Грег Беър
Еон (59)

ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Срещата между тримата, които бяха наследили властта от Мирски, завърши само за половин час. Тя се състоя в бараката на Плетнев, а Анековски остана на пост отвън, за да попречи на евентуалните подслушвачи.

Темата естествено бе записката на Мирски до Гарабедян. Според Плетнев, проблемът който до скоро ги измъчваше, се бе разрешил от само себе си.

Отпърво Гарабедян и Пагодин се колебаеха. Плетнев обаче продължаваше да твърди, че друг избор нямат.

— Вижте, те се опитаха да убият Мирски и бяха затворени за това — заяви той. — Ето, че сега ще бъдат освободени. Не е ли очевидно? За мен е напълно логично.

— И какво ще правим сега?

Плетнев намести в скута си своя верен АКВ. Повечето лазерни пушки бяха с изтощени батерии, а и открай време предпочиташе стрелковите оръжия.

— Дали ще ни арестуват? — попита Гарабедян.

— Досега кого са арестували? — отвърна Плетнев. Пагодин поклати глава.

— Да ги причакаме извън града и да ги премахнем.

— Не ми харесва идеята да ги разстрелваме без съд.

— Че имаме ли друг избор? — ядоса се Плетнев. — Вярно че Мирски остави бележка на теб, но само аз разбирам какво е искал да каже. Виелгорски все още може да разчита на широка подкрепа. Дори без Мирски, ние тримата ще се справим с ръководството. Но върне ли се Виелгорски ще ни застрелят. Така че, ще ги причакаме и ще постъпим както решихме. Съгласни ли сте?

Пагодин и Гарабедян кимнаха.

— Да тръгваме — рече Плетнев. — И да побързаме, иначе току виж сме се разминали.

Мирски изостави камиона на брега, а по-нататък в острова продължи пеша, метнал раницата с провизии на гръб. Гората бе изпълнена с безброй малки езера, които буквално гъмжаха от риба. Вече не се съмняваше, че тук ще оцелее. Горите очевидно са били предназначени за постепенно усвояване и заселване. Сняг валеше рядко, а и валежите не бяха изобилни — колкото да се поддържа растителния свят.

Борбата нямаше да е толкова тежка, колкото очакваше.

Първите няколко дни се изнизаха неусетно, без да се случи нещо особено. Използва ги за да си направи въдица. В докладите на американските биолози за четвърта кухина бе прочел, че почвата изобилства от червеи, а това означаваше, че лесно ще се снабди с необходимата стръв. Скоро забрави предишните си тревоги и дори се чудеше как не е избягал по-рано.

Напоследък все по-рядко навлизаше в неизследваните територии на своята нова душевност. Или беше привикнал с тях, или пък това вече нямаше такова значение за него.

На петия ден, откакто навлезе в гората, той се натъкна на първите признаци, че не е единственият й обитател. Разкъсана опаковка от руски продоволствен пакет, както и няколко пластамови контейнери с английски надписи му подсказаха, че и други, от избягалите руски войници, са поели в същата посока. Откритието не го разтревожи. В гората имаше достатъчно място за всички, които търсеха усамотение.

На седмия ден Мирски срещна руски войник в покрайнините на малка поляна. Не го позна, но войникът изглежда знаеше кой е, защото побърза да хлътне обратно в гората.

На осмия ден двамата се засякоха на противоположните брегове на малко езерце и този път войникът не побягна.

— Вие сте сам, нали? — попита той.

— Досега бях — кимна Мирски.

— Но вие сте нашият командир — в гласа на войника се долови отвращение.

— Вече не съм — рече Мирски. — Кълве ли по тези места?

— Слаба работа. Не забелязахте ли, че наоколо е пълно с комари и мухи, които не хапят?

— Да, забелязах.

— Питам се, защо?

— Работа на създателя.

— Интересно, дали по тези места вали сняг?

— Сигурно, един-два пъти в годината. Но не става студено. Не е като в Москва.

— Много ми се ще да завали сняг — продължи войникът. Мирски се съгласи и двамата се срещнаха в тесния край на езерото, а после поеха на разходка из сенчестата гора.

