Метаданни
Данни
- Серия
- Пътят (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Eon, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 24гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.
История
- —Корекция
- —Добавяне
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Ланиер спря в средата на тънещата в сумрак библиотека. От месеци не беше сядал пред хромираните капки върху постаментите. Честно казано и сега нямаше особено желание. Усещането не беше от най-приятните, но пък от друга страна като че ли всички досегашни проблеми бяха възникнали именно заради това място.
Трима морски пехотинци, въоръжени с лазерни пушки и автомати „Узи“ пристъпваха неспокойно зад него. Герхард бе настоял да го придружи охрана, в случай, че руските спецназовци решат да проникнат в някоя от сградите.
Той закрачи между креслата и избра същото, на което на времето се беше спряла Патриша. Огледа за миг просторния, безлюден площад, после седна и отвори капака на пулта. Натисна един от символите и на екрана изплуваха серия от въпроси. Библиотеката все още се обръщаше към него на разбираем английски от двадесет и първи век. Може би го помнеше, може би знаеше кой е — кои са всички и какво търсят тук.
— Трябва да науча руски, — рече той. — От двадесети век. Епохата преди Смъртта. Колко време ще отнеме?
— Само за четене, разговорен, перфектен — коя степен? — попита познатият глас.
— Разговорен, перфектен, колкото се може по-бързо. И всичко останало, ако ни стигне времето.
— За два часа ще можете да овладеете перфектен разговорен и технически руски език. Още един час ще е нужен за четене и превеждане.
— Значи пълна поръчка — заяви той.
— Добре. Моля отпуснете се, малко сте напрегнат. Започваме с кирилицата…
Аз съм отпуснат, осъзна изненадано той. Още в началото на първия урок Ланиер потъна с лекота в забравата на обучението. Дори ми е приятно.
Никога не беше притежавал склонност към заучаване на езици. И въпреки това, само след три часа вече можеше да говори руски като потомствен московчанин.
Придружен от още четирима пилоти, подполковник Сергей Алексеевич Плетнев — мускулестият плешив командир на ескадрилата — излезе от въздушния шлюз на ротационния док. Според уговорката от преди няколко часа, товарните ракети оставаха на същата отдалечена орбита.
Руснаците свалиха скафандрите и последваха ескорта от тежко въоръжени морски пехотинци към свързочния център в ъгъла. Кирчнър излезе да ги посрещне, а лейтенант Джагър превеждаше.
— В момента вашият командир се намира във втора кухина. Според едно съобщение на генерал-майор Сос… Сос…
— Сосницки — довърши вместо него Джагър.
— Сосницки е повишил някакъв офицер на име Мирски в чин генерал-лейтенант. Това означава, че ще трябва да преговаряме за правото да преминем през първа кухина, защото вашите хора са ни обкръжили. Единствената алтернатива е да прелетим разстоянието по оста, но предполагам, че никой няма да я хареса.
Плетнев изслуша превода на лейтенант Джагър и кимна енергично.
— Аз ще говоря с тях — заяви той. — Този път лично.
— Нямате власт над тях. Може да ви сметнат за предател.
— Е, поне ще опитам — рече Плетнев. — Ако позволите, ще сляза долу, придружен от моите хора и ще се постарая да ги убедя…
— Няма да е лесно. Въпреки, че предадохме обръщението до вашите войници, те продължават да се сражават.
— Ах, така значи! — лицето на Плетнев неочаквано пламна. — Ще опитаме пак.
— Ще опитаме пак — съгласи се Кирчнър. — Ще ви позволим да предадете съобщението си в първа кухина. Кажете им всичко — в какво положение се намираме, за плановете ви и за онова, което се случи на Земята.
— Разбрах, не съм идиот. Зная какво да им кажа — той погледна навъсено Кирчнър и после неочаквано му подаде ръка. — Направо ни съсипахте.
Кирчнър се поколеба за миг, после раздруса десницата му.
— Вашите хора се биха храбро.
— Покажете къде трябва да отида сега.
Намеси се Пикни и му предложи да я последва в свързочния център. Когато влязоха, прикрепи към ревера му безжичен микрофон и го включи на честотата на руснаците.
Плетнев разговаря с подполковник И.С. Пагодин в първа кухина. Германецът се постара да преведе на Кирчнър поне най-съществената част от припрения диалог.
— …не може да сте ме забравили, Пагодин. Преподавах на вашия курс в Новосибирск.
— Да, гласът ви прилича на онзи Плетнев…
— Забравете страховете и подозренията си, Пагодин! Войната свърши. Налага се да прекося контролираната от вас територия за да разговарям с полковник Мирски — сега вече генерал-лейтенант Мирски. Ще позволите ли… — той погледна към Кирчнър. — Двама от нас и четирима техни да преминат?
Настъпи кратко мълчание.
— Нямаме никаква връзка с втора кухина, нито с която и да било от останалите. Нашият полковник Раксаков е убит. А и аз не съм най-старшият офицер в кухината — полковник Виелгорски стои над мен.
— Тогава съберете се с Виелгорски и вземете някакво решение, Пагодин.
Още няколко минути на напрегнато очакване, преди да се обади Виелгорски.
— Можете да пресечете, но невъоръжени. Искам да разговарям с вас лично.
Плетнев вдигна вежди към Кирчнър.
— Невъоръжени — приемате ли?
Кирчнър кимна.
— Слизаме, значи…
— С централния асансьор, този който е най-близо до лагера на учените — взе решение Кирчнър, а германецът преведе на руски. — Ще ни трябва един от камионите в лагера за да пресечем кухината.
