Грег Беър
Еон (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Последната част от четвърта кухина се изниза бързо зад прозорците на влака, мярна се някакъв горист хълм и малки езера, от които стърчаха скали.

— Линията свършва в шеста кухина. Там ще се срещнем с Джоузеф Римская и някои членове на китайската научна група.

— Римская? Имах преподавател със същото име в УКЛА.

— Благодарение на него си тук. Той те препоръча.

— Но той напусна университета и отиде на работа в Бюрото по математика и статистика.

— Във Вашингтон се е запознал със Съветника — добави Ланиер.

Римская им водеше семинарите по специална математика. Патриша не го харесваше, беше едър, грубоват мъж, с червеникава брада, гръмогласен и догматичен човек, професор по политическа икономия и експерт по статистика и информационната теория. Взискателен като преподавател, Римская по нейно мнение бе лишен от интуицията, която помагаше на учения при сложни научни изследвания. За нея той си оставаше типичен представител на академичните среди — енергичен, непреклонен към грешките, но и лишен от въображение.

— Какво търси тук?

— Съветникът го смята за особено полезен.

— Специалността му е статистическа теория на поведението на масите. Това е по-скоро част от социологията.

— Точно така — кимна Ланиер.

— Тогава…

Ланиер махна раздразнено с ръка.

— Помисли, Патриша. Къде са отишли предишните обитатели на Камъка? Защо са отишли там, как са отишли?

— Не зная — отвърна притихнало тя.

— Ние също не знаем. Поне засега. Римская е ръководител на социологичната група. Може да се окаже особено полезен.

— Все ми се струва, че така се подхожда към проблема отзад.

— Прояви малко търпение, също като мен — посъветва я Ланиер.

Патриша сведе глава.

— Не мога да ти обещая — рече тя. — Освен това, ще те помоля да не отвръщаш така заядливо, когато задавам неудобни въпроси.

— Добре, само не приемай нещата лично — съгласи се Ланиер.

И той е под напрежение, помисли си тя. Какво пък, на мен да не ми е лесно. Нима може човек толкова бързо да привикне към невероятни неща като библиотеката… или самият Камък? Освен това, сигурно има още толкова много…

Кой знае защо си представи, че в седмата кухина я очаква дълга редица от черни дъски, пред които са се подредили разрошени математици и си блъскат главите над какви ли не нерешими проблеми. А от огромния висящ в небето екран ги следи Съветникът — като някакво божество. Ланиер беше неговото превъплъщение.

— Римская е наполовина руснак — продължи Ланиер. — Баба му е била емигрантка. Говори перфектно руски. Понякога го използваме за преводач.

Влакът се носеше все по-бързо и внезапно пред тях се изправи стената на северния полюс на кухината.

В петата кухина бе далеч по-тъмно, отколкото в предишните. Горните слоеве на атмосферата в цилиндъра бяха скрити от ниски, мрачни на вид облаци, които поглъщаха светлината от плазмената тръба. Под облаците се простираше пейзаж достоен за вагнерова опера — голи планини, лъскави като антрацит. Далеч по-нататък, към средата на кухината, върховете на планините изглеждаха още по-назъбени, обсипани с раздробени отломки и насечени от хоризонтални тераси.

— Какво, по дяволите, е това? — попита тя.

— Нещо като отворена мина, доколкото ми се струва. Нашите двама геолози — вече се запозна с Робърт Смит, той е единият — та те смятат, че докато предишните обитатели са изкопавали отвътре Камъка, са оставили петата кухина недовършена. За да черпят от нея суровинен материал. Така и станало, а това, което виждаш, са последиците.

— Направо като сцена от някой стар филм на ужасите — добави Патриша. — Не ти ли се мярва някъде там и замъкът на граф Дракула?

Известно време мълчаха, докато влакът прекосяваше един тунел в шеста кухина. Постепенно скоростта му намаля, а отвън се появи слаба светлина.

— Краят на линията — обяви Ланиер и стана.

Последната гара бе издълбана под земята, с платформа от червеникав бетон и стени от черна астероидна скала. Платформата бе разчертана със светещи линии, сякаш по нея са се подреждали дълги опашки.

— Това е станцията на работниците — каза Ланиер. — А след преустрояването на шеста кухина е било отправен евакуационен пункт. Приблизително, преди шестстотин години.

— От колко време е изоставен Камъкът?

— От пет века.

Пресякоха платформата и приближиха помещение с прозрачни стени, от които се разкриваше прекрасна панорамна гледка към шестата кухина.

