Грег Беър
Еон (58)

ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Вътрешният дизайн на поточния кораб, натъпкан с местни знаменитости и важни клечки, бе по-главозамайващ дори от интериора на кораба на Олми. Стените се преливаха от перлено черно до мидено сиво, помещението нямаше никакви ъгли, или ръбове, беше достатъчно просторно и обгръщаше плътно както самия поток, така и скритите отдолу двигатели. В кабината непрестанно се качваха и слизаха същества с най-невероятни форми, фотопиктираха присъстващите и ги заговаряха на китайски и английски. Някои отпиваха по глътка от носещите се свободно из въздуха електростатични глобуси с напитки, които по неведоми начини избягваха сблъсъка с пасажерите, сякаш бяха надарени с разум и балетна грациозност.

Ланиер най-сетне бе започнал да привиква с така често срещаните тракционни полета. Фарли се справяше далеч по-умело — тя сякаш бе родена гимнастичка. Кой знае защо, Ланиер се дразнеше от несръчността си.

— Виж колко е хубаво — възкликна тя, докато се носеше бавно край него, а сетне протегна ръка и спря полета си в светещия виолетов слой на полето.

Хайнеман и Каролсон си помагаха взаимно, докато се промъкваха между хомоморфите и неоморфите, усмихваха се смутено, кимаха и очевидно ужасно се бояха, да не нарушат някое неведомо правило на етикецията. Всъщност каквото и да стореха, щеше да предизвика само усмивки на симпатия. В края на краищата, те бяха „старомодни чудаци“.

Патриша стоеше малко встрани, притиснала към гърдите си раницата с компанела, процесора и мултиметъра. Колкото и да й се искаше, не оставаше напълно незабелязана.

Сули Рам Кикура се приближи към нея и прекъсна трескавите снимки на някакъв непознат неоморф, с кожа от черен хематит. Мъжът се извини пред Патриша с лаконична серия от пикти. После — използвайки очевидно само преди минути придобитите познания по английски — той потъна в сложна дискусия за икономиката от първата земна епоха. Междувременно Кикура трябваше да се намеси в поредното неудобно положение — две стройни и доста привлекателни жени почти незабележимо избутваха Ланиер встрани от групата. Жените бяха облечени в плътно прилепнали разноцветни трика с дълги опашки, които се спускаха между изящните им крака. Отдалеч приличаха на златни рибки. Фарли показваше явно раздразнение от поведението им, но изглежда не знаеше как да постъпи.

Няколко минути Патриша слуша търпеливо излиянията на мъжа, а после го прекъсна с думите:

— Нищо не разбирам от тези въпроси. Моята специалност е физиката.

Мъжът я погледна за миг и тя имаше чувството, че долавя звука на мигновено прещракващия на нова вълна имплантат в главата му.

— Да, великолепно. По ваше време тази наука е била в зародиша си…

Олми застана между двамата и пиктира някакво послание, което Патриша не можа да схване. Мъжът се отдръпна възмутено, а лицето му се зачерви.

— Май идеята не се оказа много удачна — промърмори Олми, докато я насочваше към мястото, където франтът разговаряше с двама неоморфи. Единият от тях се оказа директорът на Възела, Хулан Рам Сейджа.

— Предполагам, че с течение на времето ще привикнем — отвърна Патриша. Защо, всъщност, трябва да привикваме? — запита се тя. Не смяташе да остава задълго.

— Сер Рам Сейджа, — произнесе франтът и се обърна към тях. — Ето я и нашата почетна гостенка. — Странично разположените очи на франта сякаш излъчваха вродена добронамереност. Може би заради тях пропусна да се разсърди за малко натруфеното „почетна гостенка“.

— Да знаете откога чакам подходяща възможност да си побъбря с вас някъде далеч от шумотевицата — заяви Рам Сейджа. — Всъщност, моментът едва ли е удачен…

Патриша втренчи поглед в лицето му, проектирано някъде по средата на сферата, която изпълняваше ролята на тяло. Имаше странното усещане, че е на обиколка из Дисниленд и всичко наоколо, колкото и необичайно да изглежда, има напълно рационално обяснение. Трябваше да мине известно време, преди да се освободи от почти хипнотичното усещане и да промърмори:

— Да, сигурно е така.

— Ще видите, че Тимбъл, моят свят, ще ви хареса — намеси се франтът. — Ние сме стари клиенти на Хексамона. Вратата ни е сигурна, създадена е много отдавна.

— В най-скоро време ще се прехвърлим там — увери я Рам Сейджа. — До вратата на франтите се пътува само четири часа — тя е на маркировка 4х6. След това ще разполагате с цели два дни за да разгледате техния свят. Надяваме се, че президентът ще може да се освободи от съвещанието и да ви посрещне.

Маркировка 4х6 — това означаваше четири милиона километра надолу по коридора. За тях сигурно е един хвърлей разстояние, помисли си тя. На всеки хиляда километра щяха да се преместват с една година напред във времето, за всеки милиметър, за всяко проникване в алтернативните вселени…

Колко по-близо щяха да са до дома?

— И аз очаквам с нетърпение срещата — с президента и с Тимбъл — заговори тя.

