Грег Беър
Еон (35)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На третия път, когато Олми се загърна в изолиращата мрежа от светлини, Патриша реши, че има нещо досадно и противно в този талсит. А може би към него се привикваше — като към наркотиците.

Летяха вече три дни — или пет, не знаеше точно — и макар Олми и франтът да отвръщаха любезно и на пръв поглед искрено на зададените въпроси, инак не изглеждаха особено словоохотливи. Патриша прекарваше по-голямата част от времето в спане — сънуваше Пол. Често разгръщаше последното му писмо, скътано във вътрешния джоб на комбинезона. Веднъж се пробуди с писък и забеляза, че франтът потрепери конвулсивно в койката си. Олми бе скочил от своята и я гледаше с разтревожено изражение.

— Съжалявам — извини се виновно.

— Всичко е наред — каза Олми. — Иска ми се, да помогнем. Всъщност, бихме могли, но…

Той не довърши. След няколко минути, когато сърцето й спря да тупти и тя внезапно осъзна, че вече не помни какво е предизвикало писъка й, Патриша запита Олми какво е имал пред вид.

— Талсит — каза той. — Изглажда спомените и подрежда мислите, без да се губи натрупаната информация. Блокира достъпа на подсъзнанието до някои по-тревожни спомени. След талситов сеанс до тези спомени се достига само при контролирано от волята желание.

— Така значи — рече Патриша. — Не мога ли и аз да изкарам един талситов сеанс?

Олми се усмихна и поклати глава.

— Ти си чиста — каза той. — А мен ще ме смъмрят, че съм те запознал с някои от особеностите на нашата култура преди учените ни да се позанимаят с теб.

— Сякаш съм опитно зайче — промърмори тя.

Зад нея франтът отново издаде познатия звук на скърцащи зъби. Олми го погледна укорително и спусна крака от койката.

— Има нещо такова — каза той. — Какво искаш да ядеш?

— Не съм гладна — отвърна Патриша и се облегна на възглавницата. — По-скоро съм изплашена, изморена и под впечатление на лошите сънища.

Франтът се надвеси над нея, разглеждайки я с големите си, немигащи очи. Той протегна ръка, разтвори четири дълги пръсти и отново ги събра в юмрук.

— Моля ви — прошепна дрезгаво франтът. — Аз не мога да помогна.

— Франтът винаги иска да помага — обясни Олми. — А когато не може, изпитва болка. Опасявам се, че създаваш доста неприятности на моя франт.

— Твоят франт? Притежаваш ли го?

— Не, не го притежавам. Обвързани сме с клетва, за времето, за което сме се споразумели. Нещо като социални симбиоти. Аз споделям неговите мисли, а той — моите.

Патриша се усмихна на франта.

— Всичко е наред — рече тя.

— Лъжете — отсъди франтът.

— Прав сте. — Патриша протегна ръка, подвоуми се и го докосна по рамото. Кожата му беше гладка и топла и допирът не бе никак неприятен. Тя отдръпна пръсти.

— Странно, вече не се боя от вас — осъзна Патриша. — Да не сте ме упоили?

— Не! — поклати глава Олми. — Нямаме право да се бъркаме в мозъка ти.

— Наистина е странно. Не изпитвам нищо. Сякаш сънувам.

— Може би така е по-добре — отбеляза франтът. — Смятай ни за творения на твоя сън, докато дойде време да се пробудиш.

След този кратък разговор мълчаха в продължение на часове. Патриша лежеше загледана през прозореца и не след дълго забеляза, че пейзажът в коридора отново бе променен. Сега вече цялата повърхност бе изпъстрена с линии, които напомняха самолетна снимка на пътища. Докато се носеха по спирала около плазмената тръба, извършвайки една пълна обиколка за петнадесет минути, тя откри, че подът е покрит с различни геометрични фигури с неизвестно предназначение. Не се виждаше никакво движение, макар че беше доста трудно да определи от разстояние двадесет километра.

Спираловидният курс на летателния апарат й действаше хипнотизиращо. В един момент осъзна изненадано, че вече от няколко минути в пейзажа под нея е настъпила дребна, но съществена разлика. Сред плътните геометрични очертания на пода сега пъплеха безброй светлинки. От двете страни на „магистралите“ се виждаха гирлянди от яркобели и червени мъниста. От време на време бликваха огнени снопове и озаряваха краищата на летящите съвсем ниско тъмни дискове. На всеки десет километра „магистралите“ се прекъсваха от високи поне няколко километра стени, също окичени с гирлянди от светлини.

