Джеймс Олдридж
Да яздиш диво пони (16)

XVI.

Както се очакваше, бе хубав ден на ранната есен. За да видят как действа естественото правосъдие, на събитието можеха да присъстват по четири ученика от всеки клас. В групата бяхме и аз, и Том. Директорът благоразумно бе преценил, че цялото училище е заинтригувано и разделено на два лагера и ето защо бе позволил на известен брой ученици да присъстват на разрешаването на спора, като след това разкажат достоверно на съучениците си за случилото се. Горе-долу половината от групата беше на страната на Скоти, а другата — на страната на Джоузи. Тръгнахме, подредени по двама. Минахме покрай някогашното градско бунище (огромна влажна яма, която запълваха с пръст, за да стане парк). Пред нас вървяха мис Хилдебранд и мистър Кенън — двама отявлени противници сред учителите.

Когато стигнахме до широките стари дървени порти на изложбената площадка, оградени отвсякъде с евкалипти и пиперови дръвчета, ние се стъписахме — на входа чакаха около петдесет души. Портите бяха полуотворени — придържаше ги мистър Бел, собственикът на магазина за велосипеди, който беше упълномощен да пази на входа. Мистър Кенън (нашият футболист) поговори с мистър Бел и ни позволиха да влезем първи.

До мен вървеше Дорис Даулинг.

— Каква тълпа! — каза тя. — Какво ли е на главния вход!

Оказа се, че малката трибуна е почти пълна, а самата арена е вече заобиколена от хора, които се подпираха на дървените парапети и спореха в очакване.

Мистър Кенън беше чудесен организатор. Още в осем часа беше дошъл и заградил площадка за нас — и то близо до мястото, където щяха да бъдат Джоузи и Скоти. Можехме да седнем или пък да стоим прави, но всички ние (двайсет и четири на брой) се залепихме на перилата. Сержант Колинз обикаляше из арената на черния си чистокръвен жребец. Беше с кавалерийската си униформа и изглеждаше и яздеше прекрасно.

Вътре в арената имаше ограден с въжета квадрат и понито се разхождаше неспокойно в него. Вратичката водеше към тесен коридор, дълъг двайсетина метра, с изход към площадката с двата стола в ъглите. Зад въжетата между двата стола имаше маса и още пет-шест стола — вероятно за съдиите. Високата трибуна, която при конните надбягвания стоеше близо до финиша, бе преместена близо до масата — вероятно там щяха да седят председателят на съда, татко и мистър Страп.

— Вижте Скоти!

Скоти седеше на стола си в ъгъла. Седял там от девет часа сутринта. Вече беше десет часът, а от Джоузи Еър нямаше и следа.

— Може би няма да дойде — каза един от привържениците на Скоти с надежда в гласа.

Привържениците на Джоузи се изсмяха. От голямата трибуна и от публиката покрай арената се надигаха нетърпеливи възгласи и подканвания.

— Конят ще полудее от притеснение, ако не започнете скоро! — извика някой. Понито не спираше да обикаля из малкия ограден квадрат. Чувствителните му нерви реагираха на растящото напрежение и вълнение.

— Аха! — казах аз, щом видях юздата на стола на Скоти (татко се беше допитал до съдията и мистър Страп за юздата на понито). — Скоти ще направи оня номер.

— Какъв номер? — развикаха се всички около мен.

— Ще видите — загадъчно отвърнах аз.

В този момент се появи и Джоузи. Седеше отпред в колата с баща си и майка си, а пикапът с количката й ги следваше. Блу свали количката и я закара близо до колата. Като по чудо Джоузи успя да запази равновесие и седна в количката сама, отказвайки каквато и да е помощ.

— Джоузи, Джоузи! — извика някой. Последваха приветствени възгласи, а сред тях и враждебни подвиквания. Джоузи не им обърна внимание. Скоти седеше е длани под коленете си, оглеждаше тълпата и очевидно преценяваше цялото това положение като още едно от изпитанията, които му поднасяше животът. Джоузи се насочи към ъгъла си, махнаха дървения стол, а Блу повдигна въжетата, докато количката с Джоузи се провря под тях.

— Хайде! Започвайте! — извика някой. Чуваха се и възгласи: — Къде е този жесток съдия?

— Я виж понито! — каза Дорис Даулинг и те дръпна за ръкава.

Понито мяташе глава и препускаше, сякаш искаше да излезе от малкия ограден квадрат. Втурна се към оградата, с намерение да я прескочи, но свърна встрани в последния момент и за малко не се оплете във въжетата.

На масата на съдиите нещо се съвещаваха. Председателят на съда, татко, Страп и Елисън Еър тихо разговаряха. След като свършиха, приставът Къф отиде при Скоти и му каза нещо. Скоти му подаде юздата, а Къф я остави на земята зад въжетата. Скоти бе лишен от тайното си оръжие. Поддръжниците му завикаха възмутено:

— Не е честно!