— Очакват ни в носовата част — предупреди я Ланиер, до който стоеше Фарли. Хайнеман и Каролсон вече се промъкваха напред. Тълпата се разтваряше пред тях, никога досега Патриша не бе виждала толкова много усмихнати лица, нито пък бе чувствала такъв интерес към своята скромна личност. Мразеше всеки миг от тържеството. Искаше да избяга и да се скрие.

Тя опипа писмото на Пол, сгънато в джоба на комбинезона си и последва франта и Олми към носовата част на поточния кораб.

Там ги очакваше сенатор Ою, придружена от трима надерити, хомоморфи от Аксис Торо, по занятие — историци. Те се усмихнаха и направиха място за петимата. Капитанът на поточния кораб, неоморф с масивно телосложение, което от половината надолу наподобяваше туловище на змия, се присъедини към почетната група.

— Честта да даде начало на нашето кратко пътешествие принадлежи на първия гост на Аксисград — произнесе тържествено капитанът. Патриша пое ръката му и се прехвърли в носовия отсек. — Госпожице Васкес, ще бъдете ли така добра? Достатъчно е наредите на кораба и той ще потегли.

— Да тръгваме — произнесе тихо Патриша.

Върху стената на тунела, встрани от тях, се появи прозрачен кръг, зад който се виждаше широка панорама на Пътя. Далеч долу се мяркаха магистралите с мъждукащите светлинки и терминалите на функциониращите врати. Пулсиращата в розово сияние сингуларна изчезваше под търбуха на носовия отсек, но въпреки това липсваше каквото и да било усещане за движение.

Патриша се извърна и погледна назад, към Олми, Ланиер и Фарли. Ланиер й се усмихна, тя отвърна със същото. Каквото и да си мислеше, моментът бе особено вълнуващ. Чувстваше се като непослушно дете, заобиколено от любещи, макар и малко странни родители.

Ние сме ларви, а те са пеперудите, помисли си тя.

Само след половин час поточният кораб се движеше с невероятната скорост от 104 километра в секунда, а стените на Пътя се сляха в сребриста мъгла. Вече бяха пропътували 94 000 километра, но продължаваха да ускоряват ход. ПРед тях потокът пулсираше в яркочервено. Патриша почувства върху рамото си ръката на Фарли.

— Не ти ли се струваше странно, че тържеството имаше съвсем земен вид? — заговори я тя. — Сякаш бяхме в Лос Анджелис, или Токио. Помня, че пътувах за Лос Анджелис през Токио, а после продължих за Флорида… И навсякъде ни посрещаха с почести. Идваха и от посолството… — тя поклати глава и се ухили. — Къде сме попаднали, дявол да го вземе? Страшно съм объркана.

— Те са хора също като нас — каза Патриша.

— Наистина не зная, направо не мога да повярвам. Все още се чувствам като някое малко момиченце, заслушано в разказите на големия си татко. Опитвам се да избягам в себе си.

— Рано или късно всяка веселба става скучна. Предпочитам работата — заяви Патриша. — Само че няма да е много възпитано. Нали Олми държи да спазваме етикецията.

Към тях се приближи Сули Рам Кикура със загрижен изглед.

— Да не ви е обидил някой? — попита тя. — Или са ви направили непристойно предложение?

— Не — успокои я Фарли. — Двете с Патриша просто зяпахме.

— Разбира се… сигурно вече сте изморени. Дори Олми забравя за тези неща — почивка и сън.

— Не съм изморена — възрази Патриша. — Неспокойна съм.

— Аз също — призна Фарли. — Дори леко замаяна — така ли се казваше?

— Можете да си починете винаги, щом пожелаете — съобщи им Рам Кикура.

— Засега ще останем тук, в носовия отсек — реши Патриша. Тя кръстоса крака в поза „лотус“ и Фарли последва примера й.

— Не се безпокойте за нас — каза Фарли на адвокатката. — Като ни омръзне, ще се присъединим към останалите.

Рам Кикура се върне при групата от неоморфи и ги засипа с поток от неразгадаеми пикти.

— Мястото не е лошо — промърмори след кратко мълчание Фарли. — Хората са много мили.

— Така е — съгласи се Патриша. — Олми толкова се старае, а и Рам Кикура също много ми допада.

— Тъкмо преди да потеглим обясняваше на мен и Гари как стои въпросът с нашите права върху историческата информация, която бихме могли да продаваме. Тя го нарече размяна срещу други изгоди. По всичко изглежда, че срещу спомените си ще можем да получаваме достъп до различни персонални информационни банки.

— И аз така чух — кимна Патриша.

След около час Патриша, Хайнеман и Каролсон се оттеглиха в кърмата на кораба. Франтът се погрижи да разгонва рояците любопитни, докато тримата подремнаха. Ланиер и Фарли бяха твърде изнервени, за да спят и останаха да се любуват на коридора. Точно по средата на пътуването, след като бяха достигнали ускорение от шест g и се движеха със скорост 416 километра в секунда, те започнаха да забавят ход.

