Грег Беър
Еон (66)

ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Ланиер се поклащаше в носа на поточния кораб, при него нямаше никой, а и не държеше на каквато и да било компания поне за известно време. Километрите отвън се нижеха със стотици и хиляди, златисти-черни и замъглени.

Накрая се бе оказало, че дължи повече на Земята, отколкото на Патриша. Не можа да я придружи до края на пътуването й — да се увери, че е в безопасност — само защото това не беше неговото пътуване.

Жива ли е? Достигнала ли е мечтаната цел?

Дори и да го е направила в онзи наполовина-сънуван и наполовина-кошмарен Път от скупчени вселени, сега тя е толкова безнадеждно далеч от него — и така недостижима — сякаш е умряла.

Олми безшумно изплува зад него и дискретно се покашля.

— Нищо ми няма — побърза да го успокои Ланиер.

— Така предполагах — рече Олми. — Помислих, че би желал да научиш как се развиват нещата. Намираме се доста далеч пред плазмения фронт. Радиационното ниво е съвсем поносимо — но въпреки това ще ти препоръчам да проведеш един талситов сеанс веднага щом пристигнем.

— А какво е положението с кварталите?

— Свързахме се с тях. Както предполагахме в момента ускоряват в наша посока. Съгласиха се да приберат челюстите и да ни пропуснат да минем през тях.

— Ще успеем ли?

— С малко късмет, мисля че да — отвърна Олми. — По това време ще са достигнали тридесет процента от скоростта на светлината.

— Май гледката ще заслужава да се види.

— Съмнявам се, че ще има много за гледане — рече Олми.

— Казах го в преносен смисъл.

— Разбрах. Ако искаш можеш да похапнеш. Сер Ятес ще се зарадва ако му правиш компания.

— Колко ни остава до срещата с кварталите?

— Двадесет и седем минути.

Ланиер преглътна мъчително и се завъртя във въздуха.

— Защо не? — подхвърли той. — Няма да е зле, ако настина хапна.

Не яде с особен апетит и честичко поглеждаше към останалите присъстващи в кабината — иноземците, затворени в своите тракционни мехури, дремещи или тревожно активни (четириглавата змия например изпълняваше някакъв енергичен, трескав танц в зеленикавата течност); към Пресиънт Ою, която също го разглеждаше с откровено любопитство, към хранещия се Ятес — единственият сред всички пътници на борда, който приличаше на човек, държеше се напълно естествено и същевременно принадлежеше към гилдията на портопроходците.

Олми мълчеше, застинал почти неподвижно. Зад него се виждаше медицинският работник, който бе приютил временно личността на Корженевски — а също и малка част от Патриша. За момента изображението на Инженера бе изключено, вероятно той се намираше във финалния стадий на съзряване.

Ланиер побутна встрани почти недокоснатата порция и каза, че предпочита да изчака събитията на носа. Олми се съгласи.

Струпаха се отпред, Ланиер — до Олми и Ятес, а странното „П“-образно същество се разположи от другата страна на поточния проход, заобиколено от своето карантинно поле. Двамата франти се наместиха удобно зад тях и се сгушиха, показвайки само главите си.

Далеч пред носа златисто-черната мъглявина постепенно придоби по-топъл оранжево-кафеникав оттенък. Потокът пулсираше в бледо-розово, предавайки напред смущенията от тяхното ускорение.

— Остават още няколко секунди — каза Олми.

Пътят сякаш се разду едновременно във всички посоки. Ланиер почувства, че ръцете му лекичко се тресат, а в очите го лъхна топлина. Потокът вибрираше окъпан в небесно-синьо сияние. Прозрачното стъкло на носа започна да потъмнява, за да компенсира светлината отвън. От поточния проход, минаващ през вътрешността на кораба, се носеше нарастващ грохот.

Още няколко секунди живот, или…

В следващия миг Ланиер си помисли, че тялото му ще експлодира. Той извика от болка и изненада и разпери ръце.

