Грег Беър
Еон (64)

ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Мирски и още трима „емигранти“ получиха малки сферични апартаменти в Дебрите на Централния град. От началото за тях се грижеха трима хомоморфи-гешелисти, две от които жени, а третият — с неопределен пол.

Мирски прекарваше по-голямата част от времето вътре в сферата — включваше се към различни канали с пиктирана информация, част от която им превеждаше и коментираше назначения за случая педагог. Двамата с Рожденски бяха приели да им поставят имплантати, за да ускорят учебния процес и усвояването на информацията. Гледаха и слушаха, а говореха рядко. Рожденски често го посещаваше, докато Римская — навъсеният американец с женско име — странеше от тях.

Домакините ги посещаваха ежедневно, стараеха се да са в телесен вид, за да не ги смущават, предаваха им кратки, сбити уроци, а гостите се опитваха да възприемат и запомнят колкото се може повече.

Усещане за надвиснала опасност витаеше из града и като се изключеха домакините, никой от останалите гешелисти не обръщаше особено внимание на гостите. Дебрите почти бяха опустели, повечето от доскорошните обитатели се бяха преместили в други квартали, в очакване на назряващите събития.

Скоро в града бяха получени съобщенията от най-далечната защитна станция. Джартите отворили нова врата от разстояние, в следствие на което вътре в Пътя нахлула плазма от намираща се в непосредствена близост звезда.

Седемнадесет часа щяха да са необходими на разрушителната вълна да достигне отсамния край на Пътя, ала жителите на гешелистките квартали от Аксисград трябваше да вземат решение за действие далеч преди този момент. Ако желаят да останат в Пътя и да не го предостъпват на джартите, в такъв случай налагаше се да ускорят заемания от тях сектор от града поне до една трета от скоростта на светлината, преди да се сблъскат с плазмения фронт.

Предполагаше се, че веднага след нахлуването на звездния материал в Пътя плазмената температура ще започне да спада, преминавайки под критичната точка на топене, но още дълго щеше да се задържи в пределите на деветстотин хиляди градуса. Едва след сблъсъка със задвижената част от града условията щяха да се променят драстично.

Според прогнозите, в момента на сблъсъка с плазмения фронт, под въздействие на ударната пространствено-временна вълна плазмата щеше да се сплеска, превръщайки се в тънък слой от нагорещено вещество. Този слой щеше да покрие повърхността на Пътя в момента на преминаването на града, а после отново щеше да се загрее до температура надхвърляща многократно точката на топене и щеше да изпълни вътрешността на коридора със свръхнагрята плазма. По такъв начин преминаващите с релативистична скорост квартали на Аксисград щяха да трансформират вътрешността на Пътя в една тръбовидна свръхнова.

Мирски напрягаше усилия за да следи обществените дискусии, въпреки че малкото предположения, които бе в състояние да схване, му се струваха повече от налудничави. Почти не се тревожеше за собственото си оцеляване сега, която се намираше във вихъра на толкова величествени събития, надхвърлящи границите на всякакво въображение.

Политиците-гешелисти, получили най-сетне жадуваната свобода на действие, трескаво крояха планове. Първо — необходимо бе да бъдат създадени достатъчно издръжливи предни и задни щитове, за да се избегне облъчването на града с твърда радиация, но това означаваше допълнително натоварване за четирите главни поточни генератори, които им бяха останали след разделянето и които и без това щяха да работят на максимални обороти при подобни високи скорости. Ще успеят ли?

Да, отвръщаха физиците. Но на косъм.

Освен това се налагаше да бъде изграден и втори защитен екран по протежение на поточния тунел. Потокът също щеше да се превърне в източник на смъртоносно високи дози радиационно лъчение. Ще понесат ли генераторите и този допълнително натоварващ системата източник?

Да. Но с още по-силни резерви.

Въпреки съмненията, обитателите на града бяха единодушни както никога досега. Никой от тях не желаеше да се върне на Земята, гледаха напред, в бъдещето, а не към миналото. А и след като бяха воювали с джартите от векове, нямаха никакво намерение да им предостъпят доброволно Пътя тъкмо в този момент.

Римская предпочете да се носи из Дебрите и по такъв начин пропусна всички оживени дискусии. Беше се вглъбил в горещи молитви и не се интересуваше нито от обкръжаващата го обстановка, нито от реакцията на минувачите. Най-голямата му тревога беше, дали Бог ще е в състояние да чуе молитви, произнесени вън от нормалния време-пространствен континиум? Възможно ли е да съществува такъв момент, в който да бъдеш откъснати напълно от Бога?