Само след два часа поточният кораб бе снизил скоростта си до няколко десетки километра в час, но пътниците имаха усещането, че пълзят. Точно под тях величествено плуваха множество огромни сребристо-сиви дискове. В далечината се виждаха четири от познатите им вече и така типични за този свят спираловидно-пирамидални структури — всъщност, това бяха терминалите, в които се откриваха четирите врати за Тимбъл.

Двама хомоморфи се присъединиха към тях за да се любуват на гледката — за разлика от Олми, с неговите самоподдържащи се системи и изкуствени органи, те се придържаха към по-радикални телесни форми. Облечени бяха в плътно прилепнали по телата им синкави комбинезони, които обаче се раздуваха като балони на раменете и прасците на краката; единият хомоморф беше женски, а вторият — с неопределени полови белези. Те се усмихнаха на Патриша и я поздравиха с няколко прости и разбираеми пикти. Патриша докосна колието си и отговори на вежливостта, Фарли предпочете да отвърне с думи и предизвика добронамерения им смях. Безполовият хомоморф пристъпи напред, а над рамото му изненадващо се появи китайското национално знаме.

— Не се познаваме — поде той. — Аз съм Сама Ула Риксор, специален помощник на президента. Моите предци са били китайци. Наскоро обсъждахме някои морфологични проблеми, свързани с онези далечни времена. Госпожице Фарли, вие сте странен случай, нали? Китайка сте, а имате европоидни черти. Означава ли това, че по онова време вече сте използвали широко… как се казваше — козметична хирургия?

— Не… — отвърна Фарли и се изчерви. — Родена съм в Китай, — продължи тя — но родителите ми са европейци.

Патриша внимателно се отдалечи от групата и застана до Ланиер, Каролсон и Хайнеман. Рам Кикура се плъзна грациозно към тях и им съобщи, че скоро ще се отделят от потока — от близкия терминал бе потеглила правителствената совалка, която щеше да ги откара при вратата.

Хайнеман изстискваше от Олми допълнителни подробности за придружаващия ги франт и очевидно бе обхванат от смешното подозрение, че бил заменен с някой от останалите девет франта, които пътуваха с тях.

— Изглежда ми променен — настояваше той. — Сигурен ли сте, че е същият?

— Всички франти си приличат, докато преминат младежкия период — успокояваше го Олми. — Но защо се безпокоите?

— Просто искам да знам с кого пътувам — отвърна малко смутено Хайнеман.

— Но това наистина няма никакво значение — рече Олми. — На определен етап от развитието си те преминават през процес на хомогенизиране, споделяйки спомените си с всички останали, така че всеки от тях може да замества пълноценно другите.

Хайнеман не изглеждаше никак убеден, но реши да остави разговора за друг път.

Правителствената совалка се оказа далеч по-просторна от поточния кораб. Тя се приближи на разстояние тридесет метра от оста, а по повърхността й пробягваха разноцветни електрически заряди от триенето с плазменото поле. Сиянието постепенно се разсипа през страните на дисковидния корпус, стичайки се надолу подобно на фосфоресцираща морска пяна. Точно в средата на совалката се появи кръгъл отвор.

Люковете на поточния кораб се разтвориха и гостите се гмурнаха по единично или на групи през свързващите тракционни полета към широкия отвор под тях. Олми подаде ръка на Фарли и Ланиер, Ланиер пък хвана Патриша, зад тях се носиха Рам Кикура, Каролсон и Хайнеман.

Дискът се оказа нещо като леко уголемен вариант на куполите, които плуваха над вратите отвъд седма кухина, само че вместо мрежата от блестящи линии, тук долната половина бе съвсем материална и за изненада на Хайнеман, липсваше каквато и да било платформа, върху която да се установят. Членовете на групата се пръснаха из вътрешността, обгърнати от силовите оси на невидими тракционни полета, които изглежда бликаха от светещите отвори в долния край. Единственото, което ги отделяше от обкръжаващия вакуум и ги задържаше да не полетят към стените на Пътя, които бяха на двадесет и пет километра под тях, беше тази невидима енергетична бариера.

Ланиер зърна в далечния край на диска неколцина хомоморфи и неоморфи, които изглежда се числяха към екипажа и обслужващия персонал, защото се държаха встрани от антуража. Един неоморф с вретеновидно тяло тъкмо си проправяше път през пурпурните тракционни слоеве, следван от цяла верига стройно подредени контейнери, които се спускаха направо от хангара в търбуха на поточния кораб. От другата страна се виждаха още няколко франта, също вземащи дейно участие в разтоварването. Близкият на Олми франт се бе върнал при своите и вече се бе хомогенизирал с тях, превръщайки в чисто академичен спора, който преди малко бе повел Хайнеман.

Ланиер се отблъсна от близката тракционна бариера, завъртя се и потърси с поглед инженера.

— Как се чувстваш? — попита го той.

— Отвратително — намръщи се Хайнеман.

— Ама че си изнежен — подхвърли Каролсон, но и тя изглеждаше някак бледа.

— Ще ти хареса — успокои го Ланиер. — Нали все повтаряш, че обичаш машините?

— Да де, машините! — изсумтя Хайнеман. — Я ми покажи тук поне една машина! Всичко функционира без движещи се части. Извратена история.

