Грег Беър
Еон (57)

ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Плетнев подпря брадвата на ствола, въздъхна шумно и изтри влажното си чело с груба кърпа. На няколко метра от него насечените трупи бяха подредени една върху друга, в очакване да бъдат сковани за стена на поредната барака. През последните дни Плетнев бе участвал в най-различни мероприятия — бъркане на кал, за замазване процепите в стените и разчистване на нови терени.

Зад него стояха със скръстени ръце Анековски и Гарабедян. Двамата оглеждаха района.

— Да не искате да кажете, — заговори Плетнев, след като си пое дъх, — че се е променил дотолкова, та не бива повече да му вярваме?

— Той не се интересува от управлението на лагера — каза Анековски. — А нас държи встрани.

— Встрани от какво?

— Първо, — продължи Анековски — отнася се със сподвижниците на Виелгорски, сякаш са деца, направили невинна беля, а не опасни съперници.

— Е, намирам го за мъдро. Кой би могъл да се закълне, дали са отишли при Виелгорски доброволно?

— И това не е единственият проблем — заяви Анековски. — Често напуска лагера, взима влака за библиотеката и прекарва дълги часове в залата. Видът му е объркан. Според мен, някой е пипал в мозъка му.

Плетнев погледна Гарабедян.

— Какво ще кажете по въпроса, другарю майор?

— Вярно е, че не е същият — призна Гарабедян. — Самият често го повтаря. Непрестанно твърди, че бил умрял. А после го възкресили. Тук има нещо нередно.

— Може ли да се каже, че той все още е генерал Павел Мирски?

— Защо питаш? По-добре кажи според теб добър началник ли е — предложи Анековски. — Всеки от нас би се справил по-добре.

— Недоволен ли си от преговорите с американците? — попита Плетнев.

— Не бих казал — поклати глава Гарабедян. — Всичко там върви гладко.

— Тогава, не разбирам от какво се оплаквате. С времето ще се нормализира. Прекарал е тежка травма — и доста загадъчна. Нищо странно, че това го е променило.

Анековски се намръщи и поклати глава.

— Не ми харесва това, че не се допитва до нас. Взе много погрешни решения.

— Но и много правилни — настояваше Плетнев. — Той убеди американците да ни допуснат отново в градовете.

— Този човек не е с всичкия си! — извика гневно Анековски. — Самият той признава, че не е същият… че не е онзи генерал, на когото трябва да се подчиняваме.

Плетнев втренчи поглед в лицето му, после вдигна очи към плазмената тръба високо над тях.

— А какво, според теб, щяха да направят за нас Виелгорски и Язиков? Нищо. Само щяха да объркат нещата. А нас тримата — да ни разстрелят. Вижте какво, да не търсим дявола там, където го няма. Дори Мирски да е дявол, той е на наша страна.

— Той е агне, а не дявол — възрази Гарабедян. — Вярно, че ми е приятел, но…

Плетнев го погледна въпросително.

— Добре де, просто не знам как ще постъпи в кризисен момент.

— Мисля, че кризата остана назад — каза Плетнев. — Хайде стига сме дрънкали. Само люшкаме лодката, в която седим. Оставете ме да си сека на спокойствие.

Гарабедян кимна, пъхна ръце в джобовете и бавно пое към гората. Анековски остана да седи на едно отсечено дърво, загледан в Плетнев.

— Знаеш ли, има мнение да те издигнем за наш водач — произнесе тихо той. — Никой не желае злото на генерал Мирски.

— Отказвам — каза Плетнев без да вдига глава.

— Ами ако той се побърка?

— Няма — успокои го Плетнев.

— Къде сте? — извика за кой ли път Мирски.

Стоеше в средата на редицата от кресла в библиотеката, а наоколо бликаха подобно на фонтани колони с информация. Бузите му бяха зачервени и влажни, а вратът го сърбеше от гняв и отчаяние.

— И вие ли сте мъртви, като мен? Екзекутираха ли ви?

Никакъв отговор.

— Вие ме убихте!

Той стисна зъби и направи мъчителен опит да си поеме дъх. Знаеше, че опита ли се да каже още нещо, ще започне да пелтечи нечленоразделно. Добре познатият предупредителен сигнал в главата: Опитваш се да използваш материал, който не е част от твоята личност, беше на път да го лиши от разсъдък. Почти всичко, за което се опитваше да мисли, рано или късно го довеждаше до този ограничителен сигнал. Неведнъж бе опипвал внимателно границите на своите познания и спомени, прекарал бе дълги безсънни нощи, докато накрая разбра, че всъщност не се нуждае от сън.

Имаше странното усещане, че повечето от спомените му бяха конструирани повторно по принципа на логическата връзка. Цялата лява половина на тялото му притежаваше неуловимо и свежо излъчване, сякаш бе съвсем нова, току що създадена. Но Мирски знаеше, че не тялото, а съответната половина на главата му е нова.

През първите дни все още хранеше надежда, че с времето всичко ще се оправи. Вярваше, че ще го приемат, както се приели Лазар, надяваше се да го обърне на шега, макар Пагодин да бе разказал на всички, че Виелгорски му бе пръснал черепа. Ала нищо не се получи от шегата.

Войниците, които бяха прекарали дълги дни на пост пред библиотеката, често я наричаха могила. А какво може да се появи от вътрешността на една могила?

Шегата му се оказа мрачно описание на действителността. Никой не смееше да му възразява, гледаха го сякаш бе призрак, а не наскоро произведен генерал-лейтенант. За тях той вече не беше Павел Мирски, а странник, дошъл от дебрите на града.

Суеверието бе пуснало здрави корени сред неговите войници.

И ето, че само след седмица, откакто бе поел управлението, той отново се завърна в библиотеката. През първите дни се боеше, че веднага щом влезе, ще бъде посрещан от тримата политически офицери. И ще го застрелят отново.

