Грег Беър
Еон (61)

ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА

Между първа и четвърта кухина патрулираха издължени като стрели летателни апарати, придържайки се в непосредствена близост до плазмената тръба. Други, доста по-едри летящи обекти се носеха ниско над повърхността, а най често се мяркаха познатите вече на всички кръстове.

В лагера в четвърта кухина, Хофман си даваше ясна сметка, че всякаква съпротива е безсмислена. Технологията и силите, срещу които би трябвало да се изправят, изглеждаха непобедими.

— И няма никакво съмнение, че идват от коридора? — обърна се тя към Беренсон. Стояха на малкия площад, близо до камиона, с който предстоеше да бъдат евакуирани.

— Никакво — поклати глава Беренсон.

— Е, да се надяваме тогава, че е за добро.

— Че какво може да е това „добро“? — попита Полк. Косата й беше разчорлена, нищо общо с винаги спретнатата Джанис Полк, каквато я знаеха всички.

— Например, че са хора. Наши потомци.

Хофман бе издала изрична заповед да не се стреля при никакви обстоятелства — освен при самоотбрана. За нещастие не можеше да се разпорежда с руснаците — оставаше те сами да преценят какво поведение да изберат в тази ситуация.

Уолъс и Полк помагаха за установяване и поддържане на връзката. На няколко пъти разговаряха с руснаците, които отказваха да дадат сведения за развоя на събитията при тях. Нито един от офицерите им не излезе на връзка. Римская предложи да отиде до лагера им пеша и да се свърже лично с началниците им. Хофман оцени предложението, но отказа. Докато руснаците получат съобщението, обстановката вероятно щеше да е коренно променена.

Над лагера прелетяха три кръста в триъгълна формация. Единият се отдели в посока към южния полюс, но скоро се върна и започна да кръжи над тях. Хофман и Беренсон бяха озарени от ярки снопове светлина. Хофман подскочи от изненада и се блъсна в Римская, Беренсон остана на място, но се озърташе задъхан, с разширени ноздри.

И тогава кръстът заговори с женски глас:

— Не ви грози никаква опасност. Нямаме враждебни намерения. Ще бъде попречено на всякакви опити да си навредите един на друг. Всички обитатели на кухините вече са под управлението на Аксисград.

— И какво да правим? Да удряме чела в земята? — извика Берил Уолъс.

Към тях се приближи Герхард, без да откъсва поглед от кръжащия горе кръст.

— Майчице, страх ме хваща — прошепна той. — Хората ми се чудят дали да се напикаят, или да го ударят на молитва.

— Съжалявам, с нищо не мога да им помогна — сви рамене Хофман.

— Какъв, по дяволите, е този Аксисград? — попита Беренсон.

— Мога само да предполагам, че това е където живеят обитателите на коридора — отвърна Хофман.

Римская кимна.

— Трябва да поговорим с тях — предложи той.

Хофман вдигна глава и сви ръце пред устата.

— Ние също имаме добри намерения — извика тя. — Моля, кажете кои сте.

— Вие ли сте водачът на групата?

— Да — кимна Хофман. Тя посочи Герхард. — И той също.

— Всички групи от хора в кухината ли са под ваше ръководство?

— Не — отвърна Хофман. Тя предпочете да изчака следващия въпрос, вместо да решава сама каква информация могат да поискат от нея.

Две от летящите машини се снишиха и заеха позиции над северния и южния край на лагера. Бяха само на двадесетина метра от повърхността.

— Ще гарантирате ли безопасността на нашия парламентьор? — попита познатият глас от кръста.

Хофман и Герхард се спогледаха.

— Гледай всичко да е наред — прошепна му тя. После извика нагоре: — Да. Дайте ни малко време. — Междувременно Герхард се свърза с останалите подразделения в лагера.

— Готови ли сте вече? — попита не след дълго гласът.

— Готови — рече Хофман, след като Герхард й кимна.

Летящият апарат над южния край на лагера се спусна грациозно надолу и приближи центъра на лагера. В мига на приземяването от средата на търбуха му се отдели тънък метален пилон. В носа се отвори люк, през който се показа мъж, облечен в черен комбинезон. Мъжът огледа лагера и спря поглед на Хофман. Косата му бе кестенява, подстригана на три широки ивици, между които се показваха по-къси стръкчета, носът му беше без ноздри, а ушите — големи и закръглени.

