Метаданни
Данни
- Серия
- Пътят (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Eon, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 24гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.
История
- —Корекция
- —Добавяне
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Герхард бе взел цяло руло с карти от подземния команден пункт.
— Под техен контрол е южният край на първа кухина — включително лагера на учените и асансьорите към прохода в южния полюс. Сраженията във втора кухина все още продължават, но там изглежда силите са изравнени — Беренсон прехвърли половината от морските пехотинци, базирани в четвърта кухина, още щом бе даден сигналът за тревога. Успели са да преминат под моста под кръстосан огън. В трета кухина руснаците все още не са предприели никакви действия, а в четвърта силите им са малочислени и разпръснати. — Герхард приглади картата с длан. — Нямаме достатъчно мощ за да ги изтребим напълно, нито пък те, за да разширят контролираната територия. До момента категорично отказват да влизат в преговори.
— Хангарите под наш контрол ли са още? — попита Ланиер.
— Да, можем да ги задържим поне няколко месеца — там е почти целият товар от последните няколко снабдителни полета. Четвърта кухина може да се изхранва сама, а и там войниците на Беренсон разполагат с числено преимущество. С други думи, всичко ще се решава в първа и втора кухина. Нашите подразделения там разполагат с припаси за седмица — най-много две. Освен ако не им спуснем допълнителни по оста — в момента проучваме тази възможност.
— А какво е положението с руските товарни ракети отвън?
— Държим ги на разстояние. Една от тях вероятно превозва тежки оръжия, предназначени за десанта във втора кухина. Гледаме да не ги пропуснем през барикадата. Не изглеждат много щастливи от положението си, но със сигурност ще потърпят няколко дни.
— Предложиха ли да се предадат?
Герхард поклати глава.
— Не. Плетнев се съгласи да се обърне с призив за слагане на оръжието към своите сънародници, но той самият не е готов да предаде корабите. Все пак, поне склони да започнем преговори за прекратяване на стрелбата. Другите членове на екипажа настояват да ги допуснем до сънародниците им. Явно си дават сметка, че няма къде да се връщат, а и по тона ни са надушили, че хората им вътре все още контролират положението.
— И като си помислиш само какви усилия положиха…
— Без особен резултат… в края на краищата — кимна мрачно Герхард. — Въпросът е, че ние сме в доста деликатно положение. Камъкът е като затапена бутилка. Вярно, че нямаме особено желание да го напускаме. По-скоро се притеснявам затова, че сме затворени вътре заедно с онези от СПЕЦНАЗ-подразделенията. Нищо чудно наоколо да са плъзнали снайперисти, сапьори, а до няколко дни със сигурност ще си пробият път и тук. Не разполагаме с достатъчно войници за да им попречим да проникнат в трета кухина, а също и в четвърта. Тези типове хич не си поплюват, Гари. Фанатизирани са и са доста добре подготвени. Колкото по-дълго изчакваме, толкова повече ще губим от силите си.
— Значи смяташ, че положението във втора кухина е безизходно, така ли? — попита Ланиер
— И не само там. Никой няма да предприеме решителен ход. От тук нататък само ще броим жертвите.
— Как мислиш, те осъзнават ли го? Искам да кажа, дават ли си сметка за положението?
— След като са стигнали чак дотук и са преминали през продължителна и сериозна подготовка, готов съм да се закълна, че командирите им не са глупаци.
— Ами скрупулите?
— Имат ги, колкото и ние.
— И кога ще започнат да се вслушват в гласа на разума?
— По дяволите, Гари, те вече се вслушват. Просто не го показват. Подадем ли си главите стрелят — както и ние.
Старшината оглеждаше със смутено изражение лицата на своите командири. Целият беше покрит с изсъхнали листа от дългото и мъчително пълзене през ниската гора. Той отдаде чест и кимна на Мирски.
— Другарю полковник, открили са нашите ретранслатори в прохода. Изгубихме връзка с останалите кухини.
— Отговори ми на едно — рече Мирски. — Има ли някакъв признак, че са готови да сложат оръжие и да пуснат вълка в кошарата?
Гарабедян взе бинокъла и огледа гората и откритото пространство, което ги делеше от моста — само на километър от тях. После разгледа самия мост — нашарен от куршуми и лазерни изстрели, но иначе съвсем запазен. После подаде бинокъла на Мирски.
— Павел, — каза той — не мислиш ли, че трябва да взривим моста?
Мирски погледна неодобрително своя заместник.