Суеверие.

Наложи се да почака доста, докато си тръгнат предишните посетители — първо двама китайци, мъж и жена, а после един от неговите подчинени — старшина Рожденски. Едва когато библиотеката опустя, Мирски влезе.

А после крещя до прегракване.

Седеше, отпуснат в едно кресло, заобиколен от потоци информация и чоплеше с отсъстващ вид капака на пулта. Накрая пъхна пръсти в петте жлеба.

— Законът — нареди той. — Искам да науча всичко за спазването му в изоставения град.

Библиотеката зададе няколко насочващи въпроси, за да стесни доколкото е възможно границата на обсъжданата тема.

— Убийство — каза той.

Материалът бе богат и подробен. Наказанието за убийство се състоеше от няколко етапа — детайлно психологическо изследване на престъпника, а после прекрояване на неговата личност — ако се налагаше подобна мярка.

Това не е наказание, подчертаваше се в статията, а поправка, изкупване на дълга пред обществото.

— Но какво би станало, ако нямаше закон, нито полиция, съдии с техните съдилища, или психолози?

Заподозреният може да бъде задържан деветнадесет дни. Ако за този период не бъде издадена присъда, или не бъде уточнено обвинението, той се освобождава и прехвърля на лечение в клиниката.

— А ако не съществува и клиника за подобно лечение?

Заподозреният се освобождава под негова собствена гаранция.

— И къде го освобождават?

Ако не изяви други желания, на мястото на задържането.

— А къде се отвежда след арестуването?

Ако е задържан в сграда, където съществува възможност за прилагане на необходимите осигурителни мерки…

Пред него изплува проекция на част от библиотеката, която се намираше зад северната стена, скрита бе зад невидима врата и се състоеше от няколко помещения със специално предназначение.

… заподозреният бива задържан там в упоено състояние до пристигането на специалните органи, или докато изминат деветнадесет дни. В подобни случаи медицинските специалисти изпълняват функцията на полицаи.

Разполагаше с още два дни.

Мирски се завърна в четвърта кухина и през следващите няколко часа изпълнява досадната роля на командващ лагера. Междувременно се срещна с Хофман и Римская и обсъди въпросите за отварянето на градовете за свободно посещение.

Веднага щом срещата приключи, той се въоръжи с един АКВ и се върна обратно в трета кухина. В библиотеката имаше петима посетители — отново Рожденски и четирима натовци, един от тях — американски морски пехотинец. Мирски изчака търпеливо да си тръгнат и влезе в залата с автомат в ръка.

Предишният път бе дал възможност на политическите офицери да изберат сами как да постъпят с него. Сега вече не се съмняваше, че при втора подобна възможност, отново ще се опитат да го убият. Значи, оставаше да прекара два дни в библиотеката, в очакване…

Няколко часа залата остана пуста. В това време Мирски започна да осъзнава колко безсмислен е първоначалният му план. Почти сигурно бе, че всеки миг ще се появят нови посетители. Трябваше да осъществи замислената екзекуция тайно, иначе последствията щяха да бъдат непредвидими. Не съумее ли да унищожи напълно телата на тримата политически, вероятно те щяха да бъдат възкресени също като него, а той на свой ред щеше да прекара деветнадесет дни в помещението за задържане. И после всичко щеше да започне отначало — един безумен кръг на насилие, сякаш роден от болното въображение на Гогол.

Той изтича при стената, зад която се намираха — засега в безсъзнание — тримата политически офицери — опря автомата на пода и се огледа замислено.

— Аз не съм човекът, когото убихте — произнесе Мирски. — Защо трябва да ви отмъщавам?

Дори и да чувстваше, че е същият, това можеше да е самозаблуждение. Защото най-сетне имаше възможност да направи онова, за което бе мечтал от години. Вероятно инцидентът бе пробудил в него отдавна забравеното желание, разрушавайки същевременно някаква ирационална част от съзнанието му, отговорна за доскорошното подтискане на импулса.

Мирски винаги бе мечтал за звездите, но не желаеше да ги получи с цената на своята душа. А да работиш в съветската система, означаваше непрестанно да бъдеш изправен срещу хора като Белорезки, Язиков и Виелгорски. Такива като тях изпълваха страниците на руската история — завистливи лакеи или деспотични управници.

Време беше да разкъса порочния кръг. Може би втора възможност нямаше да му се отдаде. Вече бе изпълнил дълга си — веднъж бе загинал в името на своя народ. Ех, ако генерал-майор Сосницки бе издържал… Но тогава Мирски нямаше да е на неговото място.

Той напусна сградата на библиотеката и взе влака за четвърта кухина. Там събра необходимите припаси в каросерията на един камион — никой не го попита за намеренията му, дори Плетнев, който го следеше от известно разстояние с изненадано изражение на лицето.

„Обзалагам се, ще се радват, когато узнаят, че са се отървали от мен — помисли си Мирски. — Нека се занимават с дребните си интрижки. А политическият триумвират може отново да заеме полагащото му се място. Твърде дълго бях спънка…“

Все пак, длъжен бе да остави прощална записка на Гарабедян:

Виктор,

Тримата политически скоро ще се върнат. До четиридесет и осем часа ще се появят в библиотеката на трета зала. Ако желаете, приемете ги като ваши ръководители. Аз повече няма да им преча.

Павел.

Мирски остави бележката в палатката на Гарабедян.

После се отправи към все още неизследваната част на гората. Там го очакваше така желаната самота — можеше да построи сал, с който да се добере до просторния горист остров в средата на езерото, или просто да се скита из пущинаците, които се виждаха на петдесетина километра пред него.

А после щеше да решава какво да прави.

Но не смяташе да се връща.