Джийн.“ — Той остана няколко секунди загледан в надписа, преди да вдигне поглед към Скентън. — Прекрасно. Сигурен съм, че двамата със съпругата си сте били…

— Не е от жена ми — прекъсна го Скентън…

— Грешка — поправи се Ксандър. — Сигурен съм, че вие и любовницата ви…

— Пак грешка — прекъсна го сенаторът.

Ксандър хлопна капака.

— Вижте… която и да е тази жена…

— Трети опит и край — изрече Скентън, без да отделя погледа си от очите на Ксандър. — Това е френски език, докторе — каза той и изпусна дим от устата си. — А на френски Jean е той. Джийн е женско име, като Жана д’Арк. Повярвайте ми, моят Жан не е светец.

— Какво казахте?

Скентън се отпусна на стола и се усмихна.

— Толкова ли е трудно да повярвате? — Той извърна главата си към Сара. — Да не би да изгубихте нишката на разговора, госпожице Трент?

— Той е бил ваш любовник — изрече студено тя.

— Много добре. И?

Тя спусна завесата, гледайки към Ксандър.

— А сенаторите нямат право да имат кирливи ризи.

— Доста интересен подбор на думи, но смисълът е този. Да. — Той отново спря погледа си върху Ксандър. — Тя е много интуитивна, вие знаете. Далеч по-добра е от вас в тази област. — Той продължи да гледа над бюрото. — И, госпожице Трент?

— И — отговори вместо нея Ксандър, с не малко цинизъм в тона си — вие сте решили да си го върнете на един свят, който никога не ви е разбирал…

— Това би било нелепо — произнесе Скентън, без да сваля усмивката от лицето си. — Не сте ли съгласна, госпожице Трент?

— Вижте — продължи Ксандър, — вашият полов живот е особено впечатляващ, но не затова сме тук…

— Точно това е причината, поради която сте тук — прекъсна го ледено той. — Както посочи госпожица Трент, това е едно от онези неща, което може да ме постави в доста уязвима позиция. — Усмивката му бе изчезнала. — Какво мощно оръжие е информацията. Използвано правилно, то може да събори в праха дори и най-могъщите, да ги накара да изглеждат като нещо, което не са. — Той се отпусна на стола и изпусна гъста струя дим от носа си. — Сигурен съм, че започвате да схващате гледната ми точка.

Ксандър бавно се приведе напред.

— Да не искате да ми кажете, че…

— Мисля, че вие отлично знаете какво искам да ви кажа. — Той изплю едно залепнало за устната му късче тютюн. — Не би ли било чудесно, ако и всички останали имаха същия широк поглед върху нещата. В какъв прекрасен свят бихме живели тогава. Тъжното е само, че старите булдози нямат намерение да замазват разликата между порядъчността и покварата; нямаме право да повдигаме неприятни въпроси в съзнанието на нашите съвестни последователи. Само се усмихвайте и бранете представата за образ, който в най-лошия случай кара хората да се възхищават от него, а в най-добрия — да се потърсват от погнуса. — Той отново дръпна дълбоко от цигарата. — Както знаете, онези, които се самоопределят като десни консерватори, не притежават някаква особена деликатност или проницателност, но какво можем да направим? Точно това е причината да ги разиграваме както си искаме като група безмозъчни идиоти. Те не блестят с особена мъдрост, но си имат своите ограничения. Раздели се с имиджа си и влиянието мигом изчезва. Така че както виждате, докторе, моята полова ориентация може да се използва по особено ефективен начин, особено в комбинация с някой печеливш чип.

— И Айзенрайх има този чип — прошепна той.

— Точно затова и седим тримата тук в този момент — отговори сенаторът.

— Това е невероятно.

— От колко време? — попита Сара, приближавайки се до бюрото.

— От около две и половина години — отвърна той. — Вие нямахте представа, нали?

— Защо?

— Защо ли? — Той изговори думите в присмехулно недоверие. — Защото те можеха. От каква друга причина биха се нуждаели? — Той поклати глава. — Пълна изненада за вас, нали? — Никой не отговори. — Изумен съм… Това и фактът, че аз не се интересувах от стоката, която предлагаха. — Той пое дълбоко от цигарата си. — Техният отговор беше… фотокопия на няколко писма… далеч по-подробни от посвещението, което току-що прочетохте, ми бяха изпратени в офиса преди няколко седмици.

— Как са се свързали с вас?… — обади се Сара.

— Има ли някакво значение? — Той изгаси цигарата си. — Няколко срещи. Нещо от този род.

— Имате ли записки от тези срещи? — попита Сара.

— Имах. Но по някакъв начин те успяха да… изчезнат по същото време, когато започнаха да пристигат фотокопията. — Той запали следващата цигара. — Забавно, нали?

— И вие нямате никаква представа кой ви е изпращал копията или кой е имал достъп до записките ви?

— Това е правителството на САЩ, госпожице Трент. Бюрокрацията не си прави особен труд да дава обяснения.

— Но защо? — попита Ксандър, все още неубеден. — Защо биха споделили каквото и да било с вас, ако вие не сте били заинтересуван?

— А, аз бях заинтересуван… известно време. Това се оказа много информативно. Те ми показваха отделни откъси от ръкописа, устройваха ми срещи с господата Вотапек, Тайг и Седжуик и повярвайте ми, в началото бях много ентусиазиран. Искрено вярвах, че са открили нещо — как да го кажа, което може да контролира електората, без да има ограничения върху правата. Да, мисля, че беше така. Нещо, което би ни осигурило пространство да създадем ефективна политика, без да ни се налага да се подмазваме на обществените сантименти. В края на краищата това е единственият начин да се свърши каквато и да било работа. — Той спря. — Мнението ми май ви тревожи, а, докторе? — Очите му се присвиха, докато захапваше нова цигара. — Не предлагам никакви извинения. Това, мой млади учени приятелю, е най-простото правило от политиката. Няма да го откриете в никой от учебниците си. — Той изпусна дим и положи цигарата в пепелника. — И така, когато дойдоха при мен с плановете си, аз не бях ужасен, не бях разтърсен от предателствата, които се канеха да извършат. Аз ги приветствах с цялата си душа. — Той се усмихна. — Наистина ли мислите, че ви казваме всичко онова, което правим във Вашингтон? Наистина ли мислите, че можете да разберете защо трябва да се правят определени компромиси? Хората — митът, който вие така отчаяно сте прегърнали — като цяло са индиферентни, неинформирани и тъпи. Тогава защо изобщо да се съобразяваме с тях? Наистина ли мислите, че това е било замислено като демокрация? Не ставайте смешни. Това трябваше да бъде република, система, в която най-способните да представляват желанията на останалите, — без значение дали тези останали проумяват кое добро и кое не е добро за тях. Без мъничко измама или заблуда вие сте обречени на посредственост…

— Очевидно вие двамата с Вотапек сте изкарали един същ задочен курс на обучение — вмъкна се Сара в тирадата му.

— Може и да не харесвате политиката ми, госпожице Трент, но знаете, че съм прав.

— Вашата политика се предполагаше да бъде такава, че да отнема излишъка от власт от голямото правителство и да я връща на обикновените хора или нещо бъркам? — вмъкна се Ксандър. — Изглежда вие, хората от Правото, сте единствените, които не искат да кажат на хората кое е добро за тях, дори и когато те самите не го проумяват.

— Чудесна тактика, нали? — Скентън кимна, докато посягаше за поредната цигара. — Но мислите ли, че ние се отказваме от властта, като правим това, което искате от нас? Ние просто оставяме държавата да се занимава с дребните си крамоли. „Прогони правителството от задния си двор.“ Хитър лозунг, нали? Дръж ги ангажирани само с дребните проблемчета. Всъщност, ние пренасочваме съзнанието им от федералното правителство, като им даваме по-дребните дела да се занимават с тях, така че да ни оставят на мира да се занимаваме с големите неща.

— Такива като?

— Оставете правителството да се занимава с онова, на което е най-способно — да извлича максимална печалба, без му се налага да се тревожи за неколцината, които не могат да се оправят сами. Колкото повече съсредоточаваме интереса на хората върху щатското правителство, толкова по-малко те ще насочват погледа си върху федералното и толкова по-малко ще ни се пречкат из краката. Веднъж след като създадете изцяло разединен електорат — група от хора, загрижени единствено за собствените си задни дворове, — вече сте постигнали велико нещо.

— Но защо тогава не им повярвахте? — попита Ксандър. — Айзенрайх прави всичко това възможно.

— До известна степен. Разликата е там, че аз вярвам в републиката.

— Трудно ми е да повярвам в това.

— Защо? Може да съм елитарист, може дори да настоявам, че мъничко измама е от голяма полза, но аз все още вярвам в баланса на властта — реалната власт — сред малцината, които истински разбират тези неща. Естествено, това означава, че на хората не трябва да се позволява да си пъхат носовете за щяло и нещяло в работата ни. Но това също така означава, че малцината, които имат реалната власт да управляват, трябва да го правят с почтена цел в съзнанието си. Една република трябва да бъде отговорна за стабилността, постоянството, прогреса, а не да се занимава с хленченията на неколцина невежи. Айзенрайх елиминира хората, но за нещастие, той също така елиминира и баланса. На негово място той предлага Стар Чеймбър^[1], скрит дълбоко под булото на републиканска добродетел. Измамата и заблудата е едно нещо, докторе, а тиранията чрез култивиран фанатизъм и тесногръдие е нещо съвсем различно. Предпочетох да не се обвързвам с това.

— Малко от Джон Стюарт Мил с подправка от Макиавели — кимна Ксандър. — Странно съжителство, меко казано, в ролята на крайъгълни камъни на модерното консервативно движение.

— Мислете си каквото си искате — отвърна той. — Това е най-доброто за тази страна.

— Значи те са ви шантажирали — каза Сара — Защо? Защо не ви убиха?

— Защото, скъпа моя госпожице Трент, на този етап аз не разполагах с нищо, което да ги заплашва. Никога не съм оставал насаме с ръкописа, никога не съм имал възможност да си направя собствено копие и никога не съм разполагал с каквото и да било доказателство, за да покажа връзката им с това. Нещо повече, те се нуждаеха от мен… или по-скоро откриха няколко наистина хитри начина как да се възползват от мен. Лятната ми къща в Монтана се превърна в чест терен за срещи, наред с другите неща.

— Други неща?

— Мисля, че точно тя беше мястото, където организират всичко това. Нещо като комплекс, поредното училище за онези, които вече са готови да превърнат визията си в реалност. Повече от година не ми позволяват да стъпя там. Както и да е, аз се превърнах в много удобно заблуждаващо прикритие, ако някой реши да прояви интерес към Тайг, Вотапек и Седжуик. Дори и местоположението на къщата ме прави основен кандидат за връзка с училището „Темпстън“. Често се чудя дали пък точно това не са имали предвид през цялото време. С което да заблуждават хора като вас и да ги пращат в погрешна посока. Но явно е било резултатно. — Той направи пауза. — На мен обаче ми се струва доста нечестно. — Той извади малка черна книга и я положи върху масата. — Така че с чиста съвест си взех нещо от тях.

— Разписанието — възкликна Ксандър. — Кога? Как?

— Много добре, докторе. — Скентън я плъзна по бюрото. — Успях да се докопам до нея преди около месец. Как… как точно, не е толкова важно, не мислите ли? — Загледа как Ксандър запрелиства страниците й. — Съгласно датите, действителните фойерверки започват след по-малко от три. дни. Сигурен съм, че имате Представа, че случилото се във Вашингтон и онова със зърнения пазар беше извършено, колкото само да се пробват водите. Ню Орлианс според мен беше грешка. Трябваше да се случи три дни по-късно; част от далеч по-мащабна операция.