— И после как ще пресечем? Ще плуваме, или ще вървим петдесет километра — до следващия мост?
— Но и те няма да могат да го използват, нито да докарат подкрепления от съседната кухина…
— Вярно, но затова пък имат достатъчно сили в първа кухина. А ние нямаме никаква представа за числеността на противника.
— Чувствам се като дива свиня в капан…
— Ще държим моста под обстрел — продължи Мирски. — Не можем да си позволим нови жертви с някой необмислен и отчаян ход. А в реката ще сме лесна мишена за снайперите им.
— Просто споделих с теб едно хрумване — оправда се Гарабедян.
— Не ми липсват идеи, Виктор. Липсват ми лазерни оръдия и тежка артилерия. Трябва да се примирим с факта, че Жигули няма да премине през прохода — особено сега, когато сигурно са го запушили съвсем. Трябва да се примирим и с това, че нашият агент е пленен, че руснаците от научната група са в техни ръце, или доброволно са преминали към врага. И накрая, ще трябва да се примирим и с това, че пилотите на товарните кораби едва ли ще рискуват да ни чакат твърде дълго отвън, където представляват толкова лесни мишени.
— Какво искаш да кажеш, Павел? Кажи го направо — усмихна се Гарабедян. С простреляната си и накриво зараснала челюст кой знае защо му приличаше на есетра.
— Че няма да получим помощта, от която се нуждаем.
— Вярваш ли, че на Земята наистина е избухнала война — и че сме я загубили?
Мирски поклати глава.
— Ако вярвам в нещо, то е, че вече сме свалили всичките им сателити и отбранителни платформи. Сигурно е била страхотна гледка…
— Павел, тия хора могат да правят разлика между орбитална престрелка и ядрена война.
— Мирски стисна зъби и поклати глава.
— Изпратени сме тук за да превземем ей оня мост. Това е нашата задача.
— Ами попитай замполита. Той ще ти каже, че задачата ни тук е да защитим идеите на социализма и да премахнем заплахата към родината и другите братски страни.
— Да вървят на майната — изруга злобно Мирски. Мразеше замполитите. От край време ги ненавиждаше. Както и следваше да се очаква, батальонният замполит — майор Белорезки — се криеше зад гърбовете на другите и се обаждаше само колкото да противоречи на Мирски. — Добре де, да предположим, че са опекли Земята. И какво ще правим тогава? Ще откажем да се бием — а после? Ще се върнем долу, в пепелищата? Този път няма да е само размяна на леки удари, този път цялата планета ще е белязана с един единствен печат — череп и кости!
— Нали казват, че точно това е станало. И Плетнев потвърди думите им. А ти какво очакваш, че ще ни оставят да свалим орбиталните им оръжия, да ги ритнем по кокалчетата, а после ще молят за милост?
— Те са слаби и страхливи. Такова е обществото им.
— Павел, не ме мисли за пропагандист на западното общество. Но тъкмо ти си човекът, който пръв трябва да осъзнае последствията от случилото се. Не подценявай нашите противници. Нима смяташ, че слабаци и страхливци ще са в състояние да постигат подобни успехи във всички сфери?
— О, млъкни и остави на мен дрънкането — махна с ръка Мирски и сведе уморено глава. После си спомни за старшината. — Махай се от тук — изсумтя той. — Или идвай с добри вести, или въобще не ми се мяркай.
— Слушам, другарю полковник — отдаде чест старшината.
— Жалко че не разполагахме с наказателен батальон. Можехме да го пожертваме в някоя безсмислена атака — рече Гарабедян. — Нали така печелехме предишните войни?
— Внимавай да не те чуе Белорезки. И без това си имам достатъчно ядове с него, че и с теб. Ще държим моста под обстрел. Това е засега. До един час трябва да предприемем нещо.
Последните думи бяха произнесени безапелационно. Гарабедян едва видимо пребледня, бръкна в джоба, извади бучка спечена захар и я засмука.
Предавателят на Мирски изпращя.
— Другарю командир, говори Белорезки. „Зев“ пожела да разговаря с вас. Лично…
Мирски изруга, но отвърна, че тръгва незабавно.
— Ето я заповедта за касапницата — каза той на Гарабедян.
На двадесет и шестия час от началото на патовата ситуация в командния пост на Герхард пристигнаха първите сведения от разузнаването. Лейтенантът, който бе ръководил рекогносцировката, имаше мършаво лице, хлътнали очи и говореше с гръмлив апалачски диалект.
