Джонатан Раб
Теория на хаоса (1)

ПРОЛОГ

Улф Поинт, Монтана, 1988

 

Бледото сияние на луната се промъкваше между дърветата, които хвърляха сянка върху храстите, и обагряше ръцете и краката на трите стремително тичащи фигури в призрачно сияние. Те изплуваха и се гмуркаха отново в ивиците светлина бързо и почти беззвучно. Бръснещият леден дъх на нощния въздух шибаше откритите части по лицата им, но те нямаха време да мислят за подобни неща. Пътят. На всяка цена трябваше да се доберат до пътя. Напрегнатите млади тела, тренирани чрез многобройни упражнения, се бяха научили да изключват изгарящата болка, която бе захапала крайниците им. Две седмици температурата беше под нулата и бе превърнала пръстта в застинала маса от разкривени корени и съчки, по които не беше лесно да се върви, а камо ли да се тича: но въпреки това те напредваха бързо. Още десетина минути и щяха да се измъкнат.

Нито едно от момичетата обаче не бе мислило какво ще правят по-нататък. Те знаеха само, че ще бъдат сами, извън комплекса, далеч от почти идиличния свят, в който бяха живели през последните осем години — мястото, където млади момчета и момичета се учеха да се изявяват, да се изправят пред предизвикателства, като през цялото това време бяха щастливи да се чувстват част от едно цяло. Изолирани и обградени от други еднакво „обещаващи“ деца, отглеждани с едно-единствено предназначение. На това старецът беше обучавал децата, това беше, в което те самите вярваха. Спомените за живота им преди Монтана — семейства, приятели, места — отдавна бяха избледнели. Всичко и всеки, от когото се нуждаеха, винаги са били тук, в това място. Не бе имало причина да ги търсят където и да било другаде.

Не бе имало причина до момента, в който трите момичета бяха започнали да проглеждат зад рутинните команди, зад необходимостта да се харесват. Може би просто бяха пораснали. Младите момичета се превръщаха в жени. Но каквато и да беше причината, те бяха успели да проумеят онова, което старецът очакваше от тях, онова, което той очакваше от всеки. А това ги бе объркало и изплашило. Нежелаещи вече да приемат каквото и да било, без да го подложат на въпроси, те бяха започнали да разговарят помежду си. Бяха започнали да задават въпроси.

— Вашата работа не е да задавате въпроси — бе им казал той. — Вашата работа е да действате. Ясно ли е?

— Не разбираме — бяха отговорили те.

Наказанието беше бързо и жестоко.

— Това е за да не забравяте — бе им казал той.

Но не дните, прекарани без храна, не дните, в които бяха затваряни и пребивани, ги бяха накарали да подложат на. съмнение света, който познаваха толкова отдавна, нито дори не съвсем незавоалирания намек, че могат да бъдат убити, ако дадат повторно воля на съмненията си. А отговорът му: „Вашата работа не е да задавате въпроси… Вашата работа е да действате.“ Автономия, отнета само с една фраза. И въпреки всичко те се бяха чудили. Дали това беше цялото съобщение? Това ли беше онова, в което той ги бе обучавал да вярват? Не. Те бяха наясно, че в това нямаше предизвикателство, нито внушение да изтъкват своето превъзходство — само бруталността на заплахата.

И затова бяха взели решение да избягат.

Бяха се измъкнали точно след полунощ. Безшумните разходки от отделните бунгала ги бяха отвели до вратата. Най-младата, на четиринадесет години, истински гений в електрониката, се бе погрижила за алармените инсталации — с лесен начин да заблуди преследвачите, като им даде достатъчно време, за да се промъкнат през оградата в прикритието на гората. Но въпреки това за момент бяха обзети от пристъп на паника, когато един пазач се бе появил на не повече от двадесетина метра от тях, точно в момента, когато двата тънки лъча светлина се бяха отклонили един от друг. Всяко момиче бе замръзнало с лице, заровено в настръхналата трева, но пазачът бе отминал, без да разбере за присъствието на трите фигури, замрели в близките сенки. Явно черните им ботуши, пуловери и качулки им осигуряваха добро прикритие.

Първите минути в гората минаха относително лесно. На няколко пъти се бяха препъвали в стърчащи замръзнали корени, на всяка крачка клони удряха откритите части от лицата им, но те не спираха да се движат — гъвкава колона от три тела, които си пробиваха път при бягството. Разпръснатите снопове бледа светлина им помагаха да виждат под краката си; но те знаеха, че светлината помагаше и на всички останали да виждат по-лесно в мрака. Само ако ги зърнеше някой пазач от дълбокия периметър и щяха да са загубени, без никакъв шанс да се промъкнат. Бяха се надявали на пълен мрак или поне на забулено от облаци небе, но нямаха късмет. Поне низходящият склон на хълма им помагаше да преодоляват по-бързо разстоянието.