— Казвам се Сантяго — представи се той. Протегна ръка първо към Герхард, който стоеше най-близо до него. Герхард я пое колебливо, сетне отстъпи назад. Мъжът се приближи до Хофман й се здрависа с нея. Изглежда се стараеше да не стиска по-силно, отколкото неговите събеседници. — Искам първо да ви поднеса извиненията си за причиненото безпокойство. Поръчано ми е да ви предам, че всички вие ще бъдете приети като почетни гости на Аксисград. Опасявам се, че не можете повече да останете в Шишарк.

— Ами няма къде другаде да отидем — отвърна Хофман и за първи път почувства носталгия по унищожената Земя.

— Сега ние ще се грижим за вас — заяви Сантяго. — Но първо да съберем всички на едно място — изследователите, войниците, техниците в проходите, също и руснаците. Нямаме много време.

Мирски слезе от летателния апарат и премигна под ярката светлина на плазмената тръба. Вътре в кабината бе тъмно и не се чуваше никакъв шум — пълен контраст с ярко-озарената седма кухина. За първи път се изправяше лице в лице с коридора и почти веднага бе склонен да повярва в онова, което бе научил неотдавна. С толкова малко време бе разполагал за библиотеката, докато ръководеше лагера…

Още петима руснаци го последваха надолу по стълбичката — все дезертьори в горите на четвърта кухина. И те, също като него, засенчиха очи, премигвайки болезнено. После се загледаха в синкавата далечина на коридора.

Само на километър от тях, в непосредствена близост до отсамния отвор на прохода, се виждаше огромна тълпа. Повечето бяха американци и очевидно също се готвеха за евакуация. Най-сетне Картофът щеше да бъде почистен — каквато и да бе истинската причина за това, сега тя нямаше никакво значение.

Войникът, когото бе срещнал в гората, го докосна леко по рамото и посочи на изток. Недалеч от тях бяха насядали стотина руснаци, заобиколени от дузина кръстове. Виждаха се и трима души, облечени в същите странни униформи, каквато носеше жената, предложила им да ги откара.

Отнякъде изникнаха нови летателни апарати, спуснаха се стремително и се приземиха близо до южния полюс, разтоварвайки още хора. Дали не възнамеряват да ги избият, кой знае защо си помисли Мирски. Всъщност, нима това вече имаше някакво значение — след като веднъж беше умрял? Той се замисли и реши, че няма.

Все още мечтаеше за звездите. Никога тази мечта не бе изглеждала така далечна и недостижима, както в този момент, но самото й присъствие показваше, че той все още е онзи Павел Мирски. Все още имаше връзка с петгодишното хлапе, което обичаше да разглежда нощното небе над Киев. Уверен бе, че този спомен е непокътнат и чист, че не е бил реконструиран и принадлежи на оригинала — поне тази скъпоценна част от мозъчната му тъкан е останала съхранена от ужасяващото посегателство на Виелгорски.

Мисълта за Виелгорски го накара да потърси из тълпата лицата на тримата замполити. Какво ли биха му сторили сега? Най-вероятно нищо.

Само един истински руснак, мислеше си Мирски, може да се държи с гордо изправена глава в ситуация като тази.

Сенатор Пресиънт Ою се присъедини към тях в курортното градче и веднага информира Ятес и Олми, че франтите се готвят да затворят вратата — стандартна процедура при подобни обстоятелства.

Олми реши, че време за губене няма. Ятес поиска да им подготвят малък отбранителен поточен кораб преди да бъде затворена вратата. Отказаха им, но Ятес не се отчая, а използва влиянието, което имаше сред франтите, за да запази за малката група един от двата летателни апарати на Аксисград, които в момента се намираха недалеч от зоната на вратата. Членовете на малочисления човешки гарнизон, оставен да охранява въздухолетите — предимно хомоморфи-надерити, постигнаха споразумение по между си да не се подчиняват на инструкциите, които им бе оставил Толер, а да действат според закона, който определяше старшинство на Втория Портопроходец при подобни извънредни обстоятелства. Така получиха не само желания въздухолет, но и охрана от двама души, както и един механичен работник.