Плетнев нямаше никакви претенции. Виелгорски добави, че един от хората му ще ги придружава в камиона до втора кухина. В първия миг Кирчнър се поколеба, после даде съгласие. Все пак се свърза с Герхард за да координират действията.
— Ланиер и двама от моите хора ще чакат на другия край на моста веднага след като стигнем до разбирателство с офицера, който командва силите на руснаците във втора кухина — каза Герхард. — Ланиер е научил руски. Въпреки това, смятаме, че ще е добре да го придружава някой от руската научна група.
Плетнев стисна устни и промърмори нещо, което останалите не можаха да разберат. Сетне запита на доста поносим английски:
— Моля, има ли тоалетна? Цяла седмица прекарах в скафандър.
Приклекнал до Мирски, Белорезки слушаше внимателно предаваните по говорителите инструкции за прекратяване на огъня.
— Трябва да си отваряме очите — рече той и поклати глава. — Не знаем какво може да са намислили.
Мирски не реагира. Той изслуша съобщението докрай, после нареди на Гарабедян да го сведе до до знанието на всички войници от батальона.
— Плетнев ще е тук след час — промърмори той, докато вадеше цигара от пакета, подаден му от Гарабедян. — Тогава ще си поговорим с него. Ако наистина е вярно това, което твърди, остава ни само един изход — до преговаряме.
— Не бива да отстъпваме от нашите принципи — заяви мрачно Белорезки.
— Кой е казал, че ще отстъпваме? — озъби се Мирски. Дразнеше се от всеки жест, от всяка дума на тази жалка марионетка със злобно стиснати устни и нервни движения.
— Ако Плетнев говори истината, — продължи Белорезки — тогава ние трябва да издигнем преден пост на революцията точно тук, на Картофа.
— Наричат го Камъка — подметна Гарабедян.
— Картофът — повтори натъртено Белорезки и впи поглед в него.
— Никой не спори с теб — намеси се Мирски, но съжали, че проявява търпение.
— Трябва да бъдем равни партньори в това начинание.
— Само че всички жени са при тях — отбеляза Мирски. Белорезки го погледна така, сякаш бе казал нещо мръсно.
— Така ли? Другарю генерал, не виждам каква връзка има…
— Не можем да се върнем у дома — Плетнев е прав — обясни Мирски. — А за да пребъдат идеите на революцията… ще ни трябват жени. Мисля, че е очевидно.
Белорезки нямаше какво да каже.
— Може би в нашата научна група… — предложи Гарабедян.
— Повечето са мъже — прекъсна го Мирски. — Не помниш ли инструктажа? За Картофа подбираха само най-известните. Застаряващи академици и техните главни асистенти. Жените са не повече от петнадесет. Разпредели ги сега на седемстотин войници. — Той се засмя и смачка току що запалената цигара в бетонната стена.
Облегнат на същата стена, Белорезки разглеждаше почернелите си ръце, подпрени на коленете.
— Не всичко в Русия е било унищожено — рече замполитът. — Има бункери, подземни градове. Сигурен съм, че знаете за тях, другарю генерал…
— Не зная нищо, което не трябва да зная — каза Мирски. — Не се интересувам и от слухове.
— Но секретните хангари в Подлипки, хеликоптерите, самолетите в постоянна готовност… уверен съм, че генералният секретар, военният министър…
— Възможно е — побърза да се съгласи Мирски, само за да го накара да млъкне.
— Те сигурно ще се свържат с нас — продължаваше Белорезки с блеснал поглед. — Ние трябва да разполагаме със собствен канал за връзка. Решим ли да преговаряме, ще настояваме…
— Вече помислих за това — каза Мирски. — А сега, ако обичаш, млъкни. Трябва да обмисля доста неща, преди да пристигне Плетнев.
Камионът се носеше с грохот по пътя, край набързо издигнатите укрития от мрежа и стълбове, довлечени чак от лагера на учените. Наоколо се мяркаха десантчици в арктическа униформа, някои от тях още не бяха свалили шлемовете на скафандрите. Самите скафандри бяха захвърлени в южния край — близо до мястото където бе стоварен парашутният десант — заедно с телата на убитите и вече ненужните парашути.
— Не съм виждал акция с подобни мащаби — произнесе с безизразен глас Плетнев. — През целия си живот.
Майор Анековски — представителят на руснаците в първа кухина — обърна тъжните си очи към прозореца и разроши с ръце рижавата си коса.
— Аз пък се радвам, че останах жив — заяви той.
Лейтенант Рудолф Джагър преведе шепнешком на двамата морски пехотинци. Камионът пресече една изоставена и разрушена караулка и продължи право на север.
Застанал в северния край на моста, Ланиер погледна часовника си: 14.00. После кимна на морските пехотинци и всички тръгнаха по моста, както бе уговорено.
— Надявам се само онези да са получили инструкциите — промърмори младият сержант и погледна назад, към Александрия.
С помощта на монтираните в прохода на първа кухина камери, Кирчнър следеше неотстъпно движението на камиона — на същия монитор, който само преди тридесет часа бе предал картини от последните часове на земната цивилизация. Седналата зад него Линк внезапно скочи от креслото и увеличи постъпилия сигнал.
— Това е приближаващ КАОТ — отбеляза един от свързочниците. — Наш, не на руснаците.
Линк му махна с ръка да замълчи, а пръстите й бягаха по бутоните на клавиатурата.
— Капитан Кирчнър, към нас се приближава КАОТ от Станция шестнадесет. Бил е повреден и не е могъл да маневрира към лунното селище… Сър, съобщиха, че Джудит Хофман е на борда.
Кирчнър завъртя креслото.
— Не съм изненадан — каза лаконично той. — Пуснете ги в дока. Госпожице Пикни, къде си оставих куртката?