При навлизането в малко открито пространство, последното от трите момичета първо го долови — далечен в началото, но усилващ се с всяка секунда, звук от преследване. За момент й се стори, че това беше някакво ехо, но паузите бяха неравномерни, а темпото се засилваше с всяка стъпка. Нямаше нужда да предупреждава останалите, защото и те вече го бяха чули. В един миг и трите ускориха ход, ръцете и краката започнаха да се мятат хаотично, а коленете започнаха да се подгъват от напрежението. Многобройни лъчи на мощни фенери започнаха да кръстосват гората; инстинктът им подсказа да се привеждат колкото могат по-ниско и да размятат с приведените си глави шибащите ги по пътя им клони.

— Разделяме се — прошепна момичето водач, достатъчно силно, за да го чуят и другите. Бяха обсъждали този вариант преди няколко седмици и се бяха споразумели, че поне една от тях трябваше на всяка цена да се измъкне, за да разкаже на света какво се върши зад телената мрежа. Най-добрият им шанс беше да се разделят, за да увеличат максимално вероятността. Те се плъзнаха на три различни страни, без дори да се погледнат за последно една друга; нямаше дори и миг свободен за такива сантименталности. Пътят. Да се доберат до пътя. Миг по-късно прогърмя първият откос от автоматично оръжие над главите им.

 

 

Една прегърбена фигура се взираше в нощното небе, със сплетени ръце на гърдите в опит да задържи мъничко топлина. Тънката плетена вълнена жилетка, наметната върху престарелите му плещи, се бе оказала единствената дреха под ръка, когато го бе сварило съобщението за бягството. По някаква причина той изпитваше наслада от студа, може би като наказание за провала си. Младите дами бяха успели да преминат оградата, точно както го бе предвидил. Групата от преследвачи вече настигаха бегълките и въпреки това той изпитваше горчивина от загубата. Беше се надявал, че ще се научат. Никога не му бяха допадали тези моменти — редките случаи, когато съдбата го принуждаваше да преследва собствените си ученици. Трите момчета в Аризона. Двете в Пенсилвания. И сега това. Особено в такъв съдбоносен момент. Нямаше никакво време за такива отвличания на вниманието. Но какъв ли пък друг избор би имал? Те просто се оказаха глупачки. Не бяха успели да проумеят нищо. Или може би той не бе успял да отвори очите им за възможностите.

Радиото в ръката му изпука.

— Две от момичета са вече в обсега ни. Да ги застреляме ли?

Старецът бавно поднесе микрофона до устата си.

— Спрете ги. И ги върнете обратно. — Точно и ясно съобщение, без никаква следа от емоция. — Начинът — без значение.

Винаги трябва да има място за саможертва. Думите, които бе прочел толкова отдавна, и в които бе повярвал без всякакво съмнение, отново изплуваха. Но по някакъв начин сигурността им не можеше да обясни защо винаги най-надарените, онези, на които залагаше най-големи надежди, в крайна сметка неизбежно разочароваха. Съдбата сякаш се подиграваше с него на всяка крачка.

Прозвучаха няколко изстрела, гневни викове в мълчаливото небе. Той зачака с поглед, отправен към далечните дървета — широката просека, забулена от мрака. Миг по-късно настъпи тишина. Всичко бе приключило. Той кимна и се обърна към къщата, като си даваше сметка за светлината, струяща под прага на гостната на първия етаж. Бе се надявал да не буди никого от гостите си. Нямаше значение. Те винаги го бяха разбирали. И никога не го бяха разочаровали. И отново щяха да го разберат.

 

 

Първият откос се заби в едно дърво на не повече от метър и половина от нея; кората му се разхвърча във всички посоки и едно парче облиза бедрото й, докато тя се хвърляше на земята. Миг по-късно покрай нея прелетя втори откос, като куршумите профучаха на сантиметри от главата й. Всички инстинкти я караха да запищи, но гърлото й бе прекалено свито, за да издаде и най-слабия звук, а гърдите й се издуваха и свиваха в ужас. Искаше да скочи и да продължи напред, но нова вълна от куршуми се вряза в близкото дърво. Пътят. Да се доберат до пътя. Опита се да си спомни какво й бяха казвали за такива случаи, как бе прекарвала нощи в парещ студ, подготвяйки се за подобни моменти, и ето сега, след като животът й висеше на косъм, тя лежеше замряла, неспособна да помръдне или да мисли за каквото и да било. Пътят се бе превърнал в призрачно убежище сред ужасяващия хаос около нея.

Нов откос прогърмя, този път придружен от приглушен писък от лявата й страна; тя се извъртя и след секунда видя една фигура да пристъпва залитаща зад едно дърво. Ръцете й се бяха впили в хълбока, странна усмивка прекоси лицето й. Изглеждаше зашеметена, почти покорна, най-младото момиче от трите. Беше невъзможно да откъсне погледа си от лицето й, обляно от лунната светлина, и от тялото, облято в кръв, докато залиташе по склона. Фигурата посегна да се хване за някакъв храст, когато последният откос куршуми се вряза в тялото й и почти я повдигна от земята, преди да я стовари сгърчена на кълбо върху корените на едно дърво. Единствено разперените й ръце, обгърнали дънера, позволяваха да се разпознае човешката фигура.