— Извършихме внимателно наблюдение на заетите от тях позиции и числения състав на противника. В настоящия момент разполагат приблизително с шестстотин души готови за действие е и още около петдесет, които вероятно са с различни степени на раняване. Изгубили са значителен брой старши и висши офицери — имат един тежко ранен генерал и няколко загинали полковници. Това означава, че във втора кухина имат един полковник и двама подполковници, а в първа — само един полковник. Възможно е да има и други генерали — засякохме на няколко пъти кодовите названия „Зев“, „Лев“ и „Нев“. Някои смятат, че обозначават генералите.
— Възможно ли е да ги идентифицираме? — попита Ланиер.
— Не, сър. За разлика от нас те не носят табелки с имената си. Не е изключено някой от членовете на руската научна група да ги разпознае. Тези десантчици очевидно са преминали доста продължителна подготовка, немалка част от нея в центровете по космонавтика, където биха могли да се срещнат с някои от руснаците в цивилната група.
— Разполагате ли с фотографии на тези офицери? — попита Герхард.
— Да, сър, на повечето от тях, при това с отлично качество. В профил и анфас.
— Покажете ги на руснаците от научната група и вижте дали ще познаят някого. Гари, струва ми се, че ще се наложи да посредничиш. Ще поговорим с Притикин от руската група — вижда ми се честен човек. Бихме могли да позволим на един от товарните кораби да се скачи с нашия док — най-добре този с Плетнев. Ако той, или Притикин съумее да убеди някой от десантчиците да участва в преговори, може и да постигнем споразумение за прекратяване на огъня.
— Добре де, ще посреднича. Но нали не говоря руски? — сви рамене Ланиер.
— Имам човек, който ще ти помогне. Римская, или онзи лейтенант от Германия. Как се казваше — Рудолф Джагър?
— Римская е умен човек, но не мисля, че е подходящ за дипломатическа мисия. Виж Джагър може да свърши работа. Но от сега искам да се разберем — ще разговарям с руснаците директно, не искам да бъдем разделени. Ще взема влака за трета кухина в 19.00, а ти виж дали ще можеш да се уговориш с Плетнев да се присъедини към нас.
— Не разполагаме със седмици, Гари.
Ланиер поклати глава.
— Няма да се бавя чак толкова. Може би няколко часа. — Той въздъхна и се наведе напред. — Не смяташ ли, че е време да сложим край на всички тези забрани?
— Вътрешните ли? — погледна го замислено Герхард. — Не зная.
— Не ти ли се ще да научиш цялата истина?
— Разбира се. Исках да кажа, кой ще поеме отговорността за подобно решение?
— Кирчнър получи ясни инструкции, че вече не сме част от земната военна стратегия и че трябва да се оправяме сами. Защо да не предположим, че същото важи и в политическата сфера?
— Искаш да кажеш, че сега сами сме си господари.
— Тъкмо това — рече Ланиер.
— Това е като кошница с отровни змии, в която хич не ми се ще да бъркам.
— Добре де, аз ще поема отговорността за първото решение. Библиотеките вече не са затворени, а информацията, която се съдържа в тях, може да е достояние на всеки.
— Дори на руснаците?
— Дори на руснаците, ако се съгласят на мирни преговори — потвърди Ланиер. — Аз ще науча руски, ти подготви обстановката за преговори, а после ще им предложим равен дял от това, което е останало.
— Кирчнър никак няма да хареса идеята, копелдаците да се скачат с нашия док. Нито пък ще му се понрави това, че споделяме с тях всичко.
— Кой завежда вътрешната сигурност? — натърти Ланиер. — Всъщност, имаме ли друг избор?
Когато Патриша се събуди отново, кабината тънеше в полумрак. Лицето й бе прилепено към прозореца. На повече от двадесет километра под нея, повърхността на коридора беше черна и набраздена. На места се виждаха тесни и дълги клисури с назъбени лъщящи краища, напомнящи на исполински по размери рани.
Тя се обърна и огледа кабината. Олми се полюшваше в мрежа от мъждукащи сини и зелени светлинки. Тук-там между светлинките бляскаха слаби искри, а вътре в мрежата, тялото бе обгърнато от фосфоресцираща зеленикава пелена.
Силата на притегляне в кабината бе достатъчна, за да определи къде е „горе“ и къде — „долу“. Тя се измъкна от покривката и протегна ръка към мрежата от светлини, сякаш за да се увери дали е материална. Но още преди пръстите й да я докоснат, нечий глас я спря.
