Метаданни
Данни
- Серия
- Пътят (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Eon, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 24гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.
История
- —Корекция
- —Добавяне
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Белорезки стоеше зад настанилия се на масата за преговори Язиков, скръстил ръце на гърба си. Язиков бе подпрял своите на масата. Хофман прегледа списъка с исканията, преведе ги на компанела и го подаде на Герхард. Герхард ги прочете и поклати глава.
— Отказваме да изпълним вашите искания — заяви на руски Хофман. Тя също бе прекарала известно време в библиотеката.
— Тези хора са престъпници — отвърна Язиков. — Те отвлякоха наш колега и сега се крият някъде из града.
— Може и да е така, но ние вече се споразумяхме, че ще изградим отделни управленчески и съдебни системи. Ако ви помогнем да откриете бегълците ще нарушим споразумението.
— Те се крият в един от секторите, който е под ваш контрол — настояваше Белорезки. — А може би вие сте им дали убежище.
— Ако е така, значи не съм била информирана — отвърна Хофман. — Но се съмнявам.
— Но ще подкрепите нашия опит да създадем цивилно правителство? — рече Язиков.
— Нито ще ви подкрепим, нито ще ви се противопоставяме — отвърна Хофман. — Това си е ваша грижа. Нас ни интересува на тази маса да поддържаме мирен диалог. Нищо повече.
Язиков се изправи припряно и кимна на Хофман. Руснаците пресякоха столовата и я напуснаха през задната врата.
— Какво ще кажеш за това? — обърна се Хофман към Герхард. Генералът поклати глава и се усмихна смутено.
— Мирски е отмъкнал най-важния им човек — рече той. — Изглежда е предугадил плана им и е решил да действа пръв.
— Какво ти е мнението за Мирски?
— Не зная, може да е твърдолинеен военен, но предпочитам да си имам работа с него, отколкото с Язиков и Белорезки.
— Ще му помогнем ли?
— Да помогнем на Мирски? Не, разбира се. Първоначалната реакция винаги е най-добрата. Ще стоим настрани от тази история и ще ги оставим да се оправят сами. Освен това, Мирски не е човек, който ще моли за помощ. Да се надяваме само, че няма да се стигне до бой. Виж, тогава може и нас да забърка.
Мирски и Пагодин изведоха Виелгорски от града в трета кухина с помощта на камион, като се придържаха към сервизните пътища и едва в последния момент се качиха на главната магистрала, която пресичаше кухината по протежение на двадесет километра, права като стрела. Магистралата бе свързана с втора кухина чрез тунел.
Мирски огледа няколко сгради край пътя във втора кухина и накрая се спря на една, която му се стори най-подходяща. Беше скрита между един от гигантските полилеи-небостъргачи, които американците наричаха меганебостъргачи и редица от кули, изсечени от астероидна скала, които на пръв поглед нямаха някакво конкретно предназначение.
Сградата, която избра, беше едва на четири етажа и изглежда на времето е била предназначена за училище. Стаите на първите три етажа бяха изпълнени с подредени в редица столове, всичките с лице към гладката като стъкло стена.
Разположиха се в най-източната стая на четвъртия етаж, разопаковаха багажа, а после седнаха. Виелгорски имаше замислен и отрезвен вид. Пагодин се върна да скрие камиона.
— Нямам намерение да ти изразявам благодарности — обади се накрая Виелгорски. Беше се изтегнал на една скамейка, загледан в златните звезди върху тъмносиния таван. — Баща ми бе убит в Афганистан. Не ми казаха как е станало… военна тайна. И досега не зная. Но че всичко това е бил само едно учение… подготовка на армията в бойни условия… — той поклати учудено глава. — Десет годишно учение! Да откриеш… — той се закашля мъчително — да откриеш, че всичко е била само лъжа, една добре дирижирана и внимателно премерена лъжа…
— Не всичко — прекъсна го Мирски. — Повечето, но не всичко.