— Защо не направихте нещо, за да ги спрете? — попита Сара. — Ако сте знаели, че ние сме наблизо, защо просто не се свързахте с нас? Три дни не са…

— Защото, госпожице Трент, моментът, в който щях да се опитам да го направя, моментът, в който покажех и най-малката нагласа за това, вече щях да съм мъртъв. Да се свържа с вас? Каква нелепа мисъл. И откъде според вас трябваше да започна търсенето ви? Знаех, че сте замесени. Освен това… не, това трябваше да бъде точно обратното. Както ще видите, всичко е прекалено мащабно, прекалено усложнено, за да се разруши, без да се удари в сърцевината. Никога нямаше да ме допуснат толкова близо. — Той намести възглавницата зад гърба си. — По някакъв начин обаче вие двамата сте успели да им се изплъзнете. Аз просто разчитам на факта, че вие ще продължавате да имате късмет. Влязохте много внимателно, никой не ви усети. По същия начин и ще напуснете. Следователно ви давам разписанието и ви желая да сте наистина бързи.

— Ядрото ли? — запита възбудено Ксандър. — Искате да кажете, че има и надзирател, така ли? Един човек зад всичко това?

— Разбира се — отвърна Скентън. — Това е и причината, поради която без съмнение бяхте избран, докторе. Защо вие…

Парчетата от прозореца се разхвърчаха във всички посоки, лампите се пръснаха с трясък под пороя куршуми. Ксандър се хвърли през бюрото към Скентън, само за да се намери сграбчен и захвърлен на пода между стената и бюрото. Сара коленичи до него, с пистолет почти допрян до лицето си и с книгата в другата ръка. Библиотеката замлъкна така внезапно, както беше изригнала. Секунди изтекоха, преди да го чуят. Отначало отдалечен, но с всеки миг все по-силен, грохотът на хеликоптер нахлу в стаята, а петното на прожектора нахълта вибриращо в стаята през диво мятащите се завеси и се закова върху гърчещото се тяло на Скентън с мятащи се ръце, широко отворена уста и бликаща от гърдите му кръв. Миг по-късно снопът светлина от прожектора изчезна от стаята, роторите завиха още по-силно, сигнализирайки за кацане. Сара издърпа Ксандър от пода на крака и затича към вратата.

Нямаше време да мисли, нямаше време да разсъждава над думите на умиращия мъж. Поради което бяхте избран. Имаше време само да следва Сара и резките смени на курса й, първо, към стълбището, а после през всекидневната. Грохотът на автоматично оръжие разтърси простора, докато скачаха от прозореца върху тревата отпред. Пазачите на Скентън задържаха хората на Айзенрайх, като жертваха живота си за човек, когото броени минути го деляха от смъртта, давайки възможност на двама души да се спасят. Сара препускаше напред, а Ксандър подире й. Гората се надигаше гостоприемно срещу тях. Едва когато я видя как се хвърля на земята, разбра, че са стигнали до оградата. Той се строполи върху гърба й, като малко остана да забие и двамата в стърчащите метални шипове. Тя го изблъска настрани и свали скобите. Той извърна глава към къщата и погледна тъмната й фасада, чийто спокоен интериор не даваше представа за насилието сред стените й. „Поради което бяхте избран.“ Думите кънтяха в съзнанието му.

В мига, в който Сара го сграбчи и повлече към оградата, бликна светлина от всеки прозорец на къщата.

Следващите няколко минути изминаха в тишина. Тилът на Сара му служеше като пътеводител сред дърветата, пътека, по която нямаше жива душа, посока, в която той бе изгубил всичките си сетива. Светът зад гърба му бе изчезнал, въпросите — избледнели в съзнанието му. Бе останал само мрак, докато в далечината пред тях не се открои шосето. Последен устрем до колата, клоните мигновено бяха разхвърляни и вратите затръшнати, преди ревът на двигателя да се вгризе в тишината.

— Карай.

Тревата премина в шосе и автомобилът се втурна в нощта.

О’Конъл скочи от импровизирания си стол с притиснат към гърдите си пистолет и се запровира сред клоните. За мъж с неговата маса той се придвижваше забележително гъвкаво.

Беше станало изведнъж, както и бе предполагал, че ще се случи. Сара и Джаспърс се бяха приближили до оградата, без да усетят двамата мъже, които тичешком бяха изскочили зад къщата с готови за стрелба карабини. Само след пет секунди мъжете бяха забелязали целите си: на осмата всеки беше коленичил за по-голяма устойчивост и се прицелваше. О’Конъл обаче ги бе изпреварил; двата безшумни изстрела от пистолета му бяха елиминирали и двамата мъже за по-малко от три секунди. Телата им се строполиха едно до друго, образувайки странен триъгълник по средата на откритото пространство.

Той се затича. Беше наясно, че могат да се покажат и други; беше повече загрижен за двамата, които беше изпратен да защити. Двамата. Джаспърс бе успял да се измъкне. Той наистина притежаваше нужния инстинкт; Стайн се бе оказал прав.

В далечината пред него изрева дизелов двигател и той ускори бяг. Две минути по-късно излезе на пътя, стрелна се през пресования чакъл и измъкна малък мотоциклет от импровизираното скривалище сред боровете, което беше съоръжил преди пет часа. Чу ръмженето на двигателя от лявата си страна; 250-кубиковата му машина изрева в отговор само след петнадесет секунди. Пъхна пистолета във вътрешния джоб на якето си, яхна мотоциклета и освободи съединителя. Вятърът засвири в лицето му.

Сара се подаде от прозореца, ушите й бяха напрегнати за всеки звук освен приглушеното кихане на форсирания двигател на колата им. В същото време оглеждаше небето с увереност, че хеликоптерът ще се появи, в очакване лъчът на прожектора му да се плъзне по върховете на дърветата, преди да се закове върху колата и пътниците й. Но не се чуваше нищо — никакво боботене на ротори, чуваше се само вятърът, който свистеше покрай ушите й. Тя продължаваше да се взира, несигурна какво може да означава тази тишина, докато изведнъж воят на далечна сирена върна вниманието й обратно върху пътя. Тя се прибра в колата и погледна спидометъра. Стрелката се колебаеше около числото 80, а кокалчетата на Ксандър бяха побелели, впити във волана.

— Намали — изрева тя в ухото му — и се опитай да намериш някаква отбивка.

Ксандър направи както му каза и намали скоростта. Двамата трескаво заоглеждаха пътя от двете му страни.

Сирените растяха заплашително с всяка измината секунда, зад близкия хълм заблестяха фарове, но в този момент Сара посочи към една едва забележима просека сред дърветата от дясната им страна. Ксандър превключи на втора и колата се разтърси от внезапното падане на скоростта. Той рязко завъртя волана и се спусна по един полегат склон. След около тридесет ярда подскачания Ксандър изключи фаровете и угаси двигателя. Над тях воят на сирените продължи да нараства и пороят от червени и сини светлини прелетя по пътя, за да се изгуби след секунди. Ксандър посегна към ключовете на стартера, но Сара го улови за ръката. Разнесе се вой на нова сирена и след малко по пътя прелетя още една полицейска машина. Тя пусна ръката му, но продължи да се вслушва напрегнато. След малко кимна. Гумите застъргаха в калта, докато колата се връщаше на заден на пътя. След половин минута отново напредваха с осемдесет мили в час.

— Ще чакаш в колата, докато отида да я взема — каза Сара и отново огледа небето през предното стъкло. Ксандър взе на пълна скорост следващия завой с очи, впити в петното от дългите фарове. — Чу ли ме?

— Аз чакам, ти отиваш да я прибереш. — Думите бяха изговорени монотонно. — Да.

Следващата миля изминаха в тишина.

— Тя трябва да може да спи отзад — обясни Сара. — Не мисля, че ще ни създава някакви проблеми.

— Чудесно. — Отново мълчание.

Сара се извърна към него.

— Какво?

Той не отделяше поглед от пътя.

— Какво има? Какво те тревожи? Разписанието, Скентън, какво? — Тя се взря в лицето му и видя напрегнатата му челюст. — Това заради онова в мотела ли е?

— Не ти ли се струва странно, че съумях да оцелея при всички тия премеждия? — запита той, очевидно глух към последните й въпроси.

Тя не му отговори веднага.

— Наистина не бях се замисляла над това. Предполагам, че просто трябва да съм благодарна.

Той я погледна, после се обърна и качи скоростта до деветдесет.

Измина минута, преди тя да проговори.

— Какво стана там?

— Стана? — изсмя се той саркастично. — Нищо особено. Убиха човек. Това стана. Човек като Карло, Емил или Ферик. Скентън беше поредният човек, който трябваше да бъде пожертван. — Едва сдържан гняв обагри думите му. — И въпреки това през цялото това време аз оставам здрав и читав. Не е ли малко странно това, а? Как си го обясняваш?

Тя се опита да го разбере.

— Какво точно ме питаш?

— Не питам теб… Просто си задавам въпроса. Вчера или само преди час щях да съм прекалено изплашен, прекалено облекчен да мисля за каквото и да било друго освен за собственото си оцеляване. — Тонът му стана съвсем самоироничен. — Нали аз написах онзи прилежен меморандум, който ми отсъжда такова важно място във всичко това? Много е ерудирано, нали? Проблемът обаче е там, че това всъщност няма никакво значение. Теорията няма да обясни защо съм успял да оцелея до този момент.

— За какво говориш?

— Ти искаш да повярваш, че си убиец — добре. Искаш да повярваш във всичко това, че това е твоето предназначение, причината, поради която си била избрана…

— Полека — вмъкна се тя, разтревожена от тона му.

— „Затова и беше избран“ — излая той. — Не чу ли Скентън, когато ми го каза? — Той я погледна. — Не можеш ли да вденеш? Ти не си единственият човек, който е бил избран да вземе участие в цялата тая гадост.

— Мислиш, че…

— Аз не мисля — прекъсна я той, без да отделя поглед от пътя. — Аз го чух, видях го в очите му. Дори и той беше изненадан, че аз си нямам и представа.

— Нямаш представа за какво?

— Не знам. Как се връзвам в цялата тая работа, защо съм избран. Моето предназначение.

— Избран за какво? — попита тя. — От кого? — Тя понечи да посегне към него, после се спря и раменете й се отдръпнаха. — Имаш предвид мен?

Той я стрелна през рамо.

— Какво?

— Ти каза „избран“. Аз бях тази, която влезе във връзка с теб. Това би изглеждало сякаш аз…

— Какво? — За момент гневът и объркването сякаш се стопиха в очите му. — Изобщо не е това. Ти си единствената причина, поради която все още се държа. Казах ти го вече.

— Тогава какво искаш да кажеш? — попита тя с отбранителен тон.

Той отново се върна към пътя.

— Не знам. — Знакът на мотела се появи от лявата им страна. Ксандър забави и зави в алеята към мотела. — Аз оставам. Ти отиваш. — Тонът му отново бе станал странно дистанциран. Тя го изгледа и отвори вратата.