— Наближаваме Аксисград — обяви Олми.

— А това какво е? — посочи с ръка Патриша.

— Разпределение на трафика между вътрешните врати — рече Олми.

— Вратите какво са всъщност?

— Вашите хора ги нарекоха кладенци, когато ги откриха при първия и втория пръстен. Те водят към пространството отвъд коридора — отвъд Пътя.

Патриша сбърчи чело.

— Значи тези хора, които се движат между вратите, проникват или напускат коридора?

— Да — кимна Олми. — Аксисград регулира потока в продължение на един милион километра.

— Но тези кладенци — или врати — не биха могли да се отварят към нашата вселена. Във всеки случай не и в настоящето.

— Така е — съгласи се Олми. — Моля те, изчакай с въпросите докато пристигнем. Твърде многото информация ще замърси вътрешната ти чистота.

— Извинявай — отвърна с привидно разкаяние Патриша.

— Виж това не бива да го пропускаш — кимна й Олми. — Погледни право напред, през стената над твоята койка.

Тя се загледа в гладката бяла повърхност. Олми натисна нещо на пулта и стената се покри със ситни вълнички, като развълнувано езеро. Вълните ставаха все по-широки, оформяйки четириъгълник. Вътрешността отначало бе черна до непрогледност, но постепенно се изпълни със снежинки. Загледана в тях Патриша забрави за рамката на четириъгълника и сякаш потъна вътре.

Струваше й се, че се носи съвсем сама из коридора. Наоколо се мяркаха мъждукащи и пулсиращи светлинки, които следваха някакви сложни маршрути. Точно отпред сингуларната бе заобиколена от тъмен кръг, който опираше чак в плазмената тръба. На мястото, където го докосваше, тръбата се променяше от оранжева в синьо-виолетова.

— Аксисград е разположен зад тази бариера — обясняваше Олми, застанал съвсем близо до нея. — Съвсем скоро ще получим разрешение за преминаване.

Тя извърна глава и илюзията се разпадна.

— Не, не, моля те — размаха ръка Олми. — Продължавай да гледаш. — Приличаше на малко, ентусиазирано момче, гордо с постижението си. Тя отново се загледа в четириъгълника.

Бариерата изпълваше цялото полезрение. На цвят бе тъмно-кафява, с отделни мигащи оранжеви и червени сияния. Там, където я пресичаше сингуларната, повърхността на бариерата сияеше като разтопена лава.

Обадиха се едновременно няколко гласа на непознат език и Олми им отвърна нещо неразбираемо.

— Установихме връзка — обясни той. — Продължавай да гледаш.

Точно пред тях един участък от бариерата се изду напред като мехур и след това се разпадна в ярки пулсации. Минаха през него.

Първото й впечатление бе, че внезапно са попаднали дълбоко под вода. Плазмената тръба се раздуваше като балон във всички посоки, достигайки няколко километра в диаметър, а цветът й бе същият, като в последния участък преди стената — морско-син. Подът на коридора все още се виждаше, но изглеждаше променен и лишен от очертания, като последствие от намаления интензитет на светлината.

Точно отпред, върху повърхността на сингуларната един след друг бяха нанизани два огромни куба. Върху стените им се виждаха дълбоки и равни бразди, а отворът, в който се губеше сингуларната, беше съвсем тъмен и изпълнен със светлинки. На вътрешния край на отвора сингуларната бе обхваната от червен пръстен.

Зад двата куба се виждаше цилиндър — значително по-голям по-размери — въртящ се бавно около централната си ос, която в случая бе самата сингуларна. По външната му повърхност имаше хиляди светещи точки, но тази, която бе обърната към нея, тънеше в мрак. Отвъд цилиндъра се мяркаха други масивни очертания, чийто размери вероятно надхвърляха десет километра. По-нататък не се различаваше нищо.

— Ето, че сме у дома — обади се Олми. Тя се извърна и го погледна, като премигваше. — Първият сегмент е с навигационни и енергетични станции — напълно автоматизирани. Въртящият се цилиндър е Аксис Надер. От тук не се вижда съвсем ясно, но зад него са разположени Централният град, Аксис Торо и Аксис Евклид.

