Грег Беър
Еон (62)

ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Настаниха Патриша и Ланиер в една малка спалня в южния край на терминала, където можеха да подремнат. Пикторът в стаята се постара да възпроизведе интериора от апартамента на Патриша в Аксисград, но въпреки това Ланиер не се чувстваше удобно, беше ядосан и объркан.

— Нямаш никаква представа за какво всъщност говорят — рече й той, след като двамата се разположиха на противоположните краища на „кушетката“. — Нищо чудно направо да ти вземат душата… Не зная как го наричат те, но за мен е точно това. Не мислиш ли?

Патриша седеше, забила поглед в прозореца, зад който се виждаше синьо небе и далечните върхове на борове.

— Не мислиш ли, че могат да правят с мен каквото пожелаят? — попита го тя.

— Права си, че могат. Не знаем нищо за тях — откакто пристигнахме непрестанно ни тъпчат с фалшива информация.

— Просто се опитват да ни образоват. Толкова много научихме. И освен това, започвам да намирам известна логика в думите на Олми и Рам Кикура.

Ланиер поклати енергично глава. Не искаше да я слуша, целият кипеше от гняв и с нищо не можеше да го подави.

— Но те не ти оставят никакъв избор…

— Не е вярно — възрази Патриша. — Нали казаха, че ще вземат каквото им трябва, само ако се съглася.

— Дрън-дрън — избухна Ланиер. Той се изправи и опря ръце в стената на тясната спалня. Илюзията на декорацията беше съвършена. — Всичко тук е измама. Не съм видял нито едно истинско нещо, откакто пристигнахме. А и защо да ни показват повече, отколкото смятат, че е необходимо?

— Те не са… — тя се помъчи да намери най-подходящата дума. — Не са лоши хора.

— Нима си склонна така лековерно да приемеш дрънканиците за разни учители и гениални предци?

— Защо не? — попита Патриша и протегна ръка към него. Той се върна при кушетката и я пое.

— Запознах се с някои от статиите, които… ми предстои да напиша… Лично аз вероятно никога няма да ги напиша… но го е направило, или ще го направи друго мое „аз“. Важното е, че те наистина биха могли да водят до всичко това. Говоря за мисли и разсъждения, които от години се въртят в главата ми, но в неоформен вид. Отдавна се бях примирила с факта, че в нашето време, в света, в който живеехме, аз бях единствената, със сериозен към тези въпроси. Така че, като оставим настрана егото, аз наистина им вярвам — тя се усмихна. — Джудит Хофман смяташе, че аз съм единствената ви надежда. И ти беше съгласен с нея.

— Приятно ти е отново да си в центъра на събитията, нали? Така ли е? — извика той, но си помисли: „Не се ли държа прекалено грубо с нея? Трябва да се успокоя. Защо въобще се ядосах?“

— Не — отвърна смирено тя. — Истината е, че това не ме интересува.

Ланиер пусна ръката й, заобиколи масичката и потърка замислено брада, като я следеше с крайчеца на окото.

— Искаш само да се завърнеш у дома.

Тя кимна.

— Не можеш да се върнеш обратно.

— Мога.

— Как?

— Вече имаш най-обща представа, Гари.

— Искам да чуя подробностите. Как ще откриеш твоя дом?

— Ако ме научат да боравя с ключицата, ще се върна в пустия сектор на коридора, през който минахме одеве и ще претърся геометричната колода. За тях този участък е като сметище — безполезно и дори по-лошо. Но именно там ще открия моя дом.

— Планът ти не е кой знае колко подробен.

— Ще видиш, че ще ме научат — упорстваше тя, вперила в него големите си черни очи, от които лъхаше безкрайно спокойствие.

— А какво ще вземат от теб?

— Нищо! — тя се наведе напред. — Няма да взимат, а ще копират.

— И ти си готова да им повярваш?

Патриша не отговори.

— Наистина ли не желаеш да го обмислиш?

— Не желая.

— Божичко.

Тя стана, прегърна го и се притисна към него.