О’Конъл изключи двигателя и се изкачи до върха на хълма, бутайки мотоциклета по банкета под макар и мижавото, но все пак прикритие на близките дървета. На стотина ярда по-долу колата на двамата работеше на празен ход в алеята на крайпътен мотел, с отворена врата на пасажера. Той внимателно се провираше, притиснат плътно към дърветата, спря и извади бинокъл, точно когато от дясната му страна започна да боботи хеликоптер. Не това обаче привлече вниманието му; Сара излезе от едно от бунгалата с още една фигура край нея, отрупана с одеяла и възглавници. Двете стигнаха до колата и влязоха. Сара затръшна вратата и в същия миг фолксвагенът набра скорост. Само секунди по-късно над дърветата се показаха гигантски витла. Хеликоптерът сви вдясно и се гмурна, улавяйки в лъчите на прожектора си ускоряващия автомобил, който препускаше на зиг-заг по платното. От хеликоптера откриха стрелба.

О’Конъл запали двигателя на мотоциклета и препусна към пътя. Издърпа с дясната си ръка пистолет от пазвата си, този път далеч по-голям от предишния малокалибрен, с който елиминира двамата мъже на полето. Натисна газта и настигна хеликоптера, който вече бе навел нос към плячката си. Задните витла обаче стърчаха уязвими за някой с точен мерник. О’Конъл се прицели и стреля.

Откатът от изстрела люшна цялото му тяло, а лявата му ръка трепна и мотоциклетът заплашително наближи линията на банкета, зад която вече идваха дърветата. През това време хеликоптерът се издигна, след като куршумите му не бяха успели да поразят досегашната си цел; втори лъч бликна в търсене на неочаквания нападател отзад. Отгоре заваляха изстрели, които вдигаха миниатюрни фонтанчета по пътя, които го караха да лъкатуши, ангажирайки и двете му ръце. Той отново натисна максимално газта, мотоциклетът се стрелна и след секунди препускаше точно под корема на металната птица. Този път прицелът му беше безпогрешен. Пушек избликна от фюзелажа, задният мотор започна да киха и да се мята наляво-надясно. О’Конъл забави ход и даде още няколко изстрела. Сякаш уловен от внезапен ураганен порив на вятъра, хеликоптерът подскочи във въздуха и се разлюля, губейки равновесие. Хеликоптерът започна да снижава. Търсеше място за кацане.

О’Конъл включи на максимална скорост и мотоциклетът му сякаш се стрелна по пътя покрай умиращата птица. След като я подмина, той отново се вгледа в пътя пред него, но дори и така пак не можа да открие следа от двете червени точки, които бе преследвал през изминалия половин час. Изви глава, за да види резултатите от стрелбата си по хеликоптера: от машината бяха наскачали четири или пет фигури и пръскаха с пожарогасители корпуса, за да предотвратят експлозията. Нямаше обаче и следа от фолксвагена. В един миг обаче той зърна нещо от дясната си страна да се промъква през гората успоредно на пътя в същата посока. Беше му необходимо по-малко от секунда, за да проумее какво беше — габарити на кола. Там, навътре в гората водачът на колата бе открил някакъв горски път под прикритието на дърветата. Страхотно!

О’Конъл намали скоростта и остави колата да напредне по пътя си. В продължение на почти миля мотоциклетът и колата напредваха в тандем, докато в един момент шосето започна да се отдалечава от дърветата и габаритите на автомобила започнаха да се стопяват в мрака. О’Конъл насочи мотоциклета към банкета, навлизайки сред дърветата и храстите. Няколко млади фиданки станаха жертва на гумите му. Ръцете и лицето му обаче пострадаха най-много от шибащите го клони. След като се добра до просеката, той изтри кръвта от лицето си и натисна газта по мекия черен път. Колата пред него почти се бе изгубила от погледа му.

— Не знам. — изрева Сара, — Не виждам нищо. Трябва да си го изгубил.

— Откъде се пръкна тоя, по дяволите? — Ксандър правеше всичко възможно, за да не изтърве бясно въртящото се кормило. — Всичко беше абсолютно чисто и изведнъж бам! Пристига хеликоптерът…

— Той явно се опитваше да ни помогне.

— Да ни помогне или да ни позволи да останем живи? — извика в отговор Ксандър.

— Каква е разликата?

— Разликата е в това, което каза Скентън. Не чу ли какво ти казах преди малко? Има някаква причина, поради която искат да ме запазят жив.

— Не съм убедена, че онези от хеликоптера мислеха по този начин — възрази тя. — Те стреляха по нас. Онова там не бяха предупредителни изстрели.

Ксандър видя пролука от лявата си страна и закова спирачките. Колата се разтърси и подхвърли и двамата от седалките на завоя.

— Права си. Те се опитваха да ни убият. Това обаче не означава, че господин Мотоциклетист задължително ни е приятел.

— О, не знам — отвърна тя остро. — Всеки, който попречи да ме застрелят, за мен е приятел.

Колата изскочи сред дърветата, гумите поднесоха по тревата, преди да открият равната повърхност на шосето. Ксандър изви волана надясно, превключи на трета и вдигна скоростта на шейсет мили. Колата буквално се отлепи от пътя при внезапното ускорение.

Сара не каза нищо; очите й гледаха в очертанията на пътя пред тях.

— Можем да стигнем чак до Монтана — добави той. Тя го изгледа, без да промени изражението си.

Зората ги свари със Сара на волана. Ксандър беше облегнат на страничния прозорец и обронена на гърдите си глава, леко разлюлявана от ритмичното дишане. Беше заспал малко преди час, предал се накрая на изтощението. Всъщност тя бе настояла. Това беше единствената им размяна на реплики след Темпстън, без повече размисли за Скентън или гадаения за тайнствения мотоциклетист.

Милите прелитаха в тишина, ако не се броеше секундното спиране на банкета точно преди границата на Пенсилвания, където се смениха на кормилото. Ксандър се бе оказал прав. Монтана оставаше единственият им шанс. Сенаторът бе потвърдил всичко, което й бе показал Стайн в папките на Комитета. Районът, където се обучаваха. Комплексът от постройки. Улф Поинт, Монтана.

Канадският маршрут щеше да е по-бърз, но и по-опасен. Гранични власти. Вместо това тя пое по Маршрутно шосе 90, вдигна скоростта до осемдесет мили и гледаше как изскачат и изчезват в сутрешния здрач Клийвланд, Лейкуд и куп други неизвестни градчета. Половин час след Индиана тя забеляза индикаторът на горивото да сочи около нулата. Това беше истинско облекчение. Така й се пиеше кафе. И може би малко дрямка. Сънят е жизненоважно оръжие. Без него всичко друго спира да функционира.

Знакът сочеше миля до следващия пункт за отдих. Тя натисна газта и вкара колата в дясната лента на платното. Погледна през рамо към Алисън: по спящото й лице се прокрадваше усмивка.

Боб Стайн седеше в пълен мрак с опряна върху каменната стена глава и с гръб, целият натъртен, за да обръща внимание на такива дребни неудобства. Ръцете му бяха приковани към двата края на леглото, от колко часа или дни можеше само да предполага, с разум, все още замаян от наркотиците, чийто вторичен ефект се оказваше далеч по-лош от прекия. В онзи момент поне е бил в безсъзнание. Сега изпитваше и най-малкото неприятно усещане на пробуждането си.

За да надвие дискомфорта, бе започнал да сглобява отделните моменти, които го бяха довели до това състояние. Последният му ясен спомен беше кратка размяна на реплики в Департамента с дежурния. След това имаше спомен единствено за остро убождане във врата, последвано от ужилване в гърба, въртящи се светлини, сирена и после мракът, в който се бе пробудил. Не беше трудно да запълни липсващите моменти. Дежурният бе алармирал на някого, после бе последвала инжекция, препускане по улиците с линейка-имитация и накрая това. Онова обаче, което го тревожеше, бяха по-сетнешните петна или по-точно казано едно голямо петно в паметта му. Колко им е казал? И още по-смайващо — защо все още беше жив?

Плъзгащата се врата внезапно се отвори и нахлулият поток от светлина го заслепи. Той бързо зарови глава в рамото си. Дочу някакви думи, преди да хлопне бравата, после вратата отново се отвори, този път изцяло и в стаята нахлу пулсиращ поток бяла светлина. Той примига в ръкава си и се опита да съсредоточи погледа си върху фигурата на вратата, но не успя. Опита се да проговори, но единственото, което успя да произнесе, беше неясно мучене; устните и езикът му все още бяха под. властта на наркотика. И в този момент светлината отвън угасна по същия начин, по който се бе появила; очертанията на стаята изпъкнаха отчетливо. Беше някъде десет на десет фута, доколкото можеше да прецени, напълно празна без всякакви прозорци. Нямаше как да разбере дали беше ден, или нощ.

— Извиняваме се за веригите — каза мъжът до вратата. Беше глас на старец, европеец. — Те са за ваша собствена безопасност. Казват ми, че наркотиците могат да доведат човек до буйство. Вярвам, че разбирате.

Стайн се опита да проговори, но от устата му отново се разнесе приглушено мучене.

— А, да. Още един вторичен ефект, за съжаление необходим. Още веднъж се извинявам. Гласът ви ще се възвърне след час. Засега всичко, което трябва да правите, е да слушате. — Зад възрастния мъж се показа жена, която помести стол в средата на стаята; парфюмът й в миг изпълни пространството. Възрастният мъж седна. — Вие ни казахте много неща. Не съм особен привърженик на подобни методи, но лекарствата могат да бъдат доста полезни, а докато господин О’Конъл е на задачи… е, разбирате, че са необходими отговори на редица въпроси. — Той направи пауза. — За вас може би ще представлява интерес да научите, че възстановяването ви ще протече далеч по-лесно, отколкото при останалите случаи, тъй като не оказахте голяма съпротива. Надявам се, че тази мисъл ще ви вдъхне известно успокоение. — Мъжът прошепна нещо на жената. След секунда тя излезе от стаята и остави Стайн сам с възрастния мъж в стаята. — Това обаче, което е най-интересно, е информацията, която предложихте, без да ви бъдат задавани въпроси. Не знаех, че наркотиците могат да въздействат по такъв начин, но както и да е, не съм специалист в тази област. Допълнителна награда — ето какво е това за всички нас. — Той се изкашля няколко пъти, преди да продължи: — Трябва да ви кажа, господин Стайн, че вие сте един много забележителен млад мъж. Нямах и представа за това дори. — Дишането му беше накъсано, а думите се подчертаваха от задуха. — Повярвайте ми, аз съм много добър съдник на човешките характери и, да кажем, на възможностите. Вие притежавате и двете в забележителен обем. Така или иначе, вие сте чудесна изненада. Много чудесна. — Старецът си прочисти гърлото. — За да бъда откровен с вас, ако вие не бяхте демонстрирали тези си качества, по всяка вероятност вече нямаше да сте жив. Но аз не обичам да се разпростирам върху такива неща. Тук съм, за да ви предложа един шанс.

Боб започна да вижда няколко кичура от косата върху главата на мъжа, макар че лицето му оставаше в сянка.

— Мисля, че от моя страна е честно да ви кажа, че вие си давате сметка за положението, в което се намирате, за това, което възнамеряваме да направим, или поне имате някакво рудиментарно разбиране за това, което ви предстои, ако наркотиците са си свършили работата както трябва. — Отново последва късо изкашляне, далеч по-приглушено от първото. — Ще ви призная, че притежавате пъргав ум, усет за епичното, за голямата схема. За мен това е определящо. Заедно с това вие сте в положение — как да го дефинирам? — на значително сковаване. Ние разполагаме, както сам можете да предположите, с немалък брой наши хора в правителството. Малцина обаче от тях демонстрират вашите таланти. Мъж с вашата способност, с вашия достъп може да ни е от голяма полза. Ако обаче предпочетете да останете прикован към леглото, ползата от това ще отиде на бунището. Схващате ли мисълта ми?

Стайн кимна, колкото да удовлетвори мъжа.