Изведнъж всичко свърши. Наоколо имаше само гъста мрежа от мигащи тракционни полета. Пътят отново бе оцветен в златисто и черно. Потокът тлееше в розово.

— Никакви повреди — обяви Олми.

— Поправка — намеси се Ятес, вдигнал ръка към окото си. Ланиер го бе ударил с лакът. Извини се.

— Няма нищо тревожно — успокои го Ятес. — Тъкмо наистина ще имам повод за един сеанс. Ужасно вълнуващо преживяване.

Някъде зад тях, при постоянно ускорение от четиристотин g, здраво свързаните един за друг Аксис Надер и Централния град, вече бяха посрещнали плазмения фронт с набралата инерция вълна от пространство-време, пораждайки цяла верига от сложни явления, които щяха да превърнат Пътя в една издължена свръхнова.

Радиационното ниво в поточния кораб започна рязко да нараства.

Зарядите бяха разположени на предварително указаните места по целия периметър на седма кухина. Междувременно група инженери бе отскочила до Шишарк, за да извърши последните необходими структурни промени и да провери състоянието на машините в шеста кухина. След взрива и откъсването на астероида от началото на Пътя, машините в шеста кухина щяха да бъдат подложени на огромно натоварване — по същество преустановяване на функцията им като стабилизатори на Пътя, успоредно с едно внезапно и неудържимо нарастване необходимостта от неутрализиране на развихрилите се разрушителни сили вътре в кухините.

Двата квартала — Аксис Торо и Евклид бяха преместени на около сто хиляди километра северно от седма кухина. Вътре в сдвоените цилиндри цареше невероятна бъркотия. По-голямата част от жителите на Аксисград — предимно надерити, както ортодоксални така и други, но също и изненадващ брой хомоморфни гешелисти — бяха прехвърлени за съвсем кратко време в други жилищни помещения, ала твърде малко бяха запознати с обстановката в новите квартали. Царящата атмосфера бе едновременно празнична, триумфираща и тревожна.

Земните гости бяха разположени в няколко просторни зали, където за тях се грижеха доктори-гешелисти и неуморни адвокати.

Един мъжки хомоморф — Хофман не пропусна странната дума и побърза да я прибави към бързо нарастващия си речник — вземаше кожни проби от поверените му близо двадесет земни жители. Хофман беше седма в редицата. Хомоморфът подбираше за всеки по няколко думи, произнасяше ги с усмивка и се стараеше да ги окуражава. Мъжът беше красив, макар и не по неин вкус, може би прекалено издължен, а много от чертите му се срещаха и при другите хомоморфи. Или пък проявяваше прекалена придирчивост, свикнала бе на значително по-голямо разнообразие от Земята, където дребни дефекти — изкривени носове, увиснали устни, зъбни дефектни, все още създаваха една почти средновековна атмосфера.

След като приключи с лабораторните проби, той извади от медицинската чанта купа с релеф на човешко лице.

— Този уред извършва цяла серия от медицински анализи — обясни им той. — Трябва да знаете, че тестът е напълно доброволен. Ще се радваме искрено, ако ни съдействате.

Естествено, всички се съгласиха да съдействат — надничаха в купичката и проследяваха движещите се вътре сложни драскулки.

Усещането, по време на анализите и през цялото време, беше не на принудително сътрудничество, а по-скоро на приятелска взаимопомощ. И наистина — повечето от присъстващите бяха вдигнали на раменете си едни или други национални флагчета и ги развяваха гордо. Виждаха се знамената на Индия, Австралия, САЩ и СССР, както и на други нации. И всички горяха от желание да разговарят на своите родни езици.

Когато свършиха с медицинските изследвания, поведоха ги към цяла редица от асансьори, в другия край на залата. Ан Блейкли, бившата секретарка на Ланиер, а сетне и на Хофман, се прехвърли от съседната група. Придружаваше я Дорийн Кънингам, бивш завеждащ охраната в градчето на учените.

— Всички са така напрегнати — прошепна Кънингам на Хофман.