Още щом пресякоха вратата и доближиха оста, те срещнаха три поточни кораба, които се бяха отделили от сингуларната, за да осигурят безпрепятствено преминаване на Толер. Един от поточните кораби беше съвсем празен, изглежда бе паркиран наскоро и след това изоставен от своя екипаж, но все още между него и потока съществуваше невидима нишка от тракционни полета.

И този път за да се качат на борда им помогна авторитетът на Ятес.

Без да се бавят заеха места в кабината и скачиха поточния кораб със сингуларната. За миг корабът смени профила си от „О“ на „U“-образен, корпусът се спусна над оста и се затвори от другата й страна. Започнаха да ускоряват към 1.3х9.

— Имате многочислени поддръжници, нали? — обърна се Ланиер към Олми, докато следяха менящия се пейзаж из Пътя.

— Повече, отколкото се надявах — отвърна Олми.

— Радикалните гешелисти балансират на ръба на пропастта от доста време — намеси се сенатор Ою. — Не бяха лоши водачи, само че им липсваше достатъчно добра подготовка за да осъществят плановете си. Всъщност, поведението им — или нежеланието да вземат нужните мерки — може да се окачестви като опит за скрито отмъщение на ортодоксалните надерити. Виждате сега резултатите.

— Вие всички ли сте към ортодоксалните надерити? — попита Патриша.

— Не — отвърна Олми. — Лично аз отдавна съм се отказал от това наследство, а сер Ятес и Ою са израснали в среда на гешелисти.

— Тогава защо го правите?

— Защото вярваме, че съществува начин и двете страни да постигнат своите цели — ако между тях застанат хора склонни да се вслушат в гласа на логиката — обясни сенатор Ою.

Малкият поточен кораб бе пригоден за бързо ускоряване и високи скорости. Поддържаха около 4900 километра в секунда и така достигнаха първата отбранителна станция 5х8 само за 28 часа.

На три места в Пътя бяха вградени подобни отбранителни станции — в сектора между 5х8 и 1.3х9. Всяка станция представляваше солидна дебела петдесет метра черна платформа, която покриваше пода на коридора по протежение на сто километра, а повърхността й бе набраздена от процепите на оръдейните установки и полевите генератори.

И от трите станции се поинтересуваха за целта на мисията. Наложи се Ятес да се идентифицира и тъй като персоналът на станциите не бе получил указания да не допуска преминаването на поточен кораб, позволиха им да продължат. Разположените на около сто хиляди километра след всяка станция отбранителни поточни кораби се откачваха своевременно от сингуларната, за да им сторят път, а после отново заемаха позициите си — зорко следящи за щурмови поточни кораби на джартите.

Точно след петдесет часа от началото на пътуването Олми започна да снижава скоростта и малкият поточен кораб приближи атмосферната бариера при 1.3х9, преминавайки през отвърстието, което поглъщаше сингуларната, със скорост, която можеше да се окачестви като пълзене — не повече от няколко десетки метри в секунда. Това, което ги очакваше от другата страна на бариерата, беше направо изумително.

Пътят, докъдето стигаше погледът, приличаше на четвърта кухина в Шишарк. Ниско под плазмената тръба лениво плуваха облаци, още по-надолу се виждаха гористи хълмове, обагрени в златисто и зелено. Сред хълмовете блестяха сребристите ленти на реки, в чийто води се отразяваше светлината на плазмената тръба.

Патриша се прехвърли в носовия отсек на кораба. Сенатор Ою се зае да обяснява, че този участък от Пътя бил подготвен за предстоящо заселване от хора. Проектът бил разработен с цел да се облекчи нарастващото напрежение от свръхзаселването на Аксисград. Дори Градската памет, която разполагала с невероятни резерви, напоследък показвала признаци на изчерпване и се нуждаела от скорошно разширяване.

Из Пътя имало и други подобни подходящи за заселване сектори, макар като цяло да се използвал главно за търговия. Секторът при маркировка 1.3х9 бил предназначен за хомоморфи и отговарял на техните по-особени желания — накратко казано, там трябвало да се преместят ортодоксалните надерити.

