Грег Беър
Еон (46)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

От подземната станция до площада на библиотеката Чанг и Фу вървяха ръка за ръка. Почти не разговаряха, но и двамата бяха доволни, че са заедно. Преди няколко часа им бе хрумнала идеята да посетят библиотеката — това светилище, за което мнозина мечтаеха, а все още твърде малко бяха видели с очите си. Не повече от двадесетина души от учените и войниците — по единично, или на групи — досега бяха влизали в библиотеката, за да се върнат с възторжени сведения за нейните истински възможности. Впечатлен от дузина подобни изявления, Фу поиска разрешение от Хуа Линг и благодарение на това, че напоследък научната дейност бе доста ограничена, шефът на китайската научна група се съгласи.

Ала тук нещо не беше наред. Пред входа на библиотеката се бяха скупчили разтревожени руски войници. В мига, когато зърнаха приближаващите Фу и Чанг, те залегнаха на площада и насочиха автоматите си към тях. Фу вдигна инстинктивно ръка, а Чанг се дръпна назад, готова да побегне.

— Почакай, мила — прошепна Фу.

— Какво правят онези?

— Не зная. Но по-добре да избягваме резките движения.

Двамата останаха неподвижни в продължение на няколко сякаш безкрайни минути, а през това време руснаците разговаряха шепнешком. Разнесе се нова гръмка командна, те се изправиха и метнаха автоматите на рамо.

— Можем ли да продължим? — попита Чанг.

— Не, опасността още не е отминала.

През площада към тях се приближаваха двама руснаци. Спряха на десетина метра от тях.

— Говорите ли руски? — запита единият.

— Аз говоря — отвърна Чанг. — Но английският ми е по-добър.

— Мой английски ужасен — демонстрира ограничените си познания руснакът. — Вие сте китайци?

— Да. Излязохме на разходка — обясни Чанг. После разговорът продължи на руски.

— Аз съм старшина Рожденски, а това е старшина Фремов. Нещо странно се случи в библиотеката, но не знаем какво. Забранено ни е да допускаме когото и да било наблизо, на всичко отгоре сградата затвори вратите си и не можем да проникнем вътре.

— Имате ли представа какво точно е станало? — попита Чанг с престорено любопитство.

— Не. Чухме изстрели, а после черната… стена се затвори и сега не помръдва.

— Но кой е стрелял?

— Не знаем — рече Рожденски и хвърли обезпокоен поглед на Фремов. — Свързахме се с нашите началници в четвърта кухина, но те все още не са пристигнали.

— Добре, ще ви помогнем с каквото можем — рече Чанг. — Ако пък настоявате, ще си тръгнем веднага.

— Не… опитайте вие да отворите вратата. Може да ви звучи смешно, но не знаем какво да предприемем… — Рожденски вдигна рамене и изведнъж забеляза, че един от войниците все още държи китайците под прицел. — Имате ли оръжия? — попита той и погледна назад.

— Не. Ние сме учени.

Рожденски извика на войникът да прибере автомата.

— Не познаваме добре това място — обясни той. — Честно казано, обстановката доста ни изнервя. Особено сега. Нашите офицери влязоха вътре — търсят един беглец. — Той се намръщи, осъзнал, че разкрива твърде много пред непознатите. — Моля, последвайте ни, за да проверим дали вратата няма да се отвори пред вас.

Докато вървяха към библиотеката, заобиколени от руснаци, Чанг обясни на Фу какво се е случило. Фу доближи черната стена и опря длани в гладката повърхност, разперил пръсти.

В стената, според разказите на предишните посетители, трябваше да се появи отвор. Но тя не помръдваше. Той направи крачка назад и отпусна ръце.

— Съжалявам — промърмори Фу, — но изглежда, че…

Внезапно от стената бликна поток от ниски, вибриращи звуци, последвани от глас.

„Влизането на външни лица забранено — боботеше на чист руски език гласът. — Влизането на външни лица забранено. Моля, сигнализирайте незабавно медицинската и полицейската служби. Влизането — забранено.“

Съобщението беше повторено на английски и китайски.

Войниците отскочиха назад и насочиха оръжията си.

— Изглежда вътре се е случило нещо — обърна се Чанг към Рожденски като се стараеше да говори със спокоен глас. — Струва ми се, че ние също трябва да съобщим на нашите началници. Не смятате ли? — тя погледна руснака с присвитите си очи, а лицето й бе като изваяна маска на безстрастно равнодушие. Фу неволно й се възхити заради самообладанието. За първи път я наблюдаваше в кризисна ситуация.

Старшина Рожденски помисли върху предложението, поклати отрицателно глава, после разкърши напрегнатите си рамене и попита:

— Какво ще правим, ако въобще не се отвори?

— Трудно е да се каже още сега.

— Но вътре са нашите командири — всички.

Чанг продължаваше да го гледа втренчено.

— Добре… съгласен — склони накрая Рожденски. — Можете да си вървите и да повикате вашите началници.

— Благодаря ви — кимна Чанг. Тя хвана Фу за ръка и двамата поеха през площада.

— Странно — прошепна Чанг, като въртеше учудено глава. — Много странно.

— Ти беше чудесна — похвали я Фу.

— Благодаря — тя се усмихна щастливо.