— Не и аз — отвърна Хофман. — Чувствам се, сякаш са ме пуснали във ваканция. Големите чичковци поемат нещата в свои ръце. О, Божичко — възкликна тя, когато надникна в асансьора. Не се виждаше никакъв под. Дори след подробните обяснения на доброволните помощници и няколко демонстрации, не беше никак лесно да пристъпят напред.

Държаха се за ръце, докато групата им — състояща се поне от шейсетина души — се изкачваше нагоре. Кънингам бе затворила очи. Успя само да прошепне на Хофман, че руснаците понасяли всичко доста зле, тъй като по природа били песимисти.

— Някой ми каза, че неколцина от нашите избягали — рече Хофман, стараейки се да не откъсва поглед от гърба на стоящия пред нея. Липсваше каквото и да било усещане за движение, дори стените изглеждаха непроменени и въпреки това пътуването не беше никак приятно.

— Четирима — двама руснаци и двама американци, така поне чух — подхвърли Ан.

— Някой познат?

— Римская — рече Кънингам. — И Берил Уолъс.

— Берил… — тя вдигна вежди и поклати глава. — Не го очаквах от нея… нито от Римская. — Нима се чувстваше предадена? Струваше й се абсурдно. — А от руснаците?

— Единият е Мирски — добави ан. — Второто име не ми говореше нищо.

Съобщението за Мирски не я изненада особено. Умееше по-добре да преценява непознатите, отколкото членовете на нейния екип. Толкова за прочутия й инстинкт на опитен администратор.

Помещенията им се намираха в различни краища на квартала. Посрещнаха ги нови доброволци-хомоморфи, тъй като групите продължаваха да растат и да стават все по-малочислени.

— Ще бъдете по трима в апартамент — съобщи им техният помощник. — В момента сме малко на тясно.

— Заедно? — обърна се Кънингам към Хофман и Блейкли.

— Естествено — отвърна Хофман. Блейкли кимна.

Групата им се състоеше от дванадесет души, но броят им бързо се смаляваше, докато ги разпределяха из празните апартаменти. Най-сетне останаха трите, придружаваше ги жена-хомоморф, с руско флагче на рамото. Апартаментът им бе разположен в самия край на дълъг, ярко осветен коридор.

Стаите бяха малки и съвсем празни. Хомоморфът се задържа колкото да им даде най-общи сведения за използването на домашната информационна система. След това им пожела „всичко хубаво“ и си тръгна.

— Защо ли толкова бързаше? — чудеше се Блейкли.

— Както и да е, не ни остава нищо друго, освен да се настаняваме — предложи Хофман.

След минути вече обсъждаха оживено с назначения към тях от библиотеката призрак различните възможности за декориране на стаите. Имаха няколко часа до Откъсването, както го бяха нарекли. Хофман използва времето за да се свърже с останалите си познати и да установи кой къде е настанен.

Междувременно Блейкли и Кънингам се спряха на ярка, жизнерадостна мебелировка, с повечко простор. Хофман се присъедини към тях тъкмо на време за да се запознае с домашните уреди и да опита храната, поднесена от автоматичната кухня.

Призракът ги уведоми, че земните жители са поканени заедно с гражданите да присъстват на предстоящото грандиозно зрелище — Откъсването. Огромно количество монитори, разположени на различни места из Шишарк щяха да предават подробности от събитието и последствията от него за всички желаещи.

След като се нахраниха и наситиха на чудесата на апартамента, трите жени единодушно решиха, че не бива да пропускат нито миг от онова, което предстоеше да се случи с астероида и кварталите.

Предаваното изображение съвсем малко се отличаваше от действителността. Само след няколко минути Кънингам изключи екрана и започна да се кикоти неудържимо.

— Ама че смешна работа — подхвърли тя, докато се въргаляше на килима, изпъстрен с ориенталски шарки. — Направо ще се пръсна.

Малко след това Блейкли също се зарази от истеричното настроение.

— Побъркахме се — изпъшка тя. — Все едно, че не знаем какво става.

— О, аз знам — поправи я Хофман.

— И какво? — попита Кънингам, опитвайки се да остане сериозна.