Докато разговаряха, дискът започна да се спуска. Пасажерите си размениха развълнувани пикти. Патриша пресече пространството между двамата и сграбчи тракционната ос, за която се прикрепяше Ланиер.

Тя погледна надолу към терминала тъкмо в мига, когато през едно от отвърстията на пирамидата проникнаха няколко огромни диска. Наблизо чакаха своя ред цял конвой от летящи транспортни средства, други се носеха по спирала из коридора.

Дискът се спускаше плавно, давайки им възможност да се запознаят подробно с доста оживения трафик в близост до терминала. По магистралните ленти се носеха познатите цилиндрични транспортни контейнери, но имаше и богато разнообразие от други превозни средства — сфероидни, яйцевидни, пирамидални, или с невероятно сложни структури. Ланиер напразно се опитваше да схване поне частица от това, което очите му възприемаха и непрестанно следеше колоните с информация — под привидния ред не прозираше никаква конкретна цел. Патриша отново се доближи до него.

— Разбираш ли нещо от това? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Не всичко.

Рам Кикура изостави групата от ярко облечени неоморфи и се приближи до тях.

— След няколко минути ще пресечем вратата. Сигурно вече са ви съобщили, че ако Олми и Възела разрешат, аз мога да ви направя наистина богати.

— Богатството все още ли има някакво значение? — попита със съмнение Каролсон.

— Богатството на информация има — отвърна Рам Кикура. — Вече установих връзка с няколко от най-големите разпространители на информация.

— Подкараха ни на обиколка като че ли сме някакви циркови уроди — мърмореше ядно Хайнеман.

— О, не говори така, Лари — въздъхна Рам Кикура и го докосна по рамото. — Никой не иска да те обижда. Аз няма да го позволя, а и Олми винаги ще бъде наблизо, за да те защитава, ако се наложи. Знаеш го добре.

— Знам ли го? — промърмори тихо Хайнеман, докато тя се отдалечаваше.

— Стига си се заяждал — смъмри го Каролсон.

— Просто съм бдителен — не се примиряваше Хайнеман. — Когато си в Рим, отваряй си очите за градските тоалетни.

Ланиер се засмя, после поклати глава.

— Не зная какво точно го мъчи — призна той на Патриша. — Но се възхищавам на упоритостта му.

Дискът се изравни с широк и нисък проход в източната страна на терминала. Сградата беше облицована с някакъв материал, който приличаше на мътно стъкло и бе опасана с неравномерно разположени хоризонтални метални ленти.

— Красива е — рече Фарли. Патриша се съгласи и изведнъж почувства, че очите й се насълзяват, но не знаеше от какво. Гърлото й се сви и тя избърса навлажнените си бузи тъкмо когато първите сълзи бликнаха.

— Какво има? — попита Ланиер и се наведе над нея.

— Наистина е красиво — кимна тя и сподави хлипането. Кой знае защо Ланиер също преглътна с навлажнени очи.

— Не можем да ги забравим, нали? — рече той. — Където и да идем, каквото и да видим — те ще бъдат с нас. Всичките четири милиарда.

Тя кимна. Олми застана зад тях и неочаквано й подаде старомодна везана кърпичка. Патриша я пое изненадана и му благодари.

— Ако продължаваш така, — прошепна й той — скоро ще привлечеш вниманието на публиката. Тук не сме привикнали с плачещи лица.

— Божичко — възкликна Каролсон.

— Не бързайте с преценките — предупреди ги Олми. — Моите сънародници са хора със силен дух, но тук се различаваме доста по начина, по който изразяваме чувствата си.

— Добре съм вече — успокои го Патриша, докато попиваше очите си с кърпичката. — За подобни случаи ли я носеше със себе си…?

Олми се усмихна.

— Нещо такова…

Ланиер взе кърпичката, избърса сълзите й, а после я подаде на Олми.

— Благодаря — рече той.

— Няма нищо.

Вече се намираха в терминала. Потоци от светлина обозначаваха пътищата за движение във вътрешността на сградата. В самия център, на около километър под тях, се намираше вратата — огромно наподобяващо чудовищна паст отвърстие, вътре в което се мержелееше неясна синева.

— Това е втората по големина врата, с диаметър пет километра — обясняваше Олми. — Най-голямата има диаметър седем километра, намира се на маркировка 1х7 и води към Талситовия свят.

— През нея ли ще преминем? — попита Хайнеман. — Дискът постепенно ускоряваше ход.

— Да. Не съществува никаква опасност.

— Освен опасността да изгубим разсъдъка си — заяви Хайнеман. — Гари, защо не станах един прост бояджия?

Намираха се точно над вратата, но отвъд синевата не се различаваха никакви очертания. Пред тях летеше ескадрила от пет по-малки диска, които разчистваха пътя. По периферията на вратата се виждаха стотици цилиндри, които се спускаха надолу към бездната като величествен водопад.

Около техния диск се появиха светещи пътеуказатели. Когато се изравниха с периферията на вратата, Ланиер внезапно зърна нещо точно под тях. Светът на франта бавно изплува от синевата и отначало имаше разкривения вид, сякаш това бе отражение в замъглено огледало. Мяркаха се океани, далечни планини — черни контури на фона на морско синьото небе, малко издължената сфера на слънцето.