— Добре, защото само след седмица този разговор няма да има смисъл. — Мъжът се размърда в стола си. Момент по-късно Стайн усети леденостудена ръка върху коляното си. — Казват, че времето не чака човека, мистър Стайн. Аз бих добавил, че хаосът е също така безкомпромисен. Днес е денят, в който вие трябва да направите своя избор. Времето обаче тече много бързо. — Той отдръпна ръката си от коляното му при новия пристъп на кашлицата. — „Никога досега не се е заговорничело толкова много в толкова благоприятна обстановка и с такъв огромен стремеж към промяна във владеенето на властта.“ Никога. Забележителни думи, нали? Написани преди повече от четиристотин години от един не по-малко забележителен мъж. Не по-малко верни са и днес, както и тогава. — Тонът му видимо се поуспокои, без да губи от заостреността си. — За нещастие, нито един човек по онова време не е приел този мъж сериозно. Много жалко. След осем дни никой няма да има избор. — Той направи пауза. — Аз ви давам такъв шанс. Малцина са го имали. Вярвам, че вие няма да го проиграете безотговорно. — Старецът се надигна от стола. — Осем дни, господин Стайн. И след това… — Той поклати глава, обърна се и бавно излезе през вратата. Секунда след това стаята отново потъна в пълен мрак.

Джонас Тайг намали силата на светлината върху бюрото си и седна тихо. Звукът от стъпки по стъпалата го бе накарал да притисне слушалката към гърдите си. След няколко секунди главата на жена му надзърна през вратата, точно както бе очаквал. Очите й бяха натежали от сън.

— Скъпи, трябва вече да си лягаш. Качвай се горе. Кое време е?

— По-късно, моя любов — отвърна той. — Ти отивай. Аз ще поостана още малко, няма да се забавя, обещавам ти. Имам още малко работа.

— О, Джонас — каза тя, поглеждайки часовника си, пет без петнайсет сутринта е. Това е абсурдно.

— Знам, скъпа. Абсурдно. Ти се качвай. Идвам след две минути. — Той й прати въздушна целувка, усмихна се и кимна, докато тя се прозяваше през сънливите си въздушни целувки и затвори вратата. Той изчака да чуе добре познатия звук на проскърцването на третото стъпало и отново долепи слушалката до ухото си. — Ще трябва да го повториш… Не, пет пари не давам какво ти е било наредено след това. Аз ти казвам това сега. Нямаше никаква грешка. Трябваше да стреляте на месо… Да и двамата… включително и Джаспърс. Да не би нещо линията да не е наред? Тогава пусни за търсене номера на колата… Защото само след час или два щатската полиция от Охайо до Калифорния ще ги търси навсякъде… Това не е твоя грижа… Какво?… Повредили хеликоптера? Как така… Как така нямаш представа кой може да е? Просто изчезнал… — Тайг заслуша напрегнато. — Разбирам. — Мълча няколко секунди, преди да проговори: — Ти трябва да елиминираш всичко, което ти се изпречи на пътя, ясно ли ти е това?… Добре… Да, сигурен съм, че случаят е точно такъв.

Той затвори телефона и угаси лампата. Остана седнал. Сковаността в плещите му беше повече от осезателна. Знаеше, че трябва да си вземе няколко дни почивка, както го бе правил винаги досега. И тя щеше да го приеме, да разтрие гърба му, щеше да масажира бедрата му със силните си и дебели ръце, докато го докара до оргазъм, и после щеше да го отнесе до незнайни страни в обятията му. От тридесетина години той не бе искал нищо друго, не бе намирал спасение при никоя друга жена. Тя винаги го бе разбирала. И този път щеше да го разбере.

Лорънс Седжуик седеше в лимузината с приковани върху екрана пред него очи. Концертът на Моцарт за хор изпълваше пространството, странно несъвместим с картините, които виждаше. Тела лежаха привързани към носилки, други още бяха проснати сред разкаляна пръст и трева с отворени очи, с мъртвешки застинали тела сред оживлението около къщата. Гъмжеше от полиция, която бе отцепила къщата от всички страни. Купчина от оръжия беше струпана между двете патрулни коли. Всичко това се снимаше от камери, а екипите от телевизионните мрежи бяха заети със задаването на въпроси, репортажите от ранните утринни часове се разпращаха до станциите из страната. Един оператор, който предаваше до частна кола, едва ли привличаше нечие внимание.

Сенатор Джордж Максуел Скентън беше мъртъв, застрелян във вилата си и признаците за продължителна битка бяха навред. Хората от новинарските екипи вече повдигаха въпроси за чуждестранен пръст във всичко това — дали случилото се не беше реакция срещу политиката на сенатора срещу обединена Европа? Някакъв екстремист, мотивиран от открития критицизъм на Скентън към ислямския фундаментализъм? Или беше свързан по някакъв начин със събитията, случили се из страната? Полицията отказваше да прави всякакви догадки.

Телефонът иззвъня.

— Да. — Седжуик не отделяше поглед от екрана.

— Започнали са да сравняват отпечатъците от пръсти. Само след пет минути ще открият Джаспърс и Трент.

— А записките?

— Обновени са така, че да сочат връзката им с убийствата в Германия и Италия. Готови сме да пуснем и връзката за историята й в Йордания.

— Добре. Надявам се, че няма да хвърлите всичко изведнъж.

— Източник, поискал да остане анонимен, откъси от конфиденциално досие. Става ли?

— Трудно е да се придобие такава информация.

— Но не е невъзможно. Препратката трябва да е достатъчна.

— Съгласен съм. Разбира се, ще оставиш момчетата от Вашингтон да сглобят парчетата сами. Не искаме в никакъв начин някой от тях да се досети, че ние сме им набутали заподозрените субекти в ръцете.

— Разбира се. Да продължаваме ли с преследването?

— Само ако бъде поискано — отвърна Седжуик. — Ще поддържаме връзка.

Антон Вотапек се запъти през поляната, върху която само няколко останали туфи от кафява трева подсказваха, че на времето това е било футболно игрище. Останалата част беше замръзнала кал, оформена от покритите с шипове подметки, втвърдена допълнително от пронизващите студове на монтанските нощи. Точно зад мястото на вратата се издигаше самотна сграда. Вотапек изкачи стъпалата и отвори вратата. Огънят в камината на отсрещната стена беше особено привлекателен също както и двете кожени кресла, разположени удобно до камината. Той седна и вдигна слушалката от малката странична масичка.

— Да.

— Антоне. — Гласът от другата страна беше уморен, но буден. Не беше на хората, които обичат да чакат. — Каза, че било спешно, когато ми се обади.

— Да — отвърна Вотапек. — Надявах се да не ви събудя, но не мисля, че работата може да чака.

— Сигурен съм, че имаш право. Особено в светлината на последните събития.

Вотапек изчака, преди да заговори:

— Алисън е изчезнала. — Очите му останаха приковани върху пламъците.

— Разбирам.

— Не можем да кажем с точност кога. Някъде през последните два дни.

От другата страна настана пауза.

— Лорънс ли ти го каза?

— Да.

— И е загрижен?

— Да.

— Защо се допусна това да се случи?

— Можем само да предполагаме…

— Онази Трент — прекъсна го старецът с внезапно укрепнал глас.

— Да.

— Трудно ми е да разбера защо се оказва толкова трудна. Тя беше във влака с Причард — това ни го каза едно момче от Съвета за национална сигурност. И ти искаш да ме убедиш, че никой не е успял да я разпознае, че никой не е разбрал, че тя е единствената причина за присъствието на Артър в онзи влак?

— Това не беше в приоритетите им…

— „Приоритетите им“? Кое би могло да бъде по-наложително от една жена, решена с цената на живота си да подрони всичко, за което работим цял живот? Мисля, че го изясних съвсем точно. Самата тя не представлява опасност, но в комбинация с Алисън… Кой може да е сигурен, че няма да нададат ухо на приказките й? Нямаме никакво място за подобни отвличания от работата.

— Съгласен съм. Алисън е от изключителна важност…

— Вече сме го обсъждали, Антоне. Личните сантименталности само пречат на делото. Чувствата ти към момичето колкото и силни да са…

— Тогава защо продължавате да пазите живота на Джаспърс? — В камината изпращя главня и наоколо се посипаха искри.

Старецът остана мълчалив известно време, преди да отговори.

— Това няма нищо общо със сантименталността — изрече той с прости и директни думи.

— Наистина ли го вярвате?

— Ти си мислиш, че разбираш, нали, Антоне? Но не си разбрал нищо. — Старецът нямаше търпение да се занимава със скимтенето на Вотапек. — Джаспърс бил ли е в къщата на Скентън?

— Да.

— И разговорът е записан?

— Да. Те са знаели за разписанието, преди Скентън да го направи на въпрос.

— И са имали силно желание да го намерят.

— Да. — Вотапек се заигра с един конец, който висеше от облегалката на креслото. — Скентън му е казал също, че той, Джаспърс, е бил… избран. Че надзирателят — предполагам, че е имал предвид вас — го е избрал. Не разбрахме какво означава това — добави Вотапек, опитвайки се да звучи безразлично.

— Сенаторът споменал ли му е името ми?

Вотапек направи пауза, преди да продължи:

— Нашите хора са пристигнали точно преди да каже каквото и да било повече. — Той пусна конеца. — Обяснението му би било без…

— Без всякакви последици.

— Лорънс и Джонас не мислят така. — Какво означава това, Антоне?

— Това означава — отвърна той с леко разтреперан глас, — че те считат забележките на Скентън за малко озадачаващи. Всички бяхме останали с впечатлението, че Джаспърс случайно се е натъкнал на всичко това. Но ако случаят е точно противоположният…

— Да, Антоне? — Нетърпението се бе превърнало в раздразнение. — Какво би означавало това? Какво биха казали по този повод Лорънс и Джонас?

— Аз… аз не знам.

— Разбира се, че не знаеш, защото говориш, без да мислиш… Джонас е най-лошият от трима ви с тая негова вяра, че е най-умният от другите. Може би това е защото беше ясно от толкова ранна възраст, че мястото му е в политиката. Но ти, Антоне, ти беше доста по-умен от него. Винаги съм вярвал, че това ще премине, че вие двамата с Лорънс ще прогледнете какво се крие зад неговото бърборене.

— Той каза, че се налага да елиминираме проблема.

— Госпожица Трент е проблемът, Антоне.

Вотапек събра всичкия кураж, на който беше способен, преди да отговори:

— Не това каза Джонас.

Старецът също направи пауза, преди да коментира:

— Разбирам. И какво каза той?

Вотапек не отговори.

— Какво сте направили, Антоне? — Старецът сниши гласа си до шепот. — Господи, какво сте направили вие тримата?

Сара седеше срещу Ксандър. Втората й чаша беше почти изпита, а сервитьорката — прекалено заета, за да забележи празната чаша. Вместо това тя бъбреше с един шофьор — младеж, чийто интерес очевидно не беше насочен само към кафето и поничките. Той бе смъкнал мрежестата бейзболна шапка от главата си и приглаждаше омазнената си руса коса в опит да оправи външния си вид. Явно имаше ефект, защото устните на младата жена постоянно стояха долепени плътно към венците в широка усмивка. Сара не можеше да откъсне поглед от едрите й пожълтели зъби; умората я лишаваше от волята да извърне глава. Никакви мисли. Само усмивка, зъби, венци. Дори и Ксандър бе напуснал съзнанието й, пълната му съсредоточеност в книгата оставаше незабелязана от нея. Той прелисти поредната страница. Този път движението му привлече погледа й.

