Грег Беър
Еон (39)

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Хаотичният, покрит с бразди и лишен от атмосфера и растителност участък от коридора се простираше по протежение на половин милион километра. Отказаха се от плановете за близко разузнаване на повърхността, снижаването и издигането в условия близки до вакуум щяха да са свързани със загубата на значителна част от горивото. Ланиер реши, че ако оголеният участък продължава отвъд милионния километър ще изоставят мисията и ще се върнат обратно.

— Как мислиш, все така ли е и нататък? — попита го Фарли, седнала непосредствено зад него.

Ланиер поклати глава.

— Все някъде трябва да са отвели Патриша.

— А какво ще кажеш за кладенците? Може би са напуснали коридора там, където не бихме могли да ги последваме.

— Помислих за това, но интуицията ми подсказва, че не са го сторили.

— Още една преграда! — обяви Хайнеман.

Събраха се в кабината, Каролсон се намести в креслото на втория пилот, а Фарли и Ланиер се пъхнаха през люка. Ланиер чувстваше тялото на Фарли, притиснато в неговото.

Тръбоходът се носеше с главозамайваща скорост и Ланиер за миг си представи, че летят във вътрешността на водосточна тръба. Коридорът ги заобикаляше от всички страни, блестящ в бронзов цвят, покрит с бразди. Радарът за предно виждане издаваше предупредителен сигнал на половин-секунди интервали.

— Всички да седнат — нареди Хайнеман. — Ще намаля скоростта. Завъртете креслата обратно, искам да задържа в същото положение радара за предно виждане, а същевременно всички ще бъдем подложени на допълнително натоварване от две десети g…

Каролсон закопча колана и се усмихна на Ланиер.

— Ще трябва да седнеш отзад, шефе. Аз първа се настаних тук.

Ланиер и Фарли се върнаха в задния отсек, при кашоните с екипировка и седнаха между тях. Ланиер въздъхна шумно и затвори очи, терзаещото го желание беше почти непоносимо.

— Не ти ли е добре? — попита го Фарли.

— Нищо ми няма — той докосна с благодарност ръката й, но побърза да се отдръпне.

— Сигурен ли си, че всичко е наред?

Той се усмихна неуверено и кимна.

— Аз обаче не съм сигурна, Гари. Познаваме се отдавна и мога да почувствам…

— След един час ще я стигнем — извика от кабината Хайнеман.

— Казвай какво има — настоя Фарли.

Той пое дълбоко въздух и почувства, че се изчервява.

— Нищо не мога да направя, Карен. Това е истинско безумие. От двадесет часа… съм в непрестанно възбуда. И не ми минава.

Тя го погледна безизразно, после изведнъж очите й лекичко се разшириха.

— Ти настояваше да ти кажа, по дяволите — ядоса се той.

— Без конкретна цел?

— Не съвсем.

— Значи има някой.

— Ами… да.

— И кой… или искам да знам твърде много?

Той вдигна ръка и я посочи с пръст, като се тресеше от нервен смях. Лицето му беше зачервено като хамбургер и той усещаше, че се задушава.

— Намираш го за смешно?

— Не-е — махна с ръка той и най-сетне съумя да овладее смеха си. — За смахнато.

— Никога ли не си изпитвал подобен интерес към мен?

— Не… тоест, искам да кажа, да, разбира се, ти си много привлекателна, но…

— Тогава млъквай. — Вече усещаха първите признаци от рязкото снижаване на скоростта. Тя разкопча колана си и се наведе към кабината, като се придържаше за ръкохватката на стената.

— Почакай — извика Ланиер, протегна ръка да я задържи, но не можа да я хване. — Карен!

Фарли подаде глава в кабината.

— Събудете ни, когато доближим стената — каза тя, дръпна плъзгащата врата между двата отсека и я заключи с решителен жест. После се прехвърли назад и се подпря с коляно на неговото кресло.

— Ужасно съжалявам… — промърмори Ланиер.

— Няма нищо — прекъсна го Фарли. После неочаквано смъкна ципа на комбинезона си, а отдолу се показа памучна фланела с изрисуван йероглиф „кит“ — така китайците бяха нарекли Камъка. Фарли пъргаво се освободи от фланелата и памучните бикини.

— Трябваше да ми кажеш по-рано — укори го тя. — Всяко нещо, което ти пречи да разсъждаваш спокойно, е пряка заплаха за мисията. — Тя сгъна фланелата и я остави на съседното кресло.

Ланиер съблече комбинезона, като поглеждаше нервно към вратата за пилотската кабина. Фарли се изтегна на две срещуположни кресла, протегна ръка и го привлече към себе си.

— Все гледаше да избягваш забавите — рече тя. — Сигурно защото си твърде срамежлив.

Ланиер докосна гърдите й, а сърцето му блъскаше като подивяло. После прокара нежно пръсти надолу по корема и бедрата.

— Никого не съм желал толкова, колкото теб — прошепна той.

Каролсон дръпна плъзгащата врата и се прехвърли в задния отсек. Фарли и Ланиер, съвсем облечени, седяха един срещу друг.

— След десет минути сме при преградата — обяви Каролсон. Тя погледна Фарли, после за миг премести очи към лицето на Ланиер и пак към Фарли. — Стената отпред изглежда е като предишната, само че се издига високо над атмосферния слой и отворът в средата й е по-тесен. Не повече от сто метра в диаметър около сингуларната. Ще направим същите изследвания като предния път.

— Съгласна — кимна Фарли.

— Гари… — поде Каролсон като го разглеждаше внимателно.

— Какво?

— Няма значение — тя се обърна и се скри в кабината.

— Божичко, колко ме е срам — промърмори Ланиер.

— Защо, защото си човек? — попита го Фарли.

— Защото имам свои отговорности.

— Всеки на Камъка ги има — възрази тя. — Което не пречи хората да се сближават по между си.

За своя изненада Ланиер се засмя на думите й.

— Да се сближават.

— Добре де. Само не казвай, че нищо не си забелязвал.

Той поклати глава.

— Честно — не съм. Шефът винаги узнава последен.

— Само ако си затваря очите. Хофман, например, не би пропуснала нещо подобно.

— Добре де, значи съм… не зная какво. Не съм зяпльо, но може би съм малко наивен.

— Наивен или не… — тя го погали по бузата. — Не се притеснявай. Все още ти си шефът.