Хофман сви пръстите си под формата на фуния и ги погледна през нея.

— Ей сега ще взривят единия край — онзи, който никога досега не е бил пробиван. Северният полюс.

— Божичко — ококори се Кънингам и забрави за смеха. — А какво щеше да се случи, ако бяхме опитали да го пробием? Къде щяха да излязат сондите?

— Северният полюс ще хвръкне във въздуха, — продължи да обяснява Хофман, без да обръща внимание на въпроса — а Камъкът ще се откъсне от коридора. А после…

— Какво? — попита Ан.

— Тази половина от града ще се отдели от коридора. Превръщаме се в космическа станция.

— А Камъкът?

— В нова Луна.

— И ще се върнем на Земята?

Хофман кимна.

— По дяволите — изруга Блейкли. — Това е… направо не зная какво е. Второ пришествие? Денят на възкръсването? Литнали по автострадите мъртъвци. Нещастници, напускащи автомобилите си през покривите. — Блейкли млъкна засрамена и се загледа в екрана. — Дрънкам глупости, нали? Няма никакви автостради, нито коли. Само спускащи се от небесата ангели.

Хофман въздъхна дълбоко.

— Права си — рече тя. — Живеем в приказка. — После, неочаквано избухна в смях и не можа да се спре, докато лицето й не посиня от напрежение, а в очите й бликнаха сълзи.

Един час преди определения за откъсването миг, телесният представител Розен Гарднър изпрати лично съобщение до Хофман с молба да бъде приет. Само след няколко минути се появи на входа на апартамента собственолично — „телесно“, както се изразяваха тук. Хофман го покани да влезе.

Гарднър обясни, че след разделянето на Хексамона и доброволното изгнаничество на надеритите, неговата политическа кариера е приключила и затова е направил постъпки да започне като телесен представител на земните жители в Новия възел. По негово мнение Хофман била най-подходяща за посредник при преговорите. Предложи й да я държи постоянно в течение, като я свърже към неговата лична информационна система.

Ваканцията свърши, помисли си тя, не без известно съжаление. Зовът на дълга отново.

— Освен това нося някои новини — продължи той, изправен пред нея, със скръстени отзад ръце. Хофман вече бе започнала да открива известни общи черти при всички ортодоксални надерити — посветени на работата, изпълнени с благородни помисли — пълно противоречие на земните политици, които така добре познаваше. — Получихме съобщение от Патриша Луиза Васкес и четиримата, които бяха изпратени да я открият.

— Да?

— Трима от тях вече се завърнаха в града. Това са Лоуренс Хайнеман, Карен Фарли и Ленър Каролсон. Известно време са прекарали в плен, срам ме е дори да призная — при гешелистите в Аксис Надер и Централния град. Освободили са ги малко преди тяхната част от града да потегли на път. Скоро ще се присъединят към вашата група.

— А другите?

— Патриша Луиза Васкес е получила уникалната възможност да намери пътя за дома — продължи сер Гарднър. — Не съм съвсем сигурен какво точно означава това, подробностите са доста оскъдни. Тя и Гари Ланиер са придружили портопроходеца до маркировка 1.3х9, групата е било доста голяма и повечето от тях, включително Ланиер, сега пътуват насам и дори са се разминали с ускоряващите се квартали. За нещастие, няма да успеят да пристигнат навреме в нашия сектор, за да се присъединят към нас.

Нямаше никаква представа какъв е този „портопроходец“, а и не смееше да попита. Реши да провери по-късно в библиотеката.

— Ще успеят ли да напуснат коридора?

— Не зная — вдигна рамене Гарднър. — Водачът им, сер Олми, е бил информиран за нашите намерения. Той смята, че ще успеят да напуснат Пътя преди окончателното му затваряне. Задържали са се край няколко врати, където трябвало да оставят пътници — иноземци.