Тя го гледаше как се бе облегнал здраво на лактите си върху масата, стиснал с дясната си ръка кичур коса, докато през това време очите му летяха по страниците на книгата. Дори и да беше уморен, той правеше всичко възможно, за да надвие умората си, а коляното му се люлееше със заплашителна нервност. Всички мисли за Скентън очевидно бяха забравени. За момент ученият у него се бе пробудил. Сара отпи от кафето си и продължи да го гледа. Беше толкова хубаво да го чувства близо до себе си.

— Те трябва да имат на разположение цяла армия, за да извършат всичко това — каза Ксандър, без да вдига глава от книгата. — Диверсии с автоматично оръжие, фази, провеждани от различни групи хора — един да поставя експлозивите, друг да ги позиционира, а други да ги задействат. Ако на Айзенрайх са му били нужни седмици, за да провокира хаоса си, на тях им стигат дни, дори и часове. Освен това те са задействали различни операции из цялата страна, синхронизирани с точност до минута.

— За какъв период точно става дума? — попита Сара. Осем дни. Осем дни, изпълнени с последователен терор. Иронията е там, че тук много малко неща могат да бъдат описани като катастрофични. Първата позиция в списъка — той прелисти бързо назад няколко страници — ще бъде завършена след два дни. — Ксандър вдигна глава. — Поне имаме малко време, преди да почнат с бомбардировките над Капитолия.

— И това не ти изглежда катастрофично?

— Символично, да, но като средство за социален катаклизъм — не. Виж какво стана в Оклахома преди три години. Това беше отвратително, трагично. — Как би могла да го опишеш другояче? И в продължение на две седмици всяка войска в страната имаше по десет минути на Найтлайн. Но така беше. Всички бяхме ужасени, разгневени, но бързо след това забравихме. Сама по себе си тази бомба не създаде онзи вид паника, която биха искали нашите приятели. — Той пак прелисти няколко страници напред.

— Което е?

— Представи си, че през онзи ден се бе случило още нещо — системна авария на компютърната мрежа на „Саутуестърн Бел“ или всеки тунел и мост, водещи към Манхатън, се окажат извън строя, всичко това за по-малко от пет часа? Тогава би било още по-страшно, още по-съкрушително.

— И това планират да направят?

— Смени Оклахома с Капитолия и ще имаш номер едно, осем и седемнадесет от списъка им. Първият повдига въпроса за националната сигурност, може би и за чуждестранна намеса; другите потвърждават тези страхове и увеличават паниката. Това е, което придаде мащабност на изявите им във Вашингтон и Чикаго. Съпостави всички тези дребни събития и ще се увериш, че синхронизацията им е повече от прецизна. Може да се създаде такъв вид хаос, който кара големите събития да изглеждат дори още по-големи, отколкото са. Това е точно по ръкописа.

Едно след друго, едно след друго. Думите на Тайг.

— Колко са?

— Четиридесет и осем. Големият финал е убийството на президента.

Сара поклати глава.

— Колко оригинално.

— Не убийството е онова, което е важно за тях в този случай.

— Това звучи успокояващо.

— Цялата работа е там как ще го видят хората.

— Нещо не мога да схвана мисълта ти.

— Помисли си. Когато беше застрелян Дж. Ф. Кенеди, хората говореха за конспирация, но повечето от тях мислеха, че е акт на побъркан стрелец. Мъка, предателство, гняв — такива бяха преобладаващите коментари.

— А не масова истерия.

— Точно. Когато убият Уейнрайт, смъртта му няма да бъде изолиран инцидент, а окончателният акт на поредица от зашеметяващи удари срещу републиката, знак, че страната е отслабнала прекалено много или е прекалено корумпирана, за да поддържа реда. Дали някой ще види това като конспирация, няма да има значение. Всичко, което ще изпитват хората, ще бъде отчаяние, чувството, че всичко около тях се разпада.

— Въведи Пемброук — кимна Сара — и имаш антидот за хаоса.

— Както изглежда, те планират да предизвикат всеки голям страх, описан в книгата, по време на завоюването на властта — резки спадове на пазара, чуждестранен тероризъм, градска престъпност — нищо ново и нищо тревожно само по себе си, но всичко това ще се случи само след осем дни.

— Тайг ще има щастлив ден с медиите.

— Разбира се.

— За колко групи става въпрос? — попита тя, като дръпна книгата през масата и загледа диаграмата от вътрешната страна на корицата.

— Около тридесет. Всяка задача се разделя на четири отделни фази, една клетка или екип…

— На фаза — прекъсна го тя. Изговори повече думите на себе си с втренчени напрегнато в страниците очи.

— Точно така — съгласи се той, загрижен от внезапната промяна на изражението й. — Какво има?

Тя продължи да чете, пропускайки въпроса му покрай ушите си.

— Точка на обръщане, дублиращи клетки… — кимна — … и, разбира се, отделни етапи.

— Какво искаш да кажеш с това „разбира се“? За какво говориш?

Тя вдигна глава.

— Това е… Познавам тази схема. Това е…

— Матрицата на Причард — разнесе се глас зад нея, който смрази и двамата. — Броят на клетките, задачите, припокриването. Приключвате с едната задача и чакате инструкциите за следващата. — Гласът замлъкна, преди да добави: — Но поетапното изпълнение е онова, което го издава, нали така, Сара?

Ирландският акцент, изяжданите думи. Тя се обърна и погледна мъжа зад себе си. Той се бе плъзнал в ъгъла на сепарето си и гледаше в нея.

— О’Конъл?

— Гайлин Патрик на вашите услуги. — Той се усмихна и стрелна с поглед Джаспърс. — Предполагам, това е добрият доктор? — Ксандър успя само да кимне. — Преживяхте доста неприятни неща, но като ви гледам, още сте цял. Що се отнася до теб, изглеждаш зашеметяващо руса. Предпочитам тъмночервенокосия вариант, но пък и ти си наясно с вкусовете ми.

— Как успя…

— Дамата се кани да ме пита как успях да ви открия. — Той намигна на Ксандър. — А аз ще й кажа, че още един наш общ приятел мисли, че е най-добре да ви държа и двамата под око. Един човек, който умира за сандвичи с кашкавал.

Силно ахване откъм бара на плота накара и тримата да се извърнат; една жена гледаше като омагьосана телевизора, закрепен върху далечната стена. На екрана се виждаше репортер на фона на пламъци.

— В едно повторно завръщане на лудостта от последната седмица, избухна бомба точно след шест часа сутринта, като срути западното крило на Капитолия. Вашингтон се събуди още веднъж зашеметен, когато пожарогасителите…

— Това не променя нищо — отвърна О’Конъл. Те бяха пред фолксвагена. Разположиха Алисън на седалката до шофьора. — Или са избързали с разписанието, или нещо се е провалило. Колко време остава до следващата им стъпка?

Ксандър огледа диаграмата.

— Има един прозорец от около четиринадесет часа между задачи едно и две от списъка. Втората е отвличането и екзекуцията на английския посланик. Всъщност първите шест събития са разположени в диапазон от два дни и половина. След това се забързва значително с четири или пет часа интервали между отделните задачи.

— Това е Причард. — Той кимна. — Първите няколко събития дават възможност нещата да се извършат гладко. Макет в естествена величина. После следва стремително ускорение. Това ни дава време, не много наистина, но все пак известно време. Между другото — добави той — очаквах да видя двама души. Още не си ме представила на тази червенокоса хубавица.

Сара приклекна до Алисън и хвана ръката й.

— Това е приятел, Алисън. Казва се Гал.

Появи се празно изражение, последвано от усмивка.

— Привет, Гал — каза тя. — Имаш хубаво име. Ирландецът беше изумен от коментара. Погледна първо Сара, после Алисън.

— Благодаря ви. Аз съм… доста доволен от себе си.

Сара му махна да седне до нея от другата страна на колата.

— Трябва да ми обясниш каква е цялата тази работа — произнесе той с приглушен глас.

Петнадесет минути по-късно О’Конъл седеше на ръба на предния капак с кръстосани върху гърдите си ръце. Беше чул достатъчно.

— Това е далеч повече от онова, което ми разказа Боб. Той дори и не подозираше за присъствието на червенокосата. — Ирландецът погледна Алисън през стъклото. — Господи, не е чудно, че… — Той поклати глава.

— Това ще е бърз, малък по мащабите си удар — каза Сара. — Блокираме ги от центъра. Ако взривим мястото, моето предположение е, че те ще имат защита върху компютрите. При всеки опит за намеса сигналите за ускорената фаза ще се излъчат автоматично. Ще трябва да демонтираме системата отвътре.

— Съгласен съм — произнесе той. — Вероятно шест до осем човека трябва да влязат в комплекса.

— Ще ни трябва и документация за вътрешността на къщата — планове, снимки.

— Подробностите не са проблем.

— Подробностите? — прекъсна ги Джаспърс, възбуден от скоростната им размяна на реплики. — Какво разбирате под демонтаж на системата? Знаем какво целят те — всичко е в разписанието. Всичко, което трябва да направим, е да доставим тази информация, включително и Алисън, на някой, който може да ги спре. Да поставим хора в различните точки, където възнамеряват да нанесат удари…

— И да им позволим да се измъкнат? — Сара поклати глава. — Те чакат този момент вече тридесет години. Ако само зърнат и най-малкото подозрително нещо, веднага ще се оттеглят и ще съставят ново разписание. Не, трябва да тръгваме и то веднага. Не го ли направим, мога да ви уверя, че никой от нас, включително и Алисън, ще е наоколо, за да ги спре следващия път, когато направят опита си.

— Почакайте — изрече настойчиво Ксандър, — да не искате да ме убедите, че нито една от всемогъщите ви държавни организации не може да се намеси…

— И да създаде точно паниката, която се опитваме да избегнем? — Сара отново поклати глава. — Ти само ги извести и после гледай патрулите на Националната гвардия по кой знае колко места, и тогава хората вече наистина ще ги хване шубето. Забравихте ли Уейко? Те си създават мъченици, докато Тайг разпалва страстите. Злоупотребата с властта. Правителство, сковано от параноя. И след шест месеца те задействат…

— Друго разписание — прекъсна я ирландецът. — За нещастие, никой от вас няма избор.

— Какво означава това? — извърна се Ксандър към ирландеца.

— Там, в кръчмата онази новина беше първата за деня, която видяхте, нали? — И двамата кимнаха. — Така си и знаех. След около шест, те не говорят за нищо друго освен за убийството на Скентън. И двамата сте споменати като замесени в него. Какво!

— Сега вече е по-добре. — Той спря и събра ръце в скута си. — Изглежда, докторе, че вас ви търсят и във връзка със смъртта на човек в Италия, на друга — в Германия, и на една жена в Ню Йорк… някоя си госпожа Хубер…

— О, Господи!

— Намерили са я в офиса ви. Не била хубава картина — нито за вас, нито за нея. Побърканият учен и бившият убиец. — Той се загледа в Сара, колебаейки се как да продължи. — Изтекла е част от информацията за Аман. Казват, че си била… отговорна за смъртта на дъщерята на посланика. Не знам как са получили информацията, но така стоят нещата. — Той видя реакцията в очите на Сара. — Описанието на двама ви, колата — всичко е в полицейския бюлетин. Затова и трябваше да се свържа с вас.

Ксандър седна на капака на двигателя и отметна назад глава.

— Знаят ли как е умряла?

О’Конъл не отговори веднага.

— Вече няма смисъл да се тревожиш за това, синко.