— Американците сигурно щяха да ни кръстят Том Сойер и Хъкълбери Фин — подхвърли войникът, след като пуснаха въдици в близкия поток. — Знаете ли, американците не се оказаха толкова лоши, каквито ги описваха на Земята. Мислил съм да избягам при тях доста преди да хвана гората.

— И защо не го стори?

— Не исках край мен да има хора. Но не съжалявам, че сте тук, другарю генерал — войникът дръпна лекичко въдицата, надявайки се, че е хванал някоя по-едра пъстърва. — Този факт възвърна вярата ми в човека. Значи дори на генералите понякога им писва от всичко.

Войникът, който упорито премълчаваше името си, бе напуснал лагера приблизително една седмица преди Мирски да бъде застрелян в библиотеката. Не знаеше нищо за случилото се, а и Мирски не гореше от желание да му казва.

Постепенно започваше да се чувства като нормално човешко същество, а не като дух, или възкръснал мъртвец. Какво по-хубаво от това, да се любуваш на играта на светлина в потока, да следиш полета на падащия лист, подскачащата в езерата риба? Вече нямаше никакво значение кой е, а само че съществува.

Минаха още два дни и Мирски все по-често се питаше, дали някой ще дойде да го търси. Нямаше да е никак трудно да ги открият с помощта на свръхчувствителни телескопи и инфрачервени датчици, независимо дали щяха да се крият под дърветата или да са на открито. Предполагаше, че тримата замполити вече са на свобода и консолидират силите си — в случай, че Плетнев и другите не са се възползвали от предупреждението му.

Изпитваше слабо любопитство към това как са протекли събитията.

Най-много от всичко му липсваше нощта. Какво ли не би дал да прекара два часа в пълен мрак, да затвори очи и да не вижда нищо — дори слабото сияние на тръбата, които прозираше и през най-гъстите клони. Освен това му липсваха звездите и Луната.

— Как мислите, дали на Земята има оцелели? — запита го една сутрин войникът, докато опушваше пъстърва на малкия огън.

— Не — отвърна Мирски.

Войникът го погледна внимателно и завъртя глава.

— Уверен ли сте?

— Малко вероятно е — поправи се Мирски.

— Дори в щабовете?

— Е, може би. Не съм добре осведомен по въпроса.

— Хъмм — отвърна войникът. После го погледна укорително и подхвърли. — Но пък познавахте Сосницки.

— Не бяхме близки.

— Той беше добър човек, поне така мисля — продължи разсъжденията си войникът, докато почистваше с ловки движения костите на рибата. Той подаде едната половина на Мирски, а главата и вътрешностите изхвърли в храстите.

Мирски кимна, отхапа и се зае да дъвче замислено, но изведнъж зърна нещо сребристо да проблясва в храстите зад гърба на войника. Надигна се, а войникът забеляза изражението му и завъртя глава.

Дълъг метален обект се плъзна плавно между короните на дърветата и замря само на няколко метра от тях. Мирски го разглеждаше с изцъклен поглед. Летящият обект приличаше на руски ортодоксален кръст, но в края на дългото рамо имаше капковидно удебеление. Мястото, където се съединяваха двете греди, сияеше в алено червено, като нагорещен метал.

— Американски ли е? — попита войникът.

— Не мисля — отвърна Мирски.

— Господа — обърна се към тях женски глас на перфектен английски. — Не се безпокойте, нямаме враждебни намерения. Според детекторите единият от вас е телесен представител, наскоро претърпял възстановителна операция.

— Американски е — каза войникът, отстъпи крачка назад и очевидно се готвеше да побегне.

— Кои сте вие? — попита Мирски, също на английски.

— Вие ли сте телесният, който е бил подложен на възстановителна операция?

— Да — кимна Мирски. — Мисля, че съм аз.

Войникът издаде странен гърлен звук и се втурна в гората.

— Аз съм, него оставете на мира.

Между дърветата се появи жена, облечена в черно. В първия момент Мирски си помисли, че е американка, заради униформата — но почти веднага забеляза разликата в стила на дрехите. Косата й бе равно подстригана, ако се изключеха плитките, които се подаваха зад ушите — това съвсем го нямаше в последната мода. Изминаха още няколко секунди, преди да открие, че носът й е без ноздри, а ушите й са малки и закръглени. Жената се изправи пред хромирания кръст и вдигна ръка.