— Не зная какво значим един за друг, но бих желала да ти благодаря.

— Аз също не зная — отвърна той, прегърнал раменете й.

— Взех да си внушавам, че не съм човек.

— Ти… — той не довърши.

— Това, за което толкова много мисля… ме прави по-скоро една от тях. Разбираш ли ме?

— Не.

— Може би затова моята Загадка е подходяща при възстановяването на Корженевски. И той е мислил по същия начин и за същите неща. Искал е да отведе своя народ у дома.

Ланиер поклати бавно глава.

— Нищо няма да ми направят. Искат само да ме научат. Трябва да се съглася.

— Шантажират те.

Тя вдигна глава и внезапно се намръщи.

— Не е вярно — рече замислено Патриша. — Ако е така, тогава се шантажираме взаимно. Гари, помислих си за нещо… за което досега не бях се досещала. Защо им е да отварят още една врата?

— Не зная — отвърна Ланиер. Въпросът й му се струваше неуместен.

— Ще ги попитам.

Той се засмя.

— Сериозно ли говориш?

— Нали затова ни доведоха тук, за да присъстваме на церемонията… Е, явно това не е била главната причина, а само една от многото.

Той се замисли, все още притиснат към нея. Въпреки всичко, въпреки съмненията и страховете си, длъжен бе да признае…

Искаше да го види с очите си.

— Мисля, че ще е най-добре да поспим.

Любиха се, но това не беше случайно, въпреки че този път Патриша не бе така всеотдайна. Умът й бе зает с близката вече цел, всичко останало бе само декор, включително и леглото, в което лежаха.

Това го накара да се почувства незначителен. Странно, колко много се бе изменила Патриша след пристигането си на Камъка.

— Човек ли съм? — питаше се тя, докато лежаха един до друг.

— Сигурно — отвърна той, стараейки се да звучи уверено. Но като че ли не успя напълно.

Когато поточният кораб на ван Хамфиус най-сетне достигна мястото, където доскоро се намираше Аксисград, всички врати нагоре и надолу по Пътя бяха затворени, а магистралите между тях — опразнени. Това беше безпрецедентен случай в цялата история на Пътя.

Самият Аксисград беше преместен. Под непосредственото ръководство на Розен Гарднър няколко бойни групи щурмуваха и завладяха градската поточна енергостанция. След боя грижливо събраха имплантатите на загиналите — общо 183 граждани. Инцидентът подтисна Гарднър, но смъртта им не беше перманентна. Веднага след като бе установен пълен контрол над поточния тунел, градът потегли на юг, към Шишарк. Пътуването отне шестнадесет часа, в непосредствена близост отзад ги следваше и поточният кораб на ван Хамфиус, но президентът беше безсилен да предприеме каквото и да било.

Междувременно в шеста кухина на Шишарк четирима членове на фракцията Корженевски бяха извършили най-тежкото престъпление, променяйки параметрите в машината, създала Пътя. Промените бяха съвсем незначителни, ала наказанието дори за подобна дреболия беше обезтелесяване и безвъзвратно изтриване на индивидуалния запис в паметта. Гарднър си даваше ясна сметка, че на този етап връщане назад няма.

Не се налагаше потокът да бъде продължен отвъд северната граница на седма кухина; настоящата му позиция, в непосредствена близост до прохода на кухината, бе целяла да улесни последния стадий от евакуацията на Шишарк и конструирането на Аксисград. А ето че сега машинните параметри бяха променени така, че дължината на потока да бъде ограничена на двадесет километра.

След като приключиха с първата задача, четири отделни групи от по трима специалисти излязоха на повърхността на астероида, използвайки за целта асансьорни шахти, които така и не бяха открили наскоро появилите се посетители. Шахтите стигаха право при вградения в стената на астероида Бекманов двигател.