— Изпратих й бележките на Карло, всичко. Не мисля, че…

— Не би могъл да знаеш — намеси се Сара, прогонила за момент спомените за собственото си минало. — И Гал е прав. Не можеш, да мислиш за това. Трябва да мислиш за онези, които са я убили, които са толкова отчаяни, че искат да използват полицията, за да те спрат. — Тя пое ръцете му в своите. — И те наистина се опитват да те спрат, каквото и да казва Скентън.

Ксандър приведе глава напред и погледна Сара. Кимна леко.

Тя се обърна към О’Конъл.

— Това означава, че летищата вече са затворени за нас. Не можем да използваме и колата. Ще трябва да я откарам в гората и да я замаскирам.

— Аз съм една стъпка пред вас. Дайте ми час и половина. — Той се изхлузи от капака и положи ръка върху коляното на Ксандър. — Ти си в добри ръце, синко. Някой ден ще дойда да ми разкажеш как си се измъкнал от Германия.

— Един ден бих искал да ти разкажа — отвърна му ученият.

О’Конъл намигна и се запъти към мотоциклета си. Минута по-късно Ксандър и Сара вече бяха седнали във фолсвагена, а двигателят му ръмжеше с дизеловите си обертонове.

— Той е чудесен мъж — обади се Алисън, загледана в гърба на ирландеца през прозореца. — Един прекрасен мъж.

— Осъзнавате ли колко трудно ще поправим онова, което сте направили! — В три различни щата трима мъже примигнаха при гласа, който крещеше в слушалките им. Всеки един от тях си представяше стареца, докато в слушалките им кънтеше кашлицата му. Пристъпите му зачестяват, помисли си Тайг. Нямаше да трае дълго. И въпреки това да останеш жив толкова години! — Петдесет години, петдесет години човек си мисли, че знае какво да очаква; мисли си, че те ще поумнеят по някакъв начин и ще действат така, както е редно да го правят. И всеки път се убеждава каква грешка е допуснал, че те си остават деца, че не е направил най-точния си избор и че те не се различават много от онова, което са били, когато той ги е открил. — Той направи пауза, а дъхът му изпълни слушалките и на тримата. — „Неговото бреме ще е в това, да избере мъдро учениците си.“ Вероятно моето бреме се оказа прекалено голямо. — Свистящият му дъх отново запълни линията. — Може ли някой от вас да обясни защо превърнахте Джаспърс в парий, в престъпник… в луд?

Линията остана няма. Тайг беше първият, който проговори:

— Защото нямаше други алтернативи.

— Гласът на разума. — Старецът не направи никакво усилие да прикрие презрението в гласа си. — Вие всички действахте съгласувано, нали?

— Ние всички го обсъдихме…

— Не питам теб, Джонас — сряза го старецът. — Питам Лорънс и Антон. Или те са ти делегирали пълномощия да говориш и от тяхно име?

Отново последва пауза. Този път проговори Седжуик.

— Записът от къщата на Скентън даде ясно да се разбере, че и Джаспърс, и Трент в момента притежават нещо, което се оказва документ с разрушителна сила.

— Значи за теб няма никаква разлика между този убиец и Джаспърс?

— На този етап — не. Може да не успеем да се доберем до тях, преди да предадат информацията, с която разполагат.

— Да не мислиш, че той ще хукне в полицията? Мислиш, че ще го вземат на сериозно ли? — Старецът зачака. — Съгласен ли си с това, Антоне?

— Аз… да. Той е… проблем. Трябва да бъде… разрешен.

— От теб няма да излезе никакъв актьор, Антоне. Следващия път Джонас трябва да се погрижи да си научиш хубаво репликите.

— Той е голям човек — отвърна Тайг — и може да взема самостоятелни решения. Ние всички вземаме сами решенията си.

— Аха, най-после си дойдохме на думата — изрече умореният глас. — Най-накрая виждаме защо цялата тая заговорническа дейност изведнъж става толкова важна. Това няма нищо общо с Джаспърс, нито с Алисън, нито дори и с госпожица Трент, нали, Джонас? А има общо с онзи, който взема решенията, който упражнява контрола. — Той изчака с надеждата някой да се обади. Никой не се обади. — Ти глупаво, глупаво човече! Ти отговаряш за решенията; ти знаеш как се отнасят едно към друго всичките неща. Ти не знаеш нищо! Мислиш ли, че не те разбирам, Джонас? Мислиш си, че съм толкова стар и изкуфял, за да не видя онова, към което се стремиш с цялото си същество? Това е хаосът, естествено. Това е онова, към което се стремим всички. Точно в този пункт обаче се разделяме. Прав ли съм? Хаосът е крайната ти цел. Порядъкът те отегчава, постоянството и стабилността за човек като теб са второстепенна грижа. Ти предпочиташ свободата, която носи хаосът, неограничените възможности. — Думите му бяха изпълнени с презрение. — Мислиш си, че не го знам, че това не се вижда отстрани ли? Това беше очевидно още от самото начало, причината, поради която те избрах — твоят егоизъм, толкова важен за делото. Защо мислиш, че държах нашийника толкова стегнат през всичките тези години? Може и да съм бил глупак да си мисля, че няма да провериш колко здрав може да се окаже той. Грешката беше моя. Повече няма да я повторя.

Тишината отново зацарува по линията. Накрал Тайг проговори с контролиран глас и точни думи, които трудно можеха да замаскират бушуващия под повърхността им гняв.

— Ти ли избра Джаспърс?

— Питаш ме за информация, която не е твоя работа.

— Аз съм си я направил моя тази работа, старче! Ти ли го избра?

— Не ми говори с такъв тон! Разбра ли? — Тишина. — Разбра ли това, Джонас?

Думите излъчваха огъня на отдавна забравен пламък, отрова, която сякаш върна и четиримата обратно в миналото в една колиба на италианския бряг; три момчета седят в ъгъла, ужасени, докато възрастният мъж излива гнева си върху най-големия си ученик.

— Кажи ми, Джонас, защо се опита да ме заблудиш? Защо не ми кажеш, че ти си бутнал Антон във водата? — Той плесва с размах лицето на момчето, а силата на удара му е достатъчна, за да го изпрати на пода. Джонас се изправя и сяда на стола, без сълзи, само главата му трепери леко. Мъжът отново го удря; момчето отново пада, този път кръв протича от разбитата му устна. — Защо ме заблуждаваш?

— Не съм…

— Няма да ми говориш с такъв тон! — крещи мъжът и стоварва юмрука си върху веждата на момчето, чиято глава отхвърча назад и се стоварва върху дървената стена, а от очите му руква бурен поток сълзи. — Ти си нищожество! Нищожество! Но аз ще направя от вас велики завоеватели. Всички ще ви направя велики завоеватели! Разбирате ли ме?

Момчето кимва с приведена глава и разтърсено тяло.

— Да — изхърква той. — Аз ви заблудих.

Мъжът протяга ръка и погалва косата на момчето.

— Ти си добро момче, Джонас — казва той, като поглежда и другите двама. — А сега иди се измий.

— Да — отговори Тайг с глас все още в миналото.

— Добре… Антоне, утре ще освободиш студентите за зимната им ваканция и после си вземи отпуск на острова. Провери дали хората са готови за пристигането ми. Ще летя преди обед. Лорънс, ти ще останеш в Ню Орлиънс. А ти, Джонас… — той направи пауза, без да очаква отговор, — … ти ще бъдеш в Сан Франциско. Всичко ясно ли е?

— Да — отговориха като един гласовете.

— Добре. Ще поправя грешката, която сте допуснали. Но не ме поставяйте отново в такова положение. Вече съм прекалено стар, за да почиствам след вас.

О’Конъл се измъкна от шофьорското място. Фургонът се различаваше доста от очакванията на Сара. С очевидно превъртян километраж, автомобилът представляваше дървена барака, боядисана с тъмнозелено. В задната част стъклото беше истинска менажерия от колежански и гимназиални стикери, бронята крещеше със странни предупреждения и още по-странни съобщения, като понякога двете се сливаха в гротескни съчетания: ВНИМАВАЙ, ГОСПОД — ТОЙ НЯМА НУЖДА ОТ МИГАЩИ СИГНАЛНИ СВЕТЛИНИ. Алисън остана погълната, докато четеше всяко едно от тях съсредоточено, сякаш бе съзряла далеч по-сериозно съдържание под повърхността. О’Конъл подхвърли ключовете на Ксандър и тръгна към нея.

Мотоциклетът е на около петнадесет минути път оттук — каза той. — Ще трябва да ме хвърлите дотам. — Той се приближи до Алисън и се включи в разглеждането. — Това е доста странна смесица, не ще и дума. — Тя не откъсваше поглед от стикерите. — Какво ли не и всичко несвързано. Но въпреки това е доста любопитно за четене.

Тя се обърна към него и усмивка пробяга по устните й. Той понечи да тръгне към отворената врата, но тя бързо го сграбчи за ръката — все така усмихната и с топлина в очите. За момент О’Конъл не беше сигурен как да постъпи. Много бавно положи ръка върху нейната.

— Защо не дойдеш с мен? Ще пътуваме заедно. Какво ще кажеш?

Усмивката разцъфна още по-силно по лицето й, а очите й пламнаха щастливо.

— Добре. — Той намигна и я поведе към вратата.

Дванайсет минути по-късно Ксандър започна да забавя покрай една изолирана пътна ивица, която водеше към градчето Брайън. О’Конъл даваше инструкции от задната седалка. Мотоциклетът беше навътре в гората; той щеше да го докара сам.

— Използвай номера, който ти дадох, като точка за контакт — добави той. — Вероятно мога да събера хората за осемнадесет часа. Това е равнинна местност, така че намери място някъде в радиус от седемдесет и пет мили от…

— Знам процедурата — прекъсна го Сара. — Ще извадим истински късмет, ако успеем да стигнем дотам до утре сутринта. Ще трябва да внимаваме много, особено с Алисън…

Бих искала да отида с него — каза момичето със спокоен и ясен глас.

И тримата се обърнаха към нея. Сара проговори първа:

— Това може да се окаже малко трудно, Алисън. — Тя се опита да я разубеди. — Гал има само мотоциклет…

— Знам. — Гласът й беше все така прям. — Бих искала да отида с него.

Сара се загледа в бившия си колега. Изражението върху лицето му беше всичко друго, само не и това, което бе очаквала. Той беше захилен до уши.

— Може и да не се окаже чак толкова лоша идея — заяви ирландецът. — Имам предвид да я взема със себе си. — Идеята явно го завладяваше с всяка изминала секунда. — Всъщност това може да се окаже най-добрият начин да ги накараме да разделят силите си на две, за да… — Той погледна Сара. — И ти си имаш своя товар… Извинете ме, професоре.

— Няма нищо — отвърна Ксандър.

— … и аз си имам своя. Така шансът да ги запазим е по-голям.

Сара обаче не беше убедена.

— До комплекса има приблизително петнадесет мили. Гал. Освен това ти ще…

— Може малко да духа — каза той, обръщайки се към Алисън с гръб към Сара. — И няма да можем и да мигнем дори. — Алисън не откъсваше погледа си от него. — Е… — кимна той на себе си, — това е. — Той отвори вратата и слезе от автомобила, протягайки ръка на Алисън, за да и помогне. Няколко секунди по-късно той пъхна глава обратно в автомобила, сграбчи тежкото палто на Алисън и каза: — Ще се видим до Улф Поинт. Безопасно пътуване. — С тези думи той затръшна вратата и тръгна към гората.

Сара се обърна към Ксандър повече от учудена. Той се усмихваше.

— Какво има? — попита тя.

Той поклати глава.

— Какво?

— Тя ще е добре — отвърна той. — Вероятно й стори добрина.

— Не за нея се тревожа.