— Вие не сте обитател на Аксисград, нали? — попита тя. — Нито пък ортодоксален надерит.

— Не съм — призна Мирски. — Аз съм руснак. А вие коя сте?

Тя докосна светещия кръст и двамата бяха обгърнати от сияйно зарево.

— Ще ме придружите ли? Събираме всички обитатели на кухините. Нямаме никакви враждебни намерения.

— Всъщност, имам ли друг избор? — попита напълно спокойно той. Можеше ли човек да умре без да изпитва страх?

— Опасявам се, че не — каза жената и се усмихна любезно.

Джудит Хофман тъкмо бе приключила едно маратонско девет часово съвещание за преструктуриране съществуващата система за управление на целия натовски персонал в Камъка. Берил Уолъс настоя след съвещанието да се върнат в женските помещения. Хофман заспа в мига, когато опря глава на възглавницата. Когато я събудиха имаше чувството, че е спала само няколко секунди. Оказа се, че звъни алармата на разговорното устройство. Тя протегна ръка и удари клавиша за връзка.

— Хофман — изпъшка тя и премигна с подпухнали клепачи.

— Джоузеф Римская, от четвърта кухина. Джудит — в последните часове твърде много зачестиха случаите на срещи с призраци. Аз самият видях два.

— Е и?

— Бяха метални, с форма на кръст и се носеха ниско над лагера право към руската зона. Проследихме ги с радар. Само в нашата кухина има най-малко двайсетина. Въздухът гъмжи от тях.

Хофман стисна зъби, потърка очи и погледна към часовника. Беше спала по-малко от час.

— Откъде се обаждаш — от лагера в четвърта кухина ли?

— Да.

— Идвам веднага.

Тя прекъсна връзката и алармата незабавно иззвъня за ново повикване. Този път Ан я изпревари и пое разговора с другия край.

— Джудит, съжалявам — побърза да се извини тя. — Берил ми нареди да ти осигуря поне малко почивка, а аз излязох за малко, тъкмо когато…

— Госпожице Хофман, обажда се полковник Беренсон от седма кухина…

— Моля ви, полковник — намеси се Ан.

— Спешно е…

— Ан, стави го да говори — нареди Хофман.

— Госпожице Хофман, нашите радари засичат десетки — а може би стотици летящи обекти — големи и малки. Някои от тях се насочват към прохода за шеста кухина, други вече са там…

— Разбрах, че са достигнали четвърта кухина — съобщи му Хофман. — Полковник, свържете се незабавно с Римская. Той също ги е забелязал. Аз ще взема следващия влак за четвърта кухина.

Тя събра набързо най-необходимото и затича надолу по стълбите. Спря и се подпря на перилата, докато преодолее замайването, после отново се втурна, повтаряйки си, че ако не внимава, току виж си счупила врата. Ан я посрещна в предверието с чаша димящо кафе и стимулиращи таблетки.

— Какво е това? — учуди се Хофман.

— Хиперкофеин — обясни Ан. — Ланиер ги използваше понякога.

Хофман погълна две таблетки с кафето.

— Какво се е случило? — попита Ан, втренчила очи в бледото й лице. — Да не ни нападат отново?

— Не и отвън, миличка — каза Хофман. — Къде са Уолъс и Полк?

— Във втора кухина.

— Кажи им да ме открият в четвърта, в лагера, или на гарата.

Хофман спря навън и извика да й осигурят транспорт незабавно. От столовата дотича генерал Герхард, с портативен предавател в ръка и нареди на няколко морски пехотинци да я охраняват. При оградата ги очакваше Дорийн Кънингам, която им посочи вече подготвените камиони.

Тъкмо се качваха, когато внезапно зави сирената в лагера на учените. Хофман свали крак от стъпалото и инстинктивно се огледа. Точно над тях бавно се носеше огромен сребрист кръст. Масивната топка в края на дългото рамо му придаваше едновременно зловещ и нескопосан вид. Приличаше на извънземно бойно оръжие от второразреден научно-фантастичен филм.

— Не е руски, нали? — попита тя, все още объркана от прекъснатия сън.

— Никакъв шанс, мадам — отвърна Герхард, засенчил очите си с ръка. Кръстът направи ленив кръг над лагера, после се издигна право нагоре и се изгуби сред сиянието на плазмената тръба. — Истински призрак.