Заселването на този сектор било отложено преди около година във връзка с нахлуването на джартите отвъд 2х9. След време се взело решение отлагането да прерасне в отказ от подобни действия, поради фактът, че джартите и техните съюзници ставали все по-силни и настоятелни и по всичко изглежда скоро щели да достигнат до 1.3х9. Така секторът останал незаселен, въпреки че като цяло районът все още се използвал — например в 1.302х9 била отворена нова врата.

На дължина залесеният сектор достигаше само няколко хиляди километра. Поточният кораб премина над една терминална сграда, покриваща вратата, през която в сектора са били доставени почва и атмосфера и продължи да ускорява. Отдолу се мярна тесен песъчлив пояс, последван от оголена територия, съвсем като тази след седма кухина. Накрая пресякоха атмосферната бариера.

Следващият сектор бе затворен за търговия. Не се виждаха никакви врати и като се изключат поредните три отбранителни станции, Пътят бе съвсем гладък — приличаше на бронзова тръба, с дължина един милион километра. Патриша използва възможността за да се запознае с конструкцията на коридора. В райони като този, където нямаше врати край които да се скупчат, геометричните колоди вероятно щяха да променят драстично конфигурацията си, но щяха да съществуват — дори не беше изключено именно този сектор да се окаже най-подходящ при опитите й…

— Искаш ли да провериш хрумването си тук? — попита я тихо Олми. Тя се извърна, погледна го изумено и кимна.

— Двамата със сер Ятес обсъждахме твоята теория — продължи Олми. — На мнение сме, че трябва да запознаем и сенатор Ою с …

Патриша го погледна с нескрито подозрение.

— Това има ли нещо общо с Корженевски? — попита тя, решила, че моментът е подходящ за да поразучи някои от тайните на Олми.

Събеседникът й вдигна съучастнически пръст и го опря в устните си.

— Ако пожелаеш да провериш теорията си, тогава… може би има. Да не говорим повече за това.

Точно на маркировка 1.301х9 преминаха през още една бариера. Секторът отвъд нея — не по-дълъг от шейсет километра — беше покрит със зеленина, а намалената видимост говореше за наличието на атмосфера. Четири съвсем малки терминални сгради — високи не повече от стотина метра — бяха разположени на равни разстояния около един все още неотворен пръстен в средата на сектора.

От бялата площадка за кацане, в непосредствена близост до терминалите, се издигна летателен диск и ги пресрещна във въздуха.

Патриша усети болка в челюстта си. Едва сега осъзна, че неусетно е стискала зъби и си наложи да се отпусне. Какво ли беше намислил този път Олми — и портопроходците? Какво щяха да поискат от нея в замяна на предложената възможност?

На повърхността се спуснаха с помощта на диска. За разлика от досегашните — каквито бе наблюдавала на планетата на франтите — този имаше свръхмодерен дизайн, долната му половина бе непрозрачна и единственото осветление идеше от сиянието на тракционните полета.

Кръгъл сегмент в стената на диска се плъзна встрани и те използваха тракционните полета като пързалка, по която да слязат на повърхността. Олми беше последен. Сенатор Ою ги поведе към терминала.

Стигнаха края на твърдата бяла настилка и продължиха из гъстата трева. Наблизо бяха посадени дъбове и тополи, зад тях се издигаше спираловидната пирамида на терминала.

От едната страна на терминала имаше нещо като стена от тракционни тръби, която заграждаше периметър от няколко квадратни километра, а на височина достигаше човешки бой. Вътре в тръбите, озарени във виолетово сияние, се движеха странни очертания, които по нищо не напомняха на хора.

— Наши клиенти и съюзници — рече Олми. Той посочи един ясно различим екземпляр — осмоног цилиндър с грива от къси подвижни стръкчета, заобикаляща неговата раздвоена кръгла „глава“ и продължи:

— Талсит. Третична форма. Това е много стара раса — историята им обхваща период от два милиона години, преди появата на човека. Скоро ще се запознаете с още един талсит — той е помощник на Първия Портопроходец.

Отвътре терминалът бе като черупка с височина около сто и ширина не повече от сто и петдесет метра. В средата му бе разположена шахта, а над нея висяха няколко плоски метални тераси.