Двумоторният „Пакър“ се снижи спокойно над уединеното летище с включени мигащи бордови светлини. Тук-там бяха останали ивици сняг, а черната дълга ивица от катран ясно се открояваше сред бледото море от скала и земя. Седнал зад пилота в пилотската кабина, старецът стискаше здраво облегалката на креслото си; самолетът вече слизаше към пистата за кацане. С наближаването на земята мислите му отлетяха в друга посока.

Стайн, който в момента спеше удобно в задната част на самолета, не бе показал нищо, нищо, което да укаже, че офицерът от разузнаването бе стигнал до правилното решение, факт, тревожил стареца до момента, в който бе прозрял колко полезен би могъл да му бъде неговият „гостенин“, като се имаше предвид и ситуацията с Джаспърс. Няколко думи към точните хора и цялата каша в Европа щеше да бъда забравена. По този начин щеше да бъде забравена и връзката със Скентън. За нещастие, младежът се бе оказал далеч по-невъзторжен по отношение на проекта от неговия предшественик. Неговият предшественик. Причард. С какво желание само се бе включил в делото на Айзенрайх. С каква увереност, с каква всеотдайност. Стайн обаче изобщо не проявяваше никакъв ентусиазъм, ако това беше точната дума. Веригите явно не можеха да заместят примамливите съблазни. Но той беше будно момче. Той щеше да прогледне за неизбежността на делото. А и освен това бе показал неподправена тревога за младия професор, докато беше под въздействието на наркотика. Това поне вдъхваше кураж.

След двадесетина минути достигнаха разклона за комплекса — половин миля изяден от дупки чакълен път, който придаваше на мястото малко селска атмосфера, а може би дори и малко на разруха, ако някой дръзнеше да броди отвъд знаците ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО, накачени по дърветата от двете страни. Една очевидно козметична врата се виждаше в края на вития път, която напомняше още веднъж, че комплексът от бунгала зад нея беше частна собственост. Старото убежище на Скентън. Колко много се е променило мястото само за няколко години, помисли си старецът.

Докато колата спираше пред вратата, една катеричка се втурна и пробяга през пътя, като за миг спря да подуши стълба. Това беше грешка. Дребното телце се разтърси от спазми, шокът продължи само секунди, време, достатъчно да покаже, че не всичко беше така, както изглеждаше на пръв поглед. Мъжете в колата видяха как животинчето тупна на земята, размахало хаотично лапички, докато в един момент се съвзе и бавно закуцука към гората. Системата беше проектирана така, че колкото по-голямо е животното, толкова по-голям да е шокът. След няколко секунди вратата се отвори и големият мерцедес навлезе в оградената площ, мина покрай група от бунгала и се насочи към една подобна на ранчо постройка, настрани от останалите. На вратата чакаше висок плешив мъж.

— Колко души сме, Паоло? — Старецът премести тялото си напред и излезе от колата, като само кимна в знак на благодарност към протегнатата ръка.

— Дванайсет. Без онези в къщата и лабораторията.

— Отлично. Аз ще дремна малко, после ще похапна, а след това искам да видя как върви всичко. Тогава ще дойдете с мен. — Мъжът кимна. — Мисля, че вече приключихме с Волфенбютел. — Той не изчака за отговор.

На горната площадка на стълбището ги чакаше привлекателна жена, облечена с пола до глезените и с бяла блуза. Тя му протегна ръка. Старецът мина покрай нея, без да се ръкува и влезе в къщата.

— Радваме се да ви видим отново, сър.

— Елате с мен в стаята ми, госпожице Палмерстън. Той вече бе отишъл до средата на коридора, когато жената се обърна да го последва.

Около 4,30 часа той беше готов да осъществи връзка със спътниците. Двама от специалистите по проследяването се бяха мярнали и двамата по време на храната, като всеки го беше уверил, че всичко е наред — кодовете, последователността от команди, — всичко, което изискваше наистина професионални познания в софтуера. Те се върнаха в лабораторията, докато през това време той бе позвънил на тримата си префекти с последни инструкции, след което се бе върнал в спалнята за поредната среща с госпожица Палмерстън. В моменти на върховно интелектуално натоварване винаги… имаше нужда от определено внимание. За мъж на неговата възраст той притежаваше забележителна енергия; за щастие и на двамата беше способен да я поддържа достатъчно дълго време.

Когато излизаше от стаята тя вече спеше, наметната небрежно само с чаршаф, под който се очертаваше съвършеното й тяло. Той постоя малко на прага, после затвори вратата и тръгна по коридора към очакващия го асансьор.

Пътешествието под земята отне почти четири минути… бавно слизане на дълбочина от почти тридесет метра. Наблюдаван през цялото време от високочувствителни камери, асансьорът беше съоръжен с автоматично деактивиращо устройство в случай, че температурата се повиши над определено ниво без съответната предварителна авторизация. Бавната като на охлюв скорост беше просто допълнителна предпазна мярка, която да даде на хората долу необходимото време, за да заблудят системата. Вратите се отвориха и той прекрачи в обления от ярка светлина коридор, покрит с килим след последното му посещение. Паоло бе застанал точно срещу него е чаша вода в едната ръка и с няколко хапчета в другата. Старецът се усмихна и поклати глава.

— Ти си определен да ме поддържаш здрав каза той, глътна хапчетата и изпи чашата с рязко отмятане на главата си.

Върна чашата на мъжа и тръгна по коридора; температурата бе паднала с няколко градуса. Стигна до метална арка, чийто метален блясък се открояваше ярко сред безупречната белота на околните стени. Отвъд нея коридорът се превърна в балкон с дължина около пет метра, надвиснал над голямо открито пространство, изпълнено с компютърно оборудване. Нищо прекалено сложно — клавиатури, терминали, в дъното екран, вдигнат до самия таван — всичко беше относително спокойно с изключение на мъркащите разнообрази пластмасови кутии, на които той се възхищаваше от разстояние. Тези неща бяха извън неговите знания, избор, който бе направил преди много време. Други ги разбираха и това беше достатъчно. Той бавно слезе по стъпалата до по-ниското ниво, където Паоло започна да му представя хората.

— Това е Анджела Дусиен — каза той. — Тя е…

— Страхотна хокеистка — прекъсна го старецът. — Да, разбира се. В училището в Калифорния. Май си спомням един мач, в който забихте, колко бяха, шест, седем гола? Страхотен мач.

Младата жена поруменя.

— Всъщност бяха осем.

— Но, разбира се. — Той се усмихна и вдигна ръце в знак на възторг. — Осем. Как съм могъл да забравя? Наистина бяха осем. И срещу една страхотна защита, ако не ми изневерява паметта. — Жената скромно кимна. — Да, трябваше да си спомня. Простете на един разсеян старец.

Всички представяния минаха по същия начин, облекчени от бележките, които Паоло му бе подготвил преди по-малко от час; тактиката даваше желания ефект. Това му даваше и възможност да разгледа големия екран на далечната стена с карта на Съединените щати, изпъстрена с дребни сини точки. Последният етап.

Хаосът беше на една ръка разстояние.

Първоначално тя не беше склонна. Спирането щеше да означава опасност. Колкото по-бързо стигнеха до Монтана, толкова по-добре. Бяха пътували забележително добре — дванайсет часа максимална скорост, без да спират нито за миг, само с малко забавяне около Чикаго в пиковия час след работно време, и после свободен път в продължение на почти деветстотин мили. Но дори и тогава това се бе оказало временно разсейване. Може би Ксандър имаше право. Вероятно можеха да си позволят една почивка. Сънят — жизненоважно оръжие. Точно след последните туристически обозначения за Болд Хил Дам Сара отклони колата от маршрутно шосе 94. Ксандър каза, че до този момент богините на съдбата са били благосклонни към тях. Тя обаче си имаше едно наум.

Но на шест мили от магистралата настроението му се промени драстично; относителното му спокойствие по време на препускането беше почти забравено в момента, в който пристъпиха прага на стаята. Тя беше почти пълно копие на помещението в Темпстън: малък диван и легло, лампа с абажур, от който бе останало почти само името му. На Сара не й беше трудно да отгатне причината за нервността му.

— Не, не, не — изрече бързо той, — ти първо ползвай банята. Ти кара колата. Така е справедливо.

Сара го погледна с присвити очи.

— Добре — отвърна тя с усмивка. — Щом така е по-честно.

Мина покрай него и влезе в банята. Половина минута по-късно излезе и го свари легнал на дивана с възглавница под главата, която бе взел от леглото, и с гръб към нея.

Не сдържа усмивката си при вида на дългото му тяло под одеялото. Тя спокойно смъкна джинсите си и остана по фланелка с къси ръкави. После угаси светлината и отиде до дивана. Без да каже и дума, тя се мушна при него.

Той почти подскочи, като се притисна с гръб към облегалката на дивана и повлече завивката със себе си.

— Какво правиш?

— Не е много уютно, но…

— Не, питам те какво правиш? — Той се опита да не гледа краката й. — Та аз… аз ти оставих леглото. — Той хвърли одеялото отгоре й. — Мислех си… Мислех си, че ще поискаш леглото.

— Да, предполагам, че на него все пак ще е по-удобно. — Лицата им бяха на по-малко от десетина сантиметра едно от друго. — Но след като ти избра дивана — продължи игриво тя, — значи ще спим тук.

Той се опита да стане, но съобрази, че това означаваше. Да се претърколи върху нея.

— Това… това просто няма да стане.

— Но нали ти го избра?

— Не. Недей… — Неловкостта му се бе превърнала в състояние, близко до паника. — Виж, не мисля, че това е…

— Е какво? — Сара да пръв път изпита неудобство.

— Е онова… което трябва да правим.

Тя го загледа за момент.

— Разбирам — изправи се бавно и седна на дивана е гръб към него. — А кое точно е онова, което трябва да правим? — Тя зачака. — Не те карам да спиш с мен, Ксандър, ако това е причината за тревогите ти.

— Не — изрече отбранително той. — Не това имах предвид. Просто… аз, не знам…

— Не знаеш какво?

Беше му необходимо малко време, за да отговори.

— Не знам… дали мога да го направя.

Тя го загледа.

— Да направиш кое? — Отново се извърна настрани. — Мислех си, че можем да бъдем заедно. Да се подържим взаимно в прегръдките си. Това е всичко. — В гласа й се бе появила мекота. — Имах предвид онова, което ти казах вчера.

— Аз също.

— Тогава защо правиш така?

Няколко секунди и двамата мълчаха. Лицето му се заколеба на няколко сантиметра от шията й, а гърдите му почти усещаха гладкия й гръб.

— Аз… — Той се опита да намери точните думи. — Загубих жена си преди няколко години. Тя беше… Тя правеше всичко както трябва. А после вече я нямаше. — Сълзите го задавиха в гърлото. — А вчера, вчера те държах в прегръдките си. — Тя усещаше дъха му върху шията си. — Беше… толкова хубаво.

— На мен също — прошепна в отговор тя.

Двамата отново замълчаха.

— Сара, има много време, откакто аз… — Той спря.

Тя остана неподвижна.

— Разбирам те. Наистина. — Тя се надигна да стане.

— Не — изрече бързо той, като я улови за ръката и я придърпа обратно върху дивана. — Аз не искам да ти налагам да ме разбереш. Когато те държах в прегръдките си… Никога не съм мислил, че ще мога да го направя отново. Може би поради това, което става… Просто никога не съм се чувствал така.

Тя усети устните му близо до шията си; тялото й сякаш внезапно се бе смалило и станало крехко и уязвимо. Тя усети как ръката му нежно плъзна по китката й, като я придърпа към него и я притисна.