— Божичко — повтори Каролсон. — Погледнете само.

— Предпочитам да съм сляп — изсумтя Хайнеман. — Как мислите, Олми дали няма нещо за сън?

Кръжащите край тях хомоморфи и неоморфи сипеха ярки пикти в признак на възторг от гледката. Дискът започна да вибрира и изведнъж пейзажът пред тях придоби резки очертания. Светещите пътеуказатели изчезнаха, вратата остана зад тях, а дискът се носеше над ослепително бяла повърхност.

Ланиер, Каролсон и Патриша слязоха в долните слоеве на тракционното поле, близо до мрежата от силови линии, откъдето се откриваше великолепна гледка към света на франта. От двете им страни отново се бяха появили конвоите от цилиндри и превозни средства, а наблизо вече се разтоварваха другите дискове. Ланиер се завъртя в кръг, разглеждайки планинската верига и морето, отвъд отсамната страна на терминала. Никога досега не беше виждал толкова синьо небе.

Подобно на падащ факел, един метеор проряза небосвода и изчезна в кипящата морска шир. Миг преди да се вреже във вълните, иззад хоризонта бликна сноп от оранжеви лъчи, които го раздробиха на парчета.

— Това е като апотеоз на техния живот — рече Рам Кикура, сочейки мястото, където бе изчезнал метеорът. — Затова франтите са и ще си останат франти. — Тя протегна ръце и хвана Патриша и Ланиер. Олми се присъедини към тримата. — Елате. Скоро слизаме. Тук силата на притегляне е малко по-голяма, в началото ще ви е нужна подкрепа.

Дискът се спусна над обозначеното място за кацане. Прозрачните тракционни полета плавно се прибраха, а мрежата от силови оси придоби хаотичен вид.

— Първи ще слязат адвокатът на президента и директорът на Възела — обяви Рам Кикура. — Следваме ние, после франтите и всички останали накрая.

Олиганд Толер, Хулан Рам Сейджа и техните помощници — двама рибоподобни неоморфи и трима хомоморфи — се спуснаха към средата на хаотичната мрежа и изведнъж се озоваха на платформата за кацане. Олми подкани тяхната група да ги последва и те използваха същия път, озовавайки се само на няколко метра от президентската група.

След месеците прекарани в Шишарк и коридора, гравитацията на Тимбъл ги удари с изненадваща сила, сякаш носеха товар от тухли на гърбовете си. Патриша почувства, че краката й се подкосяват, Хайнеман изпъшка, а лицето на Каролсон отново побледня.

Няколко елегантни, напомнящи автобуси превозни средства, бавно ги доближиха върху големите си бели колела. Докато се настаняваха по седалките, франтът ги обгърна с амортизиращи колани, които донякъде омекотяваха ефекта от повишеното притегляне. Неоморфите, които бяха напълно безпомощни, лишени от своите тракционни полета, получиха специално пригодени колани, които не само се нагаждаха към разнообразните им по форма тела, но и можеха да ги издигат над земята.

— Разходката ще ви хареса — увери ги Рам Кикура, когато автобусите се понесоха по светлия паваж на широкия път. — Отиваме на брега.

Тя обясни, че светът на франта имал репутацията на чудесен курорт не само за хората, но и за всички дишащи кислород същества от Пътя. Значително по-силното ултравиолетово излъчване на местното слънце — жълто джудже — наложило високо в атмосферата да бъде монтиран специален щит. Курортът бил разположен точно в сянката на щита.

— В океана обитават най-различни едри хищници, но нито един от тях не изпитва интерес към човешко месо, а иначе планетата е много чиста. Сякаш е създадена за почивка. Великолепна възможност за всички, които могат да си я позволят — естествено, сред телесните граждани.

Ето че се появи и централната сграда на курортното селище — дълга и ниска постройка, разположена в дъното на просторния плаж с кварцов пясък. Отпред имаше широк залив, с форма на полумесец. Стаите имаха прозрачни врати, декорацията вътре бе най-разнообразна. За да се съхрани духът на старите земни курорти, повечето от мебелите бяха истински и не подлежаха на промяна.

Обядваха в ресторант, чийто стил напомняше модернистичната архитектура от края на двадесети век, а храната се поднасяше от хомоморфи. Никъде не се виждаха механични работници. След обяда направиха кратка разходка до централната сграда и Рам Кикура огледа внимателно отредените им помещения, преди да ги пусне вътре. Все още носеха амортизиращите колани, но Ланиер имаше чувството, че вече започва да привиква. Все пак реши да свали колана, когато го направи Хайнеман, а последният засега изглежда нямаше такова намерение.

След като разгледа стаята си, Патриша се върна при останалите, които се бяха събрали в апартамента на Ланиер. Рам Кикура им съобщи, че следващите няколко часа могат да прекарат както желаят — да си почиват, или да се къпят в океана, а Олми ще се навърта край тях, в случай, че им потрябва.

— Двамата са взели стая на горния етаж — съобщи с поверителен тон Каролсон, след като адвокатката си тръгна. — Според мен са любовници.

Патриша дръпна металната врата към терасата.