В средата на една от терасите, обкръжен от сиянието на тракционните полета, висеше предмет с необикновена форма, не по-дълъг от три педи. В първия момент Патриша си помисли, че малко напомня на велосипедно кормило. Тя спря в самия край на терасата за да го огледа, макар че инстинктивно се досещаше, както за предназначението му, така и това колко важна роля може да изиграе в живота й.

Ланиер пък го оприличи на водолазна пръчка с прикрепена към нея радарна чиния.

— Какво е това? — попита отмаляло Патриша.

— Това е уредът, с чиято помощ портопроходецът разширява съединителното коляно на Пътя — обясни Олми.

Патриша неволно потрепери.

— Как се нарича? — попита тя.

— Ключица. Съществуват само три подобни. Ри Ою отговаря за тази.

— А вашата къде е? — обърна се Патриша към Ренслаер Ятес.

— Деактивирана — отвърна Ятес. Всяка ключица е настроена към своя портопроходец. Активира се само, когато портопроходецът изпълнява своята официална функция.

Патриша откъсна с неохота поглед от увисналата в пространството ключица и последва останалите към западния край на сградата. Там — до колоната от пиктирана информация и непосредствено под незавършения купол — ги очакваше висок мъж с червеникава коса. Патриша огледа първо мъжа, после и купола.

— Приятели, — обърна се към тях сенатор Ою — това е баща ми, сер Ри Ою. — Тя представи Олми и Ланиер. Портопроходецът им кимна с достойнство.

— А това, — добави Ятес — е Патриша Луиза Васкес. — Той положи ръка на рамото й.

— Научих стария език само за да разговарям с тази жена — каза Ри Ою. — Запознах се също и с вашата култура и обичаи. А тя ме гледа толкова учудено!

Патриша изправи рамене и се постара да пропъди лошите мисли.

— Очаквахте нещо по-впечатляващо, така ли? — попита Ри Ою. — Е, не съм Вълшебникът от Оз, нали? — Той й протегна ръка, а в очите му блеснаха весели пламъчета. — За мен е истинска чест.

Патриша разтърси десницата му, но все още го гледаше със сключени вежди.

Ри Ою потупа ръката й бащински и погледна малко разтревожено към Олми.

— Ето че нашата малка конспиративна група се събра. Моите изследователи отпътуваха за първата четвъртина и ще се присъединят към нас след няколко часа. Вероятно нямат никаква представа за събитията тук. Не зная как точно да им обясня, защо човек с моето положение се занимава с дребни интриги. Госпожице Васкес…

— Предпочитам Патриша — прекъсна го тя с тих, но решителен глас.

— Патриша, досещате ли се какво точно възнамеряваме да обсъждаме с вас?

— Предполагам — рече Патриша.

— Така ли? Да чуем.

— Става дума за моята работа върху коридора — или Пътя. А също има някаква връзка с Конрад Корженевски.

— Много добре. Как се е досетила за всичко това, Олми?

— Уредих да я посети един злосторник.

Патриша втренчи изумен поглед в него, а лицето й беше побледняло от гняв.

— Разбирам. И?

— Злосторникът я запозна с някои факти.

— Не беше ли малко рисковано, а?

— В известен смисъл — рече Олми. — В края на краищата, тя притежава Загадката.

— Как можах да забравя — Ри Ою се приближи до Патриша. — Знаете ли за какво говори, каква е тази Загадка?

— Не — поклати глава Патриша.

— Имате ли представа колко е важно всичко това за нас? Разбира се, че не. Май прекалих с въпросите… Патриша…

— Олми се е натъкнал случайно на пълен запис на Корженевски — прекъсна го неочаквано Патриша. Това беше изстрел напосоки, но тя ненавиждаше да я мислят за невежа.

— Позволете да уточня — вметна сер Ою. — Известно е, че не съществува пълен запис. Не и след убийството.

Олми побърза да попълни празнините в познанията й с някои неизвестни факти от историята на Конрад Корженевски. Наричан още Инженерът, той изобретил системата за селективно поглъщане на инерционната сила в Шишарк, а също поел грижата за поддръжката на Бекмановия двигател, докато астероидът се носел из космоса. Доразвивайки своята теория за поглъщане на инерционната сила той конструирал машините в шеста кухина, които пък на свой ред създали Пътя.