Жената, която бе назначена да го наглежда, се стараеше да го следва от известно разстояние, за да му осигури пълен покой. И без това смяташе, че не е в състояние да му помогне с терзаещия го въпрос. За нея той бе също толкова безсмислен, колкото да се питаш какъв брой ангели биха могли да танцуват върху главичката на карфица.

Докато очакваха окончателното решение от дискусията Рожденски и Мирски се носеха плавно само на няколко метра един от друг в миниатюрната градина. Далеч под нивата, на което се намираха отредените им жилища, върху повърхността на няколко езера блестяха мрежи, наподобяващи светещи змии.

Мирски разглеждаше внимателно лицето на младия старшина, забелязвайки блесналия му поглед и развълнуваните бръчици край устните. За него бъдещето е като наркотик, помисли си той. Дали и с мен не е същото?

— Толкова малко разбирам — призна Рожденски, когато се настани на един клон близо до него. — Но чувствам, че скоро ще започна да разбирам повече — а и те така се стараят да ни помогнат! За тях ние сме странни — усещате ли? И въпреки това ни се радват!

— Ние сме нещо ново, интересно — поправи го Мирски. Нямаше никакво желание да влиза в спор със старшината. Сърцето му блъскаше развълнувано всеки път, когато си помисляше за онова, което им предстои.

Към тях се приближи жената, назначена да наглежда Римская.

— Безпокои ме вашият приятел — заговори ги тя. — Обмисляхме въпроса да го върнем при неговите… Едва ли ще си признае, но очевидно е взел погрешно решение.

— Дайте му малко време — предложи Мирски. — Всеки от нас е оставил по нещо зад себе си. Вероятно го мъчи носталгия. Аз ще поговоря с него.

— Аз също — намеси се ентусиазирано Рожденски.

— Не — поклати глава Мирски и го хвана за ръката. — Само аз. Познаваме се от времето, когато преговаряхме с американците, а после заедно станахме доброволци.

Рожденски бе принуден да се съгласи.

Мирски почука върху прозрачната външна повърхност на сферата.

— Да? Какво има? — извика отвътре Римская.

— Павел Мирски.

— Не ми се разговаря в момента.

— Нямаме много време. Трябва да избереш — да се върнеш веднага, или да приемеш последствията от взетото решение.

— Остави ме на мира.

— Може ли да вляза?

Вратата на сферата се разшири и Мирски се пъхна вътре.

— Скоро потеглят на път — заговори той. — Веднъж стартират ли и няма да имаш възможност за избор — оставаш тук завинаги.

Римская изглеждаше ужасно — пребледнял, с разчорлени червеникави кичури, щръкнали във всички посоки и подпухнало лице, с четиридневна брада.

— Оставам — рече той. — Вече реших.

— Така казах на жената, която се грижи за теб.

— Посмял си да говориш от мое име?

— Не съвсем.

— Какво те интересува всичко това? Ти се върна от оня свят. Не даваш пукната пара за нищо — нали твоите се опитаха да те убият? А аз, аз оставих своя… дълг, вярата.

— Защо? — попита Мирски.

— Проклет да съм, ако знам.

— Може би аз зная.

Римская го погледна със съмнение.

— Искал си да видиш вселената — рече Мирски.

Римская се вторачи в него, без да потвърждава, нито да отрича казаното.

— Ти, аз, Рожденски, може би и онази жена — ние сме саможивци. Не бяхме доволни от живота, който трябваше да живеем. И затова протегнахме ръце — той вдигна своята. — Винаги съм мечтал да видя звездите.

— Мечтал си за звездите и затова отиде да се биеш сред тях! — отвърна Римская. — Човек не знае какво ще види. Най-много още някой и друг километър от този проклет коридор. — Той захлупи лицето си в шепи. — През целия си живот съм се старал да бъда твърд и непреклонен. Всички ме смятаха за безсърдечен, дърт… задник. Математика и социология и университета. Живот, затворен между четири стени. А когато ме изпратиха на Камъка — Божичко, какво преживяване! А сетне и тази възможност…

— Знаехме, че ще бъде интересно и съвсем различно от Земята.

— Но другите се връщат обратно за да спасят тази Земя — рече троснато Римская, неволно стиснал юмруци.

— Това прави ли ни безотговорни? Може би. Но не повече от всички останали хора в тази половина на града.

Римская сви рамене.

— Виж какво, вече взех решение и не смятам да го променям. Не се безпокой за мен. Ще се оправя.

— Точно това исках да чуя.

— Носиш ли имплантата, който ти дадоха? — запита Римская.

Мирски изтегли дясното си ухо малко напред и завъртя глава, за да покаже къде е поставен.

— И аз също — рече Римская. Той разтвори едната си шепа и показа миниатюрното като грахово-зърно устройство.

— Ще ти потрябва — рече Мирски. Американецът вдигна бавно ръка и постави имплантата зад ухото си.