— Ние къде отиваме? — попита тя.

— Ще влезем в порта на Аксис Надер.

— Колко е голям градът?

— По площ или по население?

— И двете, предполагам.

— Простира се на четиридесет километра нататък по Пътя и населението му е деветдесет милиона — от тях двадесет милиона телесни, материализирани, и седемдесет милиона съхранявани в Градската памет.

— Уф — тя отново се обърна към екрана и проследи пътя на летателния апарат между гигантските структури.

— Сигурно след време ще нарекат Аксисград „Некрополис“ — градът на мъртвите — продължи Олми. — Но за нас, неговите жители, разликата е несъществена. Аз, например, съм умирал два пъти, изпълнявайки дълга си към Възела.

— И после те съживяваха? — попита Патриша.

— Създаваха ме отново — отговори той.

Патриша не откъсна поглед от екрана, въпреки, че по гърба й полазиха тръпки.

Президент-министърът бе посъветвал Олми да се яви на доклад при сер Олиганд Толер веднага след завръщането си. Толер, адвокат на Тис ван Хамфиус — президента на Хексамоновия Възел, беше радикален гешелист и предпочиташе да се появява в съвсем нормален човешки вид. Това, че този външен вид нямаше нищо общо с неговата натална конструкция — адаптирана за изискванията към на горните етажи на властта — бе доста необичайно що се отнася до така характерния за гешелите консерватизъм — в действителност, по-голямата част от радикалните гешелисти, включително и президентът, бяха избрали неоморфни телесни форми, които почти с нищо не напомняха на човешки.

Президент-министърът бе дълбоко уверен, че сведенията, които носеше със себе си Олми, щяха да представляват изключителен интерес за президента. Що се отнася до последния, в момента той бе погълнат от изключително важно обсъждане по проблемите на вероятното нападение на джартите. Тоест, Толер се явяваше нещо като негов неофициален заместник.

Подобен жест едва ли радваше надеритите или членовете на кабинета на ван Хамфиус. Толер не беше човек, с когото да се разбереш лесно. Олми бе срещал адвоката само веднъж и не бе останал с приятни впечатления, макар че изпитваше непоклатимо уважение към способностите му.

Толер държеше собствена кантора в един от най-заможните райони на Централния град, само на няколко минути с транспорт от залите на парламента, дори секунди — ако реши да използва шахтата. Олми уреди квартира за Патриша, но така и не остана време да се срещне със собствения си адвокат — трябваше да бърза за кантората на Толер.

Адвокатът бе декорирал миниатюрния си кабинет според спартанските традиции на гешелистите. Имаше съвсем малко украшения, основната тема на декорацията беше платината и стоманата и внушаваше твърда решимост и неподатливост.

Адвокатът на президента не беше никак доволен от новините, които бе донесъл със себе си Олми.

— Значи президент-министърът не предполагаше подобен развой на събитията, когато ви изпрати сам? — попита Толер. Символите, които извираха в пространството между двамата мъже, идваха от прожекционните колиета, които носеха — устройства, чиято задача бе да генерират и възпроизвеждат графичната реч, приета като основен способ за общуване в Шишарк, а векове по-късно и в Аксисград.

— Сведенията, които получи, имат двояко тълкуване — рече Олми. — Всичко, което знае е, че Шишарк отново е бил заселен.

Толер изстреля няколко неприятни на вид картини, които напомняха на гърчещи се влечуги.

— Тази новина е от изключително значение, сер Олми. Ако идваше от друг източник, щях да се поколебая, дали да я възприема като достоверна… Но както научих, вие сте довели един от тях, нали?

— Името й е Патриша Луиза Васкес.

— Истински наш… предшественик?

Олми кимна.

— Защо я взехте? За доказателство?

— Не можех да я изоставя, на прага беше да открие принципа на машините в шеста кухина.

Толер вдигна вежди и излъчи четири оранжеви кръга на изненада.

— Каква е тази жена?

— Една млада математичка — отвърна Олми. — Високо ценена от своите ръководители.

— И вие не предприехте нищо за да поправите положението в Шишарк?