Като цяло проектът отнел тридесет години и бил окончателно завършен едва след сключване на публично примирие между мнозинството на управляващите гешелисти и ортодоксалните надерити, които по онова време обитавали град Александрия във втора кухина. Самият Корженевски — подобно на Олми — бил роден в надеритска среда и от малък се заклел да служи на тази идея. Всъщност, това, което искали надеритите, било със създаването на Пътя да не се променя първоначалната мисия, чиято цел била да бъде открита подобна на Земята планета, обикаляща около далечната звезда Епсилон Еридани. Надеритите вярвали, че заселването на някоя далечна планета е свещен дълг, завещан им от дедите и единствената напълно приемлива причина, за да напуснат завинаги Слънчевата система.

Ала Корженевски не се съобразил с множество проблеми. Първо, той не предположил, че свързването на Пътя със седма кухина ще предизвика преместването на звездолета-астероид в друга вселена. Освен това, никой не могъл да предвиди, че отварянето на няколко експериментални врати, което било извършено с дистанционно-контролирани уреди, щяло да позволи на джартите не само да проникнат в Пътя, но и да разполагат с векове, за неговото изучаване и завладяване.

Малко след избухването на първата война с джартите Корженевски доброволно се лишил от тяло и се пренесъл в Градската памет, с цел да избегне назряващия скандал. Ала дори там не го оставили на спокойствие. Накрая радикалните гешелисти го провъзгласили за надеритски предател и организирали изтриването на неговия запис — което по същество се равнявало на смъртна присъда.

— Значи той наистина е мъртъв? — попита объркано Патриша.

— Не — отвърна Олми. — Докато се намирал в Градската памет, той продължавал да ръководи строежа на Аксисград. За целта се наложило да бъдат разположени на различни ключови места няколко негови частични, които да спомогнат за ускоряване на работата. След инцидента с изтриването на оригиналния запис, някои от най-близките му сподвижници издирили частичните и ги поверили на една жена, която ги съхранила на потайно място в паметта. За нещастие тази жена загинала при странни обстоятелства в Александрия — няколко века след убийството на Корженевски. Самата тя била ортодоксален надерит, а по онова време сектата, към която принадлежала, не разрешавала поставянето на имплантати. Така смъртта й била окончателна.

— Столетия по-късно и последните надерити били принудени да напуснат Александрия и известно време били държани в град Шишарк. Там съм се родил и аз. Веднъж, докато експериментирах с някакви забравени дискове в нашия апартамент, аз се натъкнах на тези скрити частични на Корженевски. Тогава бях много млад. Разполагах само с няколко години, за да общувам на воля с Инженера. Ала по същото време…

Олми погледна към сер Ою. Беше пазил тази тайна векове наред и все още изпитваше известна неохота да я сподели с други. Сер Ою кимна окуражително.

— По това време научих, че Инженерът е търсел начин да изкупи вината си пред своя народ, макар стореното да било по-скоро резултат от случайност. След първата война с джартите, Възелът, който тогава бил в ръцете на гешелистите, решил, че вече не е необходимо да бъде продължавано пътешествието към Епсилон Еридани, още повече, че никой не можел да определи с точност курса на Шишарк. Истинската причина обаче била, че всички смятали Пътя за далеч по-перспективно място за заселване. Прави били, разбира се, макар идеята да не се понравила на ортодоксалните надерити. Последните изгубили не само целта на своя живот, но Земята и родната вселена. Ето защо, преди да напусне тялото си, Корженевски тайно променил програмата на навигационните системи в Шишарк. Корабът открил местонахождението на Слънчевата система в новата вселена и поел към нея.

— Не виждам с какво бих могла да ви помогна — каза Патриша.

— Събрани на едно място, частичните на Корженевски почти се равняват на оригинала — обясни сер Ою. — Липсва ни само последното ударение, Загадката, за да го върнем отново сред нас. А бихме искали да му се отплатим за всичко, което е направил за нас. Да му позволим сам да се порадва на своя успех.

Патриша погледна Олми, сетне Ою и накрая Ятес.