Лъчите на всички фенери се впиха в безжизнената купчинка плът; в един миг фигурите се озоваха по-нагоре по склона, напредвайки към мястото на убийството. Станалото свидетел на безмилостното убийство момиче не откъсна очи в продължение на няколко секунди от трупа на приятелката си. След секунди, продължили сякаш цяла вечност, тя скочи на крака и се закатери с удвоена бързина сред дърветата и шубраците, като отчаяно забиваше нокти в пръстта в опит да докопа спасителните жилави корени за допълнителна опора. Нямаше време да се замисля за светлината, която се съсредоточи само след секунди върху нея; фигурата й се очерта върху граничната ограда, зад която шосето я привличаше неудържимо.

Първият куршум прониза ръката й над лакътя; мигновеният шок притъпи внезапната болка, която след секунди се заби в стомаха й и взриви плътта в леден пламък. Следващият се вряза в бедрото й, като я подхвърли напред и нагоре и я стовари върху вкаменената от студа пръст, а тялото й се затъркаля върху корени и съчки, докато накрая се блъсна в стъблото на дърво.

И после настъпи тишина.

Лежеше абсолютно неподвижна, осъзнаваща трескавото присъствие около себе си, с очи вперени в ивицата от пътя на не повече от петнадесет крачки от нея. Пътят. Лъч светлина се появи пред нея; първата й мисъл беше за преследвачите й. С последните останки от сила тя се надигна и се хвърли срещу преследвачите си, като очакваше да бъде заслепена от фенерите им. Вместо това мракът я погълна. За момент не можеше да проумее нищо; после се обърна назад. Светлината идваше от пътя. Фарове на кола. Болката в крака й пулсираше през цялото й тяло, но тя успя да се застави да запълзи напред. Тревясалият банкет на пътя беше само на метър-два от нея. Тя погледна надясно и видя как фаровете на колата нарастват с приближаването й; колата беше на не повече от четвърт миля от нея. Опита се да се изправи, но кракът й отказа да я послуша.

Последната вълна от куршуми се вряза в гърба й и я подхвърли върху банкета. Странно, но тя не ги усети. Вместо това те сякаш прогониха болката от тялото й, тревата сега беше топла постеля, мамещ покой, а светлините я галеха нежно. Всичко сякаш изгуби теглото си и замря.

Не чувстваше нищо, освен сладкия вкус на кръвта върху устните си.

 

 

— И нищо не можахте да направите? — попита старецът. — Шофьорът спря, преди да стигнете до нея? Нямахте ли някаква възможност да издърпате тялото й?

— Никаква.

— Разбирам. — Той намести възглавницата под гърба си и отпи вода от чашата на нощното си шкафче. — А другите две?

— Заловени са.

Той кимна.

— Ти каза, че тя била мъртва?

— Да.

— Но не когато е пристигнал шофьорът?

— Казах, че не мога да потвърдя…

— Да, да — прекъсна го той с първите призраци на фрустрация^[1] в гласа. — Казваш, че не можеш да потвърдиш дали едно момиче на шестнайсет години, което си прострелял няколко пъти в гърба, е било мъртво.

— Ако тя не е била мъртва, когато шофьорът пристигна, със сигурност само след минута вече е била.

— Каква завършена мисъл.

— Колата беше невероятен малшанс…

— Не се опитвай да оправдаваш некадърността си. Ти си й позволил да се добере на метър и половина от пътя. Малшанс или не, колата е пристигнала. Което означава, че в момента нашата млада приятелка се намира в някоя болница, морга или някой полицейски участък под бдителното око на един от нашите местни блюстители на закона. Което има малко общо с онова, за което те бях помолил. — Настъпи мълчание. — Веднага си тръгваш. Всички. Оръжия, дрехи — всичко. Ти ще имаш грижата теренът да е изчистен от всякакви следи. Всякакви. Не искам нищо, което може да ги насочи насам. Ясно ли е?

— Да.

— След това се покриваш, докато не ти се обадя. Това също ясно ли е?

— Да.

— Добре. — Старецът се отпусна върху възглавницата; тирадата го бе изтощила. — Грешките ти, разбира се, няма да бъдат невъзможни за поправяне. Трудно, да, но не и невъзможно. — Той кимна. — Все пак се справи добре с другите две. — Младият мъж кимна. — Това все пак е нещо.

Минута по-късно старецът лежеше в мрака с натежали очи, които обаче не можеха да заспят. Малшанс, помисли си той. Само малшанс. Колко пъти беше чувал тези думи? Съдбата още веднъж бе играла с коз, по-силен от неговия.

Но с унасянето в съня си той знаеше, че съдбата нямаше да има повече шанс.