Грег Беър
Еон (44)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Виелгорски спря пред черната гладка табела, висяща на входа на библиотеката в трета кухина. Белорезки и Язиков се появиха в другия край на осветения от плазмената тръба площад и закрачиха предпазливо към него. Зад тях вървеше малка група космодесантчици, с готови за стрелба автомати.

Мирски и Пагодин наблюдаваха сцената от изоставената караулка на американците — бяха се притаили в тясна задушна стаичка, с висящи по стените монитори. Мирски бе положил ръка на превключватела за високоговорителите. Пагодин погледна към него.

— Поемаме огромен риск — рече той.

— Зная.

Пагодин погледна екрана. Мирски завъртя дистанционното управление на подслушващото устройство и увеличи звука.

— Няма да са ни нужни повече войници — обяви Виелгорски. — Изпратих Мирски и Пагодин под стража в четвърта кухина.

— Май няма да ни предаде — прошепна Пагодин.

Мирски кимна. Даваше си ясна сметка за рискования ход, но още в първите дни след началото на събитията бе осъзнал, че няма да може да ръководи без помощта на Виелгорски — липсваше му опит, а също и желание да бъде въвлечен в политически боричкания. Виелгорски беше най-добрият сред политическите офицери. Ако двамата с Мирски не съумеят да намерят общ език, значи са обречени. Другата възможност бе всички политофицери да бъдат разстреляни, но Мирски се съмняваше в успеха на подобно начинание. По-добре да се предаде на американците и да се скрие някъде в огромния град, където да се грижи сам за себе си.

— Мисля, че е дошло време да видите за какво сте се сражавали и как можете да го използвате — каза Виелгорски.

— Нямам никакво желание да заприличам на Мирски — отвърна Белорезки. — Това място ми е противно.

— Другари, — рече търпеливо Виелгорски — знанието е сила. Нима искате да сте по-невежи от останалите? Аз лично вече влизах вътре и въпреки това съм вашият приятел Виелгорски, в мен нищо не се е променило.

— Да… — кимна Язиков. — Аз не се страхувам.

— Нито пък аз — добави Белорезки, но в гласа му се долови колебание. — Но…

— Тогава да влезем заедно и да видим с какво се е занимавал през всичкото това време Мирски.

Мирски ги проследи с камерата докато се изгубиха от поглед. Скоро всичко щеше да се реши. Възможно ли бе да прекараш целия си живот в една страна и въпреки това да бъдеш сляп към недостатъците й? Сигурно, ако си лишен от база за сравнение, от нещо, на което да се опреш в преценката си. Оставаше да го провери на практика, не можеше да се доверява на онова, което бе научил в библиотеката. По действията на Виелгорски щеше да разбере колко струва всичко, на което са ги учили в родината.

— Той ще им отнеме оръжията — каза Мирски. — Не бива да са въоръжени, когато се появя аз.

— Нима смяташ да слезеш долу? — учуди се Пагодин.

— Да.

— Толкова ли много вярваш на Виелгорски?

— Не зная. Трябва да рискувам.

— Не си само ти — каза Пагодин. — Не забравяй, че се споразумяхме — Плетнев, учените, аз, Аненковси, Гарабедян.

Мирски се спусна по стълбата. Космите на гърба му бяха настръхнали. Боеше се повече дори от онзи миг, когато наближаваха външния вход на астероида. Странно, но се чувстваше като малко дете. И беше уморен. Спомни си, че американеца, Ланиер, също изглеждаше страшно изморен при срещата.

Отваря вратата.

Пристъпва в библиотеката. Вътре са само тримата замполити — Виелгорски е насочил пистолет към Белорезки, а Язиков стои встрани и го гледа смаяно. Автоматите им са на пода, ритнати далеч встрани.

— Влизайте, другарю генерал — обади се Виелгорски. Той направи няколко крачки встрани, без да сваля пистолета, наведе се и вдигна един АКВ. Белорезки впи в Мирски поглед изпълнен с непреодолима омраза. Лицето на Язиков беше безизразно, очевидно се владееше добре. Мирски бавно ги приближи.

Намираше се на пет метра от групата, когато Виелгорски внезапно се завъртя и насочи пистолета към него.

— Казах, че не мога да ти бъда благодарен, другарю — произнесе той и натисна спусъка.

Всичко пред погледа на Мирски се завъртя, сякаш очите му бяха камера, насочвана от побеснял оператор. Имаше чувството, че едната половина от главата му е придобила исполински размери. Той падна на колене, преви се и после се строполи на пода, а бузата му се остърга в неравната повърхност. Ожуленото го заболя далеч повече от онова, което бяха сторили с половината от главата му. Той премигна с единственото си виждащо око. Виелгорски свали пистолета, подаде го на Белорезки, после вдигна един от захвърлените долу автомати, прицели се в креслата и екраните и откри огън. Няколко мониторни капки се разхвърчаха на парчета, наоколо свиреха рекушети, но звукът от изстрелите отекваше някак приглушено от далечния край на залата.

Възторженият победен вик на Белорезки секна, когато ненадейно в залата се разнесе неописуемо силен звук. Тримата офицери потрепериха, Виелгорски подскочи от изненада и изпусна оръжието. Язиков притисна ушите си с ръце. После и тримата се строполиха. От тавана на залата бликна снежнобял дим и площада бе забулен в непрогледна мъгла.

Мъглата се спусна над Мирски и той склопи очи, изпълнен с благодарност за настъпилия покой.