— И какво ще получим в замяна? — попита тя.

— Вашите колеги ще имат право на избор — да се върнат на Земята, или да продължат навътре в Пътя заедно с гешелистите. А вие, Патриша, ще получите възможност да осъществите своята мечта.

— Моята мечта?

Ри Ою доближи един черен като смола шкаф под центъра на проблясващия купол. Дръпна горното чекмедже и извади отвътре малка, снежнобяла кутия. Сетне се върна, подаде кутията на Патриша и й показа как се отваря.

Тя повдигна капака. Дъното беше покрито със зелено кадифе, а отгоре бе положен миниатюрен модел на ключицата, която висеше над терасата. Ятес погледна изящния уред и въздъхна.

— Предлагаме ви размяна, в която няма да изгубите нищо — рече Ри Ою. — Вие ще ни позволите да копираме вашата Загадка и с нейна помощ да завършим индивидуалния запис на Инженера, а ние ще ви помогнем да откриете пътя за вашата Земя.

— Искате да кажете, че душата ми е идентична с тази на Корженевски? — попита Патриша.

— Терминът „душа“ не е никак подходящ — отвърна портопроходецът. — Виж „Загадка“ дава далеч повече възможности. Когато се извлече всичко от една личност — спомени, начин на мислене, умения — сумата от тези части не е идентична с цялото. Съществува една свръх-матрица, която вдъхва живот и която може да бъде изгубена дори ако всичко останало е на лице. Ние я наричаме „Загадка“. Никога досега не сме успявали да я синтезираме. Тя е нематериална и може да бъде прехвърляна само ако се насложат всички фрагменти от матрицата на една личност, върху друга. Повтарящите се елементи биват отхвърлени, а липсващите — в случая Загадката — се запазват. Това е подаръкът, който можете да ни направите — на нас и Корженевски.

Патриша сграби ръката на Ланиер, завладяна от внезапна уплаха. Не знаеше как да възприеме предложението, което й се струваше едновременно мистично и доста неубедително. До скоро си мислеше, че не може да има никакви пречки или трудности за тези далечни потомци, но ето, че сега искаха от нея да помогне за нещо, което не разбираше.

— Бихте могли да я вземете насила от мен — рече тя. — Защо се опитвате да ме убеждавате?

— При подобни обстоятелства прилагането на сила е безпредметно — увери я Ри Ою. — Или ще ни я дадете доброволно, или просто няма да я получим.

— А защо толкова държите да си върнете този Корженевски? Не смятате ли, че вече е изпълнил предназначението си?

— Това е въпрос на чест — усмихна се Олми. — Ако рицарите на кръглата маса са могли да върнат обратно крал Артур, не смятате ли, че щяха да го сторят? Инженерът трябва да види с очите си, че планът му е осъществен.

— Но не така, както е предполагал.

— Вярно — призна Олми.

Патриша сведе поглед.

— Ще загубя ли нещо? — попита тя.

— Не — отвърна с безкрайно търпение портопроходецът.

— А в замяна, ще ми позволите да използвам това… — тя посочи миниатюрната ключица. — Защо е толкова малка?

— Защото е инактивирана — обясни Ятес.

— Ваша ли е?

Той кимна.

— Ятес ще ви прехвърли част от силата си и вие ще се научите да използвате ключицата по време на церемонията — рече Ри Ою. — Ще стоите до мен.

— Корженевски — искам да кажа неговите фрагменти — тук ли са?

— Той е вътре в мен — каза Олми и посочи главата си.

Патриша погледна Ланиер с изражение на малко момиченце, което се пита, дали чутото е някаква красива лъжа, или невероятна истина. После премести поглед към Олми.

— Той е във вашия имплантат?

Олми кимна.

— В тялото си имам няколко допълнителни имплантата.

— Това, което става в града ви, май не е дребна работа? — попита Патриша.

— Никак. Вашите колеги в Шишарк вече също са в течение на нещата.

— Затова значи президентът не можа да остане с нас?

— Затова.

— Имаме нужда от почивка — прекъсна ги Ланиер. — От часове не сме хапвали нищо…

— И твърдо сте решили да изведете Аксисград в орбита около Земята? И да унищожите Шишарк, така ли?