— Моля, не го събуждайте. — Олми стоеше в средата на кабината, пред пулта. Патриша премести поглед от тялото в мрежата към него. — Аз съм само частичен заместител на личността му, нещо като упълномощен дух. Олми почива, отдаден на талситова медитация. Ако желаете да обсъдите нещо с него, моля, обърнете се към мен.
— А вие какво сте? — попита Патриша.
— Нали ви обясних — упълномощен дух. Докато Олми отдъхва, аз изпълнявам онези функции, които не изискват физическото му присъствие. Самият аз не притежавам материална субстанция. Аз съм само едно изображение.
— Уф — тя се намръщи и го огледа внимателно. — А той… какво прави? Какво е станало с него?
— Талситовата медитация е състояние, при което умът се заобикаля от приносители на талситова информация. В момента тялото му се пречиства от замърсители, а умът му си отдъхва и се подготвя за напрегната мисловна дейност. Талситовата информация подобрява, реорганизира и стабилизира мисловните функции. Тя е нещо като вашето сънуване.
— И вие сте само един запис?
— Не. Аз съм свързан пряко с неговия мисловен процес, но по такъв начин, че да не нарушавам състоянието му.
— А къде е… — тя едва се сдържа да не каже „призракът“. Погледна назад, към плосклоглавото, превито на койката същество, което не откъсваше от нея широките си, блестящи и немигащи очи.
— Здравейте — произнесе то с мелодичен тон.
Патриша преглътна и кимна.
— Как ви беше името?
— Нямам име. Аз съм франт.
— А кой пилотира?
— За момента корабът се пилотира сам. Вероятно и вашите летателни апарати са способни да го вършат.
— Да. Разбира се — тя се обърна към изображението. — Защо се е променил коридорът?
— Преди много векове тук е имало война. Повърхностното покритие, докарано допълнително в Пътя — коридора — е било унищожено. На места можете да видите самата субстанция на Пътя.
— Значи война? — Патриша втренчи поглед през прозореца към опустошения пейзаж.
— Да, в районите където джартите бяха окупирали пътя. Стигнали са дотук от няколко врати, разположени на триста километра по-нататък. Сега тези врати са затворени или постоянно регулирани. Но на времето, когато Аксисград направил опит да премине по тези места, джартите оказали яростна съпротива. Накрая все пак ги изтласкали, а този участък от пътя бил опустошен и затворен.
— Аха. — Тя се облегна назад и загледа блещукащите около Олми светулки. Очите я смъдяха, гърлото й беше съвсем пресъхнало, боляха я всички мускули. — Сигурно съм плакала — рече тя.
— Спахте дванадесет часа — информира я франтът. — Изглеждахте съвсем спокойна. Постарахме се да не ви пречим.
— Благодаря ви — кимна тя. — Аксисград — това е където отиваме, нали?
— Да — рече франтът.
— И какво ще стане с мен там?
— Ще ви посрещнат с почести — отвърна изображението на Олми. — В края на краищата вие сте от нашето минало и притежавате необикновен ум.
— Аз… не обичам шума — прошепна едва чуто Патриша. — Освен това, искам да се върна обратно и да помогна на моите приятели. Те имат нужда от мен.
— Ролята ви там не е ключова и затова решихме да ви измъкнем от потенциалните опасности.
— Но въпреки това, бих желала да се върна. Искам да знаете, че ме отвеждате против волята ми.
— Съжаляваме за това. Ще си постараем всячески да облекчим страданията ви.
Патриша сметна, че няма смисъл да спори с един дух, пък бил той или не бил упълномощен. Тя обгърна раменете си с ръце и се загледа в зловещо озъбения пейзаж далеч под нея. Трудно й беше да възвърне същите чувства, които я бяха вълнували преди да влезе в летателния апарат. Наистина ли искаше да се върне? Имаше ли въобще нещо на този свят, което да заслужаваше каквито и да било усилия?
Да, Ланиер. Той чакаше помощ от нея. Тя бе част от неговата група. Ами Пол, родителите й? Мъртви. Усещаше писмата им, сгънати във вътрешния джоб на комбинезона, извърна се и потърси с поглед чантата с процесора и компанела. Бяха си на мястото.
Сосницки умираше. От петимата батальонни фелдшери само двама бяха достигнали във втора кухина и те нямаха никакво намерение да крият истината от генерала. Когато Мирски доближи дърветата, единият от тях, дребен на ръст, плешив, с белег по цялата дължина на лицето, го отведе встрани.