Хофман поглъщаше новините без да произнесе нито дума. Беше се примирила с мисълта, че както Васкес, така и четиримата, които бяха изпратени да я търсят, са загинали, или изгубени безвъзвратно в хаоса. За известно време дори бе успяла да ги забрави. Сега отново си спомни доскорошните тревоги, още повече, че нямаше никаква представа какви са шансовете им да оцелеят.

— Отделянето започва след четиридесет и три минути — съобщи й Гарднър. — Между другото, трябва да ви съобщя, че малка група граждани на Хексамона са били поканени от ваши хора да участват в „бесен купон“ някъде в покрайнините на Аксис Торо. Изглежда, че представителки на вашата група са предложили известни сексуални услуги срещу все още неизвестно какви облаги. Наложих забрана сред моите хора за посещение на този купон.

Хофман го погледна изненадано, просто не знаеше какво да каже.

— Добре сте постъпили — успя да промълви накрая тя. — Вече не зная кой кого ще поквари повече.

В камъка:

От единия до другия край на седма кухина — непрогледен мрак и тишина. В първа кухина, след промяната в посоката на въртене са се образували облаци, предвещаващи дъжд.

В проходите — абсолютната тишина на вакуума и никакво движение, ако се изключат редките прелитания на дежурните монитори.

Във втора кухина — само тихият шепот на вятъра, докато атмосферата възстановява нарушеното си равновесие. Безброй счупени прозорци, а също и няколко напълно срутени сгради — включително и меганебостъргачи — въпреки усилията на инженерите.

Почти същото е положението и в трета кухина, но липсват срутени сгради. Блясъците на разхвърляните по шосетата на град Шишарк натрошени стъкла приличат на светулки.

В четвърта кухина, пометената от потопа гора и развихрилата се водна стихия най-сетне са сключили примирие помежду си. Лагерите, доскоро обитавани от персонал от Източния и Западния блок, са потопени, а останките им са отнесени навътре в езерото.

Онези, които дадоха живота си за да завладеят, или защитят Камъка — Картофа — Шишарк — все още лежат в своите гробове, забравени от всички, личности, изгубени безвъзвратно за света, Загадки — придобили още по-голяма тайнственост.

Пета кухина — мрачна и безлюдна като огромна подземна пещера, е огласяна единствено от грохота на водопадите.

Шеста кухина е като бдителен страж, освен седма само тя е озарена от светлините на плазмената тръба.

Но ето, че плазмената тръба премигва, а сетне угасва. Няма значение. Всички приготовления са завършени и сега в обширното вътрешно пространство на Шишарк патрулират само монитори.

Седма кухина. Откъм полюса повява слаб ветрец, разлиства клоните на ниските дръвчета, провира се между стените на изоставените палатки и плющи в опънатите над тях тенти. Само едно колче се е измъкнало при завъртането на астероида и брезентът над него се развява от вятъра. Не се виждат почти никакви поражения.

Детонаторите очакват търпеливо своя миг, в непосредствена близост до заложените заряди.

Сдвоените квартали Аксис Торо и Евклид са твърде далеч надолу по Пътя за да се виждат от тази гледна точка без помощта на мощен телескоп. Пътят изглежда пуст, безкраен, вечен и безоблачен — най-великото творение на човешкия разум.

Отвъд Шишарк има само черен космос, звезди, Луна и една обгорена, скована от сурова зима Земя, където шепата оцелели едва ли се надяват на помощ отвън, или си спомнят за астероида. А и кой можеше да ги спаси от едно толкова безмерно нещастие? Те са забравени от историята.

Монтираните от външната страна на астероида Бекманови двигатели са готови да вземат участие в предстоящата драма, натрупвайки реактивна маса, която да бъде изхвърлена навън и дематериализирана под въздействието на мощни съсредоточени лъчи. Така не само щеше да се неутрализира инерцията от разделянето, но и с помощта на двигателите, Шишарк щеше да се премести в близка кръгова орбита около Земята, на височина приблизително десет хиляди километра.

Кварталите Аксис Торо и Евклид постепенно набират скорост, сякаш възнамеряват да осъществят самоубийствен челен удар с преградата на седма кухина. Двадесет и деветте милиона човешки същества вътре — телесни и други — се занимават с ежедневните си проблеми, докато очакват да научат отговора на единствено вълнуващия ги въпрос — ще оцелеят ли, или ще загинат.