— Така ли? — прошепна тя.

Ръката му затрепери, устните му се плъзнаха по шията й. Докосването сякаш секна дъха й; дробовете й сякаш в миг се изпразниха. Тя се извърна към него, внезапно изгубила сетивата си. Само очите им бяха впити едни в други. И той я повдигна като малко дете, положи я върху леглото с глава върху възглавницата, дъхът им се сля в един, а езикът му изпита сладкия вкус на люляк. Целунаха се. Отначало се изучаваха бавно и нежно, с невинно желание, примесено с наелектризиращото усещане от първото докосване. Скоро топлината на тялото й сякаш го обгърна, ръцете му плъзнаха по гърба й, устата му захапа шията й отстрани, спусна се към гърдите й, към желаната извивка на бедрото и всичко, напомнящо на завивка, беше изритано от леглото. Тя също се притисна в него, прокара пръсти през косата си и го принуди да се отпусне по гръб. Езикът й затанцува върху гърдите му, а устните й го къпеха в толкова отдавна чаканата нежност.

Тя го въведе в себе си, бедрата й се впиха в хълбоците му, като при всеки тласък подскачаше нагоре. Той я сграбчи за гърба и притисна гърдите й до своите, като през това време тласъците им не спираха. Не се чуваше нищо, освен задъханото им дишане. Изведнъж тя се озова по гръб, а той сключил ръцете си около нея с все по-нарастваща страст. Пръстите й деряха гърба му, бедрата му и го поглъщаше все по-дълбоко в себе си, докато накрая ги връхлетя опустошителното облекчение. Останаха вкопчени един в друг и жадно гълтаха въздух като удавници.

Заспаха така, неспособни да се пуснат.

Първата експлозия ги разбуди посреднощ; втората я завари на ръба на леглото. Пламъците озаряваха стаята през тънките щори. Тя го погледна, но не можа да произнесе нищо. Той също не каза нищо. Убежището им се бе изпарило. Светът отвън сурово настояваше за присъствието им.

Сара се изправи и сграбчи дрехите си, докато той остана застинал с гръб, опрян на стената. Отвън дъждът биеше по стъклата и размазваше сиянието от експлозията. В най-далечната част на паркинга видя малък камион в пламъци. Значението беше ясно. Това беше покана. Покана до нея. Сара нахлузи ризата си и отново погледна през прозореца. Ръката й здраво стискаше пистолета. Погледна през рамо към Ксандър; той не откъсваше очи от нея. Тя бавно отвори вратата и пристъпи под барабанящия дъжд.

Дъждът беше студен, отначало разтърсващ, после успокояващ, разбуждащ сетивата й. Много от гостите на мотела също се бяха стекли навън. Собственикът на камиона трудно можеше да бъде сбъркан с друг — обикаляше около камиона на безопасно разстояние с вдигнати към небето ръце и зяпнала уста. Няколко души полагаха усилия да овладеят пламъците с пожарогасители, но те бяха само отвличаща маневра, за да я измъкнат от стаята, съобрази внезапно тя. Каква други причина би могло да има? Някъде сред тези лица имаше едно, което не обръщаше никакво внимание на пожара и я чакаше само да се появи на открито. Тя просто усещаше физически погледа му върху себе си.

Този път хората на Айзенрайх наистина пипаха умно. Този път я бяха хванали натясно. Претърсването на стаите би оставило прекалено много шанс. Прекалено много възможности. Един погрешен избор и двамата щяха да се разкрият.

Тя го зърна сред гостите. Той дори и не правеше усилия да се слее или смеси с нарастващата тълпа. По-скоро съвсем явно се бе отделил вдясно и гледаше към нея с някаква вкопчена в него жена. Върху лицето на жената бе изписано ужас. Сара разбра. Той се канеше да убие някой. Кой щеше да е жертвата му, зависеше единствено от нея. Но така или иначе убийството нямаше да стане тук. Смъртта на открито щеше да остави прекалено много свидетели. Той играеше забележително добре.

Сигурен, че е бил видян, мъжът се отдалечи към дърветата от другата страна на мотела, обхванал здраво примамката с ръка. Сара ги проследи как изчезват между дърветата. После се обърна и прошепна на Ксандър през отворената врата:

— Облечи се, вземай пистолета и раницата и излизай отвън. Искам да се присъединиш към тълпата около пожара. — Той понечи да възрази. — Направи го! — Преди още той да успее да си отвори устата, тя изчезна.

Ксандър изрита одеялото от краката си и заопипва слепешком килима за панталоните и ризата си. Половин минута по-късно излезе от стаята. Дъждът биеше в лицето му, докато се мъчеше да я открие. В гласа й имаше нещо, нещо, което до този момент не бе чувал. Толкова бързо да се върне в предишното си състояние. Прииска му се да я повика, да я притисне към себе си, но не беше нито мястото, нито времето за такива мисли. Бяха откраднали няколко часа. Нищо повече.

Той погледна наляво към огъня. Втренчи се в дъжда; някаква фигура прекосяваше пътя. И в този момент дочу ; сирените. Полиция. Те щяха да задават въпроси. Той затръшна вратата и хукна към гората.

Сара се промъкваше сред дърветата, стиснала здраво пистолета. Дъждът бе започнал да се излива като водопад и се стичаше по лицето й от всички страни, като я караше да държи другата си ръка над очите. Видимостта практически беше равна на нула, нямаше никакъв шанс да чуе придвижването им пред себе си сред гръмогласния порой. Но те бяха някъде там. Беше уверена в това. Той бе поставил капана и сега щеше да чака.

Сянка се плъзна покрай дърво на не повече от четири-пет метра от нея. Изведнъж отникъде изскочи пищяща жена, размахваща бясно ръце — безполезната вече примамка, захвърлена преди атаката. Сара се приготви за сблъсъка с обезумялата от страх огромна жена, но нищо такова не се случи. Вместо това жената спря. За кратък момент двете се втренчиха една в друга. И в този миг Сара разбра всичко. Тя го видя в изражението на жената, в ъгъла на наклона на главата й. Никога не бе имало никаква примамка. Ужасът в очите й просто й се бе привидял. Но беше прекалено късно. Жената стовари ръка върху пистолета на Сара и едновременно с това заби крак в гърдите й, събаряйки я върху стърчащите й зад гърба клони. Сара се опита да възстанови равновесието си, но теренът беше прекалено хлъзгав. Само след миг жената я връхлетя. Близо стокилограмовото й тяло я прикова към разкаляната земя, а масивните й ръце и крака я стиснаха като в менгеме.

Сара първо чу изпращяването, после дойде болката, стрелнала се през гърдите й. Нейните ребра. Колко от тях бяха счупени, можеше само да гадае. Дебелите пръсти се впиха в шията й, кокалчетата се забиха в гръкляна й, а палците се врязаха дълбоко в меката плът под брадичката. Сара се закашля и усети как главата й се замайва — сякаш се намираше в обятията на тежък, лепкав сън. Само пронизващата болка в гърдите я държеше в съзнание, което й придаде сили да забие коляно в гърба на жената, но дебелите меса на възседналото я чудовище смекчиха удара и тя заби още по-стръвно нокти в шията на Сара.

Жената обаче прекалено бързо раздвижи колене, за да намери по-устойчиво положение, а това беше всичко, от което Сара се нуждаеше. Усещайки как за миг натискът върху китката й отслабва, тя изтръгна ръката си от хватката и заби нокти в главата на мъчителката си. Отчаянието й придаде животинска ярост и ноктите й раздраха скалпа на жената. Нападателката й рязко се дръпна назад и вдигна ръце от врата на Сара. Мракът пред погледа й започна да се разсейва и въздухът отново изпълни дробовете й. След по-малко от секунда чудовищната маса отново се стовари върху й, но този път Сара я посрещна готова. Използва устрема на жената и заби и двете си колена в гърба й, като по този начин използва инерцията на тялото й, за да я преметне през себе си. С мигновено движение Сара я сграбчи за гениталиите и се изправи пред разкрачената си противничка. Жената изпищя, но Сара само заби още по-силно нокти в окосмената плът и застърга с всички сила меката тъкан под нея. Жената се обърна, за да се преобърне, но Сара я сграбчи за ръката и я усука с всичка сила, докато рамото й изскочи от ставата. След това без колебание заби пръсти във врата на жената, повдигна торса й на няколко сантиметра над земята и заби с всичка сила дясното си коляно в основата на гърба й. Гръбнакът й изпращя с оглушителен трясък, който й каза, че всичко е приключило.

Тялото под нея потръпна в последна конвулсия, докато се изправяше превита на две и скована от безмилостната болка в ребрата, която пулсираше през цялото й яло… Умът й липсваше през цялото време на схватка-а, едва сега мислите започнаха да нахлуват в безпорядък в съзнанието й: мъжът, пожарът… Ксандър! Тя се втурна напред, осъзнала внезапно какво точно се бе случило, причината, поради която я бяха примамили сред дърветата. Как можа да е толкова глупава! Тя затича е тяло, изкривено на една страна, и с ръка, стегната толкова силно, че да заглуши малко болката. Ксандър. Всичко се бе случило заради него, той е бил единствената им цел през цялото време. Образите от Аман се стрелнаха в главата й. Беше готова да даде всичко само и само да е жив, да е в безопасност. Не и отново! Моля те, бъди до пожара! Моля те! Сара!

Приглушеният глас долетя някъде отпред.

Ксандър се промъкваше сред дърветата, стиснал здраво пистолета с двете си ръце. Беше доловил някакъв шум от лявата си страна, но плющенето на дъжда правеше невъзможно разпознаването. Той спря, зачака и после прошепна:

— Сара.

Зад него се разнесе нов звук и той се обърна с вдигнат пистолет.

Сара се притисна до едно дърво и успя да различи някаква фигура на не повече от пет-шест метра от себе си. Това беше несъмнено фигурата на Ксандър. Стоеше изправен с протегнат пистолет, без да усеща появата на мъжа зад гърба си.

— Ксандър! — изпищя тя.

Но беше прекалено късно. Мъжът стовари дръжката на пистолета във врата му, в следващия миг метна безволевото вече тяло върху рамото си и се запровира сред дърветата. Сара го последва, но с всяка стъпка мъжът потъваше все по-навътре в гората и в мрака. Не разполагаше е нищо, с което да го спре: нито пистолет, нито нож. Болката я пронизваше немилостиво.

Останала в сенките, тя се обърна наляво и улови фигурата на мъжа вече на тридесетина метра пред себе си със забележително бърз ход, като се имаше предвид теглото на Ксандър върху рамото му. Той също се придържаше към дърветата и не показваше никакви признаци на забавяне. Сара се опита да хукне, но счупените й ребра не й позволиха; не й оставаше нищо друго освен да гледа безпомощно как мъжът потъва зад един завой на пътя. Няколко секунди по-късно светлините на автомобилни габарити изплуваха в мрака. Тя се втурна напред и залитна към завоя, само за да види как автомобилът се стрелва в мрака.

Остана така, загледана в мрака, а през това време дъждът продължаваше да се лее. Изминаха минути, преди да рухне в калта, обляна в сълзи.

Заради себе си ли, заради него ли — не знаеше.

Бележки

[1] Star Chamber — кралски английски съд или трибунал, забранен през 1941 година, печално известен със своите тайни заседания без съдебен състав и с жестоките си и произволни присъди, свързани с изтезания за получаване на показания. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джонатан Раб Теория на хаоса (10)

Метаданни

Данни

Теория на хаоса

Информация

История

Сваляне / Връзки

9

Джонатан Раб
Теория на хаоса (10)