— Още малко и ръцете ще му вържете!

Колинз, яхнал жребеца, обикаляше покрай арената и крещеше ядосано с всички сили:

— Спокойствие! Тишина! Това е съд!

— О, Джо, я слез от този кон! — провикна се някой.

— Но защо взеха юздата на Скоти? — попита Дорис Даулинг.

— Не знам — казах аз. — Навярно съдията или Елисън Еър не са били съгласни да е до него.

— Не е честно! — разпалено заяви Дорис.

— Тихо, вие там! — скара ни се мистър Кенън.

На съдийската трибуна се изкачи пръв председателят на съда, после едрият, трудно подвижен Страп и накрая стройният ми и добре сложен баща. Щом стигнаха върха й, Къф, който вървеше най-отзад, вдигна глава и силно извика, че заседанието на съда се открива. След това погледна към трибуната и изрева колкото му глас държи:

— В съда трябва да се спазва абсолютна тишина! Ако се свирка или подвиква, съдията ще нареди всички да напуснат стадиона и делото ще се гледа при закрити врати.

— Браво, Къф! — изкрещя някой.

Но от всички страни му се разшъткаха и стана ясно, че безредия няма да има, дори и от страна на малките гамени.

Полицаят Питърс стоеше до малката вратичка, която водеше към тесния коридор. Председателят на съда бе зад перилата на високата трибуна и държеше носна кърпа във вдигнатата си ръка. Публиката мълчеше напрегнато. Видях как Джоузи се наведе напред — беше цялата нащрек, вкопчила пръсти в количката си. Скоти бе готов да свирне със залепени до устните си пръсти.

— Готови ли сте? — попита вяло съдията и думите заглъхнаха над арената.

Не можах да чуя, но вероятно му отговориха с „да“.

Съдията свали ръката си с кърпичката. Питърс отвори вратичката, понито се поколеба за миг, погледна изхода и се втурна. Профуча през тесния коридор и влезе в голямата оградена площадка. Скоти вече свиреше с всички сили, а Джоузи викаше отчаяно:

— Бо, Бо! Ела веднага тук!

— Таф! — викаше Скоти. — Насам! — И зацъка с език, за да привлече вниманието му.

Скоти не помръдваше от стола. Вероятно му бяха наредили да не става — би било несправедливо спрямо Джоузи. Понито препуска няколко метра в средата на площадката, отметна назад глава, спря се и се огледа. Не обръщаше внимание нито на Джоузи, нито на Скоти.

— Бо! Бо! — викаше Джоузи и пляскаше с ръце. — Какъв си опърничав! Ела тук веднага!

— Таф… — Скоти бе вдигнал ръце така, сякаш държеше юздата. — Осем часът е, Таф! Осем! (По това време обикновено Скоти тръгваше за училище.)

Понито погледна Джоузи и тръгна към нея.

— Бо! Бо! Бо! — още по-силно завика тя. — Ела, миличък! Ела тук!

Скоти отново засвирка с всички сили.

— Не мога да гледам! — каза Дорис Даулинг, наведе глава и заби поглед в земята. Аз също изпитвах нейните чувства, но ми беше толкова интересно, че както всички наоколо не можех да устоя да не гледам.

Понито направи няколко крачки към Джоузи, но после се обърна и тръгна към Скоти. Спря се и погледна към масата на съдиите. Вероятно на всички им минаваше през ума, че понито съзнава, че е център на внимание, но нарочно се прави на глупаво и протака нещата. То се обърна и като че ли напук тръгна назад. Нито Скоти, нито Джоузи го повикаха. Изчакаха да видят какво ще направи. То спря и отново се обърна.

— Какво става? — попита Дорис Даулинг.

— Нищо. Върна се назад.

Тя погледна и в този миг и двете деца започнаха да викат. В погледа на Джоузи се долавяше и мъка.

— Бо, Бо! Моля ти се, ела! Иначе никога няма да ти простя! Никога! Хайде!

Скоти се опитваше да седи спокойно, но не можеше да се стърпи и непрекъснато подскачаше на стола си и викаше:

— Осем часът е, Таф! Трябва да тръгваме, чуваш ли! — Скоти удряше с юмруци във въздуха с надеждата, че ще привлече вниманието на понито. — Таф! — Скоти крещеше толкова силно и отчаяно, че някой от публиката се разсмя — и това беше единственото нарушение на реда от страна на смълчаната публика.

Понито обикаляше широката площадка, сякаш се чудеше как да избяга от всичко това, и не обръщаше внимание на двете деца. Но когато мина само на няколко метра от Джоузи, тя му се замоли с почти истеричен, гневен глас:

— Бо, какъв си лош! Ела тук, като ти казвам!