Зад двата квартала, на около половин милион километра надолу по Пътя, един мъничък отбранителен поточен кораб се носи с главозамайваща скорост, а потокът пред него вибрира, променяйки цвета си от виолетов към розов. Корабът трябва да забави до околоземна орбитална скорост, преди да напусне Пътя и да последва двата квартала — ако успее да пристигне на време.

Зарядите, заровени в стените на седма кухина, преминават към синхронизиране.

Челюстите на Аксис Торо и Евклид са прибрани и огромните цилиндри продължават по инерция на юг, към полюса на седма кухина, със скорост, ненадвишаваща четиридесет хиляди километра в час, или единадесет километра в секунда.

След стотни от секундата ще се възпламенят детонаторите.

Шумът, който отекваше в стените на седма кухина, не подлежеше на никакво описание. Милиони тонове скални маси и метал полетяха надолу към оста от седемте минирани участъка, а в стените зейнаха огромни цепнатини, зад които прозираше космосът.

Северният полюс на астероида бе обгърнат в облак от прах и скални късове, който започна да се разраства като широко кръгло ветрило, озарено от сияние, много по-ярко от това на слънцето. Сиянието постепенно избледня, преминавайки от червено към оранжево. От астероида бе изстреляна скална тапа с диаметър приблизително седемдесет километра. Самият астероид започна бавно да се отделя от разкъсания край на коридора и за един кратък миг, между тях се образува цепнатина, озарена от светлината на плазмената тръба и разкриваща една невероятна, безкрайна перспектива…

През отвора излетяха сдвоените квартали Аксис Евклид и Торо, разминавайки се на косъм с астероида и разпръсквайки изпречилите се на пътя им отломки с помощта на тарани от тракционни полета. Озарени от яркото сияние кварталите бързо напуснаха обсега на Бекмановите двигатели. Едва тогава двигателите се задействаха, за да преместят Шишарк на новата орбита.

Сега Пътят бе самостоятелно съществуващ обект. Дупката в космоса започна да се изпълва, загърната в неизброимо разнообразие от тъмнина — виолетова, морско-зелена, карминова, индигова — вдигайки във вакуума ветрове, далеч по-могъщи и разрушителни от хиляди урагани.

Ставаше все по-малка и по-малка.

Прекъсвайки завинаги връзката си с тази вселена.

Олми се облегна назад и затвори очи. Ятес търкаше енергично ръце. Сенатор Ою бе хладнокръвна както обикновено, но Ланиер забеляза, че очите й потрепват нервно.

Щом сенатор Ою не можеше да прикрие напълно безпокойствието си, а Олми бе намръщен, Ланиер си помисли, че тогава той би трябвало да трепери от ужас.

— Ще успеем ли? — попита той.

— Има надежда — отвърна Олми, без да отваря очи.

Ланиер надзърна през предното стъкло.

След блясъка на седемте взрива стъклото бе станало почти непроницаемо. Сега обаче се проясни и пред тях се показа началото на Пътя. В средата на светещия кръг от разтопени астероидни отломъци и огромни висулки от замръзнали реки се виждаше овално петно от непрогледен мрак.

Петното започна да се разширява, обхванато в рамка от дъгоцветна нематериалност, която заслепяваше болезнено — новата изходна точка на Пътя.

И тогава Ланиер забеляза вътре в смаляващия се кръг от тъмнина мътно-бял полумесец. Той премигна.

Луната.

Поточният кораб се завъртя от напускащата коридора атмосфера. Ослепителната нематериалност почти бе изпълнила задачата си, струваше им се, че ще им е необходима цяла вечност, преди да доближат бързо смаляващия се мрак и лунния полумесец.

Исполински чимове изригнаха от стената и закриха озарената в седефено граница на Пътя. Луната се скри зад единия й край.

— О, майчице! — извика Ланиер и закри лицето си с ръце.