Подът на долината бе изпълнен с гигантски инертни механични форми, цилиндри и кубове, купища от кръгли плоскости, наредени една върху друга, които напомняха на някакъв чудовищен пулт за управление. Зад последната сграда започваше дълга редица от цилиндрични резервоари, която се скриваше зад далечна стена. Стената бе висока най-малко сто метра, а диаметърът на цилиндрите бе поне петдесет. Ниско долу, под нивото на гарата и между редиците от цилиндри имаше тясна и дълбока клисура, в която блестеше вода. По двата края на канала се простираха тръбопроводи, завършващи в помпена станция с исполински размери. Над всичко това бяха надвиснали черни буреносни облаци, от които се сипеше дъжд, примесен с едри парцали сняг. Долавяше се някакво далечно пулсиране, по-скоро с усет, отколкото със слух, като инфразвуково туптене на движещи се планини или стържене на дълбоко морско дъно.

Патриша вдигна глава и различи в процепа между облаците далечната страна на кухината, която също бе натъпкана с подобни на вид странни и непонятни машини.

— Нито една движеща се част в цялата долина, ако изключим някои детайли на помпения механизъм — каза Ланиер. — Строителите са разчитали на предварително програмиран цикъл от атмосферни промени. Дъждът отнема топлината, спуска се в канала или в други водни резервоари, откъдето се изпарява, отнася топлината нагоре със себе си, а системата за поддържане на атмосферата я отвежда, все още не знаем как и къде.

— И какъв е смисълът на всичко това?

— Когато проектирали Камъка, решили в шестата кухина да построят град. Тогава все още са смятали ускорението на Камъка да не надвишава три g. Малко преди да започнат строежа обаче — и най-вече преди да се заемат със земекопните работи — открили начин да ускоряват максимално Камъка. Методът е доста сложен и скъп, но пък създава възможност сградите да се строят като на Земята. И така, в шеста кухина монтирали машина за селективно поглъщане на инерционната сила, части от която виждаш сега. — Той кимна към гледката зад стъклото. — Ето защо нито един под не е наклонен, а реките и езерата не са оборудвани с предпазни стени. Просто не се нуждаят от тях. Шестата кухина може да поглъща селективно инерцията на всеки обект в Камъка. В състояние е също да овладява последствията от ускорението и забавянето в мащабите на целия астероид. Имаше възможност да почувстваш действието й докато се возехме във влака. Способна е да се саморегулира, макар че все още не сме открили месторазположението на нейния „мозък“.

Дъждът шибаше прозрачния покрив и се стичаше по наклонения прозорец към стълбите. Ланиер се загледа в едрите като перли капки.

— След това машината е била модифицирана и разширявана на няколко пъти. В началото е била разположена на площ от три квадратни километра, а в останалата част от кухината е имало заводи и изследователски лаборатории. Сега машината поддържа и седмата кухина.

Откъм канала към гарата тичаха четирима, облечени в яркожълти дъждобрани. Камионът бе паркиран недалеч зад тях, на една кална купчина.

— Ето ги и посрещачите — каза Ланиер. Четиримата доближиха вратата и отдолу повя хладен въздух. Шумът от дъжда се усили. Патриша продължаваше да разглежда долината, вперила поглед към отсрещния полюс. Досегашните напречни стени на кухините бяха гладки, лишени от каквито и да било детайли. Тази тук бе изпъстрена с правоъгълни кухини, разположени на равни интервали, като изсечени в скалата стъпала. Като се имаше пред вид разстоянието, вероятно стените на тези правоъгълници бяха дълги поне километър. Вътре се виждаха огромни елипсовидни обозначения.

Първият от посрещачите излезе на платформата и бутна назад мократа мушамена качулка. Патриша отмести поглед към своя доскорошен преподавател, с червендалесто лице и дребни, някак подозрителни очички. Римская беше точно такъв, какъвто го помнеше. Той я изгледа навъсено, сетне подаде ръка на Ланиер. Зад него се изправи стройна русокоса жена и двама китайци — мъж и жена, които носеха зелени шапки, а от дъждобраните им се стичаше обилно вода.

Римская приближи Патриша, а на лицето му се четеше едва ли не отвращение.

— Госпожице Васкес — заговори той. — Надявам се да оправдаете доверието ми. Не бих желал да изглеждам глупак, задето защитих вашата кандидатура.

Тя отвори уста, погледна го смаяно, сетне въздъхна и се засмя.

— Аз също се надявам, господин професоре!