С помощта на двигателя, въртенето на астероида бе забавено, а после и преустановено напълно. Резултатът от това в началото бе съвсем незабележим навсякъде, с изключение на четвърта кухина, където надигналата се в езерото вълна предизвика отделянето на гигантски водни мехури в атмосферата. Нямаха време да неутрализират резките колебания в инерционната сила. Програмата на Гарднър бе крайно сгъстена.

На всички радикални гешелисти, както и на някои от по-умерените, бе предоставена възможност да се присъединят към фракцията на Гарднър. За много от тях това бе единственият възможен избор. Настъпи трескаво движение на групи от жители между отделните квартали, а Градската памет бе подредена и разпределена наново — всичко това като прелюдия към следващата стъпка от плана на Гарднър.

Дойде мигът Аксисград да бъде откачен частично от потока — първи бяха секциите на Аксис Надер и Централния град. Планът предвиждаше градът да бъде завъртян наопаки, а тези квартали да бъдат предоставени на гешелистите, които бяха съгласни да се понесат със скорост близка до тази на светлината навътре по Пътя, изтласквайки джартите от него. Аксис Торо и Евклид бяха последната стъпка от изпълнението на плана.

Синхронизирането на гравитационния градиент между Шишарк и Пътя бе изключително деликатен момент. Инженерите в шеста кухина работеха с максимално напрежение, особено в критичния миг, когато огромната маса на Централния град и Аксис Надер бе преместена встрани, между стените на седма кухина, за да могат да бъдат откачени останалите квартали.

Операцията отне цели пет часа. След като приключи, Аксис Надер и Централният град бяха разменили местата си с Аксис Торо и Евклид. Двете групи от квартали бяха отделени на разстояние километър, а след това районите, предназначени за гешелистите — Централният град и Аксис Надер — бяха преместени бавно на север, по хода на потока.

На гостите на астероида бе предоставена възможност да избират съдбата си. От приблизително двете хиляди пленници, само четирима отказаха да се присъединят към основната група, възнамеряваща да се завърне на Земята.

Към тях се числяха Джоузеф Римская и Берил Уолъс. Другите двама бяха руснаци — старшина Рожденски и генерал-лейтенант Павел Мирски.

Когато всичко приключи, астероидът бе завъртян отново. Разрушенията вътре в кухините бяха неизбежни, ала най-сериозните последствия настъпиха отново в четвърта кухина. Гигантските водни мехури се разкъсаха високо в атмосферата и върху горите се изсипаха милиони кубически метри вода, превръщайки ги в непроходими мочурища. С възстановяването на центробежната сила бяха променени и коритата на реките.

Във всички кухини едновременно угаснаха плазмените тръби. Атмосферните бариери останаха незасегнати, но кухините потънаха в непрогледен мрак — за първи път от дванадесет века насам.

А в седма кухина, на границата между Пътя и самата кухина, отряд механични работници се зае с поставянето на мощни заряди, с цел северният край да бъде взривен и откъснат от астероида, а връзката с Пътя — преустановена окончателно.

И сега президентът и неговите сподвижници не бяха в състояние да предприемат нищо. Организацията на Гарднър държеше в ръцете си всички ключови позиции, а хората му бяха изпълнени с твърда решимост. За кой ли път в човешката история се доказваше, че най-грубата грешка в политиката е да подцениш своя противник.

На ван Хамфиус не му оставаше никакъв друг избор, освен да приеме предложението на Гарднър и да се пресели в кварталите, предназначени за радикалните гешелисти.

Някъде из Дебрите на Централния град, подтиснат от липсата на гравитация и смутен от близостта на гешелисткия пазач-придружител, който се оказа неоморф, Павел Мирски като че ли за първи път съжали за взетото решение. Струваше му се, че е изгубен в някакъв нарисуван от Бош кошмар и все по-често се питаше, заслужава ли си стремежът към новото и непознато тревогата и ужасът, които нерядко го придружават.

Да изоставиш миналото и своята култура неминуемо бе свързано с подобни неблагополучия…

Но Мирски бе убеден, че трябва да издържи до края на най-голямото бягство на всички времена, както сам го наричаше.