С наближаване на залеза небето придоби тъмно-син оттенък. Когато и последните лъчи на кафеникавото слънце бяха погълнати от океана, над хоризонта се появи тъмна линия от облаци, разперени в горния си край, където бяха озарени от слаби електрически заряди. Фарли и Каролсон си бяха легнали още преди час, въпреки че денят тук продължаваше близо четирийсет часа. Потънал в мисли Ланиер дори не помисляше за сън. Наблюдаваше залеза от терасата, в компанията на Хайнеман. Патриша все още не бе излязла от стаята си след разговора с Толер.

Олми се приближи по пясъка, бос, в къси панталони и синя фланела с дълги ръкави.

— Господин Хайнеман, господин Ланиер — кимна им любезно той, като някой обигран в светските маниери плейбой, прекарал целия си живот във висшето общество. Липсваше му само лулата, за да е пълен ефектът. — Приятно ли си прекарвате?

— Много — рече Ланиер. — Първото истинско време от месеци насам.

— За мен от година — добави Хайнеман.

— А за мен доста повече — изненада ги Олми. — Не са ме изпращали по работа на някой от външните светове от… — той се замисли — петнадесет години. А тук не бях идвал от пет години.

— Виждам, че имате доста работа, господин Олми — каза Хайнеман и го погледна с присвити очи.

— Ужасно. Как е Патриша? Научих, че сер Толер е разговарял с нея и от тогава не е излизала от стаята си.

— Така е — рече Ланиер. — Мислех вече да я повикам. Може би ще се съгласи да вечеря с нас.

— Била е под доста голямо напрежение в последно време, нали?

— Откакто пристигна на Камъка — искам да кажа в Шишарк. Опасявам се, че поставихме прекалено голяма тежест на крехките й рамене.

— Мислели сте, че ще може да разгадае тайната на Шишарк?

— По-скоро дали информацията, която открихме в библиотеките, се отнася и за нашия свят. Оказа се…

— Че се отнася и не се отнася — довърши Олми.

Ланиер го погледна, кимна отново и премести очи към морската шир.

Олми се наведе през перилата на терасата.

— След като пристигнахме в Аксисград, имах дълъг и невероятно интересен разговор с нея. Тя гореше от нетърпение да научи колкото се може повече за нас, за живота, искаше час по-скоро да влезе в новия ритъм. Интересуваше се най-вече от процеса на отваряне на врати. Именно поради тази причина скоро ще присъстваме на подобна церемония. Тя споменавала ли ви е нещо за своите глобални планове?

— Мисля, че не — каза Ланиер. Хайнеман завъртя заинтригувано глава.

— В деня, когато я отвлякохме, тя възнамеряваше да посети библиотеката, за да приключи с изследванията си. Каза ми, че разработвала хипотетичната възможност да продължи надолу по Пътя и да открие подходящо място между вратите, в така наречените региони на „геометрични колоди“. Направо беше невероятно, че тя вече знаеше за съществуването на подобни региони — дори го беше изчислила. Защото едно е да разбираш основите на Теорията на Пътя, а съвсем друго — да познаваш най-фините й детайли. Патриша вярва, че може да бъде конструиран прибор за отваряне на врати, с чиято помощ да се изследват геометричните колоди.

— Какви са тези „геометрични колоди“? — попита объркано Хайнеман. Той се покашля и погледна към Ланиер.

— Местата, където се разположени вратите, следват строго определен ритъм по хода на Пътя. Самите врати се отварят на специфични места във вселени, които се различават минимално от нашата. Всяка следваща врата надолу по Пътя се придвижва с приблизително половин година напред във времето в съответната вселена. Патриша ми каза, че е стигнала до този извод още в самото начало. Минало обаче известно време, преди да осъзнае, че в района около вратите е възможно да са струпани безкрайно количество алтернативни светове. Струпването ще става най-вече в регионите на „геометричните колоди“ и като последствие от него би трябвало да се получи масивно пространствено изкривяване, което да доведе до разместване на някои вселени, както в свръхкосмоса, така и във времето на Пътя.

— Честно казано, нищо не разбирам — призна Ланиер.