— Не точно — рече Ри Ою. — Но да не говорим за това. Господин Ланиер е прав. Ще продължим след като си отдъхнете. Ще поговорим за бизнес — нали така казвате?

Патриша присви очи и бавно поклати глава.

— Не зная за какво толкова искате да си говорите с мен. В сравнение с вас аз съм абсолютен аматьор, примитивен дивак…

— Ако до този момент не сме съумели да ви убедим в истинската ви цена, значи не сме били достатъчно ясни — рече Олми. — Вие сте източникът, от който е черпил Корженевски, създавайки теоретичните обосновки на Пътя. Вие сте основата, върху която е започнал да гради. Ето защо вярваме, че можете да споделите своята Загадка с него. Той е вашият гениален ученик.

А вие, Патриша, сте неговият учител.

Мирски търсеше в тълпата Пагодин, Анековски и Гарабедян, без да изпуска от поглед преминаващите над тях кръстове. Войниците, които принадлежаха към неговата част, го посрещаха с мрачни погледи и се отдръпваха от пътя му с равнодушни лица. Мирски се надигна на пръсти, опитвайки се на надзърне над морето от развълнувани хора и най-сетне зърна някъде отпред зачервената физиономия на Плетнев. Той си проправи път натам, застана зад бившия командир на товарна ракета и го потупа по рамото. Плетнев се отърси от ръката му, след това се извърна и го погледна изненадано.

— Къде са другите? — попита Мирски.

— Кой? Другите убийци? Оставихте ни в дяволски неизгодно положение, другарю генерал — гласът на Плетнев беше дрезгав, уплашен и същевременно гневен.

— Пагодин, Гарабедян и Анековски.

— Не съм ги виждал откакто… започна това — отвърна Плетнев. — А сега ме оставете на мира.

— Но ти беше с тях — настояваше Мирски. — Какво се случи?

— Какво искате да кажете с това — какво се случи?

— С Виелгорски — и другите политически?

Плетнев огледа подозрително небето, изпълнено с кръстове.

— Те са мъртви, другарю генерал. Не бях там, но Гарабедян ми каза. Застреляли са ги. — Той обърна гръб на Мирски и промърмори: — Моля се на Бога, тези небесни чудовища да не го узнаят.

Ниско над тях прелетяха нови ята от кръстове и всички присъстващи завъртяха едновременно глави, като полюшвани от вятъра жита. Мирски бръкна с ръце в джобове и бавно се отдалечи.

Такава трябва да е била сцената и по времето, когато са евакуирали последните обитатели на астероида, помисли си Хофман. Една след друга тъпоносите совалки се издигаха нагоре към огромния тръбоход, за който им беше съобщил Беренсон, а сетне се връщаха за поредния жив товар. Радваше се, че Полк и Уолъс са в нейната група, с времето беше привикнала да разчита на тях. Ан не се виждаше никаква, вероятно все още се намираше в първа кухина.

Жената в черно се грижеше за тяхната наброяваща поне четиристотин души група, с опитната ръка на привикнал с подобен хаос пастир. За кучета й служеха хромираните кръстове, които внимателно, но решително пресичаха всякакви опити за разпръскване. Хофман се чудеше, дали не използват и някакви средства за подтискане на психиката — поне за да не позволяват излишно движение. Като доказателство на последното беше фактът, че се чувства необичайно спокойна, мислите й бяха съвсем ясни и умората беше изчезнала. В интерес на истината, от седмици не беше се чувствала толкова добре.

Приблизително половината от членовете на групата бяха руснаци. Движени от някакво неизказано споразумение, руснаците и американците се държаха разделени, макар че в совалките се налагаше да се смесят. Мирски не се виждаше никакъв, нито пък някой от останалите познати офицери.

Дойде време и Хофман да се качва. Жената ги помоли да пристъпят напред, посочвайки един по един избраниците, докато станаха точно двайсет. В същия миг се приземи и совалката.

Тя въздъхна с известно облекчение. Сега поне нямаше никаква отговорност. Странно, с каква лекота бе зачеркнала всички доскорошните усилия.

Двадесетимата избраници поеха с овча покорност към совалката.