— Генералът има вътрешни увреждания — най-малкото разкъсан далак. Не разполагаме нито с кръв, нито с плазмозаместители, нямаме и условия, за да извършим каквато и да било операция. Той ще умре до час, най-много два… як е, но не е свръхчовек.
Сосницки лежеше върху легло, стъкмено от раници и платнища. Мигаше често и лицето му изглеждаше мъртвешки бледо. Мирски коленичи до него и генералът го хвана за ръката. Хватката му беше изненадващо силна.
— Май костите ми са станали на шрапнели, другарю командир — изстена той. — Както ми докладваха, от „Зев“ и „Нев“ няма и следа. — Лицето му се изкриви в мрачна гримаса и той се закашля мъчително. — Намислил съм да ти окажа чест, за която не съм съвсем сигурен, дали ще си ми благодарен, полковник Мирски. Трябва ни дивизионен командир. Единственият след мене по чин е Виелгорски, но не искам да ме замества политически офицер. Ето защо ти предстои доста голямо повишение, макар че не е изключено онези на Земята да не го одобрят, стига да научат за него. Но от друга страна, ако това, което чух е вярно, май никой на Земята няма да го е грижа. Имам свидетели — ето, Белорезки е тук, а и ще потвърдя повишението ти пред другите батальонни командири по радиото, преди да умра. Трябва да действаме бързо. Произвеждам те в чин генерал-лейтенант. Ето ти моите петлици. — Той изсипа в шепата на Мирски две метални звезди и обозначенията. Лицето му се изкриви от болка. — Това може да ти създаде проблеми… с някои от останалите. Но такава е волята ми. Имам ти пълно доверие, генерал Мирски. Ако това, което твърди командирът на ескадрилата, е вярно — а изглежда напълно възможно — тогава трябва да преговаряш. Не е изключено да сме последните руснаци на този свят… А всички други да са изгорели. В огъня. — Той се закашля отново. — Но дотогава дръж позициите. Всъщност, кой съм аз да ти казвам какво трябва да правиш? Сега ти също си генерал. Моля те, поискай от Белорезки да донесе предавателя.
Белорезки ги доближи с гневно и объркано изражение на лицето. Не знае как да се обръща към мен, помисли си Мирски. Генералът обяви за решението си в ефира. Белорезки побърза да вметне, че ретранслаторите в прохода са извадени от строя, но въпреки това Сосницки настоя да завърши предаването.
— Сега вече и американците знаят, че имате нов командир — рече той. Само след няколко минути изпадна в кома.
Трябваше да мине още известно време, преди Мирски да осъзнае случилото се. Реши, че ще е най-добре да продължи от там, докъдето бе стигнал, ето защо се върна при бетонното укритие и проведе кратък разговор с Гарабедян.
Въпреки, че сам бе определил срока за атаката, Мирски не предприе нищо след изтичане на първия час. Осъзнаваше, че подобен ход е самоубийствен. Истината бе, че в началото все още се надяваше някоя от товарните ракети да премине през блокадата, но надеждата бързо угасна, а с нея угасна и желанието да продължава щурма.
Генерал-майор Сосницки както винаги беше съвършено прав.
От самото начало задачата беше крайно рискована. И ако това, което врагът твърдеше, бе истина (а и командирът на крилото Плетнев не беше човек, който би излъгал сънародниците си, само за да спаси кожата) — та ако беше истина, тогава победата беше невъзможна.
Приближи се Гарабедян, с тубичка хранителен разтвор в ръка. Мирски му махна да го остави на мира.
— Трябва да ядем, — възрази Гарабедян — другарю генерал.
Мирски го погледна намръщено.
— Защо? Каква полза? Ще ни държат тук докато измрем от глад, или докато се нахвърлим върху тях като изгладнели лисици. Не виждаш ли, че сме в безизходица?
Гарабедян вдигна рамене.
— Добре де.
Мирски обърна гръб на своя доскорошен заместник, после, за своя изненада, протегна ръка и размърда пръсти.
— Дай тубичката, копеле такова. Ще я изядеш цялата.
Гарабедян се ухили и му подаде тубата.
— Гадно е — изръмжа Мирски след като изстиска част от разтвора в устата си. — Мирише на лайна.
— По нашия край викат на кренвиршите лайна, но това не пречи да се бият за тях, като ги пуснат в магазина — рече Гарабедян. — Какво си увесил нос?
— Бях привързан към Сосницки — призна си Мирски. — А той взе, че ме направи генерал.