— Не мога да съм ти благодарен задето ми отвори очите.
— Винаги сме знаели по малко от тази истина, нали? За корупцията, за некадърните ръководители… за управляващите, които пазеха топлите си местенца с цената на революционните идеали.
— Дори и да не одобряваш подобни неща, длъжен си да свикваш с тях. Но да използват като проститутки нашите най-добри танцьорки и спортистки…
— Лицемерие примесено с глупост.
— А смятаха, че стоят над всякакви обвинения! Американците поне не се бояха от скандали — дори когато засягаха правителството!
Разговаряха близо два часа. Върна се и Пагодин. Известно време ги слуша навъсено, очевидно и за него темата не беше никак приятна. Накрая ги прекъсна и попита:
— Американците имат ли представа колко са били корумпирани нашите управници?
Мирски кимна.
— Винаги са го знаели, да не говорим за разкритията в тяхната преса.
— Че тяхната преса не може ли да бъде контролирана?
— Манипулирана — да, но не и контролирана — отвърна Мирски. — Имат хиляди историци, всеки със свое собствено мнение. Така поне грешките в историята не потъват в забрава.
Пагодин ги изгледа, надигна се и излезе.
— Значи това, което са ни казвали за Сталин, Хрушчов, Брежнев, Горбачов… — Виелгорски млъкна и поклати глава.
— Е различно от онова, което са казвали на нашите бащи — довърши Мирски — и на техните бащи.
Разговаряха още час, този път за живота в армията. Мирски разказа как за малко не станал политически офицер. Виелгорски му описа накратко ускорения курс, който той и другите замполити бяха преминали, преди да се присъединят към космодесантчиците и да бъдат изстреляни от платформата в Индийския океан.
— Значи не сме толкова различни — приключи той, докато Мирски му наливаше чаша вода от термоса. Мирски само вдигна рамене. — Нали знаеш, какви са задълженията на политическия офицер — дълг към партията, родината и революцията…
— Каква революция? — попита тихо Мирски.
Лицето на Виелгорски почервеня.
— Трябва да останем верни на революцията. Да дадем, ако е нужно, живота си за нея.
— Революцията започва тук, сега — натърти Мирски. — Нямаме никакви дългове пред миналото.
Известно време двамата се измерваха с погледи. Пагодин се върна, почувства напрегнатото мълчание и се настани в ъгъла, без да промълви дума.
— Ще си поделим отговорностите — заяви накрая Виелгорски. — Но партията трябва да бъде създадена отново.
— Не от убийци и лентяи — отсече гневно Мирски. — До гуша ми е дошло от тях. Твърде дълго нашата родина беше в ръцете на подобни отрепки, които се прикриваха зад идеите на революцията. Стига вече. По-добре да сложим край още сега, отколкото да върнем всичко на Земята, където са нашите деца.
Виелгорски бръкна в джоба и извади стар златен часовник.
— Белорезки и Язиков сигурно вече са изгубили търпение. Трудно е да се каже какво ще предприемат, когато научат, че съм изчезнал.
— Нека треперят — отвърна Мирски. — Заслужават си го.
Виелгорски се ухили и го заплаши с пръст.
— Ах, ти копелдак такъв. Знам те какво представляваш. Ти си мечтател. Точно така, мечтател-утопист.
— А също така и единственият, с когото можеш да разделиш властта — рече Мирски. — Знаеш, че рано или късно ще те намерят. Но повече не можеш да им вярваш — все едно да вярваш на бясно псе.
Виелгорски не изглеждаше кой знае колко убеден от доводите му.
— Може би сега вече двамата се разбираме.
Виелгорски сви рамене, а ъгълчетата на устните му увиснаха.
Точно в 12:00 часа на следващия ден, Пагодин насочи антената на камиона към отвора на южния проход и Виелгорски изпрати съобщение до Язиков и Белорезки:
„Мирски е заловен от нашите хора в библиотеката на трета кухина. Чакам ви там. Ще го съдим на място“.