— Не му обръщайте внимание — намеси се русата. Имаше приятен, нисък глас със слаб английски акцент. — От четири месеца насам само ви хвали. — Тя протегна ръка и Патриша я стисна. — Аз съм Карен Фарли, а това са Фу Дзи Ми и Чанг И Синг. — Чанг се усмихна любезно на Патриша, беше пуснала дълги кичури покрай лицето си — последна китайска мода.

— Ние сме от Пекинския Технологичен Университет.

Римская разглеждаше Патриша присвил сивите си очи.

— Здрава сте, нямате космическа болест, нито пък емоционален стрес?

— Добре съм, професоре — отвърна тя.

— Чудесно. В такъв случай вие — той посочи Фарли, Фу и Чанг — ще имате грижата за нея. Ще отсъствам седмица, може и по-дълго. — Римская протегна ръка и стисна десницата на Ланиер. — Уморен съм — призна си той. — И най-вече защото все още не знам какво означава всичко това. Нали знаеш, въображението ми е слабото място… — той сви рамене. — Надявам се, че на вас проблемът ще допадне повече, госпожице Васкес. — Той се поклони леко, вдигна багажа си и пресече платформата към спрелия влак.

Патриша го изпроводи с поглед.

— Малко му завиждам — обади се Фу. Имаше чудесно калифорнийско произношение. На ръст бе колкото нея, леко пълничък, късо подстриган, с детинско лице. — Наскоро четох някои от разработките ви, госпожице Васкес.

— Патриша, ако обичате.

— Опасявам се, че далеч надхвърляха способностите ми. Двамата с Чанг сме електроинженери. Карен е физик.

— Теоретична физика. Направо пламтях от нетърпение да се срещна с вас.

— Горях — поправи я Ланиер.

— Добре де. — Фарли се усмихна на Патриша. — Аз също съм китайска гражданка. Отначало никой не се сеща. Поправяйте ме, моля, когато греша.

Патриша се оглеждаше смутено между тях. Чувстваше се не на място, все още не беше готова да се среща с нови хора, да създава взаимоотношения.

— Трябва да покажем на Патриша и седма кухина — обади се Ланиер. — Освен ако не иска преди това да си почине.

— Не — поклати твърдо глава Патриша. — Искам още днес да изгледам филма докрай.

— Ето това се казва жена — похвали я Фарли. — Смела до припадък. Виж, на това съм готова да се възхищавам. Чанг е същата. Дзи Ми — тук го наричаме Късметлията — е доста мързелив.

— И тя е същата като професор Римская — безскрупулни робовладелци — оплака се Чанг. Английският й е не беше така гладък като на другите. Тя извади два навити на руло дъждобрана и ги подаде на Ланиер и Патриша. Облякоха се и излязоха на дъжда.

Миришеше на влага, озон и метал. Дъждът бе отслабнал, не се виждаха и парцали сняг. Водата шуртеше по водосточните тръби, събираше се в канавките около пътя и изчезваше в един от близките резервоари. Патриша надникна в него, но видя само непрогледен мрак.

Камионът, който ги очакваше на шосето бе досущ като този, с който Ланиер я бе разхождал из първа кухина. Фарли предложи на Патриша седалката до шофьора, а останалите се настаниха отзад, като разблъскаха кашоните с прибори, за да си направят място. Фарли даде газ и камионът се понесе напред.

Пътят се виеше между цистерните, подредени в гигантски комплекси, а през мъглата изплуваха и се скриваха огромни, неясни очертания. Фу Дзи се наведе напред между седалките.

— Шосето прилича на асфалтирано, но не е. Това е астероидна скала, само че металът е извлечен и заменен с мазут. Изключително здрава настилка, няма никакви пукнатини. Интересно, кой ли ще се сети да го патентова?

Странно, но мъглата й действаше успокояващо. Сякаш се намираше във вътрешността на скъпоценен камък с помътнели стени. Дъждът се усили и тропащата по покрива на кабината вода — в комбинация с топлия въздух, който лъхаше от вентилатора — създаваше приятно усещане за уют, все едно, че си седеше в къщи пред телевизора и гледаше някакъв филм.

Малко по-късно приятното усещане я напусна. Ланиер я наблюдаваше внимателно. Тя срещна погледа му, после изви глава встрани. Защо всички я смятаха за толкова важна? Какво можеше да направи, изправена пред цялата тази монументална загадка?

Дори само размерите на всичко, което виждаше около себе си, бяха в състояние да парализират мисълта й. Когато разглеждаше далечната стена в пролуките между плътните облаци, струваше й се, че е на борда на совалката и навлиза в земната атмосфера.