— Патриша вярва, че е в състояние да отвори врата към една определена алтернативна вселена, към една алтернативна Земя, където войната не е избухнала, но иначе съществуват твърде малко отличия от вашия собствен свят. Досетила се е, че приборите за отваряне на врати могат да бъдат настройвани до известна степен. Така е стигнала до идеята да открие врата към една алтернативна и гостоприемна Земя.

— И ще може ли? — попита Ланиер.

Олми помълча известно време.

— Решихме да обсъдим тази възможност с двама от най-добрите ни портопроходци. Единият се намира тук, на Тимбъл, а вторият е сер Рай Ою, бащата на сенатор Пресиънт Ою и Първи Портопроходец. Той ни очаква на маркировка 1.3х9.

— Това ли е другата причина, поради която напуснахме Аксисград?

Олми се усмихна и кимна.

— Имах не една солидна причина за да доведа Патриша с мен. Виж, вашата поява ни създаде доста неприятности. Лесно можем да скрием един гост от миналото, но петима е направо невъзможно. Президентът все още се надява да извлече някаква полза от вас.

— Делят ни хиляда и триста години, а в някои отношения хората са си същите — промърмори с горчивина Хайнеман. — Същите стари кавги.

— Вярно и не съвсем — рече Олми. — По ваше време хората често са действали в разрез със своите интереси — подтиквани от нерешени вътрешни проблеми, или твърде слаба организация. Дори когато са разполагали с ясно определени цели, те не са можели да определят най-разумния път, по който да бъдат постигнати. Да не говорим за това, че съперничещи си, дори ненавиждащи се групи от хора в края на краищата са имали абсолютно еднакви цели. В наше време никой не може да се оправдава с невежество, слабоумие или липса на способности — защото всички тези недостатъци подлежат на корекция. Една от задачите, които изпълняват адвокати от службата на сер Рам Кикура например, е да помагат на хората в подбора на съответни професионални умения. Сдобиването със същите тези умения е чисто технически проблем — дали чрез директно въвеждане на натрупан опит в паметта, или чрез заместване на личността.

— Защо тогава все още има несъгласни? — попита Хайнеман.

Олми поклати глава.

— Да го узнаем, ще означава да разберем самата същност на противоречията в царството на Звездите, Съдбата и Светия дух. Не само в нашата, но и в съседните вселени.

— Значи подобно нещо е непознаваемо — рече Ланиер.

— Не съвсем. По-скоро е очевидно. Винаги съществуват повече от една желани цели и множество успоредни пътища за постигането им. За съжаление, поради ограниченото количество ресурси не всеки може да постигне своята цел по избрания от него път. Дори в наше време е така. В преобладаващата си част жителите на Аксисград са хора порядъчни, способни и добронамерени. Казвам в преобладаващата си част, защото системата за управление в Аксисград е далеч от съвършенството…

— Искате да кажете, че дори и боговете воюват…

Олми кимна.

— Интересно, нали, как митовете от нашето далечно минало се превръщат във вечни истини?

Ланиер почука на вратата на Патриша и я повика. След още няколко минути настойчиво потропване Патриша най-сетне отвори и му даде знак да влезе. Косата й беше разчорлена. Носеше същите дрехи, с които се беше разхождала по брега.

— Исках само да проверя как си — оправдаваше се Ланиер, застанал в средата на стаята.

— Бях се замислила — успокои го Патриша. Очите й бяха тъжни. — Много ли време мина?

— Откакто се върна от разходката ли?

— Аха. Колко?

— Дванадесет часа. Навън е тъмно.

— Зная. Включих осветлението преди да ти отворя. Това място е досущ като хотелска стая. Всъщност, предполагам, че такъв е бил желаният ефект. Ухание на отминали времена. Връщане към първичните истини. Нали президентът го каза?

— Държиш се някак странно. Нещо не е наред.

— Не мога да спра да мисля. Бях в онова състояние — така го наричам, това е много задълбочен мисловен процес и дори не знаех, че са минали дванадесет часа. Още не мога да се освободя от него. Затова и ми е трудно за разговарям с теб.

— И за какво мислиш?

— Как да се върнем у дома. Всичко се свежда до това.