— Аз ще се поразходя — обяви тя и погледна към Ланиер. — Освен ако не настоявате да сме заедно.

— Не. Тук сигурно сме в безопасност. Тръгвай.

Ланиер я проследи с поглед, докато се спускаше по пясъка, сред излежаващите се хомоморфи. Имаше дори няколко опасани с колани неоморфи. Той поклати глава и се засмя.

— Все едно, че сме в Акапулко. А това там са литнали балони.

Фарли го прегърна през кръста.

— Никога не съм била в Акапулко, но не вярвам там небето да има подобен цвят.

— Влюбени канарчета — рече Каролсон и погледна с укор Хайнеман. — Ти никога не си бил толкова нежен към мен.

— Аз съм инженер — отвърна Хайнеман. — Не съм свикнал да глезя, а да поправям.

— Такъв си, вярно е — рече Каролсон.

— Божичко, чуйте само какви безгрижни глупости дрънкаме — възкликна Ланиер.

— Само не и Патриша — отбеляза Каролсон. — Хич не й беше приятно, когато вие двамата се прегръщахте. Според мен тя ревнува, Гари.

— Уф — изпъшка Ланиер и се загледа в синьо-зеленото море и отсечения като с нож хоризонт. — За мен тя беше и си остава една загадка.

— Не и за мен — добави Фарли. Всички се извърнаха към нея. — Мисля, че поне малко я разбирам. И аз бях като нея — самовглъбена и мъдра. Упорита. Животът ми се струваше отвратителен, докато не реших да живея нормално и да се радвам на околния свят. Май че по онова време бях на двадесет и четири, или двадесет и пет.

— Утре тя ще навърши двадесет и четири — съобщи им Каролсон.

— Има рожден ден? — попита Фарли.

Каролсон кимна.

— Казах на Олми и му обясних как се прави тържество. Той хареса идеята. Изглежда тук нямат рождени дни. Твърде малко от тях са родени по биологичен път. Имат зрелостни празненства и тържества по най-различни други поводи — най-вече в Аксис Надер. Изглежда за тях остаряването няма същото значение, каквото му отдаваме ние.

— И какво ще представлява нашето тържество?

— Предложих да го организираме в тесен кръг — нашата група, Олми, Рам Кикура. Той се съгласи.

— Ленър, ти си едно малко чудо — похвали я Ланиер, като несъзнателно възприе тона на Хофман. Каролсон се усмихна смутено.

— Всички сме се побъркали — подхвърли Хайнеман, втрещил очи в нея. — Напълно.

Патриша бе изминала не повече от половин километър по плажната ивица, когато зърна точно пред нея, на брега, Олиганд Толер. Носеше къси панталони и шарена хавайска риза, краката му бяха мускулести и леко изкривени навътре.

— Харесва ли ви? — попита я той и се завъртя като професионален модел.

Патриша се изцъкли изненадано. Не знаеше какво да каже.

— Доста се постарах — продължи той, очевидно доволен от предизвикания ефект. — Бих желал да разговарям с вас, ако не възразявате.

— Наистина, не зная… — колебаеше се тя.

— Въпросът е важен. За всички вас.

Тя не отговори, а продължи да го разглежда, свела глава.

— Ако искате, можем да продължим разходката — предложи Толер. Искам да ви обясня някои неща, преди да се срещнете с президента. Ако разбира се той намери време да се срещне с вас.

— Да вървим, тогава — кимна тя и го заобиколи. Толер ускори крачка и я застигна.

— Ние не сме врагове, Патриша. Каквото и да ви е казал Олми…

— Олми не е казвал нищо лошо за който и да било — прекъсна го Патриша. — Не съдете само по моето поведение. Толкова много ми се събра напоследък. Не виждам причини да съм щастлива.

— Напълно ви разбирам — кимна адвокатът, докато вървеше редом с нея. Никой от разхождащите се по плажа изглежда не намираше за странно, че адвокатът на президента разговаря с жена от далечното минало. Не им обръщаха никакво внимание. — Знаете ли, това е любимият ми курорт. Често прескачам насам. Напомня ми какво е да си човек… дали ме разбирате?

— Помага ви да усещате реалността — подхвърли тя.

— Да. И да се освободя от проблемите — поне за известно време. Само че този път почивката ми ще е свързана с работа, а и ще бъде съвсем кратка. Не можем да останем повече от два дни. Ще се опитаме да си осигурим подкрепата ви… Патриша? Мога ли да ви наричам така?

Тя кимна.

— Събитията от последните дни показват, че в момента вие и вашите хора притежавате огромно влияние. Нямаме намерение да го използваме в наша полза — правителството никога не е прибягвало до подобни средства.

Двамата спряха в началото на естествен базалтов вълнолом, сочещ навътре в морето. Патриша вдигна глава и зърна в небето мъничък блестящ метеор, който се носеше под ъгъл спрямо хоризонта. Този път ги нямаше разрушителните лъчи — изглежда метеорът бе твърде дребен, за да изисква подобно внимание.