— Положението и без това беше достатъчно нестабилно, ще им е нужно известно време за да се организират и аз реших, че ще е по-добре, ако първо се посъветвам с президента и Възела.

— Разбира се, ще информирам подробно президента, макар вероятно да се досещате, че в момента имаме достатъчно проблеми. Обсъждането… може да промени бъдещето на Аксисград. Напоследък е регистрирано известно безпокойство, понякога граничещо с бунт, сред надеритите — и най-вече фракцията на Корженевски. Ако научат за това… — Този път изображението бе на гнездо от влечуги, заобиколено от оранжево-червени кръгове. — Приберете на сигурно място тази жена, а информацията запазете само за вашите непосредствени началници.

— Вече съм я скрил. Освен това, нямах намерение да нарушавам дълга си. Все пак, ще трябва да й бъде назначен адвокат.

— По-добре да избегнем този момент — стига да е възможно — каза Толер и го огледа с нескрито подозрение и безпокойство.

— Такъв е законът. Всички лица, които не притежават гражданство и са лишени от легален статус, трябва незабавно да получат адвокат.

— Не е необходимо да ми цитирате закона — рече Толер. — Аз ще й намеря адвокат, щом толкова…

— Вече й намерих — прекъсна го Олми.

На лицето на Толер се изписа отвращение.

— Кой?

— Сер Сули Рам Кикура.

— Не я познавам лично. — Още недовършил тези думи, Толер разполагаше с пълното досие на Кикура, готово да бъде проектирано и интерпретирано. Той прегледа набързо досието, превключвайки за кратко вниманието си към имплантирания процесор, но не откри нищо, подходящо за критикуване. — Изглежда приемлива. Ще трябва да се закълне пред Хексамона да пази всичко в тайна.

— Веднъж вече го е правила.

— Намираме се в гърлото на политически вулкан — рече Толер. — Вашите действия могат да се охарактеризират като подпалване на фитила на заредената в Аксисград бомба. И всичко това, естествено, в името на дълга.

— Ще информирате ли незабавно президента? — попита Олми, подбирайки същевременно протоколен знак, че би желал да се върне към своите непосредствени задължения.

— Веднага щом е възможно — отвърна Толер. — Вие, естествено, ще подготвите пълен доклад.

— Вече е готов — заяви Олми. — Мога да го прехвърля още сега.

Толер кимна и Олми докосна колието си. Само за три секунди записът на доклада бе прехвърлен в паметта. Толер докосна на свой ред колието си за да потвърди прехвърлянето.

Сули Рам Кикура живееше във външния слой на Централния град, където обитаваше една от трите милиона възтесни секции, предназначени за млади телесни, със средно социално положение. Стаите й бяха по-малки, отколкото изглеждаха на пръв поглед, но за разлика от Олми тя не държеше на вътрешния простор. Това, което я привличаше в него, бе донякъде възрастта му и от друга страна — умението да й създава интересни задачи.

— Най-голямото предизвикателство, което някога съм имала — изобрази тя с графиреч пред Олми.

— Не можах да се сетя за някой по-способен — отвърна той. Двамата плуваха, лице в лице, в меката пелена, която изпълваше централната част на стаята, а наоколо бе пълно с разноцветни сфери, кипящи от бързо менящи се изображения. Малко преди това бяха правили любов, както винаги — без излишни усилия и без да използват нещо по-сложно от тракционните полета на секцията.

Олми посочи с ръка сферите и се намръщи.

— Нещо по-просто? — попита Рам Кикура.

— Да, ако обичаш — кимна той. Тя намали светлината в стаята и изтри сферите от декора.

Бяха се срещнали за първи път, след като Олми бе подал заявление за зачеване на дете. Беше се заинтригувал от възможността на този свят да се появи личност, която е сътворена от него сами я и някой, когото все още не познаваше. Това беше преди близо тридесет години, когато Рам Кикура едва започваше своята практика. Взе я за съветник по легалните процедури. Не представляваше особена трудност да получи разрешение, благодарение на положението, което заемаше. Но някъде по средата на процедурата Олми бе заявил, че се отказва. Рам Кикура реши, че го е интересувала по-скоро теорията, отколкото практиката.

По-нататък събитията следваха своя естествен ход. Тя започна да го ухажва — настойчиво и елегантно — а той кокетничеше, докато накрая позволи да бъде съблазнен в едно потайно и безтегловно ъгълче на Централния град.