— Олми каза…

— Гари, започвам да губя връзка с нещата. Накрая ще свърша като онзи злосторник — разкъсана на хиляди частици и нереална. Не мога да спра да мисля. Адвокатът на президента каза… Гари, нужна ми е помощ. Нещо, което да ме разсее.

— Какво? — попита Ланиер. Тя протегна ръка и го повика с пръст. Гари я хвана за ръката.

— Аз съм жива, нали? И съвсем истинска. Не съм просто играчка, или програма.

— Истинска си — успокои я Ланиер. — Ето, докосвам те.

— Дори в това не съм напълно сигурна. Няма да ми повярваш, ако ти кажа каква невероятна бъркотия цари в главата ми. Виждам, например… не, не си представям, не си въобразявам. Всичко е вътре в мен, изчисленията, зараждането на теорията. Виждам вселени, подредени една до друга като страниците на Библията и дори зная номерата на тези страници. Олми не ми вярва, във всеки случай не напълно. Но въпреки това смятам, че съм права. Знаеш ли, те притежават устройства за отваряне на врати, някои доста големи и мощни, други съвсем малки. Ако можех да се сдобия с подобно устройство, още сега щях да ви заведа у дома. Там, където всичко е наред. Защото зная номера на страницата.

— Патриша…

— Остави ме да говоря! — избухна тя. — Там, където няма ядрена война. Където баща ми продължава да си чете безгрижно „Тиемпос де Лос Анхелес“. Където ме чака Пол. Ето за какво мисля толкова много. Но и не само за това. Президентът спомена, че възнамеряват да засилят Аксисград по коридора — по Пътя — със скорост близка до тази на светлината. Релативистична скорост. И да пометат противника. Сигурно ще успеят. Но…

— Патриша, успокой се.

— Не мога, Гари. Имам нужда от допир. Нуждая се от Пол, но той ще бъде мъртъв, докато не го открия. — Тя сграбчи ръката му и я стисна. — Ти можеш да ми помогнеш. Моля те.

— Но как?

Тя присви очи, сякаш в лицето я удряше вятър и се усмихна неуверено.

— Пътят ще се разшири като фуния… ако по него премине голям обект със скорост близка до тази на светлината… Ще се раздуе като балон. А вратите направо ще престанат да съществуват.

— С какво мога да ти помогна? Ще повикам Каролсон…

— Моля те, недей. Само ти. Тук нанасях бележки… — тя посочи компанела. Екранът беше покрит със ситно изписани обозначения, които не значеха нищо за Ланиер. — Имам и доказателства. Само ако ми позволят да открия нужното място сред геометричната колода… и всички ще се измъкнем. Но не мога да спра.

— Патриша, нали каза, че бих могъл да ти помогна.

— Искам да се любим — рече неочаквано тя.

Ланиер я погледна втрещено.

— Сега цялата съм само мисъл. Върни ми тялото.

— Не ставай смешна — отвърна ядосано той — не заради предложението, а защото наистина я желаеше.

Тя потрепери.

— Пол е мъртъв. Иначе не бих му изневерила. Когато отворя вратата той отново ще е жив, но точно в този момент не съществува. Зная, че ходиш с Фарли… и за Хофман знам… — Още миг и щеше да каже нещо неподходящо, да му припомни за отговорността, която имаше към нея. — От една страна те ревнувам, но от друга… Карен ми допада. Харесвам всички ви. Чувствах се някак отделена от вас… а така ми се искаше да сме заедно. Да ме харесвате.

— Не мога да се възползвам от подобно предложение сега, когато си толкова объркана — рече Ланиер.

— Да се възползваш? Та аз имам нужда от теб. Аз ще се възползвам, а не ти. Не зная дали и това ще помогне. Аз съм само едно малко момиче, а нещата, за които мисля, не са хрумвали дори на тези хора. Олми го знае. Но ако продължавам така, скоро ще изгубя връзка с всичко. Ей така — щрак — тя показа с пръсти. — Но трябва да ти кажа, че много не ме бива в леглото.

— Патриша — прошепна Ланиер и се помъчи да освободи ръката си, ала същевременно искаше да я задържи.

Тя пристъпи към него и го прегърна през кръста.

— Ще го направя — щом трябва. Тялото е тигър, а дракон е умът. Нахрани единия, за да запазиш другия.