Камионът се изкачи на магистралата и само след двадесет минути прекоси долината. Скоро наближиха и познатата вече арка, вдигната над входа на тунела. Фарли включи светлините и тунелът ги погълна.

След лошото време в шеста кухина, ярката светлина на плазмената тръба бе особено приятна.

— Още малко и току виж сме чули песента на птиците — възкликна Патриша.

— Де да можеше — подхвърли Фарли. Спуснаха се по рампата. Пътят пред тях бе прав като стрела, платното бе по-тясно от магистралата в шеста кухина, но покрито със същата настилка. От двете страни, в продължение на няколко километра се виждаха само пясъчни хълмчета, увенчани отгоре с корони от повяхнала трева. Недалеч се мяркаха и редки горички от ниски, превити дървета. На запад, където подът на кухината се извиваше нагоре, Патриша забеляза езера и дори една река, която сякаш извираше от проход под тунела за шеста кухина. Облаците бяха останали зад тях. Пейзажът изглеждаше непроменен, докъдето й стигаше погледът. Плазмената тръба се появяваше в центъра на стената между шеста и седма кухина и продължаваше по-нататък като пътеводна светлина.

Патриша долавяше съвсем ясно нетърпението на околните. Всички очакваха да видят реакцията й.

Реакция на какво? Всъщност, на пръв поглед, за разлика от предишните, кухината не се отличаваше с нищо особено. Неусетно я завладя напрежение. Какво толкова трябваше да каже?

Ланиер я докосна леко по рамото.

— Какво виждаш? — попита той.

— Пясък, трева, езера, дървета. Река. Няколко облака.

— Погледни право напред.

Тя погледна. Въздухът бе кристално чист. Видимостта бе най-малко тридесет километра. Въпреки това отсрещният полюс не се виждаше така ясно, както напречните стени в предишните кухини. Тя присви очи и се опита да проследи плазмената тръба до мястото, където би трябвало да завършва.

Тръбата не свършваше. Тя продължаваше, макар с отслабваща светлина и се сливаше накрая с хоризонта.

Разбира се, за един наблюдател, намиращ се на плоска повърхност — каквато представляваше дъното на цилиндъра, в посока успоредна на оста — хоризонтът трябваше да е разположен много високо…

— Тази кухина е по-дълга — каза тя.

— Така е — съгласи се предпазливо Фу Дзи. Чанг също кимна и се усмихна, сякаш бе чула някаква шега.

— Чакайте да помисля малко. Изминахме приблизително двеста и двадесет километра вътре в Камъка, който е дълъг двеста и деветдесет километра. Значи, тази кухина може да е дълга най-много петдесет километра. — Ръцете й трепереха. — Но не е.

— Погледни по-внимателно — посъветва я Ланиер.

— Трябва да е някаква оптическа илюзия. Не мога да видя стената на северния полюс.

— Не можеш ами — съгласи се с очевидна симпатия Фарли.

— Тогава? — Патриша се огледа в кабината. Останалите я наблюдаваха с безстрастни лица, само Чанг се усмихваше загадъчно. — Какво толкова трябва да видя, дявол да го вземе?

— Ами ти ни кажи — отвърна Ланиер.

Мислите й се блъскаха яростно, тя завъртя глава, впери поглед в далечината и се опита да прецени размерите на последния цилиндър.

— Спрете камиона.

Фарли удари спирачки и Патриша скочи на пътя. Заобиколи кабината, изкачи се по стълбичката от другата страна на кабината — върху малката платформа — и се загледа по посока на пътя. Шосето продължаваше да хоризонта, където се губеше от погледа. Никаква стена, никакви бариери. Пейзажът наоколо също изглеждаше непроменен.

— Доста по-голяма е — каза тя. Фарли и Ланиер бяха слезли от кабината и гледаха нагоре към нея. Фу Дзи и Чанг се присъединиха към тях. — По-голяма дори от астероида. Във всеки случай, продължава отвъд края му. Това ли искате да ми кажете?

— Нищо не сме ти казвали — отвърна Ланиер. — Само показваме. Това е единственият начин.

— Искате да кажете, че кухината не свършва, че излиза навън през стената? — Тя почувства, че гласът й започва да трепери от надигащата се паника.

Онзи професор в Станфърд, преди шест години, май бе сгрешил. Не само боговете и извънземните бяха в състояние да възприемат работата й. Сега вече знаеше защо я бяха взели от Ванденберг и я бяха докарали тук, на Камъка.

Седмата кухина продължаваше безкрайно.