— Ние помогнахме на франтите да монтират защитната инсталация „Небесно копие“ — обясни Толер. — Когато отворихме вратата, те бяха някъде в ранната атомна епоха. Започнахме с интензивна обмяна на информация, създадохме трайни връзки на базата „клиент-патрон“ и им дадохме всичко необходимо, за да защитават своя свят от кометните и метеорни дъждове.

— И какво получихте в замяна?

— О, за това, което ни дадоха, те се сдобиха не само с „Небесното копие“. Ние им показахме Пътя. В момента те са наши равноправни партньори в обслужването на три врати, както и в търговията с трите свята зад тях. В замяна получаваме част от суровинните материали и информацията. Но най-съществената ни придобивка са самите франти. Вече сте имали възможността да се запознаете с партньора на Олми. Те се оказаха великолепни сътрудници — енергични, сигурни и безкрайно забавни. А и доколкото всеки от нас е в състояние да прецени — те изпитват истинско удоволствие от съвместната работа.

— Звучи ми, сякаш говорите за домашни любимци — рече Патриша.

— Има нещо такова — призна Толер. — Но за разликата от домашните любимци те са разумни — също като нас — и никой не си помисля дори, да се отнася с тях, като с хора втора ръка. Така че, Патриша, крайно време е да забравите предразсъдъците си, ако сте имала такива.

— Смятайте, че вече съм ги забравила — кимна тя. — Исках само да се уверя… — тя вдигна ръце и поклати глава. От началото на срещата не смееше да погледне Толер в лицето.

— Преди да се появим ние, на всеки хиляда години Тимбъл е преминавал през пояс от стари комети. Неизменно и с ужасяваща периодичност са губели половината от населението на планетата. Океанът, който виждате, е образуван от кометна вода — събирана в продължение на милиарди години. По-късно, приблизително преди около милион години, е настъпило известно затишие и именно през този период се появила и еволюирала цивилизацията на франтите. Сетне кометните дъждове се възобновили. С течение на времето франтите започнали да губят своята индивидуалност, за сметка на свободния обмен на информация, за което използвали химични преносители, а сетне и други нематериални форми. Превърнали се в холографско общество, за да понасят по-безболезнено шокът от всеки пореден дъжд. И все пак, франтите осъзнали преимуществата на подобно развитие едва след отварянето на вратата. Сега вече използват широко предоставената от нас технология — високоскоростни пикти, за да се информират взаимно, или да обменят частични индивидуалности. Да си призная честно, не знам кой в крайна сметка е спечелил повече от срещата — франтите, или ние. Ако не беше помощта им, отдавна да сме загубили във войната с джартите.

Патриша го слушаше напрегнато, опитвайки се да попълни огромните празнини в познанията си.

— А защо не изградите подобни взаимоотношения — „клиент-патрон“ — и с джартите? — попита тя.

— Ах! Джартите са съвсем друга история. Вече знаете, че ги заварихме да обитават Пътя, когато за първи път го съединихме със седма кухина.

— Да, казаха ми — кимна тя, припомнила си разказа на злосторника.

— По злощастна случайност Инженерът първосъздател е отворил една от вратите към родния свят на джартите. В този момент времето в Пътя все още не е било синхронизирано с нашето време. Така джартите са получили възможност да обитават приблизително триста години във все още незавършения Път, да го превърнат в свой втори дом и дори да се научат да отварят макар и примитивни врати. Силни, интелигентни, агресивни и абсолютно убедени в своята предопределеност да се разпореждат във всички вселени. Цели десет години водихме кръвопролитна война, докато съумеем да ги изтласкаме назад. След това отворихме няколко внимателно проучени врати и запълнихме първия сегмент от Пътя — до маркировка 1х5 — с почва и въздух. Сраженията продължаваха през цялото време, докато строяхме Аксисград — отблъсквахме ги все по-назад и запушвахме вратите им. Когато джартите отстъпиха зад маркировка 2х2 вдигнахме защитна бариера. Опитахме се да влезем в преговори с тях, да търгуваме и обменяме информация. Но те не проявяваха никакво желание. Вече си давахме сметка, че е невъзможно да ги прогоним напълно от Пътя — не ни достигаха сили за това.

Патриша приседна на стълбата, която водеше към вълнолома.

— Ние с какво можем да ви помогнем?

— Въпросът е доста сложен. Най-добрата помощ ще бъде подкрепата ви. Или дори въздържането от открито противопоставяне.

— А защо не се завърнете всички на Земята? — предложи Патриша. — Такава, каквато е сега.

Толер я погледна, изненадан от неочакваната промяна в разговора.

— Вярно — кимна той и седна до нея, а тя се отмести. — Такава, каквато е сега. Лично аз не виждам никакъв смисъл да се връщаме на Земята — въпреки трогателния апел на господин Ланиер.

— Можете например да помогнете на оцелелите.

— Патриша, те — вие — неминуемо ще следвате нашия път. Не виждам защо трябва да се месим в този естествен процес. Това, че по случайност сме извършили завой във времето и сме се завърнали точно в най-трагичния момент от нашата история според мен не е втора възможност. За момента по-скоро е пречка. Олми обясни ли ви за нашия план да прогоним джартите от Пътя? Да ги прогоним завинаги?

Тя поклати глава.