Задълженията принуждаваха Олми често и задълго да напуска града и връзката, която се установи между тях, би изглеждала нетрайна и епизодична в очите на някой страничен наблюдател. И действително тя бе използвала и други възможности, нито една от тях продължителна, макар че да ходи с един и същи човек повече от десет години, се смяташе най-малкото за старомодно.

Ала при всяко завръщане на Олми тя неизменно намираше начин да се освободи от каквито и да било ангажименти. Не бяха придирчиви един към друг. Това, което съществуваше между двамата, можеше да се определи като усещане за комфорт и спокойствие, подсилено от значителна доза взаимен интерес. Всеки от тях проявяваше любопитство към проблемите на другия, а и в края на краищата двамата бяха телесни, с приятни служебни ангажименти и положението в обществото им даваше известни привилегии. От деветдесетте милиона граждани на Аксисград — телесни или в Градската памет — едва петнадесет милиона имаха работа и от тях не повече от три милиона работеха с пълно натоварване по време на жизнения си период.

— Виждам, че задачата ще ти се понрави — подхвърли Олми.

— Всичко произлиза от моята перверзна натура. Никога досега не съм се захващала с нещо толкова странно… и интересно.

— Случаят може да се окаже много важен — продължи темата той, говорейки с престорено мрачен глас.

— Край на изображенията?

— Край. Да обмислим нещата внимателно.

— Добре — кимна тя. — Искаш да бъда неин адвокат. Но сигурен ли си, че тя има нужда от такъв?

— Помисли сама — рече Олми. — Тя е чиста като дете. Ще се нуждае от продължително социално и психологическо привикване. От закрила. А когато всички научат за нея, което е неизбежно, каквото и да мислят по въпроса президентът и президент-министърът, тогава ще се превърне в сензация.

— Меко казано — допълни тя. Сетне се надигна, поръча вино и в пространството между тях се спуснаха три сфери със статични стени, които съдържаха прозрачна течност. Тя подаде на Олми сламка и двамата отпиха от виното. — Видя ли Земята — с очите си?

Той кимна.

— Още на втория ден, след като пристигнахме в Шишарк, двамата с франта посетихме първия проход. Предпочитах да я видя лично, вместо да разчитам на дистанционните проектори.

— Ах този старомоден Олми — усмихна се Рам Кикура. — Всъщност, на твое място щях да постъпя по същия начин. А присъства ли на Смъртта?

— Да — отвърна той и се загледа в мрака. Сетне прокара пръсти по пътеките, разделящи косата му на три. — В началото следях всичко от дистанционния проектор — в прохода се водеше сражение и не можех да мина. Но след края на боя взех кораб и излязох навън.

Рам Кикура докосна ръката му.

— Как се почувства?

— Някога изпитвала ли си желанието да се разплачеш?

Тя го погледна внимателно, опитвайки се да прецени дали говори напълно сериозно.

— Не.

— Е, аз пък съм изпитвал. Изпитвам и сега — всеки път, когато си спомня за това. На връщане се опитах да пречистя мислите си с талситова медитация — подложих се на няколко поредни сеанса. Но и талситът не може да ме изцери напълно. Усещах така непосредствено онова далечно начало… този опустошен, мръсен, умиращ или вече мъртъв свят. — Той й разказа за терзанията на Патриша. Рам Кикура го изслуша покрусена.

— Ние не можем да се освобождаваме от чувствата си като нея — приключи Олми. — Изгубили сме безвъзвратно тази способност.

— Мъката не е градивно чувство. Тя е просто олицетворение на едно безпомощно състояние на духа.

— Сред ортодоксалните надерити все още се срещат и такива, които притежават тази способност — отбеляза той. — Според тях мъката е благородно усещане. Знаеш ли, понякога им завиждам.

— Защото си заченат и роден по естествен път. И като малък ти самият си притежавал тази способност. Защо си се освободил от нея?

— Такива бяха изискванията на времето — рече той.

— Склонен си към компромиси?

— В името на по-високи идеали, да.

Рам Кикура неволно потрепери.

— Струва ми се, че нашата гостенка ще ни вземе за доста странни.

— Това е нейно право — отвърна Олми.