— И аз започвам да се побърквам — рече й Ланиер.

Тя плъзна ръка надолу.

— Аз не съм само един нескопосан гений.

— Не си — увери я Гари.

Патриша изви глава назад, притисна се плътно, усещайки с тялото си ерекцията му, притворила екзалтирано очи. Ланиер повече не можеше да се съпротивлява. Тя пусна ръката му и той посегна към копчетата на блузата й.

След като се съблякоха двамата отново притиснаха тела. Ланиер коленичи и започна да я целува по гърдите. Очите му бяха навлажнени, той усещаше с устни допира на твърдите й зърна. Гърдите й бяха средно големи, лекичко се полюшваха и едната бе видимо по-голяма от другата. Кожата между тях бе тъмно-кафява. Но нито размерите, нито формата им имаше някакво значение. Ланиер усещаше как се изпълва с неудържима страст. Обърканите чувства останаха някъде встрани. Тя го отведе при леглото и се изтегна до него, оставяйки се на целувките му. Ланиер обгърна бедрата й и проникна бавно и дълбоко в нея. После се претърколиха, Патриша го възседна и започна да се поклаща върху него, притворила очи, сякаш най-сетне бе удовлетворила най-съкровеното си желание. Докато се повдигаше и спускаше отгоре, Ланиер не откъсваше очи от точката, в която се съчленяваха. Никога преди не беше изпитвал такова върховно удоволствие. Двамата бяха създадени един за друг, макар никога досега да не бяха го осъзнавали. И с други го беше правил, но усещането бе съвсем различно.

Едва сега Ланиер осъзна, че още при първата им среща в него се беше пробудило нещо. Дали не бе останало скрито от погледа му, заради сянката на Хофман — тя бе открила Патриша и му бе наредила да се грижи за нея. Припомни си първото впечатление от Патриша — беше му заприличала на крехка и грациозна статуетка. А ето че сега бе вътре в нея, наслаждаваше се на тази грациозност, а после би могъл да се оправдае, че го е направил в името на работата. Глупости.

Истината бе, че от първия миг я желаеше.

Патриша продължаваше да следва своя ритъм, към очаквания миг на екстаз. Да се люби с Пол за нея беше нещо напълно естествено. Усещаше как онова състояние бавно я напуска, разтваря се и попива дълбоко в нея. Мислите й ставаха все по-повърхностни. Вниманието й постепенно се съсредоточи върху настоящия момент.

Екстазът дойде и отмина, Патриша спря за миг, сетне продължи да се движи. Ланиер повдигна бедра, отпусна се, после отново изпъна тяло, притисна се в нея, а от устните му се отрони пресипнал стон. В мига на освобождаване той почувства как го напуска трупаното с години напрежение, за съществуването на което едва сега си бе дал сметка.

Двамата лежаха притиснати, мокри, заслушани в далечния прибой.

— Благодаря ти — прошепна Патриша.

— Уф, майчице — рече Ланиер. — По добре ли си?

Тя кимна и потърка нос в рамото му.

— Не зная защо го направих. Прощавай.

Ланиер извърна лицето й към себе си, а после я прегърна нежно.

— Ама и ние двамата сме едни странни птици — заговори той. — Знаеш ли това?

— Мм. — Тя се сгуши на рамото му, затворила очи. — Не бива да оставаш тук тази нощ. Не мисли за мен. Иди при Карен.

Той впери поглед в нея.

— Добре — кимна накрая.

Тя отвори очи — големи и кръгли — и се загледа в него. Кой знае защо му напомни за неоморфите, с които се бяха срещали през последните няколко дни. Същества със странна и необичайна външност, а иначе съвсем човечни.

Ала вътре в Патриша Луиза Васкес имаше нещо, нещо което съществуваше отдавна и което не можеше да се охарактеризира като човешко.

Само боговете и извънземните.

— Защо ме гледаш така? — попита го тя.

— Извинявай. Замислих се как всичко се преобърна наопаки.

— Не съжаляваш ли? — тя го погледна с присвити очи.

— Не съжалявам.

Когато си тръгваше, почувства, че кожата му е настръхнала. Нито едно, от нещата, с които се бе срещал през последните дни, не беше предизвикало подобен ефект…

До този момент.