Едва я чувахме. Понито се спря и я погледна. Тя млъкна. И то я подмина въпреки отчаяните й викове. Тогава Джоузи ядосано заудря по количката с ръце.

— Заслужаваш да те набия! Ела тук веднага! Не бъди такъв лош!

Скоти се клатеше на стола си и удряше по него. Гласът му беше вече пресипнал и звучеше така, сякаш вече му беше дотегнало. Най-неочаквано Скоти спря да вика — понито се бе спряло на няколко метра от него, гледаше го, а Скоти — явно примирен — не помръдваше.

Настъпи тишина.

— Какво става? Какво прави понито? — попита Дорис.

— Нищо. Абсолютно нищо — напрегнато й отговорих аз. — Скоти не помръдва. Седи и не помръдва. — Скоти гледаше понито безразлично и презрително, сякаш то му бе изменило и преминало на другата страна.

— Бо! — извика за последен път Джоузи. Понито вдигна глава и я разтърси.

Този вик бе, изглежда, решаващ. Понито тръгна право към Скоти и го блъсна от стола. Той стана, сграбчи понито за врата, а то отметна глава, вдигна Скоти във въздуха, а след това отново го повали на земята.

Това беше любимата им грубовата игра. Разнесоха се викове и подсвирквания.

— Таф! Това е определено Таф! — крещях аз. Вече нямаше никакви съмнения.

Половината от групата ни скачаше от радост. Над площадката се носеха силните възгласи на публиката. Някои подигравателно подвикваха на Скоти — той продължаваше да се бори с понито. Председателят на съда каза нещо и посочи Скоти, но освен нестихващите крясъци нищо друго не можеше да се чуе.

— Знаех си аз! — с всички сили крещеше Дорис Даулинг. — Нали ви казвах! Нали ви казвах!

Мис Хилдебранд пламтеше и тържествуващо се усмихваше.

Скоти не можа да удържи неспокойното и възбудено пони, то го отхвърли встрани и се оттегли в тръс. А след миг, с присъщия му фаустовски цинизъм, се запъти към Джоузи. Тя тъжно го гледаше. Понито я побутна с муцунката си.

— Ах ти, мошеник такъв! — промълвих аз.

Всички се умълчаха, докато Джоузи обсипваше понито с мили думи. То продължаваше да я побутва с нос и леко гризеше ръкава й, а на мен ми се стори, че я чувам да му казва: „Лош си ти! Защо постъпи така… Защо отиде при него?“.

— Но това е Бо! — извика някой.

Разбира се, че беше Бо. И Таф, и Бо. Някои негодуваха, последваха разгорещени препирни, но никой не оспорваше, че победителят е Скоти. Понито бе отишло първо при него и решението на съда бе в негова полза.

Народът хукна към арената и към понито. Скоти грабна юздата, прекоси тичешком площадката и докато понито се дърпаше настрани от Джоузи, му я надяна и със светкавична бързина (както винаги) закопча ремъка, метна се върху понито или по-скоро хвръкна във въздуха, макар понито да свърна встрани. Изпълнил стария си номер, Скоти запрепуска по тесния коридор и влезе в малкия ограден квадрат. Дръпна въжетата и извади един от колците, понито прескочи увисналите въжета и те двамата префучаха през арената, преди да успеят да ги спрат.

Стори ми се, че Колинз възнамерява да ги подгони на чистокръвния си жребец, но той не помръдна, а само ги изгледа. Всички останали, включително и Джоузи, ги следяха със затаен дъх. Джоузи някак се надигна на безжизнените си крака, но докато баща й стигна до нея, падна на земята. Хората се спуснаха да й помагат, но Елисън стигна пръв и я вдигна.

— Оставете ме в количката! В количката! — ядосано викаше Джоузи и баща й я постави да седне, докато група от поддръжниците й я заобиколиха. За миг я изгубихме от поглед.

— Горката Джоузи — тъжно каза Дорис Даулинг. — Горкичката!

И какво ли друго можеше да каже. Скоти и понито минаха в галоп през главната врата и се отправиха към фермата, Джоузи бе настанена в колата, количката й натоварена в пикапа и цялата свита на Еър бе готова да потегли. Бях близо до Джоузи, която седеше на предната седалка в колата. Казах й:

— Не падай духом, Джоузи! Всички ти съчувстват.

Джоузи гледаше право пред себе си, лицето й беше бледо, устните стиснати — напълно владееше чувствата си. Но явно искаше никого да не вижда и нищо да не чува.

— Хайде! — подкани ни мистър Кенън. — Всичко свърши, стройте се!

Да, очевидно всичко бе свършило. Но не и за Скоти и Джоузи.