— Планът наистина е амбициозен. Чули сте слуховете за възможното разделяне на Аксисград, нали?

Патриша реши да се престори на пълна невежа и отново поклати глава.

— Още преди години нашата група по изучаване и изследване на потока стигна до заключението, че Аксисград може да бъде ускорен почти до с — до скоростта на светлината. При това без никакви рискове за града и неговите обитатели, ако изключим леко неразположение…

— Мисля, че това трябва да го чуят всички — прекъсна го Патриша и се изправи. — Имам пред вид цялата група. Не само аз.

— Можете да им предадете нашия разговор. Дори да им помогнете сами да получат информация по въпроса — има я в Градската памет. Олми също би могъл да ви обясни.

— А защо досега не сте ни казали?

— Патриша, нашият свят е невероятно сложен — знаете го не по-зле от мен. Съмнявам се, че Олми е имал възможността да ви запознае дори с една хилядна от всички важни неща, които трябва да знаете.

— Добре — примири се Патриша и седна на пясъка. — Слушам ви.

— Развиването на подобна скорост ще отнеме приблизително един ден с ускорение около триста g — което е доста близо до теоретичната граница на нашите инерционно-поглъщащи системи, както и за обект с подобни размери, движиш се в потока. Самият поток ще бъде подложен на огромно натоварване, вследствие на което ще се превърне в източник на твърдо лъчение и тежки частици… По важното е, обаче, че обект движещ се вътре в Пътя дори с една трета от скоростта на светлината, ще предизвика ударна пространствено-временна вълна. Градът ще достигне подобна скорост приблизително в сектора отвъд 1.7х9 и ще премине с опустошителен ефект през териториите, завладени от джартите. Релативистичните изкривявания вътре в пътя ще бъдат неописуеми. В момента на преминаването ще бъде променена самата конструкция на Пътя, а наличните врати — и тези на джартите — просто ще престанат да съществуват. Ще бъдат пометени — той плъзна длан по пясъка за да покаже как ще стане. — Така както по ваше време сте изглажда гънките на дрехите с помощта на ютия.

Патриша разглеждаше замислено хоризонта. Умът й вече работеше на нова вълна — опитваше се да си представи предмет, движещ се със скорост близка до тази на светлината вътре в Пътя, както и всички произтичащи от това последствия.

— Величествен замисъл, не мислите ли?

Тя кимна с отвлечен вид.

— И колко навътре по Пътя възнамерявате да продължите?

— Този въпрос все още се обсъжда.

— А алтернативите?

— Съвещанието продължава и в момента. Вече три седмици. По наша преценка, до една година — дори по-малко — джартите ще пробият вдигнатата бариера. Малко след това ще завладеят нашите най-далечни врати — ние, естествено, ще ги затворим и ще евакуираме персонала — но ако продължава така, до десет години ще бъдем изтикани обратно в Шишарк. А за да се отървем от тях, ще се наложи да разрушим Пътя. Загубата ще е невъзвратима.

— Уверен ли сте в това?

Толер кимна.

— Не можем да ги задържаме твърде дълго. Силите им нарастват, на всичко отгоре са привлекли на своя страна и нови съюзници — отваряйки врати в участъка от Пътя, който заемат.

— Вие не можете ли да постъпите по същия начин?

— Както вече споменах, те са обитавали пътя няколко столетия повече от нас. Познават го далеч по-добре, въпреки, че ние сме неговите създатели.

Съзнателно или не — Толер не бе споменал нищо за възможностите, за които й бе говорил злосторникът — откъсване на Шишарк от близкия край на Пътя, така че коридорът да продължи своето съществуване независимо от машините в шеста кухина. Тя реши, че ще е твърде рисковано, ако попита за тази възможност.

— Невероятно — промърмори Патриша. — Ще разполагам с неограничен материал за разсъждения.

— Патриша, простете, че наруших всички правила на етикецията. Вие бяхте толкова любезна да ме изслушате. Времето ни е доста ограничено, както сама виждате, а с вашата поява ситуацията се усложни още повече…

— Сигурно е така — съгласи се тя. Може би дори повече, отколкото предполагате… — Искам да се връщам.

— Разбира се. Ще ви правя компания.

Тя се усмихна, но мислите й бяха далеч. Почти не разговаряха по пътя назад. Патриша усещаше как в нея постепенно се заражда познатото състояние на напрегнато себеотдаване, на преосмисляне на чутото и наученото през призмата на нейните разсъждения. Тя надникна в стаята на Ланиер, извини се, сетне се прибра в своята стая, излегна се и затвори очи.

Толер поздрави останалите членове на групата и им обясни, че двамата с Патриша обсъждали някои особено важни въпроси. След като излезе Ланиер почука на вратата на Патриша, но отговор нямаше.

— Патриша? — повика я той.

— Да — отвърна едва чуто тя, търкайки уморено лице.

— Добре ли си?

— Сега си почивам. Ще дойда за вечеря.

Той погледна часовника, до следващото хранене оставаше близо час. Върна се в своята стая.

— Как е тя? — попита Каролсон.

— Каза, че нищо й няма. Май беше задремала.

— Едва ли — поклати глава Фарли. — Питам се, какво ли й е казал Толер?